Реймънд Чандлър
Сбогом, моя красавице (37)

37

Във вентилатора духаше студен въздух. Пътят до палубата ми се стори дълъг. След три минути, които ми се сториха като час, подадох предпазливо глава през роговидния отвор. Наблизо загърнатите в платнища лодки бяха като сиви петна. В мрака приглушени гласове мърмореха. Лъчът на прожектора бавно се въртеше в кръг. Идеше от по-висока точка, навярно от платформа на върха на една от ниските мачти. Горе сигурно имаше и някой юнак с автомат, дори и с лека картечница. Слаба работа, слаба утеха, щом като някой бе оставил товарния бакборд така удобно незаключен.

Далечна музика тътнеше като фалшивия бас на евтино радио. Под главата ми светеше светлината на мачтата и през по-високите пластове мъгла надзъртаха няколко непримирими звезди.

Измъкнах се от вентилатора, извадих 38-калибровия си пистолет, като го държах притиснат о ребрата си, криейки го с ръкав. Направих три безшумни стъпки и се ослушах. Нищо не стана. Мърморенето бе престанало, но не заради мен. Сега можех да определя откъде идеше, между две спасителни лодки. И изведнъж от нощта и мъглата, както често мистериозно става, се събра във фокус достатъчно светлина, за да освети мрачната деловитост на картечница, поставена на висока тринога и наведена през перилото. Край нея стояха двама души, неподвижно, без да пушат, и гласовете им замърмориха отново — тих шепот, който никога не прерасна в думи.

Твърде дълго слушах мърморенето им. Друг глас проговори ясно зад мен.

— Съжалявам, но на гостите не е разрешено да се качват на палубата.

Извърнах се не твърде бързо и го погледнах в ръцете. Те бяха светли петна и бяха празни.

Отстъпих встрани, кимайки, и краят на лодката ни скри. Мъжът ме последва учтиво с безшумни стъпки по влажната палуба.

— Струва ми се, че се загубих — рекох аз.

— И на мен така ми се струва. — Той имаше младежки глас, а не като издялан от мрамор. — Но там, в дъното на стълбата, има врата. Тя има секретна ключалка. Добра ключалка. Едно време стълбището бе отворено, имаше само верига и месингов знак. Но разбрахме, че хората с по-буен нрав не се съобразяват с това.

Говореше дълго или от учтивост, или защото изчакваше. Не знаех кое от двете.

— Някой трябва да е оставил вратата отворена — рекох аз.

Главата в сянка кимна. Бе по-нисък от мен.

— Разбирате обаче за какво ни плащат. Ако някой я е оставил отворена, на шефа хич няма да му се хареса. А ако не е, бихме желали да знаем как се качихте тук. Сигурен съм, че схващате мисълта ми.

— Не е трудно. Хайде да слезем и да поговорим с шефа.

— Вие с компания ли дойдохте?

— С една прекрасна компания.

— Трябваше да си стоите при тях.

— Нали знаете как става, обърнеш за миг глава и вече някой друг й поръчва пиене.

Той се захили. После леко раздвижи челюстта си нагоре-надолу.

Приведох се и отскочих жабешки настрани и свистенето на палката издаде дълга, безсмислена въздишка в спокойния въздух. Напоследък всяка палка замахваше от само себе си към мен. Високият изруга.

— Върви напред и не се бой — рекох аз, като пуснах предпазителя шумно.

Понякога дори и зле изпълнена сцена разтърсва залата. Високият стоеше като вкопан и успях да видя палката да се люлее на китката му. Този, с когото бях разговарял, премисляше ситуацията, без да бърза.

— С това не печелиш нищо — рече той мрачно. — Никога няма да слезеш от кораба.

— Мислих по този въпрос. После ми хрумна, че това не е ваша работа. — Сценката не ми се удаваше.

— Какво искаш? — попита той спокойно.

— Имам шумен пистолет. Но това не значи, че трябва да го изпробвам. Искам да говоря с Брънет.

— Отиде по работа в Сан Диего.

— Ще говоря със заместника му.

— Бива си те — каза симпатичният. — Да слезем долу. Ще прибереш ютията, преди да минем през вратата.

— Ще я прибера, когато бъда сигурен, че ще мина през вратата.

Изсмя се леко.

— Върни се на поста, Слим. Аз ще се оправя.

Пое лениво пред мен и високият сякаш се стопи в мрака.

— Следвай ме де.

Вървяхме в индианска нишка по палубата. Спуснахме се по обковани с месинг хлъзгави стъпала. В дъното имаше дебела врата. Отвори я и погледна ключалката. Усмихна се, кимна, държейки вратата да мина, и аз прекрачих, прибирайки пистолета в джоба си. Вратата се затвори и изщрака зад нас. Той рече:

— Спокойна вечер засега.

Пред нас имаше позлатена арка, а отвъд нея игрална зала, не дотам претъпкана. Приличаше много на всяка друга игрална зала. В далечния край имаше ниско стъклено барче и няколко столчета. По средата имаше стълба, която се спускаше надолу, музиката се усили и замря. Долових шум на рулетка. Един мъж раздаваше карти за фараон на самотен посетител. Нямаше повече от шестдесет души в залата. На масата за фараон имаше купчина жетони, достатъчни да основеш банка. Играчът бе възрастен белокос човек, който наблюдаваше вежливо и внимателно раздаващия.

Двама мълчаливи мъже във вечерни костюми минаха през арката, като си даваха вид, че се разхождат и нищо не ги интересува. Това трябваше да се очаква. Закрачиха към нас и нисичкият строен младеж с мен ги зачака. Бяха още далеч от арката, когато мушнаха ръце в страничните си джобове, тършувайки само за цигари, разбира се.

— Отсега нататък ще трябва да въведем малко ред тук — рече нисичкият. — Мисля, че нямате нищо против?

— Вие сте Брънет — казах аз изведнъж. Той сви рамене.

— Разбира се.

— Не изглеждате чак толкова опасен.

— Надявам се.

Двамата във вечерните костюми се приближиха внимателно към мен.

— Влезте. Тук можем да говорим на спокойствие — рече Брънет.

Отвори вратата и те ме внесоха под мишници.

Стаята хем приличаше на каюта, хем не приличаше. Две месингови лампи висяха на пръстен от преплетени халки над едно тъмно писалище, което не бе дървено, а навярно пластмасово. В ъгъла имаше две койки. Материалът, от който бяха направени, беше имитация на дърво. По-ниската от двете бе оправена, а на горната имаше половин дузина калъфки на грамофонни плочи. Един голям радиограмофон стоеше в ъгъла. Имаше червено кожено кресло, червен килим, високи пепелници, табуретка с цигари, гарафа и чаши, малко барче, което се намираше срещу койките.

— Седни — рече Брънет и обиколи писалището. На него имаше много делови на вид книжа, с колони от цифри, сметнати от касовата машина. Седна в директорския стол с висок гръб, наклони го леко и ме огледа. После стана отново, свали си сакото и шала и ги хвърли настрана. Седна отново. Взе една писалка и си почеса меката част на ухото с нея. Имаше котешка усмивка, но аз обичам котките.

Не бе нито стар, нито млад, нито дебел, нито слаб. Прекарвайки голяма част от времето си в океана или близо до него, той бе придобил хубав, здравословен тен. Косата му бе ореховокафява, естествено къдрава и още по накъдрена от морския въздух. Челото му бе тясно, умно, а в очите му се криеше деликатна заплаха. Бяха жълтеникави на цвят. Имаше хубави ръце, не изнежени до безвкусица, а добре поддържани. Вечерният му костюм бе в тъмносиньо, както прецених, защото изглеждаше черен. Смятам, че перлата на връзката му бе малко голяма, но това може да е било и от завист.

Гледа ме доста дълго време, преди да каже:

— Той има пистолет.

Един от кадифените здравеняци опря в гърба ми нещо, което вероятно не бе въдица. Търсещи ръце прибраха пистолета и ме опипаха за друго оръжие.

— Да желаете нещо? — запита нечий глас. Брънет поклати глава:

— Не засега.

Един от телохранителите плъзна автоматичния ми пистолет по писалището. Брънет остави писалката, взе един нож за хартия и забута леко пистолета по попивателната.

— Е — каза той спокойно, като поглеждаше над рамото ми. — Трябва ли сега да обяснявам какво искам?

Единият излезе бързо и затвори вратата. Другият бе така притихнал, че все едно го нямаше. Настъпи дълго, спокойно мълчание, нарушавано от далечния шум на гласове, приглушена музика и някъде отдолу едно глухо, почти недоловимо туптене.

— Ще пиете ли нещо?

— Благодаря.

Горилата ни приготви две питиета на малкия бар. Не се опита да скрие чашите от погледа ми, докато ги приготовляваше. Постави по една от двете страни на писалището на черни подложки.

— Цигара?

— Благодаря.

— Египетски пушите ли?

— Разбира се.

Запалихме. Отпихме. Имаше вкус на хубаво шотландско уиски. Горилата не пиеше.

— Това, което желая… — започнах аз.

— Извинете, но това едва ли е от значение, нали?

Мека, котешка усмивка и лениво полупритваряне на жълтите очи.

Отвори се вратата и другият се върна с Куртката, с гангстерската му уста и всичко останало. Хвърли ми един поглед и лицето му стана бяло като хайвер.

— Не е минал през мен — рече бързо, кривейки крайчеца на устните си.

— Имаше пистолет — рече Брънет, побутвайки го с ножа за хартия. — Ей този. Дори ми го завря едва ли не в ребрата горе на палубата.

— Не е минавал през мен, шефе — рече Куртката припряно.

Брънет вдигна леко жълтите си очи и ми се усмихна.

— Е?

— Уволнете го — рекох аз. — Тикнете го на друго място.

— Таксистът ми е свидетел — изръмжа Куртката.

— Слизал ли си от мостика от пет и половина насам?

— Нито за минутка, шефе.

— Това не е отговор. Цяла империя може да рухне за една минутка.

— Нито за секунда, шефе.

— Обаче може да го метне човек — рекох аз и се засмях.

Куртката направи плавна, плъзгаща се стъпка като боксьор и юмрукът му изплющя като камшик. Почти достигна слепоочието ми. Разнесе се тъп звук. Юмрукът му като че се стопи във въздуха. Строполи се настрани и се вкопчи в ъгъла на писалището, а после се отърколи по гръб. Приятно бе да виждаш как някой друг бива халосан за разнообразие.

Брънет продължи да ми се усмихва.

— Надявам се, че не го обвиняваш несправедливо — рече той. — Остава нерешен въпросът за вратата към стълбището.

— Случайно е била оставена отворена.

— Ще намислиш ли друго обяснение?

— Не пред тази тълпа.

— Ще разговаряме насаме — рече Брънет, гледайки само мен.

Горилата вдигна Куртката за лактите и го повлече през каютата, а партньорът му отвори вътрешната врата. Излязоха навън. Вратата се затвори.

— Е, добре — рече Брънет. — Кой си ти и какво искаш?

— Частен детектив съм и искам да говоря с Малой Лоса.

— Покажи документ, че си частно ченге.

Показах му. Хвърли портфейла обратно през писалището. Обветрените му устни продължаваха да се усмихват и усмивката му взе да става предвзета.

— Разследвам едно убийство. Убийството на един човек на име Мариот-близо до вашия клуб „Белведере“ миналия четвъртък вечерта. Това убийство е свързано с друго убийство, на една жена, извършено от Малой, бивш затворник и обирач на банки и изобщо опасен тип.

Той кимна.

— Още не съм те попитал какво общо имам аз с това. Предполагам, че ще стигнеш и дотам. Да речем, че ми кажеш как се качи на кораба ми?

— Вече ви казах.

— Но не беше вярно — рече той благо. — Името ти беше Марлоу. Не беше вярно, Марлоу. И ти го знаеш. Момчето долу на платформата не лъже. Аз подбирам внимателно хората си.

— Собственик сте на част от Бей Сити. Не знам колко е голяма частта, но е достатъчна за целите ви. Човек на име Сондърборг държи едно пансионче за престъпници. Продава цигари с марихуана, организира обири и укрива опасни типове. Естествено, не би могъл да върши всичко това без връзки. Мисля, че не би могъл да мине и без вас. Малой бе отседнал при него. Малой е офейкал. Малой е около два и десет висок и не може лесно да се скрие. Мисля, че прекрасно би могъл да се скрие на един от комарджийските кораби.

— Наивен си — рече Брънет меко. — Да предположим, че съм искал да го скрия, защо трябва да рискувам? — отпи той от питието си. — В края на краищата моят бизнес е друг. Достатъчно трудно е да се осигури редовна таксиметрова служба без куп неприятности. Светът е пълен с места, където един престъпник може да се скрие. Ако има пари, разбира се. Друга идея не ти ли идва наум?

— Идва ми, ама да върви по дяволите.

— Не мога с нищо да ти помогна. И така, как се качи на кораба?

— Няма пък да ви кажа.

— Ще те принудя да проговориш, Марлоу — зъбите му проблеснаха на светлината на месинговите корабни лампи. — В края на краищата това е лесна работа.

— Ако ви кажа, ще предадете ли нещо на Малой?

— Какво нещо?

Пресегнах се за портфейла, лежащ на писалището, извадих една картичка и я обърнах наопаки. Оставих настрани портфейла и взех молив. Написах пет думи на гърба на картичката и я бутнах през писалището. Брънет я взе и прочете написаното от мен.

— Нищо не разбирам — рече той.

— Малой ще разбере.

Облегна се назад и се вторачи в мен.

— Не те разбирам. Рискуваш кожата си, за да дойдеш тук и да ми връчиш картичка, която трябва да предам на някакъв си тип, когото дори не познавам. Не виждам смисъла.

— Няма смисъл, ако не го познаваш.

— Защо не си остави пистолета на брега и не дойде като всички?

— Първия път забравих. После вече знаех, че оня здравеняк в куртката никога няма да ме пусне на борда. И тогава срещнах случайно един човек, който знаеше друг начин.

Жълтите му очи светнаха с нов пламък. Усмихна се и нищо не каза.

— Този човек не е мошеник, но си е отварял добре ушите на брега. Имате товарен трюм, който не е залостен отвътре, и вентилационна шахта, на която решетките са свалени. Трябва да се справиш само с едного, за да стигнеш палубата. Добре ще е да проверите списъка на екипажа си, Брънет.

Той раздвижи устни плавно, една върху друга. Погледна отново картичката.

— На борда на кораба няма човек на име Малой — рече той. — Но ако казваш истината за онзи товарен трюм, става.

— Идете и го вижте сам.

Продължаваше да гледа надолу.

— Ако има начин да предам бележката ти на Малой, ще го направя. И аз не знам защо ли се занимавам с това.

— Вижте този товарен трюм.

Той остана съвсем притихнал за момент, после се приведе напред и бутна пистолета ми по писалището към мен.

— Само като си помисли човек какво върша — размишляваше той, сякаш бе сам. — Управлявам градове, избирам кметове, корумпирам полицията, търгувам с наркотици, крия престъпници, обирам стари жени, фрашкани с бисери. Хубавичко си прекарвам — изсмя се той кратко. — Хубавичко си прекарвам.

Пресегнах се, взех си пистолета и го мушнах обратно под мишницата си. Брънет се изправи.

— Нищо не обещавам — рече той, взирайки се в мен втренчено. — Но ти вярвам.

— Разбира се, че не ми вярвате.

— Рискуваш доста, за да чуеш толкова малко.

— Да.

— Е… — направи той жест без каквото и да е значение и след това подаде ръка през писалището. — Стисни ръката на един будала — рече той спокойно.

Ръкувах се с него. Ръката му бе малка, твърда и леко топла.

— Няма да ми кажеш как разбра за този товарен трюм?

— Не мога. Но човекът, който ми каза, не е мошеник.

— Мога да те накарам да кажеш — рече той, но мигновено поклати глава. — Не. Вече веднъж ти повярвах. Ще ти повярвам още веднъж. Стой тук и пий още едно.

Натисна звънеца. Вратата в дъното се отвори и един от вежливите здравеняци влезе.

— Стой тук. Дай му да пие, ако иска. Без грубиянщини.

Наемният бияч седна и ми се усмихна хладнокръвно. Брънет излезе забързан от канцеларията. Запалих цигара, допих си питието. Наемният бияч ми приготви още едно. Изпих и него и изпуших още една цигара.

Брънет се върна и изми ръцете си в ъгъла, после отново седна зад бюрото си. Кимна с глава на телохранителя и той излезе безмълвно.

Жълтите очи ме изучаваха.

— Печелиш, Марлоу. А имам сто шестдесет и четирима души екипаж. Е… — сви рамене той. — Може да се върнеш с такси. Никой няма да те безпокои. Що се отнася до посланието ти, имам няколко връзки. Ще ги използвам. Лека нощ. Навярно би трябвало да ти благодаря. За демонстрацията.

— Лека нощ — казах аз, станах и излязох.

На товарната платформа постът бе сменен. Върнах се с друго такси. Минах покрай залата за бинго и се облегнах на стената.

След няколко минути се появи Ред и се облегна на стената до мен.

— Леснотия, какво ще кажеш? — рече Ред спокойно на фона на тромавите, ясни гласове на крупиетата, които съобщаваха номерата.

— Благодарение на теб. Съгласи се. Разтревожен е.

Ред се огледа насам-натам и приближи още повече устните си до ухото ми.

— Намери ли твоя човек?

— Не. Но се надявам, че Брънет ще намери начин да му предаде една бележка.

Ред извърна глава и погледна отново към масите. Прозя се и се изправи. Мъжът с нос като клюн се появи отново. Ред пристъпи към него и рече:

— Здрасти, Олсон — и едва не го катурна, минавайки край него.

Олсон го изгледа кисело и оправи шапката си. После плюна злобно на пода.

Щом като си тръгна, напуснах залата и отидох отзад на паркинга, където бях оставил колата си.

Върнах се в Холивуд, оставих колата и се качих в апартамента.

Свалих си обувките и се заразхождах по чорапи, опипвайки пода с пръстите на краката си. Те още ми изтръпваха от време на време.

После седнах на разгънатото легло и се опитах да пресметна с колко време разполагам. За да намеря Малой, може би щяха да са нужни часове или дни. Можеше изобщо да не го намеря, докато полицията не го залови. Ако изобщо успееха да го заловят… жив.