Серия
Бъкскин (8)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Colt Creek, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 3 гласа)

Глава десета

Закараха го до „Розата“, а Пакърд се качи горе с него като му помагаше, или по-точно — носеше багажа му.

После Линк трябваше отново да излезе навън, за да благодари на Пакърд за грижите, да му стисне ръката, а също и на останалите мъже и остана навън, докато те се скриха от погледа му.

Тогава влезе обратно в „Розата“. Макдаф в този момент слизаше по стълбите.

— Всемогъщи боже! Я виж кой се е върнал!

Неколцина от мъжете около бара се обърнаха да видят какво става и Линк чу, че някой в дъното подвикна нещо.

— Бяха сигурен, че са ти видели сметката и душата ти вече е в пъкъла! — каза Макдаф и изглеждаше някак разтревожен.

— Изникнаха малко проблеми по пътя… — отвърна Линк, без да му пука много дали мъжете около бара го чуват какво говори. Скоро случаят щеше да се разнесе и целият Колт Крийк щеше да научи за станалото.

— На някои от хората на Коу не им хареса това, че си тръгвам — продължи Линк.

— Мръсно копеле — ядосано отвърна Макдаф и бавно започна да слиза по стълбите. — Гадно копеле. — Приближи се до Линк, огледа го добре и попита: — Имаше ли стрелба?

— Дребна работа, просто за поддържане на форма.

Макдаф въздъхна:

— Аз през цялото време си мислех за теб. Слушай, Линк, повече от сигурно е, че ще ме очистят покрай теб — и поклати глава. — Ела поне да изпия една чашка с добър барман. Да, ти наистина се справяше отлично. Хайде, ела да му обърнем по едно малко!

— Не, не.

Макдаф повдигна едната си вежда, както правят актьорите.

— Имам си други планове, но все пак ти благодаря за добрите думи! — отговори Линк и добави: — Ако искаш да ми дадеш някоя стая под наем при теб, ще съм ти много задължен. И можеш да отнесеш нещата ми горе!

— По дяволите, разбира се, че ще ти дам покрив над главата! — измърмори Макдаф. — Но откъде смяташ да намериш пари, за да ми плащаш за стаята, ако не от собствената ми каса?

— Смятам да се захвана с друг вид работа, Макдаф. Къде живее шериф Суейзи?

— Този старец не може да ти бъде полезен с нищо! Сега в момента е на легло и по всичко изглежда, че едва ли някога ще може да го напусне.

— Къде живее той, Макдаф?

 

 

Много пъти досега Линк беше благодарил на Бога затова, че навреме е сменил името си. Само при споменаването на Франк Лесли той можеше да си навлече безброй неприятности. Наистина, много пъти се бе чувствал щастлив, че е променил името си. Беше също така благодарен на Бога и за посивелите си коси, а като че ли най-много се радваше на белега на бузата си. С него малцина биха могли да го разпознаят.

Но май никога не се бе чувствал толкова щастлив от този факт както сега, когато се разхождаше по улица „Бартоломю“ в центъра на Колт Крийк. Ами ако тъкмо сега срещне някой, който го познава…

Той се опита да мисли за нещо друго, например да ангажира вниманието си с времето. А денят наистина бе хубав. Пролетта най-после беше настъпила и в това нямаше никакво съмнение. Напоследък, и то все по-често, човек можеше да види безоблачно небе, а това не бе съвсем характерно за планинските градчета. Над планините обикновено се мяркаше по някое и друго облаче.

Но днес не беше така. Не и днес. Времето беше чудесно. Наистина беше чудесно.

Няколко души се загледаха в него, докато минаваше по улицата. Но не бяха много. Той повървя известно време по тротоара, после пресече главната улица. Сега пък му се струваше, че прекалено много хора го гледат. Но го правеха прикрито. Поглеждаха го скришом и отново започваха да говорят с приятелите си.

Може пък и само да си въобразяваше, че е така. Възможно е. А дори и да беше така, не би ги обвинил. А ако тези хора смятаха, че е дал добър урок на Коу, тогава си струваше да го гледат. Едва ли някой от тях би го застрелял в гръб.

Господ му беше свидетел, че му беше писнало от всичко това. Кога най-после тези истории щяха да престанат. Но пък, от друга страна това беше нещото, което той вършеше най-добре.

Той се качи на отсрещния тротоар на „Главната“ и реши да се разходи, но без да се мотае по посока на „Розата“. Сега в момента смехът на Макдаф много би го зарадвал.

Тъкмо си беше проправил път през тълпата, която се беше събрала пред кръчмата „Лъки Севън“, когато усети как една здрава и силна ръка го хваща за рамото и го завърта. Линк се подчини и дори и не помисли да извади револвера си. Той леко приклекна, присегна се с лявата си ръка и улови дръжката на ножа си. Направи го толкова бързо и ловко, сякаш изнасяше цирково представление. Изобщо не се замисли. Направи всичко механично.

Имаше намерение да прободе човека в корема, но не успя. Пред очите си не видя колан, а рокля.

За момент Линк повъртя ножа в ръка и се почуди какво да направи и докато седеше и се двоумеше, получи доста силен удар в носа.

Един мъж, който беше наблизо, започна да се хили, след него се включиха и останалите. Но веднага щом видяха значката, всички едновременно престанаха да се смеят и замръзнаха по местата си. Линк чувстваше, че носът му пулсира от удара — изгледа момичето доста свирепо. Лицето й беше кръгло, месесто и все още изразяваше яд, но и тя като всички останали се взираше в значката.

Значката представляваше малка звезда с шест върха, покрита с мед. На нея беше изписано „Шериф“ с много ситен шрифт, а под него с още по-ситен „Колт Крийк“.

— Съжалявам — започна да се оправдава момичето. После лицето й пламна, тя вдигна очи и се взря в тези на Линк. — Не, не съм виновна аз. Ти, копеле такова, ме предизвика.

Няколко от зяпачите подсвирнаха на тези думи. Те я бяха смятали за дама или нещо подобно. Сега, след като чуха тези ругатни, си помислиха, че не е нищо повече от проститутка.

Беше облечена доста добре. Днес не носеше риза и панталон, нито пък жокейска жилетка, с каквато беше облечена предишния път. Беше си сложила тъмна рокля и елегантна дамска сламена шапка. Имаше и воал, но той беше отметнат назад. Беше ниско момиче, изглеждаше по-скоро много набита, а не дебела, имаше хубаво овално лице и големи, умни сиви очи. Изведнъж в главата на Линк нахлу споменът, че когато грабна момичето онзи ден и го цопна в калта, бе усетил, че отпред има завидно количество женственост.

Безделниците отново започнаха да се хилят, като пускаха шегички по адрес на момичето и новоназначения шериф. Май разходките по улиците щяха да се окажат доста приятно занимание. За да бъде възприет като истински шериф, първото нещо, което трябваше да свърши, беше да оправи тази история с момичето, дето караше дилижанса. Целият град щеше да се хили зад гърба му, като си припомни как се е разправял с жена.

Шърмейн Суейзи беше много доволна. На лицето й беше изписано чувство на задоволство от някаква трудна победа. Беше сцена, напълно достойна за театрален спектакъл. Старият Суейзи седеше в леглото си, подпрян върху възглавниците. Обикновено той отдалеч подушваше, когато един комарджия се приближи към него. До него седяха двама градски съветници, които трепереха само при споменаването на името Коу. Единият беше банкер, името му беше Нордстром. Той, горкият, едва успя да подпише документа, ръката му трепереше постоянно. Само да й щукне някаква идея на старата Шърмейн и е готова на всичко, за да постигне своето. Може би беше грабнала една пушка и така беше убедила съпруга си да назначи Линк. Но, от друга страна, той се нуждаеше от закрила, така че едва ли е било необходимо да го уговаря дълго. Той и сам можеше да прецени кое е добро за него. Всъщност братята Коу бяха тези, които го накараха да си сложи тази значка и да поеме работата.

Интересното беше колко ниско под значката щеше да падне Линк. Всички шерифи, които познаваше, не бяха нищо повече от хора извън закона, които нямат смелостта да изпълняват докрай служебните си задължения. Наемните убийци пък, от своя страна, живееха като честни граждани. Не бяха много, но се срещаха и такива. Например Бил Тилгман или пък Том Смит. Те си бяха добри хора дълбоко в себе си.

Но ако имаш име, което се свързва с нещо нежелателно…

Той протегна ръка, хвана момичето, завъртя го и изви ръката му зад гърба. После я поведе към малкия затвор на Суейзи, а лентяите продължаваха да се заливат от смях.

— Ти — каза й Линк — си арестувана за нападение над човек на закона.

Докато изричаше тези думи, той се стараеше да си придаде суров вид, гледаше сърдито и не помръдваше нито едно мускулче по лицето си.

 

 

Ключът за офиса на Суейзи беше в него и той го използва, макар че момичето му даде сериозен отпор на вратата. За малко да се сборичкат. Тя упорито отказваше да влезе вътре. Стаята беше съвсем малка, приличаше повече на килер за дрехи. Таванът беше много нисък, под стаичката имаше две килии и това беше всичко. Той набута момичето в тази отляво, затвори вратата и спусна резето. Един голям катинар беше сложен с цел да се подсили ключалката, но Линк не беше сигурен кой е ключът за него, така че не го използва. Пък и се смяташе, че е чак толкова необходимо.

— Ах, ти, нещастно копеле! — извика момичето отвътре. Гласът й беше доста заглушен от желязната врата, но Линк чу думите й.

Можеше да различи всеки шум, идващ отвътре. Няколко безделници се шляеха край прозорците, смееха се и подвикваха някакви шегички. Искаха да надникнат вътре, за да видят момичето.

Може би щеше да е добре да се направи нещо във връзка с това. Той отиде до вратата, отвори я и застана на прага.

— Ухаа — подсвирна един от тях. — Ти май се забавляваш вътре, а, шерифе?

Човекът беше дребен, широкоплещест. По всичко изглеждаше, че е обикновен работник и вероятно не се престараваше много-много в работата си.

Линк му направи с пръст знак да дойде и той се приближи. Продължаваше да се хили и сигурно си мислеше, че Линк го вика, за да се пошегуват и посмеят, но когато онзи се приближи достатъчно, шерифът му се усмихна, наведе се леко и го ритна по кокалчетата в глезените.

Мъжът беше силен и доста набит. Задържа се известно време на крака, като се опитваше да запази равновесие, може би си мислеше, че цялата история ще завърши с побой. Но болката постепенно го обхвана и той започна да се навежда напред. Линк отново пристъпи към него и го ритна още веднъж, този път в гърдите. Токът на обувката му изскърца при удара. Линк усети лека болка в глезена. Сега вече никой от зяпачите наоколо не гъкваше. Мъжът се заклатушка и се отдалечи малко от него, като през цялото време се опитваше да си поеме дъх.

Линк го ритна отзад в коляното и мъжът се строполи на тротоара, с ръце върху коленете си. Линк се приближи към него и го ритна за пореден път, сега отстрани в главата. Човекът изскимтя от болка и се отпусна. Вече плачеше и се опитваше да предпази главата си.

Останалите мъже се бяха отдалечили.

— Чуйте ме сега — обърна се към тях Линк, като повиши глас така, че всички да могат да го чуят. — По-добре би било за вас да не се мяркате наоколо, за да си правите шегички. А най-добре ще бъде, ако всеки си гледа работата. Ясно ли е?

И тълпата моментално се разпръсна.

Той постоя още малко пред затвора, като гледаше този, когото току-що бе натупал, да се провлачва надолу по тротоара. Никой не си спря да помогне на нещастника. После се върна обратно в сградата. Момичето беше притихнало. Той влезе в другата килия, изтегна се на твърдото легло, нахлупи шапката си върху очите и се приготви да подремне.

Докато лежеше, едната от раните му се поуспокои малко и го поотпусна. Чувстваше се леко уморен. Това, което се случи преди малко, го разтревожи. Сега Бог му беше свидетел, че би предпочел да е умрял сутринта, но да не се беше забърквал във всичко това. Чувстваше се много неловко. Ако това се бе случило преди години, изобщо нямаше да се трогне, но сега не беше така. Интересно как времето променя хората.

Не беше справедливо, годините наистина му бяха отнели много. Никога преди не се бе замислял за това. Вече се чувстваше уморен и изхабен. Да, наистина не беше честно. Навярно много хора си мислеха тези неща. Колко ли мъже и жени, когато се изправят пред огледалото, изведнъж осъзнават, че животът им е отминал в по голямата си част и сигурно се чувстват бесни от този факт.

Франк Лесли не бе подозирал, че някога ще се чувства по този начин. Франк Лесли… Той отдавна не съществуваше. Линк трябваше да внимава какво върши отсега нататък, за да не му се наложи отново да тръгне на път и да си избира ново име. Засега смяташе да поостане в Колт Крийк, а това означаваше, че скоро няма да си сменя името. Когато човек стои на едно място, не му се налага да си измисля различни имена. Но в града имаше доста мошеници, може би някой ден някой ще го предизвика и тогава Франк Лесли не би могъл да остане равнодушен. Сигурно ще му се прииска да си изпробва ръката както в добрите стари времена.

Не си струваше да се безпокои за годините си, все още не се чувстваше стар. Пък и беше от хората, дето не са предразположени да доживеят до дълбоки старини.

Докато лежеше на кревата, усети, че мускулите му леко се отпускат. Може би не трябваше да рита онзи мъж, май щеше да е по-добре да му беше спестил последния ритник и да не го разплаква и унижава чак толкова. Човек не бива да си създава удоволствия, като бие други хора. Такива хора са някак празни, щом им се налага да си запълват живота с подобни неща. Да бие, да убива…

Линк се унесе в сън.

 

 

Сънуваше, че говори с момичето в обора. В съня му тя не беше глупава, не беше няма, нито пък малоумна. Седяха в преддверието на една хубава къща в някакъв голям град, по улиците минаваха файтони.

Момичето се държеше като истинска дама. Седеше върху диван, застлан с покривка от конски косми, каквито бяха модерни сега, а отгоре на облегалката имаше дантелено каренце. Тя наливаше чай в сребърен сервиз. Говореха си за надбягвания с коне в Сарагота, Ню Йорк, което накара Линк да си помисли, че градът, в който се намираше насън, е Ню Йорк Сити. Докато разговаряха, той се пооблегна малко и се опита да види през прозореца дали наистина е същият град.

— Какво, за бога правиш, господин Лесли? — попита момичето. Тонът й беше като на истинска дама. — Какво гледаш от прозореца на баща ми?

Линк не знаеше как да й обясни, че всъщност не знае в кой град се намират и пусна някаква шега от сорта, че когато е на парти с чай, красивите момичета го карат да се чувства напрегнато и затова е погледнал навън. Тя се разсмя от сърце. Носеше бяла рокля и изглеждаше много красива в нея, косата й беше събрана на тила така, както си носят косите омъжените дами и той долавяше приятен аромат от тялото й, когато тя се навеждаше, за да налее още чай.

На една масичка видя табличка с курабийки, отгоре бяха обилно поръсени с пудра захар, но реши да не си взема от тях. Ако тя му предложи, може да си вземе и две, но не би се осмелил да помоли. Докато яде първата, ще остави втората на салфетка върху коленете си. Изглеждаше прекалено слаба за истинска дама, но въпреки това беше много красиво момиче. Предполагаше, че е омъжена.

Продължиха да си говорят за надбягванията, за времето в Сарагота, за това колко зле влияят на хората в града комарджиите и мошениците. Преди да се появят те, тук било много спокойно.

Линк се надяваше тя да не попита кой кон е спечелил в надбягванията. Замисли се дали беше Бони Бен. Беше Бони някой си…

— Ще си вземете ли сладки, господин Лесли? — попита тя.

Той забрави за намерението си да си вземе две, пресегна се и си взе една сладка. Видя, че ръката на момичето е тънка, но мръсна. Загрубели от работа, ноктите й бяха изпочупени. Въпреки това китката й беше нежна.

Линк остави салфетката си да падне на земята, после се наведе да я вземе и погледна под масата към глезените на момичето. Тънките й изцапани крака бяха боси, а роклята й разкриваше краката и по-нагоре от глезените. Те също бяха мръсни и напукани, изгорели от слънцето. Докато се взираше, той забеляза тънка струйка засъхнала кръв, която се беше спуснала по вътрешната страна на бедрото й. Усети миризмата на съсирена кръв.

После той отново се настани в предишната поза, сложи салфетката на коленете си — за съжаление, беше изпуснал сладката. Момичето му се усмихна от другия край на масата — сега отново беше дамата в бяло, и каза:

— Какво видяхте под масата на баща ми, господин Лесли? Нещо тайно ли открихте?

— Не — отговори той. — Просто изпуснах салфетката си.

Тя се усмихна:

— Мисля, че открихте тайната ми. Виждате ли, там, между краката ми, едно място има там и от него излиза кръв. Аз… не смея да попитам никого затова, то си е нещо много лично…

Някой зачука по стената…

Линк се събуди… все още беше в просъница и се зачуди откъде може да идва това хлопане. Все още се чувстваше така, сякаш е на чай с момичето и не тази случка с чая, а това хлопане в момента му се струваше като сън.

Момичето от дилижанса чукаше по стената и проклинаше:

— Ти, проклето копеле, пусни ме веднага оттук, чуваш ли! Пусни ме, иначе жестоко ще съжаляваш за това.

Май не беше само чукане и блъскане по стената. Изглеждаше повече като ритане, вероятно тя наистина риташе с всичка сила по стената.

Линк отърси глава, за да се освободи от съня напълно, нахлузи ботушите си и се изправи. През прозореца се виждаше вече залязващото слънце. Беше време за вечеря. За затворничката му също беше време за вечеря и той се зачуди дали да не я освободи. Май забавленията му бяха достатъчни. Негов затворник! Звучеше доста странно.

Когато излезе от стаята, тя вероятно го усети, защото започна да блъска по вратата още по-силно. Не преставаше да ръси ругатни и проклятия.

Линк махна резето от вратата й, отвори я тъкмо когато тя се канеше да нанесе по нея поредния си ритник.

— Веднага престани с този шум, чуваш ли! — каза Линк. — Ако искаш да излезеш, престани да крещиш.

— Можеш да ми целунеш задника, ако желаеш. — Сега тя звучеше като долнопробна курва. Но след като изрече това, се изчерви от смущение. Може би не беше чак такава куражлийка, за каквато се представяше.

— Сега ще стоиш мирна — каза й Линк. — Аз ще ти донеса нещо за ядене, а на сутринта ще те пусна да си отидеш.

Тя като че ли отново се канеше да започне с обидите и заплахите и това го накара да добави:

— Само един глупак се прави на по-смел, отколкото е в действителност. — После се обърна и затвори вратата зад гърба си.

Докато се движеше към „Розата“, за да вземе нещо за ядене, като че ли никой не му обърна някакво специално внимание. Беше решил, че може да ступа още някого, за да му вземе страха, но никой не се и опитваше да го предизвика. Ако се съди по броя на хората, които непрекъснато се мотаят из кухнята и търсят нещо за ядене, то старият китаец сигурно бе най-добрият готвач в света.

Няколко души погледнаха към Линк с крайчеца на окото си, но никой не се осмели да се взре в него. Никой не му пожела и добър вечер. Вероятно мненията в града за новия шериф се различаваха. Сигурно имаше такива, които си мечтаеха старият Суейзи отново да се изправи на крака и да се появи наоколо. Честно казано, Линк също беше разкъсван от противоречиви чувства по този въпрос. Единият от вътрешните му гласове му нашепваше, че само се прави на глупак с тази шерифска значка. Но все още не беше приключил с братята Коу, така че не беше зле да има тази значка.

„Розата“ беше препълнена, когато той се появи там. Един от мъжете, които стояха около бара, държеше в ръка чаша бира. Странното при него беше, че носът му беше превързан. Но макар и с превръзка, Линк го разпозна, това беше единият от мъжете в обора. Човекът не изглеждаше кой знае колко зле. Просто носът му беше малко по-къс, но имаше и хора с такива носове, така че нямаше нищо странно. Изглеждаше дори весел, шегуваше се, смееше се и въртеше бирата в ръцете си. Линк се огледа дали и червендалестия не беше някъде наоколо. Той не беше от хората, дето се предават лесно, и може би щеше да поиска да си отмъсти затова, че е бил бит. Огледа се внимателно, но не откри мъжа, когото търсеше. А може би мъжете бяха забравили историята и нямаха намерение да се захващат с него отново. Почти се убеди в това, когато видя, че един от мъжете посочва към него и обяснява нещо на онзи с превързания нос. Говореше му или за стрелбата, или за нещо друго, но човекът със скъсения нос изобщо не даде признаци да го е виждал. А и горе, в сламата, светлината беше много оскъдна…

Линк си проправи път през тълпата — не му се налагаше да се блъска в хората. Стигна до бара и извика на един мъж с мексикански черти. Поръча си малко бира и малко уиски, направи се, че не забелязва как от двете му страни мъжете се отдръпнаха. Изпи първо уискито, после и бирата. Човекът, дето приличаше на мексиканец, май си разбираше от работата. Беше малко бавничък, но изпълняваше всички поръчки както трябва. Макдаф работеше в другия край на бара и явно имаше проблеми, не успяваше да се справя с поръчките.

На Линк му омръзна да гледа около себе си толкова празно място. Обърна се към един мъж, който седеше от дясната му страна, беше висок мъж, облечен като работник, но имаше фини бакенбарди като на истински джентълмен.

— Днес денят беше хубав и топъл — заговори Линк. — Много е приятно, че зимата най-после си отиде.

— Да, сър, наистина е така — отвърна мъжът, като леко повиши глас, за да надвика шума в заведението. — Със сигурност е така.

— Ще ми бъде приятно да те почерпя една бира — продължи Линк, но се чувстваше доста неловко, защото единствените пари в джоба му бяха собственост на града, всичко двайсет долара. Това беше авансът му от заплатата като шериф. Вероятно това беше идея на Шърмей, сигурно е решила, че той ще се чувства задължен, след като е приел парите. Биваше си я тая жена, все още знаеше как да постигне това, което иска.

— Ами, чувствам се много задължен от това предложение, но нямам време, наистина бързам — каза онзи с елегантните бакенбарди. — Може да се уговорим за друг път. — Той бързо допи питието си и изчезна.

Наистина, славата, която човек си спечелва, като убива хора, никак не е завидна. По-добре никога да не се увенчаваш с подобна слава.

— Кажи ми сега, шерифе, всичките ми клиенти ли смяташ да прогониш от кръчмата? Престани да ги плашиш, по дяволите!

— А ти ще пиеш ли една бира с мен, Макдаф?

— С парите от моята каса ли?

— Не, това са шерифски пари, шотландецо.

— Тогава предпочитам аз да си платя моята бира — отговори Макдаф. — Така съм свикнал, в противен случай ставам много нервен. Довечера тук ли ще спиш? — Той помаха към новия барман да гледа добре работата си.

— Смятам да остана да спя в затвора.

— Няма съмнение, точно там ти е мястото — отвърна Макдаф. — Предполагам, че ще искаш Джорди да ти пренесе нещата там.

— Не, и утре става — каза Линк. — Ще съм ти много благодарен. Точно в момента не съм съвсем способен да пренасям багаж.

— Това е от възрастта — отново подхвърли Макдаф. Беше изпил вече половин чаша бира и в гласа му се усещаше известно задоволство. — Какво мислиш за новия ми барман? Не е толкова сръчен в разнасянето на бирите, но не е и сръчен като теб, когато бърка в касата ми.

— Изглежда ми почтен, пък и щом не прибира от теб, сигурно е такъв. — От този разговор Линк малко се поотпусна и се почувства по-добре. — Обаче си е бавничък.

— Да, така е. Не бърза да налива уискито в гърлата на тези глупаци. — За момент Макдаф започна да хапе мустака си и гледаше Линк с крайчеца на окото си. — Няма нужда — каза той, — няма нужда да стоиш в Колт Крийк, освен ако, разбира се, не ти пука за онези Коу и какво ще стане с тях. Ако не държиш да се разправиш с тях…

Линк го погледна направо в очите.

— Аз… ами това е идея на няколко от нас. Ако искаш, можем да те замаскираме в някой товарен вагон и да те изпратим, в който искаш град. Никой няма да може да те открие там. Коу не са толкова умни, че да се сетят.

Линк си представи ситуацията от всички страни. Представи си дори как братята Коу минават на конете си край вагоните, хилят се и надничат където им хрумне. А огромните им пушки са в ръцете им. Съвсем ясно виждаше всичко. Дори чуваше смеха им. Друг начин, по който можеше да напусне града, беше да се преоблича като жена. Може дори да си сложи синьо боне на главата. Щеше да помоли онова момиче с голямата уста да го вземе с дилижанса.

— Не, не — отговори той и Макдаф отмести погледа си от него.

После кръчмарят допи бирата си, остави чашата внимателно върху бара. Без да се обръща към Линк, каза тихичко:

— Един нает от Коу беше тук и биеше бира само преди час. Изтърва се, че Били Коу и Рийд Коу се били завърнали. Проклети да са, днес следобед се прибрали в ранчото. Сигурно са оставили конете си без дъх, докато са препускали насам. А съм и повече от сигурен, че Анс Коу им е пратил телеграма от Битънат.

— Рано или късно и това щеше да стане — отговори Линк и се почувства доволен, че няма да чака дълго.

— Само това ли ще кажеш? — попита Макдаф. — Само това ли, глупак такъв. Те са довели със себе си и наемен убиец. Какво ще кажеш за това, а? — Той не спираше да си играе с чашата за бира. — Надяват се онзи да уреди сметките вместо тях.

— Как се казва този човек? — попита Линк. По очите на Макдаф разбра, че той знае името му, или поне знаеше каква слава му се носи.

— Името му е Биси — отговори Макдаф. — Хенри Биси.

Линк беше чувал това име. Този човек беше убивал жени. Май беше някъде в Орегон. Може би е доста сръчен с пистолета, но това не го беше чувал.

— Да, чувал съм това име.

— Така ли? — каза Макдаф. — Чувал си значи. А знаеш ли случайно, че този кретен отвлякъл една жена и дъщеря й, докато мъжът й се мотаел някъде наблизо? Замъкнал ги в гората, изнасилил ги и двете, после ги завързал около едно дърво, покрил ги с шума и ги изгорил живи.

Макдаф кимна на мексиканеца да му донесе още една бира.

— А това беше ли го чувал, а?

— Да, нещо от този род. Знаех нещо за убийството на някакви жени.

— Той е убивал и момичета, но когато става въпрос за мъже, е доста сръчен с пистолета. Мъжът на онази жена заедно с още шестима други тръгнали да го гонят. Преследвали това копеле повече от месец.

Макдаф взе бирата си, сръбна една глътка, после обърса пяната от мустаците си.

— Двама от преследвачите все пак успели да си спасят кожите. Казват, че една нощ Биси се промъкнал до лагера им, докато спели. Копелето пропълзяло до тях, в ръката си носел остра испанска кама. После ей така, без да му мигне окото, забучил тази кама в очите на всеки един от тях и я забивал навътре, докато стигне чак до мозъка. И докато извършвал пъкленото си дело, не се чул нито звук. — Макдаф отпи още една глътка от бирата си. Пое си въздух и продължи: — Така направил със съпруга на онази нещастница и още трима от приятелите му. Тогава отнякъде се появил нощният пазач и Биси започнал да стреля срещу него. Последните двама от преследвачите успели да се спасят с бягство. Нямали коне, нищо, само тичали. След седем дни се появили в някакъв град — целите били в рани, дори нямали обувки на краката си.

— Като те слушам, онзи трябва да е напълно луд — каза Линк.

— Луд също като бясно куче, нали ги знаеш кучетата? Като побеснеят, тичат наоколо, хапят езиците си и плюят кръв. Но като го видиш, не би могъл да си помислиш такива неща за него.

— Ти виждал ли си го?

— Да, беше във форт Джеймс. — Макдаф понижи гласа си. — Аз и един човек на име Помфред бяхме там на хотел. Този Биси от време на време отсядал там. Ние се страхувахме да не би да се появи точно докато сме там. И все пак, когато го видиш, не можеш да си помислиш, че нещо не му е в ред. Едър мъж, добре облечен, винаги носи някакво ексцентрично елече — или на райе, или нещо подобно. Освен това има дар слово този Биси. — Макдаф килна шапката си назад към тила. — И така, през една хубава нощ чух от горния етаж страхотен шум, викове, писъци… после смях. Помислих си, че е обичайната пиянска история с жени. На сутринта момичето отишло в стаята на Биси да почисти както му е редът. Но, о, боже! Това, което видяла там горе, е най-смразяващото нещо, което знам. А писъкът, който тя нададе, е най-сърцераздирателното нещо, което съм чувал някога. Господи, онзи писък… Биси беше убил една жена в стаята си. При това много уважавана жена, сестрата на зъболекаря в града. Чудовището я разпорило, извадило от тялото й вътрешностите и, да горя в пъкъла, ако не казвам самата истина, обесил я със собствените й вътрешности.

— И градът не реагира ли на това?

Макдаф се засмя и поклати глава:

— Разбира се, че реагираха. Дори писаха на Главния шериф, но когато властите тръгнали да го преследват, Биси вече имал солидна преднина. Онова мръсно копеле беше изчезнало веднага, щом извършило пъкленото си дело. Все се чудя защо ли оная жена се е съгласила да се качи в стаята му. А беше зряла и почтена жена, вдовица, не беше някое наивно девойче. Но Биси вероятно е планирал всичко съвършено точно. Когато Палмър и останалите мъже отишли при Щатския шериф, го открили мъртъв. Биси му бил смачкал главата като че ли на картонена кутия. Направо бил неузнаваем.

— И тогава ония в града се отказали от по-нататъшни действия, така ли?

— Направо побягнали като от дявола. А що се отнася до мен, тогава изобщо не ги обвиних за решението им, а и сега не би ми минало през ум да ги обвинявам. Следобед Биси излязъл на разходка, помотал се малко из града и се отбил да изпие нещо в заведението на някой си Тоубит. И отново проявил великолепното си чувство за хумор. Винаги е много забавен, да знаеш…

— Звучи направо чудовищно, особено пък ако го чуе жена или някой не дотам куражлия — каза Линк. — И този човек все още е на свобода и при това е приятел на Коу?

— От това, което съм чувал — Макдаф понижи глас още малко, — той участвал от време на време в представления на някой пътуващ театър, но никога не се сближавал много с когото и да било. Преобличал се по различен начин и затова е трудно да го открият и заловят, но и това ще стане някой ден. Хората на закона не забравят лесно подобни отрепки. Някой ден ще го хванат, ще го изправят пред съдията и ще го обесят в центъра на града.

От думите на Макдаф Линк предположи, че в онази нощ той едва ли си е помислил, че писъците са от пиянска оргия. Вероятно е знаел, че жената се намира в отчаяно положение, но се е страхувал да направи каквото и да било. Трудно е… Трудно е да обвиниш човек, който не е професионален стрелец, за това, че не се е качил горе и не се е изправил лице в лице срещу човек като Биси. Но самият Макдаф май се чувстваше виновен и като че ли не можеше да си прости, че не се е намесил.

— Хайде да не се занимаваме повече с това, а? — предложи Макдаф и кимна към залата, с което искаше да каже, че около тях в момента има твърде много хора.

Да, наистина имаше много клиенти, но около Линк все още имаше достатъчно свободно място. Макдаф си проправи път, размени по някоя друга дума тук-там и се отправи към стълбите за втория етаж. Когато изкачи и последната от тях, той се обърна към Линк:

— Сега ме чуй добре, господин Велик Стрелец! Виждал съм те как стреляш в бар и трябва да ти призная, че си доста добър. С пистолет може и да си по-бърз от Биси, това не мога да кажа със сигурност. Може да си по-бърз дори от Рийд Коу, макар че много се съмнявам в това, да не говорим за Били Коу, него наистина си го бива, при това е гадно копеле. Това, което искам да ти кажа, е, че нито ти, нито който и да било друг, е толкова жесток и в същото време толкова бърз, че да може да се справи с тези тримата едновременно.

Линк протегна ръка, потупа Макдаф по рамото и каза:

— Ти наистина си добър приятел, Мак, но аз…

— Само не ми казвай, че нямаш друг избор! — прекъсна го Макдаф. — Всеки глупак има поне една възможност да избира и може да избяга, ако пожелае. Казвам ти, че ще те измъкнем…

— Но аз не искам да се измъквам — отговори Линк и с изненада откри, че действително е така.

Макдаф отмести ръката му от рамото си.

— Тогава сигурно много ти се иска да умреш — отчаяно промърмори той.

Линк тъкмо се канеше да започне да му обяснява, че не знае какво точно иска, но реши да не го прави. Тази тема беше прекалено лична, за да я обсъжда точно сега. Той се изненада, че изобщо му е хрумнала подобна идея. Макдаф седеше и го гледаше, като явно очакваше някакъв отговор. Но след като Линк не каза нито дума, той изпуфтя през мустаците си като изтощен кон.

— Ти наистина си глупак, господине, и аз не мога да направя нищо повече за теб. — Той се обърна и тръгна по коридора. След няколко крачки се обърна и каза: — Утре сутринта Джордж ще ти донесе нещата — и добави: — Желая ти късмет и Господ да ти е на помощ. — После затвори вратата зад гърба си.

Едно от предимствата да бъдеш стрелец и побойник е това, че винаги предизвикваш противоречиви чувства у хората. Що се отнася до Макдаф, той се оказа верен и честен приятел. И точно защото беше такъв, много искаше Линк да избяга, за да се спаси, като че ли се страхуваше за собствения си живот. Наистина беше много добър човек. Но гордостта на Линк не му позволяваше да изчезне. Колко от великите стрелци биха се уплашили и избягали, вместо да се опитат да попречат на Хенри Биси да продължава да извършва злодеянията си?

Навярно не са много. Със сигурност са малцина.

Линк все още уважаваше Макдаф като приятел и не го обвиняваше, задето се е загрижил за него толкова много, че иска да го скрие в товарен вагон, за да го изкара от града.

Линк тръгна обратно по посока към вратата. Имаше много хора, вдигаше се голям шум, няколко от посетителите танцуваха, или по-точно подскачаха около пияното заедно с двете глухонеми момичета. За пръв път Линк чуваше някой тук да свири на пиано. Беше някакъв продавач с яке на жълти квадратчета, а косата му беше много мазна.

Линк мина по страничния коридор и се отправи към кухнята. Мястото беше точно същото, както и последния път, когато беше тук. Китаецът се въртеше около печката, до масата бяха насядали гладни клиенти и всички се тъпчеха, като че ли не бяха яли от няколко дни. Огромният мъж, който и предишния път беше тук, пак седеше на масата и пред него имаше струпана храна колкото за трима яки мъже. Въздухът в кухнята беше изпълнен с различни миризми — на ядене, на дърва, на кожа, на уиски и пот.

Краткият сън в килията го беше ободрил. Линк изведнъж усети, че е гладен. Гладен, а все си мислеше, че ще се чувства като човек, на когото много му се иска да умре и изобщо няма да усеща глад.

Няколко от мъжете в кръчмата го погледнаха и му кимнаха приятелски. Някои пък се взираха в значката му. Линк предположи, че мненията на хората относно новата му работа са доста противоречиви. Повечето сигурно се чудеха кога ли братята Коу ще дойдат да го очистят, дали днес или пък утре… Вероятно много облози бяха сключени по този повод. И Линк някога беше участвал в подобни залози. Някои от тях беше спечелил, други беше загубил.

Старият китаец взе една лъжица и започна да разсипва порции, но преди това помаха на Линк с нея.

— Ще вечеряш ли, господин шерифе?

Завързаната му на две брада отново се разклати, докато говореше.

— Да, а освен това ще искам и още една, за да я занеса на затворничката ми. — Тези думи го накараха да се почувства много странно. Реши, че ще си отдъхне с облекчение, когато цялата тази история приключи.

Двама мъже му направиха място в края на масата. Китаецът се приближи с усмивка и му подаде една чиния. Изражението на стареца подсказваше, че вероятно той си мисли, че Линк просто се забавлява, сякаш е на сцена в ролята на шериф, и никой не е в състояние да го убеди, че не е така.

Огромният мъж седеше малко встрани от него и сега беше зает с това да подрежда множеството чинии с храна пред себе си. Явно се канеше да се нахрани стабилно както обикновено. Имаше няколко чинии със салата, няколко с различни видове месо. По всичко личеше, че гозбите на китаеца много му допадат. Линк изяде колкото можа от храната си, но не успя да погълне и една трета от порцията. После си наля чаша студено мляко. Вече се чувстваше много добре. В кухнята не се чуваше почти нищо друго, освен цвърченето на яденето върху печката и тракането на прибори. Поседя известно време заслушан в тези шумове и реши, че му действат успокояващо. Почувства се отпочинал и ободрен.