Едит Несбит
Омагьосаният замък (5)

Пета глава

— Издирването и разследването се оказаха безрезултатни — обобщи Джералд, след като бяха претършували всяко ъгълче на стаята, а от пръстена нямаше и помен. — В този миг неустрашимият детектив, героят на нашия разказ, си спомни, че има друга работа за вършене, както и „друга риба за пържене“, така че ако останалите от вас искат да чуят цялата снощна история…

— Няма ли да е по-добре да ни разкажеш, когато се видим и с Мейбъл? — предложи жертвоготовно Катлийн.

— Бяхме се разбрали за десет и половина, нали? Не виждам какво пречи Джералд да ни разправя своите врели-некипели по пътя. Във всеки случай, не ми се вярва да се е случило кой знае какво.

Това, разбира се, бе Джими.

— Това показва — отбеляза Джералд любезно, — че ти и представа си нямаш как стоят нещата. Клетата Мейбъл ще има напразно да ни чака на мястото на срещата, ако изобщо някой го е грижа за това. „Рибка, рибка, друга рибка — друга рибка пържа аз!“ — внезапно си затананика Джералд по мелодията на „Зрялата черешка“, та накрая Катлийн трябваше да го ощипе, за да спре.

Джими хладно се извърна настрани и подхвърли:

— Ти друга работа нямаш ли си?

Джералд обаче продължаваше да пее:

Дето се усмихва Джонсън там,

е Черешовият остров, знам.

Друга рибка, друга рибка,

друга рибка пържа аз!

Джонсън, тук ела и си купи завчас!

— Как успяваш да бъдеш толкова непоносим през цялото време? — попита Катлийн с най-чистосърдечно любопитство.

— Нямам представа — отговори Джералд, като без никакво затруднение премина от мерена в немерена реч. — Сигурно се дължи на недостиг на сън или на превъзбуда. Я по-добре да отидем някъде, където със сигурност няма да ни подслушват.

На остров, дето никой няма да подслушва,

отивам. С мен ела и ти!

Виж, тук едно ухо в ключалката прилепва

и неотстъпно там слухти.

— прошепна той и рязко разтвори вратата.

Точно там, озовала се кой знае как, но несъмнено тя самата, стоеше Илайза, прилепила ухо към ключалката. Вярно, че прислужницата направи опит да се престори, че бърше праха по ламперията, но кой знае защо, никой не й повярва.

— Нали знаеш какво става с тези, които подслушват? — рече сурово Джими.

— И през ум не ми е минавало… Ама че сте и вие! Хубава работа! Какви, ги приказвате! — развика се Илайза, а ушите й станаха от червени по-червени.

— Децата излязоха навън, тръгнаха по главната улица, покатериха се върху стената на черковния двор и като се разположиха на това почетно място, провесиха крака надолу. През цялото време устните на Джералд бяха здраво стиснати в тънка упорита линия.

— Хайде де! — нетърпеливо се обади Катлийн. — Хайде, Джери, не бъди такова магаре! Направо умирам да чуя какво е станало нощес.

— Така е по-добре — каза Джералд и почна да разказва. А докато описваше бялата мистерия и чудесата, които бе видял през нощта в окъпаната от лунната светлина градина, сякаш нещо от магията на тази нощ се промъкна в гласа и думите му. Историята за оживелите статуи и за гигантското каменно чудовище накара Катлийн цялата да потрепери и да се вкопчи в ръката му. Дори и Джими престана да подритва стената и слушаше брат си със зяпнала уста. После дойде ред на страховитата случка с крадците и предупредителното писмо, което нищо неподозиращите Мейбъл и леля й получиха, докато си похапваха хлебен пудинг. Джералд говореше с изключително удоволствие, като внимателно подбираше думите си и се стараеше да излага подробностите възможно най-пълно. Черковният часовник удари единадесет и половина тъкмо когато казваше:

— След като направи всичко в границите на човешките възможности и всяка надежда вече изглеждаше изгубена, нашият неустрашим млад детектив… Я гледай, здрасти, това е Мейбъл.

Така си и беше. Мейбъл се стовари от стърчишката на една каруца току в краката им.

— Не можех да чакам повече — обясни тя. — Никакви ви нямаше, та трябваше сама да си потърся превоз. Има ли нещо ново? Когато Бейтс отиде в съкровищницата, крадците бяха изчезнали.

— Да не искаш да кажеш, че цялото това бръщолевене на всичкото отгоре е истина? — побърза да се осведоми Джими.

— Разбира се, че е истина — прекъсна го Катлийн. — Никой не се и съмнява. Продължавай, Джери. Беше стигнал до мястото, където е хвърлил камък в хлебния ви пудинг, Мейбъл. Карай нататък.

Мейбъл се покатери на стената.

— Станал си видим по-бързо от мен! — отбеляза тя между другото.

Джералд кимна и отново поде:

— Налага се нашата история да бъде разказана само с няколко думи, доколкото това е възможно, тъй като пърженето на риба започва точно в дванайсет. А дотогава остава само половин час. След като отправи своето послание, с което предупреждаваше обитателите на замъка за надвисналата опасност, под прикритието на своята невидимост Джералд отново се превърна в Шерлок Холмс и незабавно се отправи към мястото, където разбойниците, едва осветени от фенерите си, продължаваха да плячкосват скъпоценностите на замъка бързо и умело. Не виждах никакъв смисъл да се подлагам на опасности, тъй че останах да изчакам отвън, в коридорчето към стълбите, нали го знаеш къде е?

Мейбъл кимна.

— Най-сетне те се измъкнаха оттам, разбира се, изключително предпазливо и опитно. Не ме видяха, пък и нямаше как, и затова решиха, че са останали незабелязани. После безмълвно поеха по коридора в индианска нишка. Един от чувалите със среброто дори ме ожули по челото, но те не усетиха нищо и тихомълком потънаха в нощта.

— А откъде минаха?

— През стаичката с огледалото, където се опитваше да се видиш, когато беше невидима. Нашият герой се спусна подире им с невидимите си обувки за тенис. Тримата злодеи незабавно потърсиха убежище в горичката и крадешком се запромъкваха между рододендроните, после — през парка и… — Гласът на Джералд неочаквано секна и момчето се загледа в розовите грамофончета, покрили купчината камъни от другата страна на белия път. — … И покрай онези каменни фигури, дето оживяват. Разбойниците се озъртаха иззад храстите и дърветата. Аз ги виждах съвсем ясно, но те мене — не. Те обаче също ги видяха — и точно така трябваше да стане, ала крадците не можеха да ги видят. Странно, нали?

— Кои „те“? Каменните фигури ли? — поиска да изясни Мейбъл.

— Никога не съм ги виждала да оживяват — озадачено рече тя, — а съм се разхождала вечер в градината често, толкова често.

— Аз пък ги видях — натърти Джералд.

— Разбирам, разбирам — побърза да се съгласи Мейбъл. — Само си мислех, че най-вероятно човек може да ги види само когато той самият е невидим. Да ги види живи де, не просто издялани от камък.

Джералд разбра, надявам се, вие — също.

— Нищо чудно да си права — отвърна той. — Градината на замъка със сигурност е омагьосана. Само бих искал да зная защо и как. Сега обаче трябва да тръгваме, та да открия Джонсън, преди да е станало дванайсет. До пазара ще вървим спокойно, а после ще се наложи да потичаме.

— Ама не спирай да разказваш! — помоли Мейбъл. — Нали можеш да говориш и докато вървим. О, моля те! Всичко това е ужасно вълнуващо.

Тези думи, естествено, поласкаха самолюбието на Джералд.

— Ами тръгнах по петите им и, как да ви кажа, всичко беше като насън. Разбойниците излязоха през пещерата — оттам, откъдето проникнахме ние. Вече бях почти сигурен, че съм ги изтървал, когато видях, че се спускат по пътя. Трябваше да изчакам докато се отдалечат, за да съм сигурен, че няма да чуят трополенето на камъните под краката ми — нали трябваше да се впусна в преследване и да заловя злодеите. За всеки случай си събух обувките. Сигурно чорапите ми са станали на нищо. Но не спрях, вървях подире им, следвах ги неотклонно. Минаха през крайните квартали и се спуснаха до реката. Тогава… струва ми се, че вече е време да потичаме малко.

Разказът временно бе прекратен и децата затичаха с всичка сила.

Откриха Джонсън в собствения му заден двор. Полицаят тъкмо се миеше над легена върху пейката срещу собствената си задна врата.

— Слушай, Джонсън — започна направо Джералд. — Какво ще ми дадеш, ако ти помогна да спечелиш наградата от петдесет лири?

— Половината — незабавно отвърна полицаят. — И да знаеш, че ще ти счупя главата, ако си дошъл тука да ми разправяш разни врели-некипели.

— Не са врели-некипели — каза сериозно Джералд. — Ако ни пуснеш да влезем, ще ти разкажа как точно стоят нещата. А ако хванеш крадците и върнеш откраднатото сребро, искам да ми дадеш една-единствена лира, ей така, за късмет. Нищо друго.

— В такъв случай — влезте! — покани ги Джонсън. — Стига младите дами да нямат нищо против пешкира и легена. Но бас държа, че искаш нещо повече. Иначе защо да не прибереш цялата награда сам?

— Непостижима е мъдростта на Джонсън! От устата му се лее самата премъдрост. — Децата вече бяха влезли в къщата и здраво затвориха вратата. — Искам никой никога да не узнае откъде си научил това. Нека си мислят, че всичко се дължи на твоята неподражаема смелост, бдителност и съобразителност.

— Я да сядаш! — сопна се Джонсън. — И да знаеш, че ако нещо ме поднасяш, по-добре да пратиш госпожичките у дома, преди аз да се заема с теб.

— Аз не се шегувам — отговори Джералд надменно. — Ни най-малко. Всеки, който има поне малко здрав разум в главата, разбира се, стига да не е полицай, ще се досети защо не искам някой да разбере, че тъкмо аз съм ти разказал тия работи. Нали открих всичко това посреднощ, при това — самичък и на място, където не би трябвало да се намирам. Ако знаеш само каква гюрултия ще се вдигне, ако разберат, че съм се скитал самичък цяла нощ навън! Сега загряваш ли вече, моя ясноока маргаритке?

Джонсън обаче бе така погълнат от историята с крадците, че дори, както в последствие отбеляза Джими, не обърна внимание на идиотските епитети, с които Джералд се обръщаше към него. Така или иначе, полицаят отговори, че загрява, и пожела да научи повече подробности.

— Е, щом искаш — хубаво, само не задавай никакви въпроси. Ще ти разкажа всичко, което е необходимо да знаеш. Снощи, някъде към единадесет часа, се намирах при Йълдинг Тауърс. Няма значение как и защо съм се озовал там. Достатъчно ти е да знаеш, че един от прозорците беше оставен отворен, та се промъкнах през него. Там нещо светеше. Излезе, че това е точно съкровищницата. Вътре имаше трима души, които пълнеха чували със сребро. Видях ги съвсем ясно.

— Значи ти си изпратил предупредителното писмо да извикат полиция? — Джонсън се приведе нетърпеливо напред, сложил ръце на коленете си.

— А кой друг? Разбира се, че аз. Но стига да имаш желание, като нищо можеш да ги накараш да повярват, че това е твоя работа. Снощи нали не беше дежурен?

— Снощи бях в прегръдките на Мърфи…

— А, в обятията на Морфей^[1]… Добре, твоя работа. Така или иначе, полицията не е пристигнала навреме. Много се забавиха. Но аз бях там — детективът единак. И тръгнах по петите им.

— Така ли?

— Тръгнах по петите им и видях къде скриха съкровището. И научих много други неща за Хутън Корт, които никой друг не подозира. После чух разбойниците да се уговарят за пренасянето на заровеното сребро.

— Веднага ми покажи къде са го заровили! — извика Джонсън и скочи на крака толкова чевръсто, че креслото му в стил Уиндзор се прекатури и с трясък се стовари на тухления под.

— Рано е още — отвърна меко Джералд. — Ако отидеш на мястото преди уреченото време, вярно, ще намериш среброто, но никога няма да хванеш крадците.

— Тук си прав.

При тези думи полицаят изправи креслото си и пак се отпусна в него. Сетне попита:

— А после?

— А после трябва да приготвите кола, която да ги причака тази нощ в един часа на алеята зад навеса за лодки, до Седлъровите пукнатини. Те ще извадят чувалите със среброто в дванайсет и половина и ще го натоварят на някоя от лодките. Тогава ще удари твоят час — хем ще си натъпчеш джобовете със злато, хем ще се покриеш със слава от главата до летите.

— Господи, помилуй! — гласът на Джонсън все още беше замислен и изпълнен със съмнение. — Господи, помилуй! Не може сам да си измислил всичко това!

— А, за можене, мога. Само че не съм го измислил. Сега си отпуши добре ушите! Това е големият шанс на живота ти, Джонсън! Друг такъв едва ли ще ти се предостави някога! Само една лира за мен, а ти си дръж езика зад зъбите и работата е уредена. Казвай сега, съгласен ли си, или не?

— Че съм съгласен, съгласен съм, дума да няма — отговори припряно Джонсън. И за да не стане грешка, повтори: — Съгласен съм! Ама да знаеш, че ако това е някоя от твоите шегички, ще ти…

— Не виждате ли, че Джери не се шегува? — нетърпеливо го прекъсна Катлийн. — Та той не е лъжец! Никой от нас не е!

— Ако не искаш, само си кажи — обади се Джералд. — Като нищо ще намеря друг полицай, който да има повече акъл в главата си.

— Аз пък спокойно мога да те издам, че цяла нощ не си бил вкъщи! — заплаши го Джонсън.

— Не е възможно да сте толкова подъл! — извика Мейбъл. — Бива ли да се държите така, когато се опитваме да ви направим услуга?

— Да бях на твое място — посъветва го Джералд, — щях да отида там, където са оставили среброто, като взема със себе си още поне двама души. Така човек може да спретне чудничка засада в близкия склад за дърва. Освен това щях да се погрижа още двама-трима здравеняци да чакат спотаени в короните на дърветата от двете страни на алеята.

— Не бих казал, че ти липсват размах и предвидливост, млади момко, хич не ти липсват! — възкликна благоговейно полицаят. — Ами ако всичко излезе някаква шашма?

— Тогава пък ти ще излезеш едно голямо магаре и мисля, че няма да ти е за първи път! — каза Джими.

— Готов ли си вече? — припряно попита Джералд. — Джими, затваряй си устата, идиот такъв!

— Да! — отговори Джонсън.

— Тогава, като ти почне дежурството, слез до склада за дърва. Аз ще се въртя наоколо. Като видиш, че си издухвам носа, запомни добре мястото — там е съкровището. Чувалите със среброто са завързани за подпорите на стълбовете под водата. Ти само направи кратък оглед в цялото си полицейско достолепие и не забравяй да отбележиш мястото. Там те очаква Славата, а когато станеш сержант и Славата те понесе на крилете си, моля те, не ме забравяй!

Джонсън рече, че няма да го забрави в никакъв случай и че сърцето му прелива от благодарност. След като повтори това още няколко пъти, той напомни, че се намира в пълна бойна готовност и е добре да тръгват, без да губят нито минута повече.

Къщичката на Джонсън се намираше почти извън града, след ковачницата, та на идване за по-напряко децата бяха минали през гората. Върнаха се по същия път, после се спуснаха по тесните, мърляви улички на градчето и се озоваха на криволичещата пътечка към склада за дърва. Това беше любимото място за игра на хлапетиите от околностите и нашите герои хукнаха да се гонят между стволовете на огромните дървета, надникнаха в ямата със стърготините и възползвайки се от това, че работниците бяха отишли да обядват, си направиха люлка от прясно нарязани, ухаещи борови дъски и един брястов корен.

— Ама това било страхотно място! — възкликна останалата без дъх Мейбъл, като се налюляха до насита. — Тази люлка е по-хубава от всякакви вълшебства.

— И аз мисля така! — извика Джими. — Джери, недей да подсмърчаш така, по-добре си издухай носа!

— Не мога — отговори Джералд, — не смея! Я си представи, че Джонсън е застанал някъде наоколо — като види носната ми кърпа, току-виж си помислил, че му давам уговорения знак. Ама и аз пък, как не можах да измисля нещо друго! — Шмрък, шмрък! — Ох, наистина трябваше да избера друг сигнал — шмрък, шмрък! — Просто не мога да разбера какво ми става. Още щом слязох от люлката и си спомних, че се уговорихме да си издухам носа, тутакси усетих, че почвам да настивам и… ох, и… слава Богу, ето го и него!

Децата моментално зарязаха люлката.

— Последвайте водача си — извика Джералд и хукна покрай един прясно обелен дъбов ствол. Другите се спуснаха подире му.

Те тичаха, като заобикаляха и прескачаха камарите пънове, промъкваха се под стърчащите от купа дъски и чак когато тежките ботуши на полицая стъпиха на пътеката, Джералд се спря на края на едно прогнило стоварище с разнебитен парапет. Кихна силно и шумно си издуха носа с огромно облекчение. После веднага поздрави учтиво:

— Добро утро!

— Добро утро! — рече на свой ред Джонсън. — Какво става, май си настинал, а?

— Е, ако имах ботуши като твоите, едва ли някога щях да настина! — отговори Джералд с нескрито възхищение. — Погледнете ги само! Всеки би могъл да види отпечатъците от стъпките ти най-малко от една миля. Направо се чудя как успяваш да се промъкнеш незабелязано, когото трябва да арестуваш някого.

После момчето скочи от мостчето, а като минаваше край Джонсън, прошепна:

— Смелост, ловкост и бързина! Ето това е мястото! — и отново тръгна напред — неуморимият предводител на една неуморима дружина.

* * *

— Доведохме и една приятелка да обядва с нас — каза Катлийн, когато Илайза им отвори вратата. — Мадмоазел къде е?

— Мадмоазел отиде да разгледа Йълдинг Тауърс. Днес там е отворено за посетители, не знаете ли? Пък и вие да побързате с яденето, че днес ми е почивен ден и на моя кавалер хич няма да му хареса, ако трябва да ме чака.

— Добре, тогава ще ядем като светкавици — обеща Джералд. — Само да сложиш още един прибор.

Децата изпълниха обещанието си. Обядът, който се състоеше от кълцано говеждо с картофи и оризов пудинг, тоест може би най-отвратителното меню на света, бе погълнат за не повече от петнайсет минути.

— А сега — каза Мейбъл, когато Илайза и каната с вряла вода изчезнаха нагоре по стълбите, — къде е пръстенът? Трябва да го върна на мястото му.

— Как така ще го връщаш? — възнегодува Джими. — Тъкмо беше мой ред да си го сложа. Да ги нямаме такива! Като го намерим, Кати и аз също трябва да го поносим като вас с Джералд.

— Като го намерите ли?… — бледото лице на Мейбъл стана още по-бледо на фона на тъмните й коси.

— Ужасно съжалявам… Всички ужасно съжаляваме… — подхвана Кати и лека-полека разказа цялата история с изчезването на пръстена.

— Сигурно не сте търсили където трябва! — не се съгласяваше Мейбъл. — Той не може да изчезне!

— Защо пък да не може? Никой от нас не знае какво точно може да прави този пръстен. Няма смисъл да се ежиш толкова, милостива госпожице! Може пък той така да си изчезва и да си се появява. Нали ти казах, че сам се изхлузи от ръката ми в леглото. Къде ли не го търсихме, сякаш потъна вдън земя.

— Ще имате ли нещо против да потърся и аз? — Мейбъл погледна умолително своите малки домакини. — Нали разбирате, ако пръстенът се е загубил, вината ще е моя. Все едно, че съм го откраднала. Ще видите, че и Джонсън ще каже същото. Знам си, че така ще каже.

— Хайде всички да го потърсим още веднъж! — предложи Кати, като бързо скочи на крака. — И без това тази сутрин страшно бързахме.

И децата започнаха да го търсят отново. И го търсиха къде ли не. В леглото, под леглото, под килима, под мебелите. После раздрусаха и завесите — да не би случайно да се е скрил нейде там, след това огледаха и ъглите на стаята, но там намериха само отдавна наслоен прах, безспорно свидетелство за редовното и старателно почистване на стаята. От пръстена нямаше и следа. И търсиха отново, търсиха ли, търсиха. Джими дори забоде поглед в тавана, сякаш пръстенът би могъл самичък да подскочи до там и да си остане горе. Но го нямаше. Никъде го нямаше.

Най-сетне Мейбъл каза:

— Тогава вашата прислужничка трябва да го е откраднала. Няма какво друго да е станало. Смятам да й кажа какво мисля по въпроса.

И тя като нищо щеше да осъществи намерението си, но в този момент външната врата се затръшна, което означаваше, че Илайза току-що бе излязла в целия си блясък на среща със своя „кавалер“.

— Няма смисъл да търсим повече, безполезно е — рече Мейбъл почти разплакана. — Вижте — ще ме оставите ли сама за малко. Сигурно като сте тук, се разсейвам. Ще претърся сама стаята сантиметър по сантиметър.

— Любезните домакини считаха за задължително да се отнасят с уважение към чувствата на своите гости — издекламира Джералд. Сетне двете братчета и сестричето излязоха, като оставиха Мейбъл да търси в стаята на спокойствие.

Те, разбира се, останаха да я чакат по всички правила на гостоприемството, пък и без това трябваше да си стоят вкъщи, за да отворят на Мадмоазел. А навън сияеше ясен слънчев ден и Джими изведнъж си спомни, че джобовете на Джералд са претъпкани с парите, спечелени на панаира. Досега с тях не си бяха купили нищичко освен няколкото кифли предната вечер, които той самият дори не беше опитал. Ето защо бе съвсем естествено, че чакаха Мейбъл, изпълнени с нетърпение.

Струваше им се, че е минал най-малко час, а всъщност едва ли бяха изтекли и десет минути, когато най-сетне чуха вратата на спалнята да се отваря и Мейбъл да слиза по стълбите.

— Нищо не е намерила — каза Джералд.

— Откъде знаеш? — попита Джими.

— То се разбира от начина, по който стъпва — обясни Джералд. — Всъщност човек почти винаги може да отгатне дали някой е намерил това, което търси, или не, само по звука на стъпките му. Ето, сега например стъпките на Мейбъл казват: „Не, нищо не намерих!“ толкова ясно, колкото и ако можеха да говорят.

Изражението на лицето й само потвърди лошата вест.

В този момент откъм задната врата неочаквано се разнесе настойчиво и гръмко тропане, което отне на децата всяка възможност да изкажат съчувствието си за загубата на пръстена или пък да изразят надежда, че сигурно съвсем скоро той все ще изскочи отнякъде. Всички прислужници, освен Илайза, отдавна бяха излезли да прекарат почивния си ден навън и в къщата не бе останал никой. Ето защо децата отидоха вкупом да отворят вратата. Пък и, както обърна внимание Джералд, ако случайно се окажеше, че чука пекарят, биха могли да си купят някакъв сладкиш и да го изядат за десерт.

— Защото след обяд като днешния е задължително да има десерт! — подчерта момчето.

Но съвсем не беше пекарят. Когато отвориха, видяха насред настлания с плочи двор, където стояха помпата, кофата за боклук и голямата бъчва с вода, един млад човек. Шапката му бе застрашително килната на една страна, сякаш всеки момент щеше да се изхлузи. Устата под четинестите му мустаци беше широко разтворена, а очите му бяха толкова кръгли, колкото изобщо могат да бъдат човешките очи. Въпросната личност носеше костюм с цвят на превъзходна горчица и синя вратовръзка, а върху жилетката проблясваше златен ланец на часовник. Тялото му бе отметнато назад, а дясната му ръка — протегната към вратата. Изражението на лицето му бе досущ като на човек, когото дълго време са влачили нанякъде против волята му. Той изглеждаше толкова странно, че Катлийн веднага понечи да затръшне вратата под носа му, като измърмори: „Избягал луд!“ Само че вратата не се затвори. Имаше нещо, което й пречеше.

— Пусни ме, ма! — крещеше младият човек.

— Ще ти дам аз на тебе едно „пусни ме, ма“, така да знаеш, и така ще те пусна, че ще има да ме помниш!

Този глас несъмнено принадлежеше на Илайза, само дето самата Илайза никаква не се виждаше.

— Трябва ли да разбирам, че някой ви е хванал? — любезно запита Катлийн.

— Тя ме е хванала, госпойце! — едва събра сили да отговори нещастният човечец.

— А коя е тя? — продължи да разпитва Катлийн, но само за да печели време, както по-късно обясняваше, тъй като вече много добре знаеше, че това, което пречеше на вратата да се затвори, беше не друго, а невидимият крак на Илайза.

— Тя ли? Моята годеница, госпойце. Поне гласът е досущ като нейния, пък и на пипане си е самата тя, ама никаква не я виждам.

— Все това повтаря! — уточни гласът на Илайза. — Това е моят кавалер. Само ми се ще да знам той ли нещо се е чалнал, или аз съм мръднала?

— Мен ако питаш, и двамата не сте в ред! — подхвърли Джими.

— Така значи — продължаваше Илайза, — досега ми се правеше на мъж и половина, а сега ме гледаш в очите и не ме виждаш!

— Ами да, вярно, не те виждам! — отвърна нещастният кавалер.

— Ако аз бях откраднал някой простен — измърмори Джералд, като зарея невинен поглед в небето, — щях да си кротувам вкъщи, а не да се изтъпаня пред задната врата и да ставам за смях на хората.

— А, какво значение има за нея, че става за смях — подшушна Джими. — За такъв хубав стар пръстен!

— Нищо не съм откраднал! — продължаваше да плещи благородният кавалер. — Не чуеш ли, пусни ме, ма, очите ми нещо не са в ред! Айде ма, проклетнице, пусни ме, ти казвам, не чуеш ли какво ти говорят!

Изведнъж издигнатата му във въздуха ръка увисна надолу, а той самият политна и залепи гръб за бъчвата с вода. Очевидно Илайза най-сетне го беше „пуснала“. Самата тя се запровира между децата, като ги разбутваше с невидимите си лакти. Джералд я хвана за китката с едната си ръка, а с другата успя да намери ухото й и й прошепна: „Стой мирно и да не си обелила думичка повече! Само да гъкнеш, да знаеш, че нищо няма да ме спре да извикам полицията!“

Илайза и понятие си нямаше, че съществуваха доста неща, които биха възпрели Джералд да извика полицията, така че тутакси направи каквото й наредиха, сви се там, невидима и тиха, като дори се опитваше да сдържа и дишането си. Само като издишваше, се чуваше нещо като подсмърчане.

Младият господин в костюм с цвят на горчица беше възстановил равновесието си и стоеше, втренчил в децата очи, които бяха станали още по-кръгли, доколкото това изобщо беше възможно.

— Какво става? — въздъхна той плахо. — Каква е цялата тази работа?

— Ако вие не знаете, боя се, че и ние не можем да ви обясним — отвърна благовъзпитано Джералд.

— Да съм говорил някакви несвързани работи? — попита благородният кавалер, като вдигна шапката си от земята и прекара ръка по челото си.

— Доста — осведоми го Мейбъл.

— Дано само не съм казал нещо, което да нарушава благоприличието.

— Съвсем не — успокои го Катлийн. — Само казахте, че вашата годеница ви държи за ръката, а вие не я виждате.

— Не издържам повече!

— И ние не издържаме повече! — заяви Мейбъл.

— Ама пък не може да съм го сънувал всичкото това и после да съм дошъл при вас да ви се правя на някой панаирджийски палячо, нали тъй?

— Вие най-добре знаете това! — гласът на Джералд беше самата учтивост.

— Ама… — почти изкрещя жертвата с цвят на първокласна горчица, — да не искате да ми кажете…

— Нищо не искам да ви кажа — отговори Джералд искрено. — Само ще ви дам един малък съвет. Приберете се у дома, полегнете си, а главата си покрийте с влажна кърпа. Утре ще се чувствате къде-къде по-добре.

— Но аз не съм…

— Бих се вслушала в този съвет — каза Мейбъл. — Слънцето днес беше много силно.

— Сега се чувствам съвсем добре — изломоти жертвата. — Само дето… ъ-ъ-ъ… исках само да се извиня, че по-рано никога не са ми се случвали таквиз неща, госпожице! Аз не съм… — и през ум да не ви минава, че ме хващат разни пристъпи! Ама можех да се закълна, че Илайза… Тя не излезе ли на среща с мен?

— Илайза си е вкъщи — увери го Мейбъл. — Днес не може да излезе на среща с когото и да било.

— Нали няма да й разправите за днес, милостива госпойце? Щото тя ще почне да ме отбягва, ако реши, че съм припадничав, пък на мене, да знаете, от дете не ми се е случвало.

— От нас Илайза няма да научи нищо.

— И ще ми простите за днешната гюрултия?

— Разбира се. Нали видяхме, че не можехте да се овладеете! — успокояваше го Катлийн. — Хайде сега, вървете си у дома по живо, по здраво, и веднага да си полегнете. Сигурна съм, че имате нужда от почивка. Всичко хубаво.

— Всичко хубаво, госпойце! Наистина трябва да си почина, че още усещам как ми е стискала ръката с тия нейни пръсти като клещи, пък вие нали казахте, че тя изобщо не е излизала. — Благородният кавалер вече говореше сънливо. — Нали няма да кажете и на началството какво стана? Че човек какъвто и занаят да има, никъде не е добре да получава припадъци.

— Няма, няма, не се тревожете! Довиждане! Всичко хубаво! Довиждане! — изредиха се да казват всички един по един.

Той мина покрай бъчвата, зелената врата на двора се захлопна зад гърба му, след което се възцари тишина. Тя бе нарушена от Илайза.

— Предайте ме на полицията! — извика тя. — Предайте ме на полицията, да взема да погреба мойто клето сърце в затворническата килия!

Сетне се чу неочаквано изхлипване и на прага се отрони влажна, кръгла капка.

— Гръмотевична буря! — изплашено извика Джими.

Всъщност това беше сълзата на Илайза.

— Предайте ме на полицията! — повтаряше тя. — Предайте ме на полицията! — Шмрък-шмрък… — Само не им позволявайте да ме хванат тука, в града, дето всеки ме знае и уважава! — Шмрък-шмрък… — Десет мили, че и повече ще измина, само и само да ме хване някоя чужда полиция, само да не е нашата, че ако ме хване Джонсън, дето е дупе и гащи с братовчед ми, всичко ще му разкаже и ще има да ме разнасят навсякъде! — Шмрък-шмрък… — Ама за едно нещо трябва да ви благодаря и да съм ви благодарна до гроб — дето не му казахте, че аз съм откраднала пръстена! Пък и не съм го крала! — Шмрък-шмрък… — Само така, малко го взех назаем, така де, нали днеска ми беше свободният ден, пък моят кавалер е такова конте, дето еша си няма, нали и сами го видяхте на какво прилича, та исках и аз да му направя най-голямо впечатление!

Децата гледаха като омагьосани прелюбопитните сълзи, които се появяваха във въздуха, след като се търкаляха по невидимия нос на Илайза. После Джералд се изправи в цял ръст и се обърна към нея:

— Изобщо няма какво да ни приказваш — осведоми я той. — И без това не те виждаме.

— И той все това повтаряше — проплака гласът на невидимата Илайза, — само че…

— И ти самата не можеш да се видиш! — продължи Джералд. — Къде ти е ръката?

Няма съмнение, че Илайза се опита да си види ръката, но, разбира се, не успя. Тя тозчас нададе пронизителен писък, който като нищо можеше да събере всички полицаи на градчето, стига наоколо да имаше поне един от тях. След това прислужничката, без повече да протака, изпадна в състояние на бясна истерия. Децата направиха каквото можаха. Всичко, което разни брошурки препоръчваха за подобни случаи, бе прилежно изпълнено. Само че кой ли би могъл да свести една невидима слугиня, на всичкото отгоре — нагиздена с най-хубавите си дрехи? По тази причина, когато след малко намериха най-хубавата й шапка, тя вече не ставаше за нищо. Също така и най-хубавата й синя рокля вече никога не можа да добие предишния си вид. А когато дечурлигата, под влияние на прочетеното във въпросните брошурки, се заловиха да палят късчета от пухената бърсалка за прах и да се опитват да ги поднасят под носа на Илайза, или поне — там, където си мислеха, че се намира въпросният нос, внезапно лумна силен пламък и се разнесе непоносима миризма. Но това продължи съвсем кратко, тъй като сръчните ръце на Джералд тутакси се справиха с огъня, който всъщност само свидетелстваше, че и направената от пера боа на Илайза също се опитваше да окаже съдействие.

Това обаче наистина помогна. Илайза, както се казва, „дойде на себе си“. С дълбоко ридание прислужницата събра сили да изохка:

— Само да не ми изгорите шала, щото той е от истински щраусови пера! Сега съм по-добре.

Тогава малчуганите й помогнаха да се качи по стълбите. Илайза се стовари на най-горното стъпало, а нейните придружители се заеха възможно най-внимателно и тактично да й обясняват, че тя наистина е невидима и че ако човек краде или дори само взима назаем разни случайни пръстени, никога не може да знае какво ще му се случи.

— И какво сега, такава ли ще трябва да си остана? — изхленчи слугинята, когато й донесоха огледалцето с махагонова рамка, което висеше окачено на един пирон над умивалника в кухнята, та дано по-лесно я убедят, че тя е съвсем, ама съвсем невидима. — Такава ли ще трябва да остана до свършека на дните си? Ами то, ние се гласяхме да се женим, чакахме само да дойде Великден, пък сега, на, кой ще иска да се ожени за мома, дето даже не може да я види? Ам’че то на нищо не прилича.

— Не, няма да е за цял живот! — успокои я мило Мейбъл. — Ама и това трябвало да ти мине през главата. То е като дребната шарка. Сигурна съм, че утре нищо няма да ти има. Почакай и сама ще видиш.

— Още тази вечер може да се оправиш! — рече насърчително Джералд.

— Ще направим каквото можем, за да ти помогнем, и на никого няма да казваме! — обеща Катлийн.

— Няма, няма, дори и на полицията няма да кажем! — намеси се и Джими.

— Време е да приготвим чая на Мадмоазел! — напомни Джералд.

— Пък и нашия! — допълни Джими.

— Не, не! — продължи Джералд. — Днес ние ще пием чай на открито. Ще си направим пикник за чудо и приказ. И ще вземем и Илайза с нас. Ей сега ще отскоча да купя кейк и още някакви сладкиши.

— И троха не мога да сложа в гърлото си, мастър Джери! — изохка гласът на Илайза. — Камо ли пък кейк. Това направо да си го избиете от главата. Нали ще гледате как залъкът ми минава през гърлото и се спуска надолу. Бива ли да правя таквоз нещо, че и на открито на всичкото отгоре. Да гледате как парчето кейк ми минава през всичките вътрешности. Ох, какво ужасно наказание ме стигна и то за какво? Само дето съм взела нещичко, дето и без туй щях да го върна.

Децата се опитаха да я успокоят, приготвиха чая и изпратиха Катлийн да отвори на Мадмоазел, която се прибра уморена и малко тъжна, както изглеждаше. След малко Джералд се върна със сладкишите и поеха към Йълдинг Тауърс.

— Пикниците в областта на замъка не са разрешени — напомни Мейбъл.

— Нашият обаче е! — отсече кратко Джералд. — Илайза, ти да хванеш Катлийн за ръката, а аз ще вървя зад тебе, та да прикривам сянката ти. Майчице мила, ама свали си шапката, де! С нея сянката ти прилича да не ти казвам на какво. Хората ще си помислят, че сме избягали от местната лудница! Хайде, по-живо!

Когато шапката се появи в ръката на Катлийн, изведнъж стана ясно, че твърде малко от водата, с която бяха свестявали Илайза, беше попаднала където трябва.

— Най-хубавата ми шапка! — извика отчаяно Илайза. След това настъпи тишина, в която се долавяха само сподавени хлипания.

— Я горе главата — посъветва я Мейбъл. — Защо не опиташ да си представиш, че всичко това е сън. Нали можеше и да го сънуваш? Особено като имаш угризения на съвестта, задето си задигнала пръстена.

— А ще се пробудя ли някога пак?

— Ще се събудиш, разбира се. Сега ще ти завържем очите и ще те преведем през една вратичка, а ти недей да вдигаш врява — или веднага ще извикаме полицията, та и в съня си да нямаш мира от нея!

Сега няма да ми стигне времето да опиша влизането на Илайза в пещерата с тайния проход. Тя тръгна, като най-напред провря главата си, момичетата я бутаха отзад, а момчетата я дърпаха напред. Ако Джералд не беше съобразил да й завържат и ръцете, децата можеха здравата да си изпатят. Така, въпреки взетите мерки, ръката на Мейбъл бая се ожули, когато се озова между студената скала и неспокойното токче на едната невидима обувка на прислужницата. Също така, не смятам да ви занимавам и с всичко онова, което тя издума, докато децата я превеждаха през обраслата с папрати падина. Най-после преминаха дружно под свода, за да се окажат в страната на чудесата — как иначе можеше да се нарече дивният италиански пейзаж, който се разкриваше пред очите им? Илайза почти беше изгубила ума и дума, когато най-сетне й свалиха превръзката от очите под една плачеща върба. Това стана недалеч от статуята на Диана, която стоеше изправена с лък в ръка, стъпила едва ли не само на палеца на крака си — възможно най-неудобната поза за стрелба с лък, която някога бих могла да си представя. Чу се гласът на Джералд:

— Ето, това е всичко. Сега остава само да се наслаждаваме на гледката, на сладкишите и на всичко останало.

— И да си изпием чая! — настоятелно напомни Джими.

Така си и беше.

След като Илайза веднъж завинаги се увери, че колкото и невидима да беше, все пак никой не можеше да гледа какво й минава през гърлото и стомаха и че няма начин децата да надникнат в нея и да преброят колко кифли точно е погълнала, тя най-сетне си пое дъх с облекчение и похапна както тя си знаеше. Впрочем, другите също закусиха с удоволствие.

Ако искате да изпитате истинска наслада от следобедния чай, трябва за обяд непременно да са ви поднесли кълцано говеждо с картофи и оризов пудинг, а след това да сте преживели няколко часа, изпълнени със силни вълнения, добре е също така да изпиете чая си колкото е възможно по-късно.

Меките и хладни багри на потъналата в зелено и сиво градина вече се бяха променили. Зеленото бе станало почти златисто, а сенките — почти черни. Езерото пред храма на Феб Аполон, в което плуващите лебеди се отразяваха с главата надолу, се къпеше в розовите отблясъци на няколко пухкави облачета, разположени тъкмо срещу залеза.

— Хубаво е — промърмори Илайза, — съвсем като на картинка, нали? Като на някоя пощенска картичка, от ония, по за две пени.

— Трябва да се прибирам! — спомни си Мейбъл.

— Пък аз не мога да се прибера в този вид. Ще трябва да остана тук и да живея като диваците в тази бяла колиба, ами поне да имаше стени и врати — опечалено въздъхна Илайза.

— Тя говори за храма на Дионисий^[2] — обясни Мейбъл, като посочи към постройката.

Изведнъж слънцето се скри зад тъмната редица елхови дървета, които покриваха върха на склона. До този миг на светлината на залеза белият храм изглеждаше розов. Сега той внезапно стана по-скоро сивкав.

— Трябва да е много приятно място за живеене, дори и такъв, какъвто си е! — подхвърли Катлийн.

— Вярно — прекъсна я Илайза, — ама много духа! Изобщо не ми харесва! Я виж колко стълби има! Нали всеки ден трябва да ги мие човек! Да ги питаш от какъв зор строят къщи, дето и стени нямат. Та кой живее вътре, като… — Тя не довърши думите си, само се опули и възкликна: — Това пък какво е?

— Кое?

— Ами ей онова там, бялото, дето слиза по стълбите! Леле, леле, че то било момък от бял мрамор и, пу-пу, колко е хубав и, да ме прости Господ, ама няма нищичко върху себе си, също като ангелчетата, дето ги виждах едно време!

— След залез слънце статуите тук оживяват — обясни Джералд с многозначителни нотки в гласа си.

— Виждам де — Илайза не изглеждаше нито учудена, нито обезпокоена. — Ето там още една. Вижте го само, и той е такъв, ама има крилца на крачката си, като същинско гълъбче.

— Това трябва да е Меркурий — каза Джералд.

— На табелката под статуята с крилати глезени пише: „Хермес“^[3] — обърна внимание Мейбъл. — Само че…

— Аз пък не виждам никакви статуи — обади се отегчено Джими. — Вие какво, да не се занасяте с мен?

— Не ги ли виждаш? — Джералд шепнеше, но всъщност нямаше от какво да се тревожи, тъй като Илайза бе насочила цялото си внимание към бързо движещите се насам-натам невидими статуи и не можеше да откъсне удивени очи от тях. — Не ги ли виждаш? По залез слънце те оживяват… Само дето човек не може да ги види, ако сам не е невидим. И с мене стана така, затова знам. Но дори и да ги вижда, човек няма от какво да се страхува. Само не бива да ги докосва.

— Че що не я накараме да пипне някоя от статуите, пък ние да гледаме какво ще стане? — попита Джими.

— Глейте го само, ма той скочи във водата! — възторжено извика Илайза. — Олеле, че той не можел да плува! Пък сега оня, другичкият, дето има крилца като на гълъбче, литна над езерото и току се закача с него. Е, на това му викам красота! Тия двамцата са баш като амурчетата, дето ги правят за украса на сватбените торти. А, там имало още един, такъв един дребничък, ама ушите му — дълги, а край него препуска едно еленче, дето трябва да е още сукалче! Я, я погледнете, и жената там, с пеленачето, дето само го подхвърля нагоре-надолу, хвърли — хване, хвърли — хване, все едно не е дете, ми някоя топка. Чудя й се на акъла как не я е страх да го подмята така! Ама пък е хубаво да ги гледа човек!

Обширният парк се простираше пред децата, целият потънал в сенки — все по-плътни и по-мрачни, а тишината сякаш ставаше все по-дълбока. Статуите — бели и неподвижни, ясно се очертаваха в здрача. Но Илайза виждаше друго. Тя се взираше в безмълвния парк напрегнато. Децата също наблюдаваха мълчаливо. Вечерта се спусна полека, досущ като воал, който става все по-плътен, по-тежък и по-тъмен. Така настъпи нощта. Луната изгря над върховете на високите дървета.

— Майчице мила! — извика изведнъж Илайза. — Че той, оня сополанко с еленчето, идва право към мене, Господ да ми е на помощ!

В следващия миг прислужницата се разпищя колкото й глас държи, но писъците й ставаха все по-слаби, а по чакъла на алеята се разнесе шумът на бързо отдалечаващи се токчета.

— Бързо! — извика решително Джералд. — Докоснала е статуята и е изгубила ума и дума от страх! Нали и с мен стана същото! Хайде, тичайте! По-бързо, че ще подлуди целия град, ако цъфне там в този вид. Представяте ли си — само един глас и чаткане на обувки!

И те затичаха. Но Илайза имаше голяма преднина. А когато решаваше да мине през тревата, децата не чуваха стъпките й и се налагаше да я изчакват да се върне на чакъла, за да се ориентират по трополенето. Пък и тя беше много подплашена, а страхът дава неподозирани сили.

— Аз съм дотук, трябва да се прибирам! Ще се видим утре — каза задъхано Мейбъл, когато продължителното преследване ги доведе до терасата на замъка. — Излязла е през двора на конюшнята.

— Да минем през задния вход! — едва изрече запъхтеният Джералд, когато свърнаха в ъгъла на тяхната улица. Двамата с Джими заобиколиха бъчвата с вода. Жив човек не се виждаше пред здраво заключената врата, но определено се долавяше, че все пак там има някой, който, макар и невидим, правеше всичко възможно да я отвори. Църковният часовник отброи половин час.

— Девет и половина — едва успя да каже Джералд. — Я се опитай да свалиш пръстена. Сега може и да се извади.

Момчето говореше към празното стъпало. Изведнъж там се появи Илайза, цялата раздърпана, останала без дъх, с разпуснати и разбъркани коси. Якичката й беше съвсем измачкана, а дрехите — в пълен безпорядък. Тя внезапно протегна ръка. В нея на лунната светлина проблясваше тъмното кръгче на вълшебния пръстен.

* * *

— Добрутро! — разнесе се гласът на кавалера на Илайза на другата сутрин. Той вече я очакваше, когато тя отвори входната врата с кофа вода и с голям парцал в ръка. — Язък, че вчера не можа да излезеш.

— И мене ме е яд, та не мога да си намеря място! — рече Илайза, докато забърсваше с парцала най-горното стъпало. — Ами ти какво прави?

— Абе нещо главата ме болеше — отвърна благородният кавалер. — Така ме цепеше, че трябваше да лежа по-голямата част от следобеда. На тебе кво ти беше?

— А, нищо особено! — отговори избраницата му.

* * *

— Туй всичкото трябва да съм го сънувала — промърмори прислужницата, когато благородният кавалер си тръгна. — Ама нищо, ще ми бъде за урок, та друг път да знам и да не пипам чужди пръстени в залисията.

— Значи не са й казали, че съм се държал като смахнат — си рече той, като вървеше към къщи. — Само от слънцето ще ми е станало нещо. Нали така им става и на нашите войници в Индия. Дано да не правя често такива работи! Хайде, точка на въпроса!