Майн Рид
Белият вожд (7) (Северо-мексиканска легенда)

ГЛАВА СЕДМА

Всички гледаха с напрегнато внимание. Не изпускаха нито едно движение. Най — напред той слезе от седлото, свали плаща си и го предаде назад, за да не му пречи. След това прегледа Шпорите си, за да види дали каишките са добре закопчани, пристегна пояса и нахлупи здраво сомбрерото на главата си. Кадифените си калсонеро^[1] той закопча почти до глезените, така че кожените им краища да не се отмятат и да му пречат. Ловджийският нож и камшик бяха предадени на дон Хуан.

След това се обърна към коня си, който през всичкото време извиваше гордо шия, сякаш отгатваше, че е призован да извърши някакво необикновено дело. Най-напред грижливо бе прегледана юздата. Големият мундщук — един мамелюк^[2] — бе грижливо разгледан дали няма някой недостатък, или пукнатина в метала. Оглавникът бе затегнат както трябва, след това бяха подробно разгледани и поводите. Те бяха стегнато и гладко изплетени от конски косъм. Кожен ремък би могъл да се скъса, но подобна опасност не съществуваше за такива въжета.

Дойде ред на седлото. Като мина и от двете страни, Карлос опита двата кожени капака на стремената, както и самите големи дървени стремена^[3]. Подпругата на седлото беше последната и най-важна цел на прегледа. Той откопча токите от двете страни, после ги затегна, като си помагаше с коленете. Когато здравият кожен ремък бе затегнат колкото трябва, под него не можеше да се провре и върхът на пръст.

Нищо чудно в това, че той; беше толкова предпазлив. Скъсяването на един ремък или изхлузването на една тока можеше да го прати на оня свят.

Като се убеди, че всичко е в ред, той сбра поводите и се метна пъргаво на седлото.

Отначало обиколи скалата, като мина на няколко фута от ръба и. Това той направи, за да укрепи и своите нерви… и тия на коня. После мина в тръс, след това в лек галоп. Самото това минаване беше вече страхотна гледка. За тия, които наблюдаваха от долината, тя беше едно красиво, но страшно зрелище.

Не след много той се върна към платото, пусна коня в галоп — ход, с който възнамеряваше да наближи скалата — и го спря внезапно, така, че конят почти падна на една страна. После пак се впусна в същия галоп и спря отново коня, като повтори тази маневра най-малко дванадесет пъти с лице ту към скалите, ту към платото. Този галоп, разбира се не беше най-голямата скорост на животното. Тя беше повече, отколкото би могло да се изисква. Да се спре препускащ кон след изминаване на две конски дължини е напълно невъзможно, дори ако се пожертвува животното. И изстрел в сърцето му не би могъл да го спре на такова късо разстояние. В случая можеше да се изисква само умерен галоп и съдиите обявиха, че приемат бързината, показана досега. Запитал ги бе Карлос! Най-после всички видяха как той обърна коня си към скалата и седна здраво на седлото. Решителният израз в очите му показваше, че е настъпил часът на крайното изпитание.

Той подкара благородното животно с леко допиране на шпорите и в следния миг препускаше в галоп към скалата!

Всички погледи бяха втренчени напрегнато в безразсъдно смелия ездач. Всяко сърце се задъхваше от вълнение; откъм зрителите не се чуваше никакъв звук освен бързото им дишане. Единственият друг звук бяха ударите от копитата на коня, които кънтяха по твърдата поляна.

Напрежението не трая дълго. Двадесет скока доведоха коня и ездача близо до чертата, на половин дузина конски дължини. Поводите продължаваха да висят хлабаво — Карлос не смееше да ги стегне, защото знаеше, че докосването им би спряло веднага коня, а спирането, преди да прекоси чертата, би значело провал.

Нов скок, втори, трети! Премина вече! Боже господи! Ще падне!

Такива възклицания се понесоха между зрителите, когато видяха, че ездачът пресича линията все още в галоп; но в следния миг и от двете тълпи гръмнаха ръкопляскания н на виковете „вива“ откъм долината отговориха със същия вик зрителите от платото.

Тъкмо когато конят щеше сякаш да скочи през ужасния праг, поводите бяха внезапно дръпнати, предните копита спряха и се вдигнаха нагоре, а хълбоците на благородното животно допряха до земята. То се бе закрепило само на три фута от ръба на скалата. Докато беше в това положение, ездачът вдигна с десницата си своето сомбреро, размаха го широко и го сложи отново на главата си!

Великолепна картина за зрителите от долината! Тъмните фигури на коня и ездача, застанали на края на скалата, се очертаваха внушително и изящно върху синьото небе. Рамената и нозете на ездача, закръглените очертания на коня.

Самата му сбруя дори се виждаха съвсем ясно; и докато ги гледаха, застанали така неподвижно, зрителите можеха да ги вземат за бронзова конна статуя, чийто пиедестал е върха на скалата.

Това трая само миг; но гръмките „вива“ не стихнаха през тоя миг. После зрителите от долината видяха как конникът внезапно се обърна и изчезна към платото.

Смелият подвиг бе вече завършен и сърцата, които само допреди миг биеха бурно в не една нежна гръд, затуптяха пак тихо и спокойно.