Рой Лебо
Колт Крийк (9)

Глава девета

На следващата сутрин той се почувства съвсем добре. Всъщност, откакто го бяха ранили, не се беше чувствал така. Като имаше предвид състоянието си, той взе твърдото решение да напусне Колт Крийк колкото е възможно по-скоро, защото всеки ден от престоя му тук увеличаваше опасността братята да се приберат и да трябва да се разправя с тях.

Мейбъри направи сутрешната си визита, като този път се суети значително по-малко около раните му. Превърза го наново и каза, като че ли с доза съжаление:

— Скоро ще се оправят.

Линк се безпокоеше с какво ще му плати — със сигурност сметката ще бъде доста тлъста — и най-накрая попита Мейбъри директно:

— За лечението ми дължиш трийсет-четирийсет долара — отговори след дълга пауза лекарят. — Но ми дължиш много повече, задето очисти Коу и Стърн — те ми създаваха постоянни клиенти от дълго време. Все пак мисля, че можем с право да наречем стрелбата „обществена услуга“ и тъй като ти вероятно не можеш да си позволиш да ми платиш, просто защото нямаш с какво, ще го впишем в сметките за благотворителност.

— Не, държа да си платя сметките, когато мога, разбира се.

— Както желаеш — отговори Мейбъри. По всичко личеше, че не се надява скоро да си получи парите.

Когато Мейбъри си замина, Линк стана от леглото — дебелите момичета бяха изпрали дрехите му и ги бяха прибрали в шкафа — и препаса пистолета си. Днес не му изглеждаше толкова тежък.

После посъбра нещата си — те не бяха кой знае колко много. Сложи ги в мешката и излезе от стаята. Странно, но се чувстваше някак тъжен от това, че си тръгва. Бог му е свидетел, че този град не значеше много за него — просто беше място, където да се спаси от студа, да намери малко топла храна и подслон и да спечели пари за едно дребно залагане… Някои от тези неща беше успял да получи, но не беше събрал необходимите пари. А освен това беше и с момичето, нещастното същество! На всичко отгоре беше участвал в престрелка. Във всичко това нямаше нищо необичайно. А и с ножа се беше упражнил в схватка.

Макдаф беше в началото на стълбите.

— Станал си вече. Съдейки по това, май се каниш да ни напускаш — каза той.

— Много съм ти задължен, Макдаф — отговори Линк.

— А това, с което ще ми се издължиш, предполагам ще дойде от собствената ми каса — добави Макдаф, като се опитваше да го гледа строго. — Но не мога да ти се сърдя за това, че прочисти града. Ако останеш, Анс Коу сигурно ще се опита да те убие — по-точно да те обеси.

— Ще ти изпратя пари, като ги спечеля, искам да ти се отплатя за леглото, за грижите…

— Нищо няма да ми изпратиш — отвърна Макдаф. — Ти се оправяше с бара ми по-добре от всеки друг, при това даде добър урок на една отрепка, а после очисти други двама, които просто си го изпросиха. Но онзи червендалестия, дето го очисти накрая… Е, в крайна сметка не е чак толкова страшно…

— Благодаря ти все пак. — Линк се подвоуми за момент и добави: — Ако загазиш заради всичко това, имам предвид заради престоя ми тук или пък заради стрелбата, просто изпрати някого до Ла Пас. Ще си опитам късмета, може и да успея да си намеря работа там. Само изпрати някого и аз веднага ще дойда.

Отдавна не беше изричал подобно нещо, чак се изненада от думите си.

Лицето на Макдаф почервеня.

— Е, и ти пък сега, няма да ме убият, я! Ще им кажа, че не съм могъл да сторя нищо, ще им обясня, че съм се страхувал. Братята Коу, доколкото ми е известно, нямат високо мнение за моята смелост. А ти върви, върви, и по-бързо!

Едно от момичетата, Линк не знаеше коя точно, излезе в коридора и му помаха за довиждане. Миришеше на пот и момина сълза. Видя и китаеца. Той стоеше в края на коридора, до вратата на кухнята. Линк помаха и на него. Старецът само го гледаше, без да вдигне ръка в отговор.

 

 

Линк искаше да се сбогува и с момичето от конюшнята, искаше да обясни на Мейбъри за припадъците й, но се страхуваше, че той ще го попита какво общо има с нея и откъде знае за тези припадъци. Тези притеснения му попречиха да направи това, което трябваше.

Тя не се мяркаше никъде из обора. Вийнпоул Патерсън му беше поискал още малко пари. После се обърна и тръгна, за да оседлае и доведе кафявия. Животното не куцаше вече. Сега състоянието му изглеждаше по-добре дори от това, в което беше в Уилоу Фолст. Не можеше да се каже, че е напълно здрав кон, но в общи линии изглеждаше добре. Линк си припомни, че Патерсън беше един от мъжете, които го пазеха въоръжени, докато лежеше болен след стрелбата.

— Разбрах, че ти си бил от мъжете, които ме охраняваха, господин Патерсън.

Вийнпоул се изчерви от удоволствие:

— Ние от Конфедерацията трябва да се подкрепяме. Приятелите на фамилията Коу — янките, доста дълго ни управляваха.

— Напълно сте прав, сър! — каза Линк и се преметна на седлото. Изведнъж се почувства невероятно добре. След дългите разходки в „Розата“ едно яздене щеше да му се отрази отлично. — Съвършено сте прав!

Той сбута коня в ребрата и го поведе към вратата на обора. После се обърна към Патерсън и му метна за поздрав, а той изглеждаше направо щастлив от този жест. Тръгна по улицата. Беше хладно, слънчево утро и всичко изглеждаше някак по-красиво, когато човек е на кон. И макар да не беше кой знае колко добре оборудван, все пак се чувстваше по-щастлив от който и да било пешеходец.

От време на време раните го наболяваха по малко, просто за да припомнят за съществуването си, но все пак се чувстваше отлично. Дългата почивка в леглото му се беше отразила невероятно добре. Беше напълно отпочинал от дългогодишното пътуване, като че ли костите му се бяха отърсили от умората.

Той си почиваше отново върху гърба на коня, беше свикнал с движенията му, животното се поклащаше като камила, когато се движеше бавно. Хората в града се суетяха, всеки гледаше да си свърши работата. Погледът му попадна върху едно момиче, едно много красиво момиче, което водеше за ръка малко дете. Вървяха си бавно, ръка за ръка. Дали беше нейно дете или пък беше малкото й братче? Линк предположи, че вероятно е братчето й, понеже никъде по ръцете й не проблясваше златен пръстен.

Двама конници идваха към него. Изглеждаха много силни и страшни. Когато го наближиха, Линк видя, че бяха разбойници, ръцете им бяха груби и напукани, на коланите си носеха големи кобури. Бяха обикновени работници, не стрелци. По всичко личеше, че Били и Рийд Коу ще се приберат, когато вече ще е късно и няма да има от кого да търсят отмъщение за смъртта на по-малкия си брат.

Линк въобще не съжаляваше за това. Една сериозна битка и две седмици, прекарани на легло, му бяха предостатъчни. А колкото до това, че братята Коу може да го проследят, нямаше да е много трудно да им се измъкне. Просто в следващия град ще се представи под друго име. Имаше много мъже като него с белег на бузата, които на всичко отгоре бяха на неговата възраст. Също така голям брой от мъжете си падаха по марката „Колт“ и си имаха модел „Бисли“. Да, братята Коу ще трябва доста да се поизпотят, докато открият и косъм от Фред Линк.

А в случай, че го открият… Е, късметът досега не му беше изневерявал, а беше срещал и по-страшни противници.

Беше вече почти на края на града, минаваше покрай една къща, в чийто двор бяха разхвърляни дърводелски инструменти. Той смушка коня в ребрата и животното ускори крачка.

 

 

Когато стигна до един хълм край града, Линк дръпна юздите на коня и го накара да спре. Обърна се и се загледа към къщите и дворовете. Междувременно се протегна малко върху седлото и се опита да понамести по-добре превръзката си, за да намали малко болката. Не беше точно болка, а нещо като стягане или придърпване точно в долния край на ребрата.

Двама мъже, които работеха в един двор, го забелязаха, вдигнаха глава и му помахаха. Той виждаше лицата им, но не ги разпознаваше. Внезапно някой го повика по име. Познаваха го вероятно от „Бялата роза“, може би бяха присъствали и на престрелката. Продължаваха да му махат и на него му се прииска да пришпори коня си натам. Може би щяха да го нагостят с телешка пържола — във въздуха се носеше нещо и май беше точно мирис на телешко печено. Това беше почти непреодолимо изкушение.

Той също им помаха в отговор, побутна коня си и си продължи по пътя. Пое по една тясна планинска пътека. Слава богу, че нямаше сняг и не беше заледено. В други случаи би се радвал да си направи бивак, където да нощува, да си запали огън и да си приготви нещо вкусно, но сега мисълта, че ще трябва да прекара нощта, увит в едно одеяло, вече не го привличаше толкова много. Все пак нямаше да му се отрази зле да слезе за малко от гърба на коня, защото скоро и това постоянно клатушкане щеше да му омръзне.

Май прекалено много беше започнал да мисли за удобствата си.

Трима мъже яздиха по ръба на един склон на разстояние не повече от сто ярда от Линк. През седлата им бяха преметнати пушки.

Линк пришпори малко Кафявия и се зае да измъкне своята пушка от торбата. Не обичаше много престрелките с пушки, а и не беше особено добър в тях.

И тримата вече бяха достатъчно близо, за да може да види лицата им. Всички бяха работници. Нямаше никакво съмнение в това. Линк не можеше да види мястото, където бяха жигосани конете, но нещо му подсказваше, че тези са от хората на Коу. Той се прицели в края на цевта и се попремести малко на седлото, за да му бъде по-удобно да стреля.

Трима срещу един беше много неприятна ситуация, особено когато ония имаха и пушки. Ако беше с по-силен кон, сигурно щеше да се опита да избяга, но с този тук това беше невъзможно.

Изведнъж отнякъде се чу вик и тримата се спряха. Продължаваха да държат пушките си върху седлата. После единият от тях, вероятно водачът, сви ръце пред устата си и подвикна към Линк:

— Хей, човече! Ти ли си Линк?

Линк не виждаше нито причина, нито полза да отрича.

— Така се казвам. А вие какво общо имате с мен, защо ви интересува името ми?

Един от тримата, явно най-главният, свали шапката си и помаха с нея по посока на града.

— Господин Коу поръча да се върнеш обратно в града!

За момент Линк поседя замислен.

Дали тези тримата искаха да го подведат към засада? Но като прецени отново ситуацията, реши, че господин Анс Коу сигурно иска той да се върне обратно в Колт Крийк, за да му даде добър урок, и то точно в града. Това беше много интересно и предизвика у Линк известна доза респект към този човек.

Новопристигнал барман застрелва сина му и се опитва да изчезне от града. Опитва се, но не успява.

Може би хората на Коу ще се съберат след няколко дни и тъй като историята беше станала семеен проблем, очакваше се цялото семейство да вземе участие в неговото разрешаване. Ако можеше да се избегне участието на наемници, Коу биха предпочели точно този вариант. Първо щяха да се опитат да се справят сами. Щяха да дадат пример на целия град. Щяха да им дадат да разберат какво се случва на човек, осмелил се да вдигне оръжие срещу някой от фамилията. Хубава идея, целяща да държи града в подчинение чрез страх. Но Линк не беше като койотите, които, като ги подгонят, се свиват от страх и чакат ловците да дойдат и да ги хванат.

Линк беше от вълците, а те не постъпваха така.

Прицели се и стреля по водача на групичката. Улучи седлото. Конят се уплаши и тръгна да бяга. Един от тримата вече беше насочил пушката си към него, а с крайчеца на окото си видя, че другият тръгва с коня си след него. Реши, че само си губи времето с тези тримата.

Той и каубоят стреляха едновременно. В този момент конят на Линк леко помръдна. Тогава той се прицели още веднъж, като гледаше да улучи противника си в корема.

Тогава го прониза внезапна болка. Не беше улучен, но една от раните му създаваше проблеми. Последва нов изстрел, този път беше насочен към коня му.

Линк реши да извади пистолета си. Застина на място и стоеше все така загледан в единия от тримата. Мъжът беше насочил към него пушка „Уинчестър“.

Дори в този напрегнат момент Линк би могъл да опита. Мъжът срещу него изглеждаше страшно притеснен, направо трепереше. Но изведнъж дочу някакъв шум и вдигна глава към склона, откъдето идваха звуците.

Други трима се приближаваха към тях и тримата носеха върху седлата си пушки.

Линк чу как конят му тихо изцвили и издъхна. Тези, които се появиха преди малко, го бяха застреляли.

Сега пък бяха четирима срещу един. Много неприятно.

— Ах, ти, кучи син! Ти уби Пърси Бакстър, а той беше по-добър стрелец от теб. Ти не би могъл да достигнеш бързината му! И все пак го уби, мръсна свиня с грозен белег. Да, това си ти, нищо повече!

Човекът изглеждаше бесен и беше готов всеки момент да стреля, а заедно с приятелите му, които идваха на помощ, сигурно щяха да се справят с Линк.

— Пърси ли каза? — подвикна Линк към него. — На мен ми изглеждаше по-скоро като Мери-Ан. Той приятелката ти ли беше?

— Махни тази пушка, Бъки! — каза плътен глас, който принадлежеше на един много едър мъж. Тримата ездачи бяха вече съвсем близо до Линк.

— Махни я, ти казах! — продължи големият мъж и бутна настрани цевта на „Уинчестъра“. — Тези трупове са ни достатъчни, не мислиш ли?

Един друг от каубоите се хилеше на Линк.

— Ако аз бях на твое място, щях доброволно да махна ръката си от дръжката на този красив пистолет. Съветвам те да го направиш, защото може да ти се случи нещастие, независимо какви са нарежданията на шефа.

Линк махна ръката си от колта.

— Но той уби Пърси! — продължаваше да нарежда онзи.

— Сигурно е така — отвърна големият мъж. Изглеждаше по-стар от останалите, носеше мустак и големи бакенбарди и създаваше впечатление, че цялото му тяло е само мускули.

— Слушам, шефе! — отвърна онзи, дето се хилеше. — И какво ще правим сега?

Големият отново се вторачи в Линк и той забеляза, че онзи изглежда много доволен от факта, че останалите го слушат, а си личеше, че и на него не му е лесно и затова упорито хапеше устната си.

— И така, стрелецо, господин Коу поръча да те придружим до града — каза той.

— Освен това поръча да следим за спокойствието на града — добави оня с ухилената физиономия.

— И да те държим далеч от града — каза огромният.

— Така ли каза наистина? — отвърна Линк, като се опитваше да изглежда спокоен. — Да не би да се страхува, че ще изчезна и няма да може да ме открие?

Онзи, дето все се хилеше, започна направо да се тресе от смях.

— Няма да отиваш никъде, господин Не-знам-кой си! — каза пак грамадният мъж. — Това е положението, оттук се връщаш направо в Колт Крийк. Докато няколко много важни личности не се върнат, ще стоиш в града и ще чакаш. Ясно ли е! Не се безпокой, няма да ти се наложи да чакаш много дълго. Онези приятелчета имали да уреждат с теб някакви семейни въпроси.

Линк знаеше, че Анс Коу седи зад всичко това и изпитваше към стария дявол още по-голям респект. Някой беше имал щастието или куража да застреля един от синовете му и сега старецът искаше да даде на този човек добър урок. Искаше да го върне в града и там да го убие пред очите на всички. Това би било нещо, което жителите на Колт Крийк щяха да помнят дълго.

Докато гледаше мустаците му, на Линк му идваше да прихне.

— Твоят шеф трябва да е голяма работа! — каза му той.

За миг грамадният го погледна доста изненадано, но после кимна.

— Да, ти си дяволски прав, стрелецо!

— За бога, шефе, не можем ли просто да завържем това копеле?

— Само се опитай още веднъж да избягаш — обърна се към Линк якият. — Само се опитай и ще видиш как ще те вържем, чак ще ти се приплаче!

Мъжът се облегна на седлото си и конят потрепна от тежестта му.

— Господин Коу каза да те върнем в града — продължи той и хвърли суров поглед към хората си. — Това и ще направим.

— Ами пистолетът и пушката му? — обади се четвъртият. Той беше мургав мъж с дълга черна коса, вързана на плитка.

— Нека ги задържи — каза мъжът с бакенбардите, а останалите продължиха неспокойно да помръдват върху седлата си. — Нека си ги задържи! Това е заповед! — А на Линк добави: — А сега, господинчо, стани от праха, в който си легнал, и отиди до коня да събереш парцалите си. После веднага тръгваш към града! Ако не се върнеш по този път или пък по някой друг, който води към града, ще ти се случи нещо много, много неприятно. Обещавам ти!

— Би трябвало да го изгорим на кладата. Чуваш ли, копеле, ще те изгорим жив! — обади се единият.

— Можем да го жигосаме! — включи се друг. — Ще помоля господин Коу да ми позволи да го жигосам по лицето. А може после да му отрежа носа…

— Добре, достатъчно! — отсече грамадният мъж.

Линк си помисли, че вероятно вече е крайно време да стане от прахта. Опита се да понамести малко раните си. Чувстваше, че са се отворили отново от падането. Също така през ума му мина мисълта, че ако може да се промъкне от дясната страна на преследвачите си, би могъл да очисти много от тях. Разбира се, беше глупаво да опитва, защото четирима срещу един е доста сложна ситуация. Но може би си струваше все пак…

Конят беше паднал върху всичкия му багаж и му отне доста усилия, докато го измъкне. Тъкмо се канеше да откопчее юздите, когато чу конски тропот. Надигна се и видя двама ездачи, които препускаха по хълма. Със сигурност и те бяха наемници.

Това вече беше прекалено. Един срещу четирима си беше велико предизвикателство, но срещу шестима — нямаше мърдане.

Линк събра това, което можа — седлото, юздата, мешката и се огледа за пушката.

— Ей, пушката ти е тука! — извика онзи, дето все се хилеше.

Линк тръгна обратно по хълма. Опитваше се да се движи колкото може по-бавно, сякаш нищо особено не се бе случило. Всичко, което можеше да направи в момента, бе да държи устата си затворена и главата — наведена.

Новите двама вече бяха достатъчно близо и започнаха да се спускат по склона. Единият крещеше нещо.

— Чико казва, че Пърси бил мъртъв.

Линк погледна към мястото, където лежеше пушката му, и тръгна натам, за да си я вземе. После се обърна и се върна да вземе багажа си. Само една погрешна дума от негова страна или дори изобщо някаква дума и тези симпатяги щяха да го очистят, независимо от разпоредбите на онзи с бакенбардите.

Докато си събираше вещите, намести седлото на рамото си, юздите и мешката преметна през ръката си и здраво стискаше пушката си, Линк през цялото време слушаше какво си говорят каубоите зад гърба му.

Ослушваше се да чуе дали няма да замълчат за известно време.

Това би означавало, че независимо от заповедите, те са решили да го убият. Ако настъпеше подобно затишие, той би трябвало веднага да пусне на земята тежкия си товар и да извади бързо колта и да се опита да се справи с един-двама от тези приятелчета.

Но нямаше тишина. Момчетата се оплакваха нещо и спореха, но явно нямаха намерение да го убиват.

По всяка вероятност Линк щеше да доживее поне до още един изгрев на слънцето. Той понамести леко товара си, за да му тежи колкото е възможно по-малко и да язди по-удобно и се приготви да се върне обратно в Колт Крийк. Господ му беше свидетел, че в този момент конят му липсваше страшно много. Направи само няколко крачки и усети, че раните започнаха отново силно да го болят. Болката беше пареща, но каквато и да бе, със сигурност не бе приятна. Горкото животно… съдбата го беше отвела при онова малоумно момиче, което го лекува невероятно добре, и само на около двайсет минути път от града да бъде застрелян. Наистина нелепо! Нещастното животинче! Линк усещаше върху себе си погледите на мъжете, докато той бавно се тътреше към тях. Помисли си, че вероятно гледат на него като на стар кон, който отдавна вече е неспособен да върши каквато и да било работа. Може би тъкмо поради тази причина не го застреляха. Сигурно изпитваха съжаление към него.

Тогава той повдигна рамене, поизправи се и се опита да стъпва наперено. Внимаваше тежестта на багажа да бъде равномерно разпределена, за да не се криви под него. Тези усилия обаче му причиняваха големи страдания — раните му започнаха да парят, сякаш в тялото му горяха стотици огньове.

А трябваше да се извърви доста път. По дяволите, разстоянието наистина беше много голямо. Вероятно беше не по-малко от двеста ярда. А и коремът му натежа — нали сутринта беше закусил стабилно. Когато погледна пътя, който трябваше да извърви, усети, че му се завива свят, а от лицето му обилно се стичаше пот.

Той продължи да се движи много бавно, като постоянно влачеше единия си крак след другия и отпускаше цялата тежест върху здравия. На два пъти дори се препъна и за малко да изпусне багажа си. Беше сигурен, че повече няма да може да го вдигне и тази мисъл го накара да запази равновесие.

Единият от мъжете му подвикна нещо, което сигурно е било много смешно, защото останалите прихнаха да се хилят. Вече беше спрял да чувства болка в едната от раните. И искрено благодари на Бога за това. Не знаеше дали някоя не кърви, но не му пукаше особено. Важното беше, че не усещаше болка. Вероятно тези приятелчета са имали свои хора някъде в съседните на конюшнята дворове и веднага щом е взел коня си, те са били известени. Ех, ако сега имаше на разположение един кон… и ако познаваше околността. Нека тогава да ги видим тези смелчаци дали биха успели да му попречат да се измъкне… щяха да видят тогава…

Но той нямаше на разположение добър кон. Всъщност нямаше никакъв кон. А и не познаваше района около града. Може би сега беше на една миля разстояние от него. Да, вероятно беше около миля…

Сега щеше да му трябва някоя влиятелна личност в града. Но коя би могло да бъде тази личност? Нямаше някой приятел, нито пък някой добър стрелец, който да му е достатъчно близък, за да го помоли за помощ. Макдаф и другите мъже… те всички бяха добри хорица, но не можеше да ги помоли да рискуват живота си заради него… А и онези си ги биваше… От друга страна, в града нямаше удобно място за престрелка, нямаше някоя улица с къщи, които образуват ъгъл, така, че нямаше къде да причака братята Коу или пък да успее да се предпази от тях, като ги види. Те можеха да го видят на средата на улицата и да го убият, а той не би могъл да стори нищо…

Дали биха постъпили по този начин? А можеха и да го изчакат да се обърне с гръб към тях — докато се храни или пък отива до тоалетна, а може и докато пресича улицата. Биха могли да открият огън и да го очистят. Нямаше да им се налага да поемат каквито и да било рискове, които със сигурност съществуваха при една открита стрелба. И на никого в града нямаше да му пука за някакъв си непознат, който просто е минал през града им.

Ако имаше някакъв начин да ги принуди да излязат на открита, честна стрелба с него… Ей така, да имаше нещо, което да ги накара да го предизвикат, за да бъде оправдана смъртта му, да могат да го обвинят, че си го е изпросил…

Вече като че ли посвикна малко с ходенето и раните почти не го боляха. Само потта, която се стичаше по очите, му създаваше проблеми. Сигурно вече бяха съвсем близо до града, да, вероятно е така…

Нещо в стъпалото започна да го стяга и изведнъж едната от раните го проряза.

Със сигурност се е строполил на земята, защото като насън усещаше, че двама мъже го влачеха нанякъде! До ушите му достигаше нещо като плясък на вода. Линк упорито стискаше очите си, после започна да мига, като че ли се опитваше да проясни погледа си. Стори му се, че вижда лицето на Бъд Пакърд. Мъжът беше коленичил до главата му и се опитваше да му помогне. Друг един от хората в града му подаваше нещо да пие.

— Ей, човече…

— Господин Линк, по-добре ли се чувстваш, а?

Всемогъщи боже!… Линк се почувства като ученик, който за пръв път докосва момиче! Обзе го внезапен срам и очите му се изпълниха със сълзи, затова той сложи ръка пред тях, сякаш слънцето му светеше.

— Искате ли още вода, господине?

Линк поклати глава. Мъжете не казаха нищо повече, а той си седеше там неподвижно и само се опитваше да си поеме въздух. Постепенно започна да се чувства по-добре. Бъд Пакърд беше от постоянните клиенти на „Розата“ — обикновено поръчваше бира или чаша вино и виното винаги го пиеше с бучка лед. Един от тихите и скромни хорица, които идваха да си поприказват с приятели на чашка.

— Видяхме едни, дето ти застреляха коня, господине — каза Пакърд. — Май се канеха да убият и теб.

— Виждам, че си се справил с един от тях. Сигурно си им показал някои неща. Кажи, даде ли им добър урок?

— Изненадан съм, че не са те очистили — пак се обади Пакърд. — Тези са от хората на Коу, а като се има предвид какво се случи в кръчмата…

— Удари ли се, като падна от коня? — попита другият мъж.

— Да, достатъчно лошо при това — отговори Линк. — Момчета, наистина съм ви много задължен, задето се навъртахте насам. Помогнете ми да се изправя!

Те му подадоха ръка, той стъпи на крака и успя да запази равновесие. Раните пак го боляха, но не толкова силно, както преди. Линк се огледа и видя, че багажът му е разпилян навсякъде по поляната, но когато тръгна да събира нещата си, Пакърд го спря:

— Няма нужда да правиш това. Ние ще ги съберем. Поръчал съм на един приятел да докара каруца… Ще те откараме право в града, господин Линк.

Преди време бе вдигнал рамене и би се отказал от каруцата, но онова време отдавна си беше отишло, при това завинаги, и в този момент той нямаше нищо против да се вози в каруцата.