Тур Хейердал
Експедиция „Тигрис“ (6)

6. Овладяваме „Тигрис“

Изопнахме нашето добро старо ветрило сред митичните води на Дилмун и изпитахме чувство, като да сме разперили крила, зареяни волно в простора. Вълнорезът ни отново бе неуязвим, подобно на птича гръд — с всяко перо на мястото си. Ветрилото улавяше отлично вятъра, който ни носеше на плещите си — вълнуващо усещане, познато само на пернатите, планерите и ветроходите. Плаването ни на влекало приличаше на возене в камион със спукани гуми по разкопан път. Сега обаче сякаш не докосвахме меките вълни, готови да полетим, както се вдига от морето месецът-кораб — в шумерски стил.

Беше приятно. Истинско удоволствие. Нормън забрави за треската си и грейна от радост. Хванали по един румпел, стояхме от двете страни на кърмовата платформа, въртяхме дългите скосени гребла за управление и със задоволство се убеждавахме, че засега „Тигрис“ изпълнява превъзходно маневрите.

На борда бяхме единайсет свободни мъже — свободни, доколкото е възможно човек да бъде свободен. Бяхме волни като чайките, които ни придружаваха. Подобно на тях и ние нямахме предопределен маршрут. Никой никъде не ни очакваше. Не бяхме задължени да се отбиваме в някое пристанище, нито пък трябваше товар някому да занесем. Свободни бяхме, ако не се смята една малка подробност. За разлика от чайките, които не знаят граници, нашата свобода завършваше там, където започва сушата. Необходимо бе да се измъкнем от този залив, за да си осигурим безграничната волност на необятния океан. Ала изходът на залива представляваше същински иглени уши. Щяхме ли да съумеем да ги уцелим?

Отдавна зимният вятър бе задухал, откъдето трябва, и сега вееше с пълна сила от север. Идеален вятър да плаваш с тръстикова ладия от Ирак за Бахрейн. Ала след Бахрейн целият залив прави завой под прав ъгъл, та се налагаше да държим курс запад-северозапад, за да се проврем през „иглените уши“ в открития океан. Трудно можехме да очакваме, че до изхода на залива ще ни съпровожда попътен вятър. И днес, както е било в шумерски времена, тази отсечка изискваше изкусна навигация.

Погледнат, в точните му очертания, на глобус, а не на карта, заливът по размер е равен на Британския остров и прилича на стомах: с по един-единствен вход и изход. Бяхме влезли през гърлото, спускайки се по Шат-ал-Араб в единия край и сега напредвахме към тесния като черво Ормузки проток в другия край. Тъкмо там Арабският полуостров изтънява в дълга кама, в посока от юг към север, която би опряла в изпъкналия търбух на Азия отвъд протока, ако не беше иранският бряг, който е силно вдлъбнат точно пред острието на камата, като по този начин се създава крайно извитият и опасен проход между обградения от суша залив и океана отвъд.

Ала докато порехме весело вълните напред, трезво си дадохме сметка, че трудността не се състои само в навигацията срещу главното направление на вятъра през тесен проток, обточен със скали и осеян с островчета. Ормузкият проток е прословут със своя невероятно оживен морски трафик: танкери и търговски кораби от целия свят непрекъснато сноват в двете посоки, като превръщат прохода в изключително рискован участък за малките ветроходи. С основание или не вече бяхме предупредени, че Ормузкият проток представлява най-натовареният морски път в света, а на нашата пилотска карта той бе изобразен като истинска водна автострада с две платна — съответно за влизане и излизане. Всичко това бе добре дошло за гигантските кораби, които се носеха с пълна пара, снабдени с радари и автоматично управление, ала очевидно за сигурността на по-малките дървени или тръстикови съдове не бе помислено достатъчно. Капитанът на един норвежки супертанкер ми разказа как веднъж, когато корабът му тъкмо навлизал в Ормузкия проток, при обиколката си по палубата вахтеният открил едно ветрило дау да виси на вълнореза. Никой не бил видял самото дау; дори не разбрали какво е сполетяло екипажа му.

С Кхалифа за преводач двамата с Нормън неколкократно бяхме обикаляли из пристаните за малотонажни съдове в Манама и разговаряхме с не един собственик на моторно дау. Малки кораби често идваха от Оман да товарят бутилирана вода и други стоки от Бахрейн и един от капитаните ни обясни, че съществува тесен ръкав, отделен от трафика в Ормузкия проток чрез низ скали, по който те винаги минавали, за да избягнат пътя на бързите модерни кораби. Капитанът се съгласи да ни преведе през въпросния проход, като следваме дирята на неговото дау. Излишно бе да проявяваме самонадеяност, когато имаше всички основания да бъдем предпазливи, и затова, щом опнахме ветрило извън рейда на Бахрейн, една стара и доста поочукана от природните стихии гемия без мачта пое пред нас на разстояние, колкото да се чуваме. Нейният чернокож капитан Саид Абдула приличаше повече на африканец, нежели на арабин, макар че бе родом от султаната Оман. В последния момент четирима души от екипажа на корабчето бяха дезертирали; сигурно са предчувствували какво ги очаква. Все пак на борда останаха четирима моряци, желаещи да се завърнат в Оман. Единият от тях бе африканец суахили, двама бяха от Северен Йемен, а четвъртият бе сънародник на капитана от Оман. Рашад с охота се присъедини към тази разнородна група в ролята на преводач и свръзка между двата кораба, които, общо взето, бяха еднакви по размер.

Саид притежаваше компас, но не и карта. За наша изненада не се насочи право към целта: Ормузкия проток. Курсът, който пое, явно бе в съгласие с някаква стара традиция, понеже бе следван от всички дау. Щом подминахме ляво на борд едно ниско островче от бял пясък и Бахрейн със своите танкери потъна зад нас, нашият пилот се отправи към края на Катарския полуостров, друга издължена, но тъпа кама, вдадена в залива по посока север. Доста мудно се бяхме измъкнали от доковете „ASRY“ и сега Рашад извика, че капитан Саид настоявал да побързаме, за да обходим Катар преди падането на мрака. Нормън направи справка с мореходния наръчник за Персийския залив, след което добре разбрахме на какво се дължи желанието на Саид да се отдалечи от тия брегове. Прочетохме следното: „Всички селища по северозападното крайбрежие на Катар през 1951 г. бяха напуснати от жителите им и сега са в развалини, след като през последните години бяха подложени на грабежи; рибари понякога лагеруват временно сред останките.“

Достигнахме северозападния бряг на Катар тъкмо по залез и скоро падна нощта. Брегът хич и не изглеждаше безлюден. Откъм десния борд забелязахме няколко светлинки по сушата и премеждията от Файлака възкръснаха тоз миг в съзнанието ни. Капитан Саид напредваше със скорост четири възла, но най-доброто, което ние успявахме да постигнем при курс на изток със северен вятър, бе два възла, затова той настоя да ни вземе на влекало. За късмет обаче буксирният му кабел се скъса и когато капитанът дойде отново да ни върже, аз отказах. Опасностите, свързани с влекалото на този небрежен човек, за нас бяха по-големи от „заплахата Катар“, която бе твърде далечна. Саид се разгневи, и Рашад се оказа между чук и наковалня в последвалата размяна на ядни послания от двете страни. Посред разправията някаква огромна морска птица с дълъг, извит в края клюн кацна при нас и предизвика суматоха, додето накрая се успокои в ръцете на Карло; по-късно, през нощта, тя отлетя от „Тигрис“ и изчезна в мрака. Малко след това един голям ястреб се появи в светлината на газения фенер при кърмата и продължи да кръжи тъй ниско над главите на кърмчиите, че успявахме да различим дори ноздрите в извития му клюн. Сетне и той се изгуби. Луната бе пълна, небето — ведро; чудесно бе да плаваме на воля. Ала севернякът бръснеше хапливо, затова, щом дауто-пилот набра скорост и ни остави сами с вятъра и естествения ритъм на вълните, на всеки му се прииска да се мушне под топлото одеяло.

Саид ни бе посъветвал от Рас Ракан, най-северната точка на Катарския полуостров, да се насочим към остров Халул, който би трябвало да се отличава с висок бряг и фарова кула. Дълбоко спях, когато рулевите на вахта ме събудиха. Светлините на Катар бяха изчезнали, ала край нас отново се мержелееше силуетът на познатото ни дау и Рашад съобщи, че капитан Саид държал на всяка цена да ни вземе на влекало. Останах изненадан, но категорично отказах, след като кърмчиите потвърдиха, че следват точно курса, посочен от Саид. После обаче научихме, че предложеното влекало не ще ползва нас. Морето бе твърде бурно и старото дау можеше да загази, понеже вече се бе появила пробойна в борда му и екипажът непрекъснато изпомпваше вода. Двигателят му не бе в състояние да поддържа толкова малка скорост, с каквато плавахме ние, а пък ако останеше да кръжи около нас, големите вълни щяха да го направят на трески. Вземеше ли ни на влекало обаче, ние щяхме да натежим, гемията нямаше да бъде подмятана така безмилостно и моторът й щеше да заработи с исканата от нас скорост. Капитан Саид заяви, че няма да продължи по-нататък, ако не ни вземе на влекало.

Получи се абсурдно положение. Сега, когато най-сетне бяхме способни да плаваме, както желаем, нашият пилот беше отчаян, загдето не му позволяваме да ни закачи на влекало. За да спечелим време, поисках един час да размисля. Саид неохотно се съгласи и корабчето му изчезна в мрака. При последния разговор с Рашад нашият посредник предложи да изпратим гемията обратно в Бахрейн, а ние да продължим сами. Мнозина на борда бяха на същото мнение, но Карло и Юри бяха единодушни с мен, че докато не напуснем тия смутни води с всичките им препятствия, оживен трафик, променливи ветрове и приливно-отливни течения, по-добре ще бъде да задържим дауто като предпазна мярка.

Час по-късно гемията се върна, сега капитан Саид бе станал кротък като агне. Призна, че е нает от нас на служба и ще изпълнява всичко, каквото наредим. Ала бихме ли били така любезни да му съобщим координатите си и приблизителния час на пристигане край остров Халул, понеже съвсем загубил представа за местоположението си вследствие на постоянното кръжене наоколо. Под лунните лъчи не бе трудно да забележим колко лошо гемията се клатушка и Рашад сподели, че в сравнение с люлката, на която бе се качил, „Тигрис“ приличал на непоклатим пристан. Помпата на нашия пилот работеше непрекъснато. Спасителната лодка на борда му имаше по-съсипан вид и от самото дау и Рашад настоя да приключи с посредническата си мисия. Явно бе като бял ден, че Саид ще се чувствува в по-голяма безопасност, ако нашата здрава тръстикова ладия бъде привързана за кърмата му, но страхувайки се да не го отпратим да се връща сам в Бахрейн, накрая прие да спази първоначалната ни уговорка. Възторжени продължихме плаването самостоятелно.

С изключение на няколко дървени сандъка и разни други отломки, морето се оказа изненадващо чисто; очаквах далеч по-плачевна гледка в залива. Не бяхме виждали гемията вече от часове, когато рано следобед същия ден ХП извика от кърмовата площадка, че забелязал странна бяла кутия да се носи точно срещу носа на ладията. Миг по-късно яростен удар разтърси целия корпус. ХП напълно загуби контрол върху управлението и „Тигрис“ се изви на траверс, докато ветрилото и дългите изхлузили се примки на вантите заплющяха и обсипаха с удари всички и всичко. В последвалите секунди на хаос корабът ни замръзна на мястото си: сякаш бяхме попаднали в някаква гигантска рибарска мрежа насред морето. В същност тъкмо това се бе случило. Установихме, че дебело найлоново въже с червен цвят, подобно на морска змия, ни бе обградило от всички страни, докато бялата кутия лека-полека се отдалечи и сетне потъна под вълните. Сега съзряхме и други такива кутии да се подмятат нагоре-надолу из морето. Мрежата, която държаха, изобщо не видяхме. С бързината на Тарзан Детлеф скочи отстрани на борда, издаде се над водата, увиснал на вантите, и с ловджийския си нож преряза дебелото въже, което ни държеше в плен и заплашваше да разцепи тръстиковите снопи. Друг начин да спасим нашата ладия и кърмовите й гребла нямаше. Червената змия отпусна желязната си прегръдка — мъртва и безпомощна, тя се загърчи по хребетите на вълните около нас и позволи на „Тигрис“ да продължи хода си, докато ХП отново овладя управлението. Сложил маска, Детлеф се провеси зад борда, но не откри никакви повреди по снопите.

Няколко часа по-късно „Тигрис“ бе обкръжен от истински този път морски змии, някои червени като найлоновото въже. Близо два дни тия твари владееха морето около нас. Ужасни на вид създания, украсени с най-пищни шарки. Повечето от тях се носеха летаргично по вълните, прилични на парчета въже, с дължина колкото обикновен смок. Други се гърчеха зигзагообразно, независими от движението на морето: плуваха по повърхността с всичките отличителни черти на истински змии. Впрочем те съвсем не са безобидни. Двайсет морски вида от това влечуго са известни в района, където се намирахме в момента, както и в Оманския залив, непосредствено след Ормузкия проток. Ухапването на деветнайсет от тях е смъртоносно. Ала те са твърде сънливи и почти никога не нападат. Отделните видове се различават по разнообразните си шарки и цветове.

Бях се подготвил за срещата със змиите, ала тъй се случи, че първата, която видях, плаваше на повърхността току до борда тъкмо когато Детлеф пускаше една брезентова кофа, та да изтегли вода и да облее главата си за освежаване. Змията не попадна в кофата му, но щом нададох предупредителен вик, Детлеф реши, че е вътре, и за малко не се катурна през борда, преди да му покажа змията, загърчила се на мястото, откъдето преди малко бе взел вода. Беше с кафяв гръб, отдолу жълта, с черни лъкатушни линии отстрани. Следващата, която видяхме, бе жълта на черни точки; някои пък бяха яркочервени. Дни наред никой не смееше да се окъпе или поне да си направи душ, преди да е огледал внимателно дали във водата няма змии, които гъмжаха навред из този район.

Тази нощ, когато се измъкнах от каютата да поема среднощната си вахта на руля, открих, че „Тигрис“ е заобиколен отвсякъде със светлини, сякаш бе влязъл в пристанище. От едната страна проблясваше лъч на фар, а отвъд него, на три различни места, нощното небе бе оцветено в медночервен цвят от сиянието на буйни, невидими пламъци. От другата страна, твърде близко до нас, ярко гореше петролен огнен език, който осветяваше ветрилото и целия десен борд. Отзад някакъв грейнал от светлини кораб пресичаше водната ни диря, а далеч напред можехме да съзрем мачтовия фенер на нашето дау. Ненадейно въздухът бе станал доста по-топъл. Няколко звезди освен луната, все още почти пълна, танцуваха лудо от двете страни на топмачтата. Бяхме достигнали остров Халул и сега маневрирахме сред лабиринт от нефтени сонди. Детлеф изчисли, че сме плавали със скорост повече от три възла.

Едва успяхме да избегнем острото сблъскване с гемията на другата сутрин, когато две сриващи се вълни запокитиха „Тигрис“ и кораба-пилот в една и съща падина. Гемията този път бе дошла да съобщи, че помпата на борда се повредила; екипажът й искаше да се отклоним от курса малко на север, та да спрат на остров Сирри за поправка. Намерихме въпросния остров на картата и за наше удоволствие установихме, че въпреки дрейфа поради насрещния вятър ще трябва да съумеем да го стигнем. Но при сегашната си скорост не бихме могли да се доберем до Сирри по залез слънце, както бе изчислил Саид. Можехме да пристигнем късно следобед на следващия ден. По този въпрос се получи пълно разногласие между капитан Саид и нашите навигатори, ала тъй или иначе продължихме заедно — гемията ту изчезваше далеч напред, ту изоставаше назад.

Скоро Саид пак затанцува със своето дау в опасна близост до нашия борд и накара Рашад да ни извика, че „Тигрис“ се е насочил прекалено много на север, срещу вятъра. Били сме хванали грешен курс за Сирри и току-виж сме го подминали, понеже островът се намирал доста по̀ на изток в сравнение с поддържаната от нас посока. Тая забележка засегна професионалната чест на Нормън и на Детлеф, които бяха единодушни по въпроса за курса. Според тях Саид явно бе загубил всякакво чувство за ориентация, тъй като толкова пъти вече се бе отклонявал накъде ли не от обичайния си курс.

По здрач не достигнахме никакъв остров, нито пък по изгрев на другата сутрин, докато Саид бе вдигнал ръце и покорно ни следваше, предимно далеч зад нас. Тази нощ отново бяхме плавали сред петролни сонди; така бяха предсказали и нашите навигатори. Клатушкането през цялата нощ беше ужасяващо, та чак трябваше да спуснем брезента пред входа на каютата откъм левия борд, понеже над страничните рула отскачаше пяна. Когато гемията отново се приближи до нас призори, Рашад извести, че сега имали проблеми и с руля. От своя страна ние поискахме да се върне при нас, но той държеше да остане.

Щом превали пладне, Нормън и Детлеф предсказаха, че скоро остров Сирри ще се появи. Малко след това Нормън се изкачи на мачтата и почти веднага дочухме тържествуващия му вик: Сирри бе вдясно от нашия нос! Имаше достатъчно време да се отклоним по вятъра.

Лека-полека на хоризонта се очерта нисък, но хълмист остров. Това бе триумф както за навигаторите ни, така и за тръстиковата ладия, която издържа първия си сериозен изпит по навигация. Следобед островът набъбна. Виждахме крайбрежните скали, които се издигаха подобно останки на замък, заливани от пенливия прибой. Дори успяхме да различим някаква низина, залесена с едри дървета, и (което не бе особено привлекателно за нас) група огромни постройки и петролни инсталации.

Тогава край борда ни дойде гемията и оттам ни уведомиха, че островът е пред нас! Междувременно заваля. Приготвихме новата си котва и се съгласихме да влезем в пристанището насреща, та да изчакаме поправката на дауто-пилот. Саид отново излезе начело и се впусна в продължителен рейд напред. После се върна с пълна скорост, а Рашад крещеше с цяло гърло:

— Това не е остров Сир! Това е иранският остров Сурри! Саид нали непрекъснато ви повтаряше, че карате прекалено много на север!

Пълно объркване. На „Тигрис“ ново преглеждане на картата под поройния дъжд. Правописни справки на арабски, английски и немски. Остров Сурри? Няма такъв остров. Ала след новото уточняване на произношението и правописа от страна на Саид и Рашад стана ясно, че капитан Саид е искал да отиде на остров Сир, а не на Сирри^[1]. На картата имаше един остров, означен като Сир Абу Нуаир, обаче в съвсем друга посока: на две крачки от брега на Оман. Саид позна пълното име на острова и потвърди, че тъкмо там е трябвало да иде.

В края на краищата нищо страшно не се бе случило. Лично ние в момента се намирахме в по-благоприятно положение: можехме да се насочим с добър вятър право към Ормузкия проток. Нищо не ни пречеше преди това да се отбием заедно с гемията в Сирри, за да я поправят. Ами, и дума да не става. Само мисълта да прекрачи на иранска територия докара капитан Саид до пълно отчаяние. Не разполагал с персийски флаг. Нито с документи, които да му разрешават да плава в персийски води.

Ние имаме персийски флаг, ще му го дадем, казахме от „Тигрис“. Излишно бе да спорим, Саид нямаше време дори да ни изслуша. Сега призна, че нещо не било в ред и с мотора му, освен това резервоарът за вода протекъл. Не сме били в арабската част на залива: опасна работа. И преди да успеем да постигнем някакво съгласие, гемията с всичките си повреди се понесе с пълна скорост по вятъра в посока далеч на юг от Ормузкия проток. Завикахме след обезумялото дау, че оттук нататък ние трябва да гоним само Ормузкия проток и нищо друго. Сред рева на морето ни се стори, че доловихме гласа на Рашад, който даваше наставление да се срещнем някъде около Арабския полуостров, на север от Дубай. Наименованието на мястото, предложено за срещата — кой знае дали бе залив, или крайбрежно островче, — напълно бе заглушено от околния шум и единственото, което можеше да ни ориентира сега — след като малкото дау бе заминало, за да не се върне никога, — беше избраният от капитан Саид курс на югоизток.

Излишно бе да спираме в Сирри; още щом зърнахме петролните инсталации и приличните на хангар сгради, тоя остров загуби привлекателността си за нас. Ала и не виждахме причина да бягаме панически като Саид. Нямахме визи наистина, но едва ли някой щеше да заподозре, че контрабандисти или шпиони са решили да прекосяват залива с тръстикова ладия, затова си позволихме да навлезем в подветрените води откъм южната страна на острова; заплавахме в непосредствена близост покрай брега. Внезапното притихване на морето, както и рязкото прекъсване на неспирното клатушкане и подмятане по вълните, създаде на борда обстановка на театрално представление — дори заговорихме на тих глас, когато насядахме по пейките около дъсчената маса, призовани от Карло на обяд. Пържен хайвер със сухар и гореща супа от сушени зеленчуци бе менюто, на което се наслаждавахме, облечени в мушами, докато замираха последните издихания на дъжда. Какъв пейзаж само! Тихо море, разкъсани облаци, низ светлини от лявата ни страна, сякаш бавно плавахме по течението на река, а от другата — могъщи огнени езици трептяха отвсякъде, като че гореше линията на хоризонта, особено в посоката, в която се движехме. Навремени смятахме, че все още съзираме мачтовите светлини на дауто-пилот, но призори съвсем се изгубиха. С Рашад на борда.

Спокойните часове на завет зад Сирри не бяха много. Вятърът връхлетя иззад хълмистия остров с удвоена сила и вълните тозчас се уголемиха и освирепяха, сякаш за да ни отмъстят, загдето се опитахме да избягаме от лапите им. Постепенно взехме да усещаме как мостикът за управление все по-силно затреперва и се заклаща, тъй като въжените обвръзки се разтягаха и много дървени части се разхлабиха в свръзките, където бяха скрепени заедно или пристегнати към тръстиката. Кресчендото на разбунтувалото се море плюс пращенето на кърмовата площадка отново станаха оглушителни. Приготвената от дебело и твърдо дърво вилка за лявото кърмово гребло се разцепи; отначало се пропука и зейна срещу голите ни ходила, но сетне заплашваше съвсем да се раздроби и да изтърве масивното вретено на греблото, което щеше да направи на пух и прах цялата кърма. Приличен на каубой с неизменното си ласо, Карло мигновено се озова на местопроизшествието и с помощта на Юри превърза повреденото трупче и го стегна неподвижно в истинска въжена мрежа. Всички разшавали се чаркове на непокорната дървения при кърмата лека-полека се укротиха като сломени затворници. В схватката ни с морето през последните дни не пострадаха нито тръстиките, нито палмовите листа, но двете широки дъски, които бяхме поставили отстрани на борда, за да ограничим дрейфа, се счупиха по средата като парчета шоколад. Тревогите ни идваха най-вече от изчезването на Рашад и гемията. Плътните снопи на „Тигрис“ ни вдъхваха абсолютна сигурност в каквото и да е море. Ала как щеше да се оправи старото дау в това време! Мракът отново се спусна над нас.

Вниманието ни в момента бе насочено към джунглата от червени огнени езици, които препречваха пътя напред и щом ги доближихме, се уголемиха застрашително, сякаш напредвахме към бойно поле. Когато черното нощно небе взе да избледнява призори, същото сполетя и яркостта на пламъците, ала ние знаехме къде са — на картата бе означен обширен район, затворен за мореплаване именно заради петролните инсталации. Трябваше да се насочим на север от тази област и да се вмъкнем в тесен проход между друго петролно поле и някакъв заобиколен от рифове остров. Още по̀ на север оттам минаваше пътят на корабния трафик, който бяхме длъжни да избегнем на всяка цена.

В трудния участък навлязохме малко след полунощ, когато за пръв път съзряхме отблясъците от няколко фара, а сетне и очертанията на остров, увенчан с голям огнен език, който се приближи откъм десния ни борд. Движехме се с ужасна скорост и по това време все още успявахме да зърнем пред нас някакъв блед мачтов фенер и една бягаща червена светлинка, които биха могли да бъдат от гемията. С неизправния си двигател тя едва ли бе в състояние да напредва много по-бързо от нас при силния вятър, който все повече се обръщаше в наша полза. Когато ме събудиха да поема нощната си вахта в два часа̀, с изненада открих, че постелята на Нормън е празна — още не бе дошъл неговият ред за вахта, но чух гласа му на мостика. Детлеф спеше дълбоко, убеден, както и аз, че управлението не представлява проблем при този добър вятър и ярки фарове, които се забелязват доста отдалеч, за да имат време кърмчиите да предотвратят евентуално сблъскване. Щом излязох от каютата, тутакси разбрах, че нещо не е в ред или с нашето местоположение, или с картата. От лявата ни страна небето бе катранено черно, а там трябваше да има фарови отблясъци. Всички неподвижни светлини и пламъци се намираха откъм десния борд, докато вляво се виждаха само откъслечни корабни светлини. Възможно ли бе някакво течение да ни е отнесло на север от цялата фаланга петролни полета и да ни е приближило до пътя на корабите?

На мостика заварих Нормън с други трима членове на екипажа трескаво да обсъждат данните от картата. Очевидно нещо не беше както трябва или, най-малкото — не беше така, както очаквахме.

— Какво става, Нормън?

— Трябваше да изменя курса, движехме се по грешен фар!

Нормън лежал неспокоен на своя матрак в проветривата камъшена каюта, когато доловил възбудени гласове да идват откъм мостика. В объркания разговор между Тору, Асбьорн и Норис Нормън дочул, че споменават за повече фарове, отколкото трябвало да се очакват според картата. Тогава Нормън се втурнал към мостика и установил, че напредваме към риф. Островният фар не работеше и ние се бяхме ориентирали по грешен сигнал.

— Най-безопасното нещо, което можехме да направим, бе да се спасяваме на север — добави Нормън. — Измъкнахме се само на около миля от рифа!

От всички огнени езици, които забелязахме, само един се оказа на мястото си — другите не бяха там, където сочеше картата, или изобщо не бяха отбелязани на нея. Скоро един по един отминахме всичките и макар никой от нас да не проумяваше съвсем ясно какво се бе случило, явно бе, че само бдителността и бързата намеса на Нормън бяха ни отървали от рифовете. Приехме, че сме обходили криво-ляво всички препятствия откъм десния ни борд; по някакъв необясним начин рифовете и останалите опасности бяха чудодейно преодолени, затуй си позволихме да свием още надясно и хванахме курс 80°, право към Ормузкия проток.

Малко преди изгрев слънце вятърът побесня. Завъртя се по̀ към запад и връхлетя на мощни пориви, вълните станаха съвсем хаотични, каквито са обикновено при поява на рифове или течения. Тъкмо бяхме открили някакви странни образувания вляво далеч пред нас и сега напрягахме взор да разберем какво представляват. Гледани през биноклите в сивкавата зора, те приличаха на фантастични замъци от арабска приказка, обстрелвани с бяла пяна от разгневеното море. На хоризонта пък съзряхме да подскача малко петънце: може би нашето дау с Рашад на борда. После трябваше да захвърлим биноклите и да насочим цялото си внимание към нашия кораб. Един рязък и свиреп порив на вятъра, подпомогнат от коварна странична вълна, неочаквано ни запокити косо срещу вятъра и преди ветрилото да бъде нагодено или нещастните кърмчии да успеят да ни върнат в курса, всички дяволи на вселената сякаш се стовариха върху нас. От курс 80° носът затанцува между 0° и 340° и за секунди целият екипаж беше на палубата, повел жестока борба за овладяване на ладията. Вятърът връхлиташе връз такелажа и бамбуковите прегради с ярост, каквато още не бяхме изпитвали върху гърба си при това пътуване. Дебелото платно плющеше със сила, която би отнесла всеки от палубата, а примки и краища на шкоти, браси и ванти свистяха наляво и надясно, обсипвайки с удари екипажа. Като диваци се бяхме вкопчили в платното и въжетата и в последвалата неистова битка лявото дървено трупче, поддържащо топенанта, се разцепи на две и реята с ветрилото полегна наляво. Подлудялото платно трябваше да се свали моментално, ако не искахме да се простим с цялото си стъкмяване. Ала примките на фала, обикновено лесни за разплитане, сега бяха така затегнати, където ги бяхме вързали за перилата на мостика, че никоя сила не беше в състояние да ги развърже, и платното, плющящо яростно на наклонената рея, остана на милостта на бурята. Мислено благодарих, че това бе нашето по-малко ветрило, а не оня гигант, който зарязахме в Бахрейн.

Откраднах секунда-две, за да хвърля поглед към чудатите форми пред нас, докато навред около мен — по палубата, на мостика и върху покривите на каютите — се водеше ожесточена схватка. Да, странните неща бяха там. Но нашето дау беше изчезнало и повече не го видяхме. Призрачните замъци, обвити в синкави утринни изпарения, сега се бяха приближили доста и скоро първите отблясъци на новия ден ги огряха. Една от чудатите форми представляваше гигантска платформа, закрепена върху кръгли стълбове, високи и масивни като кули, и приличаше на обърнат наопаки замък. Другите две бяха съвсем различни: те наистина наподобяваха джамии или ориенталски крепости и бяха задръстени от мачти и кули, дори къщи. Нямахме представа дали тия неща са разположени върху рифове или сред плитчини, или просто бяха закотвени плаващи конструкции, но морето, побеляло напълно, с див устрем се мъчеше да изкатери колоните и стените на тия яки прегради. Докато траеше отчаяната ни борба, успяхме да забележим, че вятърът ни тласка на юг, тъй че щяхме да избегнем сблъскването, дори да не бяхме съумели да оправим ветрилото и да овладеем управлението. Ала тези изкуствени препятствия явно бяха новопостроени, понеже нямаше и помен от тях на картата — ето защо не можехме да бъдем сигурни какво ни дебне оттатък. По същото време пред нас прекосиха два гигантски танкера, а трети мина успоредно на борда. Твърде грамадни, за да се клатушкат като нас, тези кораби цепеха кипящото море, съпроводени от високи бели гейзери, които се извисяваха над вълнорезите им. Слава богу, че при нас нямаше такива гейзери, иначе каютите и всичко останало щеше да бъде ометено от борда. В замяна на това ние танцувахме по водата като патица и тъй вълните изобщо не успяваха да ни пипнат здраво. Единствените опасности за нас бяха корабите и сушата.

Благодарение на железните пръсти на алпиниста Карло най-сетне затегнатият фал бе развързан, след като трима души бяха увиснали с цялата си тежест на въжето, та да се намали тягата върху възела. Дълбоки белези от примката останаха в дървеното перило на мостика, след като освободихме фала и свалихме ветрилото. Нормън замени счупената дървена част и с помощта на ХП, закрепен за върха на огъващата се мачта, ветрилото отново бе опнато под променен ъгъл; това даде възможност на двамата кърмчии да изправят курса на „Тигрис“. Закусихме на крак, понеже гневното море изпращаше тежки пръски в оставените без надзор чаши и паници. Веднъж една необуздана коса вълна успя да прелети от борд до борд между двете каюти, като грабна всичко от масата и ни накваси до гърди.

Ако малкото петънце, което за последен път бяхме съзрели пред нас призори, действително беше нашето дау, то не напредваше към Ормузкия проток, ами към арабския бряг дълбоко на юг. При сегашния западен вятър ние се намирахме в идеална позиция за достигане на Ормузкия проток, ала не можехме да изоставим Рашад без пукнат грош в джоба сред непознати моряци. Извихме по̀ на югоизток — според приблизителната посока, подсказана от гемията.

Обстановката бе отчайваща: морето бе толкова разбъркано, че двамата кърмчии трябваше с най-голямо внимание да следят за всяка вълна, както и за променливите пориви на вятъра, за да не изтърват повторно управлението. Зад кърмата хвърлихме да се влачи нашият червен спасителен пояс, в случай че някой бъде отнесен зад борда, но освен това всеки бе снабден с лично осигурително въже, препасано около кръста, и бе получил изрична заповед да привързва свободния му край, където намери за добре — за някоя част от такелажа или пристройките — при положение, че не се намира в безопасност между плетените стени на каютите. Не след дълго една двуметрова акула дойде да си поиграе уж приятелски с подскачащия пояс. Това бе първата едра риба, която виждахме в тия води, ако изключим острите перки, които на няколко пъти изникваха сред вълните около нас — предполагахме, че са от риба-меч.

По пладне за пръв път морето стана ужасно замърсено. Малки и големи късове от втвърден черен петрол и зифт се носеха нагъсто по водата околовръст и недвусмислено свидетелствуваха за скорошно чистене на танкери в района. Отгоре на всичко обаче катранената чорба бе осеяна с консервни кутии, бутилки и какви ли не други отпадъци, а и с невероятно количество здраво, годно за употреба дърво: бичмета, дъски, талпи, сандъци, трупи и големи листи шперплат. На едно такова парче се возеше пасажер: отровна жълта змия. Всичкият дървен материал бе почернял — полепнал с петрол от вълните, които го подмятаха. Никой от нас досега не бе срещал такова замърсяване в открито море. Разликата с останалата част на залива бе толкова очебийна, че ни обзе страх да не би някъде наблизо да се е случило корабокрушение. Никое местно дау не би се лишило доброволно от този скъпоценен дървен материал, нито пък бе възможно гемия да пренася такива количества суров петрол. А сега ние с мъка успявахме да избегнем сблъскването с някои масивни трупи и греди, които се носеха като торпеда по вълните. По-малките парчетии обаче не съумявахме да заобиколим. Никога до днес не се бяхме движили тъй бързо с плоскодънен съд. Детлеф изчисли скоростта ни на повече от четири възла.

От време на време пак загубвахме контрол над управлението, но лесно ни се удаваше да се върнем в курса. В момента, в който ветрилото заплашваше да заплющи, кърмчията откъм подветрената страна на кърмовата платформа трябваше да хване с една ръка румпела, а с другата — да задърпа шкота и брасите, додето платното отново се изпълни с вятър. Дланите и пръстите на мнозина се протриха и изприщиха от въжетата. Карло и Юри едва можеха да разтворят юмрук — те неизменно биваха призовавани, щом борбата с въжетата ставаше напечена.

Залисани със стъкмяването и в търсене на гемията, ние напредвахме под пълна пара, когато от мостика долетя спокойният глас на Асбьорн:

— Вижте там, какво е това? Само облаци ли?

Небето над нас беше синьо, но плътни бели облаци задръстваха целия хоризонт отпред. Облаци наистина, ала какво, по дяволите, прозира над тях? Грабнах бинокъла и това, за което бе попитал Асбьорн, ясно изскочи в кръгозора ми. Отначало просто не можех да повярвам на очите си. Над облачния слой, издигната над земята, се очертаваше суша, като някакъв мътен, друг свят. Масивни скали се възправяха там, засега толкова отдалечени, че ниските им части изглеждаха прозрачни и дори не стигаха до облаците; на фона на ясното небе върховият хребет се отличаваше по особения си син оттенък. Това, което всички ние наблюдавахме втрещени, ми се струваше твърде високо в небесата, за да е действително. Дали не вървим към Хималаите? Или пък това е оптическа измама, фата моргана?

Нашата навигационна карта изобщо не бе ни предупредила за гледката пред нас. На нея обаче не бе означено нищо отвъд бреговите очертания. Късовете суша навсякъде представляваха еднотипни бели петна. Ние дотолкова бяхме привикнали с ниския профил на иракските низини, тинестите наноси и варовикови рифове, които досега бяхме виждали в района на залива, че просто не бяхме подготвени психически за подобна внушителна гледка. Измъкнахме от багажите една сухоземна карта на Оман. От нея се разбра, че камата на Арабския полуостров, с Ормузкия проток при върха й, стръмно се извисява до височина 2000 метра над залива. Та ето какво бяхме съзрели пред нас. Целият този остър полуостров бе зает от масивна планинска верига със скални стени, спускащи се почти отвесно до водите откъм залива; тях наблюдавахме сега.

А Детлеф тъкмо бе отчел рекордна скорост: горе-долу пет възла. Ала щом разбрахме що за суша ни очаква отпред, тутакси завъртяхме кърмовите гребла, за да направим опит да се отдалечим от брега, преди да е станало късно. Очевидно в старанието си да държим посоката на гемията, бяхме слезли по̀ на юг, отколкото трябваше. Преследваното дау притежаваше мотор и вероятно бе проникнало даже още по̀ на юг в търсене на подходящо пристанище. Изчисленията, направени от двамата ни навигатори въз основа на вятъра и дрейфа, показаха, че вече се намираме твърде ниско под онзи край на полуострова, откъдето трябваше да се промъкнем някак до брега — оттук никога не бихме успели да се насочим право към Ормузкия проток. Тогава къде бихме могли да потърсим прикритие? Още по-трудно бе да отгатнем къде гемията е съумяла да се подслони. Със своя мотор тя бе в състояние да проникне във всеки коварен проток или заливче. Ала на нашите карти на този бряг не бе означено никакво пристанище или селище, нито един фар поне. Нямаше и нещо като плаж или друго удобно място за приземяване, нямаше даже къде да се хвърли котва, понеже отвесните скали се спускаха направо в дълбоките, бурни води на прибоя.

Картата сочеше един-единствен леко издаден нос, където Саид би могъл да преведе Рашад и своя екипаж между отвесните скали и там на завет да направят необходимите поправки. Казваше се Рас ал Шайх. Ако съдехме по хоризонта пред нас, това би трябвало да е някоя ужасно негостоприемна хлътнатина между скалните стени. Скоро щяхме да разберем. Налагаше се да подминем Рас ал Шайх на път към последния нос при входа на Ормузкия проток.

Планините все още бяха далеч, макар че вече различавахме очертанията на скалите: издигаха се от морето и сетне преминаваха през облачния слой. Нямахме намерения да се придвижваме към този бряг. Оставихме парчетата плаващо дърво на мира, нямахме време да наблюдаваме замърсяването на морето — трябваше да си спасяваме кожата. Плоскодънен съд като „Тигрис“ по-успешно от всеки друг кораб би могъл да премине прибоя пред брега, дори би бил в състояние да възседне без риск някой риф или да се приземи на скалист бряг, ала на никое мореходно изобретение не би се удало да се справи с отвесни стени.

Дойде време Нормън да установи радиовръзка с бреговите станции. Сега трябваше да известим за изчезването на Рашад и гемията и да дадем приблизителните си координати край голите скални отвеси на Северозападен Оман. Радио Бахрейн ни зовеше, ала твърде много и силни гласове се бяха струпали на тази честота, за да може някой да улови сигнала на Нормън. Местоположението ни остана неизвестно за света, както бе и на гемията за нас, а по всяка вероятност — и на „Тигрис“ за гемията.

С мъка си пробивахме път нагоре край брега, като улавяхме вятъра странично, ала същевременно непрекъснато се доближавахме до скалите откъм десния ни борд, които искахме да избегнем. По-суров и заплашителен бряг не бях виждал през живота си: извисен безскомпромисно в небесата, без да има поне един шубрак или зелено парче трева, да омекоти резките отвеси. Вкаменена пустиня, изправена отвесно. Бурният вятър връхлиташе стремглаво върху тия стени, от които настъпващото море биваше яростно отблъсквано и оттам се отбиваше с пълна сила назад в продължение на много мили, като предизвикваше хаотичен кипеж от коварни възсядащи се и подскачащи вълни, несрещани въобще в откритите океански простори. Каква абсолютна заблуда се крие в убеждението на кабинетните археолози, че праевропейското мореплаване е било възможно само дотолкова, доколкото навигаторът не губи от поглед брега, и че до появата на испанските каравели презокеанските плавания са били изключени. При никакви обстоятелства морето не е така лошо и трудностите не са тъй големи, както там, където има скали или където вълните и теченията се натъкват на наноси и плитчини. Да не се отделя от брега за древния мореплавател би било най-сложната задача. Някогашните моряци трябва да са се чувствували също като нас в подобни ситуации, освен ако не са били по-подготвени. Никога досега при пътуванията ни с примитивни плавателни съдове не бяхме измъчвани от по-сериозни проблеми, отколкото при изнурителната битка да обходим последната суша, преди да навлезем в открития океан; така бе и при презокеанските пътешествия, когато достигахме брега от другата страна. Близостта на Арабския полуостров не създаде у нас ни най-малко чувство за сигурност. Напротив, беше истински кошмар, от който бихме искали да се пробудим и да се намерим здрави и читави сред Индийския океан.

Незначителният дрейф на „Тигрис“ потвърди зловещото предсказание на нашите навигатори, направено още щом съзряхме суша: ще се натъкнем на скалните стени, преди да сме успели да ги обходим изцяло до ширината на Ормузкия проток. Вятърът отново се измести твърде на север. В хаотичните талази, отбивани от брега, час по час бивахме повдигани върху някоя конусовидна вълна и завъртани на 40°–50°, преди да се плъзнем в следващата падина, напълно изгубили курса, с целия екипаж на палубата и върху покривите в нова отчаяна схватка с ветрилото и въжетата. Нищо не е в състояние по-силно от общата опасност да сплоти хора с различни възрасти и професии, обединили усилия за спасението на всички. Когато надвисне заплаха, човек рядко мисли за националност или различия в произхода. Никой от нас не смяташе, че може да се облагодетелствува за сметка на останалите, нито пък желаеше да прави впечатление с безразсъдна храброст — само успешното единодействие е от значение, когато се преследва победен изход в една битка. Всеки, който постъпва другояче, прилича на барабанист, решил да изсвири симфония без диригента и останалите оркестранти.

Докато скалите се доближаваха все повече и повече, решителността на целия екипаж бе изразена от тържествуващия вик на Нормън: „Ура, устояваме на вятъра!“ Беше го забелязал по червения пояс, влачен зад кърмата. Той ни показваше степента на дрейфа и сочеше посоката на реалния ни ход по водата. Безспорно при по-големи кърмови гребла и повече дъски откъм подветрената страна успехът ни щеше да бъде по-добър, но и така печелехме няколко безкрайно ценни градуса срещу вятъра, който сега слабо издуваше ветрилото косо откъм носа. Това радостно откритие бе достатъчно да подхрани боевия дух. Ала все пак сушата продължаваше да се приближава. Дори не ни се удаваше да я оставим встрани от носа; това бе възможно само ако направим поворот и се насочим към арабските емирати. Скалите, които се редуваха по протежение на десния ни борд, завършваха с изпъкнал нос, който едва-едва се подаваше отляво на нашия танцуващ вълнорез. Ако бяхме направили опит да свием още срещу вятъра с цел да оставим встрани издадената суша отпред, ветрилото щеше да се обезветри и щяхме да загубим целия си рулеви ход. Единствената ми надежда бе, че условията ще се променят, щом наближим съвсем сушата. Ударят ли се веднъж във високите скали, природните стихии сами щяха да бъдат принудени да обърнат направлението си. Течението ще свие успоредно на брега, вместо да тегли срещу него, ще увеличи и скоростта си; срещне ли скалите, същото ще стане и с ниския вятър. Единственият проход в непрекъснатата скална преграда бе Ормузкият проток, там, в самия край на полуострова. Ако природата бе заставена да следва този спасителен път, и ние щяхме да се измъкнем.

Продължихме злощастния си курс, уверени, че нещата ще се оправят и в близост до сушата ще бъдем в безопасност. Вече бяхме толкова близо, че виждахме подножието на отвесните бездни, потънали в разпенения прибой, ала между нас и брега нямаше и следа от гемията с Рашад. На едно място изникнаха две бели колиби, които сякаш бяха изрисувани върху скалите досами равнището на водата. Изглеждаха безлюдни, ако изобщо са били предназначени за хора. Никакъв живот не се забелязваше в пространството между „Тигрис“ и брега. В дневника си записах:

Сега сушата е страшно близо. Двамата кърмчии с мъка удържат твърд курс в ездата по огромните вълни. От моето място в каютата гледката през обточения с бамбук отвор вече не предлага горящи огнени езици, кораби и набраздено море, а само внушителен и неизменен планински пейзаж. Скосената вечерна светлина очертава по скалите отвесни плочи и жлебове, които със суровите си багри добре подхождат на сивите вечерни вълни, увенчани с пенливи воали. Имам чувството, че пътуваме през безплодните сипеи на някакво голо високопланинско плато, а скалите се издигат отвесно над главите ни с още по-високи върхове. Тъй или иначе, в момента отчаяно се мъчим с двете гребла да уловим курс 52°, та да не се разбием в Рас Шайх, първия от многото носове, които препречват пътя ни към Ормузкия проток. При късмет, със западни ветрове и евентуално течение на север покрай брега, имаме шанс да успеем, все пак… инш-Аллах!^[2]

Скоро след това, в 16.45 корабно време, записах, че слънцето току-що е залязло. Тъкмо бяхме преминали в друг часови пояс по посока на изток и почти бяхме готови да преместим часовниците си с един час напред. В далечината запроблясваха корабни светлини. Мрачните скали придобиха още по-тъмни отсенки, над тях блещукаше една-единствена звездица. Нощта се спусна около нас като затъмнителна завеса точно когато се насочихме на север покрай брега в побиваща тръпки близост до скалните стени, които провисваха подобно гигантски драперии от снагата на Рас ал Шайх. Това бе единственото място, където, предполагахме, Рашад и Саид биха могли да потърсят убежище. Зорко бдяхме, дано зърнем я силует на кораб или сграда, я отблясък от фенер. От покривите на каютите размахвахме нашите газени фенери, давахме и сигнали с фенерчетата. Никакъв отговор.

Нямаше фар на този нос. Нито искрица друга светлина. Никой не можеше да живее тук. Мрачният изглед на скалистите стени потвърждаваше враждебното впечатление, създадено от по-голямо разстояние при дневна светлина. Би било убийствено за нас да се вмъкнем между черните планински отвеси, за да последваме криволичещия каньон, означен на картата, независимо дали предлагаше закътано прибежище, оградено с надвиснали отвсякъде скали. Ако гемията бе имала кураж да проникне дотам, човек би могъл да допусне, че екипажът ще постави фенера на скалите, та да ни упъти къде е убежището й. Със скорост два възла ние подминахме тесния фиорд и оставихме зад себе си Рас ал Шайх.

Отново слязох в каютата и вписах събитията в дневника. По наше време бе само 17.30, но навън тъмнината бе непрогледна. Оттук нататък нямахме представа къде биха могли да отидат нашите изгубени спътници. Капитан Саид сигурно бе хванал съвсем различен курс от този, който бяхме предположили. До Ормузкия проток нямаше къде другаде да ги търсим. В момента се клатушкахме тъй безнадеждно сред отбитите крайбрежни талази, че малката петролна лампа, която се люлееше окачена на тавана и всеки миг заплашваше да ме цапне по главата, хвърляше повече сянка, нежели светлина, и макар да седях с широко разтворени крака на пода, опитвайки да се закрепя криво-ляво, докато записвам в дневника, като нищо щях да се преметна презглава, ако с едната ръка не се бях вкопчил в тръстиковата стена. Нищо на борда не трябваше да се оставя свободно. Закаченият на стената бинокъл излетя и ме прасна в челюстта. Ризи, якета и панталони, провесени на бамбуковите пръти в каютата, изнасяха цяло представление — приличаха на призрачна армия от роботи, които правят утринна гимнастика в съвършен синхрон. Всички се залюляваха в един и същи миг, в еднаква посока, под един ъгъл. Пешкири и бельо, кофи и кошници, фенери и часовници, всичко това се вдигаше от стените едновременно и заиграваше надясно и наляво, напред и назад, додето накрая с общ трясък се връщаше на мястото си.

След като разбрах, че в каютата не е възможно да се стои нито седнал, нито на колене, препасах осигурителното си въже и изпълзях навън тъкмо навреме, за да оценя акробатичното умение на Нормън, който известяваше от върха на люлеещата се мачта, че вижда отблясъци на фар пред нас. Засега те представляваха само периодични отражения в небето от въртящия се лъч на някакъв отдалечен фар, който скоро щеше да се покаже на хоризонта откъм лявата страна на вълнореза. От мостика Детлеф извика, че това трябва да е фарът от отсрещния бряг на входа към Ормузкия проток. И така, сега бе необходимо да държим тази светлина откъм десния си борд, за да обходим и последния, невидим нос на Арабския полуостров, но по-късно трябваше да завием под остър ъгъл и щом влезем в протока, фарът да остане ляво на борд.

Вятърът вече бе почнал забележимо да се обръща все по̀ на запад — отчаяните ни надежди май се сбъдваха. Бях убеден, че и морското течение бе принудено от непреодолимата скална бариера да свие покрай брега в нашата посока. Напрежението върху кърмовите гребла бе толкова голямо, че вилката на левия борд взе пак да зее и заплашваше да разкъса направената от Карло обвръзка. За да облекчим донякъде ужасния натиск, преди да се е случило най-лошото, се събрахме при кърмата и с дружни усилия издърпахме нагоре тежкото вретено на греблото, тъй че една четвърт от перото му остана над водата. Сега румпелът на това гребло не можеше повече да бъде достиган от пода на кърмовата площадка, та се наложи нов вид морска акробатика да влезе в действие, хем при най-кошмарното клатушкане за днес. Кърмчията на десния борд отговаряше за цялостното управление на ладията и трябваше да сигнализира на човека при левия румпел винаги, когато бе потребно съдействието на второто, вече ужасно тромаво, гребло. В непроницаемия мрак Карло се зае със същинското управление, а аз се покатерих на перилото около мостика, за да хвана другия румпел, докато разхлабените свръзки по дървенията врещяха и хапеха като разярени котки и човек трябваше да внимава много да не му притиснат някой пръст на ръка или крак. Стъпил с единия крак върху покрива на каютата, с другия пазех равновесие на една тясна дъска — вързана от външната страна на мостика, та да се укрепи греблото, — без да виждам нищо друго освен светлината на фенера, който Асбьорн бе запалил на разлюляната топмачта. Знаех, че дори с фенерче пак нищо нямаше да съзра под себе си, само черна вода. Нито пък можех да различа нещо, за което да се уловя освен дългото вретено на греблото, но то нито за миг не оставаше неподвижно, понеже сам аз го въртях с румпела, за който се бях вкопчил. Отгоре на всичко греблото непрекъснато се заклещваше, тъй като бе изместено от обичайното си място и аз трябваше — завързан с осигурителното си въже за мокрото вретено — с две ръце да тласкам и дърпам румпела, който стисках за опора, винаги щом Карло надаваше вик за бърза маневра с моето гребло.

Трудно бе в момента да се оцени комичната страна на това безумно нощно въжеиграчество. В подобно положение шумерският мореплавател сигурно би се изобразил как стои със завързани очи върху гърба на препускаща газела. Ала не мина време и фарът заигра пред нас подобно на ярка искра, Карло изкрещя тържествуващо, че го вижда от своята страна на ветрилото. Скоро фарът дотолкова се извъртя откъм десния ни борд, че и аз от моето място успях да го зърна; това от своя страна означаваше, че бяхме отклонили „Тигрис“ доста от сушата и сега целият бряг оставаше само откъм десния ни борд. Под сиянието на все повече звезди различавахме снажните очертания на зъбати хребети и пирамиди, които повече не се приближаваха към нас. Печелехме. Бяхме се справили без отклонение от курса.

Оттук нататък съвсем забравих за деликатното си равновесие, следях единствено яркия лъч пред нас да бъде колкото е възможно по̀ откъм дясната страна на ветрилото. Остатъкът от двучасовата вахта създаде у мен незабравимото усещане за буен галоп под озвезденото небе върху гърба на един крилат Пегас, който великодушно бе ни позволил да определяме сами своя път. После Герман и ХП се качиха на мостика, за да поемат необикновеното управление. Постепенно корабни светлини взеха да припламват навсякъде. Дали виждаха „Тигрис“ тия кораби, бе въпрос. Нормън позакърпи положението, като постави на мачтата едно изровено от личния му багаж фенерче с батерии, което изпращаше светлинни сигнали през определени промеждутъци. При тоя вятър евтиното местно гориво в нашите газени фенери произвеждаше повече сажди, отколкото светлина. За нас премигванията на фенерчето от мачтата изглеждаха съвсем моряшки и би трябвало да респектират околните плавателни съдове повече, отколкото бледият пламък на газеника, но Детлеф каза, че на морски език тия сигнали не означават нищо. Тъкмо поради това, смяташе той, нищо чудно да послужат като своего рода озадачаващо плашило за всеки кораб, приближил се прекалено до „Тигрис“.

Две неподвижни светлини, навярно от постройки на брега, внезапно изникнаха съвсем близко до десния борд, докато въртящият се лъч на фара сега бе ясен и силен, обхождайки небето над главите ни. Детлеф съблюдаваше за навигацията. Нормън слезе от мачтата, след като бе увил тук-там блестящи парчета фолио около вантите; върза и за стените на каютите — тази различна от тръстиката, бамбука и дървото материя би трябвало да бъде уловена от радарите. Напредвахме с пълна скорост и ограничени възможности за управление право към двупосочното движение на най-оживения в света мореходен път, защото нямаше и помен от дауто-пилот, за да ни приведе през достъпния само за посветени проток, там някъде между скупчените островчета около носа.

Никога в никое море не бяхме виждали толкова много сияйно осветени кораби едновременно в движение, както бе в момента, когато Детлеф даде заповед за остър, деветдесетградусов завой дясно на борд и кърмчиите на мостика ни пратиха в основния поток на трафика през Ормузкия проток. Мигновено в гърба ни връхлетя могъща въздушна струя и тозчас бяхме натикани в аеродинамичната тръба, образувана между двете противоположни точки на сушата — нещо като азиатски Гибралтар. В този момент и течението би трябвало да е потекло навън от залива подобно на река. Скоростта ни покрай върха на Арабската „кама“ бе най-голямата, която някога бяхме развивали с тръстиковия си съд, и черните планински силуети покрай борда се променяха от минута на минута. При този устрем „Тигрис“ реагираше и при най-слабото докосване на румпелите и ние препускахме всред свръхтежките кораби, които гърмяха навред около нас, сякаш всички бяхме от един дол дренки.

Нещата вървяха просто неестествено добре и при наличието на двама вахтени на руля и навигаторите, нащрек върху покрива, ние с Карло можехме да откраднем малко време за кратка дрямка, преди да се върнем на кърмовите гребла за нашата следваща вахта от два часа след полунощ. Обикновено бе достатъчно само да пропълзиш през четвъртития отвор на каютата, за да си представиш, че си попаднал в някаква ниска хижичка сред джунглите, далеч от морето. Атмосферата, създавана от камъша и бамбука, бе съвсем сухоземна, ала и много успокояваща. Вълните и ветровете моментално отстъпваха на заден план — да му мислят тия, дето още са на палубата; вътрешността на каютата бе неутрална територия за отмора и спокойствие даже когато хребетите на исполинските вълни надничаха към нас през вратата на има-няма една ръка разстояние. А тази нощ бе и доста особена. Когато влязох да се опъна на матрака си край входа, бях щастлив като момче, което за пръв път е получило възможност да спи на леглото до прозореца в спалния вагон: лежах и гледах осветените кораби и черните планини, отминаващи нататък като гари по зъбчата железница в Алпите. Заплахата от сблъскване и крушение бе отминала — придвижвахме се сякаш по двойна железопътна линия.

Събуди ме Детлеф, като пълзеше през краката ми на път към постелята си.

— Готово — рече той. — Излязохме.

Беше дванайсет и половина след полунощ, тъмнината навън бе непрогледно гъста — все още бе в пълната си власт. Значи, сме излезли? Промъкнах се до вратата откъм десния борд и повдигнах брезентеното покривало, което някой бе спуснал, да не го смущават безбройните минаващи светлини. Незабравима промяна бе настъпила в пейзажа. Красиво. Внушително. Клатушкането бе спряло, над бледо озарените от лунна светлина скали и възвишения небето бе заляно със звезди. Тези скали и възвишения бяха в подножието на високи, непристъпни върхове и планински хребети, които величествено се издигаха край „Тигрис“. Обърнах се да погледна от другата страна и почти бях заслепен от въртящия се лъч на някакъв близък фар, който осветяваше скалистото островче, върху което бе изграден, като същевременно обхождаше с яркия си сноп небето и морето. „Зайци“ нямаше тук. Морето бе спокойно; отляво и отдясно долиташе шум от корабни двигатели. Не свистеше бесен вятър, не скърцаше дърво. Тихо и идилично. Светлините на корабите романтично се отразяваха във водата, сякаш се намираха на завет в някой норвежки фиорд. След рекордния си преход „Тигрис“ също се успокои, от ветрилото до мостика.

Скоростта ни падна на два възла, после — едва на един. В Ормузкия проток Нормън бе измерил бързина от почти пет възла, но към тях трябваше да се прибави и скоростта на течението. Наистина бяхме излезли от залива. Вече бяхме заслонени от скалите на Оман, но скоро открихме, че мощно течение продължава да ни държи здраво и ни отдалечава от Арабския полуостров. Свихме още дясно на борд и скоростта ни падна до половин възел, докато плавахме на юг в кажи-речи абсолютния завет на същата Арабска „кама“, която само допреди няколко часа се канеше да ни види сметката, когато с мъка си пробивахме път на север — точно в противоположна посока на сегашното ни движение — покрай наветрения й ръб.

— Момчета, справихме се! — бе ликуващият възглас на Нормън, когато разгънахме картата върху покрива на каютата и запалихме фенерче, да вземем решение какво ще правим по-нататък. Имахме вече голям избор. Ала остана и един проблем, хем сериозен. Пътят ни към Индийския океан беше открит пред нас, но зад нас, навътре в залива, бяхме изгубили Рашад. Нямахме абсолютно никаква представа къде би могло да иде злочестото дау. Най-близко до истината според нас бе предположението, че Саид се е насочил към някой от малките арабски емирати. Вятърът бе слаб наистина, но идеален, за да се отдалечим от сушата и да навлезем през широкия Омански залив в Арабско море и Индийския океан. Ала как можехме да оставим Рашад, най-младия и затова може би най-неопитния от всички ни. Родителите му щяха да изпаднат в отчаяние, ако се наложеше да им изпратим известие, че сме го „изгубили“ и че нямаме представа къде би могъл да се намери.

Гемията принадлежеше на Оман и трябваше да мине през Ормузкия проток, за да стигне родното си пристанище в столицата Мускат^[3]. Ако Саид бе решил да се движи встрани от оживения морски път, тогава би трябвало да се промъкне или между скалите по оманския бряг, или в непосредствена близост до тях. Най-доброто, което можехме да сторим, бе да почакаме на завет, където бяхме — достатъчно далеч от сушата, за да не се натъкнем на скали, в случай че вятърът се промени, и същевременно толкова близо, че да сме в състояние да забележим всеки съд, който се движи край брега.

Свалихме лявото кърмово гребло на мястото му, затегнахме разхлабените въжета и управлението стана много леко, докато голяма част от нощта още бе пред нас. Останалите се върнаха да спят, а ние с Карло се качихме на мостика да носим вахтата от два до четири след полунощ. И двамата бяхме единодушни, че това бе най-прекрасният момент, който някога сме изживявали по море. Извисените върхове и назъбените планински силуети, които ни заслоняваха, представляваха невероятно величествена гледка. От тази страна бяха дори по-величави, очертанията им доставяха истинска естетическа наслада. Тия чуки сега спираха вятъра и усмиряваха вълните, които тъй свирепо бяха подлудили от другата страна. Да бъдеш отново на мостика в тая променена среда бе нещо като щастлив сън след злокобен кошмар. Успели бяхме да се измъкнем на косъм — скалистите стени на залива останаха зад нас. Бяхме попаднали в нов свят: с различни вълни, с друг вятър. Някъде далеч от нас бушуваше мусонът. Той духа постоянно над Индийския океан, сякаш се включва с часовников механизъм, и се обръща подобно на махало, за да смени на всеки шест месеца посоката си. Зимният мусон духа от североизток, от Африка към Азия, а летният — от югозапад, от Африка обратно към Азия. Идеални условия за примитивни плавателни съдове.

Тук дори гигантските съвременни кораби, от които толкова се бояхме в залива, изглеждаха по-дружелюбни. Някакъв ярко осветен пътнически лайнер, окичен с гирлянди от разноцветни лампи по всичките си палуби, отмина край нас и ни накара да изпитаме чувството, че едва ли не и ние бяхме потеглили на екскурзия; най-заклетите гуляйджии сигурно още киснеха в баровете на борда. Разбира се, не завиждахме никому. Великолепно бе да се плава с шумерски „ма-гур“.

След закуска Асбьорн наду нашата малка гумена динги и Норис и Тору излязоха в морето да снимат. Палмовите листа във вълнореза се оказаха тъй здрави и непоклатими, както при поставянето им преди отплаването ни от Бахрейн. Повечето от хората на борда се хвърлиха във водата да поплуват, ала всеки се държеше за някое от въжетата, спуснати от „Тигрис“.

Наближаваше пладне, когато някой от мостика извика, че малък кораб се е появил в кръгозора; изскочил от някакви възвишения, които в същност се оказаха разпокъсани островчета. Корабчето промени курса и се насочи към нас. Беше дау! Няколко дълги минути всички стояхме като на тръни. После Норис викна, че с бинокъла май вижда Рашад. Втренчихме взор. Беше Рашад. И капитан Саид бе там. Всички. Нашето динги още бе във водата и ХП побърза да посрещне гемията и да доведе изчезналия ни приятел обратно на тръстиковата ладия, където му бе мястото. Той почти разцелува снопите, когато се качи отново при нас на „Тигрис“, а там отляво и отдясно го посрещнаха щастливи ръкостискания и сърдечни прегръдки. Беше мило. Рашад бе чудесно момче. Всички искаха да чуят патилата му, пък и той се бе върнал тъкмо навреме — за обяд. На трапезата Карло поднесе димящо ризото и салами. Герман отвори текила^[4], Юри — водка, а аз — норвежки аквавит^[5]. Имахме троен повод да празнуваме и първо се чукнахме за благополучното завръщане на Рашад.

Рашад преливаше от радост при цялото това веселие, прибавено към щастливия завършек на неволното му изгнаничество. Шестимата в гемията бяха загубили връзка с нас след остров Сирри, когато Саид побърза да се омете, разбирайки, че незаконно е навлязъл в ирански води. По-късно капитанът се побоял да се върне срещу вятъра, понеже морето било бурно, а гемията — в окаяно състояние. Още преди да се разделят с нас, бе почнала да се пълни с вода и нещата се влошили, когато болтовете на единствената помпа един по един се скъсали и тя взела да избива отвсякъде. Клатушкането и подмятането по вълните станали неописуеми и плискането на сладката вода между стените на резервоара дотолкова се засилило, че шевовете се пропукали и четири пети от водните запаси изтекли. Прекаленото люлеене по дължина, причинено от движението на водата напред-назад по дъното на гемията, заставяло витлото да се върти колкото във вълните, почти толкова и над тях и в резултат буталата почнали да стържат и затруднили нормалната работа на двигателя. Накрая — това също се случило, преди да се разделим — и управлението станало несигурно: металната обшивка на рулевия лост се пукнала по шевовете и дървените части взели да играят. Саид и екипажът нямали намерение да ни изоставят окончателно след раздялата при Сирри, но на другия ден установили, че морето се е влошило съвсем и вече нямали избор. Рашад настойчиво убеждавал капитана и екипажа да ни търсят, ала при създалите се обстоятелства трябвало да спасяват най-напред кожата си. Всички на борда били смъртно уморени, когато се добрали до петролните сонди, и оттам с възможно най-голяма скорост се отправили към Рас ал Шайх, без да имат каквато и да било карта. Капитан Саид обяснил, че уцелва курса „по интуиция“. Повече или по-малко, и те като нас първо стигнали дивия планински бряг и тръгнали по него, додето не открили някаква тясна цепнатина в скалистата стена. Оттук свили навътре и навлезли в проток, където духало тъй зверски между отвесите, че „Тигрис“ би бил неуправляем, ако се бе натикал там. Но те се прикрили в някакво вътрешно заливче, където Рашад имал чувството, че е попаднал сред декор от вълшебна приказка. При подножието на скалните стени в планинския склон се очертавала неголяма падина и там имало селище с кажи-речи праисторически вид, изградено върху стъпаловидни тераси между скалите и все още обитаемо. Вятърът обаче прониквал дори до това закътано прибежище — духал на свирепи пориви сякаш изотдолу. Все пак те успели да хвърлят котва край няколко малки рибарски лодки и така останали напълно прикрити и невидими за нас, когато сме преминавали край Рас ал Шайх и сме бдели за светлини. Поправили руля и каквото друго би могло да се закърпи с тел и дърво, но нещата, които се нуждаели от заваряване, останали за Мускат. В шест часа тази сутрин излезли да ни търсят и след като не успели да ни открият, потеглили на север и напуснали залива, като се придържали по-плътно до арабския бряг в сравнение с пътя на корабния трафик. Накрая ни забелязали и всички се удивили от бързината, с която сме плавали. Храната на борда на гемията се свеждала до риба, ориз и къри и прекарването не било никак лошо, само дето всички едва се държели на краката си от безкрайното изпомпване и поправяне.

Връщането на здравия „Тигрис“ за Рашад бе като прехвърляне от плаваща вана на луксозен лайнер. А щом слънцето залезе зад планините на Оман, имахме възможност да опитаме лакомства, каквито никога не бяхме вкусвали по море, доставени от личния багаж на Юри: руско шампанско и хайвер, космонавтски хляб и пуйка „по космически“, плюс „лунно“ сирене и какви ли не астронавтски туби, от които изтисквахме в устата си пастети, кремове, сладка, десерти и сокове — всичко това бяха ястия с джобен размер, които съставляваха менюто на Юриевите сънародници при пътешествията им извън Земята. Д-р Юри Александрович Сенкевич бе сериозен учен в областта на космическите изследвания, който работеше върху условията на живот в космическите кораби, когато не плаваше с праисторически тръстикови кораби. „Ма-гур“ или космически кораб, никой от нас тази вечер не можеше да отрече, че много удоволствия има още по планетата Земя. Наслаждавахме се на шумерския сърп на фината сребърна луна, гълтахме космически гозби и не пропускахме да си припомним, че наистина имаме три много особени причини за празнуване:

Рашад бе отново при нас. Бяхме излезли благополучно от залива. Днес бе последният ден на годината!