Нора Робъртс
Порочна невинност (19)

18.

Не се притесняваше, че може да се наложи да реши спора с оръжие, въпреки че не искаше да се стига дотам. Докато летеше с колата по шосето, Тъкър си припомни, че за втори път Остин го принуждава да хване пушката.

А това се оказа дяволски досадно за него.

Но не можеше да се върне в Суийтуотър, да се излегне спокойно на верандата и да чака Бърк и Карл да се справят с онзи тип. Не можеше да направи това, не можеше да забрави ужаса в очите на Сай. В колата все още се разнасяше тежката миризма от повръщането на изплашеното момче.

„Очите ще ми избоде!“

За бога, къде е чуло детето тези думи?

„От онзи смахнат, отвратителен дъртак!“ — реши Тъкър.

Когато рязко изви кормилото и закова спирачките, очите му пламтяха. Грабна пушката и бинокъла на Дела от задната седалка — за щастие тя постоянно мъкнеше този бинокъл в колата си.

Вдигна бинокъла, нагласи го на фокус и пред очите му изскочи бетонната гърбица на канала. Внимателно огледа входа на тунела, но не откри нищо подозрително. Не се забелязваха признаци на живот нито по склона към потока, нито в равнината зад него.

Тъкър забеляза покривите на ремаркетата и караваните в паркинга, отдалечен на пет километра. Като намали увеличението, ясно видя как Лоурайли, сестрата на Ърлийн, се показа на вратата на караваната, изхвърли навън празна консервена кутия от „Планинска роса“ и извика към някого на поляната.

„Сигурно казва на децата си да се прибират за вечерята“ — разсеяно помисли той и отмести бинокъла. Видя как прасетата в кочината във фермата на Стоуки риеха земята със зурлите си, видя прането в двора на Тоби Марч, видя как по шосето от града се зададе облак от прах — може би Бърк се носеше насам с полицейската кола.

Обаче полето пред него бе застинало. Дълбоката тишина се нарушаваше само от ромоленето на потока, провиращ се покрай почернелите от тинята камъни, и от малобройните птици, които уморено се обаждаха сред томителната жега на лятната привечер.

Ако Остин се е спотаил някъде наблизо, това може да е само в мрака на бетонния тунел. Има само един начин да го измъкне оттам.

Тъкър напъха патрони в джобовете си. Надяваше се да не му се наложи да стреля. Младият мъж се сниши и предпазливо започна да обикаля канала, като не изпускаше от погледа си тъмния отвор на тунела. Когато доближи на метър и половина, залегна и се прицели във входа на тунела.

— Господи, ако искаш да сторя поне едно добро дело през целия си живот, не ме принуждавай да стрелям.

Пое дълбоко дъх и извика:

— Остин! Знаеш, че те чакам отвън. — Досега не се бе случвало така да пресъхне гърлото му, така да се вцепеняват ръцете му. — Защо не се покажеш? Ако излезеш с вдигнати ръце, няма да стрелям. — Тъкър пропълзя по корем към насипа край потока. — Излез и да поговорим разумно или да изчакаме, докато пристигнат Бърк и останалите полицаи.

От канала не се чуваше никакъв звук. Само някаква врана изграчи в небето.

— Ще ме принудиш да стрелям, Остин. Като видях как си измъчил момчето, не можах да го понеса и дойдох, за да те вразумя. Ако трябва, ще стреляме един в друг и един от нас вероятно ще загине. — Въздъхна, протегна ръка и взе един камък. — Искрено се надявам да не съм аз.

Хвърли камъка в отвора на тунела и зачака ответен изстрел.

Тишина.

— Проклета дупка — промърмори младият мъж и се спусна по наклона към потока с разтуптяно от напрежение сърце. Вдигна пушката и тръгна към входа на тунела. Очакваше всеки миг да бъде надупчен от куршумите на Остин.

Но тунелът се оказа празен. Младият мъж остана за миг неподвижен, като се чувстваше доста глупаво, изправен в полумрака с пушка в ръце. Струваше му се, че дори чува ехото от ударите на сърцето си, отразени от бетонните стени.

— Добре — промълви той. — Добре, нали никой не видя как се направих на глупак. — Той тръгна назад и изведнъж се закова на място.

Ами ако Остин се е скрил някъде тук? Ако е намерил дупка, достатъчно голяма, за да се напъха в нея? Може би го дебне и ще се нахвърли точно на излизане от мрака?

„Това са глупости“ — помисли си Тъкър, за да се успокои, направи една крачка, после още една и изруга.

По-добре глупав, отколкото мъртъв, каза си той и се зачуди какво, по дяволите, да предприеме сега.

Пред очите му изникнаха като застинали на стопкадър Пол Нюман и Робърт Редфорд във филма „Бъч Касиди и Съндайс Кид“. Бяха хванати в една тясна долина в последната безнадеждна битка, битка на живот и смърт.

Този отворен финал не заблуди сина на Бо Лонгстрийт. Знаеше края на филма: проехтяват изстрели и Бъч и Касиди загиват и стават легендарни.

Той стоеше в тесния тунел, не смееше да мръдне и си повтаряше, че не е негодник, но не е и герой, че е безкрайно унизително да се крие като плъх и да чака.

В този миг чу шум от приближаваща се кола, последван от бързото и рязко хлопване на вратите.

— Тъкър! Тък, жив ли си?

— Тук съм, Бърк, тук, долу. — Опря пушката на стената. — Него го няма.

Той чу как шерифът нареди на Карл да огледа наоколо, после изходът на тунела беше затъмнен от широките му рамене.

— По дяволите, какво търсиш тук?

— Почакай, синко, ще ти разкажа — отвърна Тъкър и започна.

— Не можах да разбера и половината от разказа на момчето. — Бърк поднесе запалена кибритена клечка към откъснатата наполовина цигара на Тъкър. — Но в едно Сай бе категоричен — ти и баща му сте били готови да се избиете тук, в тази смрадлива дупка.

— Може би щяхме да го хванем. Но в онзи миг се обърках… Сай не е лошо момче, Бърк. Остин се държи отвратително с него, но въпреки това момчето постъпи почтено. — Той всмукна дима от цигарата и бавно го изпусна. — Мисля, че засега е най-добре да остане в Суийтуотър. Не трябва да го пускаме да се прибере вкъщи. Ако баща му реши да не се занимава с него, Върнън ще го накара да плати за постъпката си. Кълна се в Бога, но не мога да повярвам, че това момче е син на тип като Остин и брат на Върнън.

— Ако имаме късмет, до ден-два Върнън може да не научи за станалото. А точно сега е по-добре да съсредоточим всичките си сили в преследването на бащата. — Бърк кимна към Тъкър. — Мисля, че вече можем да те считаме като кандидат за помощник-шериф.

— Не, аз няма да мога да се справям като теб. — Младият мъж посегна към пушката си и забеляза някакъв надпис, надраскан на стената. — По дяволите, какво е това? — Наведе се към стената и присви очи. — Светни ми, Бърк — помоли той, разчете надписа и изруга.

„Око за око, зъб за зъб.“

— Всемогъщи боже! — измърмори шерифът и започна да трие буквите. — Струва ми се, че е написано с кръв. Трябва да извикам още хора и да претърсим целия град къща по къща. Ако трябва, ще проверим всяка педя в окръга, но тази нощ ще пипнем този кучи син.

„Очите ще ми избоде!“

Тъкър притисна пръсти към очите си, докато ужасеният плач на Сай кънтеше в главата му.

— Мисля, че трябва да дойда с теб. Мога ли да си сложа една от тези евтини ламаринени значки?

 

 

За един час Бърк успя да събере петнадесет здравеняци, изпълнени с желание да се справят с всеки престъпник. Възникнаха и дребни проблеми — например Били Т. Бъни и Джуниър Талбът се озоваха един до друг със заредени пушки. На шерифа му оставаше да разчита на това, че възбудата от преследването на беглеца ще ги накара да забравят, макар и временно, всякакви лични вражди. Все пак реши да не се предоверява на случая и предвидливо изпрати Джуниър Талбът с групата на Карл, а в своя отряд взе Били Т. Бъни. Начело на третата група застана бавният, но благоразумен Джъд Ларсън.

Шерифът разгърна картата на окръга и разпредели зоните на действие на трите групи.

— Не искам излишни жертви. Остин разполага с два пистолета и сигурно ще пести мунициите си, ако не бъде застигнат от някой заблуден куршум. Не се правете на герои, за да не ми се наложи да посетя жената или приятелката на някого от вас с вестта, че мъжът й е загинал поради собствената си глупост. Не искам този ден да бъде най-кошмарният в живота ми.

— Ние имаме доста повече ум от онези наконтени полицаи от окръга — отвърна Били Т., възбуден от перспективата да застреля някого.

Бърк изчака да стихнат виковете, предназначени главно за отпускане на нервите.

— За последен път Остин е бил забелязан там долу, в тунела. Сега е поне на един час път пред нас и навярно се движи пеша. Но за човек като него, който познава района като петте пръста на ръката си, няма да бъде трудно да намери ново скривалище. Трябва да го заловим жив. Ако някой от вас го открие, веднага да сигнализира на останалите, като стреля във въздуха. Използвайте оръжието само за самозащита, само в краен случай, ясно ли е?

Неколцина от мъжете се спогледаха. Остин не се ползваше с любовта на нито един от жителите на градчето.

— Ако го застреляте, ще бъдат зададени много въпроси, на които може би няма ви се хареса да отговаряте. — Той огледа намръщените мъже, като спираше погледа си върху всеки от тях. — Не сме тръгнали на лов за елени. Днес вие сте в ролята на официално призовани помощници на служителите на реда. А сега си размърдайте задниците и гледайте да ги опазите от куршумите на Остин. — Той се обърна към своята група. — И нека Бог е с нас.

Пет от тях се натъпкаха в колата на шерифа: Бърк, Тъкър, Били Т., Сингълтън Фулър и Бъки Кунс. Сингълтън Фулър веднага запали цигара — съпругата му Хепи, майката на Дарлийн и Боби Лий, не му позволяваше да пуши у дома.

— Не си повикал полицаите от окръга, Бърк — подхвърли той.

— Нямам намерение да им се обаждам. — Пръстите на шерифа гневно стиснаха кормилото. — Този град си е наш.

Отзад долетя одобрително мърморене.

Първият пункт, където спряха и който Бърк нарече „База А“, бе пресечката на Олд Сайпръс Роуд и шосето към Джаксън. Това място бе останало незабравимо за Тъкър и за Били Т., който навъсено посрещна погледа на Тъкър.

Тук се разделиха. Трима поеха на изток, а Бърк и Тъкър се отправиха в западна посока.

— Ще ми кажеш ли какво става между теб и Били Т.? — попита шерифът, щом двамата потеглиха към мястото, където трябваше да се срещнат с групата, идваща от другия бряг на яза на Макнейр.

— О, тази история вече е приключила. — Той погледна тревожно към къщата на Каролайн. — Наистина ли допускаш, че може да е стигнал толкова далеч?

— Не знам. Може да е тръгнал в която и да е посока. Може би сгреших, като не се обадих в окръга.

— Малко ли неприятности ти създадоха напоследък ония от окръга?

— Да — съгласи се Бърк и реши повече да не мисли за помощ от Гренвил. — Може пък да е тръгнал към дома си. — За миг се разтревожи за групата на Карл, която трябваше да провери къщата на Остин. — Онези от окръга все още държат къщата му под наблюдение и той знае това, но не съм сигурен, че този тип вече е способен да мисли като нормален човек.

Тъкър със задоволство си припомни колко мили ги отделят от къщата на Остин Хетинджър.

— Дано е тръгнал натам. Ще го спипат още на вратата и веднага ще му щракнат белезниците. — Обърна се и отблясъкът от прозорците на къщата на Каролайн заслепи очите му. — Не е достатъчно да се каже, че не е способен да мисли като нормален човек, Бърк. Остин е като бясно куче. Помниш ли деня, в който се беше нахвърлил върху мен? Въобразяваше си, че се бие с баща ми. Не мен искаше да убие, а стария Бо.

Отново му се допуши и едва се удържа да не запали.

— Казвам ти го така, както го разбирам. В тунела той не чакаше мен, а баща ми.

Шерифът се намръщи. Нищо не разбираше от психология. Но можеше да разбере на какво е способен един отчаян мъж, ако някоя жена го тласне към крайности. Може дори да се обеси в плевнята си.

— Доста дълго е сдържал яростта си от загубата на любимата му жена.

— Е, тук, в Инъсънс, няма за къде да бързаш. Помня, че майка ми веднага напускаше стаята, щом някой споменаваше името Остин Хетинджър. И не промени отношението си до последния си ден. — Тъкър замлъкна, защото видя, че Бърк започна да оглежда с бинокъла. — Винаги са ме учудвали неговите постъпки. Веднъж попитах Еда Лу дали баща й някога се е държал странно с нея. Тя се засмя. — Сега вече не издържа и измъкна цигарата от джоба си. — Каза ми, че понякога е наричал майка й с името на моята майка, Мадлин, и то, когато се е нахвърлял с юмруци върху клетата Мейвис. — Тръпки полазиха по гърба му. — Виждаш ли нещо подозрително?

— Нищо не виждам, дявол да го вземе! — Шерифът извади радиотелефона си, за да провери другите групи.

Тъкър отново усети тръпките по гърба си. Всмукна от цигарата и си помисли, че е нормално да се чувства неловко, щом е включен в група, тръгнала на лов за човек, както се преследва някое побесняло куче. Все пак успя да се окопити и не си позволи да се обърне назад. Само с крайчеца на окото си забеляза прозореца на спалнята на Каролайн.

Нещо не беше наред. Можеше да се закълне, че усеща как витае наоколо някаква неясна заплаха.

— Бърк, ще отида да проверя дали всичко е наред при Каролайн.

— Нали ти казах, Тък. Сузи вече трябва да й е позвънила, за да я предупреди, че трябва да отиде при нея в града. Сигурно вече са седнали около кухненската маса и бъбрят за подреждането на цветята или за сватбените кейкове.

— Хм, може би е така. — Той неспокойно размърда раменете си, сякаш изведнъж нещо го засърбя. — Но все пак ще се отбия при нея.

Бързо се отправи към къщата — нещо необичайно за него — когато проехтяха изстрелите.

 

 

Каролайн печеше царевична питка във фурната по семейната рецепта на Хепи Фулър. Вече беше почти готова с тестото, когато Сузи се обади по телефона. Но тя не повярва, че поводът за обаждането беше поканата за вечеря или спешната нужда от помощ при подбора на тоалетите за венчавката на Марвела. Всички знаеха, че Остин Хетинджър е бил открит само на петнадесет километра от яза на Макнейр. Очевидно жената на шерифа не искаше да я остави сама в усамотената къща на Макнейр.

Младата жена оценяваше загрижеността й. Нали вече се стряскаше от най-малкия шум, дори от сянката си. Но, от друга страна, не желаеше да притеснява нито Сузи, нито когото и да било. И не вярваше, че Остин ще посмее да прекрачи прага й. Да, сигурно е, че няма да го направи. Ала слънцето неумолимо започна да се спуска към хоризонта и тя неочаквано си каза, че би било много приятно, ако сега не е сама в къщата на баба си, а е седнала в безопасната, макар и доста шумна кухня на Сузи.

Въздъхна и се усмихна. Как може да е толкова страхлива? Царевичната питка скоро ще бъде готова. Ще я завие в кърпа, ще я сложи в кесия и после заедно с Юслис ще отидат в градчето.

Погледна към часовника на фурната. Вече са минали пет минути, каза си тя, и отвори вратата на кухнята, за да повика кученцето си.

— Юслис, хайде, ела при мен. — Плесна с ръце, както я бе научила Хепи, и се опита да свирне с уста. — Хайде, Юслис, ще излизаме на разходка. — Чу скимтенето му, клекна и погледна към верандата. То се бе свило до стълба и виеше.

— Глупаво куче! Ела веднага тук. Защо си толкова изплашено?

Кученцето изквича и се притисна страхливо до стълба. Ядосана, Каролайн се изправи.

— Сигурно е видял някой смок — промърмори тя и реши да го залъже с храната за кучета — вече знаеше, че Юслис не може да устои на тази съблазън.

И тогава видя Остин Хетинджър.

В първия миг не повярва на очите си. Сигурно сънува, че някакъв мъж прекосява задния двор на къщата й с нож в ръка и два пистолета на кръста. Сигурно сънува, че някакъв мъж прегазва наскоро посадените теменуги и дори си позволява да я гледа със злобна усмивка, със свити устни, с див поглед в зачервените очи.

Все още не бе успяла да се изправи, когато той започна:

— Бог ме прати при теб. — Усмивката като че ли промени физиономията му. — Разбрах Неговата воля. Ти бе на страната на онова копеле, аз те видях с него и затова трябва да бъдеш пожертвана. — Той вдигна ножа и докато се приближаваше с котешки стъпки към верандата, острието му блесна на слънцето. — Като Еда Лу. Ще бъде точно каквото направиха с моята дъщеря.

Като бегач на стартовата линия Каролайн не се изправи, а отскочи и се хвърли към вратата зад гърба си. Щом влезе вътре я затръшна и веднага пусна резето. Часовникът на фурната започна да звъни и тя едва не се разкрещя. Тогава Остин връхлетя с цялата си тежест върху вратата и тя подскочи.

Нямаше време да мисли. Бързо измъкна колта на дядо си от бюфета. Трябваше да стигне до колата, но докато тичаше в коридора към предната врата, чу как задната се разцепи на трески.

Точно в този миг се досети, че револверът, който стискаше в треперещата си ръка, не е зареден.

Каролайн се спусна разплакана, с ужасени очи към предната врата, като трескаво търсеше ключа в джоба си. Куршумите се изплъзваха от потните й пръсти. Препъна се на стъпалата пред верандата, но успя да се хване за перилото. И тогава видя, че и четирите гуми на колата й са продупчени.

Остин изскочи през вратата.

— Не можеш да избягаш от Божията воля. Ти си неговото отмъщение. Око за око, тъй казва Той.

Жената побягна към блатото. Още един куршум се изплъзна от пръстите й като хлъзгаво парче сапун и се изгуби в тревата. Опита се да изкрещи, но от гърлото й излезе само немощен, хрипкав стон.

— Стегни се! — изпъшка тя, като усети как треперещите й пръсти безуспешно се опитват да натикат първия, а после и втория куршум в барабана на револвера. — Моля ти се, Господи, ох, моля ти се, помогни ми! — Вече почти бе стигнала до редицата от дъбове. Хвърли отчаян поглед през рамо. Фанатикът бе само на два куршума разстояние зад гърба й. Сълзите вече замъгляваха погледа й, когато се обърна и натисна спусъка.

Револверът изщрака на празно и Остин се ухили.

— Днес ти ще бъдеш агнецът Божий! — Ножът описа дъга във въздуха и светна със сребристия блясък на смъртта. Каролайн видя нещо повече от лудост в очите му. Видя блясъка на фанатика, готов да загине за прослава на Бога.

Тогава Юслис се стрелна като златист куршум и заби зъби в крака на Остин. Мъжът изрева, но повече от гняв, а не от болка, и с един ритник запрати кученцето далеч в тревата.

— Боже мили! — помоли се Каролайн, хвана здраво револвера с двете си ръце и отново стреля. Този път от изстрела тялото й политна назад. Младата жена падна замаяна по гръб, впила ужасен поглед в червеното петно, което разцъфтя върху мръсната риза на мъжа.

Той отново се ухили, но устата му се разтвори неестествено широко. Пристъпи още една крачка към нея и вдигна ножа.

— Моля те, моля те, моля те! — заскимтя жената, а револверът в ръката й подскачаше при всяко нейно потръпване. Вцепенена от ужас, тя гледаше лицето на нападателя. Едрото му мускулесто тяло се преви надве. Мозъкът й бе като парализиран. Струваше й се, че той все още неумолимо се приближава към нея. Каролайн се метна назад занемяла, а краката й започнаха бясно да се мятат по тревата.

Ножът падна в краката й, а след него и Остин.

 

 

Тъкър се подхлъзна на чакълената настилка. Задъхваше се от страх за Каролайн. Изведнъж я видя да тича през поляната, опитвайки се да настигне кученцето си. След това забеляза Остин, проснат по лице на земята. Кръвта му изтичаше в тревата.

— Той ритна кученцето ми — само това успя да изрече тя и тръгна с него към къщата.

— Боже мой, Бърк, ела!

— Аз ще се погрижа за всичко тук. — Шерифът измъкна пистолета си от кобура и включи радиотелефона. — Иди с нея. Погрижи се да не излиза от къщата, докато не приключа.

Тъкър намери Каролайн в салона. Бе седнала в люлеещия се стол, а кученцето се бе отпуснало в скута й.

— Скъпа — той се наведе към нея и я погали по косата, — скъпа, ранена ли си?

— Искаше да ме убие — продължи да се полюшва на стола, като че ли се страхуваше, че ще полудее, ако спре. — С нож. Можеше да ме застреля, но беше решил да ме убие с ножа, както е била убита Еда Лу. — Юслис започна да скимти в скута й. Тя го притисна до гърдите си сякаш бе малко дете. — Вече всичко е наред. Всичко е наред.

— Каролайн, Каролайн, погледни ме, скъпа! — Тя се обърна към него с разширени от ужас очи. — Ще те заведа горе. Хайде, ще се качим горе и ще повикам лекар.

— Не. — Тя въздъхна, а кученцето я близна по брадичката. — Не съм изпаднала в истерия. Няма да рухна. Това вече ми се случи в Торонто. Тогава сякаш се бях разпаднала на малки парчета. Но това няма да се случи отново. — Младата жена преглътна и притисна бузата си до главата на кученцето. — Тъкмо печах царевична питка. Никога досега не съм правила царевична питка. Хепи ми даде рецептата. Исках да занеса питката на Сузи. Толкова ми е хубаво, че хората ме приемат като една от тях. — Юслис облиза сълзата, която потече по бузата й. — Знаеш ли, мислех си, че идвам тук, за да избягам от хората, но не предполагах, че имам нужда от приятели.

— Всичко ще бъде наред — уморено каза той. — Обещавам ти, че всичко ще бъде наред.

— Бях се заела да пека царевична питка във фурната на баба ми. А се наложи да застрелям Остин Хетинджър с револвера на дядо ми. Не ти ли се струва странно?

— Каролайн! — Хвана лицето й с ръце. Тя видя яростта в очите му. — Искам да те прегърна. Съгласна ли си, мила?

— Да.

Младата жена отпусна глава на рамото му, а той я обгърна с ръце. Без да каже дума, Тъкър понесе и нея, и кученцето към дивана. И двамата не обърнаха внимание на телефона, който започна да звъни.

— Тази нощ ще остана при теб — каза той. — Ще спя тук на дивана.

— Аз съм добре, Тъкър.

— Знам, скъпа.

Каролайн въздъхна.

— Часовникът на фурната продължава да звъни.

Тя прехапа устни и се опита да овладее гласа си. — Изгорила съм питката.

Зарови лице в рамото му и заплака.