Тур Хейердал
Експедиция „Тигрис“ (7)

7. Търсим пирамида и намираме Макан

Ако локомотив влезе през вратата у дома по време на закуска, ще се изненадам доста. Ала какво би било учудването ми, ако вълнорез на кораб се появи край постелята ми!

Не беше сън. Не спях. Събудих се преди малко, когато чух пърпоренето на някакъв двигател да се приближава в нощта, последвано от груб глас, който със заплашителен тон изкрещя нещо отдалеч. Непознат глас. После долових гласовете на Норис и Рашад, които някак тревожно отвърнаха от мостика:

— Назад! Назад!

Часовникът сочеше два и половина след полунощ и звездите още надничаха през входа на каютата откъм десния борд, сетне някакъв прожектор заопипва нахално камъшената стена от същата страна. Мигновено се разсъних напълно.

Намирахме се в близост до оманския бряг. С него доста ни бяха наплашили. Говореше се, че в тази част на Арабско море неизвестни съвременни пирати нападали и плячкосвали малки кораби. Наскоро вестниците бяха писали за двама датчани с яхта, които били ограбени до шушка; оставили им само малко вода, колкото да не умрат от жажда. Каквито и да бяха тия среднощни посетители сега, те не биха могли да знаят, че екипажът на „Тигрис“ се състои от единайсет мъже и че има отвори и от двете страни на нашата малка бамбукова каюта. Тъкмо се канех да събудя другите, та да се измъкнем през изхода откъм левия борд и там да устроим засада на нападателите, когато притаих дъх и се заслушах във враждебните гласове, долетели този път съвсем отблизо:

— Какво е това? — Гневният въпрос бе произнесен на английски с арабски акцент.

— Кораб — извика едва ли не възмутено Рашад.

— Тогава какво носите в тия големи сандъци на борда? — Прожекторът наново заигра по двете бамбукови каюти.

— Това са каюти! Назад! Единайсет души от различни страни спят вътре!

Ала предупреждението на Рашад отиде на вятъра. Осеяното със звезди небе тутакси изчезна пред погледа ми, щом заостреният връх на един корабен вълнорез изпълни десния отвор на каютата, и в същия миг всички налягали по матраците бяха събудени от яростен трус.

— Назад! Ще разбиете кораба ни! — изкрещя отчаяно Рашад от мостика, докато ние отвътре отвърнахме на удара с дружен войнствен вик.

Краката на Юри бяха опънати пред отвора, където се бе напъхал вълнорезът, и дочул в просъница гласа на Рашад, той го сгълча през камъшената стена:

— Кажи им да се разкарат, ние сме в международни води!

— Не сме в международни води — възрази ядосано Рашад. — На две крачки сме от оманския бряг, освен това не вярвам да кажеш на някого да се разкара, когато са насочили картечница срещу тебе!

Лека-полека почнахме да разбираме какво става. Ала далеч не бе така и с нашите неканени гости. Никога не бях виждал толкова ококорени и обелени от страх и смайване очи като в момента, когато съзрях черното лице на оманския полицай, хванал щурвала на своя катер миг преди да даде пълна газ назад и да освободи вратата на каютата, след което ние се заизмъквахме навън като разярени палета от кучешка колибка. Излезе, че ни е посетил патрулен полицейски катер от оманската брегова охрана с трима въоръжени мъже на борда. Смахнатите премигвания на фенерчето, закачено на мачтата, които имаха за цел да ни пазят от корабите, явно бяха произвели обратен ефект. Полицаите бяха дошли за проверка, но щом приближили и зърнали златистите тръстикови снопи на нашия шумерски „ма-гур“, съвсем забравили да свият настрани или да спрат. Мореходен съд като този, който осветявал прожекторът им, не е плавал в местни води от ония далечни времена още преди рождението на пророка. Загубили ума и дума от смущение, те се бяха блъснали в средната част на „Тигрис“ и затова всичко на борда се разтресе. Изненадата им едва ли бе намаляла, когато от вътрешността на двата „сандъка“ се разнесе рев на девет различни езика, долетял сякаш изпод развалините на Вавилонската кула, последван от появата на някакви брадясали диваци, разгневени като лъвове. След това тримата зашеметени полицаи се отдалечиха на заден ход с възможно най-голяма скорост.

Едва ли щеше да им се случи повторно да видят толкова много разлютени хора да изскачат на четири крака от две тъй мънички бамбукови каюти. Полусънни, ала кипящи от яд, примесен с уплаха, ние всички се втурнахме към снопите на десния борд, очаквайки да намерим „Тигрис“ непоправимо повреден. Изправени пред единайсетина мъже със заканително вдигнати юмруци и заливани от проклятия на маса езици, от които разбираха поне арабски и английски, тримата онемели служители на реда стремително продължаваха да се отдалечават назад, додето изчезнаха в сянката зад придружаващото ни дау.

Накрая до ушите ни достигна нов ненадеен изблик от арабски слова: полицаите бяха възвърнали способността си да говорят, преминавайки край гемията на Саид, която надлежно бе белязана, че е от Оман. Бяхме сигурни, че отправят към нас ругатни. Но не било така, каза Рашад, и обясни: „Хулят сънародниците си, че съпровождат кораб, пълен със сатани.“ Излишно бе да превежда последната, позната на всички, еврейска дума.

Ако тръстиката берди беше суха и крехка, както при строежа на „Тигрис“ в Ирак, полицейската проверка щеше да сложи край на експедицията ни още тук, в спокойните води на Оман, малко на юг от Ормузкия проток. Ала берди притежава едно от качествата на папируса: след като се изсушат на слънце и после се накиснат, стеблата придобиват невероятна здравина. За наш късмет бурното море през последните дни бе наквасило така добре тръстиката и камъша, че снопите на „Тигрис“ бяха станали яки и плътни като каучукови брони, а плетените каюти по гъвкавост бяха заприличали на кожени обувки. Дори на дневна светлина под или над водолинията не успяхме да открием никакви повреди, ако не се смята дребното разместване на част от дъските по палубата и на бамбуковите ребра — неща, които лесно оправихме.

Появата на вълнореза на полицейския катер пред прага на каютата ни бе сигнал да увеличим бдителността си, за да не ни сполети пак някоя неочаквана среща с вълнорез с далеч по-големи измерения. Подобни вълнорези бяха порили морето навред около нас през последните четирийсет и осем часа, в самия край на старата и началото на новата година. В действителност след двете денонощия, които прекарахме с чувството на охлюви, попаднали сред безброй човешки ходила в претъпкана бална зала, това бе първата ни нощ в спокойни води, далеч от всякакъв трафик. Когато мракът се спусна над нас след края на новогодишния ден, от единия край на хоризонта до другия не можеше да се съзре светлина на кораб, а морето край брега бе толкова тихо, че звездите се отразяваха във водата. Успокоени и уверени в своята безопасност, ние бяхме легнали да спим, за да бъдем събудени по твърде нелюбезен начин.

Не без резерви гледах на решението ни да се насочим надолу покрай източния бряг на Оман. Рядко ми се е случвало да усетя така силно какво са изпитвали древните мореплаватели, както след преодоляването на тесния Ормузки проток, когато пред нас се откри богат избор от направления, по които бихме могли да поемем. Предначертан курс нямахме. Оманският залив се разтваряше пред нас подобно на гигантска фуния — от протока сушата продължаваше в две посоки: изток и юг. В нашия случай най-примамливо бе да избегнем по-нататъшните неприятности с крайбрежни скали и брегове, като се насочим право към просторния Индийски океан, докато все още вятърът духаше в нашата посока. Ала така едва ли бе постъпил първият „ма-гур“, проникнал извън залива. Очарователният вид на двата бряга, проточили се в различни посоки от външната страна на протока, можеше да изкуши всеки, който — като нас — никога не бе ги посещавал. Те разпалиха любопитството ни, макар че ние, съвременните мореплаватели, знаехме от географията, че единият бряг продължава към Индия и Далечния изток, а другият — към Червено море и Африка.

Карло бе единственият, който гласува да се отдалечим от заплахата на скалите и бреговете и да отплаваме в открития океан колкото е възможно по-скоро. Той бе някак неспокоен и искаше да потеглим, докато вятърът още е добър. Норис пък настояваше да продължим плътно край Арабския полуостров, понеже зъбатите върхове и шеметните скали на Оман предлагаха една от най-внушителните гледки, на които бяхме имали възможност да се любуваме при плаванията си в морето. Този необикновен пейзаж осигуряваше на Норис някои наистина силно въздействуващи кадри за експедиционния филм. Нормън подкрепи идеята. Каза, че така ще можем да се отбием в пристанището на Мускат, където ще потегнем стъкмяването и кърмовата система, преди да се впуснем в океана. Други, в това число и аз, бяха привлечени от възможността да следват азиатското крайбрежие.

Иран, бившата Персийска империя, в момента се виждаше добре от другата страна на Ормузкия проток. Сини планински вериги надничаха в далечината зад приветливи крайбрежни хълмове и възвишения. Сякаш ни канеха примамливо да ги последваме по вълнистите успоредни била на изток, които се губеха между морето и небето по посока на Пакистан. Посред бял ден сините планини се сливаха с лазурното небе, но рано призори се открояваха ярко — тогава небосводът зад тях бе огненочервен, натежал от изгряващото слънце. От ляво на дясно тази брегова линия постепенно избледняваше и малко преди очертанията на континенталния ландшафт напълно да потънат в океана на изток, се начупваше в чудновати форми, за които ние никога не бихме могли с положителност да преценим оттук дали са някакви изумителни скални островчета, или просто облачни маси. Крайно изкусително би било за всеки древен пътешественик да обходи тази примамлива брегова линия на изток.

За мен изкушението беше особено голямо; знаехме, че тия възвишения ще ни отведат до бреговете на Пакистан и Индия, някогашните владения на цивилизацията от долината на Инд. Това бе една от трите най-могъщи цивилизации на древния свят, неотстъпваща нито по възраст, нито по значение на месопотамската и египетската цивилизации. През изминалите пет хилядолетия неизчислим брой „магури“ трябва да са фигурирали сред голямото разнообразие от плавателни съдове, които са следвали този континентален бряг от и към Ормузкия проток. Археологията е доказала съществуването на оживени връзки между месопотамските пристанища, като Ур и Урук, и могъщите градове-държави Мохенджо-Даро и Харапа от поречието на Инд при посредничеството на остров Бахрейн в залива, изпълняващ ролята на търговско средище. Точно този бе мореходният път, който Джефри Биби бе предложил да опитам с месопотамски плавателен съд — път, който ме влечеше почти неудържимо.

Ала вместо на изток ние извихме нашия тръстиков вълнорез на юг, покрай Арабския полуостров. Не е за вярване, че древните пътешественици първо са решавали да поемат натам. Голите, зъбати планини на Оман са достъпни само за птиците — със своите враждебни крайбрежни скали, издигащи се направо от морето. Все пак тия зъбери, изглежда, приемаха по-благ вид на юг, където постепенно преминаваха в заоблени хълмове. Досега не е известно някоя древна цивилизация, сравнима с индуската, да е процъфтявала в Оман. И все пак аз имах сериозно основание да гласувам с тези, които държаха да следваме брега по посока на Африка. Първо: според метеоролозите, зимните ветрове в този район би трябвало да духат от Азия към Африка и да се обърнат чак напролет. Второ: това бе нещо, което не ми даваше мира и се състоеше в непотвърдени слухове за археологически открития в Оман, които бях дочул в деня, преди да отплаваме от Райската градина. Един непознат вестител — някакъв немски репортьор с мустаци, големи колкото кормилото на велосипед — бе донесъл интригуващи новини от Фуад Сафар, главния директор на Багдадския музей. Според сигурни източници, някъде сред пясъците на Оман, на територията на Мускат извън Ормузкия проток, бил открит шумерски зикурат, стъпаловидна култова пирамида, каквато никога досега не бе намирана извън речните низини на Месопотамия.

Не повярвах. Звучеше ми като шега, измислена от журналиста просто защото бяхме изрисували зикурат на ветрилото си. Ала немецът се закле, че това е вестта, която му било заръчано да предаде. Каза също, че известният багдадски археолог бил доста развълнуван и предлагал на всяка цена да направим опит да посетим Оман. За пръв път, наблегнал той, постройка от шумерски тип бива открита извън Ирак.

Съобщих чудноватото известие на моите хора. „Твърде хубаво е, за да бъде истина“, забеляза Нормън. Така мислех и аз. Пирамидите са рядкост и не се срещат под път и над път. Това не са неща, в които човек може да се препъне из пясъците. Керамични чирепи — да, но не и пирамиди. Освен в Египет и Месопотамия други в Стария свят не бяха открити. Би било повече от съвпадение първият шумерски зикурат извън Шумер да бъде изровен в една далечна страна край Индийския океан тъкмо когато се канехме с шумерски ветроход да преплаваме същото това разстояние. Макар и неохотно, всички приехме новината на майтап и се помъчихме да я забравим.

Ала винаги когато с Нормън се паднехме заедно на кърмовата площадка, хванали двата румпела, той току придобиваше мечтателно изражение и въздъхваше: „Ех, това ще бъде нещо, да намерим шумерски зикурат в земя край Индийския океан!“

Тази тема бе наново подхваната в Бахрейн, когато Джефри Биби ни показа развалините на своята дилмунска пирамида-храм. Той изтъкна, че тя притежава всички отличителни черти на месопотамски зикурат. Беше плътна отвътре, стъпаловидна и ориентирана по слънцето, със странични стълбища и храм на върха. Друга подобна постройка не съществува извън пределите на Месопотамия. Без да се смятат Мексико и Перу, разбира се. Биби впрочем наричаше открития от него храм „минизикурат“. Той дори бе попаднал на месопотамски изделия в този бахрейнски храм. Бахрейн се намираше горе-долу по средата на пътя между Шумер и Оман. Отправих дързък въпрос към Биби: чувал ли е да се говори за някакъв шумерски зикурат, открит неотдавна в Оман.

Никога. За подобно нещо не бил чувал.

Щом Биби — централна фигура в археологията на земите около залива — не знаеше нищо за това, значи цялата история е била съчинена. Наново се помъчихме да я забравим.

Ала Оман продължаваше магически да привлича и Нормън, и мен. Вече извън залива, когато той поиска да се придържаме към южния бряг и да потегнем стъкмяването в Оман, аз се усъмних дали наистина е забравил слуховете за зикурата. Да си призная, това бе основната причина, за да се откажа от неповторимия шанс да отплаваме към долината на Инд — решение, което взех с доста опасения и свито сърце.

Идеята да се прегледа основно „Тигрис“, преди да сме потеглили към по-далечни земи, не бе съвсем безпочвена. От двудневното клатушкане в дирите на супертанкерите, пристройките върху палубата бяха пострадали повече в сравнение с щетите, причинени от бурните вълни във ветровития залив. Още щом бяхме заобиколили носа при изхода на Ормузкия проток, оманските планини заслониха „Тигрис“ от бурята, бушуваща в залива. Ето защо, ако не бе кошмарният трафик, морето би трябвало да е спокойно като въздуха. Оказахме се в самото сърце на мореходния път — отвсякъде бучаха кораби, повечето танкери. Такова облекчение ни бе обзело след успешното преминаване край рифовете и скалите и от ненадейното озоваване на завет, та просто не бяхме в състояние да си дадем ясна сметка, че това е най-идиотското място за експерименти с тръстикова ладия при нищожен вятър, който едва ни помръдваше.

В това неловко положение празнувахме Нова година. През следващата нощ тежкото ни ветрило увисна съвсем обезветрено. Напредвахме предимно благодарение на силното течение, което ни тласкаше успоредно на оманския бряг по посока на Мускат. Газените ни фенери и слабите светлинни сигнали от върха на мачтата приличаха на светулки в сравнение с яркото електрическо осветление на всички големи кораби, които минаваха край нас. Поради тая причина единият от кърмчиите трябваше на всеки три-четири минути през нощта да изтичва пред ветрилото, да гледа дали се приближават корабни светлини и да осветява с най-силното фенерче на борда платното, та тъй да подскаже нашето местоположение на ония кораби, чийто път все още се оглежда от човешки същества.

По време на моята вахта някаква гигантска, силно осветена петролна платформа бавно отмина на влекало край нас, поела към залива. Случваше се наведнъж да изброя светлините на десет-двайсет кораба — препускаха нагоре и надолу с такава скорост, че ние се клатушкахме в дирите им като на хамак, при това с някакъв учестен и ненормален ритъм, какъвто не бяхме изпитвали в никой океан. Океанските талази люлеят здравия тръстиков кораб плавно и приятно, успокояващо и за най-трескавия ум; дори късите и насечени вълни на бурния залив дълбаеха падини, достатъчно широки за почти прилично полюляване в сравнение с припряното и изнервящо друсане сред изкуствените вълни на свръхкорабите. Чувствувахме се малтретирани, сякаш бяхме попаднали в шейкер за коктейли или върху гърба на неоседлан и необязден бик, препускащ в тръс. Всичко в нас като че бе обърнато с главата надолу; досадно и дразнещо бе да се препъваме по палубата и да се бутаме един-друг в леглата, неспособни нито да седнем нормално, нито да легнем, без да се затъркаляме като бъчви. Кратките промеждутъци на затишие между напречни, кръстосани, отбити и какви ли не още вълни от минаващите кораби правеха разпокъсаното люлеене съвсем кошмарно.

Прътите по мостика и стълбовете на мачтата захванаха неизменен танц на кокили в гнездата, които ги придържаха към тръстиката, докато опразненото от вятър ветрило се люшкаше заедно с мачтата и усилваше напрежението и опъна върху ванти, обтегачи и всякакви други въжета, закрепващи стъкмяването, каютите и мостика към корпуса. Всеки път щом някой грамадански танкер запрепускваше край „Тигрис“ със скорост двайсет възла, резките трусове, които ни мятаха от борд до борд, бяха тъй жестоки, че ние се бояхме да не би някой чарк да се изтръгне от палубните снопи. Двете масивни кърмови гребла наново взеха да тракат във вилките си, додето не ги счупиха, та се наложи да закърпим пропуканите трупчета с нови върви и дървени клинци. Кратката схватка с полицейския катер едва ли подобри паянтовото състояние на дървенията върху борда на „Тигрис“, ала в спокойно море двуногата мачта и прътите по мостика бяха непоклатими като човек, седнал „по моряшки“ — с широко разтворени, изпънати крака.

През деня, след сблъскването с полицаите, изгубихме от очи дивите планини на Северен Оман, ала следобед отново се приближихме до сушата, за да видим една ниска земя, обрасла тук-там с високи дървеса. Пейзажът бе толкова плосък, че невидимият бряг почти сигурно представляваше дълъг плаж с крайбрежни плитчини, удобни за нас да хвърлим котва там. Но преди още да сме решили да се насочим към сушата, Нормън извика от своя ъгъл в главната каюта, че е успял да се свърже с две брегови радиостанции. Властите в Мускат бяха наредили да стоим настрана от оманския бряг, преди да сме получили разрешение за приземяване. Получено бе и друго съобщение чрез Би Би Си от името на консорциума: на Нормън бе поръчано да не използва своята лична радиоуредба за каквито и да било известия относно експедицията. Не биваше да дава координатите ни на радиолюбители. При неуспех (както бе досега) да установи връзка със сушата чрез радиостанцията на консорциума на специално определената за целта дължина на вълната, той не трябваше да издава местоположението ни и да предава новини на радиолюбителите, а само да казва: „Всичко нормално.“

Тази забрана вбеси Нормън.

— А какво да кажа, ако потъваме? — попита той и изтръгна слушалките от ушите си.

Все още бе съвсем светло, когато гемията на Саид спря край плавките на някаква голяма рибарска мрежа, от която този път гледахме да сме по-далеч. Екипажът на дауто почна да издърпва мрежата и за наша изненада моряците почнаха да вадят риба. След това вързаха за една от плавките найлонов плик и върнаха мрежата в морето. В този плик бяха сложили три динара — заплащане за присвоения улов, после викнаха на Рашад да дойде с дингито да вземе нашия дял.

Не след дълго голямата тенджера на Карло предлагаше топла прясна риба, а Тору приготви няколко сурови парчета, залети със соев сос — по японски. Това бе наистина неочакван деликатес за онези от нас, които досега не бяха опитвали сурова риба. А клетият Тору имаше вид, сякаш току-що бе излязъл от тигана. За да забрави страданията си, сега седеше и трескаво приглаждаше перушината на един едър и рошав царски рибар, който изтощен бе кацнал на палубата. Сутринта Тору пръв бе скочил зад борда да се къпе и попадна сред вода, задръстена от някакъв вид дребни медузи. Тия малки и прозрачни мешести ненадейно се появиха в безчетни количества около нас, като кокетливо повяваха виолетовите си полички и влачеха след себе си дългите си жилещи нишки, а междувременно безсрамно се оплождаха навред по водната повърхност, сякаш се канеха да залеят Световния океан със своя род.

Човекът също бе оставил следи от своите усилия да доминира сред морето и сушата. Водата около изхода на залива бе украсена с многоцветно нефтено петно. Очаквахме да срещнем повече катранени отпадъци, но топчетата от втвърден петрол бяха малки и доста разпръснати. Къде-къде по-ужасяващи гледки можеха да се зърнат преди десет години, когато нашите тревожни наблюдения от борда на „Ра I“ и „Ра II“ ни принудиха да изпратим съобщение до Организацията на обединените нации във връзка със замърсяването на Атлантическия океан. Оттогава насам преднамереното изхвърляне на петролни отпадъци от танкерите осезателно бе намаляло. Все пак видяхме няколко гигантски танкера на тлъсти струи да изпомпват утайката от трюмовете си и баластната вода тъкмо преди да навлязат в Ормузкия проток. Навярно там бе най-удобното място за прочистване, тъй като нарушаването на съществуващите разпоредби в залива би било по-рисковано.

Стадо от поне сто делфина се появи със скокове и плясъци в цветния петролен слой около нас. Не липсваше и планктон — макар да бе невидим през деня, след залез веднага оживяваше. А под звездното нощно небе блещукаше като рой фойерверки в дирите на кърмовите гребла. Сегиз-тогиз дълбоко в морето съзирахме продълговати проблясъци, сякаш някой сигнализираше с фенерче или за миг припалваше кибритена клечка. Нощта бе толкова топла, че стояхме на вахта по ризи. Новата луна отново потегли подобно на шумерска ладия по тихите води — цял месец бе изминал от предишното й появяване в тоя вид. Скърцането и прашенето по „Тигрис“ бе изчезнало напълно и за беда това помогна на ХП да обвини Тур, Герман и Юри, че хъркат.

Забелязахме малко отровни морски змии, въпреки че се намирахме в район, който се смяташе за техен основен развъдник. За пръв път сутрин по палубата почнахме да откриваме мъртви летящи риби.

Макар че патрулният полицейски катер повече не се върна, ясно бе, че властите в Оман са уведомени за нашето местоположение. Капитан Саид пък бе видимо разтревожен, сякаш полицаите го бяха натоварили да ни охранява. Сега той изпадна в паника, щом се доближихме чувствително до бреговете на родната му страна, тъй както се бе уплашил, че нарушаваме иранските териториални води, когато гемията му спешно се нуждаеше от поправка. А бе очевидно, че сме се приближили толкова до брега за негово удобство и като достигнахме крайбрежните островчета Сувади, той настоя да вържем „Тигрис“ за гемията, след което хвърлихме котва борд до борд край скалите.

Изкушението да слезем на брега бе голямо, но междувременно бяхме получили нови радиопредупреждения от Бахрейн да не опитваме никакво приземяване. През целия следобед пред очите ни се простираше красив бял плаж, ограден тук-там с палми и други дървета, със спокойни води, а в далечината зад него се извисяваха силуети на сини планини. Тия планински хребети сигурно бяха същите свирепи и стръмни чукари, които бяхме обходили с „Тигрис“ от другата страна на островърхия полуостров. Всички планини в тази част на Оман явно се спускаха стръмно по посока на залива и залязващото слънце, а откъм изгрева и открития път към океана полягаха в обширни равнини. Тук, при този дружелюбен чист плаж, древният пътешественик действително би могъл да приземи своя плоскодънен кораб и да слезе на брега. Изгаряхме от желание да сторим същото, ала при последната радиовръзка бяхме получили изрични нареждания първо да уредим формалностите, свързани с паспортите, и да получим разрешение за приземяване в Мускат, разположен надолу по крайбрежието.

С помощта на биноклите успяхме да различим голям брой лодки, издърпани навред по белия плаж отвъд островчетата. Те бяха твърде далеч, за да доловим някакви детайли от конструкцията им, и аз имах да науча още неща за тях, които можех да пропусна, в случай че султанът на Оман ни откажеше достъп до своя грижливо охраняван султанат. Малкото лодки, приближили достатъчно, за да ги огледаме подробно, не представляваха особен интерес.

Привечер целият плаж, докъдето стигаше погледът ни, оживя — многобройни рибарски лодки, всички моторни, напуснаха брега и плъзнаха в морето като мравки. Няколко подобни на кану гребни ладии се появиха иззад близкия остров, да приберат хвърлените мрежи. В една разнебитена черупка ловуваха двама старци и едно момче, което гребеше с обикновен клон и вързана за него дъска в ролята на лопатка. Един чаровен дърт мошеник с орлов нос и дълга бяла брада ни предложи прясна риба на сносна цена. Понеже не разполагахме с местна валута, показахме му една грамадна бахрейнска банкнота и един още по-голям „чаршаф“ катарски пари. Рибарят грабна и двете, като каза на Рашад, че ще отидат до нашето дау да разберат как върви курса, преди да решат коя от двете банкноти да вземат и съответно да ни върнат ресто. Щом стигнаха гемията, рибарите тутакси измъкнаха три чифта гребла и с такава бързина изчезнаха зад острова, че положително биха спечелили световна титла по гребане.

Когато отново останахме сами тази вечер, навред край нас гъмжеше от риба и морски птици. Чифт костенурки надигнаха глави като перископи над спокойните води и се втренчиха в „Тигрис“. А на няколко пъти голямо животно, което изобщо не успяхме да зърнем, но вероятно бе кит, едва-едва докосваше повърхността и със свистене поемаше дълбоко дъх, преди да се потопи в дълбините, като само леко разрошваше водата.

Наистина чудесно място. Островите образуваха цял архипелаг с приветливи склонове и лъчезарни плажове покрай заслонените протоци между тях, ала откъм морето се издигаха скали с височина почти сто метра. Страшно ни се щеше да поплуваме до брега. Но капитан Саид ни замоли за негово добро да не стъпваме на сушата — призна, че се чувствувал отговорен, тъй като полицията го бе видяла да ни съпровожда в омански води.

Изненадващо Нормън установи идеално чиста връзка с брегова радиостанция. И отново бе Радио Бахрейн. Изпратихме официална молба до мореходната агенция в Мускат да ни съдействува да получим позволение за приземяване. Оттам отговориха, че пристанищните власти ще ни дадат отговор на следващия ден, ала в никакъв случай нямало да ни разрешат да слезем на суша някъде другаде освен в пристанището на оманската столица Мускат.

Край островите Сувади нямаше петролен слой — само отделни топченца катран и парчета пластмаса се носеха по водата. Ала когато на другата сутрин Тору наново настоя да се гмурне до дъното, този път за да заснеме как вдигаме котва, при излизането си на повърхността съобщи, че не е успял да съзре нито въжето, нито котвата, понеже на седем метра дълбочина морето било пълно с някакви малки бели частици. Надянахме маски и се спуснахме да видим. Сякаш гледахме тих снеговалеж през прозорец. Целият пласт морска вода се движеше бавно по посоката, от която бяхме дошли. Ходът на течението ясно се забелязваше благодарение на милиардите бели снежинки, които бяха твърде дребни, за да определим произхода им — тъй или иначе, приличаха на подгизнали хлебни трошици или разтворена целулоза. Откъде се бяха взели, можехме само да гадаем; все пак течението идваше от Ормузкия проток.

В осем часа сутринта вдигнахме ветрилото и напуснахме островите. Саид не се възпротиви да плаваме на воля, но все се въртеше край нас. Вятърът бе слаб, югозападен, и ни отклоняваше донякъде към открито море, ала благоприятното течение и изобретеният от Нормън нов топсел, опнат на бамбуков прът, ни помагаха да държим постоянен курс успоредно на сушата. На произволни промеждутъци от морето прииждаха едри талази, на групи от по два-три наведнъж, които несъмнено бяха далечни салюти, изпращани от гигантските танкери някъде зад хоризонта на изток.

Следвахме дълъг нисък бряг на фона на едва доловимите сини планини и тъкмо подминавахме град Барка, когато Нормън пак се свърза с Радио Бахрейн и получи поредното известие от Мускат: не бе ни разрешено приземяване, ала сега въпросът се обсъждаше „на високо равнище“.

В 15.15 някакъв голям патрулен съд с надпис „Полиция“ и име „Харас II“, изписани на латиница, настигна „Тигрис“ откъм кърмата. Дружелюбен служител махна към нас и извика:

— Всичко наред ли е?

— Да, благодаря — отвърнах аз от мостика и отговорих на поздрава му. Ала приятелското ми ръкомахане тутакси премина в отчаяни жестикулации, когато забелязах, че тежкият катер се понася право към нашия борд подобно на озверен носорог. Отначало си помислих, че това е на майтап — просто остроумно напомняне за поведението на техните колеги нагоре по крайбрежието. Скоро обаче щях да разбера, че не е никаква шега. Види се, най-широката част на „Тигрис“, там, където отворите на главната каюта зейват пред погледа на посетителя, привличаше магнетично полицейските служители. Или може би целият ни кораб приличаше на неразрушим буфер от тръстика и въжа, а приставането от упор бе обикновен способ за спиране при шлепове и плаващи платформи. Все едно. Важното е, че вълнорез за втори път изникна в очертанията на входа към каютата ни. Докато ние на „Тигрис“ търчахме с неистови викове и отчаяни ръкомахания по палубата и покривите, „Харас II“ се прицели умело и се тресна с немалка сила точно там, където бяхме ударени и преди. ХП се преметна по гръб, след като носът на полицейския катер го шибна в стомаха. Той и Юри седяха на прага пред входа на каютата и при удара изхвърчаха назад чак до ъгъла, където Нормън седеше сам със слушалки на уши. Нашият навигатор направо не можа да повярва на очите си, щом съзря какво чудо затваря вратата на каютата ни. За наше щастие планширите на полицейския катер бяха по-високо от страничните рула на „Тигрис“, тъй че корпусът на корабчето се натъкна на шестте яки ванти, поддържащи мачтата отзад, и се уплете в мрежата от въжета и бамбукови пръти, изградена от Карло като предпазна мярка срещу падане зад борда при бурно време. Бамбук, камъш и такелаж заскърцаха и запукаха при сблъскването, докато мачтите и каютите потрепераха.

Щом се съвзехме от шока и се уверихме, че ладията ни все още е цяла, отправихме поглед и към полицейския катер. Нашето ядно държане сигурно се бе сторило крайно дивашко на крайно любезните ни гости, които навярно само идваха да ни кажат „добър ден“, но сега офейкаха с пълна пара по посока на Мускат. В крайна сметка тяхната увереност в нашата здравина бе потвърдена от опит, тогава защо ги бяхме посрещнали с такъв негостоприемен боен танц?

Нормън получи ново известие от брега: нареждаше ни се да чакаме до другия ден в международни води, извън Мускат, още не бе решено дали ще ни се позволи да слезем на суша.

— Кажи им, че сме с плоскодънен съд — поръчах на Нормън. — Ще дрейфуваме. А в открито море е твърде дълбоко за нас да хвърлим котва. Питай защо не можем да пристанем.

Нормън предаде съобщението и добави, че плаваме под флага на ООН. Миг по-късно смъкна слушалките си.

— Ако щеш вярвай — рече той, — не ни пускат в пристанище, защото сме имали руснак на борда.

Неочаквано гемията на Саид ни придружи доста близо до брега, сякаш капитанът бе убеден, че повече няма да бягаме. Почти никакви селища не забелязахме, но на едно място видяхме постройки, които много напомняха средновековен укрепен град, с отбранителни кули и бойници, прикриващи масивни сгради в арабски стил. Това бе един от изумителните крайморски замъци на султана. Главният му дворец се намира в Мускат. Малко по-нататък низините свършиха и чудноват планински пейзаж се разпростря отново до морето. Вече бяхме достатъчно близко до Мускат, за да различаваме корабите на рейда и други големи съдове, напредващи към порта. Тъй като се бояхме от нови сблъсквания, да бъдем взети на влекало от гемията за нас бе добре дошло. Не след дълго безкрайна броеница от градски светлини затрепка по крайбрежното плато и съседните долини. Далеч напред заблещукаха навигационни светлини и броят на корабите дотолкова се увеличи, че взехме да се притесняваме. Очевидно Мускат бе оживено съвременно пристанище.

Отново имахме възможност да си припомним, че живеем в един бурно променящ се свят. Султанатът Оман заемаше голяма част от Арабския полуостров, по територия бе двайсетина пъти по-голям от Кувейт и все пак доскоро бе една от най-малко познатите държави на земята. Страната бе напълно затворена за чужденци допреди седем години, когато днешният пълновластен монарх, султан Кабус, хвърли родния си баща в тъмница и започна да модернизира владенията си. Първо прокара пътища и позволи да бъдат внесени автомобили. Все още не знаехме обаче, че въпреки всички доказателства за икономически „бум“ и съвременно строителство в околностите на Мускат, туристи засега не се допускаха в нито една част на страната. Чужденците — независимо от какъв ранг, — на които се разрешаваше да стъпят на оманска територия, трябваше да бъдат одобрени лично от султана.

Щом се спусна нощта, пред нас изплуваха очертанията на някакъв голям скалист остров с фар. До него бе котвената стоянка за търговски кораби, където имаше няколко съда, чакащи своя ред да влязат в пристанището на Мускат, или може би бяха твърде големи за там. При новата радиовръзка със сушата наблегнахме, че ако не ни се позволи поне да хвърлим котва при товарните кораби, течението ще отнесе „Тигрис“ далеч от Мускат без никакви възможности за връщане на другия ден. Накрая получихме разрешение да пуснем котва при останалите съдове. Ала нито Саид, нито ние успяхме да стигнем дъно в тия дълбоки води, затова, щом гемията се насочи към входа на пристанището, ние кротко я последвахме и в крайна сметка се оказахме вътре, на котва сред живописна флотилия от дау. Дау от всички околни страни, макар че под светлината на звездите силуетите им напомняха за корабите на викингите.

Трудно е да се каже чия изненада бе по-голяма на другото утро, когато ние и всички останали в пристанището се събудихме, за да открием какво ни очаква край нас. Чернокожи, кафявокожи и светлокожи моряци на дау от Африка, от Арабския полуостров, от Пакистан и Индия любопитно се взираха в нас, както и ние в тях, докато се измъквахме от спалните си покои и се отправяхме към малките балкончета с кръгъл отвор в пода, които висяха извън борда край кърмата не само на „Тигрис“, но и на всички останали корабчета наоколо и ни позволяваха да клекнем, скривайки се целите без главите, за които се откриваше идеална гледка във всички посоки. Техните „заведения“ приличаха на дървени бурета, боядисани в шарени цветове; така бе оцветен и целият корпус на съдовете им, чак до декоративните орнаменти на източените вълнорези. Нашите пък представляваха кръгли паравани от златисти тръстикови рогозки, та да подхождат по тон на цялата ладия. Ние обаче имахме две такива съоръжения. По едно от всяка страна на кърмата, за да няма опашки при спешни случаи. Те предлагаха чудесно прикритие при максимално усамотяване в открито море, ала в пристанището ни трябваше известно време, за да свикнем със зяпачите от околните бъчви, които се взираха във физиономиите ни и безсрамно проследяваха „плодовете“ от задоволяването на нашите естествени нужди, докато невъзмутимо предизвикваха смут по спокойната повърхност на водата, и то от значителна височина.

Няколко дау бяха хвърлили котва след нас и пътят за отстъпление бе отрязан напълно, а гемията на Саид бе доста далеч от „Тигрис“. Все пак очарованието на околния пейзаж не се дължеше толкова на екзотичните афро-азиатски плавателни съдове, наобиколили ни отвред, колкото на величествената природа, която обграждаше всичко и оформяше пристанището с неговото удивително преливане от старо към ново. Големите кораби бяха разположени зад флотилията от дау, във вътрешността на наскоро изграденото голямо пристанище Порт Кабус, кръстено на името на султана. Малко пристанища в света могат да бъдат по-живописни. От модерните вълноломи, докове и хангари тъмни вулканични скали продължаваха нагоре до стените на средновековна португалска крепост, която бе кацнала връз голите чукари и властвуваше над цялото пристанище. Над гората от мачти се издигаха зъбати хребети и островърхи чуки, сурови и зловещи на фона на незамърсеното от пушеци и сажди небе. Упояващ аромат, приличен на смесица от тамян и тропически подправки, прииждаше над пристана по посока от броеницата варосани арабски къщи, построени в подножието на скалите.

Черните скали над нас едва бяха почнали да жълтеят под първите слънчеви лъчи, когато между лабиринта от дау една по една запърпориха моторници, за да спрат край нашия борд. Първо ни посети някакъв услужлив швед от мореходната агенция, който съобщи, че властите са съгласни с приземяването ни, оставало само султанът лично да подпише. После пристигна един много любезен полицейски служител с моторница, която ние крайно предпазливо придвижихме до снопите на „Тигрис“ с помощта на три от най-дебелите ни бамбукови пръти. Той бе дошъл просто за кратка визита на учтивост. Няколко часа по-късно ни навести един извънредно сърдечен митничар, шотландец по произход, с който седнахме на приятелски разговор, а когато тръгна да си ходи, симпатичният ни гост взе със себе си „списъка на екипажа“, та да приготви фотокопия за емиграционните власти, които още не бяха дошли.

Карло тъкмо готвеше обяда, когато голям полицейски катер нахлу в пристанището и униформените служители на борда тозчас ни съзряха между плетеницата от дау. Побързахме да приготвим бамбуковите си пръти, но трима от полицаите се прехвърлиха на една малка моторница и изключително внимателно приближиха до нас, след което се качиха на борда. Двама от тях се оказаха индийци с големи тюрбани на глава, а капитанът на катера, родом от Делхи, бе приятен и приветлив човек също като своя шотландски колега от митницата. И с тези гости седнахме на дълъг и интересен разговор и на тръгване те ни увериха, че разрешението за приземяване ще бъде подписано веднага щом султанът влезе в кабинета си — документът го очаквал на бюрото му.

Следобед пристигна лодка от западногерманското консулство и немският консул обеща на Детлеф да се свърже с представителя на ООН в Оман и с американската легация. После се появи някакъв друг полицай и поиска списъка на екипажа. Обяснихме, че списъкът вече е отнесен на брега от негов колега, ала туй не бе известно на нашия нов гост, който предположи, че „колегата“ сигурно е бил от „детективите“, а не от неговия отдел. Седнах и изтраках на пишещата машина още един списък на екипажа в пет екземпляра и за мое удивление това дотолкова се понрави на полицая, че той се съгласи да ни отведе на влекало до пристана, където бихме могли да ползваме удобствата на тоалетното помещение, разположено под някакъв малък метален навес, боядисан в зелено и очевидно — на преклонна възраст.

С разтуптени сърца и готови за действие бамбукови пръти преминахме между флотилията от дау, докато полицейският катер лавираше на зигзаг между тях и накрая спря до един бетонен пристан. Вече бяхме вързали въжетата за брега, когато дотича посредникът ни от мореходната агенция и извика, че не бивало да приставаме тук, а на някакъв друг пристан, разположен перпендикулярно на този. Полицейският катер направи поворот и ние се втурнахме към другия борд на „Тигрис“, за да омекотим с прътите поредното приставане — налагаше се да пазим напречните греди при носа и кърмата, които се подаваха извън тръстиката и имаше опасност да бъдат счупени. Последвалата маневра бе повече от безумна и Рашад вече бе стъпил благополучно на новия пристан с едно от завързващите въжета, когато шефът на пристанището, някакъв англичанин, пристигна и нареди да се преместим на трето място — зад един тримачтов учебен кораб на пристана, дето бяхме спрели първия път. Тъй като разстоянието за маневриране се свеждаше само до ъгъла, заключен между двата пристана, това вече бе твърде много за и без друго слабото взаимодействие между „Тигрис“ и полицейския катер и нашата кърма с все сила се устреми към бетонената стена. В тази част на ладията бях единствено аз с бамбуковия си прът. Захванах да отблъсквам с цялата си мощ, но нищо не излезе — изтикан от стената, краят на пръта щеше да прониже задната част на каютата. Отстъпих и масивната греда при кърмата, която се издаваше от двете страни, за да подкрепя кърмовите гребла, със зловещ трясък се удари в бетона и цялата дървена конструкция отзад се килна към десния борд.

Незапознати с нашата беда, сега пристигнаха неколцина служители от емиграционните власти и най-вежливо попитаха дали биха могли „да заемат“ само за пет-десет минутки единайсетте паспорта на екипажа. Норвежкият товаровоз „Тир“ разтоварваше от другата страна на същия пристан и никой от сушата не възрази, като приехме поканата на капитана за един студен обяд, оказал се превъзходен.

Следващият ден се падаше петък, доковете обезлюдяха и ние изтеглихме на пристана кърмовите гребла и се заловихме да оправим разместените дървени части на мостика. Както и предишния ден, днес ниско над нас сегиз-тогиз пак закръжаваше вертолет. Посредникът от мореходната агенция извести, че султанът още не е подписал разрешението за приземяване. Само секунда щяло да отнеме на негово величество, стига да седне на бюрото си. А дотогава трябваше да останем на борда.

На другия ден четирима мъже пристигнаха на „Тигрис“ и учтиво поискаха позволение да поогледат тук-там. Очевидно огледът им бе допаднал и гостите ни бяха ухилени до уши, когато приближиха към мен и помолиха, ако е възможно, да хвърлят един поглед и на трюма. С не по-малко вежлива усмивка аз се опитах да им обясня, че нямаме трюм и въобще под палубата няма нищо. Това е, което бяха видели. Отначало станаха сериозни, а щом взех да описвам устройството на „Тигрис“ — направо враждебни. Лодка от снопи. Шумерски „ма-гур“. Междувременно двама от тях открито почнаха да душат наоколо — занадничаха под матраците ни и дъските по палубата. Другите двама ме заразпитваха като подозрителен субект. Никакви обяснения, изглежда, не ги удовлетворяваха. Щом стана ясно, че тия хора са от тайната полиция или от следствените органи, дошли за последна проверка, преди да ни допуснат в султаната, аз извадих модел на тръстикова ладия, направен от нашите индианци аймара, показах им и изрезки от вестници, издавани в други арабски страни, с материали за експедицията и едно писмо от норвежкото Министерство на външните работи. Ала и на сбогуване четиримата ни посетители май още не бяха убедени, че нямаме трюм. Въпреки това в охраняваните докове бе изпратена една млада англичанка да вземе интервю за „Оман таймз“, а малко по-късно пристигна посредникът и съобщи, че султанът е подписал — бяхме „под наблюдение“, но можехме да посетим Мускат и да заснемем и фотографираме всичко освен новия дворец на султана.

Султанът бе изградил своя модерен Порт Кабус в залива на стария град Ал Матра, отдалечен от главната резиденция на владетеля и столицата Мускат само на няколко завоя, които шосето прави през планинските възвишения. Пазарите за риба, край брега, и за плодове, сред овехтелите сгради на Ал Матра, не бяха ни повече, ни по-малко пъстроцветни от всяка арабска чаршия в недостъпен за туристи град, докато човешките типове тук бяха изключителни. Ако Холивуд бе събрал хора с толкова дълги бради и забележителни профили за снимане на филм по библейски сюжет, щях да обвиня режисьора в преувеличение. Ала султанът положително не бе призовал всичките тия ярки образи в наша чест. Създаваше се впечатление, че в множеството преобладават старци с орлов нос, облечени в дълги кафтани, с тюрбан на глава, които гордо излагаха на показ затъкнати в пояса сребърни кинжали — истински шедьоври на ковашкото изкуство. В своите дълги до земята одежди, с внушителния тюрбан и бялата брада те може би изглеждаха по-възрастни, отколкото бяха, макар че белите бради се срещаха по-често — понякога подрязани, нерядко обаче прораснали до пояс, за да съперничат с брадата на Дядо Мраз или Матусел. Карло трескаво работеше с фотоапаратите си — всеки лик заслужаваше да бъде фотографиран.

Тълпите на чаршията, из тесните сокаци и въобще навсякъде в тази страна свидетелствуваха, че Оман е кюп, където отколе се кръстосват семити, персийци, пакистанци, индийци и африканци. За мен чертите на тукашните жители потвърждаваха известните сведения за оманската история. Оман е представлявал мореплавателно средище и пристанище за престой на ветроходни съдове от Азия и Африка дълго преди времето на пророка.

Постоянният летен мусон докарва африканските търговци на север, до Оман, че дори до Пакистан и Индия, а през зимните месеци те се връщат в Африка заедно с търговци от Арабия и Азия.

Стратегическото положение на Оман като средоточие на мореходните пътища в Близкия изток било оценено от португалските завоеватели още щом Васко да Гама усвоил от арабите техните прастари знания за мусоните.

Днес Мускат е столица на Оман главно заради своите модерни пристанищни съоръжения, но бившата столица се казва Сохар — град, разположен в открита местност нагоре по крайбрежието, който ние бяхме подминали. При Сохар древните ветроходи са имали възможност да хвърлят котва в плитки води край брега и оттам не е било трудно да доплават до входа на залива, откъдето се откривал пътят към Бахрейн, Персия и Месопотамия. Изграден край просторен плаж без заслонено пристанище, Сохар бе забравен от света, след като султан Кабус се бе заловил да модернизира Оман, започвайки с новата столица. За себе си бе построил един приказен замък, който властвуваше над старото пристанище на Мускат — обслужването на всички кораби бе прехвърлено в съседния Порт Кабус. Останалите инициативи на султана включваха още изграждането на голямо международно летище, на пътища, обществени сгради и най-вече на резиденции в и около процъфтяващата столица.

Ето защо по-силен интерес предизвика у мен името Сохар, когато при първата ни вечер на суша бе споменато по време на вечерята, дадена в наша чест от главния управител на Порт Кабус англичанина Бари Меткаф и неговата жена Кейт. Край Сохар, подметна някой, би трябвало да има малки лодки, подобни на нашата. Тъкмо се бяхме върнали сгорещени и доста изморени след първата ни разхода из чаршиите и единствената ни мисъл бе как да се изкъпем, когато семейство Меткаф и двамина техни съседи ни накараха да затанцуваме от радост и благодарност, като предложиха да вземем по един душ с чиста прясна вода, преди да се настаним напълно освежени в няколко дълбоки кресла, хванали чинии с пилешко къри и големи халби ледена бира.

Всичко бе твърде приятно, та ми трябваше известно време, за да схвана, че господинът, споменал за наличието на тръстикови лодки край Сохар, е известният италиански археолог, Паоло Коста, генерален инспектор към дирекцията по старините в султаната Оман. Въпреки високопарната си титла Коста бе много общителен и прям човек, та скоро-скоро почнахме да се зовем на малко име, докато се връщахме хилядолетия назад, преди мюсюлманската вяра и архитектура да бяха достигнали Оман. Горе на север има медни мини от праисторическо време, сподели Паоло. Бяха намерени и подземни водопроводи, а из планините на Оман бе пълно с каменни кули — погребални могили, — които бяха, общо взето, от същия период като хилядите могили, видени от нас в Бахрейн.

В Южен Оман, по крайбрежието в близост до границата с Южен Йемен, бяха открити забележителни праисторически останки. Ала ние не бихме могли да ги посетим, защото Народна република Южен Йемен бе комунистическа страна и султанът бе в неприятелски отношения с нейното правителство, поради което пограничните райони почти непрекъснато бяха на бойна нога.

Не бях в състояние да удържам повече любопитството си по въпроса, доколко са достоверни слуховете за шумерския зикурат, и Нормън придърпа стола си към нас, когато запитах Паоло Коста дали е истина, че шумерска култова пирамида била открита в Оман.

— Че има нещо подобно, има — отвърна той за моя височайша изненада. — Ала дали е от шумерски произход, не мога да кажа; все пак притежава всички характерни черти на шумерски зикурат!

Време за губене нямаше. Призори на другия ден бяхме вече извън охранявания от полиция портал на пристанището и с Паоло Коста за водач и микробуса на пристанищните власти за транспорт подхванахме обиколка из една част от света, където туристи не се допускат. Всеки петдесет мили, изминати от супермодерните строежи в покрайнините на Мускат, като че ни връщаха с по едно хилядолетие назад през вековете, докато накрая преминахме древния град Низва и стигнахме прастарото планинско селище Ал Хамра, на около 150 мили от Мускат. Новото шосе на султана съвсем наскоро бе проникнало дотук, ала електричество и водопровод още нямаше. Нямаше и никакви следи от транзистори, консервни кутии и найлонови пликове. С изключение на това, че всички мъже под четирийсет и пет години бяха използвали строежа на новия път, за да се прехвърлят на наемна работа в Мускат, животът в този привлекателен град почти с нищо не бе се променил от епохата на древните близкоизточни цивилизации. Обстановката наново бе сякаш взета от Библията, или, по-скоро, от Корана този път.

От накацалите по голите скали арабски домове с кафеникавожълт цвят (изградени са от кирпич) излизаха боси жени в пъстри одежди с керамични съдове, закрепени на глава, и с походка на кралици изчезваха по пътеките към старите водоеми в сянката на финиковите плантации. Подобно на сребърните кинжали в поясите на мъжете техните звънтящи накити също имаха вид на музейни експонати. На връщане от плодородните поля жените минаваха по тесните каменисти улички. Стръмни, излъскани до блясък от безброй копита и ходила, тези обхождани от памтивека сокаци се изкачваха от вечнозелените палмови градини нагоре между къщите с цвят на пясък и сякаш продължаваха в сините небеса. Под мрачните и хладни арки се тълпяха мъже в дълги роби, седнали или прави, унесени в мисли или разговор без грижа за хода на времето, тъй както бе все едно колко показва часът за кротко преживящите пустинни кози и дребните товарни магарета, които споделяха сянката с тях. Никога досега не бях виждал толкова много живи хора да имат прилика с широкоизвестния образ на „чичо Сам“ — мъжко лице с внушителна брада и подчертан нос. Иначе „чичо Сам“ се среща твърде често по предколумбовите каменни релефи на неидентифицираните до ден днешен олмеки, които много преди пристигането на европейците са разпространили своята култура сред аборигените около Мексиканския залив. Имаше нещо в осанката и кроткото изражение на някои от тия равнодушни мъже, което им придаваше вид на беловласи мъдреци. Пренебрежението, с което посрещнаха нашето нахълтване сред техните покои, ни накара да се почувствуваме като ученици, увлекли се в игри пред своите учители, които в момента размишляват върху тайните на живота. Много от тях вероятно не умееха да пишат. Ала хора тъкмо като тях първи са измислили човешкото писмо. Техните деди са пуснали в движение неспирния часовник на световната цивилизация и са го предали на нас, а ние днес сме учестили ритъма му хилядократно и едва напоследък почнахме да съзираме собствените си заблуди, които предлагаме за чиста монета на своите приемници. Ал Хамра е съграден на твърда скала и внушителните постройки ще надживеят времето, за да бъдат разглеждани от идните поколения туристи, които ще дойдат в Оман. Ала тези кирпичени домове ще приличат тогава на празни раковини, изхвърлени на плажа, защото дори всемогъщият султан не е в състояние да върне младите назад по пътя, прокаран до булевардите на Мускат.

Живото минало, с което се сблъскахме в някои от все още обитаемите градчета и села в планинските долини на Оман, осмисли и даде живот на пустите праисторически останки, които разгледахме в околностите на тия селища. Най-голям интерес за екипажа на „Тигрис“ представляваха забележителните следи от човешка дейност при Тави Арджа, в пресъхналите речни низини на Вади ал Джити в Северен Оман. Дотам Паоло Коста ни откара със своя джип. Насочихме се в северна посока през равнината Батина — крайбрежните низини, които бяхме видели от морето. Преминахме край нашата котвена стоянка пред островите Сувади и продължихме все на север по хубаво шосе, додето стигнахме скромните покрайнини на старата столица Сохар, отдалечена от Мускат на три часа път с автомобил. Оттук се отделяше друго хубаво шосе, напускаше крайбрежната област и се насочваше навътре в сушата към дивите планини, които за пръв път бяхме зърнали от обратната им страна. Стръмни възвишения се заиздигаха край нас и ние с вълнение забелязахме, че всички са увенчани с низ каменни кули, които поразително приличаха на бахрейнските погребални могили. Коста потвърди, че много от тези заоблени кули вече са отворени и действително в тях са открити останки от погребения, датиращи от третото хилядолетие пр.н.е., сиреч от шумерската епоха, също като некропола в Бахрейн. Не само че бяха еднакви по възраст с могилите на Бахрейн, ами дори вътрешните каменни камери притежаваха същата кръстовидна форма. Тези праисторически кули почти напомняха пътепоказалци, издигнати от двете ни страни на пресъхналото речно корито, за да бележат пътя навътре в сушата към култовата постройка, която бе нашата цел.

Не след дълго Коста свърна рязко от шосето и ние заподскачахме по дъното на един каньон, където минаваше само някаква камилска пътека и сетне извиваше напред в сърцето на скрития мир от пресъхнали потоци и алувиални наноси, по които не растеше нищо друго освен оскъдни и изродени трънливи дървеса с негодни за ядене плодове. В цялата местност не срещнахме ни една къща. Все пак на няколко места подминахме групи от полуномадски семейства, които сякаш живееха в симбиоза с пустинната растителност. Примитивните им обиталища се състояха от прости площадки, закрепени сред чепатите клонаци на грамадни бодливи дървета и заградени, подобно на гнезда, с по-малки клони. Всички дрехи и кухненски съдове на обитателите висяха наоколо, на безопасна височина от муцуните на козите, и като гледахме безплодните пущинаци околовръст, имахме чувството, че тия дървета се изхранват от наема, плащан от наемателите им. Коста спомена, че когато тези скитници по дърветата се нанасяли да живеят в истинска къща, пода на жилището те не използвали за нищо и цялото си имущество накачвали по тавана и стените.

След като попътувахме из тази пустинна местност, стигнахме най-голямата от пресъхналите речни долини, известна под името Вади ал Джити. Подобно на широка автострада, застлана равно с чакъл, сухата река лъкатушеше през пясъчната низина, обточена с хълмове и върхове, където обработвани отломки от яспис и един праисторически каменен кръг представляваха единствените следи от някогашно човешко присъствие сред оскъдната трънлива растителност. По далечния хоризонт на запад една над друга се редуваха все по-високи зъбати планински вериги, които се спускаха към крайбрежието от другата страна, сякаш поставени от човешка ръка да затрудняват достъпа до Саудитска Арабия и залива. За разлика от тях широкото речно корито вървеше равно като павирано шосе в противоположна посока: към Сохар и ниския крайморски плаж, откъдето идвахме. Сега без път продължавахме напред, докато заобиколихме мрачния конус на един връх, който служеше за ориентир на Коста, и в откритата низина пред нас се появи това, за което бяхме дошли.

Още се движехме с джипа, когато някакви големи камъни с цвят на шоколад, подредени един над друг във вид на стъпаловиден зид от полузарита постройка, грабнаха погледа ми, преди Коста да е успял да посочи натам. Трудно бе да се дочака спокойно спирането на автомобила. Именно това бях искал да видя, но не смеех да се надявам. Вече не можеше да има никакво съмнение.

Докато ние с Нормън и Коста закрачихме към градежа, Норис се втурна напред със специалната си камера да увековечи първото пристигане от незапомнени времена на мореплаватели с тръстикова лодка от Месопотамия при постройката, която някога навярно е била шумерско светилище. Застанахме в подножието на разрушена отчасти, изградена от човешка ръка могила, която все още бе достатъчно добре запазена, за да даде представа за общия си първоначален вид. Онемели, не сваляхме поглед от едрите кафяви камъни на зидовете; Коста подхвана истинска реч.

— Докато не се извършат пълни разкопки тук — рече той, — не бихме могли да кажем дали е възможно да датираме строежа от третото хилядолетие преди новата ера, но още сега сме в състояние да твърдим, че тази масивна постройка притежава уникални черти: правоъгълна, стъпаловидна, изградена от камъни с произволна форма и размер, иззидани изкусно. Тъй като тази развалина се намира в средата на котловина, заобиколена от хълмове, и при това разположение очевидно не би могла да изпълнява ролята на укрепление, остава да допуснем, че не е нищо друго освен храм.

Двамата с Нормън слушахме и същевременно поглъщахме с очи грамадната могила, докато Коста ни поведе встрани до мястото, откъдето дълга тясна рампа водеше от основата до връхната тераса. Герман кажи-речи бе извън себе си от вълнение: това бе стъпаловидна пирамида от същия вид, който с него толкова често бяхме виждали сред останките от предколумбовата епоха в Мексико. Ала наред с това целият замисъл на градежа напомняше за месопотамски зикурат. Както забеляза Коста, нищо от този род досега не бе откривано в Оман или в друга част на Арабския полуостров. Големите естествени камъни оформяха стените на правоъгълния строеж, който се издигаше над равнината в плътни, разположени една над друга тераси, четири от които се виждаха над земята. Четирите ъгъла сочеха основните посоки на компаса, а добре запазената, очертана с камъни рампа минаваше през центъра на едната страна, а това е характерно за култовите пирамиди на боготворящите слънцето обитатели на Месопотамия и предколумбова Америка. Който е градил тази постройка, не е следвал мюсюлманските архитектурни норми — направи ми впечатление, че строителната идея тук е същата, както при дилмунския храм, открит в Бахрейн от Джефри Биби и определен, пак от него, като „минизикурат“.

Невъзможно бе да се каже каква част от градежа се намира под земята, ако изобщо би могло да се очаква нещо да излезе отдолу, но едва подаващ се над твърдия терен, привличаше окото върхът на един каменен зид, който очертаваше правоъгълния двор на храма с удължение откъм едната страна на терасираната могила. Никой още не бе опитвал да копае. Наоколо се забелязваха следи от други стени и сложна мрежа от водопроводи. А на близкия хълм срещу култовата пирамида дори имаше останки от каменна зидария. Останах учуден как още никой не се е заловил за работа.

Коста повдигна рамене. Нямало време. Той и помощниците му, двама от които дойдоха с нас и видяха култовата могила за пръв път, имаха за задача да проучат археологическите обекти из целия Оман. А това откритие било ново — попаднали на него наскоро, когато султанът разрешил да се направи пълно археологическо и геологическо изследване на Оман. Преди четири години местността била посетена от група минни геолози, изпратени от името на организацията „Проучвания в Оман“. Те обикаляли с джипове и работели по програмата за търсене на полезни изкопаеми, подхваната от д-р С. С. Хюстън в съдружие с негово величество султан Кабус. Откритите през това време археологически обекти били докладвани на оманското правителство от организацията за проучвания, ала докладът съдържал предимно сведения относно възможностите за разработване на мини, тъй че съобщението за култовата могила почти останало незабелязано. Една експедиция от Харвърдския университет, водена от Дж. Хъмфрис, посетила древния градеж и накъсо известила за съществуването на „зикурат от месопотамски тип“ в областта на мините. Техните проучвания били главно от геологически характер с икономическо приложение. Първите заселили се тук араби очевидно били правили опити да се възползват от наличието на някои от тези праисторически мини, ала в тях още имало какво да се извади, ако отдавна запуснатите шахти се отворят.

Мини. Тази дума ме наведе на следа. Само на хвърлей камък от култовата могила слънцето огряваше някакви странни купчини от каменни отломки или сгурия, блеснали в красиви цветове: червено, кафяво, виолетово, жълто и зелено. Това беше шлака.

— Нали помниш, че споменах за праисторически медни мини — рече Коста. — Ей ги там!

Отделните части на останалата дълго време неразрешима загадка като че пасваха логически и аз развълнувано затаих дъх, когато Коста посочи към планините зад възвишението пред култовата могила. Този недалечен хълм приличаше на гигантски разяден, ръждивочервен зъб, продълбан кажи-речи напълно през средата. Това не бе кратер, плод на ерозията. Нито пък някакво друго природно чудо. Показаният от Коста хълм несъмнено бе обработван от човешка ръка.

— Това е само една от праисторическите галерии — забеляза Коста. — Навред по тия места можете да видите белези от древна експлоатация на медни рудници.

Лека-полека взех да прозирам какво търси тук този — да приемем — шумерски зикурат. След проучванията в Ирак и срещите с Джефри Биби в Бахрейн още пазех пресни в паметта си текстовете на някои шумерски глинени плочки. Почнах да съпоставям нещата и едва се сдържах да не дам израз на подозренията си.

Коста сподели, че приблизително 40 000 тона шлака са пръснати в подножието само на този хълм. Екипите от организацията за търсене на полезни изкопаеми бяха открили общо 46 древни мини в Северен Оман. Коста искаше да ни заведе при друг рудник, още по-навътре в сушата, където близо 100 000 тона шлака били струпани наоколо. Цял хълм бил разрушен от праисторическите рудничари, които го превърнали в котловина, засипана с пъстра шлака, та местността приличала на гигантска палитра. Там древните металурзи са изхвърляли шлаката от своите многобройни малки пещи.

След порядъчно друсане без път по изровени каньони и пресъхнали реки най-сетне стигнахме мястото, което по въздействие нямаше равно в Оман. И наистина останахме смаяни от размаха на древната рудодобивна дейност, която бе превърнала целия околен пейзаж в своеобразна исполинска арена или пищен театрален декор. От някогашната планина тук копачите на медна руда не бяха оставили нищо друго, освен едно естествено метално образувание с огромен размер, оформено като триумфална арка върху незначителното възвишение край „бойното поле“, осеяно с колоритни останки. Може би тази величествена порта бе запазена нарочно, та да напомня къде е бил началният вход, през който рудничарите са проникнали в медната планина, която с течение на времето са изличили от лицето на земята.

Не бях в състояние да мълча повече.

— Макан — възкликнах аз, когато Коста ни преведе през величествената арка и обгърна с ръка грандиозната гледка.

— Да — съгласи се той, — това спокойно би могло да бъде Макан, легендарната Медна планина на древните шумери. По-близък меден рудник до Месопотамия няма.

Припомних си момента, когато Джефри Биби ни заведе между стените на открития от него в Бахрейн праисторически пристанищен град, за да покаже единственото място, където бе намерил парченца необработена мед — на площада, разположен досами портата в крайбрежната стена. Биби наблегна, че тези находки са доказателство за плаванията на местните търговци от шумерската епоха до пристанища извън залива с цел да доставят мед — изключително необходим и важен метал за всички култури от бронзовия век. Вносът на мед е бил от първостепенно значение за основателите на месопотамските цивилизации, тъй като в Двуречието този метал не се среща, нито пък някъде другаде около залива.

Навярно повече от всеки друг учен Биби е размишлявал върху произхода на месопотамската търговия с мед и пътищата на нейното осъществяване и бе успял да намери доказателства в древните текстове, където се казва, че доставките на мед са идвали по море от страна, позната на шумерските летописци под името Макан или Маган. Две намерени в Ур плочки на възраст малко повече от четири хиляди години представляват разписки, написани от шумерски търговец срещу получени стоки от главния храм. В едната се изброяват 60 таланта вълна, 70 ката дрехи, 180 кожи и шест „кури“ (близо две хиляди литра) хубаво сусамово масло — „стоки за купуване на мед“. Втората плочка е по-конкретна: получени са дрехи и вълна, като „стоки за купуване на мед от Макан“.

Биби бе открил сведения за Макан и в месопотамски надписи, датиращи от времето на Саргон Акадски, около 2300-та година пр.н.е., където той се хвали, че кораби от Макан приставали на неговия пристан наред с кораби от Дилмун и Мелуха. Внукът на цар Саргон твърди, че „вдигнал поход срещу страната на Макан и лично взел в плен Ману-дану, макански цар“. А Гудеа, наместник в Лагаш около 2130 г. пр.н.е., внасял диорит от планините на Макан за изработка на многобройни каменни статуи, някои от които още съществуват, както и издълбаните върху тях надписи, отбелязващи събитието. Според Биби около 1800-та година пр.н.е. в древните текстове съвсем престанало да се говори за „мед от Макан“ или за стоки за продажба, „натоварени на кораб за Макан, та да се купи мед“. Биби смята, че оттогава, изглежда, са прекъснали преките плавания до Макан — сега цялото количество мед за търговия се разпространявало чрез пазарите на Дилмун. Ала Макан си останал главният производител. И от това време могат да се намерят сведения, където се изброяват „диорит: добиван в Макан“ и „мед: добивана в Макан“, за разлика от „палмови дървета: добивани в Дилмун, добивани в Макан, добивани в Мелуха“. Докато месопотамските върховни божества, а и Зиусудра, спасилият се от потопа, са тясно свързани с търговското средище Дилмун, за Макан в митологичните текстове не се споменава. Боговете на шумерите никога не са ходили там. Всички сведения за Макан са от търговски и светски характер.

По времето, когато разкопките на Биби в Бахрейн почнаха да изнасят на бял свят силни доказателства в подкрепа на теорията, че този остров е бил страната Дилмун, много учени вече се бяха заели да излагат хипотези относно местонахождението и на Макан. Едното научно направление поставяше Макан в Африка — така например известният авторитет Крамер смяташе, че Макан по всяка вероятност е бил в Египет; други предлагаха Судан или може би Етиопия. Основание за тия предположения даваше една следа в късните асирийски текстове. Когато около 700–650 г. пр.н.е. асирийските царе повели войни срещу Египет, в своите надписи те поставят Макан и Мелуха на юг от Долен Египет, след като стигнали дотам по суша от Средиземноморието. Ала може да се допусне, че на асирийците не е било известно колко далеч на юг от Египет се намират тия две легендарни страни, понеже пряката търговия между Месопотамия и Макан е била преустановена преди повече от хиляда години.

Второто научно направление търси Макан в близост до шумерските пристанища. Уули например казва, че „диоритът е бил донасян по море от Маган, някъде в Персийския залив“. Колкото до медта той е по-конкретен: „медта е идвала от Оман, както сочи анализът на рудите…“. Биби е на същото мнение по този въпрос, донейде защото чувствува, че Макан трябва да се намира на късо и лесно за преплаване разстояние от Дилмун. Ала и защото при анализа на голям брой медни предмети, открити в Месопотамия от периода между 3000-та и 2000-та година пр.н.е., бе установено слабо съдържание на никел. Днес никел твърде рядко се среща като примес на мед, но наличието на същия малък процент от този метал бе констатирано само в състава на медната руда, добивана във владенията на оманския султан, които тогава все още бяха непристъпни при суровото управление на Кабусовия баща. Както се съобщаваше, анализираната проба от медна руда била взета от „древен рудник“, открит в долината, която върви навътре в сушата от пристанището на Сохар.

Благодарение на едно писмо от мистър Дж. Дж. Джефс, канадския представител в организацията за търсене на полезни изкопаеми в Оман, едва по-късно научих, че краткото описание на тази проба с медна руда от Оман, приложено от Биби в неговия труд „Търсенето на Дилмун“, бе подтикнало канадската компания да проучи със съгласието на султан Кабус забравените мини в Северен Оман — проучване, довело до откриване на обектите, които Паоло Коста сега имаше възможност да ни покаже.

Чак след завръщане от експедицията „Тигрис“ ми се удаде да науча нови подробности за култовата могила, когато изненадващо на гости в дома ми на италианска земя дойдоха Паоло Коста и жена му Германа. Разкопките на голямата могила при Тави Арджа вече бяха почнали. Стихията на времето, разрушила самия градеж, не бе успяла да натрупа слой хумус върху твърдата повърхност на бруленото от ветрове и навремени заливано от наводнения плато около могилата, тъй че не бяха намерени нито керамични чирепи, нито други годни за датировка следи, по-стари от мюсюлманския период. Ала под пръстта при върха на пирамидата Коста бе открил силно разрушени останки от основите на кирпичен зид: на връхната площадка се е издигала малка сграда или друга постройка с неизвестно предназначение, изградена от едри, печени на слънце тухли от същия вид като използваните в древна Месопотамия.

В стила на всеки предпазлив учен Коста се въздържаше от прибързани заключения поради отсъствието на убедителни доказателства. Нямаше нито въглеродни напластявания, нито писмени плочки, които да улеснят датировката на чудноватия строеж. Все пак той бе уникален за Арабския полуостров — единствената масивна немюсюлманска постройка в област, осеяна с 46 древни, изоставени медни рудници, които представляваха единствените медни находища, сравнително лесно достъпни за морските търговци от Ур в Месопотамия и за техните посредници от закътания в залива остров Бахрейн.

Но даже никога да не излезе шумерска ваза от безплодната земя на пресъхналото речно корито и околните мини, географията и геологията доста недвусмислено изтъкват, че Северен Оман е бил медната страна Макан на древните шумери. Друг претендент за тази чест в района на залива няма. Всеки е в правото си да гради лични предположения за произхода на привидно сбъркалия мястото си „минизикурат“ при Тави Арджа. Невероятно много труд е бил вложен в този градеж. Той не е служел нито за укрепление, нито за арабска джамия — по-скоро притежава всички отличителни черти на култова постройка от тип, известен сред пределите на Стария свят само в Месопотамия, с единственото изключение: наскоро открития в Бахрейн дилмунски „минизикурат“. А ние бяхме преплавали с шумерски кораб от Бахрейн до океанското крайбрежие на Оман. Според шумерските понятия преминахме с „ма-гур“ от Дилмун до Макан. Трудно би могло да се намери по-приемлива хипотеза от предположението, че неидентифицираният градеж, открит от геолозите при Тави Арджа, е бил вдигнат от прекланящи се пред слънцето морски търговци от големите цивилизации в страната на Двуречието, които са идвали по тия места често и на големи групи, защото тук е било най-близкото находище на медна руда.

От всички праисторически останки, които видяхме в Оман, най-силно впечатление ни направиха подземните „фаладж“. В една местност, дето пясък и чакъл се простираха докъдето поглед стига, Коста ни заведе до ръба на някаква открита дупка в земята, която изглеждаше съвсем бездънна и ни накара да отстъпим боязливо. Облицована в камък шахта се спускаше отвесно най-малко десетина метра и сетне изчезваше в непрогледната бездна. Земята около отвора бе леко издигната, подобно на малък кратер, образуван от струпан чакъл и пръст. Щом вдигнахме поглед над пустошта, успяхме да забележим още кратери от същия вид, които на промеждутъци се редуваха в права линия — без начало и без край. Научихме, че дълбоко под земята тези шахти са свързани във водопровод, прокопан в продължение на мили с изумителна прецизност: водата навсякъде тече равномерно, независимо от възвишенията и другите препятствия по надземния терен.

При водоизточника „фаладж“ трябва да излезе на повърхността или дори да се повдигне, за да се получи необходимият наклон, ала какво бе учудването ни, когато видяхме един открит водопровод да се спуска от хълмовете над една река, после да минава под речното корито и отново нагоре от другата страна! Преди да прекоси под реката, водата се изливаше в подобна на комин каменна кула, сетне продължаваше отдолу, за да излезе отново през една малко по-ниска кула отвъд. Оттам нататък потичаше под наклон през нови възвишения по посока на нажежените от слънцето низини, където подхващаше своето дълго пътуване на хлад дълбоко под земята. Разбрахме, че някои от тези „фаладж“ минават по протежение на много мили на невероятна дълбочина, под пустинните плата и каньони. Част от тях са поддържани от днешните араби, дори се предполага, че те сами са построили някой и друг, но произходът на това изумително проявление на инженерно умение и организиран труд се губи в древността. Независимо кой е първостроителят на тези акведукти, тяхното присъствие в праисторически Оман ми даде логично обяснение на загадката, свързана с праисторическите водопроводи, открити от Биби и неговите сътрудници в Бахрейн. Тамошните дилмунски водопроводи също бяха разположени дълбоко под пясъците и снабдени с характерни, облицовани в камък „комини“, издигнати на определени промеждутъци на повърхността. Лика-прилика както водопроводите в Макан, така и водопроводите в Дилмун са били изградени нарочно под земята, а не са били затрупани впоследствие от пясъци и пръст.

Ала една още по-недвусмислена и убедителна връзка между Дилмун и Макан излезе наяве, когато поехме с джипа на Коста надолу по широкото и плоско речно корито, което водеше от култовата могила и рудниците околовръст до открития плаж при Сохар. Този стар град и бивша столица се намираше там, където някога трябва да е било устието на пълноводна река, преди рудокопачите на мед да са унищожили докрай горите навътре в сушата. Останките от праисторическа шлака говореха за металодобив в широк размах и свидетелствуваха, че и тук, както на много други места из Близкия изток и навред по света, човекът е злоупотребил с природната среда, превръщайки гористи долини в пустини и буйни реки — в оврази. Претапянето на рудата е изисквало дърва в огромни количества, а гори тогава е имало. Дъното на сухата река бе равно, загладено със ситни, загладени от вода камъни. На какво друго би могло да се дължи построяването на старата оманска столица именно тук освен на близостта до устието на удобен воден път, слизащ от изключително важния някога рудничарски район.

Широкият пясъчен плаж се простираше в продължение на повече от сто мили покрай тукашния бряг, обърнат с лице към океана. Стъпихме на белия пясък току пред няколко скромни колиби от кирпич и тръстикови рогозки, разположени в покрайнините на Сохар. Приветливи арабски рибари седяха на слънце и кърпеха мрежи. Възрастни жени и млади девойки в пъстро одеяние, ала забулени, седяха кротко пред плетените стени на домовете си, без да помислят да се крият, както правеха обитателките на селищата от вътрешността на страната. В морето се забелязваше някакъв малък плавателен съд с един човек вътре, който се мъчеше с чифт дълги гребла да излезе на брега. Скоро навлезе в умерения прибой и вълните завчас го отпратиха на пясъка. Непознатият издърпа лодката си на брега — пълна беше с риба. Лодката бе изработена от тръстика или, по-точно, от средната част на палмови листа — от същия материал бяхме видели да се правят лодки и в Бахрейн. Още три подобни лодки бяха изтеглени на брега край първата. Наричаха се „шаша“. И бяха на изчезване. Казаха ни, че ги използвали за пренасяне на товари от онези дау, които били принудени да хвърлят котва далеч от брега.

Разгледах лодките „шаша“ с голямо внимание. Направени бяха точно като лодките „фарте“ от Бахрейн — всички подробности до такава степен се покриваха, че освен в наименованието друга разлика между тях не намерихме. Две арабски страни, разделени от Ормузкия проток, бяха получили в наследство един и същ вид плавателни съдове, ала това бе станало толкова отдавна, че те бяха преживели до наши дни под различни имена.

Ако наредбата на властите не бе ни принудила да идем чак до Мускат, за да слезем на суша, ние щяхме да хвърлим котва на удобна дълбочина край този плаж така, както някога са постъпвали древните „ма-гури“ от Ур и Дилмун, а днес това правят плоскодънните дау, защото и едните, и другите са твърде масивни, за да приближат чак до пясъка. Можехме да си представим „Тигрис“ на котва сред бистрите сини води пред плажа, докато местните лодки „шаша“ ни свързват с брега по същия начин, както някога са обслужвали търговците-мореплаватели, дошли да натоварят корабите си с мед. А сега „Тигрис“ вече цяла седмица стоеше в бездействие сред замърсените води на Порт Кабус. Нашата тръстикова ладия, която според общоприетото мнение би трябвало да загуби своята плавателност твърде бързо, за да иде по-далеч от устието на дадена река, вече бе обрасла по дъното с водорасли, дълги колкото Нептунова брада, а между снопите й обитаваха раци и гъши мидички. Не бързахме за никъде. Всички бяхме във възторг от рядката възможност да посетим Макан.

Чак след завръщането в Европа ми се удаде случай да препрочета древната „Естествена история“, написана от Плиний Стари точно преди деветнайсет столетия, и да проверя дали римляните са притежавали някакви сведения за Оман и обитателите му през онова време. Ни най-малко не бях изненадан, когато открих Плиний да споменава за някакъв арабски народ, наречен „макас“ (gentem Arabiae Macas), чиито земи се достигали, като се пресече проток, широк само пет мили, който отделял тяхната страна от владенията на персийските царе; Плиний също казва, че там се добивало мед. Очевидно тесният проток е познатият нам Ормузки проток — и тъй, излиза че макасите са обитавали Северен Оман. Действително има логика народът макас да е живял в страна, известна на своите жители, а и на шумерите от древността под името Макан.