Нора Робъртс
Порочна невинност (26)

25.

Каролайн беше свикнала с безсънните нощи. Не можеше да разбере как някои хора заспиват веднага щом сложат глава на възглавницата. Такова щастие нито веднъж не я бе споходило, откакто бе пристигнала в Инъсънс. И сега като че ли отново се очертаваха дълги часове в очакване на блажения сън.

Беше използвала всичко, което се препоръчваше при безсъние: горещи бани, топло бренди, приятно и леко четиво. Първите две средства отпускаха тялото й, но когато се опитваше да чете, не можеше да се съсредоточи. Седеше пред телевизора, скрит в дървения шкаф, но нито една от среднощните развлекателни програми не успяваше да привлече интереса й, нито да й досади до такава степен, че да успее да я приспи.

Не можеше да се оплаква от горещината, поне не и тук, в приятната хладина на стаята в Суийтуотър, а и тя отдавна беше свикнала с какви ли не стаи и легла. Бяха й дали една много елегантна спалня: имаше чувството, че се намира в луксозен европейски хотел. Леглото с подчертано женствени извивки по краката и рамките беше покрито с балдахин и отрупано с дантелени възглавници. Ако дори и това удобно легло не можеше да я предразположи към сън, на нейно разположение бе диван със заоблени облегалки, тапициран с бледосин атлаз, поставен пред високите френски прозорци, през които надничаше луната.

Свежите цветя от градината на Суийтуотър изпълваха вазите и в спалнята се разнасяше тяхното ухание. По стените с тапети в топло розов цвят имаше акварелни пейзажи. На светлината на лампата красиви шишенца блестяха на тоалетната масичка. Малката камина от синкав камък обещаваше топлина и уют през студените зимни нощи. Младата жена си представи как ще се напъха под дебел домашнотъкан юрган в някоя ветровита февруарска нощ и как ще гледа пламъците в камината и танцуващите сенки по стените.

А до нея ще бъде Тъкър!

Каза си, че не би трябвало да мечтае как ще се сгуши до него, отпусната, без никакви скърби и тревоги, когато друга жена е мъртва и лежи сама в някакво мрачно и студено помещение, а близките й са съсипани от скръб.

Може би бе грях да се наслаждава на нежната топлина на щастието, когато смъртта дебнеше поредната си жертва.

Но младата жена беше влюбена и това обясняваше всичко.

Каролайн въздъхна и се сви на дивана под прозореца, откъдето можеше да вижда градината, обляна от лунна светлина. Цветята блестяха като посребрени, замрели в неясно очакване. Далеч зад тях луната се отразяваше във водата на яза. Това беше Суийтуотър. От прозорците на спалнята не можеше да види върбите, но не съжаляваше. Ако това, което вършеше сега, е бягство от страданието, нека поне тази нощ й бъде позволено да забрави за земните мъки. В този миг виждаше само една прекрасна местност, окъпана в лунните лъчи.

Нали беше влюбена.

Не е възможно да избираш времето и мястото, където ще отдадеш сърцето си. Каролайн вече бе започнала да вярва, че не можеш да избираш дори и човека, който ще грабне сърцето ти. В противен случай сигурно нямаше да бъде тук и в този миг. А този човек нямаше да бъде Тъкър.

Грешка беше да се влюбва точно сега, когато едва бе започнала да осъзнава своите желания и възможности, когато правеше първите си самостоятелни стъпки, когато започваше сама да урежда живота си. Глупаво беше да се влюбва тук, в това глухо градче, разкъсвано от трагично и безсмислено насилие, в градче, което ще напусне само след няколко седмици.

Смешно беше да се влюби в мъж, който се славеше като опитен съблазнител и ухажор. Да се влюби в ленив, но очарователен женкар. Да се влюби в човек, заподозрян в убийство. Да се влюби в безделник, който обожава поезията.

Не си ли бе повтаряла, че той е още един Луис, но в южняшки вариант? И щом се бе влюбила в него, то не доказваше ли това, че тя е от жените, които винаги грешат в избора си и прекарват по-голямата част от живота си, плащайки за грешките си?

Кой знае защо тя не вярваше на тези думи, които разумът й нашепваше. Струваше й се, че хората имат погрешна представа за него. Та нали го бе видяла как се грижи за малкия Сай, не можеше да забрави за предаността му към семейството, нали го бе заварила в кабинета му, управляващ умело имението и още дузина предприятия. И всичко това вършеше спокойно, без да се изтъква.

Не можеше да се каже, че Тъкър бе прекалено скромен. Той просто си беше такъв. Това бе мъж, който знае какво да прави и знае кое е правилно. Който го вършеше, без да раздава отсечени заповеди, без да се оплаква от бремето на грижите за утрешния ден.

Не, атмосферата около Тъкър Лонгстрийт беше спокойна и ведра като следобедната му дрямка, която толкова обичаше. Бе спокоен като приятен разговор за музика на тиха лятна веранда, въздействаше като чаша студена бира в гореща лятна нощ.

Точно от това се нуждаеше тя, помисли си Каролайн и облегна глава на стъклото на прозореца. Да гледа на живота като на игра, а не като на нещо прекалено сериозно, и то в компанията на човек, който винаги ще й се усмихва, докато изминават дългия си път.

В този миг се нуждаеше от усмивката. Нуждаеше се от безоблачната ведрина, която Тъкър носеше със себе си.

Нуждаеше се от него.

Затова ли сега седеше тук, уж чакаше да я споходи сънят, а всъщност искаше да бъде с него?

Младата жена се отдръпна от прозореца. Тръгна към вратата за терасата и по пътя взе един стрък от фрезиите във вазата. Спря се за миг пред огледалото с позлатена рамка и приглади косата си. Вратата се отвори в мига, когато ръката й посягаше към дръжката. В стаята влезе полъхът на душната нощ. А с нея и Тъкър.

Сърцето й замря и тя отстъпи крачка назад.

— Ох, как ме изплаши!

— Видях, че в стаята ти свети. — Той беше облечен в износени памучни панталони и носеше купа, пълна със сладки картофи. — Помислих си, че и ти не можеш да заспиш.

Очите му потъмняха, когато той взе цветето от ръката й. После продължи:

— Знаех, че няма да се осмелиш да дойдеш в моята стая заради прекалено строгите ти разбирания за добро поведение. Затова реших да дойда в твоята стая. — Погали косата й, а после пръстите му се спуснаха към врата й. Тя усети горещата му и твърда ръка върху прохладната си кожа: „За желанието няма покой“.

Каролайн пристъпи към него.

— Не искам покой.

Той протегна ръка зад гърба й и затвори вратата.

— Тогава няма да ти дам нито миг покой.

Притисна я към себе си. Първата му целувка бе ненаситна, като че ли от последната им прегръдка бяха изтекли години, а не само няколко часа. Желанието се излъчваше от цялото му тяло и това неудържимо я привличаше.

Останала без дъх, тя притисна устни към неговите, вкопчи се в него, а нозете им ги понесоха към леглото. Той хвана ръката й, когато тя я протегна към лампата, допря пръстите й към устните си и нежно ги целуна.

— Не ни трябва тъмнина — усмихна се той и покри тялото й със своето.

 

 

Докато те се любеха на светло, а Инъсънс спеше неспокойния си сън, в кръчмата на Макгрийди танците бяха в разгара си. Започваше празнуването на Четвърти юли. Членовете на градския съвет, състоящ се от Джъд Ларсън, Съни Талбът, Нанси Кунс и Дуейн, след разгорещени спорове най-после взеха решение как да се проведат годишният парад, карнавалът и фойерверките.

Гласовете се колебаеха главно заради вечните противоречия между патриотичните пориви и недостига на средства. „Фънтайм Инкорпорейтид“ вече бе платила солиден аванс за организирането на четиридесет и осемте часа на карнавала, а фойерверките щяха да погълнат и последното пени на града. Оркестърът на гимназията „Джеферсън Дейвис“ заедно с мажоретките, въоръжени с лъскави палки, репетираха вече седмици наред. Да се отмени празникът два дни преди датата, означаваше да се разочароват всички хлапета в градчето и да се понижи духът на всеки негов жител.

Градските първенци не пропуснаха да споменат, че ще бъде неприлично, дори недостойно, да организират надбягване с необяздени коне и състезание по най-бързо изяждане на най-дебелия пай, когато Дарлийн Талбът още не е изстинала в гроба. Чуха се и възражения, че все пак Четвърти юли е национален празник, а в продължение на повече от един век Инъсънс неизменно е засвидетелствал своя патриотизъм.

Накрая решиха преди започването на тържествата да се прочете кратко слово, след което ще помолят хората да запазят минута мълчание за паметта на Дарлийн и другите жертви.

Така че когато Теди аутопсираше Дарлийн в погребалното бюро на Палмър, навън вече окачваха знамената и гирляндите.

В кръчмата на Макгрийди някои от редовните посетители решиха, че няма защо да си губят времето, и вече бяха започнали да празнуват. Смееха се доста нервно и във веселието им се долавяше някаква пресиленост, но съдържателят беше спокоен — верният му пистолет, който преди години бе донесъл от Луисвил, лежеше зад бара до ръката му.

Той погледна към Дуейн, който засега кротко отпиваше от чашата си и седеше стабилно на стола си. Макгрийди не се тревожеше, защото тази вечер клиентът му бе решил да пие само бира. Уискито криеше най-голяма опасност за Дуейн. Вярно, че в момента той изглеждаше нещастен, но поне не беше пиян.

Съдържателят отлично знаеше, че няма да му се размине, без да извади бейзболната си бухалка и щедро да раздаде няколко удара, обаче тази вечер всичко изглеждаше спокойно въпреки неколцината полупияни мъжаги в ъгъла, които вече се побутваха с рамене, но все още не бяха започнали с виковете и заканите. Каквото и да бяха намислили, той ще се погрижи да го вършат някъде другаде, само не тук, в неговата кръчма.

Били Т. Бъни беше взел бутилка домашно уиски. Беше му писнало от разводнените питиета на Макгрийди, но тази вечер си имаше и други грижи. Всяко проклето копеле в градчето знаеше, че го бяха виждали тайно да се прокрадва в кухнята на Дарлийн. Сега за него бе въпрос на чест да помогне за залавянето на убиеца.

Колкото повече пиеше, толкова повече се убеждаваше, че с Дарлийн се бяха обичали истински.

Сега беше заобиколен от приятели, пет-шест мъже, включително и брат му, които, опиянени от алкохол и омраза, споделяха мислите и чувствата му. Говореха шепнешком, защото не желаеха някой да узнае плановете им.

— Не е редно — отново промърмори той. — Ние тук да си кротуваме и да чакаме да падне таванът, а някакъв перко от ФБР да оправя бъркотията. На него хич не му пука за Дарлийн.

Разнесе се одобрително ръмжене. Запалиха цигари. Обсъждаха се сериозни проблеми.

— По дяволите, какво е свършил досега този наконтен полицай северняк? — настояваше опечаленият любовник. — Той, а с него и Бърк и останалите само се мотаят, докато жестоко избиват нашите момичета. О, и ние можем да излезем навън и да започнем да душим за пресни трупове, но не ни се позволява да сторим нещо, за да опазим нашите кокали.

— Сигурно ги изнасилва, преди да ги накълца — каза Уил на брат си.

Ууд Палмър, братовчед на собственика на погребалното бюро, кимна мъдро с глава.

— Тия, откачените, винаги постъпват така. Цялата работа е в туй, че мразят майките си, а същевременно искат да ги чукат, затуй си патят другите жени.

— Това обяснява всичко. — Били Т. допи уискито си и щракна с пръсти на келнерката за още едно. Кръвта му вече беше кипнала от алкохола. — Причината е в това, че мразят жените. И то белите жени.

— Досега нито една негърка не бе убита, нали? — обади се брат му. Джон Томас пиеше вече от два часа и усещаше как в гърдите му се надигат необуздани бесове. — Четири жени са били заклани и нито една от тях не е чернокожа!

— Това са фактите — потвърди Били Т. и изпразни чашата си. — И ми се струва, че туй обяснява всичко.

Главата му клюмна на масата, а останалите изръмжаха нещо в знак на съгласие.

— Чух, че главите им били отрязани, а половите им органи изкормени. Това ще е дело само на някой напълно откачен.

— Ченгетата тъкмо туй искат да ни накарат да си помислим. — Били Т. драсна клечката и се загледа в пламъка й. Тази вечер в кръвта му също бушуваше огън и трябваше с нещо да го угаси. — Както и онуй, дето ни го приказваха, че уж Остин Хетинджър бил заклал собствената си дъщеря. — Кибритената клечка изгасна, той огледа лицата на всички мъже около масата и остана доволен от израженията им. — Знаем, че само един негър може да стори това. Но нали ни хранят янките, а заместник-шерифът ни е черен, пък и самият главен шериф по-скоро ще тикне в килията бял мъж, отколкото някой цветнокож.

Уил разчупи един фъстък. Пиеше само бира, и то много бавно. Джъстин вече му бе дала да разбере, че прекарва прекалено много вечери в кръчмата и прахосва там по-голямата част от парите си.

— Хайде, стига си се заяждал, Били! Сам знаеш, че шериф Бърк е човек на място.

— Щом си е на мястото, как може да позволи четири жени да бъдат накълцани и никой да не си плати за това?

Очите на всички се обърнаха към него и Уил, достатъчно трезвен, за да бъде поне донякъде благоразумен, реши да премълчи обяснението.

— Ще ти кажа защо — продължи неуморимият Били Т. — Работата е там, че те знаят кой е, мога да се закълна. Знаят, но не искат да си създават главоболия с ония от Националната асоциация за развитие на цветнокожите или с някоя подобна група. За всичко са виновни само негрите и онези шибани либерали.

— Те не защитават само цветнокожите — промърмори Ууд. — Не ми се вярва, че може да се окажеш прав.

— Та именно защото ги защитават. До гуша ми дойде да ми дрънкат за правата им. — Драсна още една клечка заради удоволствието да гледа как изгаря. — Вече спряха да слухтят за Тоби Марч. Онзи шибан специален агент задаваше куп въпроси за негъра.

— Нищо друго не правят, освен да приказват — измънка Ууд, — а на другия ден отново ще имаме още една жертва.

— Та те само това ще направят — ще бръщолевят и нищо сериозно няма да предприемат — кимна Били Т., а останалите се размърдаха неспокойно на столовете си. Той усещаше какво чувстват, познаваше омразата, страха и объркването, смесени и претопени заедно с уискито и лятната жега в общ казан, както се вари домашно уиски. — Те искат да си продължават с разпитите и въпросите си, а в това време той отново ще го повтори. Може би следващата ще е жената на някой от нас.

— Тогаз ние сме в правото си да си защитим жените…

— Време е някой да го спре! Няма значение по какъв начин.

— Това е отговорът. — Били Т. облиза устните си и се наведе над масата. — И ми се струва, че знаем кой може да го е извършил. Това е онова черно копеле, Марч. По едно време бяха решили да го тикнат зад решетките, но после го пуснаха. Знаят даже, че си пада по белите момичета.

— Той се въртеше около Еда Лу, това го знам със сигурност — намеси се Джон Томас. — Някой трябва да му намести кокалите. И то здравата да ги намести.

— А знаеш ли с какво ще ти отвърне той? — Всички се обърнаха да чуят отговора на брат му. — Ще ти се изсмее в лицето. Ще се изсмее на всички нас. Той знае, че щом започнат расовите проблеми тук, в щата Мисисипи, северняшките вестници веднага ще ги разтръбят чак до небето. Той отлично знае, че ония янки разсъждават другояче и ще кажат: „Поне да го бяхте заловили с ножа, забит в гърлото на някоя бяла жена…“.

— Имаш право — съгласи се Джон. — Нали съм го виждал как се мотае около прозореца на Еда Лу.

— Той ремонтираше стаите на пансиона — започна Уил.

— Да. Точно тъй беше. Работил е, но само за да може да я издебне, да я завлече до блатото, да я изнасили и да й свети маслото. Същото е направил и с Дарлийн, разбира се. Тя ми разказваше как е идвал у тях да поправя нещо на покрива.

— Ами че той ремонтираше нещо и в автопарка, където живееха Арнет и Френси — подметна Ууд. — Виждал съм го да пие минерална вода с Френси и да се смеят заедно.

— Така ги е примамвал. — Били Т. дръпна за последно от цигарата си. — Усуквал се е около тях, докато всички започнат да си мислят, че му е много приятно да им върши дребни услуги за това или онова. А ги е мразел, и то само защото са жени. Бели жени. Ченгетата може и да не го загряват, но мен не мож излъга. Ясно ми е като бял ден и нямам никакво намерение да позволя на това черно копеле да убие още една от нашите жени. — Той се наведе напред, усетил, че неговият час е настъпил. — В багажника си имам здраво въже, достатъчно яко, за да обесиш бизон. Всеки от нас може да вземе пушката си. Слушайте какво ще ви река: да отпразнуваме Деня на независимостта, като отървем Инъсънс от този убиец.

Той се изправи и каза:

— Всички да тръгват с мен, да вземат пушките и да се съберем на нашето място. Ще окачим онзи кръволок на въжето.

Столовете изскърцаха по протрития дървен под. Мъжете излязоха навън, изпълнени с решителност да отмъстят. Сърцата им радостно туптяха. Бяха преизпълнени с чувството, че правото е на тяхна страна, и със сладкото очакване на поредното насилие.

Докато се изнизваха навън, в горещата и задушна нощ, Макгрийди им подхвърли, че само си търсят белята. Но бързо разбра, че и без неговите забележки ще си намерят това, което търсят, затова се върна към кръчмарските си сметки.

Преди да излезе, Ууд се обърна и погледна към Уил, който бе останал сам на празната маса.

— Идваш ли, приятел?

— Печелиш, мой човек. — Той вдигна бирата си и жадно отпи. — Ей сега идвам.

Другият поклати глава, повече като предупреждение, отколкото в знак на съгласие, но все пак се запъти към къщата си, за да измъкне винтовката си „Ремингтън“.

— Ох, господи! — Уил вдигна бутилката и отпи още от бирата. Никак не му се искаше останалите да го сметнат за страхливец. Това бе най-лошото за един мъж. Но като се позамисли, си каза, че и от това има по-лошо.

Например да обесиш някого.

Все още не бе чак толкова пиян, че да го приеме за справедливо. Нито пък бе достатъчно трезвен, за да го прецени като убийство на невинен човек. Представи си как Тоби Марч виси на въжето с изцъклени очи, с мораво лице, с крака, ритащи във въздуха.

Не можеше да понесе такава ужасна гледка. Но щеше да изгуби уважението на мъжете, с които се събираше всяка седмица при Макгрийди. Имаше само един изход от тази задънена улица — да ги спре, преди да се е случило непоправимото.

Той избърса устните си и отиде до масата на Дуейн.

— Дуейн, трябва да ме изслушаш.

— Не се притеснявай, Уил. Казах ти вече, че ще изчакам още една седмица за наема.

— Не става дума за наема. Видя ли момчетата, които току-що излязоха?

Раздразнен, че му прекъсват пиенето, той се навъси.

— Никого не искам да виждам.

— Те тръгнаха към къщата на Марч. Взеха и едно въже.

Дуейн бавно повдигна глава и примигна.

— Какво смятат да правят с това въже?

— Ще обесят Тоби Марч. Ще го качат на въжето, Дуейн, защото е убил всичките онези жени.

— Това са глупости, момче. Тоби никога през живота си не е убивал нещо по-едро от опосум.

— Може би, но те се запътиха към къщите си да вземат пушките. Били Т. ги убеждаваше, че той е виновникът, и ги подстрекаваше да го линчуват.

— Глупости. — Дуейн силно разтърка лицето си. — Тогава май ще е по-добре да ги спрем.

— Аз не мога да им изляза на глава. Те ще ми се смеят цяла година, ако разберат, че съм изклинчил.

Щом наблизо имаше бутилка, винаги можеше да се очаква от Дуейн да постъпи по най-неочаквания начин. Затова никой не се осмели да се обади, когато той рязко избута масата встрани и стисна мъжа за гърлото.

— Майната ти, мръсен копелдак! Невинен човек ще пострада тази вечер. Ще се погрижа да си платиш за това, както и останалите.

— За бога, Дуейн! Не мога да тръгна срещу банда освирепели типове.

— Искаш евтино да се отървеш, така ли? — Той го вдигна във въздуха и здравата го разтърси. — Веднага да си размърдаш задника и да изтърчиш до шерифа. Ако не намериш Бърк или Карл, иди в къщите им и им предай всичко, което ми каза.

— Дуейн, ако Били Т. разбере какво съм сторил, ще ме убие…

— Бъни няма да може никого да убие — изръмжа той и го тласна към вратата. — Тръгвай!

 

 

Полузаспала и отпусната след преживяната наслада, Каролайн се беше сгушила до Тъкър. Сепна се от нежните му целувки, с които обсипваше гърдите и устните й.

— Мисля, че вече нарушаваме всички правила за благоприличие.

— Прегърни ме, скъпа. — Той погали бедрото й. — Ще се постарая да забравиш, че въобще има такова понятие.

— Май че наистина съм го забравила. — Устните й се докоснаха до рамото му, след което тя притисна лицето си към гладката му кожа. — Ще можем ли отново да заспим?

— Ще спим като две къпани бебета — обеща й той и бавно я погали по гърба. Не обърна внимание на шума от приближаващата се кола, нито на силното захлопване на вратите й, нито на забързаните стъпки. Сигурно Дуейн отново се е напил или Джоузи се прибира ядосана от поредния си любовник.

Каролайн се размърда, когато чу, че Дуейн извика брат си, и го побутна по рамото.

— Сигурно пак се е разбуйствал. — Той целуна рамото й, стана от леглото и грабна панталоните си. — Ще сляза да го укротя.

Тъкър чу как брат му хлопа на всички врати подред и ругае с дрезгав глас. Отвори вратата и излезе в коридора.

— За бога, Дуейн, ще събудиш цялата къща!

— Вече я събуди — обади се братовчедката Лулу от вратата на стаята си. Беше облечена с фланелка с емблемата на футболния отбор с поразяващото име „Червенокожите“, а на главата си имаше пурпурни ролки за коса. — Тъкмо сънувах прекрасен сън с Мел Гибсън и Франк Синатра.

— Върни се в леглото, Лулу. Аз ще се справя с него.

С разширени от ужас очи Дуейн изскочи от спалнята на Тъкър.

— Защо вече никой не спи в стаята си? Взимай пушката, момче. Имаме неприятности.

— Единствените неприятности са причинени от бирата, с която си се налокал при Макгрийди. — Дела го хвана за ръката и се опита да го вкара в своята стая. — Трябва ти само купа с лед, за да ти се охлади кратуната.

Той отблъсна ръката й и се хвърли към брат си.

— Не зная колко време ни остава. Те са тръгнали да линчуват Тоби Марч.

— Какви ги дрънкаш, по дяволите?

— Казвам ти, че хлапаците на Били Т. и смахнатите му приятелчета са потеглили с едно въже към къщата на Тоби.

— Ох, господи! — Тъкър видя, че Каролайн се показа на вратата, загърнала пеньоара си до врата. — Изчакай ме — каза й той.

— Ще дойда с теб. — Пеньоарът на Дела, целият на червени цветя, вече се развяваше по коридора.

Тъкър се опита да я спре.

— Никъде няма да ходиш! Нямам време да се разправям и с теб. Обади се веднага на Бърк.

Мъжете се втурнаха навън, а икономката се спря настръхнала, с потрепващи цветя по пеньоара.

— Та те са само двама — извика Каролайн. — Ако Бърк не им се притече на помощ, как ще се справят с банда побеснели мъже?!

Братовчедката Лулу внимателно огледа ноктите си.

— Все още мога от пет метра да ударя монета от един цент.

Дела се обърна и й кимна:

— Тогава обуй някакви панталони.

 

 

Тоби се въртеше в леглото, когато старият полуглух Къстър започна да лае.

— Проклето куче — промърмори той.

— Сега е твой ред — сънено се обади Уини.

— Какво искаш да кажеш?

— Все аз ставам посред нощ да кърмя бебетата. — Тя отвори очи и му се усмихна. — Както ще ставам заради следващото бебе след шест месеца.

Съпругът й погали корема й.

— Мислиш ли, че е много приятно да се занимавам с кучето?

— Така и така ще ставаш, по-добре ми налей една чаша оранжада. — Тя го потупа по голия кръст, преди той да навлече гащетата. — Всяка бременна жена има ненаситен апетит.

— Та нали ядохме и пихме съвсем скоро?

Но тя пак се захили и още веднъж го шляпна по задника. Тоби се спъна в тъмното, измърмори нещо и излезе от стаята.

И тогава видя заревото през прозорците на предната стая. Зловещите златисто кървави искри накараха сърцето му да изтръпне.

Изрече някаква клетва, като се надяваше никой от семейството му да не пострада, защото бе дълбоко религиозен и винаги бе вярвал, че трябва да обича ближния. Ала сега в сърцето му се загнезди само студена и яростна омраза към този, който бе запалил кръста в двора пред къщата му.

Отвори вратата и излезе на верандата. Една цев мигом се опря в голия му корем.

— Дойде денят на Страшния съд, черно копеле — устните на Били Т. се изкривиха в злобна усмивка. — И тъкмо ние сме избраните, които ще те пратят в пъкъла. — За да изпита по-пълно насладата от могъществото си, той го сръга с цевта в ребрата. — Тоби Марч, ти си обвинен и осъден за изнасилването и убийството на Дарлийн Талбът, Еда Лу Хетинджър, Френси Логън и Арнет Джентри.

— Ти си полудял… — едва успя да прошепне мъжът. Кучето вече бе притихнало и той го видя да се гърчи на тревата. В гърдите му се надигна ярост, но тогава видя въжето, което Джон Томас Бъни и Ууд Палмър вече премятаха през клона на дъба. Яростта му се смени с вледеняващ страх. — Никого не съм убивал.

— Чуйте го, момчета — изкикоти се водачът им, но потъмнелите му безизразни очи не се отделяха от Тоби. — Казва, че не го е сторил.

Въпреки че бе обзет от паника, мъжът успя да схване, че всички са пияни. Обаче това не намаляваше опасността, защото сега всичко можеше да се очаква от тях.

Един от мъжете се облегна на пушката си и завърза устата на негъра с лента от черно кадифе.

— Можем да те обесим и само защото лъжеш.

— Така или иначе вратът му ще бъде скършен. Негърчетата ти нали могат да танцуват? — ухили се Били Т. и присви очи. — Тази нощ ще имаме малка танцова забава. Е, правичката да си кажем, крачищата ти няма да докосват земята. Пък като се умориш да танцуваш, ще драснем една клечка и ще изгорим къщурката ти до основи.

Тоби се вледени от ужас. Ще го убият! Беше изписано в очите им. Трябваше да се пребори с тях, трябваше да избяга. Но как да спаси семейството си?

Той отблъсна пушката и усети как куршумът опари ребрата му.

— Уини! — изкрещя отчаяно. — Бягай! Грабвай децата и бягай! — Сгърчи се от болката в ребрата.

Били Т. го удари с приклада по лицето и нервно се захили.

— Трябваше да го застрелям като кучето. Трябваше да му пусна един в корема, но тая работа не се прави така надве-натри. Ще го качим на въжето — провикна се към останалите. — Замъкнете го до дървото.

В този момент видя как някаква жена изскочи насреща му и изщрака със затвора на пушката си. Обхваната от ужас, Уини гръмна във въздуха. Били Т. я цапардоса с опакото на ръката си и изби пушката от ръката й. — Виж я ти! — Сграбчи дърпащата се жена през кръста. — Тръгнала да защитава мъжлето си. — Тя заби нокти в лицето му, но той я удари така, че тя падна замаяна. — Хвани я, Ууди. Когато се свести този негодник, ще му покажем как се чувства човек, когато изнасилват жена му.

— Аз не искам да изнасилвам жени — промърмори той. Вече бе започнал да се съмнява дали трябваше да участва в тази нощна авантюра.

— Тогава поне можеш да гледаш, нали? — Били Т. се наведе, сграби жената за косата и я затътри надолу по стъпалата. — По дяволите, дръж я здраво. А ти, Джон Томас, влез вътре и измъкни негърчетата навън. Трябва да им дадем един малък урок.

Уини започна да пищи. Не спря да рита, да хапе и да дращи, докато Ууд накрая се принуди да извие ръцете зад гърба й.

От къщата долетя изстрел, чуха се викове, проклятия и шум от боричкане. Джон Томас се показа на вратата. От рамото му капеше кръв.

— Нахвърли се с нож върху мен. — Протегна окървавената си ръка и падна на колене. — Проклетото шибано копеле ме прободе с ножа!

— Боже мой, не можеш да се справиш дори с едно хлапе! — Брат му се приближи до него и огледа раната. — Кървиш като заклано прасе. Един от вас да дойде и да го превърже. Дръжте къщата под око. Измъкнете момчето на верандата. Знаете какво трябва да направите. — Тоби, захвърлен на земята до горящия кръст, започна да стене и да се мята. — А аз ще се оправя с този тип. Заради Дарлийн. — Той се наведе над негъра. Едното око на Тоби беше полузатворено, но в другото се четеше неописуем ужас. Били Т. се погрижи и второто му око да се затвори.

Това беше силата. Усещаше я с всяка пора на тялото си и откри, че тя го опиянява. Досега не беше преживявал такова нещо: да извърши нещо важно, дори героично. Вече никой няма да го гледа отвисоко.

— Ще окача тази примка на врата ти, момче. — Той се пресегна и хвана въжето. Повдигна Тоби на колене и напъха главата му в клупа. — Трябва да я стегна здраво. Но все още няма да бързаме да те обесим. Първо ще направя с жена ти това, което си направил на онези бели жени. — Ухили се, като видя как мъжът се опитва да се освободи от примката и да издърпа кърпата от устата си. — Мога дори да се обзаложа, че ще я накарам да ме хареса. И когато започне да хленчи за още, ще те обесим.

— Не искам да участвам в изнасилване на жена — промълви Ууд, този път по-твърдо.

Били Т. изръмжа презрително, грабна пушката си и се втурна към къщата.

— Само си затваряй шибаната уста. Това не е изнасилване, а раздаване на справедливост.

— Не мога да спра кървенето.

Той погледна към верандата, където единият от мъжете се опитваше да превърже рамото на брат му.

— Добре, оставете го да покърви някоя и друга минута, дяволите да го вземат и него! Не убивайте негъра без мен — заповяда и влезе в къщата. Мъжете вече не му се подчиняваха така охотно, както в началото. Усещаше го по начина, по който бавно тътреха крака, очите им отбягваха негърката, легнала на верандата сред локва кръв.

Остави пушката на пода и разкопча колана си. Вече беше възбуден от мисълта да обладае насила една жена. След като останалите видят какъв мъж е, отново ще застанат зад него.

— Някой идва, Били.

— Може би е Уил. Винаги закъснява.

Той пристъпи към Уини и сграбчи нощницата й. В този миг на пътя рязко изскърцаха спирачки и някаква кола поднесе и се закова на място. След нея се вдигна прах, като че ли бе гръмнала ловджийска пушка с двете цеви.

— Този път ще прострелям топките ти, Били Т. — Тъкър излезе от колата с пушка, насочена към споменатата цел. Лицето му беше изкривено от гняв. — И сега ще боли много повече от онзи удар с коляното, който все още не си забравил, нали, Били?

— Това тук не те засяга. — Той се изправи и изруга, като видя, че пушката му е на три метра от него. — Дойдохме, за да извършим това, което отдавна трябваше да бъде сторено.

— Да-а, бива те да палиш кръстове. Както и да убиваш беззащитни хора. — Видя кръвта по лицето на Уини и му прилоша. — И да биеш жени. Доста кураж е трябвало да съберете шестима мъже, за да се нахвърлите срещу това семейство.

— Този негър е убил нашите жени!

Тъкър само повдигна вежди.

— По тази логика аз пък мога да кажа, че ти си убиецът.

— Убиецът ще намаже въжето още тази нощ. Нима си въобразяваш, че ще ни спреш? Ти сам или с помощта на порканото си братче? — Вдигна Уини от пода, изпречи я пред себе си и отстъпи две крачки назад към мястото, където бе захвърлил пушката си. — Искам да видя как вие, двамата храбреци, ще се справите с шестима яки мъже.

Още два фара прорязаха мрака и олдсмобилът на Дела рязко спря до поршето на Тъкър. От колата се показаха три жени с насочени пушки.

— Напомни ми после да им покажа какво заслужават — измърмори Тъкър на брат си и се обърна към Били Т. — Сега май сметката ти се развали. Силите ни се изравниха.

— Мислиш ли, че някакви женски могат да ни стреснат?

За да покаже отношението си към тези презрителни думи, Дела пусна един куршум, който се заби в земята между краката на Уил.

— Всички знаете, че умея да стрелям добре. Също и тези две дами. Каролайн, вземи на прицел онзи окървавен тъпанар на верандата. Ако се опита да помръдне, пусни му един между очите.

Каролайн преглътна и вдигна уинчестерката на рамото си.

— Шибана работа… — процеди Ууд и свали пушката си. — Не искам да стрелям по жени, нито да ги изнасилвам.

— Тогава се отдръпни — посъветва го Тъкър. — Сега май станахме петима срещу петима. — В този миг се чу сирена и той се усмихна. — А това съвсем ще влоши играта. На твое място, Били Т., бих пуснал тази жена като истински джентълмен. В противен случай пръстите ми ще натиснат спусъка и ще бъда принуден да пробия една дупка в не чак толкова умната глава на братлето ти.

— За бога, Били, пусни я! — Джон Томас започна да отстъпва към стъпалата.

— А може аз пък да те почерпя с един куршум в мозъка ти, а, копеле краставо? — злобно подхвърли Били Т. и облиза пресъхналите си устни.

— Опитай. Но понеже не можеш да стреляш с една ръка, ще трябва да пуснеш негърката. Тогава ще дойде нашият ред да изпробваме мерника си.

— Пусни я, Били — тихо рече Ууд. — Пусни и оръжието. Това е пълна лудост. — Той се обърна към останалите. — Откажете се.

Мъжете само кимнаха и свалиха пушките си.

— Е, сега остана сам — извика Тъкър. — И ще умреш сам. Което за мен е все едно, дяволите да те вземат!

Били Т. неохотно пусна Уини на пода. Жената се разхлипа и се втурна към мъжа си. Нападателят захвърли пушката и тръгна към колата си.

— Не мърдай от мястото си — рече Тъкър.

— Няма да ме застреляш в гръб.

Но той бързо се озова до колата му и счупи предното стъкло с приклада на пушката си.

— Ще го направя, по дяволите!

— Направи го — намеси се братовчедката Лулу. — Така ще спестим парите на данъкоплатците.

— Стига, стига вече! — Каролайн избърса потните си длани в джинсите си и се втурна към Уини. — Не трябва да се тревожиш повече, сега всичко ще се успокои.

— Дечицата ми…

— Ей сега ще отида при тях. — Тя започна да развързва ръцете на негърката. Не искаше децата й да я видят завързана. Но те изскочиха от къщата. Джим все още държеше в ръка касапския нож, с който бе ранил Джон Томас, а сестричката му се препъна в нощницата си.

— Ето, готово. — Младата жена измъкна примката над главата на Тоби. Очите й се напълниха със сълзи, докато режеше въжето около раменете му с окървавения нож. — Ранен си. — Погали го по бузата и пръстите й се намокриха. — Някой да повика д-р Шейс.

— Ще го отведем в болницата — обади се Тъкър и клекна до падналия на тревата негър. Зад гърба му Бърк и Карл вече четяха правата^[1] на Били Т. и на приятелчетата му. — Какво каза, Тоби? Да те кача в колата?

Тоби прегърна децата си. Очите му се наляха със сълзи.

— Вече се бях примирил, че няма да доживея до утрото — унило се усмихна, когато Уини заплака на гърдите му.

— Тогава да тръгваме. Дуейн, подай ми ръката си. Дела, вземи децата и ги заведи в Суийтуотър. Каролайн! — Тъкър се огледа и се приближи до нея. — Къде отиваш?

— Да донеса маркуча и да залея с вода тази гадост — извика тя и продължи, без да се обръща.