Едит Несбит
Омагьосаният замък (3)

Трета глава

На онези от моите читатели, на които вече им се е случвало да имат вземане-даване с някой невидим, едва ли има нужда да им се обяснява колко неприятна с цялата тази работа. Дори да сте напълно убедени, че вашият познайник е съвършено невидим, уверявам ви, че от време на време ще се улавяте да си повтаряте: „Това трябва да е сън!“ или пък: „Знам, че ей сега ще се събудя!“

Така беше и с Джералд, Катлийн и Джими. Те седяха в мраморния храм на Флора и гледаха през арките към окъпания от слънцето парк, заслушани в думите на омагьосаната Принцеса, която всъщност не беше никаква принцеса, ами просто Мейбъл Прауз, племенницата на икономката на замъка, макар че това едва ли имаше значение, защото, както отбеляза Джими: „Нали е омагьосана — и това ни е предостатъчно.“

— Няма смисъл да говорим повече и да повтаряме едно и също — казваше тя за кой ли път вече. Гласът й долиташе някъде измежду две колони. — Никога не съм вярвала, че може да стане такова нещо, а пък ето на, случи се и още как!

— Хубаво — отговаряше й любезно Джералд. — Какво можем да направим за теб? И можем ли изобщо да направим нещо? Защото, честно да ти кажа, ако не можем, струва ми се, че ще е по-разумно да си тръгваме.

— Точно така — не закъсня да се обади Джими. — Искам най-сетне да си изпия чая.

— Чай! — извика презрително невидимата Мейбъл. — Искаш да кажеш, че ще отидете да се наливате с чай, а мен ще ме изоставите тук, след като ме забъркахте в цялата тази каша!

— Ама пък до ден днешен не бях виждал толкова лъжлива принцеса! — поде Джералд.

Катлийн го прекъсна сърдито:

— Я не я дразни повече! Опитай се само да се поставиш на нейно място! Трябва да е истински кошмар изведнъж да станеш невидим!

Мейбъл също се намеси, макар и невидима:

— Не мисля, че леля ми много ще се зарадва, ако разбере какво е станало. И без това тя не ме пусна да ида на панаира, понеже бях забравила да прибера на мястото им някакви стари, смешни обувки, които била носила преди триста години кралица Елизабет. А пък аз ги бях извадила от витрината само да ги пробвам.

— И станаха ли ти? — попита Катлийн с интерес.

— А, не… Малки ми бяха — отговори Мейбъл. — И не ми се вярва, че някога са могли да станат на чийто и да било крак.

— Искам да си изпия чая! — повтори Джими, може би за стотен път.

— Май наистина трябва да си вървим — каза Джералд. — Щом няма с какво да бъдем полезни, най-добре ще е да тръгваме.

— Трябва някак да обясниш на леля си какво се е случило — мило я посъветва Катлийн.

— Не, не, не! В никакъв случай! — изплака сърцераздирателно невидимата Мейбъл. — Само това не! Вземете ме с вас! Ще й напиша бележка, че съм заминала да кръстосвам моретата.

— Момичетата не кръстосват моретата.

— Да, но биха могли — каза каменният под между двете колони, — като пътнички без билет, в случай, че на кораба няма нужда от каютен прислужник — каютна прислужница, исках да кажа.

— Не бива да постъпваш така! — твърдо рече Катлийн.

— А какво да правя тогава?

— Вярно — каза Джералд. — Нямам представа какво може да прави едно момиче в случай като този. Май ще е най-добре да дойде с нас у дома и да пие…

— Чай! — извика Джими и скочи на крака.

— И да обмислим добре положението.

— След чая — настояваше Джими.

— Но нали леля й ще установи, че я няма!

— Същото ще установи и ако остана тук.

— О, стига сте говорили, хайде да тръгваме! — повтаряше Джими.

— Но лелята може да си помисли, че й се е случило нещо.

— Ами че то наистина й се случи нещо.

— Да, ама леля ще повика полиция. И ще ме търсят къде ли не.

— Но никога няма да те намерят — каза Джералд. — В тези дрехи никой няма да те познае.

— Сигурна съм — подхвана Мейбъл, — че леля би предпочела никога вече да не ме види, отколкото да ме „види“ така. Няма да го преживее; това ще я довърши, тя и без това получава разни спазми. Най-добре ще бъде да й напиша писмо и да го пусна в пощенската кутия до портала на замъка на излизане. Някой да има молив и хартия?

Джералд винаги носеше със себе си едно забележително тефтерче с особени, лъскави страници. По тях не можеше да се пише с обикновен молив с графит, а само с една специална пръчица от слонова кост с оловен писец. С такава пръчица обаче не би могло да се пише на друга хартия. И това може да се окаже доста досадно — особено, ако на всичкото отгоре бързаш. Както и да е, гледката беше невероятна — пръчицата от слонова кост сама се изправи и почна да се движи по листа — под наклон, както би се движил молив в нечия ръка.

— Може ли да надзърна? — попита Катлийн.

Не последва никакъв отговор. Пръчицата продължаваше да препуска по хартията.

— Все пак, не бихме ли могли да надзърнем? Само мъничко! — отново попита Катлийн.

— Разбира се, че може! — обади се един глас тъкмо над бележника. — Нали ви кимнах. Ох, ама аз съвсем забравих, че съм невидима!

Моливът изпълваше откъснатата от бележника на Джералд страница с кръгли и четливи букви. Ето какво бе написано там:

„Мила лельо,

Боя се, че известно време няма да ме виждаш. Мен ме осинови една благородна дама с автомобил и незабавно се отправяме към крайбрежието, а оттам ще продължим с кораб. Не се опитвай да ме търсиш. Сбогом! И от сърце ти желая много щастие. Надявам се, че на панаира ти е харесало.

Мейбъл“

— Ама това са опашати лъжи, коя от коя по-големи! — възмути се Джими.

— Не са лъжи, а само — измислици — отговори Мейбъл. — Нали ако й пиша, че съм станала невидима и затова ме няма, тя сто на сто няма да ми повярва.

— Хайде, стига! — рече помирително Джими. — Можем да се препираме колкото си щем и докато вървим.

Джералд сгъна бележката така, както го бе научила една англичанка в Индия преди няколко години. После Мейбъл ги изведе от парка по друг, съвсем кратък път. Впрочем разстоянието до вкъщи не се оказа толкова голямо, колкото си мислеха.

Докато бяха стояли в храма на флора, небето се бе покрило с облаци и когато стигнаха у дома — наистина, вече безнадеждно закъснели за чая — отгоре паднаха първите капки дъжд.

Мадмоазел ги видя през прозореца и сама им отвори вратата.

— Но се прибира вие в закъснялост, в голяма закъснялост! Нещо лошо случило се, да или пък не? Всичко добре било?

— Много молим да ни извините — разсипа се от любезности Джералд. — Да се доберем до вкъщи ни отне много повече време, отколкото предполагахме. Надявам се, че не сте се тревожили излишно. През целия път на връщане съм ви мислил.

— Тогава да върви — подкани ги французойката усмихната. — Ще трябва слее в едно чай и вечеря.

Така и направиха.

— Как ти хрумна да й кажеш, че през цялото време си я мислил? — пошушна един глас право в ухото на Джералд, когато Мадмоазел най-сетне ги остави сами с хляба, маслото, млякото и печените ябълки. — Това, ако нямаш нищо против, е далеч по-голяма лъжа от моята история, че ме била осиновила някаква госпожа с автомобил.

— Не е вярно! — отговори Джералд, с уета, пълна с хляб и масло. — През цялото време се чудех как ли ще е ядосана. Така че изобщо не съм я излъгал.

На масата бяха поставени само три чинии, но Джими кавалерски предложи на Мейбъл тя да използва неговата, а той и Катлийн ядоха от една. Беше направо ужасяващо да гледаш как хлябът и маслото се носят из въздуха и постепенно, хапка по хапка, изчезват без никаква външна намеса. Същото беше и с лъжицата, която се вдигаше нагоре, пълна с печени ябълки, и се спускаше обратно празна, дори, докато бе в устата на Мейбъл, част от нея за миг изчезваше. А пък от време на време на човек му се струваше, че парче от чашата се е отчупило, а тя самата е подскочила нагоре и по някакво чудо стои във въздуха.

Всички бяха много гладни, така че се наложи да им донесат допълнително хляб и масло. Когато трябваше да напълни чиниите за трети път, готвачката вече изпадна в недоумение.

— Аз нали ви казвах — не пропусна да им напомни Джими, — че трябваше да си изпия чая.

— А пък аз сега ти казвам — отговори по-големият му брат, — че никак няма да е лесно да дадем на Мейбъл нещо за закуска. Нали тогава и Мадмоазел ще бъде в трапезарията. Та тя направо ще припадне, ако види как върхът на вилицата изчезва заедно с набоденото на нея парче бекон, а после се появява отново цяла-целеничка, само че — без бекона.

— Ще трябва да накупим разни неща за ядене, та да има с какво да се храни бедната ни невидима пленница — заключи Катлийн.

— Парите, с които разполагаме, няма да ни стигнат за дълго — мрачно подчерта Джими. — Ти имаш ли някакви пари? — каза той, обръщайки се към чашата мляко, която висеше във въздуха.

— И аз нямам кой знае колко — долетя отговорът някъде от около чашата. — За сметка на това имам цял куп идеи как да ги спечелим.

— Утре сутринта ще поговорим за това — прекрати неприятния разговор Катлийн. — Сега трябва да пожелаем лека нощ на Мадмоазел и да си лягаме. Мейбъл, ти ще спиш в моето легло. Ще ти дам да облечеш някоя моя нощница за тази вечер.

— Утре ще си донеса моята — каза весело Мейбъл.

— Смяташ да отидеш до замъка и да си вземеш нещата, така ли?

— А защо не? Кой ще ме види? Почвам да си мисля, че съвсем не е толкова лошо да си невидим. В известен смисъл това има и своите добри страни.

„Ама това наистина е голяма щуротия!“ — мислеше си Катлийн, докато гледаше как дрехите на Принцесата една след друга изскачаха сякаш от нищото. Най-напред лекият воал увисна във въздуха, След това върху скрина изневиделица се появи обсипаната със скъпоценни камъни коронка. После — един след друг — и ръкавите на разкошната розова рокля, а след тях падна на пода и самата тя — блестяща купчинка, върху която бяха стъпили невидимите нозе на Мейбъл. Всичките части на облеклото й приемаха нормалния си вид веднага щом Мейбъл ги свалеше от себе си. Колкото до нощницата, просната на леглото, тя сякаш подскочи във въздуха и мигновено изчезна.

— Да си лягаме! — предложи Катлийн, чиито нерви бяха изопнати до крайност.

Леглото проскърца и на възглавницата се появи вдлъбнатина. Катлийн угаси лампата и също се пъхна в леглото. Всичките тия магии и вълшебства взеха да й идват множко, действаха й доста потискащо и тя като че ли беше дори малко изплашена, но откри, че на тъмно всъщност не е толкова страшно. Ръката на Мейбъл обгърна шията й още като се пъхна в леглото и двете малки момичета се целунаха за „лека нощ“ в милостивата тъмнина, която заличаваше разликата между видимото и невидимото.

— Лека нощ! — промълви Мейбъл. — Само да знаеш колко си мила, Кати. Беше толкова добра с мен! Никога няма да го забравя. Не исках да го казвам пред момчетата. Нали ги знаеш какви са, ще те вземат за смотанячка, ако покажеш открито признателност. Но аз наистина съм ти благодарна. Лека нощ, мила!

Катлийн лежа будна още известно време. Тъкмо беше почнала да се унася, когато й мина през ума, че прислужницата, която ги будеше сутрин, непременно ще види възхитителните одеяния на Принцесата.

— Трябва да стана и да ги прибера някъде. Ама че досадна работа! — каза си тя.

И докато лежеше и си мислеше колко досадна работа е това, лека-полека заспа дълбоко. А когато се пробуди, вече бе ярка, слънчева утрин. Илайза стоеше пред стола, на който бяха дрехите на Мейбъл, и се пулеше срещу розовата рокля на Принцесата, метната най-отгоре.

— Божичко! — тъкмо казваше прислужницата.

— Не я докосвайте, моля! — Катлийн скочи от леглото тъкмо в мига, когато Илайза протягаше ръка към стола.

— Че откъде, за Бога, сте го взели това?

— Ще ни трябва за представлението, което готвим — вкопчи се Катлийн отчаяно в първото, което й дойде на ум. — Взела съм я назаем за него.

— Можехте да ми я покажете, госпожице — не отстъпваше Илайза.

— Моля, не докосвайте роклята! — повтори Катлийн, като застана пред стола по нощница. — Ще ме видите облечена в нея на представлението! Но дотогава няма да казвате на никого, обещавате ли?

— Няма, ако бъдете добро момиче — отговори Илайза. — Обаче нали ще ми позволите да ви видя, когато я облечете. Ама къде…

В този миг се чу звънецът и Илайза побърза да отвори, понеже това бе пощенският раздавач, а прислужницата особено държеше тъкмо тя да му отваря.

— А сега на всичкото отгоре ще трябва да изнасяме и представление — оплака се Катлийн, докато нахлузваше единия си чорап. — Няма що, само това ни липсваше! Май всичко почна да става от сложно по-сложно.

— Е, какво му е сложното на едно представление? — отговори Мейбъл, а в това време един чорап се разлюля във въздуха и тутакси изчезна. — На мен ще ми е приятно.

Катлийн се засмя добродушно:

— Ти май забрави, че невидимите актриси не могат да играят в никоя пиеса, освен ако…

— Само да знаеш — разнесе се възглас изпод фустата, полюшваща се из въздуха, — само да знаеш какво ми хрумна.

— Ще ни го разкажеш след закуска — охлади ентусиазма й Катлийн. В това време водата в легена се плискаше наоколо, а към пода се стичаха капки, които сякаш изникваха незнайно откъде. — И знаеш ли какво ще ти кажа? Ще ми се по-добре да не беше писала на леля си всичките ония измишльотини. Едва ли е нужно да се лъже за щяло и нещяло.

— Каква полза да говориш истината, ако никой няма да ти повярва?

— Не знам точно защо — рече Катлийн, — но съм съвсем сигурна, че човек трябва да казва истината.

— Казвай я тогава, щом така ти харесва! — сега гласът долиташе измежду тънките на хавлиената кърпа, която самотно висеше във въздуха.

— Добре, това ще бъде първото нещо, за което ще поговорим след като закусим, по-точно — след като ти закусиш. Налага се да ни изчакаш тук, докато успеем да задигнем нещо за ядене и намерим начин да ти го донесем. Само се пази да не те усети Илайза като дойде да оправя леглата.

На невидимата Мейбъл оправянето на леглата й се стори изключително забавна игра. Тя внесе допълнително разнообразие, като подръпваше нагоре-надолу краищата на омотаните чаршафи и одеяла, докато Илайза гледаше на другата страна.

— Да му се не видят и парцалите — сумтеше прислужницата, — все едно че в тях се е вселила нечиста сила.

Тя се озърташе за прекрасните одежди на Принцесата, които бе видяла по-рано сутринта. Катлийн обаче ги беше прибрала на съвсем сигурно място — под дюшека, тъй като много добре знаеше, че Илайза изобщо не си прави труда да го изтупва.

Като не намери нищо, прислужницата набързо смете отгоре-отгоре фъндъците прах, които Господ знае откъде се вземат и в най-добре поддържаните къщи. В това време Мейбъл, вече съвсем изгладняла и загубила търпение, просто не можа да се сдържи и прошепна право в ухото на Илайза:

— Никога не забравяй да пометеш и под пътеките.

Прислужницата направо подскочи и цялата пребледня.

— Трябва съвсем да съм си загубила ума — промърмори тя, — нали и майка ми все това ми повтаряше. Дано само не се смахна като леля Емили. Чудна работа, какво ли не му минава през главата на човек, а?

Все пак тя повдигна килимчето, помете криво-ляво под него, както и под решетката на камината. Илайза изглеждаше толкова отнесена и бледа, че когато Катлийн се вмъкна в стаята с голямата порязаница хляб, която Джералд бе успял да задигне през прозорчето на кухненския килер, смаяно възкликна:

— Още не е почистено. Казвам ви, Илайза, наистина ми се виждате болна. Какво ви е?

— Ами аз тъкмо си мислех да взема да направя едно основно чистене на тази стая — каза Илайза, все още съвсем бледа.

— Да не те е изплашило нещо? — запита Катлийн. Тя си знаеше за какво се притеснява.

— А, няма нищо, само развинтената ми фантазия, госпожице — отговори Илайза. — От малка още много ми работи въображението — все виждах високи порти, целите обсипани с бисери, а по тях — накацали ангелчета — голи-голенички, ама съвсем нищичко нямаха по себе си. Толкова евтино облекло — викам си — особено като сравниш колко дрешки трябват за едно дете…

Когато най-накрая се отърваха от нея, Мейбъл изяде хляба и пийна вода от чашката за миене на зъби.

— Опасявам се, че донякъде ще има вкус на черешова паста за зъби — извинително смотолеви Катлийн.

— Няма значение — чу се някъде от наклонената чашка. — Така е по-интересно. Струва ми се, вкусът напомня на червеното вино от баладите.

— Ще се наложи и днес да се измъкнем за през целия ден — рече Катлийн, когато и последната троха хляб се стопи във въздуха. — Джералд, също като мен, никак не обича да лъже. Ето защо ще трябва да обясним на леля ти къде си и какво се е случило с теб.

— Няма да ви повярва.

— Мисля, че е все едно. Въпросът е да кажем истината — обясни Катлийн простичко.

— Струва ми се, че ще има да берете ядове за тази си честност, поне доколкото познавам леля си — каза Мейбъл замислено. — Но като сте решили — давайте. Само внимавайте, когато излизате, да не ме забравите заключена вътре. Преди малко почти го направихте.

Четирите сенки на трите деца се открояваха застрашително издайнически по обляната в слънце главна улица. Месарското чираче упорито се пулеше към четвъртата сянка, а червеникаво-кафявото му помиярче се опита да подуши нозете на притежателката й, която никаква не се виждаше, но само изскимтя объркано и безславно се оттегли.

— По-добре върви точно зад мен — посъветва я Катлийн. — Така двете ни сенки ще се сливат в една.

Само че сянката на Мейбъл, незнайно защо, сега падаше върху гърба на Катлийн и това създаде куп недоразумения. Един коняр от Дейвнънд Армс дори погледна към небето да види каква ли ще е тази птица, дето хвърля толкова голяма сянка.

А пък една жена, която караше каручка, натоварена с пилета и патета, се провикна:

— Бог да ви поживи, госпожичке, ама целият ви гръб е оплескан с нещо черно! Кой ви знае къде сте се сплескали!

Всички бяха много доволни, когато най-сетне успяха да се измъкнат от града.

Оказа се, че разговорът с лелята на Мейбъл протече така, както никой, та дори и Мейбъл, не беше очаквал. Откриха въпросната леля, потънала в четенето на някакво розово романче под прозореца на стаята си, целият обрасъл с повет и пълзящи растения. Той гледаше към малко, спретнато дворче, в което Мейбъл заведе децата.

— Извинете — рече Джералд, след като вежливо се изкашля, — но, доколкото зная, вие сте загубили племенницата си?

— Не съм я изгубила, момчето ми — отвърна лелята — беше висока и суха жена с посивял бритон и много любезен глас.

— Ние бихме могли да ви кажем нещо за нея — продължи Джералд.

— О! — отговори лелята, а в гласа й прозвучаха предупредителни нотки. — Не желая да чувам никакви оплаквания, моля! Племенницата ми изчезна и съм сигурна, че едва ли някой се тревожи повече от мен за лудориите й. Ако ви е погодила някой номер, това се дължи само на вроденото й лекомислие. Хайде, деца, вървете си. Заета съм.

— Получихте ли бележката й? — осведоми се Катлийн.

Този път лелята като че ли прояви по-голям интерес и макар че продължаваше да държи пръста си на страницата, до която беше стигнала, все пак благоволи да погледне децата.

— О! — възкликна тя. — Значи вие сте присъствали на заминаването и. Щастлива ли изглеждаше, когато тръгна?

— О, да, напълно! — отговори Джералд без никакви угризения, тъй като казваше истината.

— В такъв случай мога само да се радвам, че ще се грижат добре за нея! — облекчено въздъхна лелята. — Смея да кажа, че изглеждате изненадани. Но такива романтични истории се случват често в нашето семейство. Лорд Йълдинг избра тъкмо мен за икономка измежду единадесет други кандидатки. За мен няма никакво съмнение, че това дете е било сменено още при раждането си и сега нейните богати роднини най-сетне са попаднали на следите й след дълги години на търсене.

— Но не смятате ли все пак да предприемете нещо — поне да уведомите полицията, или…

— Млъкни! — изсъска Мейбъл.

— Няма да млъкна! — заинати се Джими. — Вашата Мейбъл изведнъж стана невидима. Ето какво се случи с нея. Тя и сега е тук, между нас.

— Ненавиждам лъжите — произнесе строго лелята, — във всичките им форми. Ще бъдете ли така любезни да отведете това момченце оттук? Не се безпокоя ни най-малко за Мейбъл.

— Е, да! — извика Джералд. — Вие сте само леля и нищо повече! Но какво ще кажат майка й и баща й?

— Бащата и майката на Мейбъл не са между живите — отговори спокойно лелята, а в ухото на Джералд прозвуча сподавено ридание.

— Добре! — рече момчето. — Тогава да си тръгваме. Но после да не кажете, че не сме ви предупредили как стоят нещата!

— Че вие нищо не ми казахте! — обобщи лелята. — Само дето това хлапе ми наприказва куп глупави лъжи.

— Напълно ви разбираме — отговори благовъзпитано Джералд. — Нали няма да имате нищо против, ако на връщане минем през имението? Наистина ще внимаваме много и няма да се докосваме до нищо.

— Посетители не се допускат! — отсече лелята и с неприкрито нетърпение сведе поглед към четивото си.

— Боже мой, та вие не бива да ни считате за посетители! — продължи Джералд още по-благовъзпитано. — Ние сме приятели на Мейбъл. Баща ни е полковник от …андия и ни възпитава много строго.

— Разбирам! — рече лелята.

— А пък лейди Сандлинг ни се пада леля. Затова мисля, че можете да бъдете спокойна, че няма да повредим нищо.

— О, сигурна съм, че не бихте навредили дори и на някоя муха тук — рече разсеяно лелята. — На добър час. Бъдете добри деца.

При тези думи трите хлапета и невидимата Мейбъл побързаха да си оберат крушите.

— Просто не знам — измърмори Джералд, след като излязоха от двора, — възможно ли е леля ти да е толкова загубена! Тя или пет пари не дава какво е станало с теб, или наистина е повярвала във всичките ония глупости за дамата с автомобила!

— А, бях повече от сигурна, че ще повярва, още когато й написах бележката! — скромно каза Мейбъл. — Тя не че е луда, ами постоянно чете какви ли не романчета. Лично аз предпочитам книгите от голямата библиотека. Това е едно наистина прекрасно място, просмукано от някакъв особен мирис, който напомня на ботуши. А старите книги, подвързани с кожа, са покрити с прах. Някой ден ще ви заведа там. Сега вече съвестта ви по отношение на леля трябва да е чиста, така че е време да ви разкрия най-сериозния си план. Хайде да се върнем в храма на флора. Добре стана, че получихте разрешение да минете през имението, защото едва ли щеше да ви е много приятно да се криете из храсталаците, ако някой от градинарите изскочи ненадейно.

— Вярно — кимна Джералд скромно. — И аз си помислих същото.

Денят беше ясен и ведър, какъвто впрочем беше и вчерашният. От храма, издигнат от бял мрамор, се разкриваше пейзаж, който повече от всякога приличаше на италиански — все едно бе взет от цветна картичка или пък беше олеографско копие на някоя Търнърова картина.

Когато трите деца се разположиха удобно на стълбите, разнесе се гласът на четвъртото. То тъжно си призна:

— Ни най-малко не искам да се показвам неблагодарна, но просто умирам от глад. Пък и вие едва ли ще можете непрекъснато да измъквате разни неща за ядене през прозорчето на килера. Освен това разбирам, че нито сте свикнали, нито ви е приятно да правите такива работи. Вие не обичате да лъжете, да хитрувате или да задигате това-онова. Ако мислите, че ще е по-добре, ще се върна и ще остана да живея в замъка. Бездруго се говори, че е обитаван от призраци. Предполагам, че и аз бих могла да го обитавам както останалите — нали сега съм нещо като призрак. Ако предпочитате, наистина ще направя така.

— Не, не! — възкликна мило Катлийн. — На всяка цена трябва да останеш с нас!

— А как ще се справяте с храната? Повярвайте, съвсем не искам да съм неблагодарна, но все пак закуската си е закуска, а сухият хляб си е само сух хляб и нищо друго!

— Ех, ако имаше начин да свалиш тоя пръстен от ръката си, можеше спокойно да се прибереш у дома.

— Така е! — съгласи се гласът на Мейбъл. — Само че, както виждате, не мога. Снощи в леглото опитах пак, а тази сутрин — още веднъж. Отново ви казвам, то си е досущ като кражба — непрекъснато да задигаш разни неща от килера, било то само сух хляб.

— Точно така си е — рече Джералд с нескривана гордост, защото всъщност смелата инициатива беше негова.

— Е, тогава какво да направим, за да припечелим някакви пари, та да не се налага да крадете?

Джими отбеляза, че това е един много уместен въпрос. Джералд и Катлийн слушаха внимателно.

— Ето какво имам предвид — продължаваше гласът. — Всъщност, убедена съм, че е много добре, дето съм невидима. Чакат ни куп приключения, сами ще се убедите.

— Приключенията — обади се Неустрашимият предводител, — не винаги са за добро.

Разбира се, това го каза Джералд.

— Но това ще бъде за добро! Пък и ще ни бъде от полза! Сами ще се убедите. Само ако Джери се опита да се държи малко по-обикновено…

— Това няма да е трудно — подхвърли Джими.

Катлийн му каза да не се заяжда толкова.

— Не се заяждам — каза Джими. — Само че…

— Само че той има някакво предчувствие, че твоята Мейбъл ще ни навлече куп неприятности! — вметна Джералд.

— Та аз не искам да ви създавам никакви неприятности, наистина не искам — чу се отново гласът на Мейбъл. — А пък и сега, след всичко, което направихте вчера за мен, сме свързани на живот и смърт. Ето какво съм намислила — Джералд може да отиде на панаира и да прави фокуси.

— Фокуси ли, че той изобщо не умее — каза Катлийн.

— Е, всъщност ще ги правя аз — из киска се доволно Мейбъл. — Само че ще изглежда така, сякаш ги прави той. Ще премества предмети с поглед и всякакви такива. Нали знаете какво правят фокусниците.

— Изкусният фокусник обмисли тези мъдри слова — заговори Джералд отново като по книга, — и като огледа нещата от всички страни, предложи на хленчещите си братче и сестриче да се опитат да се смесят незабелязано с тълпата, вместо през цялото време да му додяват с въпросите си. — После, приключил с репликата, добави делово: — Само не бива да се издавате, че ме познавате! По-добре се престорете, че сте отишли на панаира с родителите си. Трябва да го изиграете много убедително, защото, ако не успеете, със сигурност ще се намери някой добър чичко полицай, който да хване за ръчичка горкичките изгубени дечица и да ги отведе у дома при техните обезумели от тревога близки, по-точно — при гувернантката французойка.

— Да не губим повече време! — настоя гласът. Останалите така и не можеха да свикнат, че той всеки път идва от различни места, тъй като Мейбъл непрекъснато сновеше насам-натам.

И те тръгнаха.

Панаирът бе разположен на земя, която не бе ничия собственост и се намираше на около половин миля от портите на замъка. Бяха се приближили достатъчно, че да чуват латерната на въртележката. Тогава на Джералд внезапно му хрумна, че ако съберат девет пенса, той може да изтича и да купи нещо за хапване. Похарчените пари, все едно, щяха да се възстановят с печалбата от фокусите. Другите останаха да го чакат на сянка, а той се върна почти веднага, при все че по-късно останалите трима постоянно му натякваха, че се е забавил прекалено много. Както и да е, Джералд донесе от ония великолепни барселонски лешници, които всички така много обичаха; червени ябълки, дребни жълти круши, които направо се топяха в устата — толкова бяха сладки; някакъв клисав джинджифилов сладкиш, чийто цвят бе истинско постижение на панаирджийското сладкарство; и още — кесийка с близо четвърт фунт^[1] ментови бонбони и две големи шишета джинджифилова лимонада.

— На това хората му викат разумна инвестиция! — заяви той, като чу Катлийн да споменава нещо за необузданото прахосничество на някои хора. — Ще се наложи да спазваме специален хранителен режим, та да поддържаме силите си и най-вече тези на неподражаемия фокусник.

Децата ядоха и пиха. Това си беше похапване за чудо и приказ. Долитащата от панира музика прекрасно допълваше празничността на тази сцена. На момчетата така и не им омръзваше да гледат как се храни Мейбъл, по-точно — да наблюдават странното, досущ подобно на магия изчезване на храната, което винаги съпровождаше тези моменти. Джералд и Джими направо пощуряваха при тази гледка и настояваха Мейбъл да продължава да яде — само и само да могат още малко да се наслаждават на това неотразимо зрелище. Направо не можеха да откъснат очи.

— Леле-леле, сега само гледай какво ще стане! — повтаряше все по-възбудено Джералд. — Народът направо ще се шашне, помни ми думата!

Така и стана.

Джими и Катлийн тръгнаха преди другите и когато стигнаха до панаира, се смесиха с навалицата, стараейки се да останат незабелязани, доколкото това беше възможно.

Те застанаха до една лелка с внушителни размери, която бе погълната от жонглирането с кокосови орехи. Не след дълго забелязаха някаква странна особа с ръце в джобовете да се мотае по пожълтялата отъпкана тревица, засипана с ненужни хартийки, клечки и сламки — задължителния за всеки истински английски панаир боклук. Въпросната особа се оказа Джералд, но дори и родните му брат и сестра едва го познаха. Беше си смъкнал връзката, а около главата си бе намотал кърмъзения си училищен шал. Той убедително изпълняваше ролята на тюрбан, допълващ доста сполучливо белия му фланелен костюм. Колкото до вратовръзката, тя се бе превърнала в същинска носна кърпичка, затъкната в малкото му джобче. Лицето и ръцете му просто сияеха във възможно най-наситеното черно, с което силно напомняха старателно излъскана печка.

Всички се обръщаха след него.

— Та той е станал същински негър! — прошепна Джими. — Как мислиш, това дали ще се изчисти някога? На мен хич не ми се вярва.

Те тръгнаха след него, все пак на известно разстояние. Не след дълго Джералд приближи до входа на малка палатка, пред която се излежаваше жена с удължено меланхолично лице. Двете деца се спряха и се постараха да не оставят съмнение, че са в най-близко роднинство тъкмо с оня селяндур, който се опитваше да покаже някакъв номер, като блъскаше с все сила по един пън с огромен дървен чук.

Джералд приближи до жената.

— Дава колко? — попита той, но тутакси бе помолен, макар и не прекалено рязко, да се омита тозчас с цялото си безочие и нахалство.

— Аз дошъл по работа! — не отстъпваше Джералд. — Аз истински факир, от Индия.

— Ти ли бе? — сопна му се жената. — Че поне да беше негър! Що не се погледнеш на какво приличаш, зад ушите си бял като същински англичанин.

— Тъй ли? — възкликна Джералд. — Много любезно беше от ваша страна, че ми обърнахте внимание.

Момчето потърка въпросните места с ръцете си.

— Така по-добре ли е?

— Съвсем добре. Та какъв ще е тоя твой номер?

— Правя всякакви фокуси, само че — съвсем истински — обясни Джералд. — В Индия и по-малки момчета от мен правят такива неща. Да ви кажа, много съм ви признателен, че ми казахте за ушите. Ако се заемете с мен и ми станете импресарио, можем да делим наполовина. Нека се настаня да давам представления във вашата шатра, а вие ще приканвате публиката на входа.

— Господ да те пази, момко! Ама мен изобщо не ме бива да събирам публика. Пък и ти май нещо ме поднасяш. Трябва да ми покажеш поне някой и друг фокус, като разправяш, че си толкова добър в тая работа, та да знам с какво се захващам.

— Имате право — съгласи се Джералд. — Виждате ли тази ябълка. Ей сега ще я накарам да се понесе сама из въздуха, а когато кажа „Хоп!“, мигновено ще изчезне.

— А, да, ще изчезне, ама ще изчезне в устата ти! Я да ми се махаш от главата с тия глупости!

— Вие сте твърде умна, за да проявявате такава недоверчивост — любезно рече Джералд. — Само вижте!

Момчето подхвърли нагоре една ябълка от тия, които беше купило, а жената установи, че дребният плод се движи из въздуха свободно, без никой да го държи.

— А сега — хайде-хоп! — извика Джералд към ябълката и тя тутакси изчезна, сякаш потъна вдън земя.

— Е, какво ще кажете? — обърна се тържествуващо той към жената.

Собственичката на палатката бе изгубила ума и дума от изумление, а очите й святкаха.

— По-хубаво от това, здраве му кажи! — едва успя да прошепне тя. — Съгласна съм, друже, съгласна съм, стига само да знаеш и други такива номера.

— О, купища! — каза поверително Джералд. — Дайте си ръката!

Жената така и направи и ябълката се появи сякаш от небитието — цяла-целеничка, и се спусна в ръката й. Само дето беше малко влажна.

Жената я погледа малко и прошепна:

— Хайде, да не губим повече време, тая работа е само за нас! Ама не в шатрата, малка е. Ето, точно до нея има свободно място. На открито ще изкарваме два пъти повече.

— Че кой ще иска да плаща, като може да гледа без пари?

— Първия път няма да плащат, но след това ще видиш какво ще стане. Ама и ти ще трябва да вдигнеш малко гюрултия!

— Дай ми за малко шала си — помоли Джералд. — Сега ще ти го върна.

Жената бързо го смъкна. Шалът й целият беше на черни и червени карета. Момчето го просна на земята, както беше виждало да правят индийските факири, и също като тях с кръстосани крака се Настани отгоре му.

— Само ще пазите да няма никой зад гърба ми — предупреди Джералд.

Жената бързо огради едно местенце, като накачи стари чували на две от въжетата на шатрата.

— Сега вече съм готов! — каза Джералд. Тогава собственичката измъкна отвътре един барабан и почна да го бие с всичка сила. Скоро около тях се насъбра група хора.

— Дами и господа — подхвана Джералд, — аз идвам от Индия да ви изнеса представление с такива фокуси, каквито никой от вас не е виждал досега. Ще започна веднага щом видя, че на шала са се събрали два шилинга!

— Има да чакаш, момче! — обади се един от зяпачите, а неколцина други се изсмяха пренебрежително.

Джералд обаче не се смути.

— Разбира се — продължи той, — ако споменатата сума ви затруднява, няма да настоявам повече!

Около тях се бяха събрали поне трийсет души.

На шала паднаха две или три монети по едно пени, после още няколко, но това беше всичко.

— Девет пенса — уточни Джералд. — Е, какво да правя, като съм си щедър по природа. За тези девет пенса ще получите нещо невиждано. Не искам да ви заблуждавам ни най-малко и затова ще ви призная, че имам и помощник, само че той е невидим.

От тълпата се чу сумтене. Джералд продължи:

— Та с негова помощ мога например да прочета всяко писмо в джоба на всеки от вас. Ако между вас се намери човек, готов да прескочи въжето и да застане до мен, моят невидим съдружник ще прочете писмото през рамото му.

Един човек пристъпи напред. Беше едър и червендалест и напомняше някак на кон. Извади от джоба си писмо и се изтъпани така, че всички да го виждат, но никой да не може да наднича през рамото му.

— Хоп! — каза Джералд.

Последва миг тишина. После от другия край на ограденото пространство се разнесе слаб, далечен, като че ли пеещ глас, който казваше:

— Уважаеми господине, в отговор на Вашето писмо от петнадесети юли, що се отнася до ипотеката върху земята ви, за съжаление е извън нашите възможности…

— Веднага да млъкваш! — изрева мъжът, като се извърна заплашително към Джералд.

После се измъкна от ограденото пространство, като обясняваше сърдито, че в писмото, което извадил, нямало и думичка от тия врели-некипели, само че никой не му хвана вяра. Навалицата забуча от коментари, които секнаха мигновено, щом Джералд взе отново думата.

— А сега — рече момчето, като постави върху шала деветте пенса, — гледайте внимателно тези парички и ще видите как изчезват една по една!

Така и стана, разбира се. След това, отново една по една, монетите звъннаха върху шала, пуснати от ръката на невидимата Мейбъл. Множеството заръкопляска, разнесоха се викове:

— Браво!

— Е, това наистина се казва номер!

— Покажи и нещо друго! — викаха хората от предните редици. Другите, които бяха отзад, се блъскаха да си пробият път напред.

— Сега вече видяхте на какво съм способен! — извика Джералд. — И да знаете, че докато не видя на килимчето поне пет шилинга, няма да ви покажа нищо друго!

Тези пет шилинга, а може би и повече, този път се събраха в дребни монети за по-малко от две минути и Джералд показа още някои номера.

Когато хората от предните редици отказаха да дават повече пари, Джералд ги призова да отстъпят назад, та да могат и останалите да погледат.

Ще ми се да можех да ви опиша всички номера, които той показа на многолюдната тълпа. Около мястото, на което бе застанал, бе почерняло от народ, а се стичаха и още хора. Тревата бе така изпотъпкана, че едва ли някога щеше да се възстанови. Навалицата и блъсканицата ставаха все по-големи, а гласовете, които настояваха за още нови фокуси, заглушаваха всичко останало.

Всъщност, ако си имате някой невидим помощник, можете да правите каквито си щете чудеса. Какви ли не предмети се движеха сами или пък просто изчезваха, естествено — в някоя от гънките на дрехата на Мейбъл. Стопанката на шатрата също стоеше наблизо и изглеждаше от доволна по-доволна, като виждаше как се трупат парите и чуваше звънтенето им. Тя не преставаше да бие вехтия си барабан, с който привикваше публиката всеки път, когато Джералд спираше за минутка.

Вестта за невероятния фокусник от Индия бързо обиколи целия панаир. Тълпата направо обезумя от възторг. Мъжът, който жонглираше с кокосови орехи, покани Джералд да се състезават, а собственикът на стрелбището пък му предложи безплатна храна и квартира, само и само Джералд да работи при него, като, разбира се, делят приходите по равно. Освен тях се намери и една масивна дама, цялата в черна коприна и с лилаво боне на главата, която, без да губи време, се опита да го привлече за предстоящия базар в полза на разкаялите се престъпници.

През цялото това време Катлийн и Джими останаха съвсем незабелязани в навалицата, но кой изобщо ще вземе да обръща внимание на някакви си там дечурлига? Всички погледи бяха вперени в Джералд. Вече ставаше късно, времето за чай бе минало отдавна и индийският факир действително бе капнал от умора. За сметка на това беше повече от доволен от спечелените пари, без обаче да престава да обмисля как най-лесно да се измъкне.

— Ами сега, как да се откачим от тая тарапана? — измърмори той, докато с помощта на Мейбъл шапката за пореден път изчезваше от главата му, в което нямаше нищо чудно, понеже тя просто я пъхаше в джоба си. — Я ги погледни само, те са като обезумели! Никога няма да ни пуснат да си тръгнем! Ама и аз пък, как не можах да се сетя по-рано, че ще трябва по някакъв начин да се откачим.

— Нека помисля малко! — прошепна момичето и само след минутка безценната Мейбъл вече шепнеше в ухото му: — Най-напред си поделете парите, само не забравяй да й дадеш нещичко и за шала, увий твоя дял в него, а след това кажи…

И тя му прошепна какво точно да каже.

Импровизираната сцена, на която Джералд правеше фокусите си, бе прислонена до шатрата. Ако не беше така, всеки би могъл да забележи сянката на Мейбъл, докато невидимото момиче сновеше напред-назад и помагаше на предметите да изчезват.

Не след дълго Джералд се обърна към собственичката и й каза, че е време да си поделят парите — нещо, което тя направи веднага и съвсем честно.

— Освен това — рече той на жената, докато нетърпеливата тълпа нарастваше и ги обграждаше все по-плътно, — ще ти дам и пет шилинга за шала! Ще го взема, трябва ми.

— Шест и половина — отговори жената повече по навик. Свикнала беше да се пазари.

— Дадено! — съгласи се Джералд, като прибра своя възтежичък дял от печалбата в джоба на панталоните си.

— Сега ще видите как този шал ще изчезне! — обяви индийският факир, като вдигна парчето плат на черни и червени квадрати и ловко го подаде на Мейбъл. Тя тутакси го метна на раменете си. Естествено, шалът изчезна. Разнесоха се бурни аплодисменти.

— А сега — извика момчето, — идва ред и на последния номер, който ще ви покажа! Гледайте! Самият аз ще изчезна веднага щом направя три стъпки назад!

Той направи три крачки назад, Мейбъл го наметна с невидимия шал.

Джералд обаче не изчезваше. Шалът си беше невидим, но не можа да му помогне.

— Леле! — разнесе се гласът на някакво момче от тълпата. — Глейте го само! Не мое го направи и туйто!

— Само да имаше как да те пъхна в джоба си! — промълви Мейбъл.

Многобройните зяпачи се приближаваха все повече. Всеки момент някой можеше да се допре до Мейбъл, а ако ги разкриеха, не ви е работа какво щеше да последва.

Защото можеше да се случи всичко.

Джералд зарови пръсти в косата си, както правеше винаги, когато беше разтревожен от нещо или губеше смелост. Мейбъл, все така невидима, кършеше ръце от отчаяние, както е прието да се казва в книгите, които обикновено четат вашите родители. Сетне сключи ръце и ги стисна здраво.

— Олеле! — внезапно прошепна тя. — Ама той съвсем се е разхлабил. Мога и да го сваля…

— Не…

— Да, за пръстена говоря!

— Хайде, млади господине — изрева един ратай от близката ферма, — трябва да получим нещо в замяна на парите си!

— Сега, сега! — рече припряно Джералд. — Само че трябва да знаете, че този път наистина ще изчезна.

После прошепна на Мейбъл:

— Бързо се пъхни в палатката! Подай ми пръстена под платнището. След това се измъкни отзад и иди при Джими и Катлийн. Веднага щом видя, че си при тях, ще изчезна и аз. Върви спокойно, ще се оправя с твоя номер.

* * *

— А това съм аз! — рече бледата и вече напълно видима Мейбъл в ухото на Катлийн. — Сега пръстенът е у него и той ще си го сложи всеки момент. Хайде да побързаме, преди навалицата да е почнала да се разотива.

Когато вече излизаха през портата, до слуха им достигнаха викове на изненада и недоволство. Тълпата направо вреше и кипеше. Децата разбраха, че този път Джералд наистина е изчезнал.

Бяха изминали най-малко една миля, преди да чуят шум от стъпки зад гърба си. Обърнаха се назад, но така и не видяха никого сред спокойната лятна зеленина.

В следващия миг от празното пространство наблизо долетя гласът на Джералд.

— Здрасти! — обади се кисело той.

— Господи, какъв кошмар! — изкрещя Мейбъл. — Чак подскочих от страх. Я веднага да свалиш тоя пръстен! Само ако знаеш колко е ужасно — все едно си само някакъв глас.

— И ти правеше същото с нас! — не пропусна да отбележи Джими.

— Недей да го сваляш още! — посъветва го Катлийн, която беше удивително разсъдлива за възрастта си. — Не го сваляй, нали още си черен като негър. Сигурно няма да е трудно някой да те познае и после ще трябва да бягаш при циганите. А стане ли така, ще се наложи да се преструваш на факир и да правиш фокуси до края на живота си.

— Аз бих го свалил — каза Джими. — Няма смисъл ти да витаеш невидим, а хората да ни виждат с Мейбъл и да тръгне слух, че сме я отвлекли.

— Ами да — обади се нетърпеливо и Мейбъл. — Така ще е направо тъпо. Освен това си искам пръстена.

— Този пръстен обаче вече е колкото твой, толкова и на всички ни — каза Джими.

— Мой си е! — каза Мейбъл.

— О, стига сте се карали! — чу се зад нея умореният глас на Джералд. — Защо през цялото време се джафкате помежду си?

— Искам си пръстена! — инатеше се Мейбъл.

— Искаш! — Думите долитаха от тихия вечерен въздух. — Явно можеш само да искаш. Няма да получиш пръстена, защото аз не мога да го сваля от ръката си!