Цончо Родев
Погребаният град (10)

„Сезам, отвори се!“

Страшо:

Няма защо да ви казвам, че следните няколко дни посветихме на сериозно търсене около сондата на Евгени. Водата постепенно се избистри, видимостта достигна до седем-осем метра, но едно е да има видимост, друго — да се намери нещо. Много часове обикаляхме ние наоколо, не оставихме камък необърнат, но всеки ден се връщахме с празни ръце и всяка вечер носовете ни все повече клюмваха. А ледената вода съвсем не помагаше да се поддържа високият градус на нашия ентусиазъм.

Всъщност в търсенията участвувахме само Пъчо и аз. В същото време Евгени се изхитри да направи от разни събрани оттук-оттам части една земесмукателна помпа. Ако поне малко го познавате, няма да се учудите — той е от онези хора, които, веднъж наумили си нещо, не спират пред никакви трудности, докато го осъществят. А в случая „нещото“ беше основното претърсване на онази дяволска кабина на „Чаракмана“.

В един щастлив ден в края на декември ние пренесохме помпата му (той я наричаше „драга“) с мауната на „Чаракмана“, Евгени се вмъкна с края на тръбата в прохода, а ние пуснахме мотора. След малко горният край на тръбата забълва гъсти вълма мътилка на десетина метра настрана от процепа. Подир час Евгени обяви работата за свършена и докато се утаи водата, ни даде още един час почивка край огъня на брега.

Когато след почивката се спуснахме в помещението, картината беше променена — сега нямаше повече от един-два сантиметра тиня и пясък. Ние с Пъчо пак не открихме нищо забележително, но Евгени ни повика и ни посочи с пръст една особеност, която ни бе убягнала — зидът, който служеше за под на помещението, не достигаше околните стени.

— Разбирате ли — казваше по-късно Евгени, докато гребяхме с мауната към пристанището, — подът е фалшив, неистински, по-скоро — двоен. При катастрофата, сполетяла Бизоне, някоя от страничните стени се е съборила и е легнала върху пода.

— Е? Какво от това? — попитах аз, като не разбирах докъде искаше да ни доведе с думите си. — Какво значение има, че подът е двоен?

— Наистина ли не разбираш? — учуди се той. — Съборената стена навярно лежи в единия си край на пода на стаята, а в другия… затваря продължението на прохода надолу…

Пъчо яростно се плесна по коляното:

— Дявол да го вземе, как не се сетих досега! И ако се отвори…

— Това и смятам да направя — кратко каза Евгени.

— Значи пак „Сезам, отвори се!“, така ли? — обадих се аз. — Но какво ще стане, ако вместо да се отвори проходът, се срине и онова, което сега е открито?

— Остави това на мене. То е вече по моя занаят.

И наистина целия следобед и вечерта той прекара надвесен над някакви изчисления, а после дълго и внимателно — много по-дълго и по-внимателно от миналия път — подготвя взрива. На сутринта се повтори същото, както в деня след връщането ми от Варна — взрив, изчакване да се утаи мътилката и нова рекогносцировка на Евгени.

Ние го видяхме как достигна мястото на взрива и как се спусна под водата. Минаха няколко минути, а той не се показа на повърхността.

— Започвам да се боя! — с тревога произнесе Пъчо. — Защо не се показва? Да не му се е случило нещо?

Вдигнах бинокъла и внимателно огледах мястото. Въздушните мехури се появяваха равномерно все в една и съща точка.

— Виждам мехурите от апарата му. Засега не забелязвам нищо тревожно.

Но след още две-три минути археологът се изправи, хвърли настрана дрехата си и обрамчи дихателния апарат. Обаче не стана нужда да влиза във водата — в същия момент Евгени се появи на повърхността и започна да гребе към нас с такъв устрем, като че ли беше апаш, гонен от хиляда стражари. Не мога да ви кажа точно какво, но имаше нещо необичайно в плуването му. Това ние с Пъчо не разбрахме, а почувствувахме; просто го усетихме с кожите си. И без да разменим дума, станахме едновременно и слязохме надолу към водата, за да посрещнем плувеца.

Той доплува до нас, изправи се, свали мундщука от устата си и задъхано изговори:

— „Сезам, отвори се!“ Точно това се случи: казах „Сезам, отвори се!“ и пещерата на Али-баба се отвори.

Заведохме го до огъня, помогнахме му да свали апарата и почакахме да успокои дишането си.

— И аз ще кажа като Пъчо: предположенията ми се потвърдиха — заразказва Евгени. — Когато се спуснах в прохода, от повалената стена нямаше и следа.

— И на нейно място?…

— Проходът продължава надолу така, както го знаете — около два на три метра. И знаете ли до каква дълбочина? — Евгени ни изгледа победоносно. — До двадесет и два метра от повърхността на морето или деветнадесет, ако мерим от нивото на дъното.

Пропуснах да ви кажа, че при зида дъното е на дълбочина три метра.

— Двадесет и два метра! — извиках аз. — Да не би да имаш халюцинации, Евгени?

— Когато стигнах до долу, дълбокомерът ми показваше точно двадесет и два метра!

— Как!? Нима посмя да слезеш сам до долу?

— Не ме прекъсвайте и ще ви разкажа всичко. И така коминът започва от дъното и се спуща почти отвесно надолу. Като отминах разширението, което познавате, аз си помислих да се връщам — да си кажа искрено, достраша ме. В тази дупка е тъмно като в пъкъла… После обаче забелязах, че отворът на пролуката над главата ми се вижда напълно ясно и винаги може да ми послужи за ориентиране. Това ми даде кураж и аз продължих да се спущам надолу. Второ разширение, напълно прилично на първото, имаше и на дванадесет метра дълбочина, мерено от дъното. И там се порових, но пак не намерих нищо.

Сега разказът на Евгени бе прекъснат от археолога:

— Какви размери има това разширение?

— Горе-долу като първото, приблизително шест на четири метра и височина около три и половина. Изградено е също от тухли и камък.

— В каква посока е спрямо оста на комина?

— Първото разширение беше към пристанището, нали? Второто е в обратната посока. Оставете ме сега да разказвам нататък. Аз отминах тези две разширения и продължих да се спущам, докато стъпих на твърда земя. Първото, което ми направи впечатление, беше, че стъпих на твърда почва, а не върху тиня. Тогава погледнах дълбокомера на ръката си. Светещите стрелки показваха точно двадесет и два метра.

Винаги съм се дразнил от сухотата в речника на инженерите. Те сякаш са неспособни да говорят по друг начин освен с първо, второ и трето. Ако не вярвате, разгънете предишните страници и ще се уверите.

Подхвърлих:

— Казваш „първото, което ми направи впечатление“. А кое беше второто?

— Второто беше дълбочината. А третото…

— О! Значи имаше и трето!

— … че долу имаше много силно течение. Просто ме влечеше със себе си и трябваше да правя страшни усилия, за да се задържам под светлия правоъгълник над главата ми. Не се виждаше нищо, но имах чувството, че течението се носи по някаква дълга и права галерия.

— С каква посока? — запита Пъчо.

— Най-общо казано — успоредно на брега. Много ми се искаше да изследвам тази галерия (ако това наистина е галерия), но не посмях, понеже ми липсваше „нишката на Ариадна“^[1] и предпочетох да се върна.

Замълчахме. Евгени като че ли беше свършил, а ние с Пъчо бяхме напълно омаяни и объркани от разказа му. Историята наистина започваше да прилича на фантастичен роман.

— Какво мислиш за всичко това? — прекъсна мълчанието археологът, като се обръщаше към Евгени.

— Имам една теория, но тя е толкова дръзка, че просто се смущавам да я изкажа. — Евгени се премести по-близо до огъня. — Да приемем, че при труса, който е свлякъл Бизоне под водата, някои по-стабилни сгради напълно или частично са се запазили. В следващия момент от околните брегове над града са се свлекли хиляди кубици пръст, пясък, чакъл, а вероятно и цели земни пластове. Като съдя от геологическия строеж на „Чаракмана“, допущам, че над погребания град може да са легнали варовикови и глинени шисти, които са се опрели на земните струпвания, на масивните сгради и, да речем, на крепостните стени; ако е имало такива. Така само за няколко секунди градът се е озовал едновременно и под земята, и под водата. Но както вероятно знаете, покрай нашето крайбрежие минава тъй нареченото „Дяволско течение“. С него водите на Дунава се стремят да се излеят през Босфора в Средиземно море. И когато от Бизоне е останало само „пусто място“, както беше писал не помня кой от древните географи, тогава е започнала тихата, но непрестанна двехилядна работа на „Дяволското течение“. Отначало то срещало новата преграда по пътя си и я заобикаляло. Но да допуснем, че в един щастлив ден някъде под шистите част от тази преграда се поддала на непрекъснатия натиск на милионите тонове вода. Образувала се е дупчица, после кухина, пещера и накрая… тунел…

— Тунел, който минава през улиците на Бизоне? — тихо запитах аз. — Смяташ ли, че това е възможно?

— Не само е възможно, но е и сравнително често явление в природата. На езика на геолозите то се нарича „частично еродиране“ или „частична ерозия“. Пък и как да не е възможно? Сметнете сами: ако на дадено податливо място водата отзема от преградата само по метър на година, за две хиляди години ще се образува тунел, дълъг два километра! А ерозионното действие на такова мощно течение като „Дяволското“ съвсем не е по един метър на година…

— Значи допущаш, че някакъв подводен и подземен тунел пресича Бизоне от единия край до другия?

— Един или няколко — отговори Евгени веднага. — Вижте, момчета. Теорията ми не е изсмукана от пръстите, а се основава на няколко факта. Първо — забелязвате ли, пак започна да изброява, — съществуването на тази сграда, в която преди малко влязох. Второ, земният пласт, под който се намира тази сграда. Трето, течението, което ясно усетих и което е изчистило наноса там, където стъпих. Четвърто, съществуването на „Дяволското течение“, което можете да проверите на всяка морска карта. Е, кажете, може ли теорията ми да се нарече голословна.

Пъчо се изправи и отново посегна към апарата си.

— Няма защо да умуваме. Да отидем и да проверим сами.

Но Евгени поклати неодобрително глава.

— Нищо не ще направим. Ако можеше да се направи нещо, бих го свършил сам преди малко. Трябва да се спуснем с добре заредени апарати, мощни подводни фенерчета и точни компаси.