Реймънд Чандлър
Сбогом, моя красавице (3)

3

Разбира се, заведението на Флориан бе затворено. Пред него в една кола седеше явен цивилен агент и четеше вестник с едно око. Не разбирах защо си губеха времето. Никой наоколо не знаеше нищо за Малой Лоса. Биячът и барманът не се намериха. Никой на улицата не знаеше нищо за тях, нито къде се намират.

Минах бавно, паркирах зад ъгъла и останах на мястото си, загледан в един негърски хотел диагонално срещу заведението на Флориан, след най-близката пряка. Казваше се хотел „Сан Суси“. Слязох, прекосих пеша пресечката и влязох в него. Два реда груби празни столове се гледаха един друг от двете страни на ивица жълтеникавокафяв килим. Отзад в сумрака имаше бюро и зад него седеше плешив мъж със затворени очи, кръстосал спокойно меките си кафяви ръце пред себе си. Дремеше или поне така изглеждаше. Носеше вратовръзка-панделка, която сякаш е била вързана в 1880 година. Зеленият камък на карфицата не бе чак толкова голям колкото ябълка. Голямата му отпусната брадичка кротко се бе нагънала върху връзката, а кръстосаните му ръце бяха спокойни и чисти, с маникюр и сиви полумесечини в моравото на ноктите.

На гравирана металическа табелка до лакътя му стоеше надпис:

„Този хотел се намира под закрилата на Международните обединени агенции Лтд. Инк“

Когато кроткият кафяв мъж отвори замислено едно око, аз му посочих табелата.

— Проверка от ОЗХ. Някакви неприятности?

ОЗХ означава Отдел за защита на хотелите, отдел на голяма агенция, която се занимава с фалшификатори на чекове и с онези, които се изнизват през задния вход, оставяйки неплатени сметки и купени на старо куфари, пълни с тухли.

— Неприятности ли, братко — каза чиновникът с висок мелодичен глас, — току-що се отървахме от тях.

Сниши гласа си с няколко октави и добави:

— Как ти беше името?

— Марлоу. Филип Марлоу…

— Хубаво име, братко. Чисто и жизнерадостно. Добре изглеждаш днес.

Сниши глас отново:

— Но не си човек на ОЗХ. От години не се е мяркал такъв.

Разпери ръце и посочи безразлично табелата:

— Взех я на старо, братко, просто за ефект.

— Добре — рекох аз. Облегнах се и започнах да въртя половиндоларова монета на голото, одраскано дърво на тезгяха.

— Да си чул какво се е случило у „Флориан“ тази сутрин?

— Забравих, братко.

Вече и двете му очи бяха отворени и той наблюдаваше неясните светли очертания на въртящата се монета.

— Светили маслото на шефа. Някой си Монтгомери. Счупили му врата.

— Дано Господ приеме душата му, братко.

Гласът отново се сниши:

— Ченге?

— Частно… с поверителна задача. От пръв поглед си личи кой може да пази тайна.

Изгледа ме, после затвори очи и се замисли. Отвори ги отново предпазливо и се вторачи във въртящата се монета. Не можеше да устои на изкушението.

— Кой го стори? — запита той меко. — Кой нареди Сам?

— Един престъпен тип, току-що излязъл от затвора, се ядоса, че заведението не било за бели. Изглежда, преди е било за бели. Може би си спомняш?

Не каза нищо. Монетата избръмча, падна с лек звън и застана неподвижна.

— Какво предпочиташ? Да ти прочета глава от Библията, или да те черпя едно питие? Избирай.

— Братко, предпочитам да чета Библията в уединението на семейния кръг.

Очите му светнаха подмазвачески, втренчено.

— Може би току-що си обядвал.

— Човек с моето телосложение и разположение на духа се стреми да мине без обяд — сниши глас той. — Мини от тази страна на бюрото.

Минах отстрани, извадих плоското шише с гарантиран бърбън от джоба си и го поставих на поличката. Върнах се обратно отпред. Наведе се и го огледа. Изглеждаше доволен.

— Не мога да ти гарантирам нещо, братко. Но за мен е удоволствие да му сръбна в твоя компания.

Отвори бутилката, постави две малки чаши на бюрото и безшумно ги напълни до ръба. Вдигна едната, помириса я внимателно и я изля в гърлото си с щръкнал малък пръст.

Опита вкуса му, замисли се, кимна и рече:

— Уискито е екстра, братко. С какво мога да ти бъда полезен? Няма пукнатина в тротоара наоколо, която да не познавам отблизо. Да, гос’ине, това питие е добра компания. — И той напълни отново чашата си.

Казах му какво се бе случило у „Флориан“ и защо. Втренчи се сериозно в мен и поклати плешивата си глава.

— Заведението на Сам бе хубаво и тихо отгоре на всичко. От месец никого не са намушкали там.

— Когато преди около шест или осем години заведението бе за бели, как се казваше?

— Електрическата фирма е нещо скъпо, братко.

Кимнах.

— Мина ми през ума, че името може да е същото. Малой вероятно щеше да каже нещо, ако бе сменено. Но кой бе собственикът?

— Чудя ти се на акъла, братко. Името на тоз беден грешник бе Флориан. Майк Флориан…

— И какво стана с Майк Флориан?

Негърът разпери нежните си кафяви ръце. Гласът му бе звучен и тъжен.

— Умря, братко. Призован бе от Бога. В хиляда деветстотин тридесет и четвърта, а може в тридесет и пета. Не съм сигурен. Пропилян живот и спиртосани бъбреци, разправяха хората, братко. Безбожникът се сгромолясва като кастриран бик, но там горе го чака милост, братко.

Гласът му се сниши до делово равнище:

— Да пукна, ако зная нещо.

Затвори здраво бутилката и я плъзна през тезгяха.

— Две, нито капка повече, братко… преди залез-слънце. Благодаря ти. Подходът ти ласкае достойнството на човека… Остави вдовица. На име Джеси.

— Какво стана с нея?

— Многото въпроси свидетелствуват за стремеж към познание, братко. Не съм чул. Виж в телефонния указател.

В тъмния ъгъл на фоайето имаше телефонна будка. Отидох и затворих вратата достатъчно, за да светне лампата. Затърсих името в парцаливия, вързан с верига указател. В него изобщо нямаше Флориан. Върнах се на бюрото.

— Няма нищо.

Негърът се наведе със съжаление, извади един градски указател върху бюрото и го бутна към мен. Затвори очи. Започваше да му омръзва. В него имаше някаква Джеси Флориан. Вдовица, според указателя. Живееше на 1644 Западна, номер 54. Зачудих се какво ли съм употребявал вместо мозък цял живот.

Преписах адреса на парче хартия и бутнах указателя обратно през бюрото. Негърът го сложи отново на мястото му, ръкува се с мен, после кръстоса ръце на бюрото точно както когато влязох. Очите му бавно се притвориха и той, изглежда, заспа.

За него случаят бе приключен. На път към вратата се обърнах и му хвърлих един поглед. Очите му бяха затворени и той дишаше спокойно и равномерно; леко посдвиркваше. Плешивата му глава блестеше.

Излязох от хотел „Сан Суси“ и се отправих към колата си. Изглеждаше твърде лесно. Изглеждаше прекалено лесно.