Едит Несбит
Омагьосаният замък (6)

Шеста глава

Джонсън тутакси стана герой на деня — нали беше попаднал по следите на разбойниците. Пак той бе обмислил, подготвил и осъществил целия план, благодарение на който пак сам-самичък бе открил изчезналото сребро. Разбира се, полицаят не беше хвърлял никакъв камък през прозореца. Общественото мнение реши, че Мейбъл и леля й трябва да са се заблудили, като са помислили, че изобщо е имало някакъв камък. Естествено, Джонсън не отрече, че е изпратил предупредителното писмо.

Всъщност Джералд излезе след закуска да купи вестник и прочете на глас на брат си и сестра си двете колони измишльотини, в които местният вестник твърдеше, че излага безпристрастно фактите. Докато той четеше, устите на другите се разтваряха все по-широко и по-широко, а когато най-сетне стигна до края и завърши с фразата: „Този надарен с детективски инстинкт наш съгражданин, чиито способности надминават дори тези на мосю Льокок и на Шерлок Холмс, ще бъде повишен в най-скоро време и това е извън всякакво съмнение.“

Настъпи пълна тишина.

— Е — обади се Джими, — поне не е забъркал никого от нас.

— Чувствам се ужасно! — призна си Катлийн. — Сякаш ние сме виновни за всичките тия глупави лъжи, защото това нямаше да се случи, ако не беше ти, Джери. Умът ми не го побира, как е могъл да наплещи всичко това?

— Ами… — поде Джералд, като се опитваше да бъде справедлив, — нали знаеш, в края на краищата, човек все трябва да каже нещо на вестниците. Радвам се, че… — той замълча по средата на думата.

— На какво се радваш, де?

— Няма значение — рече той, като даде да се разбере, че сега засега въпросът е приключен. — Я по-добре да видим какво ще правим днес. Ето че нашата вярна Мейбъл вече се задава в далечината. Всеки момент ще бъде тук и ще си поиска пръстена. А струва ми се, че ти и Джими също ще го искате. Освен това, трябва да ви напомня, че не сме обръщали никакво внимание на Мадмоазел много по-дълго време, отколкото би било приятно на нашия герой да си признае.

— Само да знаеш как ми се иска да не се наричаш непрекъснато „нашия герой“! — прекъсна го Джими. — Във всеки случай, държа да ти кажа, че ти не си моят герой!

— Аз пък държа да ви кажа, че вие и двамата сте моите герои! — тутакси вметна Катлийн.

— Добричкото ми момиченце! — усмихна се накриво Джералд. — Добре да пазиш своето малко братче, докато се върне бавачката!

— Да не излизаш без нас? — припряно попита Катлийн.

Аз отивам на пазара,

трам-та-ра-ра, трам-та-ра-ра!

Днеска е пазарен ден,

важен ден е той за мен!

— запя Джералд и продължи:

Там за моята любима

рози хубави ще има!

— Ако искате да дойдете с мен, обувайте си обувките! Само действайте по-живо!

— Аз не искам да идвам! — обади се Джими намусено.

Катлийн отправи отчаян поглед към Джералд.

— Ах, Джеймс! — заговори опечалено Джералд. — Ти наистина се държиш така, че просто не ми даваш възможност да забравя, че си мъничкото ми братче. Винаги, когато се опитам да се държа с теб като с някой от приятелите си, да се закачам и шегувам с тебе така, както например с Търнър, с Моубърли или което и да е друго от момчетата — на, все така става!

— Да, ама тях не ги наричаш „малки братчета“! — отговори Джими.

— Не, наистина. И ти обещавам, че вече много ще внимавам да не наричам така и теб. Хайде, мои геройо и героиньо, верният Месру е ваш покорен роб!

Тримата срещнаха Мейбъл тъкмо на ъгъла на площада, където всеки петък имаше пазар. Появяваха се безброй сергии, навеси и зелени чадъри. Докарваха всякакви птици, свинско месо, глинени съдове, зеленчуци, платове, сладкиши, играчки, всевъзможни инструменти, огледала и какви ли не още привлекателни и прелюбопитни стоки, обикновено натрупани върху дървени маси в самите каруци. Конете ги отвеждаха в обора, а тегличите на колите подпираха на дървени сандъци. Тези пък, които продаваха керамика и железария, излагаха стоката си направо на каменните плочи на пазарния площад.

Слънцето обливаше в лъчите си земята, или както Мейбъл отбеляза: „Цялата природа изглеждаше радостна и засмяна.“ Между купчините зарзават децата откриха няколко букета цветя. Спряха се да ги разгледат, без да могат да решат какво точно искат да купят.

— Резедата е чудесна! — каза Мейбъл.

— Розите са си рози! — настоя Катлийн.

— Карамфилите са по два пенса — отбеляза Джими.

Джералд, душейки стегнатите китки чаени рози, се съгласи, че последното решава въпроса.

Така карамфилите бяха купени. Едно букетче жълти, досущ като сяра, и още едно — бели, като разбит каймак. Взеха също и едно букетче червени карамфили, които по цвят напомняха бузите на куклата, с която Катлийн никога не си играеше.

Понесоха цветята у дома. Зелената панделка на Катлийн чудесно влезе в употреба, за да съберат трите букета в един — нещо, което припряно направиха пред самия вход.

След малко Джералд лекичко почука на вратата на всекидневната, където явно Мадмоазел възнамеряваше да остане целия ден.

— Entrez! — извика тя и Джералд влезе в стаята.

За разлика от друг път, сега тя не четеше, а се бе привела над един скицник. На масата имаше отворена кутия водни бои с чуждестранен изглед, а също и малко легенче с онази бозава течност, позната както на най-големия майстор на акварела, така и на последното хлапе, което маже по листа с евтините си боички.

— Това е за вас — с най-добри чувства! — каза Джералд, като бързо сложи цветята пред нея.

— Но това означава, че ти си бил много мило момче! Затова би трябвало аз да те прегърна — не?

И докато Джералд успее да обясни, че вече е твърде голям за подобни неща, тя с присъщата си френска елегантност го целуна бързо и леко по двете бузи.

— Рисувате ли? — попита бързо момчето, за да прикрие по някакъв начин колко му е неприятно да се държат с него като с малко дете.

— Опитвам се направи една скица на вчера — отговори тя и преди Джералд да успее да запита как ли ще изглежда вчерашният ден, нарисуван на картина, Мадмоазел му показа една великолепна рисунка, изобразяваща Йълдинг Тауърс с най-големи подробности.

— О, намирам я невероятна! — не закъсня коментарът на изтънчения ценител. — Ще може ли и другите да я видят?

Той ги доведе — включително и Мейбъл, която застана стеснително зад останалите и плахо надзърташе над рамото на Джими.

— Според мен вие сте изключително надарена — каза Джералд, преизпълнен с уважение.

— И да има талант човек, за какво му е той, ако принуден да прекара цялата си живота във възпитание на малки деца.

— Трябва да е ужасно — съгласи се Джералд.

Мадмоазел се обърна към Мейбъл:

— Вие също видели картинката? — А после изведнъж попита: — Някоя ваша приятелка от град?

— Много ми е приятно — каза учтиво Мейбъл. — Само че аз не живея в града, а в Йълдинг Тауърс.

Изглежда, това направи силно впечатление на французойката. Джералд с тайна надежда помисли: „Дано само Мадмоазел не се окаже предвзета дамичка!“

— Йълдинг Тауърс — повтори тя. — Но това съвсем необикновено! Е ли възможно тогава вие бъде член на семейството на лорда?

— Той няма семейство — побърза да отговори Мейбъл. — Не е женен.

— Иска да каже, не сте ли, как се казва на английски… братовчедка… — сестра… — племенница…

— Не — отвърна Мейбъл, като цялата се изчерви. — Изобщо не съм от благородно потекло. Племенница съм на икономката на лорд Йълдинг.

— Но вие познава лорд Йълдинг?

— Не — призна си Мейбъл. — Никога не съм го виждала.

— Той никога не идва в своя замък?

— Не е идвал, поне откакто аз живея там. Но ще си дойде другата седмица.

— А защо той не живее там? — попита Мадмоазел.

— Леля казва, че бил много беден… — И след тези думи Мейбъл охотно разказа цялата история — такава, каквато я беше научила в стаята на икономката: как чичото на лорд Йълдинг завещал всичките си пари на втория братовчед на лорда. Така на горкичкия лорд Йълдинг му останали средства, достатъчни наистина за поддръжката на старата сграда и колкото да преживее скромно някъде другаде, но съвсем недостатъчни за светски живот в замъка. На всичкото отгоре лордът дори не можел да го продаде, понеже целият имот бил под „запор“.

— А това какво е — „под затвор“? — попита Мадмоазел.

— Под запор, който го обявяват адвокатите — обясни Мейбъл, горда с познанията си и определено поласкана от интереса, който проявяваше гувернантката французойка. — Веднъж като сложат къщата ти под запор, вече не можеш нито да я продадеш, нито да я даваш под наем, а трябва да я завещаеш на сина си, дори и да не искаш това.

— Но как могъл този чичо да бъде толкова жесток и безмилостен, та да му остави в наследство своето château^[1] без никакви средства, с които да го поддържа? — попита Мадмоазел.

Катлийн и Джими останаха много изненадани от внезапното любопитство на Мадмоазел към нещо, което на тях самите им изглеждаше безкрайно скучна и направо глупава история.

Мейбъл обаче съвсем не се смути.

— О, и това мога да ви обясня! — продължи тя охотно. — Самият лорд Йълдинг искал да се ожени за една госпожица, по която изгарял от любов, но неговият чичо бил против тяхната венчавка, тъй като тя била някаква сервитьорка, балерина или нещо подобно. Младият лорд обаче не желаел в никакъв случай да се откаже от нея и тогава чичо му казал: „Добре тогава!“ и оставил цялото наследство без замъка на братовчед му.

— Нали каза, че лордът не е женен?

— Не, не е женен, защото жената отишла в манастир. Сигурно вече са я зазидали жива.

— Зазидали?…

— Е, зазидали са я в стената, вие пък как не разбирате — обясни Мейбъл, като за всеки случай посочи към тапетите с розови и златисти кичести цветове, с които бе облепена стаята. — Зазиждат ги и ги държат така, докато издъхнат. Такива неща правят в манастирите. Вие не сте ли чували?

— Съвсем не е така! — възкликна Мадмоазел. — В манастирите има много мили и добри жени. Само едно нещо там е непоносимо — катинарите по вратите. Понякога човек не може излезе оттам, особено като много млада и техни роднини ги изпратили в манастира в името на тяхно благополучие и щастие. Но да зазиж… как вие казали? Да затварят жени в стени и по този начин да ги погубват, не, такова нещо винаги нямало. Ами той, този благороден господин, е ли той никога не потърсил дамата на сърцето?

— О, да! Търсил я е къде ли не! — побърза да я увери Мейбъл. — Но нали знаете, манастирите чет нямат, а младият лорд и представа си нямал къде да я търси. На всичкото отгоре от пощата му връщали писмата, и при това…

— Ciel!^[2] — извика Мадмоазел. — Изглежда май, че човек може да научи всичко в салон на една икономка. Колко подробности знае!

— Наистина, всичко се научава там — рече Мейбъл простичко.

— А как вие мисли, той ще я намери ли? Не?

— О, разбира се, ще я намери накрая! — поде вдъхновено Мейбъл. — Ще я намери, когато вече е остарял, загубил всичките си сили, нали разбирате, и вече е на смъртен одър. Тогава една нежна милосърдна сестра ще бди над главата му и тъкмо преди той да умре, тя ще му разкрие коя е и ще каже: „О, мой изгубен любими, това съм аз!“, а лицето му ще се озари от неземна радост и той ще издъхне с нейното име на напуканите си устни.

Мадмоазел известно време помълча.

Най-сетне промълви:

— Вие прави пророчество, тъй ли?

— А, не, как ви дойде на ума! — отговори Мейбъл. — Това го прочетох в една книга. Мога да ви разкажа колкото искате истории за фатални любови, винаги, когато пожелаете.

В този миг гувернантката леко потрепери, сякаш внезапно си спомни нещо.

— Скоро ще стане обяд — рече тя. — Вашата приятелка… Мабел, нали?… тя ще бъде ваш скъп гост. В нейна чест трябва организира малко празненство. Моите прекрасни цветя — натопете във вода, Катлийн! Аз тича купи торта и сладкиши. Да си измиете ръце всички вие, та като се върна да сте готови. Побързайте!

Като се усмихна и кимна на децата, гувернантката ги остави и изтича надолу по стълбите.

— Съвсем като млада! — отбеляза Катлийн.

— Че тя си е млада! — възкликна Мейбъл. — Толкова жени получават предложение за женитба на нейната възраст! Освен това, трябва да ти кажа, била съм свидетелка и на много сватби, на които младоженките са били къде по-стари. И защо дори не ми споменахте, че е толкова красива?

— Така ли смяташ? — попита Катлийн.

— Разбира се. Пък и колко мило беше от нейна страна да отиде за торта в моя чест и да ме нарече „скъп гост“.

— И аз така мисля — съгласи се Джералд. — Наистина, постъпи много свястно. Още повече, като знае човек, че гувернантките не разполагат с нищо, освен мизерната си заплата, която едва им стига да свързват двата края. А пък, ето на, сега отделя от оскъдните си средства, само и само да ни достави удоволствие. А защо вместо да излизаме, днес не останем вкъщи да си поиграем с нея? Сигурно ужасно се отегчава като стои самичка по цял ден.

— Дали наистина това ще й бъде приятно? — попита Катлийн. — Леля Емили все повтаря, че възрастните хич не обичат да си играят. Правели го само за да ни доставят удоволствие.

— А те едва ли се досещат колко често ние пък се съгласяваме да играем с тях — само и само на тях да им бъде приятно! — отговори по-големият й брат.

— Е, нали бездруго обещахме представление, в което някой да се яви в дрехите на принцесата — напомни Катлийн. — Това може да бъде и нашата изненада за Мадмоазел.

— Само нека да е някъде по чаено време! — настоя Джими. — Така ще имаме благовиден предлог да прекратим цялата работа и няма да се наложи да продължаваме до безкрай.

— Всичко е на сигурно място, нали? — попита Мейбъл.

— Напълно. Нали ти казах къде ги прибрах. Хайде, Джими, по-скоро да вървим да помогнем при слагането на масата. Тъкмо ще накараме Илайза да извади най-хубавия порцеланов сервиз!

Двамата излязоха.

— Добре стана — обади се Джералд, осенен от внезапно хрумване, — че разбойниците не намериха и диамантите в съкровищницата.

— Не биха и могли — отговори му Мейбъл почти шепнешком. — Защото те и представа си нямат за тях. Не ми се вярва някой друг освен мен да е чувал за диамантите — е, и вие, разбира се, но нали се заклехте да пазите тайна.

Това, надявам се — помните, се случи още в началото на нашия разказ.

— Сигурна съм, че и леля нищичко не подозира за тях. Аз открих пружината съвсем случайно. Лорд Йълдинг е скрил добре тайната си.

— Ще ми се и аз да имах тайна като тази — подметна Джералд.

— Ако крадците наистина знаят нещо, то ще излезе наяве на процеса — продължи Мейбъл. — В съда могат да те накарат да си кажеш и майчиното мляко, че и куп лъжи да измислиш освен това.

— О, процес няма да има — рече Джералд, като подритваше замислено крака на пианото.

— Как така няма да има?

— Така пише във вестника — обясни Джералд. — „Престъпниците по всяка вероятност са имали съучастник, който ги е предупредил, че полицията се готви да ги арестува, когато отидат да приберат плячката. Затова достойните за уважение усилия на служителите на закона са останали безрезултатни. Обаче полицията разполага с улики.“

— Колко жалко! — възкликна Мейбъл.

— А, няма какво да се притесняваш! — успокои я Джералд, все още съсредоточен върху крака на пианото. — Никаква улика нямат.

— Не говорех за уликите. Имах предвид съучастника.

— Много ми е неприятно да го чуя, тъй като този съучастник съм аз! — рече Джералд, като се изправи и най-сетне остави крака на пианото на мира.

Беше вперил поглед напред, както трябва да е гледало момчето върху горящата палуба от популярното стихотворение.

— Нищо друго не можех да направя — продължи Джералд. — Знам, че сигурно ще си помислиш, че и аз съм престъпник, но просто не можех да постъпя другояче. Да си призная, така и не мога да разбера как истинските детективи се справят с това. Един път, като бях малък, с баща ми минахме покрай затвора и видях какво е. Така и не можах да го забравя. След като показах мястото на Джонсън, отново си спомних тази гледка и ми се стори невъзможно да им причиня това. Съзнавам, че постъпих като най-долно животно и нямам никакво право да се наричам гражданин на Британия.

— Според мен си постъпил много хубаво! — отвърна мило Мейбъл. — Как ги предупреди?

— Знаех къде живее единият от тях, написах бележка и му я пъхнах под вратата. Посъветвах го да се „сниши“.

— Какво точно беше написал? — Мейбъл чак се бе изчервила от любопитство.

— Там пишеше: „На полицията й е известно всичко. Не знаят само имената ви. Оттук насетне бъдете добродетелни. И докато сте такива, ще бъдете вън от опасност. Но ако още веднъж откраднете нещо, бъдете сигурни, че ще ви издам — не се съмнявайте в това! Казвам ви го като приятел.“ Знам, че постъпих много лошо, но наистина не можех да направя нищо друго. Само не казвай на останалите. Те няма да разберат защо съм постъпил така, пък и аз самият не мога да си дам сметка.

— Аз пък мога! — каза момичето. — Направил си така, защото имаш добро и благородно сърце.

— Добро и благородно — ала-бала, добричкото ми детенце! — рече Джералд, като изведнъж престана да прилича на момчето върху горящата палуба и пак си стана какъвто си беше. — Хайде, остави тая работа и върви да си измиеш ръцете! Черна си като катран.

— Ти си черен като катран — усмихна се Мейбъл, — а не аз! Сутринта леля боядисваше някаква блуза. По-точно — опитваше се да я боядиса. Беше прочела как се пребоядисват дрехи в настолното си списание „Домашен любимец“, та сега и тя е черна като катран, а блузата стана цялата на разноцветни петна. Колко жалко, че пръстенът не може да направи невидима само някаква част от теб — например мръсотията, още повече, когато си се изплескал, следвайки съветите на някакво си там списание.

Джералд съвсем неочаквано рече:

— А може би този пръстен вече никого няма да направи невидим.

— Как така няма? Откъде накъде? Да не би ти да си му направил нещо, а? — изведнъж се развика Мейбъл.

— Не, не съм. Но не си ли обърнала внимание, че ти беше невидима точно двайсет и един часа, докато аз бях само четиринадесет, а Илайза — седем, което прави със седем часа по-малко всеки път. А сега стигаме до…

Мейбъл го погледна, изпълнена с възхищение:

— Ама ти си бил истински факир по смятане!

— Нали разбираш, това прави със седем часа по-малко при всяко слагане на пръстена, а седем без седем е нула. Така че според мен с невидимостта се свърши и този път ще трябва да стане нещо друго. В крайна сметка не може да продължава със седем часа по-малко, освен например да почне да те прави по-видим или по-плътен, знам ли и аз какво?

— Не говори такива работи! — извика Мейбъл. — Като те слушам, направо свят ми се завива!

— А има и още нещо, което е много странно — продължаваше Джералд. — Когато си невидим, твоите близки и приятели не те обичат. Помниш ли леля си, или пък — Кати, окото й не мигна, когато тръгнах след крадците. Значи ние още не сме си изяснили напълно какъв е този пръстен. Олеле, майчице! Ето, че Мадмоазел се връща със сладкишите! Бегом напред, смели разбойници, бягайте да се измиете, ако ви е мил животът!

Изтичаха в банята. А Мадмоазел бе донесла далеч не само кексчета. Имаше и сливи, и грозде, а също и торта с конфитюр, газирана вода, малинов сироп, шоколадови бонбони в красиви картонени кутии, както и „чиста, гъста и пълномаслена“ сметана в кафяви бурканчета, а също и един огромен букет рози.

Мадмоазел бе необичайно весела и оживена за една гувернантка. Поднесе сладкишите и големите парчета торта с широка ръка. После изплете от розите венчета за всички. Самата тя яде съвсем мъничко, но затова пък вдигна тост с прекрасната розова напитка от малинов сироп и газираната вода за здравето на Мейбъл, специалната гостенка на празненството. Дори успя да убеди и Джими да си сложи розовия венец с аргумента, че не само гръцките богини, но и боговете винаги са носели венчета по време на пир.

Убедена съм, че откакто има френски гувернантки на този свят, никога никоя от тях не е организирала подобно пиршество. Подхвърляха се шеги и закачки, разказваха се весели истории, носеха се гръмки смехове. Джими показа всевъзможни фокуси с вилици, коркови тапи, кибритени клечки и ябълки, които винаги са се радвали на заслужен успех. Мадмоазел пък им разказваше за своето собствено ученичество, когато тя била „едно такова съвсем мъничко момиченце с две стегнати плитчици — ей такива“. И тъй като децата така и не можаха да разберат за какви плитчици става дума, тя помоли за лист и молив и нарисува очарователен портрет, изобразяващ я такава, каквато е била като малка. От главата й стърчаха две къси и дебели свински опашлета, съвсем като игли за плетене, забити в кълбо с тъмна прежда. После гувернантката започна да рисува всичко, за което децата я помолеха и това продължи чак додето Мейбъл не дръпна Джералд за жакета и му прошепна:

— Представлението.

— Нарисувайте ни сега един театър, ако обичате — учтиво помоли Джералд. — Един френски театър.

— Френските театри съвсем приличат на английските.

— А на вас харесват ли ви представленията? Театърът де?

— Но да! Много обича!

— Добре! — рече кратко Джералд. — Тогава още този следобед, стига да искате, ще изиграем една пиеса във ваша чест. Става ли?

— Но тогава Илайза ще мие съдовете — прошепна Кати, — а пък ние и обещахме и тя да гледа представлението.

— Или по-добре довечера — продължи Джералд. — Освен това, Мадмоазел, ще може ли и Илайза да види представлението?

— Но естествено! — отговори Мадмоазел. — Само искам добре да се забавлявате, деца мои.

— Но ние искаме вие да се забавлявате — неочаквано се намеси Мейбъл, — защото всички много ви обичаме, нали, кажете!

— Да! — отговориха останалите в хор и без никакво колебание. На никого от тях и през ум не му беше минавало досега да каже такова нещо, но след като Мейбъл го стори, те с изненада установиха, че това си е чиста истина.

— Tiens!^[3] — възкликна Мадмоазел. — Вие обича ваша стара френска гувернантка. Това не може бъде — продължи тя все по-завалено.

— Вие съвсем не сте стара! — опита се да я увери Мейбъл. — Или поне не чак толкова — допълни тя окуражително. — Освен това сте хубава като истинска принцеса!

— Хайде, тръгвай, подмазвачко! — нареди Мадмоазел, като се заливаше в смях. И Мейбъл тръгна. Останалите вече бяха наполовина изкачили стълбището.

Както обикновено, Мадмоазел се разположи във всекидневната. Слава богу, че не беше заета с някакво сериозно занимание, защото през целия следобед вратата постоянно се отваряше и затваряше. Биха ли могли да вземат бродираните покривчици от облегалките на фотьойлите, а също и възглавничките на дивана? А не биха ли могли да вземат въжето за простиране от пералното помещение? Илайза казала, че и дума не може да става за такова нещо, но дали все пак Мадмоазел няма да им разреши? Дали ще може да вземат овчата кожа, постлана пред камината? Биха ли могли да пият чай в градината, защото импровизираната сцена в трапезарията била почти готова, а Илайза искала да сервира чая? А ще бъде ли Мадмоазел така добра да им услужи с някакви по-пъстри дрехи — шалове например или пък някой пеньоар, каквото и да е, само да е ярко?

Да, Мадмоазел беше така добра и им даде всякакви копринени дрехи, смайващо висококачествени за една гувернантка. А дали на Мадмоазел не й се намира малко руж или някакво червило? Защото нали обикновено французойките… Не. Мадмоазел не разполагаше с нищо подобно и ако се съди по цвета на лицето й, тя просто нямаше нужда от такива неща. А смята ли Мадмоазел, че аптекарят продава руж и червило? А дали ще й бъде възможно да им заеме някаква перука? Мадмоазел не можа да издържи на това предизвикателство и бледите й пръсти измъкнаха от косите й близо дузина фуркети, след което пред тях се разпусна най-хубавата синьочерна коса, която някога бяха виждали. Тя падаше до коленете й на тежки талази.

— Не, ужасни деца! — извика тя. — Нямам нито изкуствени коси, нито червило, нито руж! А зъбите ми, може би тях също ще искате, несъмнено? — и тя им показа зъбите си, като се заливаше от смях.

— Аз казвах, че вие сте истинска принцеса! — напомни Мейбъл, — а сега вече го знаем със сигурност. Вие сте Рапунцела^[4]. Винаги носете косата си разпусната! Бихме ли могли да вземем за малко ветрилата от паунови пера, моля, тези, които са на полицата на камината? А също и онези неща, които придържат завесите отзад? И освен това — бихте ли ни дали колкото може повече носни кърпички?

Мадмоазел не им отказа нищо. Децата получиха ветрилата, носните кърпички, а също и няколко листа от скъпата и плътна хартия за рисуване, която се пазеше в шкафа с учебните помагала, както и най-хубавата четка на Мадмоазел — от истински самурен косъм, а също и нейната кутия водни бои.

— Кой би си помислил — промърмори Джералд, като замислено гризеше крайчеца на четката и съсредоточено разглеждаше току-що оцветената хартиена маска, — кой би предположил, че тя е такъв любител на маскарадите? Освен това през цялото време се опитвам да разбера защо червената боя винаги има вкус на лекарство за подсилване? Странно е, наистина.

Така се случи, че всичко през този ден беше приятно. Има и такива дни, когато всичко върви по мед и масло още от сутринта — всичко, което потърсиш, си е на мястото, никой не ти отказва нищо, никой не те разбира погрешно и всичко, което направиш, се посреща с възторг. Ех, има и такива дни, макар да са малко! Колко са различни те от останалите дни, които всички толкова добре познаваме — когато я връзката на обувката ти ще се скъса, я гребенът ти е изчезнал кой знае къде, или пък четката ти се изплъзва от ръката и излетява право под леглото, ама точно там, където за нищо на света не можеш да я стигнеш. На всичкото отгоре изпускаш сапуна, копчетата ти се късат едно след друго, мигла ти влиза в окото, оказва се, че нямаш чиста носна кърпа, а якичката ти се е протрила и прежулва врата ти и за капак на всичко — тирантите ти се скъсват в последния момент, нямаш и връвчица, с която да ги замениш.

В такива дни просто няма как човек да не закъснее за закуска, а всички останали, разбира се, са повече от сигурни, че го правиш нарочно. Денят обаче си продължава в същия дух и всичко става от зле — по-зле — забутал си някъде тетрадката си, изпускаш в калта учебника по аритметика, моливът ти се чупи, а докато разтваряш ножчето, за да го подостриш, си сцепваш нокътя. В такъв ден непременно ще си прещипеш палеца на вратата, а писмата ти попадат в ръцете на възрастните. Освен това не пропускаш да си разлееш чая, а бучката масло по никакъв начин не ще да се задържи върху филията ти. И когато най-сетне се отправиш към леглото, обикновено — в най-лошо настроение, не можеш да се успокоиш, макар много добре да знаеш, че нямаш и най-малка вина за всичко това.

Но този ден, както трябва да сте забелязали, съвсем не беше такъв за нашите герои. Дори следобедният чай, който пиха с Мадмоазел край алпинеума в градината на подпряната с тухли масичка, им достави огромно удоволствие, при все че мислите на четирима от компанията бяха заети с предстоящото представление, а пък тези на петия бяха съвсем далече както от чая, така и от пиесата.

След като приключиха, известно време се разнасяше само затръшване на врати из цялата сграда и бързи стъпки нагоре-надолу по стълбите.

Беше още съвсем светло, когато чуха звънчето за вечеря. Този сигнал беше уговорен докато си пиеха чая, като децата внимателно и подробно няколко пъти го обясниха на Илайза. Мадмоазел остави книгата си и се запъти от салона, боядисан в наситено жълти тонове, към бледожълтата, осветена с газ трапезария. Илайза, цялата ухилена, разтвори широко вратата пред нея и я последва вътре. Кепенците бяха спуснати. Под тях още се процеждаше ивица дневна светлина. Покривките в зелено и черно, взети от масите за хранене, сега висяха на въжето за пране, отмъкнато от задния двор. То се извиваше в елегантна дъга, но все пак успешно придържаше завесата от покривки пред онази част от помещението, която служеше за сцена.

На другия край на стаята имаше няколко реда столове — по всяка вероятност — всичките столове, които можеха да се намерят в къщата. Мадмоазел влезе стремително и рязко се сепна, когато забеляза, че поне половин дузина от столовете са вече заети. При това на тях седяха много странни личности — една възрастна жена с боне с широка периферия, завързано под брадичката й с червена кърпа, една дама с голяма сламена шапка, обкичена с цветя. Ръцете й бяха подпрени на облегалката на стола пред нея. Имаше и няколко особи от мъжки пол, не по-малко странни. Всичките изглеждаха много сковани и до един бяха с шапки.

— Но — прошепна Мадмоазел през пролуките на покривките, служещи за завеса, — вие поканили и други приятели? Трябвало все пак да ме попитате, деца мои. Друг път не забравя!

Иззад гънките на завесата й отговориха весели смехове и нещо, подобно на „Ура!“.

— Добре, Мадмоазел Рапунцела! — извика Мейбъл весело. — Сега трябва да усилим осветлението! Това е част от нашето представление!

Илайза, все още кискайки се, разбута наредените столове, като събори шапката на един от посетителите. След това прислужницата усили до краен предел газовите лампи, така че и трите се нажежиха до бяло.

Мадмоазел погледна към персоната, която седеше най-близо до нея. Наведе се, за да я разгледа по-добре, и полуразсмяна — полуизплашена, седна на мястото си.

— О! — възкликна тя. — Та те изобщо не са живи!

Илайза нададе далеч по-силен вик, тъй като и тя бе установила същото, но го съобщи по малко по-различен начин:

— Тия нямат вътрешности!

Седмината непознати от публиката седяха спокойно на столовете си. Налага се да признаем, че Илайза беше права — те наистина нямаха никакви вътрешности. Телата им бяха направени от дълги кръгли възглавници и навити одеяла, гърбовете им — от дръжки на метли, а за ръце и крака им служеха хокейни стикове, стикове за голф и чадъри. За раменете им бяха използвани закачалките, на които Мадмоазел окачваше дрехите си, за да ги поддържа в добро състояние. А ръцете им завършваха с ръкавици, натъпкани с носни кърпички и парчета плат. Лицата им представляваха хартиени маски — онези, които неопитната четка на Джералд изписва цял следобед. Те бяха привързани към кръглите им глави, които всъщност бяха краищата на възглавниците, оформящи телата им. Тези лица бяха направо страшни. Джералд беше направил най-доброто, на което бе способен. Но въпреки това „най-добро“, човек доста трудно би се досетил, че това са лица, ако не се намираха на съответното място, тоест между яката и шапката. Веждите им, рунтави и заплашителни, можеха направо да ти изкарат ангелите, тъй като бяха почернени със сажди, а колкото до очите — те и по размер, и по форма досущ напомняха на петшилингови монети. За устите и бузите им беше изразходвано разточително количество яркочервена лакова боя и приблизително поне половин тава цинобър.

— Вие сами направили таз публика, да? Браво! — извика Мадмоазел, която бързо дойде на себе си и започна да ръкопляска. Под звуците на аплодисментите завесата се вдигна донякъде. Сетне прозвуча приглушен, почти бездиханен глас, който обяви:

— „Красавицата и Звярът“!

При тези думи завесата се вдигна напълно.

Сцената си беше съвсем истинска — състоеше се от масите за хранене, плътно събрани една до друга и покрити с розови кувертюри. Беше малко нестабилна и скрибуцаше при всяко по-рязко движение, но въпреки това изглеждаше много внушително. Декорите бяха съвсем семпли, но напълно убедителни.

Един голям лист картон, прегънат под прав ъгъл и нацепен на малки резки, и запалената зад него свещ съвсем недвусмислено представляваха огнище. Човек трябваше да е много злонамерен, та да не разбере, че кръглата метална кутия за шапки на Илайза, поставена на едно столче, под което светеше нощна лампа, представлява ни повече, ни по-малко котел. За повече достоверност декорацията бе допълнена с кошче за боклук, в което имаше два-три парцала за бърсане на прах и едно палто. Две сини пижами, метнати на облегалката на друг стол, окончателно завършваха сценографията. Всичко бе толкова достоверно, че едва ли имаше нужда от обяснението, долетяло иззад кулисите:

— Пералнята в дома на Красавицата!

Разбира се, че това можеше да бъде само пералня и нищо друго.

А ето какво ставаше зад кулисите:

— Изглеждат съвсем като истинска публика, нали? — прошепна Мейбъл. — Хайде, Джими, излизай и не забравяй, че търговецът трябва да бъде много надут и да използва повече сложни и дълги думи.

Джими излезе на сцената. Той беше наедрял до неузнаваемост благодарение на възглавниците, напъхани под най-хубавия балтон на Джералд. С оглед на това, че момчето имаше тепърва да расте, балтонът бе купен доста по-голям, та да му служи поне две години. Освен това Джими бе намотал около главата си един пешкир, който трябваше да мине за чалма, а над чалмата държеше разтворен чадър. Така той започна първото действие с простичък и бърз монолог.

— Аз съм най-нещастният търговец, който някога се е раждал на този свят. Едно време бях най-богатият между багдадските търговци, ала корабите ми потънаха до един и ето, сега живея в бедна пропукана къщурка. Вижте как дъждът капе през покрива, а дъщерите ми перат чуждо пране. И…

Паузата може и да беше дългичка, но затова пък новопоявилият се Джералд беше изключително елегантен в розовия копринен пеньоар на Мадмоазел. Той изпълняваше ролята на най-голямата сестра.

— Хубав ден за сушене на пране, няма що! — Джералд се превземаше, та се късаше. — Скъпи татко, обърни чадъра наопаки, за да се пълни с вода. Така ще си спестим едно излизане до кладенеца в дъжда. Сестрички, елате да видите новото корито, което нашият скъп татко ни е донесъл. Първокласно е!

Скупчени около обърнатия чадър, трите сестри коленичиха и се заловиха да перат въображаемото бельо. Катлийн беше облякла лилавата пола на Илайза и една синя блузка, която си беше нейна. Костюмът й се допълваше от шапчица, изфабрикувана от навързани носни кърпички. Дългата бяла нощница, препасана със също тъй бяла престилка, както и двата червени карамфила, вплетени в черната коса на Мейбъл, не оставяха място за съмнение коя от трите дъщери е Красавицата.

Първото действие мина много добре, а заключителният танц, в който всички вдъхновено размахваха пешкирите си, наистина беше върхът на очарованието, както се изрази Мадмоазел. Илайза също много се забавляваше. Тя, както казваше по-късно, се била скъсала от смях.

Мисля, че добре можете да си представите „Красавицата и Звярът“ в изпълнение на четири хлапета, прекарали целия следобед в правене на костюми и декори, без да им остане и минутка да си репетират репликите. Но нали това им достави огромно удоволствие, пък и очарова публиката? Какво повече може да се иска от една пиеса, била тя даже Шекспирова?

Облечена в дрехите на Принцесата, Мейбъл беше самата неотразима Красавицата Джералд — самият Звяр, наметнат с постелките от салона, които носеше с неописуемо достолепие. Джими се бе превъплътил до неузнаваемост в словоохотливия търговец. Катлийн пък смая дори самата себе си с бързината, с която влизаше от една в друга второстепенна роля — тя беше ту фея, ту прислужница, ту вестител. В края на второто действие Мейбъл, чийто костюм беше върхът на елегантността и по-добър едва ли можеше да се намери, се обърна към Джералд, който изнемогваше под тежкото великолепие на зверската си кожа и му каза:

— Мисля, че сега вече можеш да ми върнеш пръстена.

— Тъкмо това се канех да направя — смутолеви Джералд, на когото пръстенът съвсем му беше излязъл от главата. — Ще ти го дам в следващата сцена. Само гледай да не го загубиш! И внимавай да не си го сложиш на пръста, че този път можеш да изчезнеш завинаги или пък да станеш седем пъти по-видима, та всички ние да изглеждаме като същински сенки в сравнение с теб, а ти да си останеш…

— Готови! — извика Катлийн и тутакси излетя на сцената, като за пореден път се превърна в лошата сестра.

Джералд успя да бръкне в джоба си под овчата кожа. След това момчето завъртя прочувствено очи и произнесе покъртителната реплика:

— Сбогом, моя красавице! Побързай да се върнеш при мен! Ако оставиш самичък своя верен Звяр за по-дълго време, той е обречен на неминуема гибел! — В този миг той стисна пръстена в ръката си и добави: — Вземи този вълшебен пръстен! Той ще изпълнява всички твои желания. Когато поискаш да се завърнеш при своя безкористен Звяр, сложи пръстена на ръката си, изречи желанието си и в същия миг ще се озовеш при мене!

Красавицата Мейбъл пое „вълшебния“ пръстен, а това беше наистина вълшебният пръстен.

Завесата се спусна под бурните овации на двата чифта ръце, които възнаграждаваха актьорите.

Следващата сцена също мина великолепно. Сестрите бяха повече от естествени, а раздразнението на Красавицата, когато напръскаха роклята й на Принцеса с най-обикновена вода и сапун, бе толкова неподправено, че го приеха като същинско чудо на актьорското майсторство. Дори търговецът се издигна до нещо по-възвишено от купчина възглавници. Завесата се спусна подир пламенните му уверения, че докато неговата мила Красавица не е била у дома, той „цял се е стопил като сянка“. Двата чифта ръце отново изръкопляскаха.

— Ето, Мейбъл, дръж здраво — помоли Джералд, прегърбен под тежестта на правоъгълната закачалка за пешкири, чайника, подноса за чай и дебелата зелена престилка, заета от обущарското чираче. Всичко това, заедно с четирите червени мушката от цветарника, високата декоративна трева, която обикновено украсяваше камината във всекидневната, и фикусите, задигнати от прозореца на същата стая, трябваше да представлява фонтаните и екзотичната източна градина в последното действие. Ръкоплясканията стихнаха.

— Искам — вдъхновено каза Мейбъл, като пое тежкия чайник, — публиката, която си направихме самите ние, да оживее. Представяте ли си колко ще ни ръкопляскат тези създания, ако са живи!

— Добре, че не са, мен ако питаш! — побърза да се намеси Джералд, докато оправяше зелената престилка и закачалката от умивалнята. — Виж ги какви са изроди! Чувствам се ужасно глупаво само като погледна изрисуваните им очи.

Завесата се вдигна. Звярът, загърнат в овчата кожа, която постилаха пред камината, лежеше изоставен сред прелестите на тропическата градина между преплетените гъсти треви и буйни фикуси, кичестите дървета от мушкато и фонтана-самовар. Красавицата тъкмо се канеше да изиграе своя коронен номер в целия блясък на своето покъртително отчаяние, когато стана всичко — и то съвсем неочаквано.

Първа започна Мадмоазел. Тя аплодираше сцената в градината с бързи и леки пляскания. Дебелите и зачервени длани на Илайза я последваха тромаво, а след това… след това се разнесоха и други аплодисменти, поне на още шест или седем души, ако, разбира се, приглушеният звук, който долиташе от зрителната зала, изобщо можеше да се нарече така. Към сцената се бяха извърнали не две, а девет лица. Веднага трябва да отбележим, че седем от тях всъщност бяха ярко очертани и пъстро боядисани маски. Но всички ръце и лица без изключение бяха живи. Ръкоплясканията станаха още по-силни, когато Мейбъл излезе напред, вперила поглед в публиката. Цялото й поведение изразяваше неприкрит ужас и изумление. Това пожъна нови, още по-бурни овации, но и те не бяха достатъчно силни, та да заглушат писъците на Мадмоазел и Илайза. Те двете просто изхвърчаха от стаята, като разбутаха столовете и се сблъскаха на изхода. Някъде далеч се затръшнаха две врати — към стаята на Мадмоазел и към тази на Илайза.

— Завеса! Завеса! По-бързо! — крещеше Красавицата-Мейбъл с глас, който нямаше нищо общо нито с гласа на Мейбъл, нито пък с този на Красавицата. — Джери! Джери! Тези неща наистина са оживели! О, Господи, какво да правим сега!

Джералд, все още с овчата кожа на плещите, скочи на крака. В този миг Джими и Катлийн спуснаха завесата. Тутакси отново се разнесоха приглушените, едва доловими ръкопляскания, напомнящи шумоленето на развени от вятъра дрехи, окачени на въжето за простиране.

— Какво има? — попитаха Джими и Катлийн, след като спуснаха завесата.

— Този път си виновна само ти и никой друг! — сопна се Джералд на зачервената и плувнала в пот Мейбъл. — Дяволите да го вземат! Тая кожа така се е овързала, че не мога да я смъкна!

— Аз съм била виновна! — не му остана длъжна Мейбъл. — Ти все това знаеш!

— Да не би аз да поисках да оживеят, а?

— Добре де, добре! — разбърза се Мейбъл. — Престани вече! Трябва да слезем долу и да ги разглобим на части! Само така можем да се избавим от тях.

— Все пак — ти си виновна! — отсече Джералд, забравил всяка галантност. — Толкова ли не разбираш, пръстенът е започнал да изпълнява желания. Знаех си, че ще има някаква промяна. А, не! Я ми измъкни ножчето от джоба! Тая връв се е вързала на възел! Джими, Кати, тия Гадни-Смрадни оживяха, защото Мейбъл поиска това, а пръстенът бе у нея. Сега трябва да ги направим на парчета!

Брат му и сестра му надзърнаха през завесата и тутакси отскочиха назад. Лицата им бяха пребледнели, а очите — разширени от страх.

— Без мен! — отсече Джими.

Кати също каза:

— По никакъв начин!

Всеки можеше да види, че тя не се шегува.

Джералд вече почти се бе измъкнал от овчата кожа, като в бързината успя да си сцепи нокътя с ножчето. В този миг зад завесата се разнесе глухо шумолене, последвано от тежки стъпки, които отекваха направо зловещо.

— Та те идват насам! — изпищя Катлийн. — И то с краката, които ние самите им направихме от чадъри и дръжки на метли! Няма начин да ги спрем! Джери, само да знаеш колко са страшни!

— Ако сега не ги спрем, до утре вечер целият град ще полудее от ужас! — извика Джералд. — По-бързо ми дайте пръстена! Тозчас ще поискам да изчезнат!

Момчето грабна пръстена от ръката на Мейбъл, която не оказа никаква съпротива, и извика:

— Искам тия Гадни-Смрадни веднага да станат такива, каквито си бяха! Не ги искам живи! — и излетя през вратата. Вече си представяше как желанието му се е сбъднало и празната зала е осеяна с най-обикновени меки възглавници, шапки, чадъри, палта и ръкавици — с онези предмети, от които направиха своята неодушевена публика. Сега краткият им живот трябваше да ги е напуснал веднъж завинаги. Както се оказа обаче, залата бе пълна с живи същества, съвсем необикновени наистина, ала живи, макар не по-високи от дръжката на някоя метла или чадър.

Една мека и отпусната ръка жестикулираше. Едно заострено бяло лице с червени бузи вдигна поглед към момчето и една голяма червена уста се разтвори и каза нещо, което Джералд така и не можа да разбере. Гласът му заприлича на гласа на стария просяк от моста, който незнайно как бе останал без небце. Тези странни създания също нямаха небца, разбира се — те нямаха…

— Мооее иими преоъъчае няоой дооъър хооел? — произнесе отново гласът. Той бе повторил това поне четири пъти, преди Джералд да се опомни достатъчно, за да осъзнае, че това кошмарно създание е съвсем живо и с ужасяваща, но вежлива настойчивост го пита:

— Можете ли да ми препоръчате някой добър хотел?