Тур Хейердал
Експедиция „Тигрис“ (10)

10. От Азия до Африка или от Мелуха до Пунт

Отпътувахме от Азия. Хладен северен вятър вееше през цепнатините в камъшената стена, когато се пробудих рано призори и проверих дали всички са се прибрали през нощта. Посоката на вятъра беше добра. Целият екипаж бе на борда, завърнал се от последния си престой на брега, и до следващия навярно щеше да измине доста време. Колко? — никой не знаеше.

Мъртво време в пристанището на Карачи не съществуваше. Кораби се виждаха навред, а между тях по цяла нощ сновяха малки съдове. По изгрев пакистански рибари минаха край нас със своите дау и ни поздравиха с усмивки до уши. Останаха много удивени от нашата ладия. Скоро пристанищните власти дойдоха на борда с надлежните документи за напускането ни.

— Къде ще бъде следващият ви престой?

— Неизвестно.

— Трябва да знаем.

— Тогава пишете: Бомбай.

Семейство емигранти от Иран, собственици на мореходната агенция „Ковасджи и синове“, и други приятели пристигнаха с една малка яхта и ни хвърлиха въже. Бяха предложили да ни извлекат на влекало от пристанището. Щом потеглихме, миризма на развалени яйца лъхна от двата процепа в дъното на „Тигрис“. Същата воня усетихме и като напускахме Мускат. Явно съвременните пристанища са невероятно замърсени. Бояхме се за съдбата на въжетата и тръстиката. Може би някои от външните стръкове берди гниеха. За щастие от Мускат знаехме, че тази кошмарна смрад ще изчезне веднага щом снопите се промият от солените океански вълни.

На рейда при входа на пристанището преброихме 38 кораба. Един от тях бе „Язон“, а капитан Хансен стоеше на командния мостик. През своя рупор той ни пожела щастливо плаване и обясни, че едва вчера се бил завърнал от поредната си акция из блатистия мангров лабиринт в делтата на Инд. Ходили да помогнат на някакъв гръцки кораб, заседнал в плитчините, ала го заварили обран до шушка от пирати.

След като отминахме рейда, вдигнахме ветрилата. Услужливите ни приятели прибраха влекалото си и обърнаха към пристанището. Последните думи, които брадатият шкипер на яхтата отправи към нас, представляваха великодушно предложение да закупи „Тигрис“, щом си свършим работата с нея. Стига да му телеграфираме от крайния пункт на експедицията, щял да прати кораб да вземе тръстиковата ладия и сетне щял да я изложи като експонат.

Плътен слой мъгла закриваше кръгозора към големия град отвъд рейда. Доскоро някакви си 700 000 жители, населението на Карачи през последните години бе надхвърлило пет милиона души. Вече в открито море по водната повърхност лъсна пласт нефт. Две костенурки плаваха сред петното. Някакво мишле надникна измежду тръстиковите снопи и бързо се скри. Може би ни придружаваше още от Райската градина.

Когато северният вятър падна съвсем, на хоризонта зад нас продължаваха да се очертават мачтите на закотвените кораби, прилични на израснала от океана гора. Навигационните проблеми не закъсняха. На слаби пориви вятърът се появи отново, но този път от юг. Носът на „Тигрис“ се извърна обратно към Карачи. Трябваше да гребем, за да изправим курса. Ако не друго, досега поне бяхме научили как да устояваме на вятъра. Денят се изниза, а далечната гора от мачти пред Карачи все още се виждаше, макар и доста изместена на запад. Приливно течение ни тласкаше на изток, към делтата на Инд. Щом падна нощта, заблещукаха светлини от закотвените кораби и зад тях грейна сиянието на Карачи. Пуснахме плаващата котва да помогне както може.

Забелязахме, че носът и кърмата леко се бяха огънали по време на престоя ни в Пакистан. Карло се зае със задачата да натегне всички ванти и въжета, придържащи каютите към палубата; гъвкавата тръстикова ладия тутакси възвърна съвършените си очертания. Целият екипаж бе в отлично настроение, макар повечето от нас да не бяха в блестящо здравословно състояние. Нашите две извънбордови тоалетни бяха постоянно заети. Най-зле бяха Асбьорн и Норис. Аз пък почувствувах резки болки в бъбреците, а Нормън бе сполетян от нов пристъп на загадъчната си треска; това накара Юри да се усъмни в малария, въпреки че Нормън редовно взимаше профилактични лекарства. Нашият първи навигатор с такова самообладание посрещаше всеки пореден пристъп на болестта си, че никой не можеше да определи със сигурност от какво страда. Лабораторните изследвания след експедицията обаче потвърдиха, че Нормън действително е имал малария. Независимо от всичко това на борда продължаваше да цари атмосфера на радост и смях — посещенията в Ормара и Мохенджо-Даро бяха подействували стимулиращо за екипажа, докато бъдещето ни готвеше своите неведоми изненади. Всички с еднакво нетърпение искахме час по-скоро да се отдалечим от сушата, върху която стоварвахме обвинението за временните ни затруднения. Никога не бих се сетил, че няколко комара ни последваха в открито море, ако едно от тия насекоми не бе притиснато като изсушено цвете в четвъртата книга на моя дневник — между страниците, където бях отбелязал нашето отпътуване от Азия.

През нощта добрият северен вятър се върна. Корабните светлини и сушата потънаха зад нас. Вдигналите се високи вълни издаваха присъствието на силно водно течение, а не след дълго над океана се разнесе дъх на зеленина, като от джунгла. Гъмжащата от насекоми делта на Инд се намираше отвъд хоризонта, ала в крайна сметка този опасен район, който отваряше работа на спасителния влекач „Язон“, се изгуби зад левия ни борд. Опитахме се да хванем курс успоредно на делтата, но тя беше толкова широка, че щеше да ни съпътствува поне два дни. Затова просто се постарахме да оставим всички брегове зад гърба си и да отплаваме в открития океан.

Не разчитахме много-много на североизточния мусон. Знаехме, че от две години не се е появявал. Пристанищните власти в Карачи също ни предупредиха, че по тия места времето е най-коварно и бурно в края на януари и първата половина на февруари. Щяхме да разберем, че са имали право. „Тигрис“ напусна котвената си стоянка на 7 февруари.

На следващия ден севернякът се усили и подхвърляни по своя път от съскащи талази, ние се отдалечихме от Източен Пакистан и северозападния бряг на Индия. Един ден по-късно трябваше да свалим топсела, понеже вятърът стана почти бурен. Гротът се сцепи и ние вързахме две гребла до кърмовите, та с тяхна помощ да уравновесим курса. Почнаха да ни придружават акули.

На 10 февруари настъпи затишие пред буря. Вятърът едва-едва подухваше от изток. Закърпихме грота и взехме да обсъждаме накъде да се отправим. При сегашния вятър опасността да бъдем изтласкани към индийското крайбрежие значително намаля. Всички искахме да известим на семействата си, че сме добре, но Нормън не успяваше чрез радиостанцията на консорциума да се свърже с никого, докато със своя аматьорски апарат хвана двама радиолюбители — единия в Западна Германия, другия в САЩ. За наше смайване и двамата съобщиха, че били научили за решението ни да отплаваме на изток от Карачи и сетне да пресечем Тихия океан до Южна Америка. Безумие! Абсурд! Тъкмо това бе единственото нещо, което не бихме могли да сторим. Вероятно би ни се удало да стигнем Далечния изток, но не и да прекосим Пасифика в обратна посока на плаването, извършено от „Кон-Тики“. Всички, опитали се да извършат това, се бяха провалили, докато всички, тръгнали по дирята на „Кон-Тики“, бяха успели, а някои даже стигнаха Австралия.

Винаги съм се стремял да подчертая, че независимо от мореходните качества на част от примитивни плавателни съдове никой не би сполучил да направи това, което за първите испански каравели се е оказало невъзможно: да премине със старомоден ветроход на изток по екватора до тропичните области на Америка. Тихият океан заема половината от повърхността на нашата планета и в това открито полукълбо въртенето на земята възбужда постоянни течения и пасати. В целия тропически пояс морето и въздухът са в непрекъснато движение от Перу и Мексико към Индонезия и Китайско море, чиято сила е твърде голяма, за да позволи на древните мореплаватели да стигнат Америка през Пасифика, освен ако не минат по субарктичните ширини, както и да навлязат в средната част на Тихия океан, освен ако не тръгнат от американския бряг. За обърналите поглед на изток мореплаватели от поречието на Инд Китай е пределът на плаването им. Всеки опит от наша страна да приведем примитивния си тръстиков ветроход до архипелазите в средната част на Пасифика би бил обречен на провал, тъй както са се провалили всички испански и португалски каравели и по-късните копия на праисторически джонки, опитали се в днешно време да плават на изток от Китай.

Измислиците за нашия бъдещ маршрут вбесиха всички на борда, докато се мъчехме да държим курс на юг при непостоянен източен вятър. Не за пръв път средствата за масова информация съчиняваха новини от експедицията. Причината бе може би в това, че телевизионният консорциум, с извънредни права за обнародване на събитията около нас, нямаше добра сполука в разпространението на съобщенията, които се опитвахме да им изпращаме с тяхната радиостанция; и все пак бяха забранили на Нормън да предава каквото и да е на радиолюбителите, влезли във връзка с нас. Когато безметежно стигнахме брега в Ормарския залив, средствата за масова информация бяха известили за нашето крушение. Немски вестници публикуваха протресаващата вест, че японският член от екипажа на „Тигрис“ бил изяден от акула и затова водачът на експедицията бил принуден да сложи край на експеримента.

За да изясни недоразуменията, възникнали на брега, и за да успокои растящия гняв на единайсетте недоволни мъже от експедицията, консорциумът проводи пратеник на добра воля. Добродушният Питър Кларк, когото никой не би могъл да обвини за бъркотията, отлетя от Лондон за Карачи да оправи нещата. Когато за последен път го бяхме видели, той едва имаше време да се качи на борда и да каже „здрасти“, докато минавахме през иракското речно пристанище Басра; сега пък пристигна тъкмо като се готвехме да напуснем Карачи. Беше упълномощен да ни увери, че отсега нататък ще се разпространяват само точни сведения за нашата експедиция. Кларк остана много удивен, че „Тигрис“ е все така изящен и здрав, както в деня, когато ни бе видял да плаваме по реката, и набързо ни пожела „добър път“, за да отлети веднага за Лондон с благоприятни вести за развитието на експедицията. Три дни по-късно обаче — в деня, когато научихме, че ще правим опит да преминем пътя на „Кон-Тики“ в обратна посока — друга служба на същия консорциум със седалище в Лондон отправи към нас чрез Радио Бахрейн уплашен въпрос: „Защо «Тигрис» си е счупил гръбнака?“

В един глас помолихме Нормън да изключи радиостанцията. Трябваше да приемем тия думи за шега. Ако нашите посредници от сушата не бяха в състояние да се свържат през един коридор, какво можехме да сторим ние от океана?

Този ден се навършваха три месеца от спускането на „Тигрис“ във вода. Двете основни рула с форма на пура се извиваха колкото под водата, толкова и над нея, и все още газеха по-плитко в сравнение с „Ра II“, след триседмично плаване. Вече никой от нас не се опасяваше, че „Тигрис“ бързо ще загуби плавателността си. Никой от екипажа не бе склонен да преустановим експедицията в Пакистан, независимо че оттам незабавно би могъл да отлети за дома си със самолет и че се готвехме да напуснем Азия с неуточнен маршрут. Всеки добре си даваше сметка, че рискът да налетим на буря е огромен, а имаше опасност и от циклон. Никой не се страхуваше, че тръстиковото тяло на нашата ладия може да се сцепи от вятъра или вълните. Би било необходимо нещо от рода на стоманен корпус или крайбрежни скали, за да се разрушат жилавите и гъвкави снопи.

Въздухът помътня. Валя проливно на няколко пъти през деня и нови гъсти облаци се трупаха край нас. Беше горещо и душно. Същия ден записах в дневника си:

„В един след пладне приключих поредната си вахта. Легнал на дюшека си, мога да виждам набраздения океан едновременно от двете страни на кораба. Както се клатушкаме сега, виждам водата да се вдига над вратата и каютата от едната страна, сетне изчезва под палубата от другата, и обратно. Не си опомням да сме се клатушкали напречно толкова много с двете «Ра», но тогава винаги плавахме със стихиите, а не на траверс през тях; този път следвахме определени направления или се стремим да избегнем опасни брегове и корабоплавателни пътища. Накъде плаваме в момента? Никой не знае. Мадагаскар, Червено море или някой африкански бряг помежду им изглеждат най-вероятните ни цели; и най-привлекателните.“

Насядали около палубната маса, се заехме да обсъдим бъдещия курс. Нормън току-що бе дочел една книга от никакъв яхтсмен, който не пестеше думи при описанието на ужасите в Червено море, затова нашият първи навигатор разпалено препоръча да се отправим към Сейшелските острови, изтъкнати от автора като съвременен островен рай. Юри от своя страна най-много искаше да отплаваме за Кения — мечтата му бе да посети тамошните резервати. Карло държеше да се насочим към Червено море — водите на древните египтяни трябваше да се свържат с бреговете на Месопотамия и долината на Инд, ако обитателите по тия места действително са общували помежду си в древно време. Всички с очите си бяхме видели, че Багдадският музей разполага с цяла зала, пълна с египетски предмети от слонова кост, открити при археологически разкопки в Ирак. Герман пък бе направил силно впечатление на целия екипаж със своите описания на изумителната флора и фауна, която бе срещал в Червено море. От останалите никой не изрази някакво определено мнение — новите моряци на тръстиков съд, изглежда, просто се наслаждаваха на живота на борда и за тях бе предостатъчно просто да плаваме в безкрайната синева. Оставаше на мен да взема решение.

Дотук експедицията се бе развила по малко по-различен от моите предвиждания план. До един момент виждах главната задача на експеримента в изпитване на плавателните качества на един шумерски ма-гур, построен от нарязана в подходящо време берди. Представях си, че ще плаваме без определена цел дотогава, докато тръстиката издържи. „Ако не потъне, можем да прекосим Индийския океан с попътния мусон и после, ако ладията ни все още е в добро състояние, дори бихме могли да опитаме да се спуснем покрай африканския бряг и евентуално да пресечем отново Атлантика до тропическите области на Америка.“ Тази последна отсечка, с начало Южна Африка, щеше да бъде най-леката от всички, понеже ветровете и теченията щяха да бъдат с нас по целия път, както бе при плаванията с двете „Ра“. Ала вместо този вариант преминахме по морските пътища на шумерските търговци. Прекарахме толкова много време в разглеждане на праисторическите останки в Бахрейн, Оман и Пакистан, че финансите ми почнаха да намаляват застрашително. Освен това до момента изпитанието относно плавателността на „Тигрис“ продължи по-дълго от всяко далечно плаване в една посока. Да се прилага навигация в спазването на определен курс за нас се превърна в по-голямо предизвикателство, отколкото преминаването на дълги разстояния без престой — нещо вече доказано, че е възможно, от предишните експедиции. Досега обиколихме по море чутовните земи Дилмун, Макан и Мелуха, посещавани от шумерските морски търговци. Отвъд Индийския океан се намира Африканският рог, Сомалия, смятана от всички учени за легендарния Пунт на египетските мореплаватели. Ако успеехме да стигнем и до този бряг, тогава щяхме да затворим кръга. Тоест щяхме да свържем трите големи цивилизации на Стария свят с плавателен съд, който е бил общ и за трите. Преди бяхме прекосили водите от Африка до Новия свят със същия вид кораб, а още по-преди бе демонстрирано, че древните обитатели на Новия свят са имали достъп до средната част на Пасифика, където най-близката суша е Великденският остров, с неговите каменни статуи и следи от неразчетено до днес писмо, което според някои учени много прилича на писмеността в долината на Инд.

Разговорът ни около палубната маса бе прекъснат, когато далечна мълния внезапно озари небосвода, последвана от гръм, процепил с яростен пукот черните облаци над мачтата. Вятърът се бе усилил и обърнал от изток на юг. Намирахме се далеч от всякакви морски пътища — този ден бяхме срещнали само едно ветроходно дау, идващо от Индия. Онези от нас, които не бяха на вахта, предпочетоха да се пъхнат в каютите и да пуснат брезентовите платнища пред отворите. Скоро мълниите почнаха да раздират надвисналите облаци като кози мехове и потоци сладка питейна вода се заизлива върху „Тигрис“, докато наоколо се възцари пълен мрак. Успокоително бе да се знае, че сме сами сред тия вълни. От каютата успявахме да чуем всяка дума, която виком си разменяха двамата вахтени на кърмовия мостик. В същност стените бяха толкова рехави, че където и да пъхнех пръст между камъша, попадах на тънкото платнище, спуснато отгоре; все пак ревът на океана и вятъра бе оглушителен и кърмчиите не можеха да доловят ни дума от това, което им крещяхме отвътре.

Ето така започна нощта, описана в първите страници на тази книга — нощта, когато се запитах дали бих предприел това пътешествие, ако знаех, че ни очакват подобни обстоятелства. Това бе началото на свиреп щорм, който помете Индийския океан и стигна източната част на залива, като предизвика бесни пясъчни бури в Дубай и Абу Даби. Нашата малка ладия бе подмятана като играчка сред исполинските вълни, когато онези от нас, които още спяха, бяха пробудени от познатия вик:

— Всички на палубата! — Това бе гласът на Нормън, надмогнал с подчертана нотка на отчаяние шумотевицата навън.

На мижавата светлина от разлюлените газени фенери виждахме как сриващите се хребети на вълните изригваха край нас, подобни на малки вулкани, димящи от пяна и пръски. Когато яката топмачта се пречупи и половината грот бе отмъкнат в морето като пълен с вода парашут, натежал колкото малък кит, всички изтръпнахме при мисълта за най-лошото, което би могло да ни сполети: да загубим стъкмяването и да останем блокирани на тежкия плоскодънен кораб без никакви възможности за движение освен с помощта на греблата. Възможно бе разкрачената мачта да бъде изтръгната от гнездата си в снопите, но от досегашния си опит знаехме, че двуребрият кораб е твърде широк и масивен, за да се обърне с дъното нагоре. И наистина всяка от двете половини на „Тигрис“ беше прекалено тежка, та да се вдигне във въздуха, а плаваемостта им не би позволила да бъдат притиснати под водата, тъй че опасност от преобръщане нямаше. След като не бяхме в състояние да се чуваме на по-голямо разстояние от три-четири метра, всеки сам заемаше място там, където е най-необходимо, и с дружни усилия успяхме да изпразним ветрилото и да го изтеглим на борда. Нептун не грабна нищо от палубата ни.

Цяла нощ бурята вилня. Вятърът не преставаше да свири и пищи в оголеното стъкмяване и в покритите с брезент стени на каютата. Също като Ной чакахме, прикрити, времето да се укроти. Кърмовите гребла бяха изоставени, привързани към борда. Нищо друго не ни оставаше, освен да чакаме. Неимоверно спокойствие внасяше у всички мисълта, че се намираме на монолитна тръстикова лодка, а не в някоя крехка дъсчена черупка. Не се тревожехме, че в корпуса може да се отвори пробойна, нито пък че трябва да изгребваме вода. Все пак без ветрило красиво източената опашка на „Тигрис“ не вършеше работа и неуправляемият съд безпомощно заставаше на траверс, докато гигантските вълни стоварваха десетки тонове вода на борда, върху пейките, навсякъде. Ала в следващия момент разпенените водовъртежи около каютите изчезваха, изцеждаха се незабавно през дъното като през сито. И тръстиковият кораб се надигаше от морето подобно на подводница, излизаща на повърхността, след което лъсваше мокър под светлика на фенерите и навред заблещукваше фосфоресциращ планктон, полепнал по тръстиката. Нищо чудно, че кораб именно от този елементарен, незадържащ вода тип пръв е вдъхнал смелост и увереност на древните мореплаватели да излязат на двубой с вълните и е поставил началото на възходящия път, довел до все по-сложно и сигурно корабостроителство.

Сутринта бурята затихна. Вятърът се обърна на изток-югоизток. Продължиха да връхлитат епизодични вихрушки, придружени с дъжд, а топлият източен вятър отново довя характерния дъх на джунгла. Горещ, дъхав, растителен аромат на тропически гори нахлуваше в ноздрите ни, долетял от Индия, далеч зад хоризонта. Нещо по-удивително — вятърът изсипа дъжд от насекоми над морето. Няколко бръмбара, мравки, три-четири едри нощни пеперуди, едно водно конче и известно количество паяци с приличен размер паднаха от небето, за да се присъединят към нашата неразделна компания от скакалци, които по време на бурята не се чуваха никакви. Седем акули се бяха лепнали за нас сред бурните вълни и с нищо не показваха, че се канят да ни изоставят. Без ветрило напречното люлеене след бурята беше кошмарно. Засякох време: на всеки две секунди и половина следваше яростен тласък и ние изпитвахме чувство, сякаш някой брутално ни хвърля в дълбок изкоп. Напречниците на пустата мачта приличаха на оглозган скелет срещу фона на сивото утринно небе. Трудно се пазеше равновесие на масата, подредена за закуска. Доволни бяхме, че имаме мишка на борда, понеже разсипваната по време на ядене храна не се чистеше лесно между хилядите стръкове берди под нас. Другите пътници без билет, раците, растяха на големина и брой и също ни помагаха да поддържаме чистота на кораба, като изпълняваха ролята на живи клечки за зъби.

Очевидно все още не бяхме успели да се отървем напълно от сухоземните микроби. Наквасени и простудени от дъжда и бурното море, четирима души хванаха настинка и трябваше да пазят постелята по нареждане на Юри, който каза, че всичките имат температура.

Вдигнахме грота до подножието на прекършената топмачта и сполучихме да закрепим доста изправен курс на юг, въпреки че североизточният мусон въобще не се вестяваше. Вятърът се колебаеше между изток-югоизток и северозапад, тъй че понякога се налагаше да правим поворот, за да изпълним ветрилото под срещуположен ъгъл и сетне да продължим прекъснатия си курс. Бяхме господари на своя ход. Бихме могли да се справим и по-добре при повече гребни пера или подветрени дъски, спуснати във водата, но така или иначе в никакъв случай не плавахме натам, накъдето ни отнесе морето. Устоявахме на насрещен вятър и дори успявахме да насочим „Тигрис“ няколко градуса срещу посоката му. Според наблюденията на Нормън най-доброто, на което бяхме способни, бе да напредваме 80° спрямо вятъра. Опитахме да вържем широки плотове и гребла като подветрени дъски отстрани на борда, а също изпробвахме да спуснем подобни плоскости в процепите между двете основни рула при носа и кърмата, та да изпълняват ролята на подвижен кил или „гуара“. Всяко такова допълнение към присъщия килов ефект, предизвикан още преди това от големите кърмови гребла и от надлъжния жлеб между двуреброто дъно, спомагаше да се намали дрейфът. Съчетанието между „гуара“ при носа и кърмата незабавно оказваше въздействие на курса, но въпреки основното и значение при маневрирането с южноамерикански балсови салове, а навярно и при управлението на южноамерикански тръстикови лодки, големите кърмови гребла бяха достатъчни за овладяване на нашия кораб и потопените дъски оказваха еднакъв ефект, независимо дали са спуснати встрани от снопите или между тях.

В продължение на четири дни след бурята Нормън и ХП прекараха по-голямата част от времето си вързани за върха на полюляващата се двунога мачта. Не беше лесна работа да се виси горе и да се чисти гнездото на счупената топмачта, което бе дълбоко вдълбано в дървения блок, свързващ двата крака на разкрачената мачта. Твърдото дърво на топмачтата, дебело колкото човешки прасец, се бе пречупило и разцепило по дължина, тъй че не можеше да се използва повторно. По предложение на Карло Асбьорн умело одяла едно от ясеновите гребла в подходяща форма и това парче бе заклинено в ролята на нова топмачта; по този начин получихме възможност отново да наберем скорост по нашия път на юг в постоянна борба с променливите ветрове.

Простудилите се членове на екипажа бързо се вдигнаха на крака и духът на всички ни изглеждаше по-висок от всякога. Никой не би напуснал „Тигрис“, докато плава под краката му.

На втория ден след бурята небето бе ведро, а морето — тихо. Като ставахме от обедната трапеза, Норис, нали е с една глава над останалите, възкликна изненадан:

— Я вижте там! Какво ли е това?

Пред нас вдясно се виждаше нещо прилично на кръв, полепнала върху малките вълни сред безбрежната синева. Покатерихме се на мачтата. Тесен пояс пресичаше като цветна река океана, додето поглед стига. Асбьорн и ХП надуха гумената динги и потеглиха напред да проверят в какво ни предстои да нагазим с нашата тръстика.

Двамата разузнавачи се върнаха и докладваха, че оцветената течност е плътна като боя, но не изглежда да е химическо вещество. Известно време плавахме покрай странната ивица, после решихме да я пресечем. Разнасяше се някаква странна рибна миризма, която се надушваше дори от каютата. Цветният пояс не бе по-широк от два до четири метра, но се простираше от хоризонт до хоризонт в права линия с посока: север-северозапад — юг-югоизток. Движехме се на зигзаг през оранжевочервения пояс без да успеем да определим от какво е съставен. Бях виждал подобен „червен прилив“ от водорасли, причинен от замърсяването на морето край бреговете близо до Рим. Ала тук нямаше бряг. Как бе възможно тази ярка ивица да продължава непрекъсната във форма на тясна червена пътека по протежение на кой знае колко мили в открития океан? Цял следобед плавахме успоредно с нея, без да съзрем нито начало, нито край. От време на време се забелязваха малки червени петна край периферията на пояса, но преобладаващата картина бе: ярка златисточервена река, пресякла синьото море. Сипана в чаша, тази течност би накарала всеки да я помисли за гъст портокалов сок, ако не беше подозрителната миризма, която я издаваше. При наблюдение по-отблизо се установи, че цветната ивица и морето от двете й страни, както и дълбочинният пласт, докъдето можехме да видим, са наситени с милиарди мънички, почти незабележими частици и снопчета, сякаш отделени от разлагащ се памук. Имаше и зифтоподобни нефтени бучки, но не изглеждаше да са струпани по̀ на гъсто, отколкото обикновено, при това бяха малки, а не огромни катранени топки, каквито бяхме ловили по целия път през Атлантика. В червения слой открихме големи количества хайвер на къси лигави ленти със зеленикавосив цвят, няколко птичи пера и миниатюрни мъртви мешести — подобна гледка бяхме виждали в силно замърсените с нефт участъци, прекосени от „Ра“.

Тази червена ивица някак не изглеждаше да е дело само на природата. Морето край северно Перу придобива червени краски на всеки няколко години — това е ужасяващото явление, наречено „Художникът“, причинено от внезапната смърт на неизброими количества риба и птици, чиито трупове оцветяват водата. Катастрофалните последици от „Художника“ възникват, когато екваториалните води на течението Ниньо от Панама проникнат необичайно далеч на юг и навлязат в зона с фауна, привикнала към хладните антарктически води на Хумболтовото течение. Ала от двете страни на червения пояс, който пресякохме в Индийския океан, разлика в температурата на водата нямаше.

Привечер се отклонихме от оцветената пътека и повече не я видяхме. Последното, което забелязахме в тази област, бе една гигантска риба-чук, два пъти по-голяма от човек, която приближи „Тигрис“ с главозамайваща скорост, сетне се втурна като ракета към спасителния пояс зад кърмата, направи още един кръг около нас със същата бързина и се отдалечи, с перка над водата, покрай цветната ивица.

Гръмотевици и мълнии още няколко дни продължиха да кръжат по хоризонта, най-вече по посока на Индия, но щом прескочихме във втората половина на февруари, всички буреносни облаци изчезнаха, както бяха предсказали пристанищните власти в Пакистан. Все пак мусона никакъв го нямаше. Продължителното му отсъствие можеше да окаже фатално въздействие върху дъждовния сезон в Азия и Африка. Плавахме в един лазурен свят, само небе и вода — една планета, чиято земя се криеше дълбоко под морето. Никакви кораби, нито самолети. С дни и седмици ние бяхме единствените хора сред океана, но не и единствените живи същества.

Не срещнахме ни един рибарски кораб по тия места. Приемаше се, че няма нищо за улавяне в тукашните води, които понякога биват наричани от океанографите „морска пустиня“. Може би имат право учените. Но ако това беше пустиня, тогава нашият тръстиков кораб бе истински плаващ оазис. Къде що имаше жива душа, заскитала из околната пустош, сигурно бе зърнала сянката ни, докато се носехме плавно като облак по слънчево синьото море. От ден на ден плуващата компания около нас се увеличаваше. Един след друг се появяваха различни морски видове, множаха се и мъртвото наглед море дотолкова оживя, че накрая имахме чувството сякаш плавахме в пренаселена рибешка люпилня.

За плуващите твари, присъединили се подире ни по нашия курс на юг, пък и за самите нас, когато се гмуркахме зад борда и поглеждахме нагоре, „Тигрис“ бе един малък плаващ остров — тучна ливада, обърната наопаки. Широк и приветлив, без витло и двигател, с уютна хлътнатина там, където другите кораби имат остър кил, „Тигрис“, целият растителен, се тътреше, нататък със скорост, която би допаднала на най-сънливите морски обитатели, като размахваше дружелюбно дълги яркозелени водорасли. Малки рачета без труд се захващаха за тръстиката и се чувствуваха отлично сред гъстата морска трева, като бълхи в брадата на Нептун. Едва ли можеше да се намери по-зелена, по-мека и по-приятна за окото трева от неокосената морска ливада, обрасла по дъното на „Тигрис“, прошарена с гъши мидички, които никнеха като гъби, докато миниатюрни рачета и дребни рибки щъкаха из треволяка подобно на бръмбари и скакалци в морава. Защо наистина всички бездомни скитници да не се подмамят от единствената градина, плаваща в синевата?

Изобщо не ни омръзваше да висим с глава надолу зад борда или да се влачим на въже зад кърмата, та да наблюдаваме променящия се свят под жълтата тръстика. Сега малките при отплаването ни от Оман бели гъши мидички бяха станали големи колкото сплескано гълъбово яйце, като всяка животинка стоеше на дълго черно краче и ритмично разтваряше пухестата си коронка, сякаш размахваше жълти крилца, за да поеме храна и кислород в счупеното яйце. Нашата малка скорост превръщаше движенията на гъшите мидички в постоянен спектакъл: цяло шествие от развяващи се флагове, заобиколени от мънички безкраки молуски, чиито черупки приличаха на минипалатки в зеленината. Между тях раци с големина на нокът патрулираха тежко като танкове, ала бързо се скриваха между тръстиките, щом забележеха главите ни да надвисват от небесата. На няколко места слънцето сякаш се отразяваше от златни нишки, навити на клъбца, които се оказаха морски червеи — те изобщо не се развиваха и освен да растат, видимо друго нищо не правеха. Ала най-интересни бяха морските зайци. При предишните плавания с плоскодънни съдове никога не бяха ни придружавали, сега обаче два различни вида се въртяха наоколо и пасяха сред нашата морска трева. Най-малкото „зайче“ бе жълто като банан и голямо колкото палец; другите бяха по-едри, по-тлъсти и със зеленикавокафяв цвят. С изключение на двете удължени издутини върху главата, които напомняха заешки уши, тия безгръбначни коремоноги са твърде тромави и грозни, за да заслужават името си. На нас по-скоро ни приличаха на миниатюрни хипопотами. Мудните движения, тъпата муцуна и брадавичевата кожа, покрила широкото безформено тяло, напомняха именно за джобни хипопотамчета, когато морските зайци изпълзяваха към водолинията и над нея и сетне разклащаха полека глава, мъчейки се да определят накъде да продължат. Уплашехме ли ги, те губеха всякаква форма и вид — почваха да се гърчат в собствената си кожа, като отначало приличаха на котка, мърдаща в чувал, а после се превръщаха в безжизнен израстък.

С изключение на раците никой друг от нашите подводни спътници не смееше да полази над мократа част на тръстиката. Може би летящите риби привличаха малките рачета на палубата. Не винаги успявахме да намерим всички летящи риби, които падаха на борда през нощта, но раците ги откриваха между снопите и товара. Дребните двуръки и осемръки разбойници весело се чучваха върху исполинската находка от морска храна, почистваха люспите, колкото им бе необходимо, и почваха лакомо да се тъпчат „с две ръце“.

Ала нашата малка кухненска градина не предлагаше само наслада за окото. Като събра една тенджера най-едри гъши милинки и ги свари с чесън, иракски подправки и малко сушени зеленчуци, Детлеф откри, че е измислил най-апетитната рибена чорба, която някой от нас бе вкусвал, особено ако се прибавеха няколко къса летяща риба.

Летящите риби са цяло щастие за всеки мореплавател с плоскодънен съд в топли води. Като деликатес те отстъпват само на херингата, а като стръв превъзхождат и най-скъпите изкуствени примамки. Екземплярите, които срещнахме в Индийския океан, не бяха от най-едрите — дълги бяха едва около 17 сантиметра и когато само две-три падаха на палубата, не стигаха за закуска на единайсет мъже. Ала нанижехме ли една от тях на рибарска кука, незабавно хващахме долфин, дълъг три стъпки — напълно достатъчно да осигури вечерята на всички. А когато прастарата тайна как да се примамва летяща риба на борда бе изказана на най-запалените рибари, Асбьорн — специалист по корабните фенери — почна да оставя нощем всичките ни газени лампи запалени край стените на каютите. И летящите риби заваляха по палубата като куршуми. От ден на ден, докато плавахме на юг, утринната ни реколта ставаше все по-богата. Понякога, като вечеряхме на изкуствено осветление, летящи риби просвистяваха през масата, удряха се в нас, цамбурваха в чаши и паници, а люспите, които бележеха местата на сблъскване, трябваше да се чистят от брезентовите платнища и стените на каютите. Често се пробуждахме в леглата си от приземяването на някоя хладна риба, пърхаща с дългите си гръдни перки, с които не можеше да развие необходимата за излитане скорост — във водата бързина тя набира с опашката. Неведнъж бях събуждан от мокра твар, загърчила се във врата ми, докато лежах гол в спалния си чувал, разположен до вратата, а една вечер моят съсед по легло, Карло, дори се надигна да зяпа развеселен как безуспешно диря посетителя, който бе танцувал из цялата ми постеля. На другата сутрин Карло го намери умрял в собствения си спален чувал. Това бяха дни, когато сутрешният готвач бе в състояние да сервира на всекиго от нас по три пържени летящи риби за закуска. По едно време утринната реколта достигна четирийсет броя и оттогава престанахме да броим, като приемахме всичко, каквото падне на борда, за нещо обичайно в това, което нашият германски спътник Детлеф, вещ в подвизите на барон Мюнхаузен, нарече „Шларафен-Зее“ — Морето на изобилието.

Първата риба, която обикновено се втурваше към рибарска кука с прясна летяща рибка за стръв, бе долфинът — хищникът, ловуващ по повърхността и придружител на плоскодънни съдове във всички топли морета. Пъстроцветният долфин (Coryphaena hippuras), също известен под названията дорадо, златна скумрия и махимахи, не бива да се бърка с бозайника делфин (Delphinidae). Долфини бяха се присъединявали към нас и преди, най-вече при плаването в Тихия океан. Като напускахме Пакистан, само два-три екземпляра от този вид ни последваха, но изобщо не кълвяха на стръв — Асбьорн и Детлеф имаха успех единствено с харпуни. Ала от деня, в който за пръв път нанизахме хвърчаща риба на рибарска кука, имахме долфин на трапезата, когато пожелаем, и колкото и да ловяхме, броят им около нас непрекъснато се увеличаваше.

На 16 февруари отбелязах, че през живота си толкова много риба в морето не съм виждал. На 18-и Герман и Тору се гмурнаха под „Тигрис“ да заснемат различните видове риби, които до момента се бяха присъединили към нас — сред тях изброиха двайсет долфина, въпреки цялото ни риболовство. На другата нощ броят им надмина трийсет. С помощта на джобни фенерчета лесно ги различавахме от останалите риби в нашата компания. Продължавахме риболова, а аз все прибавях по някоя нова бележка в дневника си, където казвах, че толкова много риба никога не е плувала с нас досега във водите на никое море.

В полунощ на 26-и изпълзях сънливо от каютата, за да застъпя на вахта, и доста се стреснах, когато погледът ми падна върху едно омагьосано море. Тору бе излязъл преди мен и обхождаше водната повърхност с лъча на фенерчето си, който съвсем не осветяваше обичайния нощем черен океан. По призрачните води навред белееха безжизнени тела, застанали едно до друго, които се движеха по нашия курс със скорост абсолютно равна на нашата, но все пак изглеждаха неподвижни, сякаш бяха отражения от борда. Долфини. За пръв път се появяваха в такива количества, при това не кръжаха жизнерадостно, както бяхме свикнали да ги виждаме, ами просто стояха застинали като армия бели скиори, придружаващи ни тъй пестеливо и без усилия, като да се спускаха по хълм, покрит с черен сняг. Обикновено се хвърляхме да плуваме сред дружелюбните долфини, но тоя безмълвен, неканен ескорт бе толкова наситен и многоброен, че хич не би ми се понравило да цопна точно сега във водата.

С пукването на зората долфините се пръснаха наоколо. Но щом слънцето залезе, отново пристигнаха. Две нощи по-късно броят им надхвърли триста. Пъстри на дневна светлина, нощем те се превръщаха в бледолики призраци. Широки в профил, но с фин гръб, долфините се подреждаха равномерно, с достатъчно пространство за свободно движение на издадените им гръдни перки, и винаги откъм левия борд, като оставяха носа на „Тигрис“ неизменно да бъде с метър-два пред първите им редици, сякаш за да са сигурни, че пътя показваме ние. Все едно бе с каква скорост се движим, тяхната беше същата. През деня ставаха буйни и пъргави, дори изглеждаха игриви. В бурно море се забавляваха, като с мощни удари на опашката развиваха пълна скорост и се устремяваха нагоре към най-известния хребет на някоя вълна, след което плавно се спускаха в стил „сърфинг“ по стръмния склон.

Бележката от последния ден на месеца, записана в дневника ми, гласи:

„Вече дотолкова сме станали част от околната морска среда, че смятам придружаващите ни долфини за опитомени — те винаги променят скорост и посока, за да тръгнат с нас веднага щом се отклоним. И толкова се приближават до левия борд, че опашките им често процепват повърхността току под носа ни, а осветим ли с фенерче главите им, можем да различим всеки детайл. Денем нерядко плуват с отворени уста, сякаш да събират планктон — тогава успяваме да зърнем розовите им езици. Също денем разперените като пеперуди гръдни перки на долфините излъчват такъв наситен бледосин блясък, че създават впечатление сякаш светят и обикновено се забелязват още преди да се е появила самата риба. Белезникавосребрист нощем, когато почива, иначе този шарен хамелеон на морето е почти чисто кафяв откъм гърба, с тревистозелена глава и жълтозелена опашка — по останалата част от тялото му се преливат различни нюанси зелено, които се менят според посоката на слънчевите лъчи и сянката. Наистина красива гледка, на която никой не би удържал да не се възхити, нито пък би се отегчил да й се любува, независимо че е пред очите ни през цялото време. Тия долфини дори ни карат да вярваме, че са дружелюбно и вярно морско стадо — та те ни следват като кучета и овце подир овчар.“

Понякога навлизахме в области, където протичаха странични течения, богати на планктон. Тогава морето нощем фосфоресцираше, покрито с микроскопични организми, които придаваха бледо сияние на всичко, докоснало се до тях — риба или тръстика, — докато не толкова многобройният, по-едър планктон проблясваше с отчетливи искри. Сегиз-тогиз морето можеше да бъде сбъркано с небето. В такива случаи долфините се забелязваха без фенерче: приличаха на бледи, продълговати облаци, носещи се по бездънно черната небесна твърд, а фосфоресциращият микропланктон предизвикваше белезникава диря след всяка риба, като й придаваше допълнителна опашка, сякаш бе гигантска и лъскава попова лъжичка. Когато хвърлихме гъста мрежа да уловим звездоподобните искрици, които танцуваха наоколо, оказа се, че това са копеподи^[1] — малки подскачащи скаридки с големи черни очи.

Вятърът се усили и ние заплавахме по-бързо. Единственият знак, че долфините също са увеличили скоростта си, се забелязваше нощем, когато светещите им дири се удължаваха и те заприличаха не толкова на попови лъжички, колкото на електрически змиорки. Незабравима гледка бе наистина и понякога се задържахме да се наслаждаваме на нощния спектакъл дълго след свършването на вахтата ни, седнали на пейката откъм левия борд. Винаги щом някоя риба решаваше да промени мястото си в шествието, изригваше огнен танц — дългите вълнисти опашки се пресичаха и преплитаха в красиви фигури.

В първи зори, когато процесията се разтуряше, малкото риби, които оставаха, почваха да кръжат около и под нас, сякаш току-що се бяха събудили от нощен сън. Другите виждахме отдалеч — обикновено плуваха по две или три заедно, като изскачаха странично над водата в преследване на лъскави хвърчащи риби. Към края на плаването по цели дни бяхме придружавани и от няколко издръжливи на дълъг полет корморани и нещо съвсем обикновено бе да се види как тия морски птици летят ниско пред някой подгонил плячка долфин, готови да се спуснат и грабнат потърсилата спасение хвърчаща риба веднага щом изскочи над водата, докато озадаченият долфин оставаше долу да се оглежда напразно за рибката, която не бе слязла от небето.

Много разисквахме защо пръснатите наоколо долфини се събират нощем при нас да поемат сомнамбулското си шествие. Карло предположи, че те сигурно са открили изобилния дъжд от летящи риби край „Тигрис“. Плуваха толкова нагъсто подредени откъм левия борд, че ако всички се движеха с отворена уста, в една от тях непременно щеше да падне рибката, неуспяла да долети до палубата. Но защо винаги се струпваха откъм левия борд? Луната изгряваше отляво и осветяваше тази част на златистия кораб, но това ставаше рано вечер, преди рибното шествие да е заспало. Направиха се много догадки, ала най-вероятно бе долфините да се събираха на куп, подобно на овцете, за по-голяма сигурност през нощта — навярно намираха „Тигрис“ за снажен и добър закрилник, като всяка риба в стадото се надяваше, че в случаи на изненадващо нападение по време на сомнамбулното им движение друга може да стане плячка и тъй да вдигне тревога. А в „Шларафен-Зее“ долфините имаха врагове, които бяха в състояние да ги глътнат целите — също както те биха могли да погълнат пет-шест летящи рибки на един залък.

Една нощ, докато плавахме редом с нашите спящи призраци, аз също си бях позволил да задремя, облегнал се на перилото около мостика с румпел в ръка. Ненадейна суматоха в морето край мен тутакси ме разбуди и аз съзрях как бледосинкавите долфини се щурат объркано, сякаш торпедо бе долетяло сред тях. А сетне наистина проблесна и самото торпедо. Страхотната скорост на разбягалите се риби удължаваше фосфоресциращите им дири, които заприличаха на вълнообразни морски змии, но лъскавото торпедо по ръст и тегло превъзхождаше всеки долфин; то се стрелна сред стадото и предизвика взрив във вид на хиляди отблясъци. Щом морето почерня отново и смътните искри угаснаха с изчезването на долфините, една триметрова риба-чук отплува нататък неспокойно, с перки над водата, сякаш не бе доволна от това, което бе успяла да погълне.

Минута след като гигантският хищник замина, долфините се върнаха и подновиха шествието. Струваха ми се още по̀ на гъсто подредени от преди — ако изобщо бе възможно повече, — тъй че едва имаше място за движение на гръдните им перки.

Рибите-чук бяха чудовищни ловци. Често се явяваха нощем, когато долфините можеха да бъдат изненадани, но и през деня не стояха със скръстени ръце. Веднъж видяхме как три бягащи долфина изскочиха във въздуха, все едно подражаваха на хвърчащите риби. Последният в редицата бе изхвърлен отвесно нагоре от широката приплескана муцуна на една риба-чук и падна безпомощно право между ужасяващите челюсти на чакащото чудовище.

От всички видове акули, които срещахме, рибите-чук будеха най-малко доверие. За разлика от повечето други акули чукоглавите никога не се задържаха при нас. Изникваха внезапно, обикаляха наоколо и изчезваха. Една ведра утрин кротко бях заел място в извънбордовата кабинка от лявата страна на кърмата и дискретно се бях прикрил с тръстиковия параван, когато някой от мостика извика: „Голяма акула зад кърмата!“ Случайно погледнах надолу между краката си и съзрях най-грозната гледка, която сигурно някога е била виждана в тоалетна. Масивната, гадна глава на една чудовищна риба-чук се плъзна бавно в кръгозора на отвора под мен. Никога не съм разглеждал по-добре злокобното изражение на тази жестока твар. Едва ли очите на друго живо същество могат да бъдат по-гротескно разположени. Ужасяващата, чукоподобна глава беше невероятно разширена отпред, разтеглена настрани почти във вид на бузи, ала по-скоро напомняше грамадни мустаци с малки очички в двата края и широки ноздри до тях. Гигантската паст, продължаваща далеч назад и надолу, небрежно погълна тоалетната ми хартия, докато кривогледите очи май се взираха в мен със зъл помисъл. Свирепият човекоядец се оказа или късоглед, или бе до крайност отвратен от това, което видя, както бях застанал, защото продължи пътя си. А аз не смеех да мръдна от страх да не би да издам присъствието си. Три метра, че и повече покрити в сива кожа мускули преминаха безкрайно плавно под мен и аз можах да пипна гръбната перка и опашката на звяра, като се появиха последователно под моето прикритие, ала преди цялото туловище да изчезне от отвора на тоалетната, не посмях дори да вдигна панталоните си.

Когато излязох, видях чудовището да си играе с големия спасителен кръг, а няколко души от екипажа приготовляваха грамадна кука, прикачена с къса верига към здравия влекачен кабел. За стръв Карло постави малка акула и за всеобщо вълнение успя да улови огромната риба-чук. Последва продължителна борба, завършила с връзване на въжето около кърмовата греда, след което акулата ни измести с двайсет градуса от курса. Отначало пленената риба взе да бие по повърхността на водата, сетне се спусна надълбоко, като се стрелваше във всички посоки, и щом отново се изкачи нагоре, този път непосредствено под нас, въжето се уплете в кърмовата „гуара“, която почна да подскача над палубата. Изтеглихме я на борда. Известно време гигантът обсипваше с удари дъното на „Тигрис“ и водната диря зад нас се изпълни с малки късчета тръстика. Накрая долу настъпи пълно спокойствие, но колкото и да напрягахме дружно мишци, не успявахме да издърпаме въжето. По модела, измислен на „Кон-Тики“, ХП бе направил малка водолазна клетка от бамбук и въжа. Чувствувайки се по-храбър с бански гащета, аз влязох в клетката и бях спуснат зад борда. За всеобщо разочарование, но за мое висше облекчение под водата намерих само грамадната кука, забита дълбоко в тръстиковото дъно на нашия кораб. Наоколо плуваха единствено старите ни познайници, плюс няколко по-малки акули от един вид с бели перки, които вече не ни плашеха. Чукоглавото чудовище беше изчезнало; сякаш си бе направило шега, забивайки куката толкова навътре в дъното на „Тигрис“, че едва я извадихме. Едрата стръв обаче бе изядена като обезщетение за изхабените усилия.

След като съжителството ни с акули се бе превърнало във всекидневие на сала „Кон-Тики“, за мен бе пределно ясно, че също като човека тия животни могат да бъдат и добри, и лоши. Всяка отделна акула дори е в състояние да променя настроението си в разстояние на секунди. Групата около „Тигрис“ се състоеше от кажи-речи очарователни акули. Макар да принадлежаха към ненавиждан и месояден вид, те се различаваха от рибата-чук както по държане, така и по изглед и печелеха нашите симпатии.

По време на цялото плаване край нас се въртяха акули, ала едва след като напуснахме Карачи, наистина се сближихме с тях. Всеки ден броят им се променяше, но постепенно нарастваше, за да стигне до седемнайсет екземпляра, когато се завърза схватката с рибата-чук. Дължината им се колебаеше между метър и човешки бой, понякога и повече, и отначало хищниците се оказахме ние, а те — жертвите. Съвсем лесно бе да ги уловим, пък и изваждането им не предлагаше никакви емоции — по съпротива едва можеха да се сравнят с долфина. И за разлика от него месото им намираше твърде малко почитатели, дори и след изкисване, за да се отстрани амонякът. Скоро и най-запалените риболовци почнаха искрено да съжаляват наред с всички останали, ако не успяваха да попречат на някоя малка акула да се закачи на куката им. Вместо да изтребваме тия наши спътници, ние ги хранехме като кучета — подхвърляхме им хранителни отпадъци, рибешки глави и кости.

Един ден вятърът падна и скоростта ни позволяваше да се къпем. Когато наскачахме във водата, открихме, че Герман ни е изпреварил и сега спокойно лежеше на гръб, заобиколен от най-малко десетина дружелюбни акули, които с нищо не издаваха зло намерение. Оттогава по-голямата част от екипажа загуби страхопочитанието си към всекидневната ни компания от акули; в същност пълното подценяване на хищниците понякога бе твърде лекомислено, особено от страна на по-младите на борда, които останаха с убеждението, че само сините, чукоглавите и тигровите акули биха ги накарали да излязат от морето.

Един ден бях останал в дингито, влачено зад „Тигрис“, и с глава под водата разглеждах две дълги, прилични на щука баракуди — тия незаслужаващи особено доверие хищници плуваха с нас от няколко дни и имаха свирепо издадена долна челюст, пълна с остри зъби. Неизменно се движеха една до друга и на голяма дълбочина. По едно време се изправих да наглася маската, която лошо прилягаше към брадата ми, поех дълбоко въздух и тъкмо отново се надвесих във водата, когато тозчас нещо се опря в косата ми. Погледнах нагоре и пред себе си видях едно лице, което бе не по-малко изненадано от мен. Неведнъж съм виждал характерната широка и плоска глава на акула, но никога очи в очи, и сега за пръв път установих, че една риба може да има изражение. И наистина акулата пред мен излъчваше приятелско любопитство и слабо учудване. Тъй като съм свикнал да дружа с кучета, може би в момента бях подведен от опашката, която плавно се поклащаше в другия край на животното, както и от ъглите на затворената рибешка уста, които бяха присвити надолу, сякаш от удивление пред гледката. Действително, пред себе си виждах акула, но по-страшното бе, че акулата виждаше дъното на лодчицата като едра кръгла костенурка с една брадата човешка глава, увиснала в края. След този случай почнах да причислявам рибите към интелигентните животни — в същност те съвсем не бяха толкова далеч от топлокръвните животински видове, както винаги бях предполагал.

Приятелското ни съжителство с питомните акули за малко не доведе до две фатални произшествия. Веднъж Карло се бе издал доста извън кърмата, седнал на тясното рулево перо, като с едната ръка се крепеше за някакво въже, а с другата плакнеше старата си рана на крака. Той бе убеден — но не и Юри, — че всекидневните промивки със солена вода ще се отразят благоприятно на раната му. Преди Карло да започне процедурите си, Герман се бе къпал на другото кърмово гребло и сега се подсушаваше на кърмата, когато внезапно нададе предупредителен вик: „Акула!“ Карло отдавна бе забелязал една от малките дружелюбни акули да се върти около краката му и затова отговори спокойно: „Знам, знам.“

„Акула! Акула, ти казвам! Излизай!“ — кресна повторно Герман, защото бе открил един триметров човекоядец с перка над водата да се приближава право към Карло, който равнодушно продължаваше да кисне крака си. После, за късмет, звяра го прихвана нещо — взе да шиба с опашката си по повърхността, сякаш се настройваше за нападение. Карло вдигна поглед и забеляза грамадния хищник да лети към крака му. Със сила и пъргавина на стар алпинист Карло се изтегли по въжето на една ръка и с другата се хвана за тръстиковото руло, прехвърляйки се на борда. Хората, наблюдавали сцената от кърмата, прецениха, че само още една дължина на акулата, равна на секунда закъснение, и Карло щеше да загуби крака си.

Почти бяхме стигнали Африка, когато без мое знание Герман рискува живота си по непростим начин. Докато всички ние, с изключение на кърмчиите, почивахме под сянката на каютите след обилния обяд от долфин, той облякъл гумения си костюм и се пуснал зад кърмата, вързан за дълго въже, да снима разнородната рибешка компания, която плуваше подире ни. Щом се озовал във водата, към него почнали да прииждат бели акули и други риби и образували цяло шествие пред камерата му. Някои от тези видове вече бяха дотолкова опитомени, че Тору имаше навик да слиза при тях и да ги храни от ръка. Увиснал на въжето доста зад „Тигрис“, по едно време Герман забелязал дълбоко под себе си грамаден човекоядец, който вече го бил съзрял и с плавни кръгове се качвал нагоре. Герман бе заснимал акули в родното си Карибско море и в други райони, населени обилно с акули, тъй че знаеше кога тия хищници таят зли намерения. Колкото е възможно по-спокойно той почнал да се изтегля към борда.

В това време повечето от хората в каютите спяха, а на мостика ХП и Рашад си разказваха весели истории и се заливаха от смях, без ни най-малко да подозират какво се разиграва в океана зад тях. Кръг след кръг акулата се издигала все повече и повече, докато Герман постепенно „набирал“ към „Тигрис“. Нямало кой да му се притече на помощ и да го изтегли по-бързо на борда. Едно рязко движение или звук и акулата ще се хвърли в атака. Чудовището почти го стигало, когато Герман се уловил за лявото кърмово гребло и се издърпал върху снопите. Безмълвен, пребледнял и смутен, той бе вбесен от себе си и в продължение на няколко дни след неоправданата му авантюра дума не можеше да се размени с него.

Сред поселниците в открития аквариум под „Тигрис“ се включваха дъгови стрелци и риба-спусък — два вида, непознати от предишните ни експериментални плавания в други води. Дъговият стрелец (Elagatis bipinkulatis) бе много красив по цвят и форма, източен и бърз като снаряд. Името му идва от две двойки сини и жълти ивици, които минават надлъжно от всяка страна на тялото му, като отделят сребристия корем от тъмносиния гръб, а опашката му е от чисто злато. Обикновено с дължина около 45 сантиметра, тази риба е чудесна на вкус, прилича на нещо средно между паламуд и скумрия и понякога в такива количества се събираше около нас, че веднъж забранихме на Асбьорн да лови повече, след като извади шест парчета за няколко минути. Многократно виждахме дъгови стрелци да сноват в непосредствена близост до акули; веднъж забелязахме голяма колкото човек акула да плува покрай борда на „Тигрис“, придружавана от два дъгови стрелци, всеки застанал от едната й страна, които така плътно се движеха до тялото й, сякаш трите риби бяха свързани в едно.

За разлика от своите изящни събратя рибите-спусък са шутовете на морето. Те притежават скована форма и плуват някак смешно, като да се чувствуват по-добре в стъкленица. Според морските биолози този вид представлява плитководна риба, която се въди около рифове. Ала рибите-спусък явно опровергаваха своята репутация, защото се бяха присламчили към нас в открито море и плуваха редом с „Тигрис“ три хиляди метра над океанското дъно. Първият екземпляр, който видяхме, приличаше на чудноват мехур, зареял се безцелно по повърхността — този мехур се оказа кръглата бяла уста на набита, петниста рибка. Къса, но с широк профил, тя плуваше по комичен начин: с перки, прилични на воал, разположени на гърба и корема, които се движела винаги едновременно и в една посока, като поставени не на място криле. Това смешно творение трудно успяваше да удържи на нашата скорост при добър вятър и в усилието си да не ни изпусне понякога се килваше настрани, подобно на пиян човек.

На зоологията са известни около 30 вида риби-спусък; някои от тях са отровни, затова ние не посмяхме да опитаме вкуса ма екземплярите от двата типа, които ни придружаваха. Поради тази причина, додето стигнем Африка, броят им се увеличи невероятно. Те пореха водата на различна дълбочина и с морските зайци си съперничеха в пасенето по нашата „ливада“. Случваше се, когато „Тигрис“ се люлееше в бурно море, те да са захапали стръкче трева и понеже не искаха да го пуснат, движението на кораба ги измъкваше над водата, при което те падаха по гръб, ала бързо се оправяха, готови за нова хапка. Най-едрите измерени от нас риби-спусък имаха дължина 32 сантиметра, но повечето бяха колкото човешка длан. Оказали се в плен, те бяха в състояние да променят цвета си — цялото им тяло се изпъстряше със сини петна, които иначе едва-едва се забелязваха. Ала техният основен специалитет бе действието на спусъка, на чието име бяха кръстени. Покрити навсякъде с кожа, те разполагат с една мека перка на гърба, а пред нея се намират две, понякога три дълги игли. Най-предната от тях е и най-дълга и може да се повдига и задържа в отвесно положение, тъй че рибата успява здраво да се зацепва в скалните цепнатини за прикритие. При максимално напрягане на пръстите ние не бяхме в състояние да извием или разтворим тази дълга игла. Но докоснехме ли спусъка — това е малката игличка, израснала зад голямата, — механизмът моментално се освобождаваше и дългият израстък се прибираше. Рибата сама можеше да командува това находчиво устройство. Рибите-спусък без страх съжителствуваха с акулите, които, изглежда, изпитваха ужас да погълнат някоя от тях.

Няколко раирани като зебри риби-пилоти плуваха пред вълнореза или под дъното на „Тигрис“, но бяха съвсем малко в сравнение с количествата, които бяхме виждали в Пасифика; причината вероятно бе в това, че твърде рядко вадехме на борда придружаваните от тях по-едри акули. Една акула, дълга метър и половина, бе съпровождана от шест пилоти, плуващи пред муцуната й, ала щом я изтеглихме на палубата, с изненада съзряхме около двайсетина риби от този вид да пърхат около опашката й в стремеж да последват господаря си. Карло остави мъртвата акула да виси наполовина във водата, при което с удивление забелязахме, че две риби-пилоти останаха да плуват край опашната й перка, увлечени в красив и буен танц. Двамата танцьори бяха еднакви на ръст, но единият бе зеленикавожълт на светлокафяви ивици, а другият — светлосин с тъмнокафяви ивици и нито за момент не се раздалечаваха на повече от два-три сантиметра, като междувременно плуваха и се полюляваха абсолютно равномерно, сякаш единият бе сянка на другия.

Съвсем различно нещо обаче е да бъдеш разбуден от някой, който толкова шумно чисти носа си, че сепва дори ония от нас, които умееха да спят и при най-ожесточеното хъркане. Когато се надигнахме да надникнем през вратата, забелязахме, че лунните лъчи осветяват във водата край борда нещо колосално, лъснало като ваксана обувка, ала снабдена с дихателен отвор — съмнение не можеше да има, край постелята ни бе дошъл делфин. Колкото и много делфини да бяхме виждали по разни аквариуми, друго е да се събудиш в непосредствена близост с делфин, и то в естествената му среда. За разлика от оманските полицейски катери, които налетяха едва ли не в каютата ни и разтресоха целия кораб, делфинът изобщо не докосна тръстиката, въпреки огромната си телесна сила, нито пък се блъсна с нас в тъмнината. Все пак делфини често изникваха на една ръка разстояние от борда или преминаваха напречно под снопите. Повечето от нашите гости бяха от вида „морска свиня“, със закръглен гръб и гръбна перка, ала имаше и далеч по-големи, с удължени трупове.

Денем делфини също приближаваха да ни огледат за кратко, а ние стояхме на палубата и ги наблюдавахме отблизо, докато гигантските млекопитаещи се плъзгаха под нас. Видяхме няколко, които тръбяха като пожарни коли; други пък изскачаха с цял ръст над водата и сред тях разпознавахме хищния делфин с неговия красив черно-бял костюм и източена гръбна перка. Дори забелязахме хищни делфини да ловуват заедно с морски свини в участък, посребрял от дребна риба, а помежду им над водата се издаваха няколко твърде високи и остри перки, които можеха да принадлежат само на риба-меч.

Един подир друг чествувахме рождени дни на борда. Никога не бях попадал на плоскодънен кораб с толкова много способни и изобретателни готвачи. Изобщо не бях предполагал, че е възможно сурова риба да се поднася по толкова разнообразни и апетитни начини, както това успяваше да стори Тору, по японски, според рецептите, които използваше в своето собствено ресторантче за рибни ястия. Рибената чорба на Детлеф, палачинките на Нормън, специалитетите с ориз на Карло, сушените на слънце дъгови стрелци на Юри и подлютеното сушено месо на Герман бяха незабравими, хем кой би могъл да допусне, че двамата скандинавски студенти са в състояние да произведат такива фантастични кейкове и пудинги от арабски боб, грах, брашно и яйца, запазени пресни в слой масло. И все пак лаврите обра Рашад, изобретателят на маринованите хвърчащи риби „а ла Тигрис“. Една заран се промъкнах незабелязано в камбуза и записах рецептата: взимате две летящи риби, почистени и нарязани на парчета, след това към тях прибавяте три четвърти голяма чаша оцет, половин чаша морска вода, малко зехтин, една скилидка чесън, повечко накълцан лук, лъжица и половина захар, две чаени лъжички сол, половин чаена лъжичка пипер и една щипка арабски подправки, каквито Рашад носеше със себе си.

Вечерята по случай рождения ден на Юри започна с този възхитителен ордьовър, продължи с долфин, пържен, варен или сервиран суров по пет-шест различни начина, след което дойде ред на специалния пудинг от спагети, приготвен от ХП и Асбьорн. Предварително двамата разбойници бяха пробили тайно дупка в дървената маса и през нея бяха пъхнали в пудинга гуменото маркуче от помпата за надуване на дингито. Когато всички бяхме готови да посегнем за първата порция, ХП тържествено обяви, че специалният пудинг за рождения ден на Юри се нуждае от няколко капки водка, за да бухне, понеже нямахме мая. Юри поля малко алкохол, а междувременно Асбьорн незабелязано почна да натиска помпата с крак и за безкрайно удивление на всички пудингът взе да набъбва. Едва ли някое от чудесата на морето бе ни озадачило повече от този растящ пудинг, който се разпростираше във всички посоки, додето накрая по средата му изникна нещо прилично на човешки пръст и взе да се уголемява ли, уголемява, за да се превърне в продълговат балон с потекъл пудинг отстрани. Едва се съвзехме от изненадата, след като гръмна оглушителен смях и подехме в хор „Честит рожден ден“, когато се появиха неочаквани гости: черни делфини излязоха на повърхността и се отправиха право към нас. Забелязахме само три, редом един до друг, ала вероятно бяха повече, понеже в продължение на известно време гигантските млекопитаещи изникваха периодично отвсякъде. За пръв път от няколко седмици малкото ни мишле се показа, сякаш си имаше шпионка в дъното на „Тигрис“ и засега предпочиташе компанията на пеещите хора и скакалци пред черните туловища долу.

Близкото ни запознанство с тия големи морски млекопитаещи навярно се дължеше на наследеното от нас огромно количество риба ремора, каквото никога не бяхме срещали. Черни, месести и грозни, снабдени с един овален всмуквателен диск при върха на главата, тия риби са твърде хитри, за да си правят труд да плуват със собствените си опашки повече, отколкото е необходимо за смяна на превоза. Те се возят гратис, прилепнали към морски обитатели с твърда покривка на тялото (без люспи) — акули, делфини и костенурки. Захващайки се с финото устройство при главата, устата може свободно да се възползва от недоядените залци на техния домакин. Повечето от реморите, налепили се по нашите снопи, бяха големи колкото пръст, но имаше две-три, които би трябвало да са се преселили при нас от някой делфин, защото бяха дълги колкото изпъната човешка ръка.

Веднъж Асбьорн успя да вдигне с голи ръце от океана една морска костенурка. Тя и без това като че бе решила да ни дойде на гости. Подържахме я на палубата малко, представяйки си каква вкусна супа и печена мръвка ще излезе от нея, ала единодушно решихме, че ще бъде по-добре да й се порадваме, докато отплува щастливо нататък. За древните мореплаватели из тия океански води костенурките сигурно са представлявали добре дошло разнообразие на монотонната диета от риба и суха храна. Днес те са почти напълно изтребени, независимо че на няколко пъти видяхме приличните им на перископ глави. Три дни след успеха на Асбьорн Рашад също сполучи в тихо море да сграбчи огромната черупка на една костенурка. Морското животно и момчето се оказаха еднакви по сила плувци и за зрителите не бе ясно дали костенурката тегли Рашад или обратно, докато приближаваха към „Тигрис“ по-скоро под водата, отколкото над нея. Ала щом младият арабин триумфално успя да вдигне съпротивляващото се влечуго във въздуха, победата се падна нему. Както предишната, така и тази костенурка бе обитавана от няколко здраво прилепнали ремори, а по корубите и на двете се разхождаха малки зелени рачета, същите като на „Тигрис“. Пленникът на Рашад бе толкова ядосан от поражението си, че почна с муцуната си да кърши тръстика и бамбук и ние побързахме да го върнем, където му е мястото. Едва-що костенурката излезе на повърхността на около стотина метра от нас, когато Юри извика от покрива на каютата: „Една грамадна акула нападна костенурката!“ И наистина — видяхме как перки и плавници бясно се мятат в кръг по вълните. После водната повърхност опустя и някой измърмори, че това, което направи акулата, бихме могли да сторим и ние.

При следващия случай, в който Асбьорн посегна да хване морски обитател с голи ръце, находката бе от вид, несрещан от нас досега, а и нашият датски приятел този път нямаше особен късмет. Морето бе кротко набраздено и нещо странно разрошваше повърхността на едно място, напомняйки разтворени пръсти на човешка ръка. Асбьорн се отправи с дингито да проучи и скоро стигна въпросния участък, без да знае, че това, което виждахме, е Нептун, или по-точно „Neptunus“. „Хванах го!“ — извика възторжено Асбьорн, като се пресягаше във водата, и в следващия миг почти се катурна от лодката, щом видя какво е хванал. „Ай!“ — изкрещя от болка той, докато размахваше ръката си във въздуха и се опитваше да изтръска нещо червеникаво и пълзящо. Огромен рак! Огледахме се и забелязахме безброй червенокафяви раци, големи колкото юмрук, да пъплят навсякъде — пробягваха по морската повърхност, все едно крачеха по огледало, сетне се гмуркаха и изчезваха. За пръв път срещахме този плуващ рак от Индийския океан, познат сред зоолозите под името Neptunus. Ракът така силно бе прищипал пръста на Асбьорн, та чак му потече кръв и той се върна на борда да вземе решетото за спагети на Карло. С това хитроумно приспособление двамата с Детлеф уловиха десетина рака, които бяха толкова бесни, че захванаха да се хапят един друг, щом ги събрахме в една тенджера. Скоро нашите ловци в дингито спечелиха съперници. Делфините около нас също проявиха интерес към едрите раци, като ги обираха от повърхността току под носа на дингито, изскачайки високо над водата. Видяхме и една двуметрова акула да се втурва подир някакъв рак, който с пълни сили въртеше гребла да избяга — акулата го хвана и сетне подскочи рязко с цял ръст над водата. Никога не бяхме виждали акула да скача.

Малките негодници, кръстени по името на бога на морето, стояха на повърхността и кротко лапаха планктон с двете си щипки, додето някой не ги обезпокоеше. Тези миниатюрни роботчета с човешки характери може би бяха най-чудноватите създания, които срещнахме в морето. Щом всевиждащите им очички съзираха приближаването на вражеското решето за спагети, животинките моментално заемаха отбранителна позиция на борец — с прегънати ръце и разтворени щипци. Ала след като усетиха, че решетото е костелив орех за тях, сметнаха за по-мъдро да се отдалечават бързешком. Този вид раци умееха да се движат на верев, хем с невероятна скорост и изумителна координация на петте си чифта крака. Най-предните им крайници с двете големи щипки бяха извити наляво — дясната ръка бе прегъната в лакътя, за да се намали триенето, а лявата бе изцяло изпъната назад, та да изпълнява ролята на рул. Двете връхни стави на най-задния чифт крайници бяха сплескани, подобно на лопати за бързоходно гребане, и бяха снабдени със сложна система от връзки, които осигуряваха максимален коефициент на полезно действие, докато останалите три чифта тънки крака просто припкаха с другите. Начинът, по който всички части на твърдокостния робот се движеха и функционираха — от антената му, та до механизма за управление и придвижване, — представляваше шедьовър на инженерното умение. И все пак това е дреболия в един океан, където делфините притежават сондиращи устройства със същото действие като на съвременния радар и където принципът на реактивното задвижване е вграден в тялото на сепията, тъй че тя е в състояние да профучава във водата със скорост на ракета зад изпусканата от нея димна завеса, а също да се плъзга по вълните и да се покатерва на корабната палуба. В града човек може да се чувствува всемогъщ. Ала изправен срещу безкрайността на вселената, сред всички земни твари, които предшествуват човека и са създали човешкия род, дори най-заклетият атеист ще се зачуди да не би Дарвин да е открил само видимия път, но не и невидимия механизъм.

Два дни при спокойно море плавахме сред червеникавите раци Neptunus, после вятърът се усили, набрахме скорост и се прехвърлихме заедно с нашето морско стадо в друга област, където преобладаваха изумително красиви небесносини охлювчета. Черупките бяха обитаеми и дребните мекотели в тях се носеха по водата с къщурките си надолу, като отворът им отгоре се прикриваше от няколко изкуствени на вид, отделени мехурчета, които им помагаха да плават, но не чак толкова бързо, че да минат незабелязано край рибите-спусък, чийто ред сега бе дошъл да се затърчат напред с все сили, та да погълнат синята, прилична на перла черупка заедно с охлюва в нея.

Философите на най-древните цивилизации са вярвали, че човечеството е произлязло от майката море и бащата небе. Съвременната наука стигна до общо взето подобно заключение. Та какво друго е имало на земята тогава, от което живите същества биха могли да водят произхода си? Нощем в океана дори звездите като че се приближават до водата и стават отново част от човешкия свят, както някога са присъствували в живота на хората, които са им дали първите имена и са ги използвали за верни пътеводители при пътешествията си в открити пространства. Наново изпитахме онова крепко чувство, което се усеща единствено в пустошта — чувство, че времето се губи и минало и настояще се сливат в едно. Времето не бе разделено на векове, само на ден и нощ.

Когато носехме нощна вахта на кърмовия мостик или лежахме по гръб върху покрива на каютата, загледани в топмачтата, кръжаща сред все по-познатите ни съзвездия, ние почвахме да чувствуваме предразположение към небесния свят, забравен от всички освен от астрономи и космонавти. Звездите вече не бяха хаос от искри като планктона в морето. Познавахме ги, знаехме посоката на техните пътища, докато нощ подир нощ минаваха в дъга над носа и ветрилото в непроменен ред и с една и съща скорост. Не е чудно, че древните жители на Месопотамия и Египет, с безбрежните пространства по тяхно време, са били опитни астрономи, които са знаели точния период на въртене на всички главни небесни тела, мореплавали са по тях и са завещали на нашите деди вярна календарна система.

Имаше нощи, прекарани на мостика, когато изпитвах чувството, че „Тигрис“ е космически кораб. Тръстиковите снопи синееха фосфоресциращо и излъчваха милиарди танцуващи искрици, докато зад всяко кърмово гребло се очертаваше дълга ярка диря, прилична на неясен лъч от автомобилен фар, но щом отминавахме нататък, следите напомняха по-скоро ивици горящи газове, кипящи от искри, а ние летяхме с нашето черно ветрило напред, сред звездите.

Бележката в дневника от 1 март гласи: „Започнахме плаването през ноември, сега е март и още сме на борда. Звучи невероятно, но вчера и днес морето откъм левия борд мирише на риба! Възможно ли е всичките тия твари, стълпили се непосредствено под повърхността, да излъчват миризма над водата, която да стига до ноздрите ни, когато стълпотворението около «Тигрис» се увеличи достатъчно?“

 

 

Няколко дни по-късно внезапно бяхме изтръгнати от света на морето и древния човек. Нормън бе успял да установи добра радиовръзка със съвременния свят, който все още бе далеч от нас. Ала това не ни пречеше да чуваме ясно Франк от Радио Бахрейн, чиито радиограми пристигаха с угнетяваща последователност. Ненадейно „Тигрис“ се оказа пред сблъскване с политически събития. Четири месеца след неговото спускане на вода в Ирак и четири седмици след отплаването ни от Пакистан ние се натъкнахме на сериозни проблеми, свързани с управлението на кораба. Не че „Тигрис“ вече не се подчиняваше на кърмовите гребла, просто пред нас се простираха обширни райони, превърнали се в забранени територии.

Надявахме се да прекосим океана от Мелуха до Пунт, днешна Сомалия, тъй като древноегипетските текстове споменават, че тази плодородна част на Африка е била посещавана от египетски моряци и търговци. След като поискахме разрешение да се приземим там, получихме и първото предупреждение от Лондон чрез Радио Бахрейн: „Никой в Сомалия не отговаряше на телефонни повиквания вчера, понеже техен главен град е паднал в ръцете на етиопците. Настойчиво ви приканваме да не опитвате приземяване в тази страна.“

Сомалия воюваше. Знаеше се, че яхти, нарушили сомалийски териториални води, бяха заловени от бреговата охрана и екипажите им — хвърлени в затвора. Това означаваше, че 1500 мили по протежение на африканския бряг от Аденския залив на юг бяха непристъпни за нас.

Тъй че по нашия път към Червено море трябваше да подминем Африканския рог. Налагаше се да свием още по̀ на север, за да се отдалечим от африканската половина на Аденския залив. Тоест щяхме да се придържаме по-близо до арабския бряг.

После обаче от Лондон ни предупредиха, че арабската част на Аденския залив също е забранена територия, защото там се намираше Южен Йемен, затворил границите си за чуждестранни гости. Южен Йемен заемаше крайбрежната ивица от хиляда мили между Оман, на Индийския океан, и Северен Йемен, на Червено море. В Южен Йемен на власт бе комунистическо правителство и по границите с тези две капиталистически съседни страни бяха възникнали въоръжени стълкновения.

Сега бе необходимо да маневрираме предпазливо, като се опитаме да достигнем и сетне да следваме средната зона на Аденския залив, с дължина 900 мили, без да нарушаваме забранените териториални води от двете страни. Намеренията ни предизвикаха ново безпокойство за нашата сигурност сред посредниците ни от консорциума в Лондон:

„Сериозно ли възнамерявате да плавате в Аденския залив и оттам в Червено море. В състояние ли сте да маневрирате по този курс. Моля имайте пред вид политическата обстановка в района както вече бяхте посъветвани. Съдействие нямаме от страна нито на южнойеменското нито на сомалийското правителство. Стоп.“

Сигурни бяхме, че поне дотолкова щяхме да се справим с навигацията. Насочихме се към тесния Баб-ел-Мандебски проток, който водеше към Червено море от дъното на смутния Аденски залив. После вятърът замря. Напълно. Отникъде не идваше повей и ние станахме плячка на невидимите океански течения, когато до Баб-ел-Мандебския проток ни оставаха още 1400 мили. Никога не бях виждал толкова притихнало море. Повърхността бе абсолютно гладка, с изключение на вълните, предизвиквани от нас. Ветрилото увисна като черга, бежовата пирамида и червеното слънце, изрисувани на него, се оглеждаха идеално в морето. Когато се хвърлихме да плуваме по повърхността на това морско огледало, от кръгозора ни изчезваше всякакъв видим хоризонт и почти ни се завиваше свят, потопени в безкрайната синева като космонавти, кръжащи край увисналия в пространството „Тигрис“, който с отразеното си ветрило и емблема приличаше на удвоена фигура върху карта за игра. Красиво. Ала нашите двама навигатори провериха положението на слънцето и звездите и съобщиха, че се носим към Сокотра.

Сокотра е голям остров, разположен доста пред Африканския рог и е отдалечен на същото разстояние от Сомалия и Йемен. Днес спада към територията на Южен Йемен. За всеки случай побързахме да поискаме разрешение за приземяване в Сокотра. Отговорът донесе ново разочарование:

„Свързахме се с посолството на Южен Йемен в Лондон за получаване на разрешение «Тигрис» да се приземи на Сокотра ако се наложи. Стоп. Те знаят за близостта на «Тигрис» до Сокотра но заявиха че «Тигрис» не трябва да прави опит за приземяване на острова преди да е получил писмено позволение за това. Стоп.“

Все повече се приближавахме към Сокотра. Лондон натърти: „Рискувате с арест ако се приземите на Сокотра без разрешение. Стоп.“ А от едно западноевропейско външно министерство получихме отделно предупреждение: „Не отивайте в Сокотра тъкмо сега, може да имате неприятности.“ Една непотвърдена радиограма съобщи, че както се смятало, руснаците в момента строели някакви важни военни бази на този стратегически остров, който контролира входа към Аденския залив и Червено море. Никакви кораби и самолети не се допускаха в близост дотам. Властите в Южен Йемен просто бяха отговорили, че не можем да стъпим на Сокотра, ако нямаме предварително писмено разрешение от самия остров.

Безпомощни без вятър, ние продължавахме дрейфа си, докато доброжелателните предупреждения не секваха. Възможно било да стрелят по нас. Да бъдем изправени пред военен съд.

На 12 март внушителният планински силует на Сокотра израсна на хоризонта — една бледосиня ивица на югозапад, точно накъдето ни тласкаха теченията. Карло откри неясните очертания на острова тъкмо когато слънцето потъваше в океана на запад и всички нададохме радостен и същевременно угрижен вик: „Ура, пред нас е Сокотра! Стигнахме Африка!“

Забележително наистина. Прекосихме Индийския океан. Сега морето съвсем леко се понакъдри, но вятърът не бе достатъчен, за да вдигнем ветрило. Тъй или иначе, не трябваше да се приближаваме до Сокотра. И с ветрила, и с гребла подхванахме борба да се отклоним. Падна здрач и хоризонтът опустя. Изпратихме в ефира новините: пряко нашата воля достигнахме забранения остров.

На 13 март слънцето изгря в прозрачна омара, подухващият мързеливо бриз все още бе прекалено слаб, за да ни даде необходимата за маневриране скорост. Към пладне маранята изтъня съвсем и аз открих далеч зад левия борд някакво огряно в слънце, сияйно образувание, но с твърде неясни очертания. Приличаше на айсберг с форма на седнала полярна мечка. Изглежда, бе част от нещо по-масивно и с по-точни контури. Явно бе, че сме се приближили доста до острова, но трудно можехме да различим какво се възправя пред нас в омарата. Една чайка долетя на гости. Момчетата ловяха водорасли на цели кичури.

Нормън предаде съобщение за неприятното ни положение и получи отговор, че в Лондон посолствата на всички държави, представени на „Тигрис“, бяха правили пред Южен Йемен постъпки по нашия въпрос, но с отрицателен резултат.

Слънцето залезе отново.

Малко след полунощ на 14 март се вдигна силен вятър и ние се хванахме за кърмовите гребла. Ала тъкмо двете ветрила се издуха, и вятърът се обърна от запад към югозапад и юг, а сетне ненадейно задуха от противоположна посока. Заразтичахме се по палубата, цяла нощ местехме ветрилото и помагахме с греблата, но никога не успявахме да насочим „Тигрис“ по курса, преди ветрилата пак да са се изпълнили с вятър от лицевата страна. На края грохнахме от лутане в кръг, а в тъмнината аз ударих челото си в един издаден бамбуков прът от покрива на каютата и лицето ми се накваси с кръв. Малко след шест часа заранта излязох отново навън и изумен съзрях цялата брегова линия на Сокотра, ширнала се пред вълнореза. И седящата полярна мечка бе там — оказа се гигантска дюна от бял пясък, проточила се нагоре по някакво възвишение, образувайки нещо като рид в централната част на острова. Компасът оповести, че се намираме срещу северния бряг на Сокотра, дълъг всичко на всичко 70 мили, и когато слънцето изгря, бяхме отдалечени само на 20 мили от него. А при залез бяхме едва на четиринайсет.

Междувременно през целия ден полагахме непрестанни усилия да се отдръпнем от брега или поне да задържим сегашното разстояние. Докато носът на „Тигрис“ безцелно се въртеше във всички посоки, нашата колония от долфини озадачено плуваше в кръг около нас. Островърхите чуки на Сокотра изглеждаха по-високи и отвесни от всички планини, които бяхме забелязали по време на плаването. Нормън постоянно бе със слушалки на уши и научи, че към представителството на Южен Йемен в ООН бил отправен призив за разрешаване на нашия проблем, но без успех. Позволение за приземяване можело да се даде само от самия остров. Когато Нормън опита връзка със своята любителска радиостанция, сред отговорилите на неговия позив бе и един руски радиолюбител на име Валери и аз помолих Юри да изпрати чрез своя сънародник известие до властите в Москва, в което да обясни за нашия непреднамерен дрейф към Сокотра. Скоро чрез Валери получихме отговор, че първият заместник-министър на съветското външно министерство е изпратил телеграми съответно до посолството на Южен Йемен в Москва и до съветската легация в Аден. Падна здрач и островът отново се загуби, а Детлеф докладва от мостика, че както изглежда, запазваме дистанцията си от сушата, тъй като плавахме на запад покрай острова, носени от приливно течение със скорост най-малко един възел. През нощта слаби пориви на неориентиран вятър навремени донасяха до борда отчетлив аромат на цветя и зеленина, а веднъж ни се стори, че надушихме и миризма на печено кафе. По посока на острова само за няколко секунди по едно време проблесна силен светлинен лъч, иначе тъмнината бе ненарушима.

15 март. Към полунощ всички повеи замряха, теченията бяха нашият господар. Напразно дебнехме да зърнем светлина от кораб или от суша. Щом черният небосвод почна да светлее на изток, втренчихме неспокоен поглед в хоризонта. Сушата отново бе там, този път едва на осем мили от нас. Междувременно бяхме върнати назад от течението и сега плавахме край онази част от острова, която бяхме задминали предишната вечер, само че днес бяхме много по-близо до брега. Полярната мечка изглеждаше огромна и близка и ние недоумявахме как е било възможно пясъкът да се наслои до такава височина нагоре по хълма. Пясъчното възвишение представляваше източният нос, зад който се намираше главното пристанище на острова и столицата Хадибу. За пръв път успяхме да различим високи дървеса и няколко къщи в западната част на залива. Никакъв признак на живот. Никакъв дим. Странно наистина, големият остров изглеждаше пуст. Нови видове риба се присъединиха към нас, наоколо загъмжа от поне стотина риби-спусък. Отново се появиха много раци Neptunus. Също и птици. Ала не и хора. Морето навред взе да ври от пасажи дребна сребриста риба. Нашите долфини поеха на лов. Имаше и доста морски свини. Дори забелязахме три едри делфина да вдигат водни фонтани недалеч от залива. Но от пристанището не излезе никакъв плавателен съд, нито пък някой стреля по нас. Почнахме да се чудим да не би островът да е бил напуснат от обитателите си поради политическото напрежение в района или по други причини. В това време Нормън получи нова радиограма от Франк в Бахрейн: „Германското външно министерство съветва «Тигрис» в никакъв случай да не се приземява в Сокотра, тъй като ще срещне сериозни затруднения [подчертано].“

Вдигна се лек бриз и ние заплавахме много бавно, с един-два възла, но течението непрекъснато бе срещу нас. В продължение на мили морската повърхност бе замърсена като от сапунена вода. Дневникът ми от този период гласи:

„Докато денят преваляше, замърсяването на морето все се увеличаваше: прииждаше на талази, като «червения прилив», и можеше да се забележи от хоризонт до хоризонт; на места откривахме струпвания, подобни на снежни преспи. При проверка се оказа, че водата е пълна с кафяви, разядени петролни бучки, каквито имаше в Атлантика. Тия бучки ни съпътствуваха цели дни, но не и сапунените мехурчета. Видяхме и нефтени петна, смесени със сапунишка, които бяха разтеглени в успоредни ивици като слуз. Отвратително. И раците пробягваха из тази гадост, и долфините, подгонили с отворена уста милиардите дребни рибки. Целия следобед се насочвахме в една или друга посока, за да избегнем острова, дори опитахме да се върнем назад и да заобиколим брега край източния нос, ала всичко бе напразно. Сега е шест часът вечерта и ние се движим към същия извисен западен нос, към който напредвахме снощи, но местоположението ни днес е далеч по-лошо, понеже сме почти на три мили от брега. Намираме се твърде близко до острова, за да бъдем спокойни. На един нос съзряхме няколко военни палатки. От тях нагоре минаваше някакъв път и ни се стори, че помежду им съзряхме камион. Забелязахме също голям брой масивни съвременни постройки в съседство с няколко стари арабски къщи. Три от модерните сгради се издигаха на самия бряг и приличаха на жилищни блокове, но без прозорци, като създаваха впечатление за свръхмодерни заводи в контраст с голата местност наоколо. Великолепни планини. Никога не бяхме срещали по-красив остров. Двамата с Нормън бяхме единодушни, че много напомня на Таити (там се запознахме с него) със своите изшилени чукари, стърчащи от планинската верига във вътрешността. Карло даде идея да направим опит за директна радиовръзка със Сокотра или Южен Йемен. Опитахме, ала отговор не получихме. Големите постройки все повече се приближаваха, някои от тях бяха разположени до самия ръб на морето. Никакъв живот. Никакво движение. Никакъв вятър. Отчайващо положение. Опасността да бъдем отнесени в скалите е голяма.“

Нощта се спусна, когато се намирахме кажи-речи до самия бряг. За наша изненада повечето от модерните сгради грейнаха, облени в силна електрическа светлина, а наоколо проблеснаха и други пръснати светлинки. Приключих бележките си в дневника със следните думи: „Ние действително сме прекалено близко до сушата, за да се чувствуваме спокойни. Дадох нареждане да се запалят повече газени фенери и да се обърнат към брега, тъй че хората там да знаят къде сме и да ни помогнат, ако се насочим към опасните крайбрежни скали.“

На 16 март внушителният остров все още бе пред нас с цялата си величава красота. Отново се намирахме в непосредствена близост пред залива с главния град на острова Хадибу, където е била резиденцията на някогашния султан. Навлезли бяхме значително в крайбрежната зона от три мили, а редом с нас два делфина вдигаха гейзери вода. Наредих на всички да приберат фотоапаратите си. Ако някой дойде от брега, бихме обяснили затрудненията си. Ако ли не, бяхме достатъчно близо, за да влезем в залива с дингито и да се извиним.

Станало бе време за закуска, когато едно малко моторно дау се появи на хоризонта зад нас — идваше откъм Южен Йемен и напредваше към острова. Хвана курс право към нас. Щом доближи на няколкостотин метра, моторът му заглъхна и четиримата чернокожи моряци на борда заразглеждаха „Тигрис“. Откритата им гемия бе пълна догоре с огромни чукоглави акули. Пратих Рашад и ХП при рибарите да научат нещо за този тайнствен остров. След като се върнаха, Рашад докладва, че четиримата чернокожи рибари се държели приятелски и говорели някакъв арабски диалект. Препоръчали да влезем в залива отпред, където се намирал единственият удобен за приземяване плаж на острова. Иначе — проблеми никакви. Жителите на Сокотра били много дружелюбни, уверили рибарите Рашад, като добавили, че на брега имало също „руснаци и китайци“. Това малко вероятно съчетание предизвика голямо удивление. Рибарите потеглиха, направиха обширен завой и изчезнаха зад далечния източен нос на острова.

Окуражен от тяхната непринуденост, аз реших да слезем на брега, тъй като и без това отдавна бяхме нарушили териториалните води на Сокотра. Събрах целия екипаж на важно съвещание. Преди да започнем, напомних, че държа на обещанието си, ако времето позволява, да изслушвам думата на всеки при взимането на съществени решения по време на плаването. Моят глас би бил решаващ, ако имах подкрепата поне на един член от екипажа, което би гарантирало, че не съм загубил напълно ума си. Сега исках да се гласува по предложението ми да се приземим на Сокотра. Рашад говореше арабски, Юри — руски. Никой досега не бе стрелял по „Тигрис“, тъй че положително никой нямаше да стреля и по безобидното динги, ако открито напреднем към брега с флага на Обединените нации и обясним неловкото си положение. Хората на острова или щяха да ни приемат, или щяха да ни изведат на влекало от пристанището си.

Не подкрепих с повече доказателства предложението си, понеже бях уверен, че в момента това е единствената разумна стъпка и че ще имам съгласието на екипажа, както бе неизменно досега. Освен всичко друго, островът беше изумително красив, пък и там щяхме да си набавим със сигурност пресни плодове, кокосови орехи, месо, мляко и питейна вода. Ако действително имаше руснаци на брега, те положително биха посрещнали радушно своя сънародник Юри Александрович, който дори би могъл да им каже за телеграмите, изпратени от съветското външно министерство до местните власти. Праисторическите мореплаватели би трябвало да са оставили някакви следи на този голям кръстопътен остров. Рядко бях срещал парче суша, което по-силно да приканва към проучване. Ала аз не изтъкнах всички тези неща пред екипажа. Само накратко предложих плана си, като посочих, че вече от половин час духа благоприятен бриз по посока на залива, където бихме могли да пристанем или да хвърлим котва.

Пръв думата взе Нормън. Не ми бе известно, че е оратор, способен да говори тъй разпалено и убедително. За моя изненада той заяви, че този благоприятен бриз може да бъде хванат под прав ъгъл откъм десния борд и по този начин да ни даде възможност да се движим успоредно на острова и може би да заобиколим далечния западен нос, продължавайки триумфално плаването си без престой. Във всеки случай струва си да опитаме, заключи той. Додето не е крайно наложително, не бива да прекъсваме хубавия си дълъг преход от нашето прекосяване на Индийския океан, добави той. Имаме възможност да подобрим всичките си рекорди за непрекъснато плаване с тръстиков съд. Ако влезем в този залив, после някой ще трябва да ни изтегли на влекало или ще се наложи да наемем хора от брега, които да ни помогнат да излезем с гребане от пристанището. Отгоре на всичко някой от екипажа винаги се разболява, щом стъпим на суша. Няма спор, че е в интерес на ръководителя на експедицията, както и на всички останали, да не прекъсваме плаването тук.

Карло слушаше, наострил уши. Той, който грейна от възторг, щом зърна великолепните алпийски чуки на Сокотра, сега бе загубил всякакво желание за катерене. Изтъкна, че тъй или иначе, плаваме от толкова време, та е за предпочитане да рискуваме да заобиколим западния нос на острова и да се насочим право към Червено море, където бихме могли да приключим експедицията.

Юри бе уверен, че проблеми няма да възникнат, ако се приземим, но щом Нормън смята, че сме в състояние да обходим западния нос, задържи ли се сегашният вятър, тогава и той би гласувал да се опита.

Норис мълчеше, но познатите хълцукания на „бебето“ му не пресекваха, докато заснемаше и записваше всичко казано дотук. Без да се бърка, Норис остави международния екипаж да гласува във връзка с най-важното решение през цялата експедиция. Тогава и той даде своя глас срещу плана за приземяване на Сокотра, понеже там едва ли би било интересно, иначе Тур предварително щеше да предвиди да се отбием там. Един след друг се заредиха гласове срещу моето предложение: САЩ, СССР, Италия, Западна Германия, Ирак, Мексико, Япония, Дания. Никаква подкрепа. Единствено моят сънародник ХП се съгласи, че едва ли някога щяхме да открием по-привлекателно кътче, затова би трябвало да се възползваме от възможността и да слезем на брега.

Бях смаян. Разгромен. Може би бях разглезен от това, че моите хора винаги досега бяха приемали предложенията ми, с изключение на случая, когато аз исках да прекъснем плаването с „Ра I“, а пък всички настояваха да продължим. Тогава взех решение, без да ги слушам. Излишно бе да предприемаме неоправдани рискове по време на научен експеримент, при това вече имахме необходимите отговори. А и нищо не ни пречеше да построим втора тръстикова лодка. Този път поне имах нужната подкрепа от един глас. Не виждах смисъл да поставяме рекорди на непрекъснато плаване. Освен всичко, опасността да се блъснем в острите крайбрежни скали и рифове, преди да сме заобиколили западния нос на Сокотра, бе може би равна на шансовете ни за успех. В кратките сведения за Сокотра в мореплавателния наръчник за Индийския океан се казваше, че западният нос на острова е коварен, теченията край него са силни, морето — бурно, а ветровете духат на яростни пориви. Премеждията ни през последните четири дни показаха, че вятърът може да смени посоката си или да падне съвсем по всяко време и тогава ние щяхме да бъдем загубени. Нататък по западния бряг нямаше друг плаж или залив, където един тръстиков съд би могъл да проникне и да намери сигурно прикритие — само стръмни крайбрежни скали и две-три невъзможни за нас котвени стоянки, блокирани от коралови рифове. Отчайваща работа. Според мен бе абсолютно безсмислено да рискуваме живота си в опит да заобиколим дългия скалист бряг при вятър от морето, когато бихме могли спокойно да влезем в очарователния залив пред нас, да хвърлим котва и да се срещнем с хора, на които щяхме да обясним какъв е случаят. Но след като нямах подкрепата на екипажа, плюс всичките предупреждения от външния свят, аз се реших на компромис.

Вятърът към брега се усили дотолкова, че тук-там по вълните заизскачаха бели шапки. Съобщих на екипажа, че съм съгласен да предприемем двучасов пробен опит за заобикаляне на западния нос при непрекъснат контрол върху местоположението му. Ако след два часа изчисленията покажат, че сме в състояние да държим курс встрани от носа без отклонение, тогава ще продължим. Ако ли не, все още няма да бъде късно да хванем вятъра на обратния халс и да се върнем в пристанището Хадибу.

Всички бяха възторгнати от идеята, но вътрешно аз изобщо не се радвах. Според мен този ход бе хазартно рискован.

Два часа плавахме на запад покрай черни неприветливи скали, където прибоят белееше на тъмния фон, тъй като силният вятър от морето продължаваше да духа. Наистина се излагахме на опасност. Тъкмо бе изтекло определеното време, когато Нормън се измъкна от каютата с две нови радиограми, а в същото време Детлеф слезе от мостика със своите навигационни изчисления. Оставили Герман сам на руля, всички останали се скупчихме нетърпеливо около масата, докато Нормън зачете на глас: „Представителството на Южен Йемен в ООН във връзка с правителството си за да обясни положението на «Тигрис». Стоп. Надяваме се ще последва разрешение. Стоп.“ Второто известие гласеше: „Норвежкото посолство в Лондон съветва Южен Йемен да даде съгласието си да се приземите на Сокотра.“

Чуха се радостни възгласи и бе предложено веднага да направим поворот и да се върнем в залива Хадибу. Аз обаче поисках да чуя рапорта на Детлеф. Той съобщи, че се движим с два възла, въпреки насрещното течение, и като се извади относът, курсът ни е с постоянна посока от 278°, което бе с 18 градуса встрани от все още много отдалечения западен нос.

Детлеф бе първият, който поиска да се качи на мостика и да обърне „Тигрис“ към Хадибу.

— Сега знаем със сигурност, че няма да стрелят по нас — пошегува се той. Ала този път бях непреклонен.

— Не — отвърнах аз. — Единодушно решихме да направим двучасов пробен преход, да проверим дали можем да заобиколим носа. Вече имаме резултат. Той е положителен. Затова продължаваме, иначе тази рискована маневра дотук ще бъде безсмислена.

Нормън ме подкрепи. Трябва да продължим напред, рече той, понеже шумерите или египтяните едва ли са спирали на този остров, след като са знаели, че на него не могат да намерят нито злато, нито други ценни суровини. Ала повечето от останалите почнаха горчиво да съжаляват за приключенията, които изтървахме, като не се отбихме в залива Хадибу и оставихме неразрешени загадките на Сокотра. Всички се взирахме в отминаващите крайбрежни долини и мислено се изкачвахме в платата над тях, да проучим планинските клисури горе, между дивите чукари.

Карло и Герман измъкнаха няколко бутилки червено вино, запазени за специални случаи, и щом слънцето потъна сред няколко фантастични облака, които отначало помислихме за острови в морето, ние продължавахме да задържаме вълнореза вдясно от носа, очертал се срещу златистия залез. Стръмните крайбрежни скали на Сокотра бяха непрекъснато край нас, ала западният край на острова бе все още твърде далеч. Съзряхме няколко примитивни селища от каменни постройки, разположени на заравнени тераси над скалите, но скоро можехме да различим само брадатите си физиономии около газения фенер. Щурците тананикаха в тръстиката, малки рачета се разхождаха край голите ни крака. В крайна сметка щастливото плаване на единайсетчленния ни екипаж на борда на шумерския ма-гур продължаваше. Лека-полека взех да прощавам на моите хора, загдето не ме подкрепиха при сутрешното гласуване. Та нали целта на нашата експедиция бе да изпробваме качествата на кораба ни и екипажът не би могъл да изрази доверието си към него по по-добър начин. Този праисторически плавателен съд, обявен за негоден за плаване извън месопотамските реки, ни бе пренесъл през залива до Бахрейн, от Бахрейн до Оман, от Оман до Пакистан и от Пакистан до африканския остров Сокотра и дотолкова бе съхранил своята мореходност, че екипажът му предпочиташе да не прекъсва плаването, макар да ни предстоеше преход от хиляда мили между забранени за престой брегове, преди да се отвори друга възможност да се приземим.