Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Филип Марлоу (2)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Farewell, My Lovely, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 52 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
hammster (2007)
Разпознаване и корекция
mitio (2007)

Издание:

РЕЙМЪНД ЧАНДЛЪР

Сбогом, моя красавице

Американска, второ издание.

Художествено оформление Текла Алексиева.

Коректори Ана Лазарова и Тотка Вълевска.

Формат 32/70/100, печ. коли 16, изд. коли 10,35.

Издателство АТЛАНТИС

Предпечатна подготовка — БИБЛИОТЕКА 48, ООД

Печат — ДФ ПОЛИПРИНТ — Враца

 

© Raymond Chandler

Farewell, My Lovely

Penguin Books, 1949

© The Estate of Raymond Chandler, 1940

® Георги Даскалов, преводач, 1981

© Издателство АТЛАНТИС, 1992

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация

Статия

По-долу е показана статията за Сбогом, моя красавице от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Тази статия е за романа на Реймънд Чандлър. За филма на Дик Ричардс вижте Сбогом, моя красавице (филм).

Сбогом, моя красавице
Farewell, My Lovely
АвторРеймънд Чандлър
Първо издание1940 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанркриминале
Видроман
ПредходнаГолемият сън (1939)
СледващаВисокият прозорец (1942)
ISBNISBN 9544598049

Сбогом, моя красавице (на английски: Farewell, My Lovely) е вторият роман от американския писател Реймънд Чандлър. Издаден е през 1940 година от издателската къща на Алфред А. Нопф. Книгата е базирана върху разказите на автора: Мъжът, който обичаше кучета (1936), Изпробвай момичето (1937) и Mandarin's Jade (1937).

Новелата е истинска експлозия от метафори и алюзии. Филип Марлоу е заобиколен от една от най-богатите сбирки на гротескови герои в американската литература.[1]

Въпреки че е написан след Големият сън, това е първият филмиран роман на Чандлър. Сюжетът му е използван за база на третия филм The Falcon Takes Over (1942) от поредицата за Гай Станхоп – Сокола. През 1944 година е заснет втори филм по романа – „Убийство, скъпа моя“, режисиран от Едуард Дмитрик. Тридесет години по-късно през 1975 година, излиза и третата екранизация с участието на Робърт Мичъм в ролята на Марлоу.

Първото издание на Сбогом, моя красавице на български език е през 1981 година от „Издателство Георги Бакалов“ в поредицата „Библиотека Галактика“.[2]

Бележки и Източници

Външни препратки

Уикицитат
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

20

Колата бе тъмносиня, седемместна лимузина „Пакард“ последен модел, по поръчка. Кола, в която можеш да се качиш с огърлицата си от перли. Паркирана бе до един противопожарен кран, а зад волана седеше мургав чуждоземен на вид шофьор с лице като дърворезба. Вътрешността бе облицована в сива коприна на баклави. Индианецът ме тури отзад. Седнал сам в колата, аз се чувствувах като височайши труп, подреден от погребалния агент с много вкус.

Индианецът се качи до шофьора и колата обърна по средата на улицата, а едно ченге отсреща се провикна „Хей!“ боязливо, сякаш нямаше нас предвид, а после бързо се наведе да завърже обувката си.

Поехме на запад, спуснахме се на булевард „Залез“ и бързо и безшумно се понесохме по него. Индианецът седеше неподвижен до шофьора. От време на време до мен се донасяше по някой полъх от личността му. Шофьорът изглеждаше полузаспал, но задминаваше ловки момчета в спортни лимузини, сякаш ги влачеха на буксир. Навсякъде го посрещаха със зелена светлина. За някои шофьори е така. Нито веднъж не бе червено.

Свихме по осветените два-три километра на околовръстното шосе покрай антикварните магазини с известни фирми на витрините, пълни с брюкселска дантела и древни оловни съдини, покрай разкошните нови нощни локали с прочути шефове и еднакво прочути комарджийници, ръководени от изискани възпитаници на „Пурпурната банда“, покрай сега старомодните здания от колониалната епоха на крал Джордж, покрай красивите модернистични здания, в които холивудските търговци на плът никога не преставаха да говорят за пари, покрай крайпътен ресторант, който някак си не се връзваше с останалите сгради, макар и момичетата да бяха облечени в бели копринени блузи и кивери на барабанчици и нямаха нищо друго освен лъснати ярешки хесенски ботуши от хълбоците надолу. Покрай целия този панаир, надолу по широкия заоблен завой до конската пътека при Бевърли Хилз, покрай светлините на юг, във всички цветове на спектъра, кристално чисти в една вечер без мъгла, покрай сенчестите имения по хълмовете на север, извън Бевърли Хилз и нагоре по криволичещия булевард в полите на планината, където се чувствуваше внезапният, хладен здрач и полъхът на вятъра откъм морето.

Следобедът бе топъл, но жегата бе отминала. Профучахме покрай далечен грозд осветени здания и безкрайна поредица осветени имения, доста отдалечени от шосето. Спуснахме се и заобиколихме огромно зелено поле за поло, а до него също така огромно поле за тренировки, изкачихме се отново на някакъв хълм и свихме към планината по стръмен хълмист път от чист бетон, който минаваше покрай портокалови горички, прищявка на някой богаташ, защото в тази област не вирееха портокали, а после малко по малко осветените прозорци на милионер-ските къщи изчезнаха, пътят се стесни и стигнахме „Стилууд Хайтз“.

Мирисът на пелин лъхаше откъм каньона и ми напомняше за един мъртвец под безлунно небе. Тук-там измазани къщи се гушеха в хълбока на хълма като барелефи. После къщите изчезнаха, останаха само смълчаните мрачни предхълмия с една-две подранили звезди над тях, бетонната лента на пътя и отвесната урва от едната му страна в непроходимата плетеница от нискостъблен дъб и мандзанита[1], където понякога можеш да чуеш зова на пъдпъдъците, ако спреш, помълчиш и почакаш. От другата страна на пътя имаше гол глинен бряг, в крайчеца му висяха няколко непримирими диви цветя като непослушни деца, които не искат да си легнат.

После пътят изви в остър завой, големите гуми задраскаха по разпилените камъчета, а колата се понесе не толкова безшумно по една алея с див здравец от двете страни. В края й, леко осветен, самотен като фар, се извисяваше замък като орлово гнездо, ъглеста постройка с гипсова мазилка и гланцирани тухли, груба и модернистична, но не грозна; изобщо превъзходно място за един психически консултант да върти частната си практика. Нямаше да се чуват писъците.

Колата зави покрай къщата и над задната врата в дебелата стена заблещука светлина. Индианецът излезе със сумтене и отвори задната врата на колата. Шофьорът запали цигара с електрическата си запалка и към мен в нощта леко се понесе тръпчивият мирис на тютюн. Слязох.

Приближихме се до задната врата. Тя се отвори сама, бавно, почти зловещо. Зад нея дълъг коридор водеше към вътрешността на къщата. От гланцираните тухлени стени струеше светлина.

Индианецът изръмжа:

— Ха. Влизай, баровец.

— След вас, господин Поколение.

Навъси се, но влезе, а след нас вратата се затвори тъй безшумно и тайнствено, както се бе и отворила. В края на тесния коридор се натъпкахме в малък асансьор, индианецът затвори вратата и натисна копчето. Изкачихме се бързо и безшумно.

Вонята на индианеца преди бе бледа сянка на това, което ставаше в момента.

Асансьорът спря и вратата се отвори. Бе светло и аз се озовах в бойницата, където денят все още се опитваше да напомня за себе си. Навсякъде околовръст имаше прозорци. В далечината блещукаше морето. Мракът бавно бродеше по хълмовете. Там, където нямаше прозорци, стените бяха облицовани с ламперия, а килимите на пода имаха меките цветове на старите персийски тъкани. Имаше и бюро, което изглеждаше, сякаш бе направено от дърворезби, крадени от някоя древна църква. А зад бюрото седеше една жена и ми се усмихваше със суха, напрегната, повехнала усмивка, която би се разпаднала на прах, ако я докоснеш.

Косата й бе зализана и навита, а лицето й тъмно, слабо, изнурено и азиатско. На ушите си носеше тежки цветни камъни, а на пръстите тежки пръстени, включително лунен камък и изумруд в сребърна обковка, който би могъл да бъде истински, но някак си изглеждаше фалшив, като десетцентова гривна на робиня. А и ръцете й бяха сухи и тъмни, не бяха млади и не им подхождаха вече пръстени.

Тя проговори. Гласът ми бе познат.

— Ах, гос’ин Марлоу, тъй много хубав да идва. Амтор, той толкова шъ съ зарадва.

Разстлах стодоларовата банкнота, която ми бе дал индианецът, на бюрото. Огледах се назад. Индианецът бе слязъл отново с асансьора.

— Съжалявам. Идеята бе чудесна, но не мога да я приема.

— Амтор той… той желае дъ ви наеми, нали? — тя се усмихна пак. Устните й шумоляха като цигарена хартия.

— Първо ще трябва да видя за какво става дума.

Кимна и отново се надигна иззад бюрото. Прошумоля край мен в тясна рокля, която й прилягаше като кожа на морска сирена и показваше, че има добра фигура, ако ги предпочитате четири номера по-големи от кръста надолу.

— Шъ ви проводи — рече тя.

Натисна някакво копче в ламперията и една врата се отвори безшумно. Зад нея струеше млечно сияние. Обърнах се да хвърля още един поглед. Усмивката й сега изглеждаше по-стара от Египет. Вратата се хлъзна бавно и се затвори зад мен.

В стаята нямаше никого. Бе осмоъгълна, драпирана в черно кадифе от пода до тавана, с висок далечен черен таван, вероятно също от кадифе. По средата на сажденочерния матов килим се мъдреше осмоъгълна бяла маса, достатъчна само за два чифта лакти, а по средата — млечнобял глобус на черна поставка. Светлината идеше от него. Как — и аз не можех да разбера. От двете страни на масата имаше по един бял осмоъгълен стол, умалено копие на масата. Прозорци нямаше. В стаята нямаше нищо друго, съвсем нищо. По стените нямаше дори електрически ключове. И да имаше други врати, не ги виждах. Обърнах се към тази, през която влязох. И нея не виждах.

Постоях може би петнадесет секунди с неясното, смътно чувство, че ме наблюдават. Вероятно някъде имаше шпионка, но не можех да я открия. Отказах се. Заслушах се в дишането си. Чувах как въздухът минава през носа ми леко като шумолене на малки завеси.

После в далечния край на стаята се отвори невидима врата и един мъж влезе, а вратата се затвори след него. Мъжът отиде право до масата с наведена глава, седна на един от осмоъгълните столове и направи широк жест с една от най-красивите ръце, които някога съм виждал.

— Моля, седнете. Срещу мен. Не пушете и не шавайте. Опитайте се да се отпуснете напълно. С какво мога да ви бъда полезен?

Седнах, турих цигара в устата си и я прекарах по устните си, без да я паля. Огледах го от глава до пети. Бе слаб, висок, изправен, сякаш бе глътнал бастун. Имаше най-фината бяла коса, която съм виждал. Сигурно бе спал с копринена мрежа. Кожата му бе свежа като розова пъпка. Можеше да мине както за тридесет и пет годишен, така и за шестдесет и пет годишен. Човек без възраст. Косата му бе вчесана право назад над най-хубавия профил, който някога съм виждал. Веждите му бяха гарвановочерни като стените, тавана и пода. Очите му бяха дълбоки, прекалено дълбоки. Бездънните, упоени очи на сомнамбул. Като кладенеца, за който четох веднъж. Деветстотин-годишен кладенец в древен замък. Можело да пуснеш камък в него и да чакаш. След като дълго си се ослушвал и вече си се отказал, тъкмо когато си на път да си тръгнеш, до теб се донасяло смътно, мигновено цопване от дъното на кладенеца, тъй приглушено, тъй далечно и почти невероятно. Та очите му бяха толкова дълбоки. Очи без израз, без душа, очи, които могат да наблюдават как лъвовете разкъсват някого на парчета и да не се променят, да наблюдават как човек, набит на кол, стене под палещото слънце. Носеше двуреден, черен делови костюм, скроен от майстор. Гледаше разсеяно пръстите ми.

— Моля ви, не мърдайте. Това прекъсва вълните, смущава концентрацията ми.

— Кара ледът да се топи, маслото да тече и котките да мяучат.

Той се усмихна с най-незабележимата усмивка на света.

— Сигурен съм, че не сте дошли тук, за да се държите нахално.

— Изглежда, сте забравили защо съм дошъл. Между впрочем върнах онази стодоларова банкнота на секретарката ви. Дошъл съм, както може би си спомняте, за едни цигари, напълнени с марихуана. И с вашата визитна картичка, навита в кухия мундщук.

— Искате да разберете защо се е получило това?

— Даа. Всъщност би трябвало аз да ви заплатя сто долара.

— Няма да се наложи. Отговорът е прост. Има неща, които не знам. Това е едно от тях.

За момент почти му повярвах. Лицето му бе гладко като ангелско крилце.

— Защо тогава ми пращате сто долара… и някакъв огромен индианец, който смърди… и кола? Между другото кому е нужно индианецът да смърди? Щом като работи при вас, не може ли, така да се каже, да го накарате да се изкъпе?

— Той е естествен медиум. Те са рядкост… като диамантите и като тях понякога ги намираме на мръсни места. Доколкото разбирам, вие сте частен детектив?

— Да.

— Мисля, че сте много ограничен човек. Изглеждате тъпо, и занаятът ви е тъп. И сте се домъкнали тук с тъпа мисия.

— Разбирам — рекох аз. — Тъп съм. Благодарение на вас го проумях.

— И считам, че няма нужда да ви задържам повече.

— Но вие не ме задържате. Аз ви задържам. Искам да разбера, защо онези картички бяха в цигарите?

Сви рамене с едва забележимо движение.

— Всеки може да има моя визитна картичка. Но аз не раздавам на приятелите си цигари с марихуана. Въпросът ви си остава тъп.

— Чудя се дали това ще поопресни паметта ви. Цигарите бяха в евтина китайска или японска табакера от имитация на черупка на костенурка. Виждали ли сте нещо подобно някога?

— Не. Не си спомням.

— Мога още малко да ви опресня паметта. Табакерата бе в джоба на един мъж на име Линдзи Мариот. Някога чували ли сте това име?

Той се замисли.

— Да. Някога се опитах да го лекувам от страх пред камерата. Опитваше се да пробие в киното. Губихме си времето. В киното никой не го искаше.

— Представям си. Същинска Айседора Дънкан на екрана. Още не сте отговорили на главния ми въпрос. Защо ми изпратихте стоте долара?

— Драги ми господин Марлоу — рече той студено. — Не ме мислете за глупак. Професията ми е доста уязвима. Аз съм знахар. Това ще рече, че върша неща, които лекарите, организирани в своята страхлива, алчна гилдия, не могат да постигнат. По всяко време съм изложен на опасност… от хора като вас. Просто искам да преценя опасността, преди да се заема с нея.

— Доста банална в моя случай, а?

— Едва ли изобщо съществува — рече той вежливо и направи особено движение с лявата си ръка, от което очите ми щяха да изхвръкнат. После много бавно я постави на бялата маса и сведе поглед. Вдигна бездънните си очи отново и скръсти ръце.

— Вашият разпит…

— Вече усещам мириса му. Бях забравил за него.

Обърнах глава наляво. Индианецът седеше на третия бял стол пред кадифената стена. Навлякъл бе някаква бя-да роба върху останалите си дрехи. Седеше, без да шавне, със затворени очи, леко наклонена напред глава, сякаш спеше отпреди час. Тъмното му силно лице бе цяло то в сенки. Погледнах отново към Амтор. Усмихваше се с незабележимата си усмивка.

— Бас държа, че на богатите дами им изпадват ченетата само като го зърнат. За какво всъщност му плащате… да седи на коленете ви и да пее френски песнички?

Той направи нетърпелив жест.

— Говорете по същество, моля ви се.

— Миналата нощ Мариот ме нае да го придружа в някаква експедиция за предаване на известна сума на едни мошеници. Халосаха ме по главата. Когато дойдох на себе си, Мариот бе убит.

Почти нищо не се промени по лицето на Амтор. Нито изкрещя, нито хукна нагоре по стените. Но за човек като него реакцията бе жива. Разтвори ръце и ги скръсти отново. Устата му изглеждаше зловеща. После застана като каменен лъв пред сградата на Народната библиотека.

— Цигарите бяха намерени у него — продължих аз.

Той ме изгледа хладно.

— Но не от полицията, струва ми се. След като полицията не е идвала тук.

— Правилно.

— Стоте долара — рече той много меко — едва ли са били достатъчни.

— Зависи какво искате да си купите с тях?

— Тези цигари у вас ли са?

— Една от тях. Но те не доказват нищо. Както казахте, визитните ви картички са достъпни за всекиго. Но се учудвам защо бяха точно там. Вие да знаете?

— Доколко познавахте Мариот? — запита той кротко.

— Изобщо не го познавах. Но имах известна представа за него. Толкова очебийни неща бяха, че не можеше да не ги забележи човек.

Амтор леко почука по бялата маса. Индианецът все още спеше с брада на огромния си гръден кош, очите с тежки клепачи плътно затворени.

— Между другото познавате ли госпожа Грейл, богата дама, която живее в Бей Сити?

— Да, лекувал съм говорните й центрове. Имаше много леко увреждане — кимна той разсеяно.

— Прекрасна работа сте свършили. Говори толкова добре, колкото и аз в момента.

Това не успя да го развесели. Все още почукваше по масата. Вслушах се в почукванията. Нещо в тях не ми харесваше. Приличаха на някакъв шифър. Спря, скръсти отново ръце и се облегна във въздуха.

— В тази работа най ми харесва, че всички се познават помежду си. Госпожа Грейл също е познавала Мариот.

— Откъде разбрахте? — запита той бавно.

Не отговорих.

— Ще трябва ли да кажете на полицията… за онези цигари.

Свих рамене.

— Чудите се защо не съм заповядал да ви изхвърлят — рече Амтор любезно. — Второ Поколение ще ви счупи врата като стрък целина. И аз самият се чудя. Изглежда, имате някаква хипотеза. На изнудвачи не плащам. Нищо не печеля от това… а и имам много приятели. Но, разбира се, има известни елементи, които биха желали да ме злепоставят. Психиатри, сексолози, невролози, злобни, дребни човечета с гумени чукчета и рафтове, претрупани с литература за отклоненията от нормалното. И, разбира се, всички те са… лекари. Докато аз си оставам… нещо като шарлатанин. Каква е хипотезата ви?

Опитах се да го накарам да сведе очи под втренчения ми поглед, но бе невъзможно. Усетих се да облизвам устните си.

Той сви леко рамене.

— Не мога да ви се сърдя, че искате да я запазите за себе си. Трябва да се помисли по този въпрос. Може би сте много по-интелигентен, отколкото си помислих отначало. Аз също допускам грешки. Впрочем… — наведе се той напред и обгърна млечнобелия глобус с двете си ръце.

— Мисля, че Мариот е бил изнудвач на жени. И е служел за примамка на банда за бижута. Но кой му е казвал кои жени да подбере… местата, които посещават, как да стане интимен с тях, да ги люби, да ги накара да се натруфят с диаманти и да ги изведе, а после да се измъкне до телефона и да съобщи на юнаците къде да действуват?

— Това — рече внимателно Амтор — е вашата представа за Мариот… и за мен. Противно ми е.

Наведох се напред и доближих лицето си на тридесет сантиметра от неговото.

— Замесен сте в бандитизъм. Както и да го усуквате, бандитизмът си е бандитизъм. А не са само картичките, Амтор. Както казвате, всеки би могъл да ги има. Но и марихуаната. — Вие не бихте участвували в подобна игра на дребно… не и при вашите възможности. Но на гърба на всяка картичка има празно място. А на празните места, дори на надписаните понякога има надписи със симпатично мастило.

Той се усмихна мрачно, но почти не го забелязах. Ръцете му се придвижиха към млечнобелия глобус. Светлината угасна. В стаята стана тъмно като под шапка-невидимка.

Бележки

[1] Мандзанита — вечнозелен храст в западните части на САЩ. — Б. пр.