Майн Рид
Белият вожд (2) (Северо-мексиканска легенда)

ГЛАВА ВТОРА

Може би в никоя страна няма толкова религиозни празници, колкото в Мексико. Смята се, че фиестите^[1] помагат много за христианизирането на туземците, затова календарът на светиите е твърде много обогатен в тази лъжовно свещена земя. Почти всяка седмица има някакъв празник, шествие с хоругви и свещеници, облечени като за жертвена сцена от „Писаро“^[2]; с ракети, фойерверки и коленичили в праха глупави граждани, всички със свалени шапки. Това прилича твърде много на лондонското шествие Гай Фокс^[3] и има почти същото въздействие върху нравите на обществото.

Разбира се, падретата^[4] не уреждат тези обредни представления само за развлечение. О, не — те не биха сторили такова нещо! В такива случаи се раздават — не безплатно, то се знае — разни „благословийки“, indultos^[5], поръсвани със светена вода, така че докато е в покаяние, нещастният вярващ бива прекрасно „оскубан“, като същевременно му се обещава кратък и лек път към небето.

Тези церемонии са лишени от каквато и да е възвишеност. Това са всъщност дни за развлечение и нерядко може да се види коленичил вярващ да се старае да заглуши крякането на петела за борба^[6], скрит под сарапето му. И всичко това става в светия божи храм.

В такива празници колениченията в църквата привършват набързо; а след тях идва ред на комарджийниците, конните надбягвания, повалянето на бикове, боя на петли и разни други по-незначителни забавления. При всяко от тях можете да срещнете свещеника, извършил богослужение сутринта, и да заложите, ако желаете, вашия долар или дублон^[7] срещу неговия.

Сан Хуан е един от fiestas principales^[8] — един от най-забележителните мексикански празници. В този ден — особено по селата в Ню Мексико — къщите съвсем опустяват. Всички се запътват към някоя по-известна местност — обикновено някоя близка поляна — да гледат игрите: надбягвания с коне, поваляне на бикове, бой на петли и така нататък. Промеждутъците се запълват с игра на комар, пушене и ухажвания.

В такива дни се проявява твърде ярко републиканското равенство. Богати и бедни, високопоставени и простосмъртни се смесват с тълпата и вземат участие в забавленията.

Днес е Сан Хуан. Широка зелена поляна се простира край самия град Сан Илдефонсо; там са се събрали жителите на града. Там става празненството и игрите скоро ще започнат. Преди да започнат, нека поскитаме из тълпата, за да се запознаем със зрителите.

Изглежда, че са дошли представители на всички слоеве на населението — почти цялото население. Ето двамата дебели падрета на йезуитската мисия, които се мотаят насам-натам в дългите си раса от груб шевиот, с броеници и разпятия, които се подмятат край коленете им, с ниско остригани темета. Техните глави не могат да бъдат трофей за апахите.

Тук е кюрето^[9] на градската църква, който личи отдалеко по дългото черно расо, широкополата шапка, черните копринени чорапи и пантофи с токи. Той ту се усмихва благосклонно на тълпата, ту стрелва бързи йезуитски погледи с тъмните си зложелателни очи, ту показва отрупаните си с пръстени бели ръце, когато помага на някоя токущо пристигнала сеньора да заеме мястото си. Много са силни по „женската част“ тези мексикански черноризци.

Стигнахме пред няколко редици амфитеатрално разположени места. Да разгледаме от кого са заети. От пръв поглед личи, че там са се разположили familias principals^[10], които образуват местното висше общество. Да, тук е богатият търговец дон Хосе Ринкон, дебелата му жена и четирите дебелички дъщери със заспало изражение. Тук със съпругата и семейството на алкалда^[11], както и самият той с официалния жезъл, украсен с пискюли; тук са ечеварияс — хубави девойки (по собствената им преценка), — придружавани от Красив, изискан кавалер, изоставил националния костюм, за да се облече по парижка мода. Тук е богатият ариендадор сеньор Гомес дел Монте, собственик на безброй стада и просторни земи в долината; тук са и други от избраната класа заедно със своите сеньори и сеньорити. Тук, наблюдавана от всички, е и нежната Каталина до Круоос, дъщеря на богатия собственик на мини дон Амбросио. Щастлив ще бъде този, който ще спечели усмивката на Каталина или може би по-точно, благоволението на баща и; защото за брака на Каталина ще се слуша неговата дума.

Говори се наистина, че този въпрос е вече уреден и че щастливият избранник е капитан Робладо, втори по старшинство в пресидия. Ето го и него, с дълги мустаци, със златните нашивки, поглежда намръщено всеки, който дръзне да спре за миг погледа си на прекрасната Каталина. Въпреки всичките му златни нашивки и мъжествена външност. Каталина не е проявила особено добър вкус, като го е избрала; но дали го е избрала? Много е възможно да го е избрал дон Амбросио, който е от плебейски произход и държи да смеси кръвта си с кръвта на военния идалго. Офицерът няма никакви пари извън заплатата си, а и тя е заложена за месеци напред; но той е истински гачупино^[12] със синя кръв, чистокръвен hijo de algo^[13]. Стремежът на стария скъперник не е нито необикновен, нито рядък за случайно издигналите се хора.

Комендантът Вискара — висок четиридесетгодишен полковник, нагизден като паун с нашивки и пера — е долу. Той е жизнерадостен ерген; и докато разговаря с падрето, кюрето или алкалда, очите му оглеждат хубавичките поблани, които минават покрай него. Девойките гледат великолепната му униформа с удивление, което той смята за възхищение, защото си въобразява, че е „Дон Хуан Тенорио“^[14], и благодари с лека усмивка.

Тук е третият офицер — те са всъщност само трима — лейтенант Гарсия. Той е по-красив, затова както побланите^[15], така и богатите сеньори го харесват повече от двамата старши офицери. Учудвам се, че хубавата Каталина не го е предпочела. Не се знае дали наистина не го предпочита? Мексиканките не са жени, които показват или изказват чувствата си.

Трудно е да се каже за кого мисли сега Каталина. На нейната възраст — тя е вече двадесетгодишна — малко е вероятно да не е дала някому сърцето си. Но кому? На Робладо ли? Бих се обзаложил, че не. На Гарсиа ли? Такова обзалагане би било по-уместно. Но все пак има и доста много други млади асиендадо, чиновници от мините или наконтени търговчета от града. Може би е избрала някого от тях Quien sabe?^[16]

Да продължим разходката между тълпата.

Ето войниците от гарнизона с подрънкващи шпори и дълги влачещи се саби; те се движат свойски между наметнатите със сарапета търговци, между собствениците на мини и ранчерите^[17] от долината. Войниците подражават на офицерите си по високомерие и перчене, а от това личи, че първенството в селището принадлежи на военните. Всички са драгуни — пехотата не би могла да се справя с индианците И всички си въобразяват, че подрънкването на шпорите и звънтенето на стоманените ножници ги правят по-важни. Те следят с поглед побланите; а изгорите на побланите следят с непрестанна бдителна ревнивост войниците.

Побланите са най-хубавите девойки на селището; но всички девойки — и хубавите, и грозните — са излезли днес в най-гиздавите си и весели премени. Някои са в сини, други в яркочервени, трети в морави поли, украсени по края с хубави тесни дантели. Всички са облекли бродирали блузки със снежнобели воланчета, а синкавото, изискано драпирано ребосо^[18] закрива шията, гърдите, ръцете и при по-голямо кокетство — дори лицето! Тази ревнива наметка ще загуби още преди мръкване половината от престорената си скромност. Хубавите личица вече надничат зад нея; по нежната им кожа ще разберете, че те са били току-що измити от алегрията^[19], която ги е загрозявала през последните две седмици.

Ранчерите са в красивото си облекло — цепнати отстрани кадифени панталони с широки дъна; лъснати кожени ботуши; дрехи от гладка агнешка кожа или разкошно извезано кадифе; изящно изработени ризи и скъпи червени копринени пояси. Всички са с черни, лъскави широкополи сомбрера, украсени със сребърен или златен ширит и с джувки, прикрепени към дъното на шапката. Някои са без горна дреха; вместо нея те са метнали нехайно на рамото си своето сарапе. Всички са дошли на коне; на нозете им могат да Се видят шпори, които тежат по цели пет фунта и имат колелца по три, четири, дори пет инча в диаметър!

Дребните миньори собственици, младежите от града и търговчетата са облечени почти по същия начин; обаче по-висшата класа — чиновниците и търговците — носи костюми от тъмно черно сукно, с не напълно европейска кройка, но нещо твърде близко до нея — нещо средно между парижката мода и местното облекло.

Тук може да се види и друг костюм, носен от твърде много хора. Това е облеклото на туземните pueblos или indios mansos^[20] — бедни новопокръстени миньори. Тази проста дреха е нещо като горно палто без ръкави, наречено тилма. Тилмата може да се направи от чувал за кафе с изрязан отвор на дъното за главата и с два процепа встрани за ръцете. Тази широка дреха пада почти до хълбоците съвършено свободно, поддържана само от раменете. Тилмата е обикновено от груба местна тъкан — евтин вълнен плат, наричан герга, с белезникав цвят и пъстри нишки за украса. Чифт панталони от щавена овча кожа и груби сандали допълват облеклото на повечето мексикански индианци. Те ходят гологлави, а нозете — от коляното до глезени — лъщят с медено-червената си голота.

Стотици такива тъмнокожи туземци — пеоните^[21] на мисията и мините — стърчат прави, а жените и дъщерите им се накланят на своите петат^[22], гдето са натрупани плодовете на земята им — кактусови плодове, сливи, кайсии, грозде, дини и пъпеши, печени семена от бор, който расте из съседните планини. Други предлагат сладкиши агуамиел^[23] от стъклена захар или печени корени от агаве. Някои са наклякали пред огньовете, за да пекат чиле колорадо^[24], тортили^[25] или да разтапят таблетки подсладен шоколад в глинени гърнета. От тези скромни „търговци“ човек може да купи само за няколко монети^[26] топла лютивичка яхния, чиния атоле^[27] или паника пиньоле^[28]. От други можете да купите сигарили^[29] от пунчи^[30] или парлива агуардиенте^[31], донесени от Тасос или Ел Пао; тук са любимите спирки на жадните миньори и войници. Няма никакви бараки; повечето продавачи се пазят от слънцето с големи палмови рогозки, закрепени на колове като слънчобрани над стоката им.

Остава да споменем за още една група хора — твърде важна за празника Сан Хуан; това са състезателите — истинските борци в игрите. Тези състезатели са младежи от всички обществени слоеве; всички са на коне и, разбира се, най-старателно нагласени. Те се разтакат важно насам-натам и карат нагиздените си коне да се въртят и подскачат пред пейките, гдето седят синьоритите. Между тези младежи има собственици на мини, млади асиендадо, ранчеро, вакеро^[32], сйболеро^[33], и млади търговци, които умеят добре да яздят. В Мексико всички яздят добре — и гражданите дори са добри конници!

Почти стотина такива младежи възнамеряват да вземат участие в различните изпитания за умела езда. Да почнем игрите!