Майн Рид
Белият вожд (32) (Северо-мексиканска легенда)

ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ВТОРА

Думите на ловеца, когато бяха на скалата, пронизаха дон Хуан като куршум. До това време простодушният ранчеро все си мислеше, че преследват индианци. Не бе го разубедило дори странното обстоятелство, че следите се връщаха към долината. Предполагаше, че индианците са направили по-късно друг грабеж по тия места и че ще чуят нещо за тях, щом се спуснат зад скалите.

Когато Карлос посочи пресидия и каза: „Тя е там!“, Дон Хуан посрещна вестта отначало с изненада, а после с недоверие.

Но след още една дума на ловеца и след минутно размисляне, недоверието йзчезна. Ужасната истина блесна в съзнанието му, защото и той помнеше поведението на Вискара в деня на фиестата. Пред дон Хуан изникна посещението в ранчото и други някои обстоятелства, които подкрепиха убеждението, че Карлос казва истината.

Няколко мига влюбеният почти не можеше да изрази мислите си, толкова мъчителни бяха те. По-мъчителни от всеки друг път! По-малко бе страдал, дори когато вярваше, че любимата му е в ръцете на дивите индианци. Тогава имаше някаква надежда, че по силата на странните правила за отношенията към пленничките тя би могла да избегне застрашаващата я участ, докато успеят да я освободят. Но сега … след толкова време … при нрава на Вискара … О, господи! Ужасна мисъл! Само като му мина през ума, младежът залитна на седлото.

Той се отдръпна няколко стъпки, скочи от коня и се олюля, замаян от горчивата си мъка.

Карлос остана на скалата, загледан към пресидия. Като че обмисляше някакъв план. Виждаше часовите по бойните кули, войниците, които се движеха покрай стените в тъмносините си и червени униформи. Чуваше дори зова на кавалерийската тръба, когато ясният и отзвук затрептя по скалите. Виждаше някакъв мъж — офицер, който се разхождаше насам-нататък по асотеата. Можа да забележи, че този офицер се спря и го загледа.

В този именно миг Вискара бе зърнал конника на ръба на издадената канара — гледка, която го бе така дълбоко ужасила и не беше никаква измама.

— Дали не е онзи негодник! — помисли Карлос, като погледна офицера. — Той е по всяка вероятност. Ах, да можеше да го стигне пушката ми! Търпение!… Търпение! Ще си отмъстя!

Като прошепна тези думи, той одръпна коня от края на скалата и отиде при другаря си.

Започнаха да се съвещават как ще е най-добре да постъпят. Повикаха и Антонио, с когото Карлос сподели убеждението си, че сестра му е затворена в пресидия. Антонио бе отгатнал вече това. Слугата беше на фиестата заедно с господаря си и зоркият му поглед бе видял много неща този ден. И той бе забелязал държанието на Вискара; и много време преди да спрат, бе успял да изясни необяснимите неща, Които отличаваха последното индианско нападение. Антонио бе разбрал всичко — господарят му можеше да си спести труда да му обяснява.

Не губиха напразно нито време, нито приказки. Сърцата на брата и любовника горяха от нетърпение. Тяхната любима бе може би в опасност в този миг… Може би се бореше със своя жалък похитител! Навременното им пристигане може би ще я спаси!

Тези съображения надделяха над всички други планове; всъщност нямаше никакъв план за възприемане. Да останат скрити … да се промъкнат до мястото… да чакат удобен случай … Какъв удобен случай? Може да минат дни в безплодно чакане. Дни ли! … Часовете дори могат да бъдат съдбоносни! Не трябваше да се губи нито миг, а да пристъпят веднага към действие.

Но какво действие? Не можеха да измислят нищо… нищо друго освен пряко нападение. Нима един мъж не ще дръзне да потърси своята сестра? Да поиска връщането и?

Но мисълта за отказ… мисълта за извъртанията … Увереността, че ще получат само това, ужасяваше и двамата.

А как другояче да постъпят? Биха могли да разгласят отвратителното дело; и това може да им помогне. Ще спечелят съчувствие … може би и нещо повече. Макар и роби, хората може би ще обкръжат пресидия и ще се развикат; пленницата ще може по някакъв начин да бъде освободена. Така размишляваше той набързо.

— Ако не я освободим — каза Карлос, като стисна зъби, — ще отмъстим за нея. Той няма да остане жив, ако я е опозорил, та ако ще да ме обесят! Заклевам се!

— Повтарям клетвата! — извика дон Хуан, като стисна дръжката на меча си.

— Господари! Скъпи господари! — каза Антонио. — и двамата знаете, че не съм страхливец. Ще ви помогна с ръцете и с живота си; но работата е страшна. Да бъдем предпазливи, иначе ще пропаднем. Да бъдем благоразумни!

— Вярно е, че трябва да сме благоразумни. Обещах вече това на майка си. Но как, другари, как? В какво се състои благоразумието — да чакаме и да гледаме ли, докато тя… О!

И тримата мълчаха известно време. Никой не можеше да измисли приложим план за действие. Положението беше наистина извънредно трудно. Пред тях беше пресидият. А зад неговите стени — може би в някоя тъмна килия, — ловецът знаеше, че е затворена сестра му, но при такива особени обстоятелства, щото освобождаването й щеше да е необикновено мъчна работа. Преди всичко негодникът, в чиято власт се намйраше Росита, щеше безспорно да отрече, че тя е тук. Да я освободи, би значило да признае вината си. Какви доказателства би могъл да представи Карлос? Войниците от гарнизона сигурно не знаеха станалото — с изключение на двама-трима нечестивци, които са помагали. Ако би започнал да твърди такова нещо из града, ловецът щеше да стане за смях, щяха да го арестуват и накажат. Дори да представи доказателства, имаше ли власт, която би му помогнала да получи правосъдие? Градът се управляваше от военните, а незначителните граждански власти щяха да бъдат накломни да заемат становище по-скоро против него, отколкото в негова защита. Отникъде не можеше да очаква справедливост.

Всички доказателства на обвинението му почиваха върху обстоятелства, които нямаше да бъдат нито разбрани, нито взети под внимание от хората, на които би се оплакал. Следите за връщането към града щяха да бъдат лесно обяснени от Вискара — ако изобщо би си дал труд да ги обясни — и обвинението на Карлос щеше да се сметне за въображение на луд човек. Никой нямаше да повярва. Самата гадност на делото го правеше невероятно.

Карлос и другарите му съзнаваха всичко това. Те не се надяваха на помощ отникъде. Нямаше власт, която би могла да им даде подкрепа или удовлетворение. Най-после; като прекара доста време в мълчание и размисъл, ловецът на бизони заговори. Г ласът му беше променен. Изглежда, бе намислил някакъв план, който даваше известна надежда.

— Другари — каза той, — мисля, че трябва да пристъпим към открито искане, и то веднага. Не мога да преживея още час, без да направя опит за освобождението й… Още час — при това, от което се страхувам… Не! Трябва да бъде още сега! Намислих някакъв план… Може би не особено благоразумен … но нямаме време за размишления. Чуйте го.

— Казвай!

— Безполезно е да се явим с всичките си сили пред врага; на пресидия. Зад стените му има няколкостотин войни и нашите двадесетина тагни, макар и храбри като лъвове, няма да ни бъдат от полза при такава неравна борба. Аз ще отида сам.

— Сам ли?

— Надявам се на случая да мога да поговоря с него. Ако сполуча, не ми трябва нищо друго. Той е тъмничар, когато тъмничарят спи, затворникът може да бъде освободен. И той ще заспи!

Последните думи бяха казани многозначително, а в същото време ловецът улови почти несъзнателно дръжката на големия нож, втъкнат в колана му.

— Ще заспи — повтори той, — и то много скоро, ако съдбата ми помогне. За останалото не искам и да зная; толкова съм отчаян. Ако тя е опозорена, няма защо да живея, но поне ще отмъстя.

— А как ще се видиш с него? — запита дон Хуан. — Той няма да се съгласи на това. Няма ли да е по-добре да се предрешиш? Така ще бъде по-вероятно да го видиш.

— Не, не е лесно да се предреша с тази светла коса и кожа. Освен това предрешаването ще отнеме много време. Вярвайте ми, че няма да бъда безразсъден. Имам план, чрез който се надявам да стигна до него … Най-малко — да го видя. Ако не сполуча, не смятам да вдигам шум засега. Никой от ония негодници не ще разбере истинската ми цел. По-късно мога да постъпя, както казваш, но сега не мога да чакам. Трябва да се заловя за работата. Мисля, че той именно се разхожда сега по асотеата и затова не мога да чакам, дон Хуан. Ако е той …

— А ние какво ще правим? — попита дон Хуан. — Не можем ли да помогнем с нещо?

— Може би при бягството ми. Да вървим, аз ще ви настаня. По-бързо, минутите са дни за нас. Главата ми е пламнала. Да вървим!

Като каза това, ловецът на бизони се метна на седлото и хукна по лъкатушната пътека, която водеше надолу към долината.

От мястото, гдето стигаше в долината, пътечката продължаваше около една миля по посока на пресидия все между ниски дръвчета и шубраци, които образуваха непроходим гъсталак.

През него имаше все пак няколко пътеки за добитък, отгдето можеше да се мине, те бяха добре известни на метиса Антонио, който бе живял по-рано из тия места. По някои от тези пътечки дружина ездачи би могла да стигне на половин миля от пресидия, без да бъде забелязана от часовите по крепостните стени. Така че на Антонио бе Възложено да преведе дружината през това място; те стигнаха в определеното време до края на гъсталака, гдето всички слязоха по нареждане на Карлос и се скриха заедно с конете между храстите.

— Сега — каза ловецът, обръщайки се към дон Хуан, — стойте тук. Ако избягам, ще препусна право насам. Ако загубя коня си, пак ще дойда, макар и пеш. Такова кратко разстояние мога да пробягам като сърна; няма да ме настигнат. Като се върна, ще ви кажа как ще постъпим.

— Гледай, дон Хуан! продължи той, като сграбчи ранчерото за ръкава и го завлече към края на храсталака. — Той е! Ей, богу, той е!

Карлос посочи към асотеата на пресидия, гдето над очертанието на парапета се виждаха раменете и главата на един мъж.

— Комендантът е! — каза дон Хуан; и той го бе познал.

— Стига! Нямам време за повече приказки — извика ловецът на бизони. — Сега или никога! Ако се върна, ще узнаете какво ще правите. Ако не се върна, бил съм заловен или убит Но стойте тук. Стойте до късно през нощта; все ще мога да избягам може би. Затворите им не са много яки; освен това имам и злато. Може да ми помогне. Толкова! Adios, верни приятели. Adios!

Като стисна ръката на ранчерото, Карлос се метна на седлото и замина.

Не тръгна по посока на пресидия, защото това би го издало много скоро. Но една пътечка между храстите щеше да го изведе на главния път пред входа на пресидия; и той пое смело по нея. Антонио го съпроводи до края на горичката, после се върна при другите.

Щом излезе на шосето, Карлос пусна коня в галоп и се озова дръзко пред главния вход на пресидия. Сиболо го следеше, като вървеше, почти по петите на коня.

— Света дево! Той е! — извика Робладо, смаян и разтревожен. — Той е!

— Знаех си, знаех си! — пищеше Вискара. — Видях го на скалата: не беше никакво видение!

— Откъде може да се е довлякъл? Ей богу, откъде тоя приятел …

— Робладо, трябва да сляза! Трябва да се прибера. Няма да го дочакам. Не мога.

— Напротив, господин полковник. По добре да поговорим с него. Той вече ви е видял и познал. така ще излезе, че го отбягвате, може да се събудят подозрения. Той идва да иска помощ за преследване на индианците, това е целта му, уверявам ви!

— Така ли мислиш? — запита Вискара, като успя да си възвърне отчасти самообладанието при това предположение.

— Несъмнено! Каква друга ще е? Той не може да подозира истината. Как би могъл да я подозира, ако не е магьосник като майка си? Останете, гдето сте. и да чуем какво има да ни каже. Можете да поговорите с него от асотеата, разбира се, а той да стои долу. Ако прояви пак нахалство, каквото е проявявал вече и към двама ни, ще го арестуваме и ще го оставим няколко часа в калабосото. Надявам се, че този приятел ще ни даде повод за това, защото не съм, забравил още безочливостта му на фиестата.

— Имаш право, Робладо; ще остана да го изслушам. Така ще е по-добре, мисля, и ще се отстрани всяко подозрение. Макар че, както казваш, той може и нищо да не подозира.

— А ако му окажете подкрепата, която ще ви поиска, може окончателно да го заблудите и дори да го направите свой приятел … Ха, ха, ха!

Мисълта беше приемлива и се понрави на Вискара. Той реши веднага да действува по предлагания начин.

Този разговор бе воден набързо и трая само няколко минути — откакто зърнаха наближаващия конник, докато той спря пред стената. През последните двеста метра конникът бе яздил бавно и с почтително изражение — сякаш се страхуваше да не покаже дързост, ако наближи седалището на властта с каквато и да е самохвална проява на ездаческо изкуство. Прекрасните му черти носеха отпечатъка на скръб, но нищо не издаваше чувството, което преобладаваше в този миг в сърцето му. Когато наближи, той свали сомбрерото си за почтителен поздрав към двамата офицери, чиито глави и рамене едва се виждаха над парапета; а като дойде на десетина стъпки от стената, дръпна юздите на коня и пак свали шапка, като зачака да му заговорят.

— Какво има? — запита Робладо.

— Caballeros! Искам да говоря с коменданта!

Това бе казано с тона на човек, — който ще иска някаква услуга. То вдъхна доверие на Вискара, както и на дръзкия негодник, който — макар че твърдеше противното — имаше все пак някакви тайни съмнения за целта на ловеца. И сега обаче стана ясно, че първото му предположение е било вярно; Карлос идваше да им иска подкрепа.

— Аз съм — отговори Вискара, който не бе се съвзел напълно от уплахата си. — Аз съм комендантът. Какво има да съобщиш, човече?

— Искам една услуга, ваше превъзходителство — и ловецът на бизони пак се поклони смирено.

— Нали ви казах — пошепна Робладо на началника си. — Всичко е наред, господин полковник.

— Добре, приятелю — отвърна Вискара с обичайното си високомерно и покровителствено държане. — Да чуя. Ако не е нещо неразумно …

— Услугата, която ще искам, ваше превъзходителство, е много голяма, но, надявам се не е неблагоразумна. Уверен съм, че ако няма да попречи на вашите многобройни задължения, не ще ми я откажете, защото грижите ир трудът, които вече сте си дали по същия случай, са всеизвестни. — Нали ви казах — прошепна пак Робладо.

— Говори, човече! — каза насърчително Вискара. — Мога да говоря, след като чуя искането ти.

— Искането е следното, ваше превъзходителство. Аз съм само един беден ловец на бизони.

— Ти си Карлос, ловецът на бизони. Познавам те.

— Да, ваше превъзходителство … Виждахме се … на празника Сан Хуан.

— Да, да. Спомням си твоето великолепно ездаческо изкуство.

— Много любезно е от страна на ваше превъзходителство да го нарече така. Но то не ме ползува сега. Намирам се в много тежко положение.

— Какво се е случило? Казвай, човече!

— И Вискара, и Робладо отгатваха какво ще иска ловецът на бизони. Но искаха да го чуят войниците, които се навъртаха около вратата, затова и двамата говореха високо, за да стори същото и молителят.

Не от желание да им направи това удоволствие; а по собствени съображения Карлос наистина отговори на висок глас. И той искаше войниците, особено часовите пред входа да чуят какво говори с офицерите.

— Ето, ваше превъзходителство — отговори той, — аз живея в едно бедно ранчо накрай селището заедно със старата си майка и сестра си. По-миналата нощ то е било нападнато от индианска шайка … Майка ми е била оставена почти мъртва … Ранчото било запалено, а сестра ми отвлечена!

— Чух това, приятелю… Нещо повече, сам излязох да преследвам диваците.

— Зная; ваше превъзходителство. Аз бях из прериите и се върнах едва миналата нощ. Чух че ваше превъзходителство е тръгнал веднага да преследва диваците, и съм ви много благодарен.

— Няма защо, аз просто изпълних дълга си. Съжалявам за станалото и ви съчувствувам, но разбойниците са се измъкнали и засега поне няма надежда, да можем да ги накажем. При друг случай може би … когато гарнизонът бъде засилен… ще направим набег до техния лагер и тогава ще може да освободим сестра ви.

Вискара бе дотолкова заблуден от държането на ловеца, щото увереността и самообладанието му се върнаха напълно и всеки, който знаеше за случката само толкова, колкото можеше да подразбере от разговора, би му повярвал. Той се преструваше прекрасно и в държането, и в говора си. Но от зоркото око на Карлос — който знаеше всичко — не убягнаха нито лекото потрепване на устните… нито неспокойният поглед… нито случайното и временно колебание на гласа на Вискара. Карлос го бе заблудил, но Вискара не можа да заблуди Карлос.

— Каква услуга щяхте да ми искате? — попита той след като изказа готовността си да услужи.

— Ето каква, ваше превъзходителство; позволете още веднъж на войниците си да тръгнат по следите на разбойниците било под ваше командуване — което най-много бих желал, — било под командата на някой от вашите доблестни офицери. — Робладо се почувствува поласкан. — Аз ще ги придружа като водач. Всяко кътче на двеста мили оттук ми е познато така, както ми е позната долината; макар да е нескромно, уверявам ваше превъзходителство, че мога да открия следите на индианците из прериите с едно какво да е куче. Ако ваше превъзходителство се съгласи да изпрати войниците, обещавам ви, че аз ще ги заведа до стана на разбойниците. Мога да открия следите им, гдето и да водят.

— Наистина ли? — каза Вискара, като размени многозначителен поглед с Робладо. И двамата явно се чувствуваха неловко.

— Да, ваше превъзходителство, гдето и да водят.

— Невъзможно — каза Робладо; минали са вече два дни оттогава. Освен това ние ги гонихме отвъд Пекос и не се съмняваме, че е невъзможно вече да бъдат настигнати. Съвсем безполезно е да се прави такъв опит.

— Caballeros — обърна се Карлос и към двамата, — уверявам ви, че бих могъл да ги намеря. Те не са толкова далеко.

И комендантът, и капитанът трепнаха и явно побледняха. Ловецът на бизони се престори, че не е забелязал това.

— Глупости, приятелю… — заекна Робладо, — те са … най-малко-… на няколкостотин мили оттук… по Ляно Естакадо … или към … към планините.

— Извинете, господин капитан, че не съм на вашето мнение, но аз мисля, че познавам тези индианци … Зная към кое племе принадлежат.

— Към кое племе? — запитаха едновременно и двамата офицери с еднакво нетърпение и леко потреперване в гласа. — Към кое племе? … Не са ли били юти?

— Не — отговори ловецът на бизони, като наблюдаваше продължаващото смущение на двамата.

— А какви са тогава?

— Мисля — отговори Карлос, — че не са били юти; по-вероятно е да са били моите заклети врагове хикарилите.

— Твърде е възможно! — съгласиха се едновременно и двамата, очевидно успокоени от това изказване.

— Твърде е възможно — повтори Робладо. — Както ни ги описаха хората, които са ги видели, предположихме, че са юти. Но може да сме сгрешили. Хората бяха толкова изплашени, че можаха да ни кажат много малко нещо. Освен това индианците са се явявали само нощем.

— Защо мислите, че са хикарили? — попита комендантът, като започна да диша спокойно.

— Отчасти защото са били малобройни — отговори Карлос. — Ако бяха юти …

— Но те не са били толкова малобройни! Овчарите казват, че били голяма шайка. Откарали са огромно количество добитък. Трябва да са били значителна сила, иначе не биха се осмелили да слязат в долината — това е положително.

— Аз съм убеден, ваше превъзходителство, че не са били многобройни. Една малка дружина от вашите храбри войници ще успее да върне и тях, и плячката им.

При тия думи разтакаващите се лансеро поизправиха дребните си снаги, за да изглеждат по-високи.

— Ако са хикарили — продължи Карлос, — няма защо да вървя по следите им. Те не живеят към Ляно. Тръгнали са нататък, само за да ви заблудят при преследването. Зная где се намират те сега — в планините са.

— Ха! Нима мислите, че са в планините?

— Уверен съм; няма и петдесет мили оттук. Ако ваше превъзходителство се съгласи да изпрати само една дружина, мога да я отведа право при тях, и го без да вървя по следите, които извеждат от долината, и които, според мене, са лъжливи.

Комендантът и Робладо се отдръпнаха от парапета и поговориха няколко мига съвсем тихо.

— Добре ще бъде — прошепна Робладо; — всъщност тъкмо това ви трябва. Козовете като че падат сами в ръцете ви. Ще изпратите дружина по искане на този приятел, който няма никакво значение тук! Ще направите услуга и нему, и на себе си едновременно! Уверявам ви, че ще е много добре!

— И той да бъде водач ли?

— Да бъде! Толкова по-добре — така всички ще останат доволни. Той няма да намери своите хикарили … — Ха, ха, ха!… То се знае; но нека си опита щастието, глупакът!

— А да предположим, приятелю, че попадне на нашите следи?… На добитъка?

— Той няма да върви в тази посока; освен това, ако тръгне нататък, ние не сме длъжни да вървим по следите, които ще избира; но той каза, че няма да води нататък… че не възнамерява да върви по следите. Знаел някакъв лагер на хикарилите в планината… Много е възможно; а да ги подгоним, ще е все пак прослава. Няколко скалпа ще бъдат хубава украса за вратата ни; там не се е виждало такова нещо, откакто сме дошли тук! Какво ще кажете? Касае се само за петдесетина мили езда!

— Нямам нищо против — работата изглежда да е наред; но сам аз няма да отида. Не ми се иска да бъда с тоз приятел нито там, нито гдето и да е. Предполагам, че разбираш.

Комендантът погледна многозначително другаря си.

— О, разбира се, разбира се — отговори Робладо.

— Дружината може да поведеш ти; а ако не си склонен да го сториш, изпрати Гарсиа или сержанта.

— Аз ще отида — каза Робладо. — Така ще е по-сигурно. Ако ловецът се опита да тръгне по някои следи, ще мога да го отклоня или да откажа да вървя по тях … Да, по-добре ще е да отида аз. Ей, богу, иска ми се да се счепкам с тези индианци. И надявам се да донеса някоя „коса“, както казват те. Ха, ха, ха!

— Кога ще тръгнете?

— Още сега. Колкото по-скоро, толкова по-добре. Така е най-добре за всички участници и ще докажем готовността и родолюбието си. Ха, ха, ха!

— Най-добре дайте нареждане, на сержанта да приготви хората, докато аз зарадвам нашия ловец.

Робладо побърза да слезе от асотеата и още в следния миг тръбата засвири „сбор“.