Цончо Родев
Погребаният град (3)

Другарят Божилов разчита буквата „гама“

Страшо:

Нямаше нужда да вдигна глава, за да разбера кой беше влязъл — когато се появява другарят Божилов, нашият заместник главен редактор, не само колегите ми, но и цветята във вазата увяхват… Престорих се на вдълбочен в ръкописа пред мене — винаги е полезно човек да се показва пред шефовете си като сериозен работник. Божилов полека прекоси стаята и спря пред бюрото ми.

— Какво е това, Смилов?

Проследих погледа му. Божилов гледаше камъка „с цвят на рибешка перка“ на бюрото ми. После го взе, повдигна го и се изкриви под тежестта му.

— Нищо особено — казах безразлично. — Това е смарагдът от венчалния пръстен на Клеопатра.

— Хмм — изсумтя Божилов и този звук съвсем не приличаше на ласкаво мърморене на котенце.

— Но аз не го използувам за украшение — продължих. — На мен ми служи като последен аргумент в споровете с особено настойчивите автори.

Божилов пое в дробовете си три литра въздух и ги прецеди като едно безконечно и злокобно „хмммм“ през мустаците си. Едва сега си спомних, че той няма никакво чувство за хумор — това може да се провери и от книгата със заповедите за наказания.

Но буря не последва. Може би Божилов изобщо не ме чу — така сериозно изучаваше той зеления камък.

— Откъде имате този базалт? — попита той по едно време.

— За пръв път чувам, че е базалт — отговорих. — В моя инвентарен списък това се води като рибешка опашка. — После благоразумно побързах да добавя: — Изпрати ми го от Каварна един приятел геолог.

— Защо?

— Ей така, подарък.

— Писа ли ви нещо по този повод?

— Че нямало паламуд и затова ми праща камък. За да е смахнат, човек не трябва да е непременно журналист, артист или художник.

Божилов остави пак камъка на бюрото ми, но този път по-близо до прозореца, наведе се над него и продължи да го изучава. Помня, че в този момент плешивата му глава блестеше като стъклото на електрическа крушка.

В стаята бяхме останали само двама: колегите ми предвидливо се бяха изнизали през вратата. Няколко минути не проговорихме. Най-сетне Божилов се изправи, изсумтя по навик и каза:

— Този камък е част от древногръцка колона. Забелязахте ли това тука?

Той ми сочеше едната основа на цилиндъра. По нея имаше някакви неясни грапавини.

— Не виждам нищо особено.

— Това е гръцката буква „гама“ — обясни той, като прекара пръст по очертанията на буквата. — На колоната е бил издялан надпис и тук случайно се е запазила една буква. Може би знаете, че в древността най-важните договори и съобщения са били гравирани с длето върху плочи и колони?

Очевидно искаше да ме уязви. Затова не му останах длъжен:

— С длето ли? Защо не са използували пишещите си машини?

Отново замълчахме. По нервното помръдване на четинестите мустаци разбрах, че Божилов мислеше напрегнато.

— Слушайте, Смилов — каза той най-после. — Ще ви възложа една задача, която е точно подходяща за вас. (Помислих си: „Охо, Божилов прави комплименти! Играта взема сериозни размери!“) В този камък подушвам нещо твърде необикновено. Всеки античен надпис сам по себе си представлява важна находка. Но в този случай перспективите са още по-примамливи, понеже, хм, надписът не е издялан на варовик или мрамор, а върху базалт. Доколкото ми е известно, у нас не са намирани надписи върху базалт. Те изобщо се срещат твърде рядко. Ако не греша — само в Египет. И за да избере този рядък материал, древният писач положително е имал да каже нещо особено важно.

— Всичко това е много хубаво — отговорих, — само не виждам какво общо има с мене. И аз съм писач, но използувам хартия, а не камък.

— Вие трябва да намерите тази колона, Смилов. Ако вашият приятел я е разкопал, вие ще я фотографирате, ще се погрижите някой добър познавач на гръцкия език да разчете надписа и всичко това ще публикуваме в списанието. Ако колоната още е в земята, толкова по-добре. Вие ще се погрижите да я изкопаете и, хм, тогава ще направите всичко останало. — Изглежда Божилов забеляза слисания ми поглед, защото поясни: — Ние сме научно-популярно списание, Смилов, а нищо не издига реномето на едно научно-популярно списание така, както едно откритие, направено от самата редакция.

Може заместник-главният да е проклет като свекърва и дребнав като фелдфебел, но не може да му се отрече, че е вестникар до мозъка на костите си. Той не е от онези журналисти, които се задоволяват да преписват бюлетина на БТА, а умее не само да гони новината, но и сам да я създава. Сигурен съм, че ако не беше така, нашето списание нямаше да има сегашния си многохиляден тираж или дори отдавна „би предало богу дух“. Ето сега Божилов отново измисли един от своите великолепни удари.

— Но аз не разбирам нищо от археология — казах — и при това…

Но с него е излишно да се спори:

— Мисля, че няма какво повече да говорим, Смилов. Давам ви петнадесет дни, за да се справите, хм, с тази задача. Ще наредя на касиера да ви достави, хм, необходимите средства.

Нямаше място за избор. Трябваше да се заловя за работа.

Пратих телеграма на Евгени, в която го питах за подробности, но тази земекопна машина, наречена по погрешка инженер Белинов, не е в състояние да различи истината от шегата и ми отговори с един куп глупости за разни мидени черупки и рачешки щипци. Затова в едно хубаво слънчево утро аз се озовах в пристанището на Каварна.

Евгени не можа да ми даде никакви подробности. Парчето базалт било извадено от неговата сонда, с която той се гордееше като дявол, от десетина метра дълбочина под морското дъно и тъй като от геоложка гледна точка нямало особена стойност, Евгени изобщо не проявил никакъв интерес към него. Разказах му за откритието на Божилов, показах му буквата „гама“ върху зеления базалт, който в куфара ми отново измина пътя от София до Каварна, но и това не събуди интереса му. А когато му казах за намерението си да извадя колоната, той недоверчиво поклати глава:

— Това не е лъжица за твоята уста, Страшо. Над колоната, ако това наистина е колона, има шест метра пясък и наноси и още осем метра вода. Как си представяш това изваждане? Отиваш в магазина и казваш: „Завийте ми, моля, тази колона“, така ли?

— Обещай, че няма да ми пречиш, а другото остави на мене.

— Не само, че няма да ти преча, но, доколкото мога, и ще ти помагам. И все пак се съмнявам в успеха на тази операция…

Обадих се по телефона на другаря Божилов и му обясних затрудненията. Той обаче е от тези хора, които, веднъж захванали се за нещо, лесно не се отказват.

— Толкова по-добре! — каза той. — Така и заслугите на списанието ще бъдат по-големи.

— Ами ако се окаже, че не е никаква колона?

— Какво друго би могло да бъде?

— Например клечка за зъби на човек от каменната ера. — Мълчание. Навярно Божилов търсеше най-острата дума от речника си. — Е, какво — запитах, — при това положение да продължавам ли работата?

— Остават ви още само дванадесет дни. Ако на тринадесетия не сте готов, можете да помолите вашия приятел инженера да ви остави на работа при себе си…

— Но задачата става много сложна! Ще имам нужда от съответна литература.

— Археологическа?

— Не, от онзи вид илюстрована литература, на всяка страница от която има заглавие: Българска народна банка.

— Колко?

— Мисля, на първо време поне триста…

— „На първо време“ и „поне“! Хмм, ще ви ги пратя, но… опичайте си ума, Смилов…

Разбира се, работата не свърши в дванадесет дни, а продължи почти месец. Няма да я описвам подробно. Ще ви кажа само, че се наложи да ангажирам специален водолазен катер от АСО^[1] — Варна, с четирима юначаги водолази, че почти три седмици не слязох от катера, а спях и се храних в кубрика^[2] му, че още два пъти трябваше да говоря на тема парични знаци с Божилов и след всеки разговор гласът му ставаше все по-миньорен и че водолазите прекараха общо около четиристотин часа под водата, а земесмукателната им помпа изхвърли няколко десетки тона тиня и пясък, докато дойде онзи желан ден, когато винчът на катера заскърца под тежестта на зеления камък.

Едва когато колоната с хиляди мъки бе пренесена в склада на Евгени, можах спокойно да я разгледам. Предположението на Божилов отговаряше само три четвърти на истината. Това действително бе гладко полирана базалтова колона с диаметър около шестдесет сантиметра и дължина приблизително два метра и половина, с издълбани по нея красиви букви. Казвам — три четвърти от истината, защото колоната изглеждаше някак си недонаправена. Единият й край (долният, както разбрах по-късно) завършваше с голям необработен къс базалт, безформена маса, която в съседство със стройната колона приличаше на някакъв отвратителен тумор. От пръв поглед можеше да се помисли, че този „тумор“ беше оставен нарочно, за да бъде забит в земята и да послужи за масивна основа на колоната. Но при по-внимателно вглеждане това впечатление бързо изчезваше. Безформената маса пресичаше по диагонал долния край на колоната и под нея се губеха част от буквите на надписа. Не ме разбирайте грешно! Това не беше друг камък, който притискаше част от колоната, не. Колоната с надписа и онова, което нарекох „тумор“, представляваха единен къс базалт. Но докато в единия си край този къс беше обработен с много любов и умение, другият край изглеждаше като заоблена буца базалт, разкривена и грозна, сякаш някакви гигантски ръце се бяха забавлявали да мачкат тази част на колоната като пластелин.

Но по онова време тези подробности не ме интересуваха. Аз бях изпълнил най-тежката част от задачата си. Извадих „рибешката опашка“ от куфара и я поставих в дупката, която пронизваше стройния зелен корпус на колоната — парчето прилягаше напълно, като ръка в ръкавица. Това щеше да бъде абсолютно доказателство пред Божилов, че съм свършил работата си и съм извадил точно същата колона, която той ме бе пратил да търся.

Седнах на едно столче, запалих цигара и с вид на победител подпрях крака на колоната. Едва тогава забелязах странното поведение на Евгени. Улисан, забравил всичко наоколо, с изпънато от напрежение лице, моят приятел изучаваше извадената от морското дъно находка. Но да не мислите, че, се беше заловил да изучава надписа? О, не! Вниманието му бе привлечено не от колоната, а от „тумора“, по-точно — от границата между колоната и „тумора“. Той я изследваше с такова задълбочение, като че ли това беше някакво микроскопично кристалче, а не камък от тон и половина.

— Е, какво, инженере? — подхвърлих. — Да не би надписът да казва къде има скрит нефт?

Той ме погледна с разсеяни очи:

— Надписът? Ах, да, надписът… — Евгени твърде бавно се откъсваше от мислите си. — Не, разглеждах камъка.

— Какво толкова ще го разглеждаш? — подразних го аз. — Камъче с цвета на рибешка опашка и за човек с въображение като твоето…

Засмя се и не отговори. Седна до мене, запуши и си придаде вид на човек незаинтересуван към околното, обаче пулсиращата артерия на челото му издаваше, че продължава да мисли напрегнато.

— Какво смяташ да правиш сега? — попита той по едно време.

— Остава ми много малко. Трябва да намеря човек, който да разчете надписа, да направя хубави снимки на колоната и накрая да организирам едно помпозно предаване на рядкото археологическо откритие на някой музей, в което да има речи, гръмки думи и така нататък.

Евгени ме слушаше, но виждаше се, че мисли за друго.

— Мога да ти предложа нещо за първата част на програмата ти.

— Някой археолог от Варненския музей? Не, благодаря. Той така ще се ядоса, дето съм нарушил периметъра им, че ще провали третата част на програмата.

— Имах предвид друго. Тук, съвсем наблизо, сега работи един отличен археолог и при това не е от Варна. Казва се Камен Страшимиров.

— Камен Страшимиров? Не е ли този, който при Калиакра?…

— Именно — прекъсна ме Евгени. — От два месеца Камен Страшимиров ръководи разкопките на нос Калиакра. Не го познавам лично, но, доколкото съм чувал, в него можеш да имаш пълно доверие.