Рой Лебо
Колт Крийк (13)

Глава тринадесета

Момчето забави ход — очевидно се страхуваше да бъде първият, който ще прекрачи прага. Движеше се толкова бавно, че когато приближиха прозорците на магазина, Линк го хвана за рамото.

— Дръж се, момчето ми! Магазинът има ли заден изход?

— Да, господине, ето оттам.

Малчуганът явно беше изненадан от предпазните мерки, които шерифът взимаше, и гледаше много учудено.

— Не искам майка ти да пострада, синко. Така че, ако има престрелка, трябва всичко да съм предвидил. — Линк се държеше като актьор, който играе най-важната роля в живота си.

— Да, добре — каза детето.

— Покажи ми го този заден изход.

Момчето го поведе през тротоара, после през двора, минаха покрай ковачницата, а навсякъде около нея имаше разпилени разни съдове. Ковачът работеше гол до кръста — беше дребен, широкоплещест мъж, космат като мечок. Край него се мотаеха две хлапета — сигурно бяха синовете му, може би ги учеше на занаят. Те само клепаха, като погледнеха към пещта. Линк си помисли, че не са много подходящи за работата, която искаше да им даде баща им.

Ковачът и синовете му вдигнаха глави, когато Линк и момчето минаха покрай тях.

После излязоха от двора на ковача и преминаха през висока дървена бариера. Шерифът забеляза, че детето започна да се забавлява от приключението, в което участваше. Нямаше и следи от сълзите, които допреди малко се стичаха по бузите му.

Стигнаха до още една бариера. Момчето се обърна и сложи пръст върху устните си. Искаше да каже на Линк, че трябва да се движат много тихо. Очите му бяха ококорени, то посочи към една врата с излющена боя. Явно бяха стигнали до фаталната галантерия.

Детето май беше разочаровано, когато Линк, вместо да извади пистолета си и да се спусне да спасява майка му, тръгна да заобикаля през един двор, към няколко малки дворчета, откъдето ясно се виждаше магазинът. Беше много вероятно, докато чака там, да си създаде допълнителни неприятности, но наоколо не се виждаха никакви хора и той се успокои малко.

Децата се взираха в него с нескрит интерес.

— Онзи човек… този, дето притеснява майка ти, той сам ли беше?

Детето беше много нетърпеливо, явно много му се искаше да стане свидетел на истински бой.

Линк въздъхна, приближи се до къщата, отвори боядисаната в синьо врата и пристъпи вътре.

Две неща привлякоха вниманието му първоначално: миризма на лепило, което се вари и се използва за лепене на шапки и тази на груба кожа за обувки, каквито носеха ирландците. Още щом влезе, той се озова в един малък килер, претъпкан с топове плат и кожа. Имаше и кашони с панделки и връзчици, закачалки за шапки и какво ли още не.

Явно това беше магазин за шапки, а не галантерия, както му бяха казали в началото.

Миризмата на лепило идваше от една малка съдинка върху котлончето, а тази на кожа — иззад една завеса. Там седеше някой, който носеше ирландски обувки.

Момчето се появи иззад гърба му. Сега то изглеждаше много по-спокойно. Изправи се до задната врата и посочи към завесата. По всяка вероятност оттам идваше гласът, който говореше такива лоши неща на майка му. И наистина се оказа, че е оттам.

— Да ме вземат мътните, ако не съм прав, че ти се иска. Хайде де, признай си! Ааа, не щеш, значи. Знам ви аз, долни курви, какво правите нощем. И хич не ми се прави на почтена. През нощта с тези твои малки ръце не правиш ли ей така, а? — Явно думите му бяха придружени с демонстрация. — Аз затуй съм дошъл, знам, че си вдовица и ей сегичка ще те отърва от този твой сърбеж.

Линк тихо пристъпи към завесата, дръпна леко единия край и надникна през процепа.

Без съмнение, онзи беше гадно копеле. Линк беше виждал много ирландци, докато ловуваше из планините. Те всички бяха едри, светлокожи, с много лунички, с широки мускулести рамене и големи като лопати ръце, които стават такива от тежка физическа работа. А този беше с черна коса, луничките му изглеждаха неестествено върху лицето, имаше и ясни сини очи. Ако не бяха липсващите няколко зъба на горната му челюст, сигурно щеше да изглежда добре. Имаше големи устни и цялостното му излъчване беше като бик. Изглеждаше много як и със сигурност щеше да е доста труден противник в евентуален юмручен бой.

— Погледни го, скъпа, само го погледни, виж колко е хубав…

Беше извадил члена от панталоните си и го размяташе пред очите на горката жена. А тя беше дребничка, слабичка, имаше красиви очи, които в момента бяха широко отворени от уплаха. Беше се качила върху един сандък за шапки и вече нямаше накъде да върви, а онзи герой застрашително се приближаваше към нея. Панталонът му беше разкопчан, а с таза си правеше неприлични движения.

— Искаш ли да го опиташ, а, пиленце?

Той настъпи няколко паднали на земята шапки, вероятно ги е пробвал и после ги е захвърлил на пода, защото му е хрумнала по-весела идея.

Линк дръпна значката си от ризата и я подхвърли на момчето, вдигна съда с лепилото от печката и пристъпи към завесата.

— Размерът е добър, ти какво ще кажеш, а, госпожа?

Линк трудно можеше да си представи по-глупава картинка от тази да гледа как един пиян ирландец поклаща члена си насам-натам. Той тръгна към него, ирландецът се обърна, пусна интимната част, с която толкова се гордееше, тя увисна, а той сви юмруци и се приготви за бой.

— Ти пък какво търсиш тука бе?

Лицето му пламна, той направи една крачка към Линк, удари го с лявата си ръка и вдигна дясната с намерението да му строши челюстта.

Линк се дръпна леко встрани. Ударът, който избегна, беше доста силен. Явно човекът си го биваше. Когато той понечи да го удари отдясно, Линк просто се наведе и плисна сгорещеното лепило върху члена на ирландеца.

Резултатът беше просто изумителен. Линк се забавляваше повече, отколкото в театъра. Човекът застина на мястото си така, както си беше, с вдигната дясна ръка. Постоя шокиран около минута и после погледна надолу.

Линк беше виждал много потресаващи сцени по време на битките, в които бе участвал. Беше чувал и смразяващи кръвта случки от мъже, участвали във войни, но такова нещо никога не бе виждал. Мъжът изрева като ранено псе, а после се заклатушка из склада като луд. Не само изглеждаше, а май наистина беше обезумял. Димящото лепило се стичаше от повредената му гордост към пода, от време на време той спираше да подскача и се опитваше да хване члена, за да успокои болката. Сигурно беше нетърпимо, но Линк не виждаше с какво може да му помогне. Тогава започна да се смее и не можеше да спре, опитваше се, но не успяваше да се владее. Огромният ирландец пищеше и подскачаше из магазина, молеше някой да извика свещеник, хлопаше по вратата, после наведе главата си и с нея отвори задната вратичка. Излезе на една алейка, като непрестанно викаше и се опитваше да държи в ръка изгорената си мъжественост, после тръгна към улицата, метна се към тротоара, но не успя да се задържи и се пльосна на улицата.

Тълпата от зяпачи, която беше последвала Линк и хлапето, но на прилична дистанция от тях, наблюдаваше всичко това с огромна доза задоволство, а Линк, след като доста дълго беше убеждавал жената, че всичко вече е свършило, реши, че тя или е неспособна в момента, или не желае да му отговори, защото седеше насред шапките си, покрила лице с длани и не обръщаше внимание никому, дори на детето. Макар да беше бедна, жената очевидно не беше изгубила достойнството си.

На връщане към офиса никой не последва шерифа. Може би смятаха, че за този ден парите, които му плащат за заплата, са оправдани. След като свърши, Линк отиде при хлапето и си взе значката, а то погледна малко разочаровано. Явно си бе помислило, че шерифът му е направил подарък.

Е, ако това е работата на шерифа, той нямаше нищо против да я върши. Някой се е провинил или е постъпил като глупак — никакъв проблем, просто отиваш и му хвърляш един хубав пердах. Но ако се стигнеше до съдебната зала, Линк предполагаше, че нещата няма да са толкова лесни, макар че и там системата едва ли ще е много усложнена. В съда обикновено най-важното е кой плаща повече на съдията — дали обвинителят, или обвиняемият и това е цялата процедура.

Но като цяло не беше особено приятна работа. Старият Суейзи напълно си заслужаваше значката, така че ако някога се надигне от леглото — а такава възможност съществуваше — може би, мислеше си Линк, може и да се откаже от нея.

Офисът беше празен и тъмен. Той тайничко се надяваше, че като се върне, Нанси Плам ще го посрещне с целувка или с камшик, но нея я нямаше.

Започна да изпробва ключовете, за да открие този, който става за шкафчето, където Суейзи си държеше оръжието, и откри, че то изобщо не е заключено. Очевидно в Колт Крийк не се краде много. Линк беше ходил в градове, където беше възможно да се отмъкне оръжието на шерифа, докато той наведе глава, за да отпие от питието си.

В шкафа имаше една пушка „Ремингтън“ и една „Уинчестър“ — от новите модели, които щяха да му вършат по-добра работа от неговата, която беше марка „Хенри“. Имаше и два пистолета, не бяха по-добри от неговия, но си струваха.

Линк продължи да рови из шкафа и откри три броя на „Полийс Газет“, които бяха грижливо нагънати и най-вероятно Суейзи ги беше скрил там от Шърмей. Имаше още два чифта чисти чорапи, кутия кибрит и още няколко дреболийки.

Той се настани в стола зад бюрото на Суейзи, сложи едно от новооткритите оръжия върху него и започна да го разглежда. Беше добре почистено, после го взе в ръка и се облегна.

В момента не можеше да прави нищо друго, освен да стои и да чака.

Едва ли щеше да чака много дълго. Сигурно фамилията Коу скоро ще се появи при него и ще поиска да си разчистят сметките, трябва да го направят, ако искат да продължат да бъдат господари на града. Братята се бяха върнали и бяха довели със себе си още един убиец. Да, ще трябва да направи нещо с тези оръжия, и то още днес, иначе хората в Колт Крийк ще започнат да се чудят кой управлява всъщност.

А те и не предполагаха, че Линк си има свои цели и стремежи. Хората си мислеха, че той има сметки за разчистване, а той си мислеше, че сигурно много ще му хареса, ако той е човекът, с когото всички в града ще се съобразяват. Вероятно е приятно да притежаваш града. Ако не друго, то със сигурност е много доходоносно. А и малко хора биха се осмелили да нападнат човека, който се разхождаше доскоро из Колт Крийк с куция си кон и с дребна сума в джоба, при това отмъкната от собственика на „Розата“.

А дали щеше да успее да се измъкне…

Не му оставаше нищо друго, освен да стои сам с мислите си и да чака… Линк се настани в стола по-удобно. Трябва да му се признае на стареца, че задните му части бяха образували в седалката доста удобно местенце.

 

 

Времето течеше много бавно, проточи се един дълъг ден…

Не беше приятно, както по-късно установи Линк. Седеше и си припомняше доброто старо време. Хората… Те сигурно бяха остарели, но това е напълно естествено, а и той вече се чувстваше поостарял и от това никак не му ставаше весело. Преди време можеше да се разхожда от ранна сутрин до късна нощ, или по-точно от ранна сутрин и през цялата нощ и го правеше много бързо. Спорно е дали един локомотив можеше да се придвижва толкова бързо.

Сега това беше абсолютно невъзможно. Нито имаше желание за това, нито пък сила. Тогава не му пукаше от нищо и не се интересуваше от нищо или може би само от едно — да доказва непрестанно на хората какво изчадие на ада беше Франк Лесли. И се справяше успешно с това. Имаше бърза и точна ръка с пистолета, пъргава и гъвкава китка, когато се налагаше да се използва нож, а също и набито око, което много му помагаше при игра на покер. Всички тези преимущества му бяха от огромна полза, повечето от тях не беше изгубил с времето. И никога не пропускаше случай да изяви някоя от тези способности.

Веднъж в Ногалес дори обра една банка. А там имаше чучулига. Старият мексиканец, който охраняваше банката, се напика в гащите си, когато Алисън — който по онова време вече беше станал същински дивак, но все още не беше хладнокръвен убиец — вдигна ръка и стреля в тавана. Служителите на банката дадоха парите, без да вдигат шум. Всичко беше в банкноти, нямаше монети. Не искаха да дадат златото и това беше най-глупавото нещо, което можеше да им хрумне — срещу тях стояха четирима от най-бързите стрелци… той самият, Омахундро и Алисън. Тримата бяха отлични стрелци, като не включваше и Джак Рай, който също се справяше, и то не зле. Така си седяха — четирима свирепи млади мъже, макар и все още неопитни в грабежите, а шефът на банката сам отиде при касите и се зае да пълни торбите с пари. После им ги бутна по тезгяха.

— Какво е това! — каза Омахундро. — Ах, ти, мръсно копеле! — Той допря дулото на пистолета си до слепоочието на мексиканеца, а после смигна на приятелите си. — И така, старче, ще ни кажеш ли къде е скрито проклетото злато?

Старият банкер седеше изправен и изглеждаше някак величествено.

— Златото ли, сеньор? — каза той с по-добър английски от този на Джак. — Ами то принадлежи на народа ни, защото идва от нашите земи и вие не можете да го вземете.

Алисън започна да се хили, но на Омахундро хич не му беше весело. Преди малко беше застрелял двама мъже във форт Уърт и беше настроен за бой, чувстваше се освежен и настървен.

— Ще изкарам от главата ти гладкия ти мозък и ще го сложа ей тук върху тоя шибан гладък тезгях, чуваш ли, дърта кранто! Кажи на тези жълтурковци веднага да се разкарат оттук, чуваш ли!

И наистина щеше да изпълни намерението си. Алисън продължаваше да се хили и не му пукаше, но Франк Лесли изпита внезапно възхищение от стареца. Беше чувал, че мексиканците са много смели, когато се бият, и сега имаше възможност сам да се убеди в смелостта и величието на този народ.

— Ами ти, я кажи — обърна се той към Омахундро, — я ми кажи вярно ли е, че във вените ти тече мексиканска кръв?

Тези думи накараха Омахундро да се обърне. Изглеждаше побеснял от яд.

— Да не би да искаш да кажеш, че във вените ми тече същата кръв като на този тука?

Франк поклати глава:

— За бога, аз не вярвам, че е така, но чух как Били Батънс се закле в тези думи точно на смъртното си легло.

— По дяволите! — прехапа устни Омахундро. — Не, това сигурно е лъжа!

— Не зная, но според думите му, а ти знаеш, че на него може да му се вярва, човекът, дето бил твой баща, имал банка в Мексико.

Сега вече Алесън направо се превиваше от смях.

— Така че — продължи Лесли — по-добре внимавай да не застреляш собствения си баща!

Както в повечето случаи, и сега приказките успяха малко да поразсеят настроенията за стрелби, така че до такива не се стигна. Тогава бяха… на колко ли бяха всъщност? Може би на деветнайсет? Май нямаха и толкова. Лесли като че ли беше на седемнайсет, а Омахундро на осемнайсет, би трябвало да е така, да… А и въобще не бяха толкова страшни и свирепи, колкото им се искаше. Наистина бяха доста опасни, но не бяха жестоки. Това стана по-късно, а Алисън се оказа най-жестокото копеле измежду четиримата.

Интересно колко странни бяха тексасците, направо си бяха като от друг свят, съвсем различни от другите. А той си беше създал доста врагове сред тях. Толкова страшни врагове, че ако знаеха къде се намира в момента, сигурно щяха да дойдат да го търсят. Щяха да дойдат, и при това знаеха истинското му име, което вече беше страшно. Те не биха се уплашили от него. А на всичко отгоре, забравяха много трудно…

Линк леко помръдна в стола си. Суейзи доста се беше постарал да го изтърбуши и да го потроши, но имаше няколко метални жички, които го поддържаха да не се разпадне. Е, това беше великият банков обир, в който Линк беше участвал, бяха задигнали триста песос, тогава Сам Пейли се грижеше за конете им. Държеше ги в двора в един бардак, който беше толкова долнопробен, че войник не влизаше там, пък още по-малко полицай.

Случваше се сегиз-тогиз да участва в някой и друг обир, последната му кражба беше от касата на Макдаф, но банки не беше ограбвал оттогава. Не обичаше да взема това, което всъщност не е негово. Много пъти му се бе удавала възможност и можеше да го направи, но не искаше. После щеше да се срамува от себе си. За човек като него, дето съвестта му често се обажда, кражбите не бяха най-подходящото занимание.

И тъкмо поради тази причина той беше станал комарджия, сводник, мошеник и дори убиец. Това беше подходящо занимание за дивак като него, който обаче не беше лишен от скрупули. И не се оплакваше от живота, който водеше — според него това беше истински живот, беше опитал от абсолютно всичко…

Когато настъпи следобедът, той вече се беше уморил от чакане.

Нямаше никакво съмнение, че това е най-умното нещо, което можеше да направи, но му беше страшно отегчително. Ако се канеха да дойдат при него, досега трябваше да са го направили. Но вероятно старият Анс им беше наредил да го поизнервят и после да види дали могат да се справят с него. Играта не беше много забавна, но вече се беше хванал и беше късно да се отказва от нея. А може би все пак щеше да му провърви и този път?