Тур Хейердал
Експедиция „Тигрис“ (4)

4. Проблемите продължават

Реката се изгуби. Сушата — и тя. Във Фао платихме на пилотите и баламът се върна нагоре по течението. Огромни тинести наноси, вдадени в залива от иракска и иранска територия, образуваха смътна брегова линия около нас, когато навлязохме в солени води и вдигнахме ветрилото на „Тигрис“, който приличаше на плаваща кошница с плодове и зарзават. Навързаните тръстикови снопи и плетени рогозки весело подскачаха наред с червени домати, зелени салати, жълти цитрусови плодове, моркови и картофи, изпълнили догоре конопени чували и ракитови кошове. Натоварени бяхме с нетрайни продукти дотолкова, доколкото биха могли да издържат на незащитената от слънцето палуба. За няколко дни всичките тия пресни храни трябваше да бъдат унищожени от единайсет мъже с добър апетит, защото в противен случай щяха да плесенясат така бързо, както щяха да зеленясат подводните части на тръстиковите снопи.

При прехода от песъчливите низини към тинестите наноси спряхме във Фао само колкото да натоварим ладията с тези вкусни градински продукти; на борда също качихме добър запас от лук, чесън, стафиди, разнообразни местни ядки и някои трайни зърнени храни.

От пристанището на Фао през пустите приливни наноси до открито море бе прокаран дълъг и тесен канал, по който минаваха големи кораби, направлявани от поредица навигационни буйове. „Тигрис“ бе взет на влекало през този канал от един професионален пилотски влекач с иракско знаме. Тиня, тиня, навсякъде тиня. Всичко наоколо бе образувано от непресекващото отлагане на фин речен шлам, идващ от Арарат в Турция и иракските пустини на Двуречието. Призори бавно излязохме с прилива.

Когато отминахме плаващия фар Кхафка, усетихме първите слаби вълни от залива и пилотският кораб ни остави да продължим на воля. Над безбрежните води кървавочервено се показа слънцето, изплувало сред утринната мъгла. Горяхме от очакване.

Имах чувството, че напускайки устието на входния канал, отново съм на път да наруша едно научно табу. Прекрачвахме границата, която компетентни учени бяха определили като „таван“ за плавателните възможности на месопотамските съдове от берди. Според меродавното мнение, едва след като са конструирали кораби от дърво, шумерите са имали достъп до откритите води на залива. Учебници и учители повтаряха онова, което някакъв отдавна забравен авторитет бе приел за истина: жителите на Месопотамия, както и египтяните, били почнали да плават по реките с ладии, построени от тръстикови снопи, ала преди да изоставят древните си тръстикови съдове и да ги заменят с дървени, нямали практическа възможност да напускат устията на своите реки.

Канехме се да нарушим една укрепена във времето бариера. Раждането на мореплаването и осъществяването на първите културни връзки по море бяха поставени в зависимост от еволюцията на монолитния тръстиков съд във вдлъбнат дървен корпус. И така, важността на този преход ни заставяше да повярваме, че ако отделните култури и цивилизации са били разделени от обширно водно пространство, те са се въздигнали независимо една от друга, преди да установят контакт помежду си.

Знаех, че издигайки платно отвъд Шат-ал-Араб, за учените в много области това ще прозвучи като вот на недоверие към отдавна утвърдените антропологически теории. Навярно бе така. Ала бе справедливо. На тези, които действително вярваха в старата доктрина, сега се отваряше възможност да докажем, че те са прави, а аз греша. Моите почитания към колегите ми сред учения свят, но никой от тях не бе виждал оригинална ладия от берди, нито пък можеше да посочи някого, който да е виждал. Същото се отнасяше и за мен.

А и сам аз бях малко смутен, след като видях как бяха подгизнали двата пробни снопа в Тигър. Нещо повече: тръстиковата ни ладия бе почнала да поглъща вода. Не бях особено изненадан, когато във Фао Юри ме дръпна настрана за един спокоен разговор на четири очи. Руският ветеран от плаванията с тръстиков съд тутакси придоби изражение, сякаш се готви да ме призове на операционната маса за тежка операция. Кимна към леко понижената водолиния. Забелязал ли съм?

Да. И бях склонен да се съглася с Нормън, че някаква киселина или друг химикал от отпадъците на хартиената фабрика вероятно е причина водата да прониква през ципата на външните снопи. Щом тръстиката във вътрешността се издуе дотолкова доколкото позволява яката спирална обвръзка, сигурно пътят на водата ще бъде преграден.

Юри ме гледаше безмълвно. Сетне каза спокойно:

— Двамата с Карло сме на мнение да свалим на брега всичко, което не е жизнено необходимо. По-добре да го оставим на хората във Фао, отколкото да го хвърлим в морето.

Изгледах изпитателно Юри. Уплашил ли се е? Не повече от мен. Знаех какво има пред вид. За водонепроницаемостта на тръстиката берди, нарязана през август, разчитахме единствено на думите на арабите от блатата. По време на експедицията „Ра II“ просмукването почна да намалява товароподемността на нашата деветметрова папирусова ладия още щом отминахме Канарските острови. Наложи се да изхвърлим в морето цялата излишна дървения, както и част от храната и водата, и то преди да тръгнем да прекосяваме Атлантика, понеже се бояхме да не потънем от претоварване на лодката. Мрачното изражение на Юри бе достатъчно, за да възкреся в паметта си моментите на ужас, които бяхме преживели заедно върху полупотъналите тръстикови снопи в океана. Моменти, когато бяхме до кръста в солените води на Атлантика и понякога вълните минаваха направо над главите ни. Ладията „Ра II“ не бе така несполучлива като „Ра I“. И тя беше крайно подгизнала, по палубата растяха водорасли, но, тъй или иначе, стигнахме Америка, без да загубим ни един стрък тръстика. С „Ра I“ изпитанието бе голямо. След като разбитата от вълните бамбукова каюта преряза обвръзките на снопите, цялата лодка се разцепи по средата, тъй че под краката си виждахме бездънния океан. Мигове на ужас, примесени с мигове на триумф и радост. Дни и нощи прекарахме със сърца, качени в гърлото, като гледахме как смъртта отваря и затваря своята паст, без да имаме представа каква беда може да ни сполети в следващата секунда.

— Имаш право, Юри — рекох аз във внезапен порив на съгласие. — Да свалим на брега всичко, без което можем да минем.

Веднага към нас се присъединиха Нормън и Карло и почнаха да изготвят списък. Разбира се, животът на никого нямаше да зависи от компресора за аквалангите на Герман. Нито пък от резервните бутилки за гмуркане. Никому не бе притрябвало да се гмурка на по-голяма дълбочина от необходимата, за да се огледа дъното на ладията или да се освободи пусната на плитко котва, ако се заклещи в някакви скали. Тази работа можеше да се свърши и без акваланг. Момчетата, които досега не бяха плавали с тръстиков съд, недоумяваха какво е прихванало четиримата ветерани. Герман протестира. От мое име беше купил всичката тая скъпа екипировка, та да могат двамата с Тору да заснемат акули и други риби, които знаехме, че ще ни следват под тихата сянка на ладията.

Протестите му отидоха напразно. Нямаше нужда да снимаме чак с помощта на сгъстен въздух. Всъщност нищо не ни пречеше да се разделим и с изкуственото осветление, затуй на брега отпътуваха невероятно тежките прожектори на Герман за подводни снимки, батериите, компресорът, както и цял куп мексикански сувенири и други лични принадлежности, които не биха свършили никаква работа по време на плаване с тръстикова лодка. Всички тези неща бяха опаковани в сандъци и изпратени в дома на Герман. Останалите от нас също бяха принудени да направят подобна „чистка“ сред вещите си, макар че допуснахме известен толеранс и някои задържаха излишни неща. Най-големият удар върху товара дойде, когато Юри сложи ръка на резервния ни дървен материал. Тук вече имах усещане, че ме събличат чисто гол. И четиримата ветерани знаехме, че дървенията е най-уязвимото място на един тръстиков съд. Стъкмяването, мостикът и особено вретената на кърмовите гребла. Докато при натиск тръстиката се огъва, дървото се чупи. Тръстиковите снопи бяха буквално нечупливи. Също като здрава гума. Ала с дървото не бе така. В схватката с природните стихии дървото се руши.

Както и на „Ра II“, сега бях качил на борда греди, пръти и твърди букови парчета за поправки в случай на поражения. За почуда на вече смаяните новобранци Юри поиска целия този материал да се свали. Нашите приятели в пилотския балам едва не се катурнаха през борда, докато приемаха с отворени обятия този скъпоценен дар. Криво-ляво успях да спася поне дългите обикновени гребла, всичко дванайсет на брой, и няколко букови парчетии за снаждане при евентуално счупване на някоя дървена част. Ако някои още отсега се чувствуваха разстроени, добре щеше да бъде веднага да възстановят душевното си спокойствие. В същност нима аз не бях един от тези „някои“?

В сравнение с деветте метра на „Ра II“, „Тигрис“ бе дълъг пълни 18 метра. Ала вместо осем души сега на борда бяхме единайсет. Освен това носехме много повече вода и провизии от количеството, разчетено за едно двумесечно плаване, колкото продължиха пътешествията ни с „Ра I“ и „Ра II“. Пак повтарям — разполагахме единствено с думата на арабите от блатата, за да се противопоставим на мнението на учените. Разликата в подхода ни към берди и папируса се свеждаше само до това, че нарязахме сега тръстиката през август, а не през декември.

И след като свалихме няколко стотици килограма багаж на брега, водолинията на „Тигрис“ не се покачи забележимо. Ала във всеки случай продължавахме да плаваме изумително високо. Толкова високо, че не бе възможно, като се наведем, да хванем някоя отломка във водата или да измием ръцете си — факт, който, кажи-речи, изнервяше тия от нас, които бяха привикнали на тръстиков съд да извършват сутрешния си тоалет, без да използват брезентова кофа.

Щом издигнахме тежката рея до върха на разкрачената мачта, ветрилото се разгъна и червеното утринно слънце сякаш се отрази в голямото слънце, изрисувано на платното. Само че нашето се подаваше иззад стъпаловидна пирамида. А истинското волно се издигна над замъгленото море.

Надежди. Това, което очаквахме, бе силен попътен вятър от Ирак. В открития залив отвъд тинестите наноси нямаше какво да го възпре. Просто вятърът още не беше задухал.

Странно! Вече бяхме 2 декември, а през цялата зима се очаква постоянен северен вятър да духа с голяма сила от Ирак чак до изхода на залива. Ако имаше възможност, искахме да спрем на остров Бахрейн, който бе почти на пътя ни. Смята се, че щом почнали да внасят материал за строеж на дървени кораби, шумерите лесно са отплавали през зимните месеци от своите брегове и през лятото, след като ветровете сменя̀т посоката си, се връщали със закупената стока.

Ала времето през последните години май бе позабравило старите си навици. Сякаш ерата на ветроходите бе отминала във всяко отношение. В същност зимните дъждове ни изненадаха в Райската градина месец и нещо по-рано от прогнозата. А във Фао арабите ни предупредиха, че през последните две години ветровете били полудели. Сега имахме чувството, че сме попаднали сред сбъркала мястото си зона на безветрие.

Нямаше как, трябваше да се примирим с жалките и непостоянни пориви на вятъра и да решим какъв курс да хванем. Тук нямаше да е зле да имаме под ръка някой моряк от типа на Синдбад. Преди да напуснем реката, все се надявах, че ще намерим склонен да дойде с нас моряк на дау или пък местен жител, който добре да познава прилива и плитчините в близост до брега. Хората от този род бяха изчезнали заедно с вятъра. Малко преди да излезем от реката, срещнахме цяла флотилия стари, пъстроцветни дау, закотвени на иранска територия, но мачтите на всички лодки бяха прерязани и на тяхно място бе монтиран двигател.

Морето от времето на шумерите се бе променило тъй много, както и сушата. Пясъци бяха завладели шумерските поля и градове, запълнили бяха и плавателните им канали. Тинята бе изменила бреговата линия, образувайки големи наноси край брега. А откритите води вече не бяха арена за разнообразните шумерски съдове, задвижвани с гребла и платна. Моторници и танкери царуваха сега. Шумът на мотори и машини се носеше навред. Независими от ветрове и рифове, арабите, техните съседи и чуждестранните гости прокарваха наоколо петролопроводи и плетяха мрежа от навигационни линии. Този спокоен някога район край месопотамския бряг се бе превърнал в най-неподходящото място за група новаци в тукашното мореплаване, решили да експериментират с възможностите за навигация на тръстикова ладия.

Не ще и дума, трябваше да стоим настрана от пътя на другите. Налагаше се да пресечем по дължина огромното водно пространство, което отделя Арабския полуостров от останалата част на Азия. Възнамерявахме да се придържаме към арабския бряг, доколкото позволяваха рифовете и плитчините. Там потокът от кораби нямаше да застрашава безопасното ни движение.

Нашите двама навигатори внимателно бяха разучили картите, за да начертаят най-добрия маршрут встрани от трафика и далеч от петролни платформи и коварни островчета. Нормън предложи курс 135°, Детлеф — 149°. Ала един глас от върха на мачтата препоръча първо добре да се огледаме пред себе си. Тъй и сторихме. Утринната мъгла все още бе доста гъста. Ала с биноклите, накъдето и да се обърнем, откривахме кораби на котва. От ляво на дясно изброих четирийсет съда, след което съзрях нещо страховито: исполинска, извисена в небесата нефтена сонда с един супертанкер, пристанал до нея. Престанах да броя. Навред пред нас стърчаха мачти. Някои почти не се виждаха в мъглата, а зад тях несъмнено имаше още.

Без значение бе какъв курс ще следваме, нямаше как да не навлезем в гъстата гора от огромни кораби — някои на котва, други в движение. Щом приближихме, повечето се оказаха товарни съдове. Това място не бе предназначено само за зареждане на танкерите, тук се намираше прословутата стоянка за всички кораби, които чакат ред да продължат нагоре по реката и да разтоварят в иракските и ирански пристанища, разположени до брега чак до остров Синдбад над Басра.

Могъщият вълнорез на някакъв японски танкер щръкна из мъглата. Туловището му премина близо до кърмата ни. На едното кърмово гребло бях аз, на другото — Юри. Тъй като вятърът бе крайно слаб, за да ни даде възможност да маневрираме, трябваше да полагаме огромни усилия да не се сблъскаме дори с корабите на котва.

Нормън и Детлеф се съгласиха, че за момента най-добре ще е да държим курс в близост до шамандура 23, която едва успявах да различа в мъглата — една червена точица зад група кораби.

Почнахме да се придържаме към система в хаоса. Мястото за зареждане на танкерите сега се падаше от дясната ни страна. Отляво пък имаше само товарни кораби на котва. Вятърът бе толкова нищожен, че изгубихме два часа, додето преминем плетеницата от морски съдове и се доближим на стотина метра от голямата червена шамандура. Числото 23 бе изписано с черна боя. Планът ни бе да останем привързани към нея, докато излезе по-приличен вятър. Наближавахме. Но сетне забелязахме, че се отдалечаваме. Нямаше никакъв вятър, ала в действителност ние се връщахме натам, откъдето идвахме. Започнал бе приливът. Всички товарни кораби взеха полека-лека да се завъртат около дългите си котвени вериги, като обърнаха десните си бордове към нас, а вълнорезите им сочеха открито море.

Ветрилото не ни оказваше абсолютно никаква помощ. Ясно бе като бял ден, че приливът ни връща обратно към устието на реката. Шат-ал-Араб засмукваше вода. В същия момент забелязахме как от един кораб на котва, отдалечен на около миля, спуснаха някакъв оранжев на цвят предмет, който се насочи право към нас — оказа се особен вид спасителна лодка. Приближаваше „Тигрис“ напълно безшумно. Нито двигател, нито ветрило, нито гребла. Никога не бях виждал подобна лодка. Вътре се виждаха едри мъжаги, повечето с разголени гърди и шлейфове около челата. Седяха един срещу друг в две редици и ритмично въртяха една обща дълга манивела, която очевидно задвижваше витло. Няма гориво. Само въртящи ръце. Отлична съгласуваност. Прилични на някаква нагъната, пълзяща морска твар, ръцете описваха кръг. Телата се скланяха и изправяха в такт. После една глава се показа на носа:

— Юри! Юри Александрович Сенкевич!

Руснаци. Знаеха цялото име на Юри. Силни ръкостискания. После Карло бързо им хвърли едно дълго въже и Юри ги помоли да го вържат за шамандурата, която вече бе на около триста метра от нас. Русите моментално насядаха по местата си и захванаха да въртят манивелата, насочвайки се към шамандурата. Не им бе по силите да ни вземат на влекало, но поне можеха да вържат въжето ни за приставане. Колкото по-голяма част от въжето се изнизваше във водата, толкова по-трудно лодката напредваше. Карло отчаяно се стараеше да привързва все нови и нови парчета въже, докато накрая повече не остана, и за негов ужас в същия миг краят на цялото въже се изхлузи зад борда. Замахахме на руснаците да се върнат с огромното въже, но те само ни махнаха за поздрав. Продължиха да въртят с максимална скорост към шамандурата. Смъртно уморени, те довлякоха стотиците метри тежко въже до целта и го вързаха бързо. После настойчиво взеха да ни сигнализират да оберем разтеглилото се свободно въже. Ала ние бяхме твърде далеч от изтървания край, дори вече не можехме да различим номера на шамандурата.

Отначало руснаците доста се стъписаха. Но за кратко. От своя страна ние нямахме никакво време да мислим за тях или за голямото количество загубено въже. Трябваше да се приготвим за предстоящото засядане. Подготвихме двете малки котви. Котвените ни въжета не бяха особено дълги, но ние се надявахме, че поне едната котва ще зацепи, преди да се загнездим в тинестите наноси. Дъното, над което плавахме, бе само рехав шлам от реката. Корабите на котвената стоянка разполагаха с дълги вериги, който можеха да стигнат дъно навсякъде в залива. За наше щастие поне не ни дебнеха рифове и подводни скали.

— Гледайте!

От покрива на каютата Норис сочеше към един голям товарен кораб с черен цвят, който напусна мястото на рейда и потегли право към нас, воден от оранжевочервената спасителна лодка. Дойдоха до „Тигрис“.

Само минути по-късно отново имахме края на загубеното въже, а другият край бе в спасителната лодка, която пък бе изтеглена от товарния кораб. Отправихме се към котвената стоянка.

Един набит, широкоплещест морски вълк бе ръководил цялата операция от носа на спасителната лодка. Широко усмихнат, той поиска разрешение да се качи на нашата ладия. Скочи върху тръстиката подобно късокрако кенгуру и се представи: капитан Игор Ушаковски. Червендалест, приветлив и по шорти, нашият гост на средна възраст бе командир на кораба, към който бяхме привързани — 17000-тонния съветски товаровоз „Славск“ от Одеса. Капитанът беше развълнуван като малко момче, яхнало люлеещ се кон, докато крачеше по гъвкавите снопи и опипваше здравината на привързаната двунога мачта и на камъшените стени. Пожела да се качи на платформата ни за управление, да легне на пода в каютата и да седне на нашите пейки. А после, преди да се усетим, ето че се озовахме около две дълги маси в офицерската трапезария на капитан Игор, където хапвахме руски борш и се възхищавахме на ястията, трупани пред нас, както и на двете добре сложени блондинки, които ги поднасяха. Имаше свински котлети, различни гозби с месо, салата от зеле и моркови, сирене с масло и пресен руски хляб. Капитан Игор вдигна тост, аз — също; всички се изредихме. Нашият домакин беше страшно словоохотлив, имаше отлично чувство за хумор и превъзходен апетит, а чашата му изглеждаше бездънна. Родом беше от Грузия, син на полски благородник, участник в революцията. В началото на угощението ме наричаше „капитан“, но по-късно премина на „баща“.

— Наздраве, вие сте ми баща — казваше той всеки път, щом посягаше към чашата си. Чудех се дали действително ме смята за толкоз по-възрастен от него, докато накрая той обясни, че има пред вид не възрастта, а опита.

— Тогава по-скоро съм ви внук — възразих аз, като добре си давах сметка, че не съм нищо повече от един сухоземен плъх, който за развлечение се размотава нагоре-надолу с праисторически тръстикови съдове, проверявайки колко дълго плават. Виж, капитан Игор беше истински морски вълк. Тръгнал бе по море от ранна възраст — на лов за китове в арктически води. По-късно бе командувал големи кораби, плавали по всички морета. Празненството приключи в просторния салон на кораба, където „народният“ капитан бе събрал своите четирийсет офицери и целия екипаж. Тъмнината навън се изпълваше от резкия металически звук на някакви мелодии, които долитаха от закотвения в съседство гръцки товаровоз. Несъмнено времето течеше бавно за стотиците бездействуващи моряци, затворени в това плаващо стоманено градче. Някои кораби стояха на котва тук повече от месец. „Славск“ се надяваше да почака още седмица-две, преди да му дойде ред да продължи нагоре по реката към Басра.

Имахме удоволствието в нощната омара сами да се придвижим до „Тигрис“ на борда на лодката с ръчно въртящо се витло. Както сами бяхме видели, моторницата на кораба бе изтеглена на палубата за поправка.

До зазоряване оставаше доста време, когато се мушнахме в спалните чували. Още бе тъмно, като се събудих, усещайки мразовит повей да бръсне лицето ми през камъшената стена откъм моята страна. Вятър. Събудих останалите. Вятър! Сънливо се запрепъвахме към ветрилото и кърмовите гребла. Също така сънливо установихме, че тоя вятър е възможно най-неблагоприятният за нас. Силен наистина, но югоизточен. Тъкмо обратен на обичайния за сезона и напълно противоположен на нам необходимия. Ние искахме да държим курс към остров Бахрейн, а този вятър идваше именно оттам.

Всичко бе срещу нас. Все пак щеше ни се да опитаме, вместо да киснем, вързани тук. „Славск“ ни изведе на влекало далеч от котвената стоянка и ние наново вдигнахме единственото ветрило, с което разполагахме — тънкото платно за попътен вятър. Подходящото за маневриране ветрило, снабдено с люверси и уплътнения, все още лежеше на парчета върху покрива на каютата. Не бихме могли да го използваме, докато първо не стигнем Бахрейн, където опитен шивач на платна щеше да го поправи. Въпросът бе да се доберем до Бахрейн без него. Ако не друго, тънкото ветрило за попътен вятър поне беше по-голямо и ни осигуряваше по-добра скорост.

В сравнение с предишните тръстикови експерименти сега, след три седмици, прекарани на вода, нашата ладия плаваше изключително високо по вълните. А благодарение на обширното и леко ветрило много бързо се отдалечихме от котвената стоянка и канала за танкери. Вятърът се усили. Извъртя се даже още по̀ на юг. Най-добрият начин, по който можехме да използваме наличното стъкмяване, бе да хванем вятъра под прав ъгъл и да държим курс от 240°–250°. Опитаме ли да постъпим другояче, веднага губехме темпо.

Морето сега бе побеляло навред и вече не виждахме нито суша, нито кораби. Вятърът ни отпращаше по посока на остров Файлака, разположен срещу кувейтския бряг. Плавахме наистина добре и засега не се бяхме отклонили много от първоначалния си курс. Тъй или иначе, трябваше да се изнесем още по̀ на запад, та да избегнем оживения трафик в централната част на залива. Необходимо бе да приближим бреговете на Саудитска Арабия. Ала преди да се доближим прекалено, вятърът би трябвало да се обърне и да задуха в обичайната си посока; при отличната скорост, която развивахме, един добър северен вятър би ни откарал до Бахрейн за четири дни.

Ала вятърът нехаеше за нашите намерения. Продължи да вее даже още по-силно от юг и скоростта ни в западна посока се увеличи. Ведрият южняк осея побелялото море с дълбоки и тесни бразди, които ни подхващаха напреко и люлееха жестоко ладията. Налагаше се да заемаме разкрачен стоеж, за да се задържим прави върху дървения мостик. Някои от хората се почувствуваха зле. Асбьорн ни се усмихна пребледнял, като се извиняваше, че ще полегне малко в предната каюта. Дългите крака на мачтата взеха да подскачат и да почукват. Карло успя да ги пристегне към обувките им.

Забелязахме няколко морски свини, но не и друг признак на живот; продължавахме все по същия постоянен курс на запад, към Кувейт. Ако този южен вятър се задържаше с дни, щеше да се наложи да хвърлим котва някъде около бреговете на Файлака и да чакаме промяна на времето. Древните мореплаватели може би са постъпвали по същия начин. Те не са притежавали много от днешните удобства, ала никога не са били в недостиг на време.

При този южняк щяхме да намерим подслон на северния бряг на Файлака. Ала на нашата навигационна карта в тази зона не бе означено нито пристанище, нито котвена стоянка. Впрочем в широкия пояс между острова и материка северно от него не бяха отбелязани никакви подробности, понеже тоя район се смяташе за неплавателен поради безбройните плитчини. Но с нашия плосък кил, стегнати снопи и скромна тяга бихме могли да навлезем там, където други не бива да опитват.

Нормън потърси сведения за въпросната област в „Мореходен наръчник за Персийския залив“, публикуван миналата година в Лондон, и прочете на глас: „… този бряг рядко се посещава от европейци. Големи пространства тук са съвсем безлюдни и вероятно не е безопасно да се посещават от градовете на материка без въоръжена охрана.“

Вятърът се усилваше. Скоростта ни също. Денят премина и слънцето потъна пред нас в разбуненото море. Залезе по посока на Файлака и нейните плитчини.

Не бяхме правили сметка да се отдалечаваме толкова на запад. Целта ни беше остров Бахрейн, но сега се намерихме на път към Файлака. Сякаш по волята на съдбата, защото сред специалистите по шумерските въпроси Файлака съперничеше с Бахрейн относно местонахождението на легендарния Дилмун и аз нямах нищо против в края на краищата да хвърля един поглед на острова, преди да напуснем залива. Сега плавахме наистина в шумерски води, а и нямаше друг остров, който да се намира по-близо до някогашните шумерски пристанища. По време на срещата в Багдадския музей иракските учени няколко пъти споменаха Файлака. Известният учен Фуад Сафар бе склонен да вярва, че Файлака е онази ключова земя, наречена Дилмун в писмените плочки на шумерите. Според него Бахрейн бе твърде отдалечен от Двуречието.

Ала когато „Тигрис“ летеше към Файлака във вечерните часове на нашия първи мореплавателен ден, ние се питахме: не беше ли Файлака пък твърде близо? Повечето учени отъждествяват Дилмун с Бахрейн и това най-вече продиктува желанието ми да отидем там.

Едно нещо бе сигурно. В състояние бях да осведомя моите спътници, че в тъмнината пред нас лежи къс безплодна земя, която има да разкаже забележителна история за човешките дръзновения в морето от най-ранните дни на навигацията насам. Някъде пред нас се криеше един нисък, изграден от пясъчник остров, дълъг седем мили и три широк, пълен с останки от праисторически моряци.

Александър Велики лично е кръстил този остров Икар, когато гръцките ветроходи, построени в далечната долина на Инд, са минали по този път около 325 г. пр.н.е. Голият днес остров тогава е бил все още залесен и по разположение е бил много удобен за гърците при завоевателните им набези в областите край залива. Макар бреговете на голямата страна, кръстена от тях Месопотамия, да са се намирали съвсем наблизо, те вдигнали укрепление и храм в чест на своята богиня Артемида именно на този малък остров. В стил, станал характерен за европейците осемнайсет-двайсет столетия по-късно, древните гърци се смятали за откриватели на всяко кътче, където боговете били чужди и културата друга. Едва съвременните разкопки успяха да ни покажат, че ако Александър Велики е стъпил на Файлака преди повече от две хиляди години, шумерите са посещавали острова две хиляди години преди него.

Гърците, които именували страната в Двуречието и островите в залива, никога не били чували за Шумер. Шумер изчезнал като политическа единица с разрушаването на Ур около 2050 г. пр.н.е. Шумерите, техният език и култура не съществуваха в паметта на човечеството, докато не бяха открити останалите от тях погребани градежи и клинописното им писмо не бе разчетено от археолозите, които по този начин възкресиха шумерите през миналия век.

Все пак едва учени от нашето поколение се заеха с разкопки на остров Файлака и установиха, че шумерите от материка са идвали и тук. А и не само шумери; преди тях на острова са се подвизавали акадите, а по-късно — вавилонците. Макар че непресекващото утаяване на речен шлам от шумерско време насам бе приближило Файлака до иракския бряг със стотина мили, островът винаги е влизал в обсега на континенталните култури още от дните, когато човешка цивилизация е процъфтявала в Месопотамия.

За пръв път прочетох за Файлака в едно съчинение на археолога Джефри Биби, англичанин по произход. Той описва как заедно със своите датски колеги е изровил от многобройните останки и изоставени могили на малкия остров значително количество чирепи и печатни матрици. Печатите специално представляват явни доказателства. Те са гравирани с характерни символи и мотиви, благодарение на които могат да се отнесат към определени области и епохи от историята на околния свят.

Повечето от тия открития се различават от находките в близка Месопотамия. Нищо не ги свързва и със сегашната територия на Кувейт, която е изключително бедна на археологически реликви. Ала внушителен брой от останките на Файлака принадлежи към една изчезнала цивилизация, процъфтяла на остров Бахрейн преди четири хиляди години. Би могло да се допусне, че между тези две праисторически островни култури, отдалечени на двеста и петдесет мили, са съществували тесни морски връзки.

Биби ръководи и една датска археологическа експедиция на Бахрейн, която разкри неизвестни дотогава пристанищни градове и храмове, които съперничат по възраст на останките в Египет и Шумер. Тези разкопки затвърдиха убеждението у Биби, а и у по-голяма част от научния свят, че Бахрейн, не Файлака, е страната Дилмун от шумерските текстове. У Биби дори назря въпросът дали Дилмун не е представлявал голяма морска империя, обхващаща целия островен район от Бахрейн до Файлака.

Най-забележителната находка, изровена от датчаните на Файлака, бе един кръгъл печат, който би могъл да попадне там само от далечната долина на Инд. Този печат е с тънка матрица, плосък, отгоре с орнаменти, а на лицевата страна съдържа надпис на неразчетеното до днес индско писмо. Който го е донесъл на острова, явно е бил в допир с голямата цивилизация, въздигнала се в шумерската епоха край бреговете на Инд и по морското крайбрежие на днешен Пакистан и съседна Индия. Внезапно, както се появила около 2500-та година пр.н.е. в своя пълен блясък с великолепните си градове Мохенджо-Даро и Харапа, също тъй ненадейно и необяснимо някъде към 1500-та година пр.н.е. изчезнала могъщата култура край Индийския океан.

Независимо че Александър Велики е строил корабите си в поречието на Инд, той е пристигнал там твърде късно, за да е донесъл гравирания индски печат на Файлака. Писмеността от долината на Инд, както и градовете Мохенджо-Даро и Харапа са били напълно погребани и забравени по времето на Александър и бяха преоткрити от археолозите едва преди няколко десетилетия. Следователно в периода между 2500-та и 1500-та година пр.н.е. остров Файлака е поддържал връзки не само с Бахрейн, но и с една цивилизована държава извън областта на залива. Хора, способни да четат и пишат на свои писмена, са порели тукашните води много векове преди писмеността да проникне от Близкия изток в Гърция и в останалата част на Европа.

Екипажът на „Тигрис“ знаеше, че малко преди да отплаваме от Райската градина, бях ходил в Кувейт с надежда да посетя Файлака. Сега любопитството на всички към впечатленията ми оттам бе съвсем искрено, след като стана ясно, че неизбежно ще се отбием на острова. В същност при пътуването ми до Кувейт въобще не стигнах до Файлака, макар да е отдалечена само на три часа път по море от кувейтската столица. Файлака дори разполага с малко пристанище на северозападния бряг, обърнато към Кувейт, докато от всички останали страни, включително и от изток, откъдето приближавахме, достъпът до острова се прегражда от рифове и плитчини. Ала преди да намеря превоз до Файлака, потърсих директора на старините и музеите в Кувейт, Ибрахим Ал Багхли, който ме заведе при местния специалист по файлакска археология Имран Абдо, пазител на антиките. По-далеч не стигнах. Това, което бях дошъл да видя, вече не се намираше на острова. Абдо извади ключовете си и заотваря стъклени вратички и сандъци.

И наистина, тук бяха онези ценни печатни матрици с шумерски и вавилонски митологични сцени, които са служели за запечатване на стоките, доставяни на Файлака от търговците-мореплаватели през епохи, неотбелязани в писмената история на човечеството. Сред тях съзрях един далеч по-драгоценен за мен мотив от всички изображения на легендарните срещи между шумерските полубогове и царе. Кораб! Сърповиден кораб с мачта, кръстообразно щрихован по дължината на извития си корпус, за да се илюстрира въжена обвръзка на тръстиков съд, досущ като нашия.

Смаян, стоях и се взирах в праисторическия печат в дланта ми. Абдо, синеок палестинец с трийсет години местни археологически проучвания зад гърба си, ме гледаше удивен. Нима не разбирам, че Файлака е много, много стар мореплавателен център? Има доказателства за древните връзки на острова не само с Месопотамия, Бахрейн и далечната долина на Инд, но и с древен Египет.

От археологическия си сейф Абдо измъкна парче камък. Най-обикновен къс скала, но очевидно фрагмент от обработван материал, понеже от едната страна бе гладко шлифован.

— Египетски гранит — заяви тържествено той. — Една американска експедиция от университета „Джонз Хопкинз“ го изрови преди пет години на Файлака.

Двамата се възхищавахме на камъчето, сякаш е произведение на изкуството, по-скъпоценно от злато. Злато би могло да бъде донесено на Файлака от всяка част на света. Това парче гранит — единствено от далечната Нилска низина. Гърците не са обработвали камък в Египет, за да го пренасят на Файлака.

Едва бях свършил с разглеждането на египетския гранит под светлината на лампата, когато мистър Абдо се залови да разопакова фрагменти от обработван алабастър.

— Вижте! — посочи той. — Кремав алабастър. Като египетския. Не е бял като срещания в Анадола.

После предпазливо отвори малка кутийка, съдържаща голяма колкото нокът скулптурка на бръмбар. Скарабей! Не можеше да има грешка, това бе египетски скарабей. Особените символи, гравирани върху него, бяха от местен характер, но който ги е правил, донякъде е бил под египетско влияние.

Една висока фина делва в египетски стил също бе намерена на Файлака. Слабо приличаше на съдовете, в които бяха открити свитъците от Мъртво море, но подобен тип не бе известен в Месопотамия.

Макар всичко това да представляваше важно доказателство за съществуването на далечно мореплаване, трябваше отново да насоча вниманието си към печатите. След като прегледахме цялата сбирка от старини, двамата с Абдо попаднахме общо на пет файлакски печата, ясно изобразяващи плавателни съдове. Всичките бяха сърповидни тръстикови ладии с мачти. На една от тях се виждаше седнала на кърмата човешка фигура, която дърпаше или само държеше фала на голямо плъстено ветрило. Въжето минаваше през върха на мачтата. На друга ладия бяха изобразени две изправени фигурки, по една от всяка страна на мачтата, хванали долния край на рифованото платно. И петте ладии бяха гравирани на печати от около 2500-та година пр.н.е.

Докато екипажът на „Тигрис“ слушаше разказа за посещението ми в Кувейтския музей, ние сами напредвахме с тръстикова ладия към Файлака. Тъмнината беше непрогледна. Отблясъци от газените фенери падаха върху съсредоточените лица, скупчени около масата, която положително щеше да излети през борда заедно с всички нас, ако не бе здраво вързана за снопите на палубата. Всеки член на екипажа беше закрепил осигурителното си въже за мачтата или за някоя ванта, та да не изчезне сред нощните вълни в случай че неочаквана водна лавина ни връхлети откъм левия борд.

— Герман — извиках през масата на човека, който най-слабо от присъствуващите разбираше английски, — ясно ли ти е какво видях на тия печати от Файлака?

— Ладии.

— Да, ладии, но еднакви във всеки детайл с онези, които двамата с тебе видяхме гравирани по стените в каньона на Горен Египет. Дотолкова еднакви, че съвпадат като отпечатъци от пръсти.

Продължих разказа си. Бях споделил с Абдо, че строим копие на подобна тръстикова ладия с цел да изпитаме плаваемостта й в залива. Не се изненада. Отговори, че малки лодки от този праисторически модел се използвали от рибарите на Файлака и до днес. Последните екземпляри съвсем доскоро били в употреба. Абдо беше запазил няколко за музея. Те бяха същите като тръстиковите лодки, разпространени в Ирак допреди няколко години, само че бяха изградени от снопи сухи палмови листа, понеже на Файлака не расте тръстика.

— И какво стана с твоите пръстови отпечатъци? — усмихнатото лице на Асбьорн се показа от предната каюта. Постепенно доближавах ядката на разказа си.

Ладиите, гравирани върху файлакските печати, не завършваха просто с извити краища при носа и кърмата, както „Тигрис“ или древните образци на тръстикови съдове от средиземноморските острови. От двете страни на своя източен вълнорез те имаха по един дълъг, извит рог. Тази особеност ми бе позната от изображенията на тръстикови съдове, намерени в Египет и Месопотамия, на най-ясните от които роговете изглеждат действително животински. Ала на по-опростените рисунки върхът на вълнореза завършва с едно тройно разклонение. Вече бях установил, че тази любопитна подробност е обща за ладиите от многобройните египетски петроглифи и плавателните съдове върху месопотамските печати. Този символ предшествува дори появата на първото известно на историята човешко писмо. Тривършието на извития вълнорез е символ за думата „кораб“ при най-ранните шумерски йероглифи, а учените бяха открили, че шумерският знак съвпада с най-древния египетски йероглиф, означаващ „море, морски“. От друга страна, шумерската дума за „вълнорез“ е същата като думата им за „рог“.

Полека-лека взех да прозирам значението на всичко това, когато мистър Абдо ми показа същите „рогове“ и върху печатите от Файлака, като добави, че местен обичай е да се поставя глава от газела на носа на лодката; главата можеше да бъде истинска или моделирана. И сега стигаме до „пръстовите отпечатъци“. На три от петте файлакски печата сърповидната ладия бе изобразена по най-необикновен начин. Дълбоката извивка на палубата бе гравирана така, че да съвпада с гръбния профил на газела, при което ладията и животното се превръщаха в неотделимо цяло. Изправената шия с главата и рогата на газелата съответствуваше на стройния корабен вълнорез, докато високите бутове и опашката заместваха кърмата. Мачтата се издигаше от седловината върху гърба на животното и по този начин екипажът едновременно плаваше и яздеше. На едно от изображенията двама души стояха отстрани на мачтата, обслужвайки рифовано платно, вдигнато над главите им.

Общото за тия три печата бе, че внушаваха идеята за човешки същества, разположени върху палубата на плавателен съд и същевременно яхнали подскачаща газела. Навярно това бе ярък символ на вълнообразното движение. Ала съчетанието между мореходен съд и тялото на сухоземно животно беше особено и неповторимо като пръстов отпечатък. В същност то би могло да се повтори, но не и без известно общуване между корабостроителите. Този модел доста ме впечатли и озадачи, когато за пръв път попаднах на него в една специална публикация на египетски петроглифи. Имаше сведения, че плавателните съдове са сред най-често срещащите мотиви, издълбавани през праисторическо време върху голите пустинни скали между Нил и Червено море. Това ме подтикна да поканя Герман заедно да навестим тия пресъхнали каньони и да потърсим нови данни за древното мореплаване. Щом дълбоките пясъци и повалените скали станаха непреодолимо препятствие за джипа, двамата с Герман продължихме пеша по посока на Червено море. Абсурдно изглеждаше да търсим каквито и да било следи от мореходни съдове в подобна местност: навред пясъчни дюни, никъде капка вода, нито стрък зеленина. Тук не живееха други твари освен лешояди, мухи и пустинни змии. През безплодното плато, в съседство с Червено море, пресъхнали речни корита се спускаха в Нилската низина. Стръмните им клисури и загладените от вода камъни в подножието напомняха, че в далечни праисторически времена тук са текли дълбоки реки. Някога тази пустош, чак до бреговете на Червено море, обилно е била напоявана от дъждове и е била покрита с трева и лесове. Промяната е настъпила преди около петдесет хиляди години, сиреч преди появата на фараоните. Дали климатът се е променил, защото горите са изчезнали, или горите са изчезнали, защото климатът се е променил, все още е въпрос на спор между ботаници и климатолози. Доказано е, че в ранната шумерска епоха Месопотамия също е била залесена. Шумерите описват своите хълмове, обрасли в гори. Фараоните не споменават за лесове. Ала археологията установи, че доста преди фараоните Египет е бил обитаван от човешки същества и те също имат какво да кажат.

Добре известно бе, че пустите каньони, в които навлязохме, са пълни с древни петроглифи, илюстриращи горски животни и плавателни съдове. Открихме ги навсякъде и ние. За много от тях нямаше съобщения в научния свят, но всички се придържаха към познатия репертоар: антилопи, елени и други дългороги видове, жирафи, лъвове, крокодили, щрауси и — в допълнение към тези животни — ловци с кучета, както и многобройни плавателни съдове. Кораби и лодки с най-различна големина. Някои се движеха с помощта на гребла, други — с мачта и ветрило. Както е характерно за преддинастическото изкуство, всички образци представляваха подчертано сърповидни тръстикови ладии. Размерите на част от тях трябва да са били наистина внушителни, след като бе нещо обикновено да притежават от двайсет до четирийсет гребла, а някои бяха изобразени с екипаж от петдесет и повече моряци на борда. Много разполагаха с по две каюти, по една от всяка страна на мачтата. Някои пренасяха на палубата си рогат добитък или други едри животни, които изглеждаха джуджета в сравнение с големината на превозващия ги кораб.

Когато двамата с Герман излязохме от Уади Абу Субейра, широкият пустинен каньон между Асуан и Червено море, за мен бе по-ясно от всякога, че водният транспорт на широка нога е бил от първостепенно значение за червеноморското крайбрежие още преди човекът да опитоми коня и да изобрети колелото. Дали всички сведения, които биха могли да бъдат почерпани от това праисторическо изкуство в пустинята, бяха правилно оценени? Фактът, че египетските петроглифи са живи примери на примитивното местно художествено майсторство от прафараонови времена, като че ли засенчваше техния по-дълбок смисъл. За мен истинската им стойност престана да се корени в художественото достойнство, за мен те просто отразяваха онова, което художникът е видял с очите си в епоха, предшествуваща първата известна нам цивилизация. Горски животни и мореходни съдове, ето какво е видял. Освен зверове художникът е издълбал в твърдата скала своето доказателство за най-древното човешко постижение в строителството: голям плавателен съд за превоз на стоки и за безопасно обитаване. Кораби са се строели и рисували дълго преди да се появят каруци, крепости и храмове. На своите големи ладии човек се е чувствувал на воля и в безопасност от диви зверове и врагове през една епоха, когато земята е била покрита с опасни гори без пътища и укрепени градове. Животни и кораби, това е всичко, за което е мислел художникът едно хилядолетие преди ерата на фараоните.

Пресъхналите речни корита водят до Нил, ала разстоянието от каньоните до Червено море е незначително дори днес, а някога навярно е било и по-кратко. Нищо чудно по дъната на тия клисури да са текли реки, които са слизали от горите в Червено море; напълно възможно е нивото на земната кора тук да се е повишило в съчетание с разместване на пластовете. Мореходните контури на тези плавателни съдове са неоспорими. Със своите елегантно извисени нос и кърма — по подобие на нашия „Тигрис“, а понякога и по-подчертано — те красноречиво доказват морския си произход. От друга страна, съвсем удачно е могло да бъдат използвани и за плаване по сладководен път като Нил например, но в никакъв случай първоначално не са били замислени и пригодени да служат за шлемове или салове, превозващи стоки, животни и хора по тихи речни води. Предназначението им е било да подскачат по морски вълни подобно на газела, както правеше сега и „Тигрис“, докато се плъзгаше и преваляше пенливите гребени. Най-художественият мотив, създаден от ръцете на тези древни художници за мен бе съчетанието между плаваща ладия и газела — съчетание, което придаваше движение на изсечения мореходен съд, изобразявайки го да подскача като рогато животно по океанските вълни.

Някой запознат с това находчиво съчетание бе дошъл от бреговете на Червено море преди нас на Файлака. Трите печата, гравирани с египетския петроглифен мотив, изобразяващ ветроходна газела, действително представляваха улики, пръстови отпечатъци, оставени на малкия остров. Скоро щяхме да стъпим на него и ние.

 

 

По-голямата част от изтеклия следобед прекарах на руля и сега предложих да оставим масата и да поспим, докато е рано. Напредвахме към коварни води и можехме да очакваме будна нощ. Асбьорн вече бе в добра форма и двамата с ХП се редуваха да изкачват топмачтата, за да следят за светлини. На картата бе обозначен един висок фар, предназначен да привежда корабите с направление към Кувейт край югозападните брегове на Файлака и техните плитчини. За фара бе отбелязано, че е висок 23 метра и се забелязва от 16 мили. На една миля северно от него се намираше опасен риф от скални грамади, върху които според картата имаше поставена светлина, докато пилотският справочник твърдеше, че няма.

Едва бях успял да легна, когато към осем часа главата на Нормън се очерта в рамката на входа към каютата, съобщавайки, че от мачтата са видели фара. Беше там, където го очаквахме. Имаше време да подремна малко.

Минута по-късно обаче Нормън отново се появи, сега видимо разтревожен. С пълна скорост напредвахме право срещу фара. Рулевите не бяха в състояние да насочат „Тигрис“ вляво от фара, за да продължим по пътя на корабите за Кувейт. Вятърът не позволяваше. Нямахме друг избор освен да коригираме курса от 250° на 290° и да се упътим право към плитчините пред Файлака, та да избегнем сблъскването с фара или със скалистата грамада от дясната му страна.

Отблясъците на фара в тъмната нощ скоро взеха да се забелязват и от палубата. Три къси сигнала подред, следвани от продължителна пауза, докато нощта около нас бе черна като завеса от катран. При светлината на газовите ни фенери не успявахме да различим нищо друго освен жълта тръстика и бамбук, които ни обкръжаваха сред черната вселена. Във водата можеше да се забележи само сиянието на фосфоресциращ планктон, който лудо се мяташе в браздите, оставяни от двете кърмови гребла. Вкопчилият се във върха на мачтата наблюдател извести, че сега късите сигнали достигат с голяма скорост до нас откъм левия борд. Скоро щяхме да подминем фара отдясно, но къде се намираше скалистият риф? Очевидно там нямаше веха. Съвременните кораби не минават оттук.

Асбьорн лежеше по корем върху тръстиковите снопи на носа и с издадена над водата глава, за да не го заслепяват фенерите, дебнеше кога ще се появят скалите. Отблясъците от невидимата фарова кула постепенно се отдалечиха вляво. Ала дали разстоянието между нас и фара бе достатъчно, та да подминем и неосветените скали?

Докато ние от палубата и мачтата напусто напрягахме взор, Карло изпълзя от каютата и каза, че чул прибой. Заслушахме се до един. И действително до ушите на всички ни достигна тътенът на вълни, разбиващи се в скали, приличен на някакъв набиращ сила полутон сред свистящия морски оркестър около нас. Усилващият се бумтеж идваше някъде отпред и малко вляво като че ли.

Суша. Скали. Вече откъм левия борд. Съвсем ясно се виждаха. А дали имаше още отпред? За всеки случай свихме още по̀ на дясно, курс 320°, ала не съзряхме нищо. Грохотът на прибоя постепенно затихна и потъна в обичайния за бурно море рев. Малко по-късно дори шумът на морето забележимо затихна. „Тигрис“ престана да се клатушка. Оказахме се заслонени — вероятно от малкия остров с постройката на фара, който се падаше от наветрената ни страна. Несъмнено тук бе най-подходящо да хвърлим котва и да изчакаме благоприятен вятър. Пред нас се простираха само обширните плитчини и острите скали на Файлака. Нормън извика от мачтата, че е забелязал няколко бледи светлинки на хоризонта отпред: Файлака.

Наредих платното да се свали и ладията да се завърти на 360°. По този начин можехме да пуснем котвата от носа, където бяхме прикрепили към снопите парчета биволска кожа, та да не позволим котвеното въже да нарани тръстиката. Детлеф и няколко помощника бяха на бака, готови да действуват. Останалите вещо боравеха с фала, шкота и брасите, и ветрилото бе навито около реята и прибрано на палубата, преди да бъде хвърлена малката котва. Чудесен синхрон. Часовникът показваше десет и половина.

Секунди по-късно дочухме викове откъм носа, удавени в шумовете на нощта. Според Нормън от покрива на каютата, известяваха ни, че са загубили котвата. Някъде отпред ХП повтори същите думи. Отначало помислих, че си правят някаква лоша шега. Та рифовете бяха току пред нас. Направо не исках да повярвам, но накрая из тъмнината приближи Детлеф и докладва, че котвеното въже се е скъсало.

— Бързо! Другата!

За късмет разполагахме с още една, по-малка котва, която Карло и Детлеф вече подготвяха чевръсто. Този път я хвърлихме от кърмата, където и стоеше. Преди това проверихме и препроверихме всички възли. Непрекъснато повтарях:

— Гледайте всичко да е наред! Това е единственото нещо на борда, което може да се зацепи на дъното!

И втората ни котва цопна зад борда. Сега полека-лека почнахме да излизаме от завета на невидимото островче и тъй като вълнорезът и кърмата ни бяха доста високи, улавяха вятър и ние набрахме скорост. Изглежда, котвата не беше хванала. Някой с половин уста подметна, че сигурно и нея сме загубили. Тишина. Детлеф подръпна въжето. Взе да го обира. От черната вода се подаде само краят му. Никой не проговори. Детлеф остана безмълвен и неподвижен. Младият немски капитан, свикнал да вдига котви, тежащи тонове, с натискане на едно копче, сега стоеше вцепенен с късото парче въже, провиснало от ръката му.

За пореден път всеки напрегна мозъка си да измисли нещо, което би могло да се хвърли с въже във водата и да спре дрейфа ни. Не бе ни останало нищо.

Колкото и да въртяхме кърмовите гребла, скоростта ни все растеше, а отпред ни очакваше непрекъснат низ от скали и канари. Ясно различавахме многобройните мъгляви светлинки, пръснати по невидимия бряг на Файлака. Скоро те покриха целия хоризонт пред нас и вече не можехме да избягаме на никъде, дори да бяхме вдигнали ветрилото.

Ако поне беше светло и имахме възможност да огледаме сушата, бихме могли да начертаем някакъв курс и да се насочим към някоя не чак дотам зъбата част от брега. Вероятно все се намираха тесни проходи през скалните бариери, макар пилотският справочник да казва, че от тази страна островът е недостъпен. Ала сега нямаше още полунощ. Щяхме да се наденем на скалите, преди да сме ги видели. Корабокрушение в непрогледна тъмнина.

Нямаше място за паника. Нашият тръстиков кораб беше най-сигурният плавателен съд, който можехме да желаем в този момент. Въжетата и снопите сигурно щяха да се накъсат, но щяха да предпазят екипажа от гибел върху скалите. Слава богу, че не плавахме с дървена лодка — тогава опасността би била огромна. Гордият ни кораб изглеждаше обречен или най-малкото — чакаше го основен ремонт. И това да го сполети преди още да е почнало истинското изпитание! Безспорно и корабът, и ние щяхме да бъдем в далеч по-голяма безопасност, ако имахме възможност да видим какво става около нас. Приличахме на единайсет слепци. Как бихме могли да плуваме между рифовете или да скочим на скалите, когато не успявахме да видим ръцете си без изкуствено осветление?

Очевидно оставаше ни само едно: да се помъчим с всички средства да забавим, доколкото е възможно, хода на „Тигрис“. Така бихме сполучили да отложим до зори сблъсъка с рифовете и да омекотим удара в скалите.

— Хвърлете плаващата котва! — (Висеше готова на мостика до краката ми.)

Плаващата котва не представлява нищо повече от една полупотънала брезентова торба, която се влачи в дирята на кораба. Това просто изобретение се използва от ветроходите с цел да се закрепи кърмата или носа по посока на вятъра, когато трябва да се свалят ветрилата по време на буря; представлява продълговата, конусовидна торба без дъно.

Сега нашата плаваща котва изчезна зад борда и задействува като истинска спирачка. В същност тя успя да намали скоростта ни дотолкова, че не след дълго установихме: светлините на острова стоят на едно място. Същото се отнасяше и за фаровия лъч зад нас. Никога не бях виждал плаваща котва да служи така чудотворно. Стройната ни кърма бе обърната срещу вятъра и вълните просто ни подминаваха, сякаш бяхме вързани за морето. В този непрогледен мрак никой не можеше да разбере, че бурното море край нас беше ужасно плитко и плаващата котва се бе заловила за дъното. Вместо да се носи непосредствено под повърхността, както си му е редът, тя бе пропадала нагоре-надолу между вълните, при което загребвала кал, накрая се напълнила, натежала и се загнездила яко в тинестото дъно.

Светлините, които сегиз-тогиз съзирахме навред по невидимия бряг, бяха жълтеникави и бледи. Изглежда, всички бяха от газени фенери като нашите. Положително идваха от пръснати къщи или колиби. Разстоянието беше достатъчно малко, за да могат и светлините на „Тигрис“ да се видят от брега, затова с джобно фенерче изпратих към сушата няколко сигнала. Ала отговор не последва. Вляво над Файлака черното нощно небе едва забележимо отразяваше сиянието на далечен съвременен град: Кувейт, 30 мили оттук. Чухме и шума на моторите на един самолет, прелетял над облаците.

От името на телевизионния консорциум Би Би Си ни бе снабдила с портативна радиостанция за предаване на вести от експедицията. Нормън се помъчи да влезе във връзка с денонощния пост на кувейтската брегова охрана от другата страна на острова. Никакъв отговор. Отникъде никой не ни чуваше.

През останалата част от нощта се редувахме по двама на вахта, спахме напълно облечени със спасителни жилетки за възглавници. Плаващата котва ни вдъхваше известно спокойствие. Само известно. Нормън непрекъснато човъркаше другата портативна радиостанция, която беше взел от някакъв свой приятел радиолюбител, защото нямаше доверие на марката, предложена от консорциума. За да извади инструментите си от сандъците, върху които спеше, Нормън бе навил матрака си. А понеже двамата с него спяхме крака срещу крака, за мен не остана място къде да опъна крайниците си освен върху камарата на Нормън. Едва бях задрямал след края на вахтата ми в два часа, когато се събудих и изпълзях отново на палубата. Прекалено неспокоен бях. От време на време изпращахме светлинни сигнали към острова. Три къси, три дълги и пак три къси. SOS. Никакъв ответ. Повечето светлинки на брега и без това не бяха обърнати с лице към морето; върнах се в постелята, оставяйки Тору и Юри да бдят.

Излизах още два пъти да проверявам разположението на фара и посоката на вятъра, преди Юри да ме повика с думите:

— Отговарят!

Все още бе непрогледен мрак. Пет часът сутринта. Измъкнах се навън и — наистина! Сам видях силния лъч, отправян към нас с продължителни и отчетливи просветвания. Идваше точно отляво на една от малкото останали да мъждукат домашни светлинки. Очевидно бе мощен електрически прожектор. От кораб? Не, би трябвало да е от брега. Беше напълно неподвижен.

Дълго време продължих да изпращам SOS и всеки път те отговаряха с „Т“, тоест „прието“. Радост ни обзе при мисълта, че скоро някой ще дойде да ни преведе през рифовете или да ни откара на влекало до другата страна на острова. Във всеки случай успяхме да се свържем с хора.

Малко преди шест часа сигналите от брега спряха. Вече почнахме да различаваме неясните очертания на Файлака. Дълъг, гол и крайно нисък остров с най-голяма надморска височина — не повече от петнайсетина метра. Непрекъснато предавах с фенерче: „SOS нямаме котва нуждаем се от влекач SOS“. Нов отговор не последва. После полека-лека съзряхме контурите на три закотвени корабчета. Навярно дау. Стояха скупчени точно там, където бяхме видели сигналния прожектор. Изглежда, имаше риф помежду ни. Едната от гемиите потегли, но крайно предпазливо, сякаш лавираше през деликатен проход. С биноклите успяхме да разберем, че хората на борда ни наблюдават. Ала щом стигнаха открити води, свиха в противоположна посока. Независими от вятъра, те скоро изчезнаха зад острова и повече жива душа не видяхме.

Нормън най-сетне легна да спи, след като пусна напосоки в нощта една радиограма, повтаряйки няколко пъти същите думи, които ние изпращахме с фенерчетата. Детлеф отказа да спи, сякаш той бе виновен, че загубихме двете котви. Седеше на мостика и се занимаваше с малката радиостанция, когато чу слаб глас да зове „Тигрис, Тигрис, Тигрис“, последвано от говор на неразбираем език. Детлеф веднага повика Рашад, който единствено успя да каже, че гласът по радиостанцията не говори на арабски. После двамата съвсем ясно чуха думата „Славск“.

— Юри! Юри!

С два скока Юри бе на мостика. „Славск“ беше изчезнал. Мълчание. Нормън дойде и почна да вика „Славск, Славск, Славск“. Внезапно гласът се появи отново: капитан Игор! Не можеше да има съмнение, всички чуха. В сивата зора Юри сияеше от гордост и щастие, докато превеждаше за екипажа на „Тигрис“: „Славск“ вече е вдигнал котва. Капитан Игор иска координатите ни. Юри научи също, че днес в района на нашето местонахождение се очаква все същият южен вятър да достигне скорост 20 възла в час.

С настъпването на деня различихме няколко малки колиби върху отдалечения бряг. Никакъв дим. Нито хора. Морето около нас вече не бе бистро и синьо като вчера, а зеленикавосиво от пясък и тиня. Лигави кафяви стебла на изскубнати водорасли танцуваха навред из разбуненото море. Навлезли бяхме дълбоко в плитчините на Файлака, под ладията ни едва ли имаше място да се провре и калкан. Тъкмо се събрахме в приповдигнато настроение около дървената маса, да се насладим на приготвената от Карло неделна овесена каша, когато ненадейно забелязахме, че водораслите заплуваха. Докато нови и нови слузести валма прииждаха откъм носа, други се отдалечаваха зад кърмата. Щом се вгледахме обаче в най-близкото до борда парцаливо кълбо, установихме, че вълните го подмятат на едно място. „Тигрис“ в същност неочаквано бе потеглил и подновил дрейфа си с южния вятър.

Приливът ни бе изиграл поредния си номер. Прииждащите води се движеха в една посока с вятъра и същевременно бяха освободили плаващата котва от захвата й. Пълна с тинеста глина и тежка като торба цимент, сега тя се влачеше по дъното, а ние щяхме да се ударим в рифовете, преди „Славск“ да ни се притече на помощ. Носехме се право към острова.

Все пак имахме избор. Ако останехме със скръстени ръце, скоро щяхме да се разбием във варовиковите скали на Файлака. Ала ако вдигнехме платното и си послужехме с кърмовите гребла, бихме могли да хванем вятъра напреко откъм десния борд и да заплаваме успоредно с брега на острова. Така щяхме да навлезем в още по-коварни плитчини, широки 30 мили и изпъстрени с рифове, които отделят Файлака от Ирак. Предпочитах втората възможност и всички се съгласиха с мен. Ако успехме да преплаваме между рифовете през плитчините в тази посока, щяхме да заседнем в „мочурливата низина“, където тръстиковата ни ладия нямаше да пострада. Малко или много, цялата брегова линия от Иран до Кувейт бе такава, каквато я видяхме при устието на Шат-ал-Араб. Единственият проблем бе, че не разполагахме с оръжие на борда: канехме се да заседнем на брега, за който миналогодишният „Мореходен справочник за Персийския залив“ предполагаше, че не е безопасен за хора без въоръжена охрана.

Приливната вълна достигна връхната си фаза, а и вятърът се усили. Оставихме плаващата котва във водата, та да не се отдалечаваме прекалено от съобщеното на „Славск“ местоположение, преди да са ни открили. Обърнати ляво на борд към острова, почнахме да се клатушкаме ужасно. Рашад и Асбьорн страдаха от морска болест. Герман пропълзя в каютата и легна да спи. В браздите между талазите водата бе толкова плитка, че облаци гъста сива тиня на водовъртежи се вдигаха от дъното. По брега нямаше и следа от живот, само с биноклите забелязахме няколко кръгли възвишения, които сигурно бяха част от праисторическите погребални могили на острова. Ако древните мореплаватели са посещавали тази страна на Файлака, трябва да са били наистина изкусни моряци, освен ако рифовете и плитчините не са от по-прясна дата.

Нямаше още пладне, когато съзряхме „Славск“ — черно петънце на източния хоризонт. Половин час по-късно една оранжева на цвят моторница бе спусната на вода и заподскача към нас през зелените плитчини. Големият товаровоз хвърли котва в сини води на три мили разстояние от „Тигрис“, в благоразумна близост до началото на плитчините. В човека, застанал при носа на подскачащата моторница, познахме капитан Игор. Вода струеше около него и хората му в оранжеви спасителни жилетки. С широка усмивка и разтворени обятия той скочи на тръстиковата палуба и ни прегърна.

— Баща ми!

— Дядо ми!

Свалихме ветрилото. Всичко бе радост сега. Екипажът с оранжеви спасителни жилетки от оранжевата спасителна лодка запретна ръкави да издърпа нашата плаваща котва. Препълнена догоре със сивкава тиня, тя тежеше като олово. Тя ни спаси от корабокрушение през нощта.

Веднага щом плаващата котва бе изпразнена, „Тигрис“ и спасителната лодка задрейфуваха заедно с голяма скорост. Хората в моторницата запалиха двигателя и се опитаха да ни вземат на влекало. Ала въпреки мощния мотор, вятърът напираше здраво о̀ високите извивки на нашата тръстикова ладия и стана така, че „Тигрис“ почна да влачи руснаците. Отначало това не бе съвсем очевидно, понеже приливното течение се движеше в нашата посока. Капитан Игор и неговият здраво сложен пръв помощник обядваха заедно с нас солено месо и грах на задръстената от хора маса и всички видимо се радваха и искаха да повярват, че нещата вървят добре. Ала следобед за никого не бе тайна, че спасителната лодка дрейфува заедно с „Тигрис“ покрай брега към далеч по-опасните плитчини на изток и на север от Файлака. Къщите на острова се изместиха още по-наляво отпреди, а високият фар със своето малко островче постепенно взе да се губи на хоризонта. Очертанията на „Славск“ ставаха все по-неясни и по-неясни, докато накрая изчезнаха съвсем. Скоростта на вятъра се усили до 24 възла.

В същия момент изневиделица се появи едно примитивно на вид дау с мощен двигател и плитко газене. Упъти се към нас, ала не приближи. Описа широк кръг около „Тигрис“ и макар на борда да имаше няколко души, те явно се страхуваха да дойдат по-близко. И нищо чудно. Твърде много поколения са преминали през света, откак техните предци са имали възможност да срещнат подобен чудат кораб в тия води.

Надухме бързо нашата малка гумена динги, която бе предназначена за снимки и едва побираше трима души. Асбьорн, като капитан на лодчицата, взе със себе си Рашад и двамата загребаха към уплашените рибари, като приближиха толкова, колкото Рашад да може да се чуе с тях. Минута по-късно нашите двама пратеници се върнаха и докладваха, че арабите искат 300 кувейтски динара — превърнато в американска валута: повече от хиляда долара, — за да ни изтеглят до „Славск“.

Готов бях да подхвана пазарлък, но Игор не искаше и да чуе: поръча на Рашад да се върне при рибарите и да им предложи шест бутилки водка и два кашона вино от негово име. Двете момчета повторно отидоха до корабчето, но се върнаха с известието, предадено от хората на борда, че те са мюсюлмани и не пият алкохол. Моряците на гемията сега разбраха какво е положението ни и събраха кураж да минат доста близко покрай нас, преди да се отдалечат без повече пазарлъци, след което, изглежда, подновиха риболова си, едва различими на източния хоризонт.

За нас не оставаше нищо друго, освен да вдигнем ветрилото на „Тигрис“ и да се откажем от по-нататъшни опити да стигнем на влекало до отдавна изгубилия се в далечината „Славск“. Ако продължехме плаването си както преди, отново с ляв борд към сушата, русите биха могли да опитат полека-лека да придърпат носа ни по вятъра, далеч от брега. По този начин навярно щяхме да сполучим постепенно да се доберем до дълбоки води, преди да навлезем в опасния участък около източния край на Файлака.

Капитан Игор носеше радиотелефон и разговаря със своя дежурен офицер на „Славск“, който докладва, че макар корабът им да гази най-малко шест метра, те са дръзнали да навлязат във води с дълбочина четири метра, но сега ще ни последват и ще се придържат колкото е възможно по-близко до началото на плитчините.

Скоро от „Славск“ съобщиха по радиотелефона, че радарът на кораба показвал как приближаваме опасната зона със значителна скорост. Течението беше страшно силно. Морето около нас се набразди още по-дълбоко, навред кипеше дънна кал.

Тогава откъм Кувейт се появи някакво друго дау. Ако хората от екипажа на предишното дау приличаха на рибари, тия сега бяха истински бандити. Те също се държаха на благоприлично разстояние от „Тигрис“ и когато Рашад отиде към тях и обясни в каква беда сме изпаднали, те удвоиха цената в кувейтски динари, сиреч искаха сума, равна на две хиляди долара. Арабите отказаха да отстъпят дори стотинка и с думи прости ни дадоха да разберем, че ако не им платим исканите пари, щом се разбием в рифовете, ще плячкосат всичко. Игор отново се разгневи и заяви, че не желае да има работа с разбойници, които изнудват, за да ти помогнат. Ядните му жестове не се нуждаеха от превод и равнодушни към по-нататъшни пазарлъци, новодошлите се оттеглиха. Гемията им набра скорост и изчезна. Последното, което Рашад чу арабите да извикват към нас, бе циничното предупреждение, че без тяхна помощ сме обречени на гибел.

Всички бяхме обхванати от негодувание и гняв. Ако капитан Игор притежаваше способност да ходи по водата, сигурен съм, че този миг щеше да скочи зад борда и сам да ни изтегли. Ала въпреки своята сила и добра воля, русите не можеха да удвоят мощността на моторницата си, а ние с „Тигрис“ все още не бяхме открили как древните мореплаватели в тия води са успявали да се движат срещу вятъра.

Далеч пред нас забелязахме две дау, очевидно закотвени край коварните рифове, очаквайки, подобно чакали, нашето крушение. За всекиго вече бе ясно какво ни грози, ако се разбием тази нощ. Предупреждението на мореходния справочник, види се, не бе напразно.

Трябваше да свалим ветрилото. Руската спасителна лодка хвърли котва на дълбочина едва метър и осемдесет и ние останахме закрепени за нея с надеждата за по-добър вятър. От „Славск“ нямаше и следа.

Слънцето бавно клонеше към залез, когато се яви още едно, трето дау. Мачтата му бе прерязана, както и на предишните две, и със своето малко газене и мощен двигател то даваше възможност на екипажа да се чувствува отлично в местните плитчини. Абсолютно същата процедура беше повторена и сега, за трети път. Дори искаха същата сума, сякаш имаха тарифа. Ала тъй като мореходният справочник изрично подчертаваше, че ниският бряг пред нас рядко се посещава от европейци, в мен се зароди съмнението да не би тия три гемии „дау“ да поддържат помежду си радиовръзка. С радиотелефон, като на Игор. Положително хората на борда им не бяха никакви рибари.

— Я виж оня човек там, на възглавниците — обади се Детлеф до мен с бинокъл в ръка. Целият екипаж на „Тигрис“ внимателно заразглежда новопристигналото дау, ала хората на борда му явно останаха съвсем равнодушни към нашето повсеместно любопитство; изглежда, още преди да ни видят, бяха узнали в какво положение се намираме.

А човекът, който ми сочеше Детлеф, бе някакъв шишкав мъжага с престъпна физиономия и голям тюрбан на глава — кръстосал по турски крака, той седеше върху няколко възглавници и с презрителен поглед пресметливо се взираше в нас. Месестите му ръце безспорно никога не бяха докосвали рибарски мрежи; на вид непознатият бе същински прототип на закоравял мошеник. Останалите хора на борда явно бяха събрани от кол и въже, като на никой от тях не би могло да се има и най-малко доверие. Някои носеха тюрбани и навярно бяха пакистанци, други — с не дотам свирепи погледи — сигурно бяха араби от Кувейт.

Че тия хора искаха откуп, за да ни освободят от плитчините, беше ясно за всички и капитан Игор отново се противопостави яростно на идеята да влизаме в каквито и да било преговори с тях. Ала също така бе ясно, че ако не им платим, и те ще се присъединят към другите две банди в очакване да се натъкнем на някой риф или да заседнем в тресавищата отвъд, след което ще плячкосат цялото ни имущество в черната нощ. Не можехме да се осланяме на котвата от руската спасителна лодка. А в безбрежните плитчини пред нас никаква брегова охрана, нито митнически пост не би се опитал да попречи на тия хора да вършат каквото са си наумили. Във всеки случай заниманието им не се наричаше „риболов“. Навярно контрабандираха с наркотици и забранени стоки, доставяни на Файлака от другата страна на залива. Чували бяхме, че организирани банди дори контрабандирали работна ръка от Пакистан в богатия Кувейт. След като хора и стоки могат да бъдат стоварвани на брега откъм безлюдната част на Файлака, значи задната врата към Кувейт е отворена. Остров Файлака е кувейтска територия и между пристанището от другата страна на острова и столицата на Кувейт има редовен транспорт.

След час-час и половина слънцето щеше да залезе. Несъмнено това дау бе последният ни шанс да се измъкнем в дълбоки води, преди светът около нас отново да потъне в мрак. Капитан Игор продължаваше да негодува само при мисълта, че можем да имаме нещо общо с гангстери. Аз обаче се намирах пред дилема. Чувствувах на плещите си двойна отговорност. Моите хора от екипажа на „Тигрис“ предварително бяха приели всички рискове и опасности, с които щяхме да се сблъскаме по време на нашия експеримент. Тръстиковата ни ладия гарантираше безопасност за екипажа при удар в рифове и скали, стига само да не са отвесни и много високи. Ала сега с нас дрейфуваше към плитчините и една спасителна лодка, пълна с руски моряци, докато техният кораб кръжеше някъде отвъд рифовете без своя капитан на борда.

— Капитан Игор — подех аз, — сега приемам да ви бъда баща. В такъв случай аз командувам. Ще платя исканата сума на гемията.

Забелязах как Игор с мъка се удържа да не възрази. Остана безмълвен и когато Рашад предаде съгласието ми на човека, седнал по турски на възглавниците. Влязох в каютата и вдигнах матрака си да потърся къде съм сложил моите постопили се финанси. Нямах кувейтски динари. Но пиратите се съгласиха да платим в иракски динари — стабилна валута по тия места. Цяло щастие бе, че разполагах с достатъчно пари, взети за всеки случай, докато плаваме през залива.

Бандитите не искаха да отстъпят нито стотинка и дори настояха да задържат Рашад като заложник до разплащането, след като излезем от плитчините. Без следа от уплаха Рашад прие.

Вятърът беше постихнал, но въпреки това за дауто не бе лесно да ни задвижи в необходимата посока, след като от борда му хвърлиха влекачно въже на руснаците в спасителната лодка, за която пък бяхме вързани ние. Бавно трите малки съда потеглиха в редица срещу вятъра; от „Славск“ нямаше и помен.

Нощта се спусна отново, непрогледна като предишната. Освен нашите газови фенери и слабите джобни фенерчета други светлини не се виждаха никъде. По брега на острова цареше пълен мрак. Нямаше го фара от снощи. Нямаше го и „Славск“. Дали другите две гемии се бяха отдалечили, или идваха насам, човек можеше само да гадае.

Капитан Игор все още бе при нас на тръстиковата ладия и съобщи, че „Славск“ се е намирал на около седем мили от „Тигрис“, когато тегленето е започнало. По всичко личеше, че се движим в изключително плитки води, защото клатушкането бе кошмарно. Понякога с фенерчетата осветявахме водорасли, които танцуваха по вълните на море с цвят кажи-речи на мляко. Въпреки непроницаемата тъмнина негодниците пред нас свършиха добра работа. Преходът през плитчините се оказа доста дълъг. Най накрая Норис се провикна от мачтата, че дясно на борд и напред вижда светлини на кораб. Постепенно светлините станаха по-ярки. Беше „Славск“.

Когато тегленето се преустанови, морето вече наистина се разбесня — силно мъртво вълнение вилнееше около подводния риф. Изненадващо дауто се появи край борда ни, осветено с газена лампа, подобна на запалените от нас на „Тигрис“. За разлика от преди, този път се бояхме да не се приближи прекалено близко, понеже щом единият съд яхваше гребен на вълна, другият пропадаше в бразда. Планширите на гемията като нищо можеха да разкъсат тръстиковите рула на „Тигрис“. Танцът наистина бе зашеметяващ, но нямаше как: трябваше да приближим достатъчно, за да платим откупа и да приберем Рашад. Вкопчан в една ванта, аз се закрепих върху страничните снопи на „Тигрис“ и се издадох колкото мога над водата, стиснал пачка банкноти в свободната си ръка. Някакъв мургав арабин се протегна от другата страна, докато моряците на „Тигрис“ с бамбукови пръти отблъскваха двете разюздани лодки на благоразумно разстояние една от друга, та да не се сблъскат в тъмнината. Арабинът грабна парите от ръката ми; след това всички се скупчихме на палубата с очи, отправени към гемията, а пачката банкноти бе предадена на главатаря върху възглавниците, който, без да бърза, се зае да ги преброи една по една, докато някой държеше фенер над главата му. После кимна и с един скок Рашад се озова при нас. Огрян от всичките си светлини, „Славск“ вече напредваше към нас. Хората от дауто духнаха фенера си и подобно аладински духове потънаха в мрака. Повече не ги видяхме.

Редом с оранжевата спасителна лодка „Тигрис“ танцуваше неистово; трябваше много да внимаваме да не се блъснем в стоманения корпус на приближаващия към нас огромен кораб. Цветът на „Славск“ се сменяше от катраненочер в кървавочервен според това, дали „Тигрис“ се възкачва или пропада край водолинията му. Спасителната лодка и нашата тръстикова ладия бяха застрашени както от всмукателната мощ на голямото витло, така и от крайната платформа на стълбата — спусната от високата палуба на товаровоза, — която се издигаше и спускаше, прилична на исполинско бутало, което в един момент се извисяваше високо над главите ни, а в следващия потъваше с плясък дълбоко във вихрените вълни. Ужасно трудно бе за хората от екипажа на спасителната лодка да се доберат до стълбата, преди да е изчезнала във висините или в дълбините. Не бе по-лесно и на четиримата, които трябваше да повторят тази луда акробация, само че — от „Тигрис“ на „Славск“ посредством непокорната спасителна лодка. Всички затаихме дъх, когато капитан Игор и неговият помощник скочиха в оранжевата моторница. Игор за малко не се катурна в морето, понеже спасителната лодка се изправи почти отвесно тъкмо в момента на скока му. За част от секундата Юри и Карло се хвърлиха след него. После четиримата се изгубиха в мрака, а след време ги видяхме в обсега на един светлинен лъч, докато се катереха по дългата стълба край борда на „Славск“.

Преди да скочи в спасителната лодка, Юри ми пошепна, че кракът на Карло има сериозно възпаление. Искаше да използва възможността да почисти и превърже раната при по-добри условия.

Без забавяне се заехме да отблъснем „Тигрис“ с дългите бамбукови пръти, за да не бъдем засмукани и разкъсани на парчета от перките на витлото. Скоро се озовахме на влекало зад празната спасителна лодка, която сега бе теглена от своите собственици. Всеки път щом корабът, спасителната лодка и „Тигрис“ губеха единния си ритъм при преодоляването на вълните, яростни трусове се разнасяха откъм носа. Игор категорично бе отказал да ни остави да се оправяме сами, преди да ни е извел в безопасност от свърталището на чакалите. Капитанът на „Славск“ бе обещал да се движи с възможно най-ниска скорост, защото аз бях обяснил, че за един тръстиков съд няма по-опасно нещо от това да бъде взет на влекало в открито море. Рискът късите тръстикови стебла да се разкъсат при неравномерно влачене бе далеч по-голям, отколкото ако ладията попадне в бушуващ ураган. Двамата с Нормън, единствените ветерани, останали на борда, на няколко пъти хващахме ножовете си, готови да прережем влекачното въже, ако усетим, че носът може да се разцепи. Ала изглежда всичко вървеше нормално и ние легнахме да спим, като разпределихме вахтите на кърмовите гребла между деветимата членове на екипажа.

Кошмарно бе да чувствуваш как разпенените вълни се разбиват в носа на не какъв да е плавателен съд, а в носа на тръстикова ладия.