Майн Рид
Белият вожд (11) (Северо-мексиканска легенда)

ГЛАВА ЕДИНАДЕСЕТА

Около една седмица след празника Сан Хуан малка група ловци на бизони минаваше Пекос при борда Боске Редондо. Бяха само петима — един бял, един метис и трима чистокръвни индианци и водеха със себе си малък атахо^[1] товарни мулета и три коли, впрегнати с волове. Подтичването на прегърбените индианци, техните тилми и сандали^[2] издаваха, че са покръстени индианци. Те бяха наистина пеони, наети от Карлос, ловеца на бизони, който беше и вожд на групата.

Метисът — именуван Антонио — беше ариеро^[3] на кервана мулета, а тримата индианци караха воловете, като ги направляваха през брода с дългите си остени. Сам Карлос, загърнат в грубо сарапе върху прекрасния си чер кон, яздеше начело, за да показва пътя. Не бе взел хубавия си плащ, за да не го хаби при такава експедиция и да не изкушава прерийните индианци, които не биха се поколебали да го скалпират, за да му вземат красивото наметало. Заменил бе с по-просто облекло и извезаното палто, аления пояс и кадифените калсонери. Експедицията беше твърде важна за Карлос. Никога до сега той не бе потеглял с толкова товар към прериите.

Керванът се състоеше освен от трите коли, впрегнати с по два чифта волове, и от пет мулета; всичко бе натоварено със стока — колите с хляб, царевично брашно, испански боб и червени пиперки, а мулетата със сарапета, груб — вълнен плат, привлекателни дреболии и испански ножове с триъгълни острия. Той бе успял да се снабди с толкова стока само благодарение на голямото си щастие в деня на фиестата. За подготовка на това пътуване бе използувал първоначалната си унция, двете спечелени с облозите, и още пет, които младият ранчеро го накара да приеме в заем.

Като прекоси благополучно брода на Пекос, малката дружина се насочи към ръба на Ляно Естакадо, недалеко от брода Боске Редондо. Когато се изкачиха по склона на една клисура и стигнаха до меса^[4], пред тях се ширна гладка равнина без гънка или храст, по който биха могли да се упътват.

Но ловецът на бизони не се нуждаеше от упътване. Никой не познаваше по-добре от него Ляно Естакадо и като насочи коня си към югоизток, той поведе кервана. Целта му беше да стигне до един от горните притоци на Ред Ривър в Луизиана, защото бе чул, че през последните няколко години там се срещали много бизони^[5]. Тази посока беше нова за него, защото повечето си досегашни експедиции той бе предприемал към горните течения на тексаските реки Брасос и Колорадо. Но сега равнините около тези реки се владееха от могъщото племе команчи и съюзниците им кяви, липани и тонкеви; а бизоните, преследвани непрекъснато от тези индианци, се ловяха сега по-мъчно, бяха по-диви и по-малобройни. Положението край Червената река беше друго. Там беше вражеска зона. Вакоите, панеите, осагите и отделни дружини чироки, кикапу и други източни племена ловуваха от време на време по тия места; но помежду им избухваха често кървави разпри; така че те пропущаха не веднъж ловния сезон, за да се избягват взаимно, и дивечът оставаше по тоя начин необезпокояван. Всеизвестно е, че бизоните са в най-голямо изобилие в неутралните или „вражески“ зони, гдето и най-лесно се ловят. Като знаеше всичко това, Карлос, ловецът на бизони, реши да предприеме тази опасна експедиция до Червената река, която извира от източния край на Ляно Естакадо, а не от Скалистите планини, както е нанесено по картите. Карлос и метисът Антонио бяха добре въоръжени за лов на бизони^[6]; двама от тримата пеони бяха също опитни ловци. Оръжията им бяха лък и копие, които са за предпочитане пред огнестрелните оръжия при лов на бизони.

В една от колите обаче можеше да се види и друг вид оръжие — дълга американска пушка. Карлос я пазеше за по-ценен дивеч и умееше да си служи добре с нея. Но как бе попаднало това оръжие в ръцете на един мексикански ловец на бизони? Спомнете си, че Карлос не е от мексикански произход. Оръжието беше семеен спомен. Останало бе от баща му.

Няма да следваме Карлос и кервана му из всички подробности на уморителните преходи през пустинната равнина. На едно място направиха преход от седемдесет мили, без да срещнат вода. Но опитният Карлос знаеше как да постъпи, за да не изгуби ни едно животно.

Ето как пътуваше той. След като напоеше до насита добитъка на последния водопои, той тръгваше следобед и пътуваше почти до зори. Тогава спираше за два-три часа и пускаше животните да пасат, докато тревата е росна. След това — ново придвижване до обяд и почивка от три-четири часа, за да дочакат вечерното захладяване; тогава тръгваха пак и завършваха по този начин прехода късно през втората нощ. Така се пътува и досега из пустинните степи в Чиуауа Сонора и Северно Мексико.

След няколкодневно пътуване ловецът на бизони и керванът му слязоха по източния склон на високата „меса“ и стигнаха до един приток на Червената река. Тук гледката беше по-друга — намираха се във „вълнистата“ прерия. Леки възвишения със заоблени върхове се спускаха полегато към гладки зелени долини, където лъкатушеха бистри, искрящи поточета. тук-там по бреговете се виждаха горички от вечнозелени дъбове, хубави паканови дървета^[7] с продълговати, вкусни ореховидни плодове, дъбове с особени желъди^[8], сребристи памукови дървета, брястове с листа като на коприва и със сладки плодове. По хълмовете се виждаха голейи самотни дървета, почти на еднакво разстояние едно от друго като в овощна градина. Гъсто зашумените корони им придаваха прекрасен изглед, а леките перести листа и надвисналите от клоните Дълги кафяви шушулки показваха, че Това са прочутите американски акации. В пазвите на долината се виждаха червени черници, а тук-там някоя прекрасна милия с хубави лилави цветове. Хълмове и долини бяха обрасли навред с гъста, ниска бизонова трева и приличаха на току-що окосена ливада. Мястото беше прекрасно и не е чудно, че беше любимото свърталище на дивите прерийни биволи.

Ловецът на бизони не бе пътувал дълго из този благословен край, когато се появиха следи от бизони — „пътища“^[9], „кладенци“ и „bois de vache“^[10], а на следната сутрин се озова всред грамадни стада, които пасяха спокойно наоколо като питомен добитък. Бяха толкова ненаплашени, че не благоволяваха дори да се отместят при приближаването му.

Явно беше, че е достигнал целта на пътуването си. Тук беше неговата голяма скотовъдна ферма. Този добитък беше негов — толкова негов, колкото и на всеки друг: трябваше само да се спре, да започне да убива и да суши месото.

А ще търгува с индианците при среща с някоя тяхна дружина, което несъмнено ще се случи през ловния сезон.

И Карлос, като всички жители на прериите — груби ловци и индианци, — имаше усет за живописното, затова избра за лагер едно прекрасно кътче: зелена падина, през която протичаше бистро сладководно поточе, засенчено от паканови дървета, черници и мелни; тук, под сянката на няколко черници, той спря колите и разпъна шатрата си.