Нора Робъртс
Порочна невинност (23)

22.

Тъкър се питаше как е възможно досега животът му да е протекъл толкова безметежно, а от десетина дни да му се струпат толкова много грижи и вълнения.

Във въздуха все още се усещаше напрежение, породено от проблемите на Каролайн. Наоколо вреше и кипеше като басейн, в който е захвърлен електрически кабел.

Поне да имаше една цигара. Обаче пакетът с цигарите бе останал в джоба на мократа му риза, захвърлена в спалнята.

Погледна към горния етаж, тънещ в полумрак, и със съжаление си помисли за уюта на спалнята, а после тръсна глава и тръгна към кухнята, където газовата лампа примигваше и атмосферата се нажежаваше.

Когато влезе в кухнята, завари Каролайн до умивалника, втренчила се в тъмния прозорец — в същата поза както след посещението на специалния агент Бърнс. Само че този път тя се бе обърнала към прозореца.

Не можеше да остави любимата си жена в такова състояние. Отиде до нея и я прегърна. Раменете й потръпнаха и младият мъж сви юмруци в пристъп на безсилна ярост.

— Щом видя самотна и угрижена жена, първата ми реакция е да се опитам да я разведря, да я накарам да се отпусне с първата шега, която ми хрумне, после да побъбрим, а накрая я завеждам в леглото. Ако и това не помогне, търся най-късия път към вратата. — Въпреки съпротивата й той започна да разтрива напрегнатите й рамене. — Но, изглежда, при теб тази терапия не помага.

— Точно в този момент не ми е до шеги.

Той допря главата си до нейната. Искаше да разбере причината за отвратителното й настроение.

— Кажи ми, Каролайн.

— Няма какво да ти казвам. — Тя рязко завъртя крана на чешмата.

Той повдигна глава и видя отраженията на лицата им в тъмния прозорец. Знаеше, че и тя ги вижда, но се запита дали Каролайн разбира колко крехко е всичко между тях, как бързо отлита щастието.

— Когато слезе по стъпалата, за да донесеш сладоледа, аз все още усещах присъствието ти до мен, в леглото. Наоколо беше толкова тихо и приятно. А ето че сега те заварвам напрегната. Не искам повече да те виждам такава.

— Това няма нищо общо с теб.

Той я хвана за раменете и така рязко я обърна към себе си, че тя го погледа изумено.

— Искаше да ме използваш само като сексуален партньор и сега ми даваш да разбера къде ми е мястото. — За пръв път го чуваше да говори така грубо. — Но това е вече прекалено дори за добряк като мен. — Тъкър я разтърси и на нея й се стори, че стените на къщата се разклатиха. — По дяволите, за пръв се държиш с мен по този странен начин!

— Не ме стискай! — Очите й гневно заблестяха и тя го блъсна в гърдите. — През целия си живот е трябвало да търпя другите да ме мачкат. Но вече приключих с това.

— Обаче не си приключила с мен. Ако си въобразяваш, че можеш да ме удариш два-три пъти и след това да ми посочиш вратата, дълбоко се лъжеш. Няма да мръдна оттук! — И за да докаже намеренията си, той яростно впи устни в нейните. — И двамата трябва да свикнем с тази мисъл.

— Нямам намерение да свиквам. Мога да кажа „да“, обаче мога да кажа и „не“, а мога и… — Тя замълча и присви очи. — Ох, господи, но защо въобще съм седнала да се разправям с теб! Ти нямаш нищо общо с моите грижи. — Въздъхна дълбоко и се отдръпна от него. — Не те засяга, Тъкър. Това си е моя работа! Ако започна да ти крещя, доникъде няма да стигнем.

— Нямам нищо против да крещиш, но само ако това ти помогне да се почувстваш по-добре.

Тя се усмихна и разсеяно потри слепоочието си.

— Струва ми се, че по-вероятно е да ми помогнат чудотворните хапчета на д-р Паламо.

— Нека да опитам едно друго лекарство. — Тъкър я хвана за ръцете и я притегли на стола. — Ще седиш тук и ще ме чакаш, докато налея две чаши от виното, което бях донесъл. После ще ми кажеш как е възможно един телефонен разговор да те огорчи толкова силно.

— Да ме разстрои. — Тя седна на стола и отново затвори очи. — Тази дума е по-подходяща, нали? Майка ми би казала „пренапрегната“, обаче аз предпочитам „разстроена“. — Когато отвори очи, в тях вече се долавяха първите признаци, че ще успее да възвърне веселото си настроение. — През последните няколко месеца бях доста разстроена. А по телефона се обади майка ми.

— Усетих, че нещо лошо си научила от този разговор — подхвърли Тъкър и извади тапата. — И тя навярно е била… как се казваше… пренапрегната от събитията през вчерашния ден.

— Да, така е. Особено след като тези събития са се обсъждали на някаква вечеря, на която тя е присъствала. Северняците са ужасни клюкари — макар че в кръговете, където се движи майка ми, биха казали, че това е само една от формите на общуване. Все пак тя доста се е разстроила, когато е разбрала, че тук ще се появят телевизионни журналисти, а пък мен ме очаква извънредно важен ангажимент. Опасявала се, че президентът и съветският премиер няма да пожелаят да изслушат Петия концерт за цигулка на Моцарт в изпълнението на музикантка, която наскоро е застреляла някого от упор. — Тя пое чашата си и я вдигна като за тост. — Недопустимо е Каролайн, дъщерята на Джорджия Уейвърли, да се радва на съмнителна слава. Какво ще си помислят в Женската лига?

— А може да се е уплашила за живота ти?

— Може би. О, ако трябва да си говорим честно, тя би желала въобще нищо да не ми се случва. Тя ме обича, но по нейния доста странен начин. Именно затова не мога да я търпя. — Тя отпи от чашата. Виното беше добре изстудено, тръпчиво и ободряващо. — Винаги е искала да ми се случи най-доброто — обаче най-доброто според нейните разбирания. През целия си живот съм се опитвала да се съобразявам с изискванията й. Накрая трябваше да призная и пред нея, и пред себе си, че повече нямам сили да задоволявам амбициите й.

— На хората обикновено им трябва време, за да свикнат с промените. — Той седна до нея, а на масата между тях примигваше газената лампа. — Възможно е да й трябва още някой и друг месец, за да се примири с мисълта, че вече си решила да смениш правилата на играта.

— Или може би никога няма да се примири с решението ми. Това не би ме учудило. — Каролайн хвана чашата си с две ръце и огледа кухнята. Старият хладилник издаде някакъв силен звук, а после тихо забръмча както обикновено. Дъждовните капки тихо потрепваха по перваза на прозореца.

Износен линолеум и избелели пердета, отбеляза тя. Оскъдната светлина навяваше тъга. Ала за Каролайн кухнята бе като мило, топло и уютно гнездо.

— Обичам това място — промърмори тя. — Въпреки всичко, което трябваше да преживея, тук се чувствам добре. И аз имам нужда от…

— От какво?

— Имам нужда да усещам, че принадлежа на някоя къща, че имам свой дом. Имам нужда от простота, от спокойствие, от уют.

— Това не е нещо, за което трябва да се срамуваш.

„Така му се струва на него“ — помисли си тя с тъжна усмивка. Все още в нея не беше изкоренен навикът да се извинява, когато предприема нещо сама.

— Не, разбира се, че не трябва да изпитвам вина. Ще се старая да се справя с тази слабост — вечно да се упреквам и да страдам. Но е доста трудно, когато майка ми отрича всичко, което ми доставя радост и утеха. А самата тя е отраснала в тази къща, Тъкър. И се срамува от този факт. Срамува се, че баща й е отглеждал памук, за да изхрани семейството си, а майка й приготвяла домашни сладка за зимата. Срамува се от произхода си и от тези двама души, на които дължи живота си и които са положили всички усилия, за да й осигурят всичко, което има.

— Това е нейна грижа, а не твоя.

— Обаче именно поради този срам аз сега съм тук. И това ни свърза нас двамата. Предполагам, че това е ролята на семейството, а човек не може да избира семейството си.

— Може би си права, обаче човек може да избере с кого да се свърже до края на живота си и така да влияе на тези, които ще дойдат след него.

— Хм, тези, които ще дойдат след нас, ще зависят от тези, които са живели преди тях. Майка ми нито веднъж не ми даде възможност да опозная баба си и дядо си. Те трябвало да изтърпят големи лишения, за да я изпратят в колежа във Филаделфия. Нито веднъж не чух майка ми да споменава този факт — горчиво изрече тя. — Трябваше да го науча едва сега, и то от Хепи Фулър. За да съберат парите за обучението на майка ми, баба се е заела да пере, да шие, да върши всичко, от което една истинска южняшка лейди би се срамувала. За щастие не им се наложило да плащат много дълго. Още през първия семестър майка ми се запознала с баща ми. Той често ми разказваше как се опитал да не отиде на срещата с някакво непознато момиче, уредена без негово знание от съквартиранта му. И как се влюбил още в първия миг, когато зърнал майка ми. Ти мислил ли си за онзи далечен ден, в който са се срещнали твоите родители? За първата им среща, за мига, в който са се влюбили?

— Баща ми видял майка ми, когато тя била едва на дванадесет години. Накарала го да я чака цели шест години.

— При моите, събитията се развили по-бързо. Оженили се още преди майка ми да приключи първата си година в колежа. Фамилията Уейвърли била една от най-старите и заможни във Филаделфия. За баща ми вече било решено, че ще се занимава с търговско право. Разбирам, че сигурно не й е било леко да проникне в това доста затворено общество от богаташи. Но тя се оказа по-голяма снобка от всички членове на фамилията Уейвърли: къща в най-добрата част на града, дрехи от най-нашумелите моделиери, почивки в най-луксозните курорти.

— Когато трябва да докажат нещо, повечето хора се престарават.

— А тя е трябвало да доказва доста. Решила да роди едно дете, за да се докаже и като майка. Имах бавачка, която трябваше да ми даде изискано възпитание. Майка ми диктуваше облеклото, поведението и мисленето ми. Изпращаше да ме повикат и аз трябваше да се явя в трапезарията. Винаги ухаеше на парникови рози и на „Шанел“. Търпеливо и обстойно ми разясняваше какво би трябвало да се очаква от една Уейвърли.

Тъкър протегна ръка и я погали по косата.

— А какво всъщност би трябвало да се очаква от една Уейвърли?

— Съвършенство.

— Това е доста трудно. От мен, един Лонгстрийт, баща ми очакваше само да „се държа като мъж“. Разбира се, мъж с главни букви, мъж на място, както ми казваше той, но оттук нататък представите ни за истинския мъж се разминаваха. Например не обичаше да приказва много, да критикува и да упреква — припомни си Тъкър. — Предпочиташе да урежда разногласията с колана си.

— О, майка ми нито веднъж не ме удари. И никога не би го направила. Нейна беше идеята да се заема с цигулката. Мислеше, че е много изискано. Би трябвало да й бъда благодарна за този избор — въздъхна Каролайн. — Но после се оказа, че не е достатъчно само да свиря добре. Трябваше да бъда най-добрата. За щастие оказа се, че притежавам талант. Била съм „феномен“, поне така ми казваха всички музикални педагози. Бях на десет години и тази дума ме караше да се свивам от страх. Майка ми подбираше музиката, учителите, тоалетите за рециталите, дори и приятелите. Тогава започнах да пътувам, за да изнасям концерти, отначало доста рядко заради възрастта ми. Вече бях на шестнадесет и пътят ми беше предначертан. И вече вървя по този път почти дванадесет години.

— А ти самата желаеше ли го?

Фактът, че той й зададе този въпрос, я накара да се усмихне. Никой досега не бе пожелавал доброволно такава участ.

— Когато започнех да си въобразявам, че мога да променя живота си, тя винаги се намесваше. Лично или по телефона, или чрез писма. Като че ли усещаше отдалеч с някакви невидими сетива, че в мен е покълнало семето на бунта и е започнало да пуска корени в душата ми. Тя веднага го изтръгваше като плевел. А аз й позволявах.

— Защо?

— Исках да ме обича. — В очите й се появиха сълзи, но тя побърза да ги изтрие. — И се страхувах, че не ме обича. Бях убедена, че няма да ме обича, ако не съм съвършена. — Засрамена, тя избърса сълзата, която се стичаше по бузата й. — Звучи малко патетично, нали?

— Не. Само звучи тъжно, и то за майка ти.

Тя рязко пое дъх, като плувец, устремил се към спасителния бряг.

— Преди три години срещнах Луис в Лондон. Той бе най-добрият диригент, с когото някога съм работила. Когато го срещнах, беше млад, на тридесет и две, но вече си бе изградил завидна кариера в Европа. Дирижираше оркестъра, както тореадор властва на арената: решително, арогантно. Омайваше околните дори физически, беше направо магнетичен.

— Представям си го.

Тя се засмя.

— А аз бях на двадесет и пет. Никога преди това не бях имала връзка с мъж.

Тъкър вдигна чашата, но се замисли и я остави на масата.

— Ти никога не си се…

— … търкаляла в сеното със селските ергени? — Младата жена не можа да сдържи смеха си, като видя изумлението, което се изписа на красивото му южняшко лице. Но усмивката й бързо се стопи. — Не. Когато израствах, майка ми ме държеше изкъсо, на каишка, а аз нито веднъж не събрах кураж да скъсам тази каишка. Ако се налагаше някой да ме придружава, тя неизменно избираше Луис. Може би ще кажеш, че е успяла дори да ми наложи вкуса си. И ще бъдеш прав. Никога не проявявах интерес към мъже, които тя не одобряваше.

— Ето защо ме хареса. — Той се наведе и я целуна. — Ако ме види, косата й ще побелее.

— Точно така, макар че досега не се бях замисляла за тези последици от нашата любов. Е, сега вече резултатът е едно на нула за мен — зарадвана от тази мисъл, Каролайн вдигна чашата за наздравица. — По-късно, когато започнах сама да пътувам по турнетата, разписанието ми се обърка и аз… не мога да кажа думата, много ми е неприятна.

Той си помисли за жената, която допреди малко бе в леглото с него, и възкликна:

— А-ха!

Тя не схвана, че сарказмът му можеше да й подейства утешително.

— Сексуалният ми живот изцяло бе обвързан с музиката. Не можех да си представя, че ще легна с първия привлекателен мъж, който се бе изпречил на пътя ми. — Тя посегна към бутилката. — Обаче тридесет и шест часа след първата ми репетиция с Луис той успя да ми докаже, че съм се лъгала.

Каролайн сви рамене и отпи от чашата.

— Той ме зашемети: цветя, нежни погледи, страстни обещания за безсмъртна любов. Не можел да живее без мен. Животът му бил лишен от смисъл преди мен. Той ми даваше работа. Трябва да добавя, че майка ми го обожаваше. Произлиза от испански аристократичен род.

— Подходяща партия — сухо отбеляза Тъкър.

— О, да. Когато трябваше да замина от Лондон за Париж, той ми телефонираше всеки ден, изпращаше ми подаръци, цветя. Пристигна в Берлин само за да прекараме заедно един уикенд. Тази идилия продължи повече от година и тогава до ушите ми достигнаха слухове, че започнал да флиртува с някаква актриса или куртизанка от висшето общество — разликата е без значение. Помислих си, че това са само злобни клюки. О, може и да съм заподозряла нещичко, но щом му показвах, че се съмнявам в него, той изпадаше в истински бяс от неоправданата ми ревност, от собственическото ми чувство, от прекомерното ми себелюбие. Тогава имах много концерти, бях претрупана с ангажименти, току-що бях подписала договор за много изморително шестмесечно турне.

Тя се загледа в смълчаното нощно небе. Спомените отново я обсебиха — летища, хотели, репетиции, концерти. Полетът от Сидней до Токио, минал в сковаващата прегръдка на страха. Напрегнатите разговори с Луис. Обещанията и разочарованията. И изрезката от онзи гаден вестник, който нечия услужлива ръка бе оставила на масичката в гримьорната. Бяха оградили снимката на Луис, прегърнал онази френска актриса с пищен бюст.

— Няма смисъл да ти описвам всяка досадна подробност, но с две думи — турнето се оказа унищожително за нервите ми, за връзката ми с Луис. С Луис приключихме след една грозна и жалка сцена, изпълнена с обвинения и сълзи. Обвиненията бяха неговата роля в дуета, а за мен останаха сълзите. Още не се бях научила да се съпротивлявам, да се боря за себе си.

— Тогава излиза, че тук, в Инъсънс, доста бързо си се научила да се бориш — изрече Тъкър и я хвана за ръката.

— След като се успокоих и реших, че всичко лошо е вече зад гърба ми, доста бързо успях да се стабилизирам. Жалко е, че едва на двадесет и осем години разбрах как трябва да живея. Когато се разделихме с Луис, реших да си почивам известно време, но за съжаление вече бях подписала договори за няколко гостувания и за един концерт, специално за кабелната телевизия. Здравето ми… — Дори и сега й беше трудно да го разказва. Тя все още се притесняваше ужасно от заболяването си. — Е, може да се каже, че състоянието ми леко се влоши. И тогава аз…

— Почакай. Какво искаш да кажеш с това, че здравето ти леко се влошило?

Каролайн отново се почувства неудобно, отдръпна се от него и започна да върти чашата в ръката си.

— Непрекъснато ме болеше глава. Дори един лекар ми бе казал, че това е мигрена. Не можех да се отърва от онова противно главоболие. Доста преди това ми се беше случвало, но никога дотогава пристъпите не бяха толкова силни и така продължителни. Отслабнах. Изгубих апетит. Страдах от безсъние и в резултат станах кожа и кости. Едва ходех.

— Но защо не си се погрижила за здравето си?

— Мислех, че това са само капризи. Проява на темперамента ми. Пък и имах толкова много професионални задължения. Хората очакваха да свиря, и то да свиря съвършено. Не може просто така… — Тя млъкна и после внезапно се засмя. — Търсех си извинения, както би казал мъдрият д-р Паламо. Исках да се скрия някъде. Потискането не беше само на сексуална основа. Трябваше да се науча да се държа „правилно, адекватно“. Да си създам някакъв образ, и да живея според възможностите си, според психичния си потенциал. И както би казала майка ми, ако една лейди не се чувства както е редно, тя няма да съумее да постъпва както е редно. Майка ми ме посети точно когато се приготвях за запис в телевизията за онзи специален концерт в Ню Йорк, поръчан от кабелната телевизия. Придружаваше я Луис, разбира се. Така се стреснах, така се изнервих, че напуснах студиото. — Тя се усмихна, а след миг се разсмя от все сърце. — Никога не съм постъпвала така в живота си. Зад гнева и болката се криеше всъщност желанието ми да победя двамата си мъчители. Може би тогава е трябвало да бъда по-сдържана, но нищо не бе в състояние да ме спре. Онези пет минути и досега си остават за мен най-тежките в живота ми.

Повече не можеше да стои на стола, стана и започна да се разхожда нервно из кухнята.

— Само пет минути й бяха необходими, за да се развихри в гримьорната ми и да ми разкаже нейната версия за моя акт на непокорство. Държала съм се като разглезено дете, като нетърпима особа, като примадона. Опитах се да й кажа, че се чувствам изоставена от нея, дори предадена, но тя си знаеше все нейното: аз съм била безсърдечна, глупава, неблагодарна… Луис бил готов да ми прости за безсмислената ревност, дължаща се на прекалената ми чувствителност, защото бил изпълнен с желание да започнем отново, обаче не трябвало да си виря толкова носа… Аз, разбира се, се извиних.

— За какво?

— За всичко, за което тя искаше да се извиня. — Каролайн махна с ръка. — Както и да е, тя ми желаеше само доброто. Искаше да съм най-добрата сред професионалистите. Работеше усърдно за мое добро, жертваше всичко, за да направя блестяща кариера.

— Мисля, че не дължиш на нея таланта си.

Младата жена въздъхна дълбоко, като че ли се опитваше да прогони горчивината от душата си.

— Тя не може да ми помогне да придобия талант, Тъкър. Все още трябва да се трудя, за да усъвършенствам дарбата си. Имаше периоди, когато и аз самата не можех да си помогна. В онази вечер Луис пристигна в стаята ми в хотела. Беше очарователен, мил, изпълнен със съжаления. За него било толкова тежко да бъде задълго разделен от мен — не че това можело да го извини за изневерите му, както ми обясни. Ала сега бил изпаднал в такава безнадеждна самота, бил толкова наскърбен и сломен, а моите подозрения и въпроси само увеличавали страданията му. Другите жени, ах, та те били само жалки опити да потърси достойна заместничка на Каролайн Уейвърли, което, уви, се оказало невъзможно.

Тя остави чашата на масата.

— Можеш ли да си представиш една жена да повярва на такива думи, дори и ако е лишена от капчица мозък?

— Да. — Тъкър реши, че сега е моментът да й подари една от прословутите си усмивки.

Тя спря, изгледа го смаяно и след миг се разсмя.

— О, да, разбира се, че ти можеш да си го представиш. И аз наистина му повярвах. Той все още беше единственият мъж, когото бях обичала. Може би, ако познавах и други мъже, нямаше да се хвърля с такъв устрем в обятията му. Може би, ако бях по-уверена в себе си като жена, не като музикантка, щях да му посоча вратата. Но аз се съгласих да забравим всички недоразумения и да започнем отначало. Дори започнахме да обмисляме кога да се оженим. О, това, разбира се, трябваше да стане напълно дискретно, след неопределен период от време. Той щял да ми съобщи, когато настъпи подходящият момент. И понеже ме помоли, аз склоних да подпиша договор за още едно турне.

Тя с изненада забеляза, че бутилката бе почти празна.

— Май ще се напия.

— Всичко е наред, аз не трябва да пия повече, защото ще шофирам. Разкажи ми края на твоята история.

Тя се облегна на бюфета.

— Луис щеше да бъде диригент, а аз — солистка на всички концерти от планираното турне. Разбира се, щяло да бъде доста изтощително, но нали ще бъдем заедно. Не е ли това най-важното на този свят? Обаче моят психиатър д-р Паламо — вече бях започнала да го посещавам — се възпротиви. Необходимо ми било спокойствие и усамотяване. Знаеш ли, оттогава имам тази язва. И главоболията, безсънието, умората. Всичко се дължало на стреса и той ми обясни съвсем ясно, че ако отново поема пътя на концертираща цигуларка, при това солистка, нещата още повече ще се влошат. Обаче не се вслушах в съвета му.

— Трябвало е да те изпрати в някоя клиника и да те върже с вериги за леглото.

— И той ми говореше точно като теб. — Развеселена, тя отпи от чашата. — Майка ми организира парти вечерта, преди заминаването ни. Плуваше в свои води, беше в стихията си. Искам да кажа, че партито наистина бе знаменито. Луис беше душата на компанията и успя да впечатли всички присъстващи знаменитости. На другия ден отпътувахме. Както ти казах, той е талантлив диригент, властен, понякога капризен и нетърпим, но наистина е блестящ. Започнахме от Европа. Жънехме триумф след триумф. След първата седмица се премести в отделен апартамент в хотела — моето безсъние му пречело да спи след изтощителните концерти.

— Мръсно копеле!

— Не е мръсен — поправи го Каролайн, — а ловък, много ловък и много хитър. Останалото не е за разправяне. По професионална линия, той ми влияеше извънредно много. Помагаше ми да свиря все по-добре. Казваше, че аз съм най-чувствителната музикантка, с която е работил, но можело дори още да се усъвършенствам. Като че ли ме моделираше, ваеше.

— Защо не си е купил пластилин?

— Би трябвало да го попитам — засмя се тя. — Все пак трябва да му призная, че непрестанно ми помагаше да подобрявам техниката си. Започнах да се чувствам като инструмент, като вещ, която той настройва, излъсква и оставя настрани. Бях прекалено уморена, неуверена, отново ми се повдигаше през ден. А това го нервираше — особено когато не ходех на репетиции, понеже бях преуморена и съсипана. Това на свой ред изнервяше мен. Дразнех се, като улавях състрадателните погледи на другите музиканти, дразнеше ме уличната тълпа, всичко. А свирех добре, наистина много добре. По-голямата част от турнето премина в суматохата около концертните зали и хотелските стаи и вече доста неща не мога ясно да си спомня, но зная, че свирех по-добре от всякога. По средата на турнето настинах и доста време живях само с антибиотици, плодови сокове и музика. Вече въобще не спяхме заедно. Той ми каза, че аз просто не съм му отдавала всичко от себе си. И имаше право да твърди това. После ме убеди, че когато свършим турнето, ще трябва да се разделим. Така минаваха дните. Към края на турнето отношенията ни се подобриха. Но това не продължи дълго. Бяхме в Торонто, турнето навлезе в седмия месец. Аз бях на края на силите си и се страхувах, че няма да мога да издържа концерта в онази вечер. Припаднах в гримьорната. Уплаших се, когато се съвзех и разбрах, че съм паднала на пода.

— За бога, Каролайн! — Той се опита да стане от стола, но тя го задържа с ръка.

— Е, така както ти го разказвам, изглежда много страшно, но всъщност не бях чак толкова зле. Просто припадък от силна преумора. Отново ме бе връхлетяло едно от онези ужасни главоболия, които те карат да се свиеш и да скимтиш от болка. Мислех си, че всичко е свързано с предстоящия концерт, мислех, че за мен нищо друго няма значение. Мислех си, че ако му обясня състоянието си, той ще ме разбере. Затова отидох в гримьорната му и го заварих… също бе легнал, но не на пода, а върху флейтистката от оркестъра. Дори не ме забелязаха — тихо допълни тя и потръпна. — Както и да е. Нямах сили за още един скандал. Отидох на сцената. Концертът премина при нечуван успех. Три пъти ме викаха на бис, овациите дълго не стихваха, шест пъти вдигаха завесата. Може би щяха още да продължат, но когато завесата падна за последен път, с нея паднах и аз на сцената. Когато отворих очи, видях, че съм се озовала в някаква болнична стая.

— Навярно някой те е закарал до най-близката болница.

— Да, но не беше само заради Луис. Той само спомогна. Причината си беше в мен. В мен и в старанието ми да давам винаги всичко от себе си, щом другите го очакват от мен. Той не бе причината да припадна. Диагнозата бе силно изтощение. — Раменете й потръпнаха и тя се приближи до масата, за да си налее още от виното, като внимателно изцеди и последните капки от бутилката. — Считам, че беше унизително. Като че ли е по-добре да имаш някаква сериозна диагноза като тумор или някаква рядка болест. Правиха ми най-различни изследвания и накрая решиха, че е от изтощение и от преживяния стрес. Д-р Паламо взе самолета и пристигна в болницата, за да довърши лечението си. Не започна с упреци от рода на „казвах ли ти какво ще стане, ако…“, а се зае да ме лекува компетентно и грижливо. Веднъж наистина не издържа и изгони Луис от болничната стая.

— За здравето на д-р Паламо! — Тъкър вдигна чашата си.

— Той беше много добър с мен и много ми помогна. Ако исках да си поплача, казваше ми, че мога да плача колкото си искам. А когато исках да си поговоря с някого, сядаше до леглото и ме изслушваше. Много ми беше приятно да разговарям с него. Един ден реши, че вече мога да пътувам, и ме преместиха в болницата във Филаделфия, която повече приличаше на почивен дом. Майка ми казваше на всички, че се възстановявам в някаква вила на Ривиерата. Защо трябваше всичко да се усложнява!

— Каролайн, трябва да ти кажа, че майка ти никак не ми харесва.

— Е, и тя не би те харесала. Но все пак тя правеше това, което според нея бе длъжна да стори. Идваше да ме види три пъти седмично. А баща ми телефонираше всяка вечер, дори и ако ме беше посетил същия ден. Турнето продължило без мен, в пресата писали, че съм припаднала на сцената, Луис не се разделяше с неговата флейтистка, но продължаваше да ми изпраща цветя, придружени с романтични писъмца. Не знаеше, че съм го заварила с нея.

— Изминаха три месеца, преди да мога да се прибера у дома. Здравето ми все още беше разклатено, но се чувствах по-уверена в себе си, отколкото през целия си живот дотогава. Започнах да разбирам, че съм позволявала да ме третират като жертва. Позволявала съм да ме експлоатират. А талантът си е мой и само мой, моят живот си е моя работа. Чувствата ми също са си мои и само мои. Господи, какво облекчение изпитах! Когато адвокатите ми съобщиха за смъртта на баба ми, вече знаех какво трябва да направя. И го направих. Щом заявих решението си на майка ми, тя се разяри, а аз стоях в нейната проклета, модерно обзаведена всекидневна и крещях, виках, настоявах. Но накрая се извиних, естествено. Старите навици трудно се забравят, но се опитах да ги изтръгна от себе си, доколкото можех. И потеглих на юг.

— Към Инъсънс.

— Минах през Балтимор. Луис бе там като гост — диригент. Бях му се обадила предварително, за да знае кога да ме очаква. Щом влязох в апартамента му в хотела, видях, че бе наредил да сервират вечеря за двама. Запратих в лицето му чашата с шампанско и тогава наистина скъсахме. Чувствах се чудесно. Той се ядоса толкова много, че се втурна след мен във фоайето на хотела. Показа се някакъв непознат — така и не научих името му — приближи се до нас, видя, че Луис ме дърпа за ръката, за да се върна в стаята му, и с един удар го просна на пода. — С полузатворени очи младата жена имитира удара на непознатия. — Удари го точно под брадичката.

— Трябваше да поръчаш едно питие на непознатия.

— Направих нещо друго — нещо, което никога не съм правила в живота си — прегърнах непознатия и го целунах по устата. А после си тръгнах.

— А как се чувстваше?

— Свободна. — Каролайн въздъхна и отново седна. Внезапно разбра, че вече не я боли главата. Стомахът й не беше стегнат на възел, мускулите й не бяха напрегнати. — Е, все още има моменти, когато не се чувствам свободна и волна като птица, например преди малко, с оня телефонен разговор. Не можеш наведнъж да отхвърлиш целия товар от гърба си. Но никога няма да се върна към онзи начин на живот.

— Отлично! — Той взе ръката й и я обсипа с целувки. — Много ми харесваш такава, каквато си сега.

— И аз сега се харесвам повече от преди. — На масата се бе образувал мокър кръг от чашата й. Каролайн го избърса с ръка. — Съжалявам за разрива с майка ми, но се привързах към всичко тук, в Инъсънс.

— Към тишината и спокойствието? — попита той и тя се усмихна.

— Точно така. Дори и няколко убийства не могат да нарушат спокойствието на този задрямал край. Човек трябва да има свои корени някъде — каза тя и го погледна в очите. — Зная, че звучи глупаво, защото тук съм прекарала само няколко дни от детството си. Но по-добре слаби корени, отколкото да си като дърво без корени.

— Не са слаби. В делтата на Мисисипи всяко дърво бързо израства и пуска дълбоки корени. Дори и когато отпътуват, хората не могат да ги изскубнат.

— Майка ми обаче е успяла.

— Не, само ги е предала на теб, Каролайн — той нежно прошепна името й и погали лицето й. — Съжалявам за неприятностите, които си преживяла. Не, погледни ме — настоя той, като видя, че тя сведе очи, не издържала втренчения му поглед. — Част от теб все още изпитва срам от миналото, от съпротивата ти. А не искаш никой да те съжалява, дори и аз. Обаче аз никога не съм си помислял дори да потискам своите чувства или чувствата на който и да било около мен, затова можеш спокойно да ги споделяш с мен. Неприятно ми е, че си била нещастна, самотна, болна, но благодарение на това сега си тук, до мен, до тази маса. Ето защо не съжалявам за миналото ти.

— Нито пък аз — усмихна му се тя.

„С фините кости и с бялата си кожа изглежда толкова крехка. Но когато погледнеш в очите й, съзираш неподозирана сила“ — помисли си Тъкър. И той страстно желаеше да чуе тя неговата изповед.

— Има някои неща, които искам да ти разкажа, но не съм сигурен как да започна.

Тя докосна ръцете му.

— Може би трябва да се успокоя още малко. Искам да те изслушам. Обаче ми се струва, че засега ще е по-добре да оставим нещата такива, каквито са.

„Винаги съм бил търпелив — припомни си Тъкър. — Обаче е трудно да се сдържаш, когато голият й крак се докосва до твоя под масата.“

— Добре. — Той се наведе към нея и устните им се докоснаха. — Нека да остана тази нощ при теб.

Каролайн се усмихна.

— Мислех, че няма да пожелаеш. Не ми ли спомена, че ако не ми е харесал твоя начин на любене, можем да опитаме отново?

— Не ти ли хареса?

— Е, не съм съвсем сигурна. Може би, ако пак ми го покажеш…

— Прекрасно! — Той огледа масата в кухнята и се ухили. — Защо да не започнем още сега, от тук? — И побърза да развърже колана на пеньоара й.

Телефонът иззвъня и Каролайн отпусна глава на рамото му.

— Казах й, че не желая да разговаряме повече, но тя явно няма да спре да звъни.

— Аз ще й се обадя.

— Не, аз…

Той хвана ръцете й, преди Каролайн да успее отново да завърже колана на пеньоара си.

— Нека аз да вдигна слушалката. Ако не успея да я очаровам и да я накарам да си изгуби ума още тази нощ, ти ще продължиш разговора.

Тя се поколеба, но накрая реши, че може би си заслужава да се опита.

— Защо не?

Тъкър я целуна.

— Прибери всичко от масата — поръча той и тя се засмя.

— Надявам се покойната ми баба да не се шокира от поведението на внучката си — промърмори Каролайн, докато повдигаше поставката от масата. Отнесе празната бутилка и чашите в умивалника, след което си каза, че на баба й може би щеше да се хареса идеята да се люби в кухнята си.

— Толкова кратък разговор? — удиви се тя, когато младият мъж се върна. — Никога не съм очаквала, че ще се справиш с майка ми само за една минута. Как успя… — Думите застинаха на устните й, като се обърна и забеляза израза на лицето му. — Какво има? Какво се е случило?

— Не беше майка ти. Бърк се обади. — Той се приближи до нея и я прегърна. — Дарлийн Талбът е изчезнала. — Тъкър видя в прозореца отраженията им и затвори очи. — Започваме да я търсим на разсъмване.