Серия
Бъкскин (8)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Colt Creek, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 3 гласа)

Глава шеста

Ако изобщо щяха да изникнат проблеми с хората на Коу, това със сигурност нямаше да се случи в часовете за обяд. Паркър изпя дежурния си отчет за състоянието на майка си: „Да, господин Линк, благодаря за загрижеността, тя днес се чувства по-добре…“ и така нататък. Момчето все така вяло си вършеше работата и вече не беше така припрян, защото знаеше, че няма да му се наложи да обслужва сам всички клиенти.

„Бялата роза“ беше една от петте кръчми в града, като не се броят кафенетата и баровете, които задължително присъстват във всички публични домове. Като се има предвид този факт, а също и това, че и другите кръчми не страдаха от липса на клиенти, човек стигаше до извода, че в Колт Крийк съществува огромна „жажда“. Днес основната клиентела в „Розата“ бяха снабдителите с хранителни продукти. Почти всеки втори около бара миришеше на овес и алфа, а по палтата им можеха да се намерят и стръкчета от тези продукти. Това напомни на Линк, че трябва да отиде да нагледа коня си, да се увери, че храната, която му дават, е достатъчно добра. А трябваше да нагледа и момичето.

Щеше да е много хубаво, ако след като си е тръгнал, тя бе получила нов припадък. Ами ако се е задавила или пък е прехапала езика си? А той си седи в кръчмата и разлива бири, или пък се занимава с неща, като например да удря хората с букови дъски по главата. Да, наистина щеше да е много весело. Първо се възползва от една малоумна, а после я изостави, и то точно когато се нуждаеше от него. Няма що, това беше една наистина достойна мъжка постъпка. Да, наистина нямаше да му е никак приятно, ако нещо лошо се беше случило с нея. Започваше да изпитва угризения, задето я беше изоставил точно в онзи момент.

Беше вече почти два часът, навалицата започна да понамалява. Търговците на храни се бяха върнали обратно при мерките и теглилките си, и слава богу, защото иначе се отваряше доста работа. Линк беше забравил колко изтощителна е работата на бармана, изтощителна най-вече за краката. Едно е да стоиш и да си залагаш, съвсем друго е да тепаш цял ден нагоре-надолу из бара и да разнасяш бири или каквото там му хрумне на клиента.

Ботушите с токове, каквито бяха неговите, се оказаха съвсем неподходящи за този вид дейност. С тях човек не се придвижваше достатъчно бързо зад бара. Сега Линк си даде сметка защо опитните бармани работеха с домашните си чехли. Някога това му изглеждаше много смешно, беше му забавно да наблюдава как разни дебели чичковци шляпат зад бара с огромни стари чехли. Сега вече изобщо не го намираше за смешно.

Почувства се страшно доволен, като видя и последния клиент да тръгва към вратата. Имаше още двама-трима, но те висяха край масите просто за да поддържат някакъв разговор и поръчките им бяха незначителни. Все още проклинаше на ум Макдаф, задето беше махнал зимните врати. Нито печките, нито голямата тълпа в бара успяваха да попречат на студения въздух да изпълни всяко кътче от „Розата“.

— Аз ще почистя, господин Линк.

— Да ме вземат мътните, ако с нещо се опитам да те спра, Паркър. — Линк беше много доволен от неочакваното предложение.

Обърна се и тръгна през задната врата, докато минаваше през кухнята, китаецът му се усмихна и му намигна. Нещата като че ли отиваха твърде далеч. Може би съвсем скоро един обикновен трудов човек и мирен гражданин щеше да омете задника си надалеч от това място.

 

 

В обора имаше някакви хора, един мъж с жена си и дечицата им — близначета, които бяха дребнички като бобови зрънца. Искаха да вземат под наем една каруца, за да отидат до някакво ранчо и вдигаха голям шум около себе си. Оглеждаха каруцата отвсякъде, повдигаха я леко и въртяха колелетата, чудеха се дали конете са достатъчно добри — това бяха най-смотаните коне, които Линк беше виждал през живота си, абсолютни кранти — и си предаваха важности пред собственика на обора — стария Вийнпоул и момичето.

Тя държеше поводите на конете, очите й гледаха все така тъпо и празно, като че ли се беше отнесла нанякъде. Мислите й витаеха безкрайно далеч. Беше облечена в стари, протрити дочени панталони и синя риза. Изглеждаше добре — нямаше признаци да е получавала припадъци от епилепсия или каквото там й е заболяването. Като видя това, Линк въздъхна с облекчение, но се почувства и някак неудобно. Мислеше си, че тя може да направи нещо, с което да разкрие какво се бе случило между тях, страхуваше се, че целият град ще разбере. Но тя не даде никакви признаци, че го е виждала, освен когато докара коня му. Вторачи се в него за известно време, това беше празен животински поглед. Може би изобщо не си спомняше какво всъщност се бе случило.

Когато наемателят на каруцата — привлекателен мъж в черен костюм — настани цялото си семейство в нея, Патерсън с накуцване се приближи до Линк и взе предплата за следващата седмица за подслона и храната на Кафявия. В следобедната суматоха касата на Макдаф бе малко поолекнала — оттам бяха парите за конюшнята. После собственикът на обора подвикна на момичето да заведе Линк при коня му, за да се увери, че кракът на животното се лекува.

Тя почака малко, докато младият мъж с черен костюм се настани до семейството си, взе поводите на конете и й даде знак да пусне главите на животните. Очевидно бе очаквал някаква съпротива или проява на характер от конете, но те само изпръхтяха и бавно поеха към вратата. Мъжът обаче продължаваше да държи юздите здраво и с тази своя смела постъпка си спечели възхищението на цялото си семейство.

През това време Патерсън говореше на Линк за войната и се опитваше да изкопчи от него в коя част е воювал. Линк беше свикнал с подобни въпроси и в такива случаи обикновено пускаше по някоя лъжа, или с голяма скромност разказваше за извършена от него героична постъпка, в която е спасил живота на много хора, като е изложил на риск своя собствен. Патерсън изглеждаше напълно доволен от разказа, сякаш беше очаквал да чуе точно това и нищо друго. После поклати глава и отправи няколко забележки срещу янките.

Момичето се появи и зачака чичо й да приключи с разговора. Тя поведе Линк към обора, минаха през едно малко дворче, където имаше помпа за вода, и продължиха навътре. Линк чак сега се досети защо този път му беше нужен водач, за да открие коня си. Момичето го беше преместило в друга част на обора, беше постелило сухи стърготини по пода и му беше дало да яде топло мляко, в което има и овес. Болният крак беше здраво привързан, сякаш конят щеше да се състезава. Очевидно всичко това беше нейна работа, и то отлично свършена работа.

Тя коленичи пред животното, вдигна крака му и го потупа доста силно. Искаше да покаже на Линк, че конят вече не чувства болка. В този момент тя се държеше съвсем нормално, в постъпката й нямаше нищо глупаво, дори беше логична. И очите й вече не бяха така безизразни, имаше някаква топлина в тях. Вероятно с животните се чувстваше по-сигурна, отколкото с хората.

— Добра работа! — похвали я Линк. — Много добра работа!

Той поклати глава, за да се увери, че го е разбрала, но беше трудно да се каже дали беше успяла да го разбере. Подвоуми се дали да не й даде част от парите, които беше задигнал от Макдаф, но реши да не го прави, защото Вийнпоул щеше да й ги вземе. Помисли още няколко секунди, после бръкна в задния си джоб и извади жълтата лента, която обикновено носеше на главата си. Беше от хубав плат — жълто, а на няколко места имаше червени точки. Предишния ден я беше изпрал и сега лентата изглеждаше наистина чудесно. Момичето погледна към кърпата и Линк прочете в очите й, че цветът много й харесва.

Когато й го подаде, тя като че ли се притесни и поклати глава, но Линк взе малката, загрубяла от работа ръка и сложи кърпата в нея. После притисна пръстите върху парчето плат.

— Това е за теб — каза той и кимна към коня, за да разбере тя, че това е подарък, задето е излекувала болния крак. — За добрата работа, която си свършила.

Тогава тя взе кърпата и я пъхна в ризата си. Изглеждаше доволна, но беше трудно да се каже дали в действителност беше точно така. Що се отнася до коня — той си беше кранта и в това нямаше никакво съмнение, но така, с излекуван крак, може би щеше да пропътува още някоя и друга миля. Линк вече го беше отписал, така че си струваше да жертва кърпата си в замяна на горе-долу приличен кон. А и момичето имаше нужда да се порадва на нещо.

Линк реши да излезе да се поразходи из града. Продължителният и спокоен сън, както и солидната закуска, му помогнаха да се почувства отпочинал и изпълнен със сила, и дори нещо повече — накараха го да се почувства щастлив от това, че вижда слънцето, от това, че е жив…

Той тръгна по тротоарите, като се оглеждаше с намерението да си купи нова шуба. На всяка цена трябваше да е пак от еленова кожа. Вярно, че те не топлеха колкото вълнените, но в тях имаше някакъв стил, а и му напомняха за доброто старо време. Най-добрите шуби бяха тези, направени от индианките. По дяволите, тези жени наистина знаеха как да обработват еленовите кожи. Мажеха ги с някаква смес от урина и специална съставка, която извличаха от мозъка на животното, подсушаваха кожата, ако случайно бъде намокрена от дъжд и така нататък, с две думи — разбираха си от работата. Разбира се, трябваше да почака известно време, за да си позволи такова яке. Трябваше да се пипа внимателно в касата и парите да се измъкват с мярка, и без това касата на Макдаф беше олекнала достатъчно през последните дни. Трябваше да се действа внимателно. Всяко нещо си има граници.

След около седмица вече щеше да има възможност да заложи една нищожна сумичка срещу онези гледачи на животни. Изглеждаха симпатична компания, а и бяха напълно пораснали за един добър показен урок в хазарта.

Докато се разхождаше из Колт Крийк, Линк реши, че тук много му харесва — по главната улица имаше доста магазини, железария, бояджийски стоки, галантерия, един магазин за мъжка мода, два за оръжие, четири ресторанта, всеки от които изглеждаше по-зле от този, който бе видял преди това — малко градче, но много привлекателно за човек като нашия герой. В края на града, след едно доста обширно пространство от замръзнала кал се виждаше сградата на местната църква. Малко по-нататък от нея се забелязваше двуетажна сграда, това беше къща, боядисана в светлосиньо. По всяка вероятност боята бе все още прясна, защото тук-там земята около къщата беше поръсена със сини точици. В задния двор се ветрееха няколко реда пране. Дрехите бяха предимно женски, но точно сега това изобщо не привлече Линк, след всичко, което се бе случило с момичето в обора най-вече, а може би и от годините. Каквато и да бе причината, тази къща не го привличаше, макар да знаеше, че в нея има жена.

Този факт обаче изобщо не го смущаваше. Отдавна не се бе чувствал толкова добре. Имаше си работа, топло легло, в джоба му подрънкваше част от рестото на Макдаф. Всичко това беше чудесно и покриваше напълно нуждите му за момента.

Внезапно му хрумна мисълта, че някои от хората на Коу все пак може да се появят и да му създадат неприятности. Вероятността да се случи подобно нещо беше много малка, но Линк отдавна бе разбрал, че хората правят най-невероятни неща, така че трябваше да внимава. Реши, че малко тренировки с пистолета няма да му са излишни, но за тази цел трябваше да си намери някое спокойно, усамотено местенце. Тръгна към покрайнините на града и откри нови пасища и поляни. Тези райони му бяха непознати, затова той реши, че на следващия ден може да се поразходи натам и да огледа местата по-добре. Сигурно щеше да потърси онези гледачи на животни, за да провери дали изобщо някога им се случва да бъдат трезви. През лятото тук сигурно е осеяно с боровинки, предположи Линк, а магарешките бодили вероятно достигаха на височина един човешки ръст. Продължи да върви и се удиви на това как човек си почива, докато се разхожда. Уж краката му са преуморени от работа и чак го болят, а колкото повече се разхожда, толкова по-добре се чувства.

Мястото зад шубраците беше това, което търсеше. Имаше малка яма, която беше почнала да се пълни с вода, но все още беше не по-дълбока от един фут. Отзад зад изкопа беше най-подходящото място, там нямаше нищо друго, освен кал и корени на дървета. Идеално място за стрелба. Преди да се изкачи по пръстта, се огледа — не се мяркаше никой, нито пеша, нито на кон.

Патроните струваха пари, затова — само няколко изстрела, по един-два с всяка ръка, не повече…

Извади пистолета още докато се движеше, бдителността му беше повишена, не спираше да гази гъстата кал. Вдигна ръка и насочи куршума си към един наклонен дънер на разстояние около двайсет и пет стъпки от него. Дънерът се намираше вдясно, под много остър ъгъл, беше доста трудна мишена.

Куршумът мина на три пръста встрани. Линк отново зареди пистолета си, вдигна ръка и пак стреля. Този път дънерът се падаше почти зад гърба му и беше на разстояние около трийсет стъпки.

Отново не уцели, размина се само с около един пръст от целта.

Мъжът остави настрана пистолета и се замисли за стрелбата си, като риташе нервно по един камък. Не беше свикнал да пропуска. Това бяха трудни мишени и при евентуално спречкване той вероятно би ги улучил още първия път, в най-лошия случай — от втория. А сега не успя… Чувстваше се някакво отклонение наляво, усети го при втория изстрел. Може би беше натиснал спусъка прекалено силно, а моделът „Бисли“ беше направен така, че не позволяваше силен натиск върху спусъка.

Накрая реши, че причината за неуспеха му е най-вече в липсата на практика, а не в оръжието. Обърна се рязко и отново стреля. Този път се размина на косъм от целта. Вече му беше безразлично. Беше му станало безинтересно да се опитва да компенсира грешката си, а и нямаше нужда да го прави. Важното беше, че упражни ръката си.

После пак вдигна пистолета, дръпна петлето, обърна се на другата страна и отново стреля. Прибра оръжието обратно в кобура и помисли малко. Това, което направи, като че ли беше достатъчно за дясната ръка. Измъкна го отново, бързо го преметна в лявата си ръка и без да спира, изстреля целия пълнител. Реши, че се е справил доста добре.

 

 

Линк с бодра крачка тръгна обратно към града. Беше в отлично настроение. Вървеше и се наслаждаваше на природата. Обратният път му се стори много дълъг. В този момент страшно му се искаше да има до себе си кон. Все пак не чувстваше неприятна умора. Сега си обясни защо хората в Бостър се разхождаха непрекъснато. Ходейки, човек вижда много повече неща, отколкото ако е на кон, а на всичко отгоре върху гърба на животното човек се чувства като колет, пътуващ за местоназначението си. Приятната миризма на барут, примесена с тази на свежия планински въздух, подсилваха удоволствието от ободряващата разходка.

Мина му през ум, че конят му се оправя сравнително бързо и ако стане така, че фамилията Коу се разгневи на постъпката му, в близките един-два дни ще му се наложи да напусне Колт Крийк. Но щом конят му е здрав, работата няма да е чак толкова страшна. Да, така трябва да направи: да се изнесе тихомълком, дори е препоръчително да го направи колкото е възможно по-скоро.

Сега обаче не му беше до това. Упражнението в гората бяха едно, реалната престрелка — нещо съвсем друго. През последните години във всички престрелки, в които беше участвал, загубите за него бяха по-големи от печалбите. Затова, казваше си той, ако не искаш повече да понасяш каквито и да било загуби, довечера навеждай покорно глава и си гледай само своята работа. Не си пъхай носа в нищо, което не те засяга!

Зад гърба си чу далечен звук и се спря, за да види какво приближава. Беше дилижансът, който се движеше бързо към Колт Крийк. Като стигнаха до един склон, водачът започна да дърпа поводите на конете. Беше доста стръмно и файтонът можеше да се преобърне. Линк видя как водачът размаха камшика над главата си и чу плющенето му върху гърбовете на животните.

Линк се огледа, прецени, че мястото не е достатъчно, за да могат да минат той и дилижансът, и отстъпи встрани от пътя.

Файтонът се движеше изключително бързо, клатушкаше се непрекъснато и изпод колелетата хвърчаха буци пръст. Гърдите на конете бяха покрити с пот. Явно тежестта им беше почти непосилна. Дилижансът вероятно беше препълнен. Докато префучаваха край него, Линк забеляза, че файтонджията е прекалено млад, за да кара с такава скорост. Човекът, който охраняваше пътниците, беше по всяка вероятност един от тях, поне Линк си помисли така, носеше превръзка на окото и едва успяваше да се задържи изправен. А конете продължаваха да препускат. Чуваше се как пътниците вътре в каретата пищят. Беше трудно да се каже дали крещят, защото се забавляват или защото са уплашени до смърт.

Линк стоеше и се чудеше какво да прави. Момчето не преставаше да размахва камшика и да плющи по гърба на конете. Въртеше го все по-бързо и по-бързо и при едно мощно замахване камшикът лизна шапката на Линк и тя изхвърча надалеч от него.

— Хей, човече, защо не си вземеш кон! — провикна се сополанкото.

Шапката на Линк полетя във въздуха и се приземи далеч от него, а докато профучаваше край него, файтонът го опръска. Ботушите му бяха целите в кални петна.

Толкова беше с бостънските разходки. Линк стоеше край пътя, побеснял от яд. Чувстваше се като последен глупак, а пътниците се заливаха от смях за негова сметка. Никога не бе оправдавал нападенията над дилижанси, но сега вече ги намираше за напълно основателни.

Проследи дилижанса с поглед, докато влезе в града и тръгна по главната улица, след това се захвана да търси шапката си. Откри я под един храст. Камшикът беше повредил периферията й. По дяволите! Онзи лигльо можеше дори да му извади окото. Е, тази негова разходка му послужи като добър урок. Вече знаеше, че в малките градчета човек се чувства като пълен глупак, ако няма кон или пък просто е излязъл на разходка. Напуши го смях. Великият Франк Лесли да излезе да се разхожда извън града, при това да му свалят шапката по този унизителен начин. Такива случки вбесяват великите мъже…

Щеше да е забавно да се срещне с някой от онази тълпа в дилижанса. Можеше да ги научи на добри обноски. Линк сложи шапката на главата си и влезе в града.

Почти веднага забеляза дилижанса. Беше спрян до един обор. Пътниците бяха слезли, почти беше привършило и разтоварването на пощата. Представителят на пощенската служба на Съединените щати в Колт Крийк беше съвсем дребен човечец. Приличаше на метис. Водачът на дилижанса не се мяркаше никъде.

Съвсем неочаквано някъде изотзад на файтона се появи момчето. Линк веднага го разпозна, а и онзи го позна, защото избръщолеви:

— Охо, как си бе, човече? Виждам, че си успял да намериш шапката си! Браво на теб! — и всякакви там от този род.

Линк се засмя като глупак, който се радва, че са си направили майтап с него.

— Добре работя с камшика, а? Ти как мислиш? — после се обърна към онзи, дето се грижи за сигурността на пътниците. — Ей, дебелак, ела да се запознаеш с един глупак, дето все се хили!

Пазачът започна да пуска някакви плоски шеги и да се суети около дилижанса. Хлапето застана с ръце на кръста, стъпил върху тротоара, и започна да следи с поглед пазача. Гърбът му беше обърнат към Линк.

„Ето ти една малка изненада, сладурче!“ — Линк се спусна към сополанкото, хвана го през кръста, повдигна го на няколко сантиметра от земята и с всичка сила го тръсна в калта, и то точно пред краката на един кон, който се движеше доста бързо.

Момчето успя да се измъкне от ръцете му и не след дълго Линк усети върху гърба си удари — при това доста силни. В следващия момент осъзна, че момчето всъщност е момиче. То не успя да запази равновесие, олюля се и с все сила се пльосна в мръсната вода.

— Всемогъщи боже! Отмести се оттам, бе, човече! — извика беззъбият пазач, който в момента човъркаше нещо по тавана на файтона. Пощальонът също седеше наблизо и дори не се сещаше да затвори устата си — беше зяпнал от учудване, докато наблюдаваше спектакъла, който се разиграваше пред очите му.

Точно в този момент на Линк не му идваше наум нищо подходящо за случая. Просто не знаеше какво да каже. Момичето долу упорито се мъчеше да се измъкне от калта и безпомощно пляскаше с ръце.

Накрая той се дръпна малко назад и погледна надолу. Тъкмо сега момичето се повдигна леко, хвана се за ръба на тротоара, но в следващия момент ръцете й се плъзнаха, тя изпусна дъската и се пльосна в калта с цялата си дължина.

— Много съжалявам за всичко това, госпожо! Нямах и най-малка представа, че си имам работа с жена.

Нямаше смисъл да казва каквото и да било.

Момичето започна да бълва срещу него думи, каквито той дори не беше чувал. Не знаеше какво означават повечето от тях, а тя не спираше да бръщолеви. На всичко отгоре момичето току-що беше сложило шапката на главата си и тъй като в шапката имаше доста вода, сега тази вода се стичаше по лицето й. Гледката беше незабравима, а младата жена беше толкова ядосана, че Линк се зачуди дали да не се обърне и да изчезне от това място колкото е възможно по-бързо. Това беше най-мъдрото нещо, което би могло да се направи в момента. Той наистина се обърна и не би било съвсем точно да се каже, че побягна, но със сигурност би било вярно да се каже, че се изнесе от мястото на събитието, без да се мотае нито секунда. В движенията му се усещаше известна припряност.

Успя да се добере безпрепятствено до „Бялата роза“.

Нито момичето, нито някои от зяпачите успя да го настигне. Вероятно тя беше твърде заета с това да успее да се измъкне от калта, а хората от града сигурно бяха на мнение, че жена, която се облича като мъж, трябва да е подготвена за всички неприятности, които могат да се случат на един мъж, така че никой не си направи труда да тръгне да го гони. Поне Линк се надяваше да е така. В противен случай можеше да си има проблеми. Понякога дори в градчета като Колт Крийк наказваха за нападение на жена, пък била тя и проститутка от най-долен тип.

Вмъкна се зад бара с въздишка на облекчение. Паркър вече беше пристигнал и бършеше чаши. Като се има предвид кои бяха клиентите в „Розата“, това си беше чиста загуба на време.

— Случило ли се е нещо, господин Линк?

— Абсолютно нищо. Надявам се, че не наричаш това измита чаша?!

 

 

По всичко личеше, че онази амазонка няма да дойде да му създава проблеми, макар че изглеждаше склонна да направи подобно нещо. През цялата вечер Линк не откъсваше поглед от вратите, които му приличаха на крила на прилеп. Очакваше всеки момент водачката на дилижанса да се появи и да размаха над главата му камшика си или да направи нещо по-страшно. Той беше виждал много жени, които се обличат странно. Джейн Кейнъри например, а имаше и други като нея. Повечето от тези жени бяха по-издръжливи и по-яки от много мъже. По-голямата част от жените, които доброволно се разделяха с полите си и най-вече с предимствата, които те им даваха, бяха проститутки, а някои просто бяха обратни. Такива жени предпочитаха да се мотаят в компанията на мошеници, комарджии и сводници, отколкото да си седят вкъщи и да си вършат домакинската работа. Обикновено те бяха груби както в приказките си, така и на външен вид. Момичето, дето караше дилижанса, поне изглеждаше женствено.

Докато правеше на един клиент от Чикаго коктейл с бренди и лимонов сок — питие, подходящо повече за войник от Британската армия, на Линк му мина през ума, че за двудневния си престой в града бе натрупал завидно количество врагове. Първо онези в сламата — оттогава не ги беше виждал, сигурно ходеха да пият в друга кръчма — после онзи, дето го изхвърли от бара, но преди това добре го наложи с дебелата дъска, а сега и онази амазонка, дето караше дилижанса. Наистина завидна колекция за два дни. Сипа коктейла в чашата на клиента и се замисли за това, че колкото по-дълго се заседи в Колт Крийк, толкова по-голяма е вероятността някое от онези пиленца да пропее. Търговецът на говеда от Чикаго помириса коктейла и доволно се обърна към приятелите си на масата:

— Досущ като питиетата в Палмър Хауз.

Линк му се усмихна в знак на благодарност и улови един цент, който мъжът му подхвърли като бакшиш.

Беше събота вечер. Този факт извика спомени в главата на Линк. Спомени за много други съботни вечери, само че тогава той седеше пред бара, а не зад него, носеше хубав костюм, от онези, дето тогава бяха на мода в Сан Франциско, имаше и риза от китайска коприна. На ръкавите си слагаше сапфирени копчета, досущ като на истинския Маккой. Всички момичета от балета на „Опера Хауз“ бяха луди по него. Добри момичета. Когато си лягаха с някого, го правеха само от любов, никога срещу пари. Е, не оставаха съвсем равнодушни при вида на някое бижу, пък даже и да е обикновена дрънкулка с нищожна стойност, но все пак бяха почтени момичета, а не уличници. Имаха бели рамене, а ръцете им бяха малки и нежни, с мека кожа като на дете.

Цигарен дим, френски парфюм и пляскането на карти и жетони върху огромна, тапицирана в зелено игрална маса…

Всичко това беше допреди няколко години. Само този вид живот може да формира един истински мъж. В тази среда човек получава такова задоволство, че всички други радости и удоволствия му се струват нищожни, низки и ограничени.

Обичаше също и да пътува през планините, но и това беше някога. Поляните постоянно го привличаха за езда, но и това беше отдавна, преди да падне онази страшна зима, която изправи пред него огромни прегради.

Ако някое от онези красиви момичета с бели рамене бе хванало ръката му да му предскаже бъдещето и ако случайно му кажеше, че след десет-петнайсет години ще има посивели коси и ще бъде много, много самотен, при това ще работи в един бар за нищожна заплата в едно градче, което се намира Бог знае къде, и като капак на всичко ще му се налага да отмъква пари от собственика, Франк Лесли би отметнал назад красивата си глава и щеше дълго да се залива от смях. Тогава изобщо не си бе представял бъдещето си по този начин.

Съвсем не по този начин…