Карън Робърдс
Обсебена (1)

В началото…

Осми юни 2005 година

„Ник, Никиии… Там ли си? Имам неприятности. Голеееми неприятности.“

Специален агент Ник Хюстън от ФБР стоеше в кухнята на малката си къща в Александрия, щата Вирджиния, с наведена глава и слушаше съобщението на телефонния секретар. Беше малко след единайсет часа вечерта една мрачна сряда и той се чувстваше страшно изморен. Имаше дяволски тежък ден. Свидетелства по делото на обвиняем, който работи като информатор за него повече от година и видя как дъщеря му едва не припадна в съдебната зала, когато суровият съдия осъди баща й на десет години във федерален затвор. И всичко това, независимо от обещанията на Ник и желанието на човека да сътрудничи. После прекара останалата част от деня в спор с добре платени адвокати, които се опитваха да го обвинят, че е свидетелствал в подобен случай, в даване на показания под клетва и попълване на купища документи — нещо, което неизбежно следваше приключването на всеки случай, както опашката следва кучето. И накрая, на път за вкъщи, трябваше да даде съвет в случай със заложници, който беше завършил с убийството на една от заложничките.

Той знаеше, че това е просто още един ден от живота на типичен пренатоварен и ниско платен представител на американските полицейски служби. Но въпреки това, последното нещо, което искаше сега, беше да се прибере вкъщи и да чуе гласа на сестра си на телефонния секретар.

— Някакъв ми се обади тази вечер и каза, че Кийт ще си загуби работата заради мен. Ако не му занеса копия от всичко, с което Кийт разполага по случая с федералния съдия, когото вие разследвате, той ще каже на хората, занимаващи се със секретна информация, че съм м-м-м… — и тук гласът на сестра му се сниши — наркоманка.

— Мамка му! — Ник отпусна ръка и погледна ядосано към телефона. Това беше тяхната неприятна малка семейна тайна. Тайна, която той, Алисън и съпругът й Кийт Кларк — той беше също така и шеф на Ник, и началник на програмата на ФБР по престъпленията сред чиновниците — пазеха като гърне със злато. Ако се разчуеше за пристрастеността на сестра му — тя беше алкохоличка, за която нямаше лоша дрога, но предпочиташе най-вече кокаин — Кийт сигурно щеше да бъде уволнен. В края на краищата, не можеше да има служител на закона, чиято съпруга го излага на опасността да бъде изнудван.

— А, чакай! Ето го изнудването.

— Ще можеш ли да дойдеш? Веднага след като получиш съобщението. Толкова си ми необходим. Не знам какво да правя. Не би трябвало да съм толкова слаба в… някои отношения, но… знаеш, не мога да спра. Изплашена съм, Ник. Толкова ме е страх.

Звънването след края на съобщението прекъсна звука от тихото й хлипане по телефона.

— Дявол да го вземе, Али! — Ник удари с ръка по имитацията на месарски тезгях. Плотът не беше много здрав (той възнамеряваше да ремонтира кухнята, тъй като беше купил къщата преди пет години, но все не намираше време) и всичко отгоре подскочи, включително и аквариумът. Двете му златни рибки Бил и Тед го погледнаха укорително. Разбира се, укорът в малките им кръгли очички можеше да се дължи и на факта, че кутията с храна за рибки стоеше точно до ръката му, а той не беше се сетил да ги нахрани все още. Бил и Тед бяха големи лепки. Те все още преживяваха страхотното приключение, започнало преди две години, когато той ги видя на един карнавал. Там той, съвсем неуместно, беше завел на среща една дама и шестгодишния й син, който много искаше да има рибките. Ник ги спечели, след като изхарчи около четирийсет долара, като хвърля пинг-понг топчета в купа. Майката каза, че няма да държи тези гадни, вонящи риби в дома си и му ги връчи — това беше щастливият му ден.

Рибките си искаха своите два квадрата и чист аквариум. Като оставим това, те бяха съквартиранти мечта. Не вдигаха шум, никога нямаха лоши дни и когато той се нуждаеше от слушатели, те винаги бяха подръка.

Като награда за търпението им, той взе една щипка храна за рибки, пръсна я по повърхността на водата и когато те се нахвърлиха върху белите люспи, той се замисли отново за проблема на сестра си.

Първото нещо, което направи, беше да опита да й се обади по мобилния телефон, но без резултат. Искаше да се обади на домашния им телефон или на мобилния на зет си, но ако Али не беше се осмелила още да каже на Кийт, той щеше да сгафи. Съобщението беше отпреди половин час, точно навреме, защото мобилният му телефон беше изпаднал от джоба му и беше смачкан в бъркотията при залавянето на похитителя преди един час. Али беше нощна птица и никога не си лягаше преди един часа след полунощ, което означаваше, че със сигурност е все още будна — някъде. И правеше нещо. Само като си представеше какво, тръпки го побиваха.

„Мамка му!“

— Ти си ми като трън в петата — каза той на липсващата Али и като се завъртя на пета се отправи навън и влезе в колата си. Той щеше да кара петнайсет минути до дома й в Арлингтън и ако тя все още не беше съобщила лошите новини на Кийт, щеше да стои до нея, докато го направи. А ако беше и ако Кийт беше бесен, както Ник очакваше, той пак щеше да е до нея. Каквото и да му струваше, тя беше негова сестра.

„Кръвта вода не става“, почти чуваше гласа на майка си, която се олюляваше от погълнатия алкохол до вратата на един от множеството фургони, които бяха техен дом, докато той и Али растяха. Обикновено, след като кажеше това, тя го изпращаше навън да търси Али — неговата красива, неуравновесена, с четири години по-голяма сестра, чиято слабост към всички видове дрога се беше проявила още в прогимназията. Той беше най-стабилният от тримата, този, който направи сериозна равносметка на тежкия си живот и се закле да заживее по-добре, да преодолее очевидната семейна слабост към дрогата и алкохола, като не пие, не взема наркотици и само работи усилено — първо за диплома и после за пари, така че те всички да могат да живеят по-добре. За съжаление майка му почина, когато той беше в колежа, но когато завърши, удържа обещанието си: отведе Али, която вече се беше омъжвала веднъж, далеч от мизерния Джорджтаун, в който те бяха отраснали. Заведе я във Вирджиния, където вече работеше за ФБР.

Известно време нещата и при двамата вървяха добре. Насърчена от възможността за ново начало, Али се беше хванала на работа и доколкото Ник знаеше беше чиста. Когато не беше дрогирана, Али носеше радост на хората около себе си, весела и жизнена, тя ги привличаше както магнит — ножчета за бръснене. Освен това беше красива, висока, стройна, синеока блондинка с нежното елегантно излъчване на манекенка.

Ник беше запознал Али с Кийт, колега, започнал няколко години по-рано работа в Бюрото, с надеждата техният роман да стане спасение за нея. Надяваше се, че от любов към Кийт тя ще преодолее слабостта си. За негов срам той не беше обелил и дума пред Кийт за проблема й. И как би могъл?! Та тя му е сестра!

Това се случи преди около петнайсет години. Сега Кийт беше част от семейството и му правеше чест, че никога не беше питал Ник: „Защо не ми каза?“ Красивата, крехка Али се беше поизносила през годините. Тя не успяваше да преодолее напрежението на ежедневието без това, което наричаше „малка помощ“. Понякога ходеше на партита с алкохол, понякога на такива с дрога, а понякога и на двете. Но между партитата Ник и Кийт успяваха да я вдигнат на крака и да потулят нещата.

Сега той се надяваше — не — молеше се и този път да успеят да се справят.

Когато стигна до Арлингтън на другия край на Вашингтон, беше почти полунощ. Сестра му живееше на тиха улица с големи къщи, добре поддържани дворове и много дъбове — столетници. Когато Али и Кийт купиха къщата, те смятаха да я напълнят с деца. Деца все още нямаха, но Али не беше изгубила надежда.

По това време на нощта целият район би трябвало да е тъмен и тих. Но щом свърна по улицата на Али, беше поразен от светлините, звуците, глъчката, които — разбра веднага след като се приближи — идваха от района около къщата на сестра му.

„Господи, боже мой“, изпъшка той. Светлините бяха на служебни автомобили — полицейски коли, линейка и дори пожарна, паркирани на ливадата, по която сестра му не разрешаваше дори да се стъпва. Глъчката и суетнята се носеха от спасителните екипи, съседите и Бог знае кой още в и около къщата. А тя цялата беше осветена.

Устата на Ник пресъхна. Пулсът му се ускори. Сърцето му заби лудо.

Той паркира върху ливадата, после хукна към входната врата. Само стъклената врата беше затворена. Масивната дървена входна врата беше широко отворена и всеки можеше да влезе.

И Ник влезе. Пресече бързо коридора и зави надясно към просторния, обзаведен с вкус хол. Вътре имаше униформени ченгета; няколкото души, които той взе за съседи, скупчени на едно място, говореха тихо; някакви важни типове със сака и вратовръзки, които той не можа да определи какви са, тъй като беше прекалено възбуден. Веднага видя Кийт. Той разговаряше с едно от ченгетата: жена-полицай, която си водеше бележки в голям бележник. Бързият поглед, хвърлен към четирийсет и пет годишния му зет показа на Ник, че Кийт носеше същия панталон и същата бяла риза, с които беше на работа през деня, въпреки че сакото и вратовръзката липсваха. Рядката му кестенява коса беше разрошена.

Очевидно нещо се беше случило.

— Кийт, къде е Али? — попита Ник направо, когато се приближи. Гласът му беше висок и рязък. Всички се обърнаха към него — жената с бележника, важните типове, съседите, зет му. Ник забеляза, че обикновено руменото лице на Кийт с чип нос и квадратна челюст, сега беше съвсем бяло. Очите му бяха хлътнали с червени кръгове под тях.

— Господи, Ник! — Кийт изхлипа и покри лице с ръце. Раменете му потръпваха. Ник разбра, че той плаче, и се почувства така, сякаш го бяха ритнали в корема.

— Къде е Али? — това беше страшен въпрос. Обхвана го паника, той стисна юмруци и задиша учестено.

Кийт изхлипа. Полицайката и един от важните типове се приближиха едновременно към Ник. По израженията им той почувства, че към него, като товарен влак се приближават лоши новини. Но преди да стигнат до него той чу нещо друго. Онова скръц-скръц-скръц от носилка на колела. Обърна се и видя как откарват количката през коридора към вратата. Двама парамедици я бутаха, а бял чаршаф я покриваше. Под чаршафа явно имаше тяло. Дълго, слабо тяло. Ник спря да диша. Той се втурна към количката въпреки опита на Кийт да го спре, въпреки виковете и ръцете, които се протягаха към него. Преди някой да може да реагира достатъчно бързо и да не му позволи да направи това, което беше твърдо решил да направи, той беше вече до носилката и отмяташе ъгълчето на чаршафа.

Али лежеше там, русата й коса бе отметната назад от лицето и разстлана на белия чаршаф. Очите й бяха широко отворени, стъклени, неподвижни и неестествено червени. Кожата й беше пепелява, а отворените й устни — лилави. На врата й имаше огромна синина… Обля го студена пот.

— Али! — глухо изрече, макар да знаеше, че тя не можеше да отговори. Беше мъртва. — Али!

— Сър! — Един от парамедиците ядосано издърпа част от чаршафа, който Ник държеше в безчувствената си ръка, и покри лицето на Али. Тогава Кийт се приближи до него, заедно с полицайката, сложи ръце на раменете му, опитвайки се да го успокои, докато количката отново тръгна към вратата. Ник не помръдна. Не можеше. Просто стоеше там и гледаше вцепенен как изкарваха тялото на сестра му навън в нощта.

Стоя там минута или час. След първия пристъп на ужас времето нямаше значение. Когато успя да осъзнае невероятната истина и най-после можеше да разсъждава, да се движи, се обърна към хлипащия си зет, чиято ръка все още лежеше на рамото му.

— Кийт! — гласът му беше прегракнал. — Какво, по дяволите…

— Обесила се е — Кийт изхлипа силно, после спря. — Аз се върнах вкъщи и — о, господи — тя беше там. Не можех да направя нищо. Тя вече беше мъ-ъ-ъ-ртва.

Ник почувства, че гръдният кош го боли, сякаш огромна ръка стискаше сърцето му. Едва дишаше. Ушите му бучаха. Главата му сякаш щеше да експлодира.

Гласът на Али ечеше в главата му: „Имам големи неприятности…“

Той не можеше да разкаже на зет си за това в пълна стая с непознати.

— Ела с мен — каза той на Кийт и го хвана за ръка. Имаше хора навсякъде, затова го изведе през задния вход на каменната алея с лятната кухня, където Али обичаше да се забавлява. Когато се сети за това, сърцето му се сви.

— Тя ми се обади — започна той, когато останаха насаме, и му предаде какво му беше казала Али. Тихата красота на вечерта въобще не го успокояваше, докато разказваше за случилото се. Донякъде тя беше като шамар в лицето. Как можеха звездите да блестят, как можеха цветята да насищат въздуха с аромат сега, когато Али е мъртва?

— Значи това е причината — каза като на себе си Кийт. Той сякаш имаше проблем с дишането. Раменете му бяха увиснали, главата му — наведена. Гласът му беше дебел и хрипкав. — Господи Ник, ето защо го е направила. Защото някакъв мръсник е заплашил да я изнудва — той пое дълбоко въздух: — Който и да е той, няма да ни се измъкне. Ще го хванем. И когато го хванем, ще си получи заслуженото.

Ник си спомни сивото лице на Али на носилката и стомахът му се сви.

— О, аз ще го пипна. Можеш да си сигурен. Каквото и да ми струва…

Това беше по-скоро обет пред сестра му, отколкото обещание пред Кийт.

После първият остър пристъп на истинска мъка си проби път през шока и той се отдалечи от Кийт. Потъна в тъмнината, където повърна в тревата.