Нора Робъртс
Порочна невинност (21)

20.

Баща му беше мъртъв. Мис Дела му го каза.

Баща му беше мъртъв. Вече нямаше да го налага с колана, нямаше да го удря с грамадните си, безмилостни юмруци. Нямаше да слуша призивите му към Бога да накаже грешниците за постъпките им, за мързела им, за порочните им мисли.

Мис Дела седна до него в изчистената до блясък кухня и му го каза, а очите й го гледаха нежно и състрадателно.

Уплаши се до смърт. Сега вече бе сигурно, че някой ден непременно ще се озове в ада. В кипящия казан, за който баща му разказваше с пламнали очи. Как може да се надява на Божията милост, щом е погребал в душата си такава ужасна тайна? Тайна, която пронизваше мозъка му с дрезгавия кикот на дявола.

Баща му беше мъртъв. А той беше радостен.

Когато сълзите му най-после рукнаха, същите сълзи, които мис Дела търпеливо очакваше, за да ги избърше с кърпата си, това не бяха сълзи на скръб. Това бяха сълзи на облекчение. Като че ли го заля вълна от радост, благодарност и надежда.

А всичко това, мислеше си Сай, докато поливаше градината зад лятната кухня, го осъжда на вечни мъки в пъкъла.

Той беше отговорен за смъртта на баща си. И дори не съжаляваше за постъпката си.

Мис Дела му каза, че може да остане в Суийтуотър колкото си иска — така бил наредил мистър Тъкър. Не трябва да се връща у дома, не трябва да се прибира в онази къща, пълна със страх и безнадеждност. Не трябва да се среща с Върнън, да вижда погледа на баща си в очите на брат си, да изпитва бащиния гняв чрез юмруците на брат си.

Баща му беше мъртъв и той бе свободен.

Клекна и остави маркуча да излива водата в тревата. Разтри очите си. За пръв път изпитваше такава силна радост, макар ужасът да си оставаше загнезден в душата му.

— Сай.

Като чу името си, момчето подскочи. Само бързите рефлекси спасиха специалния агент Бърнс от пръскащия маркуч. Двамата се спогледаха, водата шуртеше между тях — момчето с подуто от плач лице и изплашени очи и мъжът, който искаше да докаже, че бащата на Сай е изкормял жени, когато е намирал свободно време за това увлекателно занимание.

Бърнс се опита да си спомни коя е най-предразполагащата усмивка, на която е способен. Ала от тази усмивка момчето веднага настръхна.

— Бих желал да поговорим за няколко минути.

— Трябва да поливам градината.

— Май вече си се справил с тази задача — процеди агентът и огледа мокрите цветя.

— Имам и друга работа.

Матю Бърнс се наведе и завъртя крана. Властта го бе упълномощила с права и той ги приемаше за нещо естествено.

— Няма да трае дълго. Може би ще бъде по-добре да влезем в къщата, да се скрием от горещината.

— Не, сър, не мога да вляза — ще изпоцапам пода, а мис Дела току-що го е измила.

Мъжът го изгледа замислено. Белите маратонки на момчето бяха изкаляни от мократа трева.

— Е, тогава ще отидем на страничната тераса.

И преди Сай да успее да му възрази, той го хвана за ръката и го поведе.

— Харесва ли ти работата в Суийтуотър?

— Да, сър. Не бих искал да изгубя работата си, ако ме хванат, че съм изоставил всичко и съм седнал да разговарям с непознат човек.

Бърнс изкачи стъпалата към покритата с плочи тераса и посочи към един от шезлонгите, отрупани с възглавници, подредени под раираната тента.

— Толкова строг ли е мистър Лонгстрийт?

— О, не, сър! — Момчето седна неохотно. — Никога не ме товари с много работа, поне така ми се струва. Винаги ми казва да не се преуморявам, да не бързам. Понякога, особено в късните следобедни часове, сам ми донася бутилка кока-кола.

— Доста либерален работодател. — Агентът извади бележника и касетофона. — Тогава навярно няма да се сърди, ако си позволиш една кратка почивка, за да отговориш на някои въпроси.

— Трябваше да го попитате — намеси се Тъкър. Младият мъж бе дошъл откъм кухнята с бутилка изстудена кока-кола. — Търсих те навсякъде, Сай. — Той постави бутилката пред момчето. — Вземи, за да се разхладиш.

— Мистър Бърнс каза, че трябва да дойда тук, за да разговаря с мен — започна Сай. Очите му уплашено гледаха ту единия, ту другия мъж, като заек, уловен в светлината на фаровете.

— Засега няма нищо страшно. — Младият мъж сложи ръка на рамото му и след това притегли един шезлонг за себе си. — Днес никой няма да те кара да работиш, Сай.

Момчето стисна устни и сведе поглед към бялата маса.

— Та какво друго да правя тогава?

— Е, няколко дни можеш да се занимаваш с това, което ти харесва. — Тъкър извади пакета с цигарите си. Въобразяваше си, че ще може да ги намали до половин пакет, като изръсва половината цигара на земята. — Пък и агент Бърнс е доста зает човек. — Очите му се приковаха в агента през пламъка на кибритената клечка. В погледа му ясно се четеше предупреждение, недвусмислено като изписания с кръв надпис на Хетинджър в тунела. — Защо не му кажете направо защо сте дошли. А после може да дойдете с нас на риболов. Ще се радвате на компанията ми.

Бърнс изкриви устни при мисълта, че този мъж ще заведе момчето на риболов в деня след убийството на баща му.

— Ще ви съобщя, щом приключим. Може би ще искате да подготвите стръвта за риболова?

Тъкър отпи от кока-колата.

— Не. Мисля, че сега съм нещо като негов настойник, понеже момчето работи тук, при мен, и ще живее при мен за известно време. Затова ще остана при вас на терасата, освен ако Сай изрично не поиска да се махна.

Момчето уплашено погледна младия мъж.

— Искам да останете, мистър Тъкър. Може да сбъркам с някой отговор.

— Трябва само да кажеш цялата истина. Нали така, агент Бърнс?

— Точно така. А сега… — Той внезапно замлъкна при появата на Джоузи в ефирен розов пеньоар.

— О, здравейте. Доста рядко се случва на една самотна жена да завари трима мъже, които я очакват с нетърпение. — Тя погали Сай по косата, но не откъсваше очи от Бърнс. — Мистър специален агент, започвам да си мисля, че не ме харесвате. Та дори веднъж не дойдохте да си побъбрите с мен. — Седна на страничната облегалка на шезлонга на брат си, наведе се да вземе от цигарите му и щедрото деколте на пеньоара й предложи на специалния агент най-възхитителната гледка в Суийтуотър. — Ще трябва да извърша някакво престъпление, за да се заемете най-сетне и с мен.

Бърнс усети как вратовръзката започна да го стяга, а устата му пресъхна.

— Опасявам се, че нямам много време за светски живот, когато разследвам труден случай, мис Лонгстрийт.

— Е, навярно сте доста срамежлив. — Гласът й бе плътен като уханието на магнолиите. Като запърха с миглите си, Джоузи протегна ръка да поеме кибрита от Бърнс и го хвана за ръка, докато агентът й поднасяше запалената кибритена клечка. — А аз стоя в това скучно имение и напразно чакам да намерите малко време и да ми разкажете за вашите приключения. Обзалагам се, че има какво да ми разкажете, ако решите да загубите една вечер от драгоценното си време.

— Всъщност истински интересните моменти са твърде малко.

— Искам да чуя всичките. Иначе ще умра от любопитство. — Тя прекара пръст по шията си, до там, откъдето пищните й гърди се надигаха от пеньоара. Специалният агент проследи движението на ръката й, сякаш очите му бяха привързани с ластик към пръстите й. — Теди ми съобщи, че сте най-добрият в професията.

— Теди? — С усилие преглътна Бърнс.

— Д-р Рубинщайн. — Джоузи му отправи зноен поглед изпод тежките си мигли. — Каза ми, че сте експерт по серийните убийци. Обичам да разговарям с интелигентни мъже, които не са готови да рискуват живота си.

— Джоузи. — Брат й я изгледа с дяволито повдигнати вежди. — Не се ли налага да се заемеш с маникюра си или с нещо подобно?

— Ами да, скъпи, защо не. — Тя се извърна и пеньоарът й се разтвори още малко. — Не мисля, че една жена е привлекателна, ако не поддържа изящен маникюр. — Стана от облегалката на шезлонга доволна, че бе успяла да наруши равновесието на специалния агент. — Може би ще се видим по-късно, мистър специален агент? След като приключа с маникюра си, ще се отбия в „Чет’н Чю“.

Докато вървеше към кухнята, той не откъсваше поглед от полюшващите се бедра, очертани от полупрозрачния й пеньоар.

— Ще включвате ли този касетофон? — Тъкър захвърли цигарата си в месинговия пепелник, пълен с пясък.

Бърнс го изгледа разсеяно и бързо тръсна глава, за да се съсредоточи.

— Ще задам няколко въпроса на Сай — започна той с поглед, вперен във вратата на кухнята. — Не възразявам, ако останете и вие, Лонгстрийт, но няма да ви позволя да ме прекъсвате.

Включи касетофона, продиктува датата и встъпителните пояснения, след което се обърна към момчето с официална усмивка. — Знам, че преживяваш трудни дни, Сай, и съжалявам за тежката загуба.

Момчето започна да му благодари, но после се сети, че не става дума за сестра му Еда Лу, а за баща му, и отново прикова мрачен поглед в бялата маса.

— Научих, че снощи те е разпитал шерифът. Твоите сведения се оказаха много полезни. Ще поговорим пак за тези събития, но мисля, че можем да започнем с нещо друго. Баща ти някога споменавал ли е пред теб името на мис Каролайн Уейвърли?

— Едва ли е чувал за нея.

— Значи никога не ти е говорил, нито те е разпитвал за нея?

Сай се осмели да погледне към Тъкър.

— Може и да е подхвърлял нещичко през онези дни, когато тайно му носех храна в тунела. Понякога говореше твърде много, особено щом изпаднеше в по-особено настроение.

— Опиши ми тези негови настроения — подкани го агентът.

— Изпадаше в доста особени състояния: започваше да шепне, че Бог разговаря с него.

— И често ли изпадаше в тези доста особени състояния?

— Много често. — Устата му бе пресъхнала и той взе кока-колата. — Ей Джи казва, че баща ни се нахвърля върху хората и използва Бог за свое оправдание.

— Често ли проявяваше насилие към теб и другите членове на семейството ви?

— Той… — Припомни си думите на Тъкър. — Имаше тежка ръка. — Този израз не му звучеше толкова страшно. Все едно бе казал, че баща му просто се е попрестарал във възпитанието на синовете си. — Не понасяше нахалниците и неблагодарниците. В Библията пише, че трябва да почиташ своя баща.

Младият мъж забеляза, че Сай не цитира точно „баща си и майка си“, както бе казано в Светото писание. Не можеше да си представи, че Остин е набивал този цитат в главата на сина си.

— А когато изпадаше в своите доста особени състояния, прибягваше до помощта на тежката си ръка, нали?

Тънките рамене на Сай потръпнаха.

— Обикновено използваше и двете си ръце. Но ставаше много по-лошо, когато изпаднеше в едно от онези настроения.

— Разбирам. — Дори и Бърнс се зачуди на спокойствието, с което един син описваше жестокостта на баща си. — А когато му носеше храна и вода в тунела, той често изпадаше в тези настроения, така ли?

— Трябваше да му нося храната. — Момчето стисна бутилката така, че пръстите му побеляха. — Щеше да ме убие, ако се бях опитал да му се противопоставя.

— Агент Бърнс не те обвинява, Сай. — Тъкър отново постави успокояващата си ръка върху рамото му. — Никой тук не те обвинява. Ти нищо лошо не си извършил.

— Не, не те обвинявам за нищо — гласът на Бърнс задра и той се изкашля. Ужаси го неистовия страх, изписан по лицето на детето. — Никой няма да посмее да те упрекне. Искам само да разбера дали баща ти е споменавал за мис Уейвърли.

— Май че ми каза нещо — сподавено промълви Сай с насълзени очи. — Каза, че е затънала в грехове. Като всички жени. Като жената на Лот^[1]. И че щяла да се превърне в колона от сол.

— Да, помня тази легенда. — Агентът уморено кръстоса ръце. — А спомена ли ти защо според него мис Уейвърли е била затънала в грехове?

— Каза, че… — Момчето погледна уплашено към Тъкър. — Трябва ли да го казвам?

— Най-добре е да не криеш нищо — посъветва го младият мъж. — Никой не те принуждава да бързаш.

Сай жадно изгълта кока-колата, избърса уста с опакото на ръката си и прокара пръсти в косата си. — Каза, че си разтворила краката пред мистър Тъкър. — Лицето му се изчерви. — И че била само една курва и нищо повече. Че настанало време някой да хвърли първия камък върху нея. Съжалявам, мистър Тъкър.

— Не е твоя вината, Сай.

— Не знаех как мислеше да я накаже. Кълна се, че не съм знаел. Тогава беше много вкиснат и ядосан. Но не обръщах внимание на ругатните му до онзи ден, когато той се сби с вас, мистър Тъкър. Не знаех какво замисля да прави с нея, мистър Бърнс. Заклевам се, че не съм знаел.

— Вярвам ти, че не си знаел. Баща ти биеше ли майка ти?

Лицето на момчето пребледня.

— Бяхме безпомощни. И тя беше безпомощна. Не искаше да се обърне към шерифа, защото жената трябвало да се подчинява на съпруга си. Той на няколко пъти идваше у дома, но майка ми му казваше, че била паднала по стълбите или нещо подобно. — Момчето сведе глава. Срамът го измъчваше не по-малко от страха. — Рут казваше, че тя си го заслужава, че сигурно обича да я бият. Но на мен не ми изглежда справедливо.

Бърнс реши, че няма полза да се опитва да рови повече в онзи нещастен период от мъчения и насилия. Това бе работа на социалните работници и на психиатрите.

— Не, не е. А биеше ли и Рут?

Сай се ухили самодоволно, както всеки мъж, когато стане дума за някоя от сестрите му.

— Тя е твърде хитра и ловко избягваше опасността.

— А Върнън?

— Е, понякога си разменяха удари с баща ми. — Презрително сви рамене. — Но в повечето случаи добре се разбираха. Той беше любимецът на баща ни. И най-много приличаше на него. И отвън, и отвътре, както казваше майка ми. Бяха като близнаци.

— А какво ще ми кажеш за Еда Лу? Баща ти биеше ли я?

— Тя винаги се съпротивляваше, не пропускаше да си го върне. Веднъж му разцепи главата с една бутилка, когато той започна да я пердаши с колана. След това се изнесе и отиде да живее в пансиона. Премести се в градчето и никога не се върна у дома.

— А той ругаеше ли я, заканваше ли се и на нея, както по адрес на мис Уейвърли?

Една оса се завъртя и Сай я пропъди с ръка.

— Беше ни забранено да споменаваме името й. Понякога се изпускаше и подхвърляше, че е блудница, като онези от Вавилон. Върнън се опитваше да го дразни на тази тема. Искаше да отиде в градчето, да я залови и да я домъкне насила у дома, за да понесе наказанието си, което била заслужила. Брат ми винаги казваше, че това било техен дълг и като нейни роднини, и като благочестиви християни, но ми се струва, че той не вярваше на тези закани, за разлика от баща ми. Върнън си падаше само по боя с юмруци. — Момчето произнесе последните думи спокойно, като че ли отбелязваше, че брат му обича сладолед. — Тогава баща ми откри, че тя се среща с мистър Тъкър, и каза, че по-добре да не се била раждала. И се нахвърли върху мама.

Младият мъж притисна пръсти към очите си и се запита дали някога ще престане да изпитва вина заради Еда Лу.

— Сай, а помниш ли деня, в който се сбиха баща ти и мистър Лонгстрийт?

Тъкър отпусна ръце и едва не се засмя. Още носеше спомени от онзи ден по ребрата си, макар че синкавите „спомени“ вече бяха поизбледнели.

— Мисля, че си го спомням. Баща ми се върна у дома с подпухнало лице.

— А спомняш ли си какво е станало две нощи преди това? — Нощта, в която Еда Лу е била убита. — Помниш ли дали не бе изпаднал в едно от неговите настроения?

Едва сега Сай се замисли. Страхът изчезна от очите му. С разсеян вид той отново пропъди нахалната оса.

— Не мога да си спомня добре. Когато до него достигна слухът, че тя може би е бременна, той наистина кипна. Но не зная в коя вечер се случи това.

Бърнс се опита да помогне на момчето да си спомни, но не си направи труда да му обясни причината за въпросите си. Накрая трябваше да се примири. Обаче все пак му оставаха Рут и Мейвис Хетинджър. Може би те ще си спомнят по-добре.

— Добре, Сай, остават само още няколко въпроса. Спомняш ли си ножа, който си предал на баща си? Често ли го носеше със себе си?

— Само когато тръгваше на лов. Много е голям, за да го носи постоянно.

— Можеш ли да си припомниш колко пъти го е взимал със себе си, да кажем, през последните шест или седем месеца?

— Само четири-пет пъти. Обичаше да ходи на лов за катерици.

— А заплашваше ли те теб или друг член на семейството ви с този нож? Дали не се е похвалил някога, че е измъкнал ножа, за да накаже някого?

— Канеше се да изкорми мистър Тъкър. — Сай захлупи лице в шепите си, а гласът му затрепери: — Каза, че трябва да заведа мистър Тъкър в тунела, под моста, за да го заколи като заек. Дори се закани да му извади вътрешностите. Защото това била Божията справедливост. Трябвало да го нареже на парчета както Еда Лу. А ако не му се подчиня, щяло да бъде непочитане на родния ми баща, заради което щял да ми избоде очите, защото съм се провинил. И Бог казвал, че сме били склонни да грешим. Моля ви, мистър Тъкър, моля ви, вече не искам да говоря за тези неща.

— Всичко вече свърши, Сай. — Той се надигна и застана зад момчето. — Оставете го на мен, Бърнс.

Бърнс изключи касетофона и го прибра заедно с бележника си.

— Аз не съм безсърдечен, Лонгстрийт. — Агентът се приготвяше да стане от масата, когато вдигна очи и видя треперещото момче, притиснато до Тъкър, който бе застанал зад гърба му като ангел — хранител. — И осъзнавам, че жертвите са повече сред живите, отколкото сред мъртвите в гробището. — Изпита желание да може да си позволява състрадателни жестове като този мъж. После кимна към момчето. — С нищо не си се провинил, Сай. Никой друг на твое място не би могъл да направи повече. Запомни това.

Тъкър не сваляше ръце от потръпващите рамене на момчето, докато Бърнс вървеше към колата си. За пръв път, откакто се бе запознал с федералния агент, младият мъж изпита нещо като уважение към него.

— Приготвил съм няколко въдици, Сай. Ще има с какво да си запълним времето.

 

 

— Риболовът — рече Тъкър, докато стискаше пръта между коленете си и се облягаше на кипариса — е спортът на умните мъже.

— Никога не съм чувал досега за такава стръв — промърмори Сай, докато развиваше пакета със стръвта в раницата. — Какво е това?

— Пастет — захили се мъжът и нахлупи шапката над очите си. — Този е от гъши дроб. — Ако Дела разбере каква стръв сме избрали днес, ще вдигне олелия до Бога.

— Гъши дроб? — Той изкриви устни и в този миг изглеждаше точно както се очаква да изглежда едно четиринадесетгодишно момче. — Тази пихтия?

— О, то е много вкусно, драги мой. Рибите са луди по него. — Тъкър си намаза от пастета на една бисквита, налапа я и отпи от лимонадата.

Бяха се разположили край блатото под сянката на върбата, засадена от майката на Тъкър още преди той да е бил роден.

— Памукът тази година, изглежда, ще върви добре, нали, мистър Тъкър?

— Хм. — Той се огледа наоколо изпод козирката на спортната си шапка. Беше изпратил своя надзирател заедно с няколко ратаи да проверят как се развиват памуковите плантации на семейство Лонгстрийт. Трябваше да огледат и за плевели. — Дано имаме по-голям късмет това лято. Тук става чудесен памук. — Леко въздъхна и продължи: — А за да не изгубим памука, трябва да се откажем да развъждаме риба. Макар че понякога обмислям и тази идея, за насекомите.

— Каква идея, мистър Тъкър, за какви насекоми?

— Учените ги измислиха, защото всичко наоколо се засипва с отрови, които се оттичат в блатото и в реките, затова нищо вече не вирее във водата.

— Буболечки, които ядат отровите? — засмя се Сай. — Ще ме скъсате от смях, мистър Тъкър.

Смехът на момчето го зарадва.

— Но това е самата истина. Учените вкарали тези насекоми в реката Потомак и казват, че успели да я пречистят. — Погледна замислено към тъмната неподвижна вода на блатото. — Ще ти кажа, Сай, за мен ще означава много, ако мога отново да видя тази вода бистра. Майка ми казваше, че тук трябвало да се построи извит мост. Като онези в Япония. Но така и не се започна този мост. Съжалявам за това. Сигурно щеше да й хареса.

Сай не знаеше нищо за Япония и за извитите мостове на японците, но обичаше да слуша разказите на Тъкър. Стига само да го подпита човек, той можеше почти за всичко да говори, и то винаги интересно.

Постояха още малко с въдиците, потънали в мислите си. Само Тъкър нашепваше нещо като лек ветрец. Сай улови една рибка, измъкна я от водата, но после я метна обратно в блатото.

— Винаги съм искал да се махна някъде надалеч — започна Тъкър, когато момчето зареди въдицата с късче от любимия пастет на Дела. Когато бях на твоите години, ми подариха класьор и го бях напълнил с изрезки от списанията. С красиви изгледи от Рим и Париж. Дори и от Москва. Мисля си, че е срамота, загдето така и не посетих тези места. — Мъжът замълча за миг. — Имаш ли някакви желания, Сай? Замислял ли си се понякога какво искаш да постигнеш?

— Искам да отида в колеж. — Веднага се изчерви и зачака смеха на работодателя си. Но когато не чу никакъв смях, набра смелост и продължи: — В училището ми харесва. Имам добър успех. Мистър Бейкър, учителят ни по история ми каза, че съм любознателен и упорит.

— Така ли?

— Доста ме смути, когато ме изкара пред целия клас, за да изтъкне колко ме цени. Но наистина ми стана приятно. Дори каза, че бих могъл да кандидатствам и за университета на щата, но баща ми отговори, че трябва да напусна училище и да започна работа във фермата. Той казваше, че в тези колежи учели децата само на безбожните и че аз не трябвало да… — Сай замлъкна, като си припомни за участта на баща си.

Настъпи тишина. Тъкър измъкна една риба от водата. За миг я задържа на въдицата, като я гледаше как се мята в отчаяна надежда да избегне неизбежното. Навярно и момчето се мяташе така, омотано в кълбото от противоречиви чувства, помисли си той, а после придърпа влакното, хвана рибата и внимателно я освободи от кукичката. Захвърли я със замах сред водите на блатото. На уловените риби или момчета не се случваше често да им дадат втори шанс да оцелеят или да се съвземат.

Сай трябва да отиде в колеж, реши той. И той, Тъкър, дяволите да го вземат, ще се погрижи за това.

— Мистър Тъкър? — Момчето усети как риданията му отново се надигат в гърлото му. Още малко и ще се разциври като момиче.

— Да?

— Мислите ли, че аз съм виновен за смъртта му?

Мъжът стисна зъби и поклати глава. Въздъхна и извади поредната цигара.

— Това пък откъде ти хрумна?

— Не изпълних нарежданията му. Не ги изпълних и той е избягал от тунела. Навярно се е вбесил, навярно ме е проклел и е тръгнал към къщата на мис Уейвърли. А сега е мъртъв. Не уважих волята на баща си и сега той е мъртъв.

Тъкър замислено стисна кибритената клечка.

— Това може да е вярно, обаче може и да не е вярно. Но трябва да си отговориш на един въпрос. Мислиш ли, че от уважение към волята на баща си трябваше да му помогнеш да убие беззащитен човек?

— Не, сър, но…

— Вчера ти ми спаси живота, Сай. — Изчака, докато момчето вдигне очи. — Това е самата истина. Ако бе постъпил така, както ти бе наредил баща ти, може би сега щеше да е жив или щеше да избяга, ако Каролайн не го бе застреляла. Но аз щях да бъда мъртъв. Разбираш ли, няма трети вариант!

— Да, сър, мисля, че наистина няма.

— Остин сам се унищожи. Нямаше друг изход.

Сай поиска да може да му повярва, толкова силно бе отчаянието му. Опита се да успокои треперенето на гласа си:

— Не съжалявам, че загина. Не съжалявам. Сега ще отида в ада и ще горя цяла вечност, защото се зарадвах, когато шерифът ми каза, че е мъртъв.

За бога, каза си Тъкър и всмукна от цигарата. Това дете е тъй чувствително, а ето че навлязоха в деликатната тема за пъкъла и рая, а той никога не е бил добър учител в тази област. Но момчето явно се нуждаеше от нещо повече от банални фрази.

— Аз самият не съм много религиозен. Това навремето много огорчаваше майка ми. Може би все пак адът съществува. Само Бог знае това, макар че доста хора наистина си заслужават да попаднат там. Но когато се замисля за пъкъла, разбирам, че не мога да осъдя хората на вечни мъки заради чувствата им. По-важно е как постъпваш, как се държиш с другите, какво правиш със себе си. Поне ми се струва, че така е по-честно.

— Но греховните помисли…

Този път Тъкър се засмя, килна шапката си назад и погледна развеселено към озадаченото момче.

— Синко, ако трябваше да попада човек в пъкъла само заради мислите си, никой няма да остане в рая. И там ще бъде доста самотно и скучно. — Той се успокои и погали момчето по косата. — Не мога да ти обясня защо баща ти постъпваше така… странно. Но не беше прав. Да наранява теб и майка ти, това не е праведно, както казват вярващите, Сай. Няма значение, че непрекъснато цитираше Библията, докато вършеше тези безобразия. Затова не е грях да се радваш, че се отърва от всичко това.

Коравата буца в стомаха на Сай започна да омеква.

— Но майка ми няма да се зарадва.

— Ти не си виновен за нейните чувства. Ти отговаряш само за твоите. Именно на това искам да те науча — да те накарам да започнеш сам да мислиш.

— Да, сър.

— Дела нали ти каза, че можеш да останеш тук колкото пожелаеш?

Момчето го погледна уплашено.

— Не искам да съм в тежест, мистър Тъкър. Няма да ям много, обещавам, и ще работя усърдно. Аз мога…

— Почакай. Никой няма намерение да те гони, да те наказва или да те преследва. — Замисли се как най-точно да се изрази и измъкна още една цигара. — Мисля, че Върнън ще поеме фермата и ще се грижи за майка ти. А Рут скоро ще стане пълнолетна.

— Тя спестява пари, за да се махне от Инъсънс. — Сай прехапа устни. — Но това е тайна.

— Много обичам женските тайни. Но сега трябва да ти кажа, че най-добре ще бъде да продължиш да работиш при мен по няколко часа на седмица, докато започне училището. Част от възнаграждението си ще трябва да даваш на майка си. От мен ще получиш храна и стая за нощуване.

Нещо стегна гърлото му. Не знаеше, че човек може да плаче и от радост.

— Искате да кажете, че мога да остане в Суийтуотър? Завинаги?

— Докато не решиш да отидеш някъде другаде. Ако пожелаеш нещо, ще се опитам да направя каквото мога, Сай. Но майка ти ще трябва да се съгласи с тези условия и вероятно трябва да се подпише някакъв документ, за да ме признаят за твой настойник. Разбира се, ако ти си съгласен.

Сай го загледа с изумен поглед, уплашен от толкова много щастие.

— Ще направя всичко, каквото ми кажете. Няма да ви създавам никакви неприятности.

— Е, ще видим. Мисля, че ще бъде по-добре да се споразумеем как точно да те уредим в имението, за да знаеш какво можеш да очакваш. — За да остави момчето да поеме дъх и да се осъзнае, той се залови със стръвта и въдицата. Дори и нищо да не бе постигнал до днес, поне ще знае, че е успял да измъкне едно дете от мизерията. — Няма да пиеш алкохол, преди да станеш пълнолетен.

— Няма, сър.

— Няма да устройваш шумни веселби, освен ако не поканиш и мен.

Сай се засмя и сълзите бликнаха от очите му.

— Няма, сър.

— И няма да флиртуваш с жена ми. — „С жените ми“ — мислено се поправи той. Защо не каза „жените ми“. Всъщност мислеше само за Каролайн.

Сай отново се изчерви.

— Няма, сър.

— И аз няма да флиртувам с твоята. — Той му намигна и се засмя. — Избрал ли си вече момиче, Сай?

— Не, сър. Не е окончателно. Само съм ги оглеждал.

— Е, имаш доста време, за да не се ограничаваш само с огледите. Имаш ли наум някое момиче?

Сай облиза устни. Не можеше да си позволи да излъже Тъкър. И то не заради страха. Не беше както с баща му. Просто бе влюбен в своя благодетел.

— Аз… хм… е, харесвам Лий Ан Хардести. Миналата година гърдите й станаха двойно по-големи. Сигурно има значение.

Тъкър се задави от смях и изпусна стръвта на тревата.

— За бога, разбира се, че има! Но само я оглеждаш, така ли?

— Ами… — Лицето на момчето отново пламна. — Веднъж на опашката за обяда в училището тя се бе наредила зад мен и някой я избута от задните редици. Гърдите й се притиснаха към гърба ми. Бяха толкова меки. Тя ме хвана за кръста, за да запази равновесие. А аз… — Срамежливо преглътна. — Аз не можах да й помогна, мистър Тъкър. Не можах да й помогна да не падне.

Тъкър си представи как Лий Ан Хардести пада на пода в столовата и повлича след себе си и Сай.

— А защо, по дяволите, не успя да я задържиш?

— Ами, стана някак… набързо. Опитах се, но… нали знаете. Оръдието на Сатаната.

— Оръдието на Сатаната — бавно повтори той. Би трябвало да се засмее. Всъщност не беше сигурен дали не трябваше да се търколи на земята от смях. Само да го нямаше този виновен израз в очите на момчето.

Остин Хетинджър отново го победи, помисли си той и въздъхна.

— Никога не съм чувал тези думи. — И за да прикрие усмивката си, хвана брадичката си с ръка и дълго я разтърква. — Но ми се струва, че щом добрият дядо Господ сам е поставил това оръдие между краката ти, то тогава той трябва да решава за какво ще го използваш.

— Втвърдява ми се от греховни мисли и порочни жени.

— И благодари на Бога за това. — Мъжът си наля от кока-колата и си пожела да беше уиски. — Слушай, синко, няма жив мъж, който да не е изпитал това чудо, и то в най-неподходящия момент. Това е естествено. — Той отпи от колата и прошепна една кратка молитва. — Знаеш ли как се раждат децата?

— Да. — Джим му бе разказал, а той го бе научил от баща си. — Жената има яйцеклетка, а мъжът — семе. Най-добре е да са влюбени.

— Правилно — отвърна Тъкър с облекчение. — Все пак е по-добре, ако можеш да изчакаш, докато станеш пълнолетен. — Само как сладко се нижеха думите му. — Да гледаш Лий Ан и да мислиш за гърдите й е едно, а да правиш нещо с нея е съвсем друго.

— Мисля, че разбирам. — За Сай се оказа толкова възбуждащо да може да обсъжда на глас забранените теми и да не го напердашат за този грях. Затова се осмели и продължи: — Но понякога, посред нощ… се опитвам да не мисля за тези работи, но не мога. Невинаги, искам да кажа. И пак се възбуждам. Като че ли ще експлодирам, ако не направя нещо веднага. — Той бързо погледна към Тъкър. — И понякога го правя. Зная, това е дяволска работа да се справяш сам по този начин, нали?

Тъкър се почеса замислено по главата.

— Според мен един мъж трябва да държи нещата в ръката си — така да се каже — и сега, и завинаги. Не зная какво да ти препоръчам, но ако не можеш да се отървеш по друг начин от тази краста…

— Но няма ли да ми се случи нещо?

— Нито ще ослепееш, нито ще ти поникнат косми по дланите, ако това имаш предвид.

— Сигурен ли сте?

Този път не можа да прикрие усмивката си. Вдигна ръце и внимателно огледа дланите си.

— Напълно — заяви той и с радост видя, че усмивката се върна на лицето на Сай.

 

 

Стаята на Бърнс в Инъсънс беше тясна и оскъдно мебелирана. Но за временна квартира се оказа напълно подходяща. Зарадва се, когато видя, че Нанси Кунс бе изчистила пода. И понеже оставяше скрити белези по най-важните чекмеджета, с радост установи, че нищо не бе докосвано. Всички доказателства и показания заключваше в касата, освен когато трябваше да работи с тях.

В стаята имаше двойно легло, шкаф с няколко чекмеджета и гардероб. Три дни му бяха потребни, за да успее да убеди Нанси Кунс да му намери едно бюро и стабилен стол. На тавана един вентилатор се мъчеше да разхлади горещия въздух. Това безполезно съоръжение му напомни да купи настолен вентилатор от магазина на Ларсън. И понеже бяха приспособили едната от двете съседни стаи за баня, той считаше, че е обзаведен с всичко необходимо за престоя си в забутаното южняшко градче.

Не очакваше наградата, която забеляза още с влизането си.

В леглото му бе Джоузи Лонгстрийт. Бърнс все още не можеше да дойде на себе си. И не можеше да си обясни как набързо преминаха от невинната почерпка към страстните прегръдки на скърцащото легло. Ала не съжаляваше за това.

Не си спомняше да се е любил тъй диво, тъй бурно от… Всъщност май никога не му се бе случвало. Жените, с които излизаше, бяха хладни и сдържани както в леглото, така и извън него. Джоузи бе започнала да дърпа дрехите му само пет секунди след като се бе втурнала след него в стаичката откъм задното стълбище.

Тя размахваше пред очите му току-що лакираните си нокти. Този път греховно яркочервено. За проба тя прокара ноктите си по голия му гръб и замря при вида на червените резки по бялата му кожа.

— Скъпи — прошепна тя, — ти ме изтощи… Знаех си аз, че зад нафукания ти костюм се крие истински тигър.

— А ти си жива легенда. — Бърнс знаеше, че всяка жена очаква комплименти в такива мигове, но не можеше да се каже, че бе майстор в тази сфера. — Невероятна.

— Отдавна ти бях хвърлила око, мистър специален агент. Винаги ме възбужда мъжът с полицейска значка. — Спомни си за Бърк и намръщено впи поглед в тавана. — Намираш ли, че съм секси?

— Мисля — той повдигна глава, — че си най-страстната жена, която съм срещал.

Това я накара да се усмихне и да го дари със стръвна целувка.

— И доста хубавичка, нали?

— Не, не просто хубавичка — прошепна той, прекалено зает да я гали по косата, така че не можа да зърне острия блясък в очите й. — Ти си великолепна, напомняш ми за циганките.

Блясъкът се удави в разнежения израз, който заля очите й.

— Казваш го само защото съм легнала до теб чисто гола и инструментът ти потрепва от вълнение.

Друг път би се почувствал засегнат, но относно състоянието на неговото оръдие на Сатаната тя беше напълно права.

— Казвам го, защото е истина. Ти си ослепителна, Джоузи.

— Харесва ми как говориш. — Тя въздъхна, когато той започна да гали гърдите й. Кожата й ставаше лепкава от пот, когато се любеха, макар че вентилаторът духаше точно над леглото. Джоузи започна да си мисли, че най-добрият начин да се справи с жегата е да си лежи гола. А щом си легнал без дрехи на леглото, можеш да вършиш и още нещо.

— Не всички мъже знаят как да кажат на една жена това, което тя иска да чуе. Да вземем първия ми съпруг, Франклин. Когато се оженихме, измина месец или два, не помня вече, и цветето му започна да увяхва. Искам да кажа, свършваше на бърза ръка, изръмжаваше, а после захъркваше здравата. Повечето от мъжете са като него. Взимат това, което искат, а после ти обръщат гръб.

В отговор той започна да целува гърдите й. Тя го остави да се наслаждава на прелестите й.

— Една жена заслужава красиви слова. Разбира се, не всички жени ценят това. Някои, след като свършат, са същите като мъжете. Да оцениш изисканата реч — това е разликата между една лейди и една уличница, така си мисля.

— Ти си невероятна лейди.

На устните й отново засия тържествуваща усмивка.

— А ти си истински джентълмен. При това доста умен. Обичам да те слушам как обсъждаш подробностите около разследванията. — Тя лениво разтвори бедрата си. — Но ми се струва, че скоро ще трябва да се завърнеш на Север. Ужасно е, че ние двамата се намерихме точно преди да си заминеш.

— Всъщност възелът май скоро ще се развърже.

— Зная. Още щом те видях, разбрах, че ти ще се справиш с всичко. Още тогава си казах — ето един умен и свестен мъж. Ето, рекох си, щом той е тук, вече всички жени в градчето могат да спят спокойно. — Тя напъха езика си в устата му. — Ти си герой, Матю.

— Просто си върша работата. — Той изду гърдите си, за да издържи теглото й, когато тя се качи отгоре му. — Пък и всичко се оказа съвсем обикновено.

— Заловихте ли убиеца? — Тя започна да целува гърдите му. Макар че той бе бял като риба, тя си помисли, че изглежда доста привлекателен. — Защото никой не можа да го открие, преди да се появиш ти в Инъсънс.

— Много е просто, ако имаш нужния опит и подходящата екипировка.

— А пък аз обичам твоята екипировка — измърка тя и обви ръце около врата му. — Кажи ми как го постигна, Матю. Това ме кара да тръпна.

Дъхът му секна, когато тя прокара пръсти по кожата му.

— Първо трябва да вникнеш в мисленето на масовите убийци. В техните навици, представи, вкусове и преценки. Въпрос на статистика. Повечето убийци се подчиняват на моментните си пориви, а доста малко действат заради разумни подбуди.

— Кажи ми. — Притисна тя устни към корема му. — Това ме кара да се сгорещявам.

— Страстта… — опита се да продължи той, но червена пелена се спусна пред очите му. — Алчността, отмъщението, възмездието — това не са мотивите, които могат да трогнат серийните убийци. Те предпочитат властта, могъществото, опиянението от преследването. Самото убийство не е толкова важно за тях, колкото очакването, дебненето.

— Да. — Тя облиза нежно вътрешната страна на бедрото му. В гърдите й вече се надигаше пламъкът на страстта и очакването я заливаше като гореща вълна. — Не спирай.

— Той грижливо обмисля всяка своя стъпка. Серийният убиец винаги планира действията си. Подбира жертвите си и може да ги дебне с дни. А докато се занимава с това, външно води съвсем нормален живот. Има семейство, работа, приятели, но изпитва необходимост да убива. След като унищожи жертвата си, отново се събужда желанието да убие още някого. Разбира се, изпитва и желание да се обуздае, да се контролира. — Ръката му се впи в косата й, когато тя го пое в устата си. — Способен е да отрича всякакви авторитети, да се надсмива над властите, макар и понякога да ги използва за своите цели. — Джоузи го засмука и Бърнс се задъха. — Може да иска да го хванат, може дори да страда от чувство на вина, но жаждата му за кръв превъзмогва всичко останало.

Тя изви грациозно тялото си, плъзна се отгоре му и го възседна.

— И така той продължава да убива, отново и отново. Докато ти не го спреш.

— И този път си готов да го спреш?

— Случаят тук вече е почти приключен.

Тя повдигна ръце нагоре, започна да роши косата си и му поднесе гърдите си.

— Как?

— Ако не изникнат други доказателства, ще докладвам, че този случай приключва със смъртта на Остин Хетинджър.

Джоузи потръпна, когато агентът повдигна бедрата й и влезе дълбоко в нея.

— Ти си герой, мистър специален агент. Ти си моят герой. — Тя отметна глава назад и се впусна в бясната езда към пълното блаженство.