Едит Несбит
Омагьосаният замък (2)

Втора глава

Когато си млад, ти е трудно да повярваш в толкова много неща, за които и последният глупак знае, че са истина. Например — че земята се върти около слънцето и е кръгла, а не плоска. Други неща пък, които ти изглеждат така близки и възможни — да речем, чудесата от вълшебните приказки, магиите — са „пълна измислица“, както биха казали възрастните. За сметка на това съвсем не е трудно да повярваш именно в тях, особено ако се случи да станат пред очите ти. И, както винаги съм твърдяла, най-изумителните неща могат да се случат на всеки, само дето няма как да научиш за тях, защото хората смятат, че никой няма да ги вземе на сериозно. И затова не ги споделят с никого, освен с мен. А на мен ги разказват, понеже вече знаят, че аз съм способна да повярвам на всичко.

След като Джими събуди Спящата Принцеса и тя покани трите деца да отидат с нея в двореца, за да похапнат, всички бяха уверени, че са се озовали на магическо място. Поеха към замъка — бавно шествие, минаващо направо през тревите. Най-отпред вървеше Принцесата, а Катлийн носеше блестящия й шлейф. След тях идваше ред на Джими, а Джералд крачеше последен. Децата бяха сигурни, че са попаднали в някаква приказка, и както бяха уморени и изгладнели, бяха готови да повярват, ако трябва и още по-силно, в това. Горките хлапета се чувстваха наистина толкова отпаднали и гладни, че почти не забелязваха откъде минават, а още по-малко обръщаха внимание на прелестите, които разкриваха симетрично подредените и изрядно поддържани градини, през които ги превеждаше облечената в розова коприна Принцеса. Катлийн, Джими и Джералд бяха изпаднали сякаш в някакво сънно състояние, от което излязоха само донякъде, колкото да видят, че се намират в една огромна зала, където имаше железни ризници и стари бойни знамена покрай стените, кожи на убити животни по пода и тежки дъбови маси и пейки.

Принцесата влезе в залата бавно и тържествено, но, веднъж озовала се вътре, неочаквано издърпа блестящия си шлейф от ръката на Джими и се обърна към тримата:

— Почакайте ме тук за минутка — каза им тя, — но гледайте да не обелите и дума, докато ме няма. В този замък направо бъка от какви ли не магии и аз просто не зная какво може да се случи, ако проговорите.

След тези думи Принцесата оправи гънките на плътната златисторозова коприна, обвиваща ръцете и раменете й, и излезе от залата много бързо и определено „крайно неподобаващо за една принцеса“, както каза Джими по-късно, като в бързината дори допусна под роклята й да се покажат черните й чорапи и черните й обувки с каишки.

През цялото време Джими едва се сдържаше да не извика, че такива работи не могат да се случват и ако въпреки това си замълча, то беше единствено от страх да не би все пак нещо да се случи, колкото и да не му се вярваше. Ето защо той се задоволи само да направи една многозначителна кисела физиономия и да се изплези. Сестра му и брат му се престориха, че не го виждат, което беше далеч по-обидно от всичко, което можеха да му кажат.

Ето как децата запазиха пълна тишина, докато бяха сами. Само Джералд лекичко потропваше с тока на обувката си по мраморния под. Не след дълго Принцесата се върна при тях, като пристъпваше бавно и на всяка крачка подритваше дългите си поли. Налагаше се да прави така, тъй като не можеше да ги придържа с ръце. Те бяха заети с един голям поднос.

Това съвсем не беше сребърен поднос, какъвто може би сте очаквали. Не, беше си най-обикновена продълговата табла, която Принцесата стовари шумно на края на дългата маса, след което изпусна дълбока въздишка на облекчение.

— Ох! Ама че е тежък — изпъшка Принцесата.

Нямам представа как изглежда едно вълшебно пиршество в детското въображение. Ала във всеки случай тук нямаше нищо, което да напомня за подобно угощение. Върху тежкия поднос имаше само един самун хляб, буца сирене и кафява глинена кана с вода. Всъщност тежестта на подноса се дължеше единствено на многобройните чинии, чаши и прибори.

— Заповядайте, моля — покани ги Принцесата гостоприемно. — Не успях да намеря нищо друго освен хляб и сирене. Това, разбира се, няма никакво значение, защото тук всичко е омагьосано. Ще видите, че хлябът и сиренето тутакси ще се превърнат в каквото пожелаете, стига само да не сте извършили някое ужасно прегрешение, което да прикривате.

После се обърна към Катлийн:

— Ти какво би желала?

— Печено пиле! — отговори Катлийн без ни най-малко колебание.

Облечената в розово Принцеса начаса отряза парче хляб и го постави в чиния.

— Заповядай, това е за теб — каза тя. — Печено пиле. Аз ли да го разрежа, или предпочиташ сама?

— Ти, моля — отвърна Катлийн и веднага получи в чинията си парчето сух хляб.

— Малко грах за гарнитура? — попита Принцесата, като отряза парче сирене и го сложи до хляба.

Катлийн почна да яде сухия хлебец, като си служеше с вилица и нож точно както вие бихте разрязвали някое печено пиле. Нужно ли е изобщо да споменаваме, че момичето не виждаше нито пиле — печено или не, нито грах, нито нещо друго освен сиренето и сухия хлебец? Естествено, тя не посмя да каже нищо, защото с това щеше да признае, че крие някакво ужасно прегрешение. Което впрочем не й попречи да си помисли: „И да имам такова, то е тайна дори за мен.“

Другите двама поискаха печено говеждо със зеле и тутакси го получиха. Катлийн беше сигурна в това, макар че за нея и това блюдо изглеждаше като резен сух хляб и парче холандско сирене.

— Чудя се наистина какво ли е това мое тайно и ужасно прегрешение — не преставаше да се пита Катлийн. В това време Принцесата реши, че тя пък би могла да хапне малко печен паун.

— Ето го! — радостно възкликна тя, а докато набождаше с вилицата втората хапка от сухия хляб, допълни: — Наистина е много вкусно.

— Това е само игра, нали? — ненадейно се обади Джими.

— Кое е игра? — попита Принцесата, като сви вежди.

— Ами това, да се правим, че ядем говеждо, когато имаме само хляб и сирене.

— Как ще е игра? Та това си е говеждо! Ето, виж! — каза Принцесата и разтвори широко очи.

— Да, разбира се — плахо откликна Джими. — Аз само се пошегувах.

Хлябът и сиренето може и да не са толкова вкусни, колкото печеното пиле, говеждото или пауна. (За пауна не съм съвсем сигурна. Аз лично не съм вкусвала печен паун. А на вас случвало ли ви се е?) Но, така или иначе, по-добре хляб и сирене, отколкото нищо, особено когато не си слагал и троха в устата си от сутринта (е, цариградското грозде и джинджифиловата лимонада едва ли влизат в сметката), а времето за обяд отдавна е минало. Така че всички ядоха и пиха и се почувстваха много по-добре.

— А сега — поде Принцесата, докато изтръскваше хлебните трошици, полепнали по зелената й копринена фуста, — сега, ако сте сигурни, че не желаете да хапнете още нещо, бихте могли да дойдете с мен и да разгледате съкровищата ми. Не искате ли поне още късче пилешко? Не? В такъв случай, последвайте ме!

Принцесата стана от масата и децата тръгнаха след нея към другия край на дългата зала с големите каменни стълби от двете страни. Те се съединяваха, преминавайки в голямо стълбище, което водеше към галерията на горния етаж. Под него, върху ламперията, висяха гоблени.

— Точно под този гоблен — посочи Принцесата, — се намира вратата, която води към моите покои.

И тя повдигна тежкото платно с двете си ръце, като едва го удържаше. Сетне показа една вратичка, скрита под него.

— Ключът — усмихна се тя, — виси отгоре.

Така си и беше. Ключът висеше, окачен на голям ръждясал пирон.

— Пъхни го в ключалката — каза Принцесата, като се обърна към Джералд, — и го завърти.

Момчето направи каквото му казаха и огромният ключ се превъртя със скърцане и стържене.

— А сега — натиснете вратата! — нареди Принцесата. — Натискайте и тримата — с всички сили!

И те натискаха вратата колкото можеха. Най-сетне тя поддаде — и хлапетата нападаха едно върху друго в неосветеното помещение зад нея.

Принцесата спусна отново тежкия гоблен и тръгна след тях, като затвори вратата зад себе си.

— Внимателно! — предупреди ги тя. — Внимателно! Тук има две стъпала надолу.

— Много благодаря — измърмори Джералд, докато разтриваше удареното си коляно. Беше се препънал. — Вече и сами разбрахме, че има стълби.

— Съжалявам наистина — каза Принцесата, — но едва ли си се наранил много. Да продължим нататък. Няма повече стълби.

И те тръгнаха в мрака.

— Като стигнете до вратата, само леко натиснете дръжката и влезте. После стойте тихо и мирно докато намеря кибрита. Знам го къде е.

— А преди сто години имало ли е кибрит? — полюбопитства Джими.

— Искам да кажа, докато намеря кутийката с прахан — бързо уточни Принцесата. — Е, хайде, аз ще вървя първа.

Тя тръгна и когато децата стигнаха до въпросната врата, вече ги чакаше там със запалена свещ в ръка.

Обитателката на омагьосания замък даде свещта на Джералд.

— Дръж я здраво! — посъветва го тя и вдигна полека кепенците на високия прозорец, така че най-напред в стаята се промъкна тъничка жълта ивица, сетне се очерта искрящ правоъгълник, който направо ги заслепи. Помещението се изпълни с ярка слънчева светлина.

— При това положение свещта ми се струва излишна — обади се Джими.

— Вярно — съгласи се Принцесата и тозчас я духна.

После измъкна ключа от външната страна на вратата, премести го отвътре и го превъртя.

Помещението беше малко, но много високо. Таванът беше сводест, боядисан в тъмносиньо, с изрисувани по него златни звезди. Стените бяха целите в изящно резбована дървена ламперия. Иначе стаята бе съвършено празна, без никакви мебели.

— Това — обясни Принцесата, — е моята съкровищница.

Катлийн учтиво попита:

— Но къде са ти съкровищата?

— Нима не ги виждате? — възкликна Принцесата учудено.

— Ами не, аз поне не ги виждам — призна си Джими чистосърдечно, макар и малко рязко. — Хайде да не почваме отново да си играем на оная игра с хляба и сиренето, а? Втори път ще ми дойде малко множко.

Тогава Принцесата отговори замислено:

— Значи наистина не виждате моите изумителни съкровища. Ех, щом е така, май ще се наложи да прибягна до заклинанието. Затворете си очите, моля! Но първо трябва да ми се закълнете, че няма да ги отваряте, преди да съм ви казала, и ми дайте честната си дума, че никога, на никого и по никакъв начин няма да разказвате какво сте видели тук.

Точно сега децата нямаха особено желание да дават честната си дума, но все пак го направиха, след което стиснаха здраво очи.

— Всичкодил даасее тук покааа жеевтоо зиимии гиискаамааззи испреедтяях! — извика Принцесата с променен глас и много бързо.

В същия миг Джери, Джими и Катлийн чуха шумоленето на копринения й шлейф из стаята. После се разнесе неприятно скриптене.

— Та тя ни залости вътре! — изкрещя уплашено Джими.

— На ти сега честна дума! — въздъхна Джералд.

— О, хайде, побързай! — изхленчи Катлийн.

— Вече можете да отворите очи! — неочаквано се разнесе гласът на Принцесата.

Трите деца побързаха да се възползват от позволението.

Нямаше съмнение, че помещението, в което се намираха, не беше същото, макар че синият сводест таван, обсипан със звезди, си беше на мястото, както и част от потъмнялата ламперия.

Но там, където свършваше дървото… О, оттам се разпръскваше сияние, което озаряваше цялата стая. Преплитаха се лъчисти бели и сини, червени и зелени, златисти и сребристи отблясъци, които направо заслепяваха. Излезе, че по стените имаше безброй полици, а върху тях бяха наслагани златни чаши, сребърни блюда и подноси, както и неизброими възхитителни бокали, пълни със скъпоценни камъни, златни и сребърни украшения, диамантени диадеми, огърлици от рубини и цели нанизи от искрящи изумруди и бисери. Всички тези скъпоценности, подредени там, излъчваха невъобразимо великолепие на фона на благородното светлосиньо кадифе, върху което бяха поставени. Гледката напомняше донякъде кралските съкровища, които всяко дете може да види, стига милият му чичо да го заведе в Тауър. Само дето тук изглежда имаше много повече съкровища, отколкото вие, пък и който и да е друг, би могъл да види, били те събрани в Тауър, или където и да е другаде.

Трите деца останаха със затаен дъх и зяпнали уста, загубили ума и дума. Те се взираха в искрящото великолепие, разкрило се пред тях и просто не можеха да откъснат очи от него.

През това време Принцесата бе застанала малко по-встрани, протегнала повелително ръка напред, а по устните й играеше усмивка, в която се четеше нескривана гордост.

— Боже Господи! — шепнешком възкликна изуменият Джералд.

Никое от децата не смееше да повиши глас. Стояха там смаяни и очаровани, като изчакваха Принцесата да наруши мълчанието.

И тя не се забави много:

— Е, какво ще кажете, пак ли си играем на хляб и сирене? — попита ги тя, като дори не се опитваше да прикрие тържествуващите нотки в гласа си. — Какво мислите сега, бива ли ме да правя чудеса, или не?

— Разбира се, о, разбира се! Друг едва ли може да направи такова нещо! — възкликна Катлийн.

Джералд беше по-делови:

— А може ли… Позволявате ли да ги докоснем?

— Всичко, което притежавам, е и ваше! — отговори незабавно Принцесата, като щедро посочи към скъпоценностите със загорялата си ръка.

После бързо добави:

— Само, разбира се, не бива да взимате нищо!

— Ние да не сме крадци! — сопна се обидено Джими.

Колкото до другите двама, те вече бяха започнали да ровят, да разглеждат и да се възхищават на прекрасните украшения, които отрупваха полиците.

— Може и да не сте крадци — усмихна се Принцесата, — но във всеки случай, ти си едно крайно недоверчиво малко момче. Сигурно си мислиш, че не мога да разбера какво става в главата ти, но аз умея и това. И много добре зная какво си мислиш.

— Какво? — попита Джими.

— Е, това поне знаеш много добре! — постави го на мястото му Принцесата. — Знам, че не ти излиза от главата историята с хляба и сиренето и така и не можеш да проумееш как ги превърнах в говеждо е кисело зеле. Също така не преставаш да си мислиш за ужасното си тайно провинение. Но сега всички вие трябва да се облечете както подобава, та да изглеждате като истински принцове и принцеси.

— Разбира се, коронацията на нашия герой отне не повече от минутка — въодушевено извика Джералд, като грабна една златна корона — несъмнено царска, тъй като бе украсена с кръст отгоре.

Сетне я нахлузи на главата си, сложи си и якичка за неделно училище, появила се кой знае откъде, а също и широк зелен пояс с искрящи изумруди, който въпреки всички усилия така и не успя да закопчае около кръста си. Най-накрая момчето престана да се измъчва с него и реши да използва собствения си колан, като остроумно го приспособи към пояса. Когато най-сетне свърши, се озърна и видя, че останалите вече бяха готови, наслагали всевъзможни диадеми, огърлици и пръстени.

— Та вие изглеждате великолепно! — възкликна очарована Принцесата. — Ех, само да бяхте по-добре облечени! Ама наистина, хората напоследък се обличат направо невъзможно! Какви ужасни парцали носят!

Катлийн стоеше безмълвно. На ръката й играеха отблясъците на диамантена гривна.

— Питам се — проговори момичето, — какво ли става с краля и кралицата.

— Какви крал и кралица? — попита Принцесата.

— Ами баща ти и майка ти, твоите опечалени родители — обясни й Катлийн. — Би трябвало и те да са се пробудили от дълбокия сън. Не мислиш ли, че и те ще искат да те видят подир цели сто години?

— Ъ-ъ-ъ… Ами… Да… — запъна се Принцесата. — Само че аз вече прегърнах възрадваните си родители — още когато отидох за хляба и сиренето. В този момент те са на масата и мисля, че все още не ме очакват. Я виж, виж — продължи без прекъсване Принцесата, като нахлузи на ръката на Катлийн разкошна рубинена гривна. — Погледни само колко е красива!

Няма съмнение, че Катлийн щеше да е повече от доволна, ако имаше възможност през целия ден да се гизди с различни накити и час по час да се любува на собствения си образ в огледалцето със сребърна рамка, което Принцесата измъкна от една полица.

Само че момчетата много скоро се отегчиха от тия развлечения.

— Виж какво — обади се Джералд след известно колебание, — ако си сигурна, че баща ти и майка ти няма да те потърсят скоро, по-добре да излезем навън и да си измислим някакво забавление. Тукашният лабиринт е идеален за игра на обсадени замъци, освен ако не смяташ да ни покажеш още някоя магия.

— Май забравяш — каза Принцесата, — че аз вече съм пораснала достатъчно и никак не ми се занимава с детски игри. Пък и да не мислиш, че е много лесно да правиш толкова вълшебства наведнъж. Нямаш представа колко е уморително, Джералд. Освен това, не знам дали ти е минавало през ум колко време ще ни трябва, за да сложим всичките тези неща по местата им.

Така си и беше. Дечурлигата бяха нахвърляли скъпоценностите където им падне. Наложи се Принцесата да им покаже, че всяка огърлица, пръстен или гривна си имат свое собствено местенце, отбелязано с лека вдлъбнатинка върху покритите с кадифе полици.

Когато Катлийн сложи и последното искрящо украшение на мястото му, тя забеляза, че върху полицата близо до нея имаше и други накити. Децата не им бяха обърнали внимание, тъй като те бяха съвсем обикновени на вид и нямаха блясъка на скъпоценните камъни. Някои от тях бяха пръстени, други — брошки или синджирчета, а също и всевъзможни странни неща, които тя дори не знаеше как се казват. Те до едно бяха направени от най-обикновени метали и имаха най-причудливи форми.

— Ами тия боклуци какво търсят тук? — попита тя.

— Боклуци, как пък не! — отговори усмихната Принцесата. — Та те всичките до едно са вълшебни. Тази гривна например — стига само човек да я сложи на ръката си — и, ще не ще, казва само истината. А тази верижка — с нея ставаш по-силна от десетима яки мъже. Онези шпори пък правят така, че конят ти да изминава по цяла миля за минутка. Обуеш ли обувките, дето са ей там, самата ти ще можеш да изминаваш по седем левги на минута.

— Ами онази брошка там? Тя каква сила има? — полюбопитства Катлийн и протегна ръка.

Принцесата тутакси я хвана за китката.

— Тези неща не бива да се пипат! — предупреди тя. — Стига само някой друг освен мен да се докосне до тях, цялата им магическа сила ще изчезне веднъж завинаги. А брошката изпълнява всяко желание на притежателя си.

— Ами този пръстен? — посочи Джими.

— Той ли? Той прави хората невидими.

— А това какво е? — попита Джералд и посочи една твърде странна катарама.

— О, тя премахва действието на всеки от другите вълшебни предмети.

— Истината ли говориш? — възкликна Джими. — Да не се шегуваш с нас?

— Да се шегувам? Как пък не! — повтори Принцесата презрително. — Показах ви достатъчно, та да имате едно на ум и да знаете, че не бива да си позволявате да говорите на една истинска принцеса по този начин.

— Питам се — заговори бързо Джералд — толкова възбудено, та чак думите се преплетоха в устата му, — не би ли могла да ни покажеш как стават тия работи? Пък и да ни изпълниш по едно желание?

Принцесата малко се забави с отговора. А през това време в главите на Джералд, Джими и Катлийн преминаваха какви ли не желания, които им се искаше да се сбъднат. Понякога желанията се появяваха едно след друго, но се случваше да изникнат и по няколко едновременно. Всички те бяха бляскави и примамливи, но напълно разумни, и при това такива, които никога няма да дойдат в главата на някой приказен герой, ако неочаквано се удаде възможност да му се изпълнят три желания.

— Не! — най-сетне проговори Принцесата и гласът й звучеше доста рязко. — Нямам право да изпълнявам ваши желания. Тук се изпълняват само моите желания. Но ако много настоявате, ще ви позволя да видите как пръстенът ще ме направи невидима. Само че ще трябва да си държите очите затворени през това време.

Децата здраво стиснаха очи.

— Сега пребройте до петдесет — продължи Принцесата, — а после можете да отворите очи. След това отново трябва да ги затворите, пак да преброите до петдесет — и аз ще се появя пред вас.

Джералд почна да брои на глас. А през цялото време, докато броеше, децата чуваха как из стаята се разнася някакво скърцане и шумолене.

— Четирдесет и седем, четирдесет и осем, четирдесет и девет, петдесет! — с облекчение извика Джералд и трите деца разтвориха очи.

Видяха, че са съвсем сами в стаята. Всички скъпоценности бяха изчезнали, Принцесата — също.

— Измъкнала се е през вратата, разбира се! — промърмори Джими.

Само че вратата беше заключена.

— Това си е чиста магия! — възкликна Катлийн, направо останала без дъх.

— Е, ти пък, като че ли не знаеш, че има знаменити фокусници, които като нищо правят подобни неща! — каза Джими. — Освен това вече ми се пие чай.

— Чай ли ти се пие? — прозвуча гласът на Джералд, изпълнен с презрение.

След това продължи:

— Прекрасната Принцеса се появи веднага, след като нашият герой преброи до петдесет. Едно, две, три, четири, пет…

Джералд и Катлийн стискаха здраво очи. Джими обаче не постъпи точно така. Съвсем не искаше да изхитрува. Просто забрави, че трябва да си затвори очите, и когато Джералд беше стигнал до двайсет, по-малкият му брат видя как ламперията под прозореца бавно се разтваря.

— А, ето я! — мина му през ума. — Така си и знаех, че е някакъв номер! — И веднага стисна очи, както подобава на едно честно малко момче.

Когато Джералд каза: „Петдесет!“, трите чифта очи се разтвориха. Ламперията се бе прибрала на мястото си, но в стаята нямаше и следа от Принцесата.

— Този път май нещо не стана — рече Джералд.

— Може би ще е по-добре да преброиш до петдесет още веднъж — предложи Катлийн.

— Сигурен съм, че под прозореца има долап! — не се стърпя Джими. — Бас държа, че се е скрила вътре! Има тайна врата, няма как иначе.

— Ти гледаше! Това е измама! — прозвуча гласът на Принцесата едва ли не в ухото му и така го стресна, че момчето само дето не подскочи.

— Не съм гледал! Не е вярно!

— Какво, по дяволите, става? Какво е това? Какво има? — развикаха се трите деца едно през друго, съвсем объркани — нали чуваха гласа на Принцесата, но самата тя не се виждаше никаква.

— Мила Принцесо, появете се отново! — умолително рече Катлийн. — Да си затворим ли отново очите и да преброим до петдесет?

— Я не се правете на глупаци! — разнесе се гласът на Принцесата, този път наистина много ядосано.

— Не сме глупаци! — сопна се Джими, не по-малко ядосан. — Какво ти пречи да излезеш и да свършваме с тоя цирк? И без това само се криеш, омръзна ми вече!

— Не говори така — намеси се Катлийн, като се стараеше да заличи ефекта от думите му. — Много добре знаеш, че е невидима.

— И аз щях да съм невидим, ако се бях пъхнал в долапа — изплези й се Джими.

— О, несъмнено! — чу се подигравателният глас на Принцесата. — Ти все се мислиш за много умен, нали? Какво пък, това си е твоя работа. Ако желаете, можем да си играем на това, че хем не ме виждате, хем съм тук.

— Добре де, не те виждаме — отговори Джералд. — Трябва ли само да се заяждаме? Ако се криеш, както твърди Джими, по-добре излез. Ако пък наистина си невидима, мисля, че ще е по-хубаво вече да приемеш нормалния си образ.

Сега обаче гласът на Принцесата прозвуча доста по-различно:

— Значи действително не ме виждате?

— Е, толкова ли е трудно да разбереш? — извика Джими.

Слънцето напичаше силно през прозореца. В осмоъгълната стая бе станало непоносимо горещо и вероятно затова всички бяха толкова нервни.

— Наистина ли не ме виждате?

Този път в гласа на невидимата Принцеса се долавяше сподавено ридание.

— Не, не те виждаме, не можем да те видим. Колко пъти трябва да ти го каже човек! — тросна се Джими. — На всичкото отгоре на мен ужасно ми се пие чай… И освен това…

Каквото и да искаше да каже Джими, то бе рязко прекъснато — все едно някой бе пречупил парче червен восък. А после в спокойния златист следобед се случи нещо наистина ужасно. Както си стоеше, Джими изведнъж се наклони назад, след това се приведе напред. Очите му се разтвориха широко. Същото стана и с устата му. Известно време момчето се люшкаше напред-назад като механична играчка — бързо и отсечено. След това застана неподвижно.

— О, Господи! Та той получи припадък! О, Джими, миличкият ми Джими! — изплака Катлийн и без да губи време се хвърли към него. — Какво ти е, момченцето ми, какво ти е?

— Какъв ти припадък — изръмжа сърдито Джими. — Тя ме хвана и ме заблъска напред-назад.

— Точно така! — чу се гласът на Принцесата. — И ще направя същото още веднъж, ако това хлапе продължава да твърди, че не ме вижда.

— По-добре тогава да беше разтърсила мен! — извика Джералд, направо излязъл от кожата си. — Аз поне съм висок горе-долу колкото теб.

Принцесата така и направи. Но не за дълго. Още щом Джералд почувства нечии ръце на раменете си, той се извъртя и успя да улови тези чужди ръце за китките. И остана така, като стискаше китките, които изобщо не виждаше. Усещането беше ужасяващо. Един невидим ритник го накара да залитне. Въпреки всичко, Джералд не изпусна китките й.

— Кати! — извика момчето. — Бързо ела и я хвани за краката. Рита ме.

— Къде са те? — извика Катлийн, готова да помогне. — Никакви крака не виждам.

— Аз я държа за ръцете! — изкрещя Джералд. — Тя наистина е невидима. Най-добре я хвани за ръката, ето тук, където съм я хванал аз, и се спусни надолу. Така ще можеш да стигнеш до краката й.

Катлийн така и направи.

Ще ми се да можехте да си представите колко неприятно, че и направо страшно, е посред бял ден да се бориш с ръце и крака, които не можеш да видиш по никакъв начин.

— Няма да ти позволя да ми държиш краката — рече невидимата Принцеса, като се бореше яростно.

— Защо се ядоса така? — Джералд беше твърде спокоен. — Нали сама каза, че ще станеш невидима — и ето, че стана.

— Не съм невидима!

— Разбира се, че си! Погледни в огледалото!

— Не съм!

— Добре де, погледни в огледалото! — повтори Джералд равнодушно.

— Да идем тогава при огледалото — рече тя.

Джералд я поведе към огледалото и по пътя осъзна колко странно е да държиш невидими ръце.

— Само се преструвате, че не ме виждате, нали? — отново се чу гласът на Принцесата, този път — по-угрижен от когато и да било. — Признайте си! Знам, че се пошегувахте с мене. Но стига толкова. Тази игра не ми харесва.

Джералд отговори без никакво колебание:

— Можем да се закълнем в каквото пожелаеш, че и в момента си невидима.

Възцари се продължително мълчание. След това Принцесата рече, вече не толкова приветливо:

— Добре, ще ви пусна да си вървите. Хайде, тръгвайте! Омръзна ми да си играя с вас.

Те тръгнаха към вратата, следвайки гласа й и като минаха през коридорчето, се озоваха в голямата зала. Никой не отрони и думичка. И тримата се чувстваха като на тръни.

— Да се махаме оттук! — прошепна Джими, когато стигнаха до края на залата.

Отново се разнесе гласът на Принцесата:

— Минете отсам, ще ви бъде по-напряко. Ако искате да знаете, вие сте направо невъзможни. Не мога да си простя, че изобщо допуснах да си играете с мен. Мама винаги ми е казвала да не се заигравам с непознати деца.

Вратата се разтвори широко, при все че не видяха никой да я докосва.

— Хайде, вървете си, не чувате ли? — отново отекна гласът на Принцесата.

Зад вратата имаше малко преддверие, а между тесните високи прозорци бяха окачени също тъй дълги и тесни огледала.

— Довиждане! — каза Джералд. — Благодарим, че ни отдели от времето си. Прекарахме чудесно. Да тръгваме, приятели! — допълни той и протегна ръка за сбогуване.

Тогава една невидима ръка здраво хвана неговата и я застиска все по-силно и по-силно — като същинско менгеме.

— Добре де — изохка момчето. — Погледни се сама в огледалото — да видиш, че не те лъжем.

Като каза това, той отведе невидимата Принцеса до едно от големите огледала и я обърна към него, хващайки я за раменете.

— Ето! — възкликна момчето. — Сама можеш да се увериш. Хубаво се огледай!

Последва кратко мълчание, а сетне помещението се изпълни с отчаян плач.

— О-о-о-х! О, Божичко! Аз наистина съм невидима. Какво ще правя сега.

— Просто свали пръстена — посъветва я практично Катлийн.

Отново настъпи мълчание.

— Не мога! Не мога да сваля пръстена! — ридаеше безутешно Принцесата. — Та това беше само игра. Бях се скрила в тайния долап. Какво да правя сега?

— Игра ли? — попита Джералд. — Та ти ни показа, че правиш всякакви чудеса. Ами невидимите скъпоценности, които видяхме с очите си, а после изчезнаха?

— Та това става много просто: само като натиснеш една скрита пружина — и ламперията се отмества. О, Господи, какво да правя?

Катлийн тръгна по посока на гласа и пипнешком прегърна облеченото в розова коприна невидимо кръстче на Принцесата. Невидимите ръце се обвиха около врата й, една гореща невидима буза се допря до нейната и парещи невидими сълзи намокриха двете лица.

— Не плачи, мила! — увещаваше я Катлийн. — По-добре да отида да извикам краля и кралицата.

— Кого?

— Твоите височайши родители.

— О, не ми се подигравай! — изхълца клетата Принцеса. — И това беше игра, също като…

— Като оная с хляба и сиренето! — извика тържествуващ Джими. — Така си и знаех.

— Ами тази разкошна рокля, а също и дето те намерихме заспала в лабиринта и…

— Бях се преоблякла, само така, на шега, понеже всички отидоха на панаира и останах самичка. После сложих и червения конец, та всичко да изглежда по-истинско. Най-напред си играех на прекрасната Розамунда, а после чух гласовете ви в лабиринта и си помислих, че наистина може да стане много забавно. А пък сега съм невидима и сигурно никога вече няма да стана такава, каквато си бях. Никога, никога! Много добре зная, че няма, но и така ми се пада, задето ви излъгах! Само че и през ум не ми минаваше, че ще повярвате на всичко това! Или поне не напълно — добави тя припряно, като полагаше всички усилия да каже истината.

— Но щом не си принцеса, тогава каква си? — попита Катлийн, все още прегръщайки невидимата.

— Ами аз… Аз… Леля ми живее тук — изхлипа невидимата Принцеса. — На всичкото отгоре тя ще се върне всеки момент. О, Господи, какво да правя?

— Може пък тя да знае някое заклинание…

— Глупости! — сопна се гласът. — Тя пет пари не дава за разни магии и заклинания. Но не смея да си помисля какво ще стане, ако ме намери така. А като ви види и вас, направо ще излезе от кожата си.

Сякаш прекрасният омагьосан замък, в който децата бяха попаднали, се сгромоляса пред очите им. Единственото, което се бе запазило от него, бе това, че Принцесата, която всъщност не беше принцеса, си оставаше невидима. Но и това, трябва да признаете, беше напълно достатъчно.

— Само казах, че ще стана невидима! — продължаваше да хленчи гласът. — А пък то взе, че се сбъдна. По-добре никога да не си бях играла на нищо.

— Не бива да говориш така! — рече мило Джералд. — Хайде да идем в градината, при езерото. Там е прохладно и приятно и можем да свикаме нашия Съвет на спокойствие. Така ще е най-добре, не мислите ли?

Внезапно Катлийн извика:

— Ами катарамата? Забравихте ли я? Нали тя разваляше всички магии?

— И това не е вярно — измърмори гласът. — Само така казах.

— Ти „само така каза“ и за пръстена — намеси се Джералд. — Какво ни пречи да опитаме?

— Ще опитам, но сама. Вие недейте — да не ви се случи нещо. Идете при храма на Флора^[1], ей там, долу, при езерото и ме чакайте. Ще се върна в съкровищницата самичка. Леля може да ви види.

— Ама не може да види теб! — обади се заядливо Джими.

— Стига си й го натяквал! — скара му се Джералд. — Къде е този храм на флора?

— Ето, оттук — чу се гласът. — Слезте по стълбището и тръгнете по пътеката, която лъкатуши между храстите. Няма начин да го сбъркате. Храмът е от бял мрамор и вътре има статуя на богинята.

Трите деца се спуснаха до беломраморния храм на Флора, който се намираше до неголямо възвишение. Влязоха вътре и приседнаха в сенчестата постройка. Тя цялата бе обкръжена с арки. Статуята се открояваше на фона на хълма. Бе прохладно и спокойно.

След не повече от пет минути по чакъла на алеята отекнаха забързани стъпки. После децата видяха как на мраморния под се появиха ясните очертания на една тъмна сянка.

— Сянката ти, във всеки случай, не е невидима — обади се Джими.

— Какво ме грее сянката ми! — отговори гласът на Принцесата. — Забравили сме ключа от вътрешната страна на вратата, а тя, на всичкото отгоре, се е затръшнала от течението!

Настъпи съчувствено мълчание.

След това Джералд заговори с възможно най-деловия си глас:

— Седнете, Принцесо! Налага се да обсъдим най-подробно всичко.

— Не бих се учудил — прекъсна го Джими, — ако изведнъж се събудим и разберем, че всичко е било само сън.

— Де да имахме тоя късмет! — обади се гласът.

— И така — започна Джералд, — най-напред трябва да научим как се казваш и коя си всъщност, щом твърдиш, че не си принцеса?

— Аз… аз съм… — гласецът се давеше в ридания. — Аз съм племенницата на… на икономката… на замъка… Казвам се… Мейбъл Прауз.

— Така си и знаех! — рече Джими, без в гласа му да прозвучи и сянка от съмнение.

Другите останаха безмълвни. Това беше миг на върховно вълнение и всеобщо объркване, та децата искаха да му се насладят изцяло.

— Е, все пак — рече Джералд, — поне си тукашна.

— Вярно — чу се гласът. Сега той долиташе от пода, сякаш неговият притежател се беше тръшнал върху мраморните плочи, обзет от най-дълбоко отчаяние. — Да, точно така, тукашна съм, но какво значение има откъде си, когато си невидим?