Реймънд Чандлър
Сбогом, моя красавице (36)

36

Въртящият се прожектор бе бледен, приглушен от мъглата показалец, който едва се плъзгаше по вълните на тридесетина метра от кораба. Вероятно бе повече за вид. Особено в тази част на нощта. Ако някой имаше план да обере прихода на някой от тези хазартни кораби, щеше да се нуждае от доста помощ и щеше да свърши тази работа около четири сущринта, когато тълпата намалее и останат само няколко встрастени комарджии, а екипажът е сънлив от умора. Дори и тогава щеше да бъде неуспешен начин да забогатееш. Веднъж бяха се опитали.

Едно такси сви към кораба, разтовари и пое към брега. Ред държеше скутера на празен ход точно на границата на описваната от прожектора окръжност. Лъчът мина вяло и мрачната вода проблясваше, докато скутерът бързо пресече линията и се притули под надвисналия корпус, край двете огромни ръждясали кърмови котви. До мазните плочи на корпуса се промъкнахме свенливо, като хотелско ченге, което се приготвя да прогони джебчия от фоайето.

Високо над нас се издигаха двойни железни врати, които изглеждаха твърде високи, за да ги достигнем, и твърде тежки, за да ги отворим. Скутерът се прилепи до древните бордове на „Монтечито“ и вълнението лениво полюшваше черупката под краката ни. Едра сянка се изправи в сумрака край мен и едно навито въже просвистя нагоре във въздуха, плесна, захвана се, а краят му се отърколи долу и пльосна във водата. Ред го измъкна с една канджа, дръпна го здраво и завърза края му за нещо на капака на двигателя. Мъглата бе достатъчно гъста, за да изглежда всичко недействително. Влажният въздух бе студен като пепел на угаснала любов.

Ред се приведе близко до мен и дъхът му погъделичка ухото ми.

— „Монтечито“ гази много плитко. Като дойде силна вълна, и ще размаха винтовете си във въздуха. Въпреки това ще трябва да се изкатерим по тези плочи.

— Горя от нетърпение — казах аз разтреперан.

Постави ръцете ми на кормилото, нагласи го, както му трябваше, нагласи и газта и ми каза да държа лодката, както си е. Близко до плочите имаше завинтена желязна стълба, извита по линията на корпуса, стъпенките на която вероятно бяха хлъзгави като гресирана върлина.

Да се изкачиш по нея изглеждаше съблазнително, като да се изкачиш на корниза на някои небостъргачи. Ред посегна към нея, след като потърка здраво ръце о панталоните си, за да ги намаже с малко катран. Издигна се безшумно, без дори да изпъшка, и гуменките му стъпиха на металните стъпенки, като тялото му се напрегна почти под прав ъгъл, за да има по-голяма тяга.

Прожекторният лъч вече описваше окръжности далеч от нас. Светлината му се отразяваше във водата и караше лицето ми да свети като бенгалски огън. После се разнесе приглушено скърцане на тежки панти над главата ми. Неясен призрак от жълтеникава светлина се процеди в мъглата и изчезна. Показа се контурът на едната половина от товарния борд. Не беше залостена отвътре. Зачудих се защо.

Шепотът бе просто звук без каквото и да е значение. Оставих кормилото и поех нагоре. Това бе най-трудното пътешествие през живота ми. Приземих се задъхан и хрип-тящ на пода на вкиснат трюм с разхвърляни опаковки, варели и кълба въжета и купища ръждясала верига. В тъмните ъгли пищяха плъхове. Жълтата светлина идваше от тясна врата в далечния край.

Ред постави устни на ухото ми.

— Оттук отиваме направо до прохода в котелното. Поддържат парата в един от спомагателните котели, защото на тази стара гемия нямат дизели. Вероятно долу има само един човек. На игралната палуба екипажът се удвоява, крупиета, копои, келнери и така нататък. Всички те са подписали договор, в който става дума за кораб, а не за игрално казино. От котелното ще ти покажа един вентилатор без решетка. Води към палубата, а там е забранена зона. Но цялата е твоя, докато не те пречукат.

— Сигурно имаш роднини на борда — рекох аз.

— Случвали са се и по-странни неща. Ще се бавиш ли?

— Ще трябва да цопна силно от палубата, за да ме чуеш — рекох аз и извадих портфейла си. — Мисля, че това означава още малко пари. Ето. Погрижи се за тялото ми като за свое.

— Не ми дължиш нищо повече, друже.

— Плащам и за обратното пътуване, дори и да не се възползувам от него. Вземи парите, преди да съм избухнал в рев и да съм ти омокрил ризата.

— Ще имаш ли нужда от помощ горе?

— Ще имам нужда от красноречие, а езикът ми е грапав като гръб на гущер.

— Прибери мангизите си. Платил си и за връщане. Мисля, че те е страх — хвана ме той за ръка. Ръката му бе силна, твърда, топла и леко лепкава. — Сигурен съм, че те е страх — прошепна той.

— Ще се оправя. Така или иначе.

Той се извърна с любопитен вид, който не можех да разгадая на тази светлина. Последвах го сред сандъците и варелите, през вдигнатия праг на вратата но един дълъг, сумрачен коридор с мирис на кораб. От този коридор излязохме на една платформа от стоманени решетки, омазнена с масло, и се спуснахме по една стоманена стълба, за която бе трудно да се държи човек. Бавното съскане на маслените горелки сега изпълваше въздуха и заглушаваше всички други звуци. През планини от смълчано желязо свърнахме към свистенего.

Иззад един ъгъл зърнахме набит, мръсен жабар в розова копринена риза, който седеше на завързан с тел канцеларски стол под увиснала гола крушка и четеше вечерния вестник с помощта на черен показалец и очила със стоманени рамки, които бяха навярно останали от дядо му.

Ред пристъпи зад гърба му безшумно и каза благо:

— Здрасти, дребосък. Как са дечурлигата?

Италианецът зина и посегна с ръка към пазвата на розовата си риза. Ред го цапардоса в долния ъгъл на челюстта и го прихвана. Постави го нежно на пода и взе да къса розовата му риза на ивици.

— Това ще го боли повече от удара в ченето — рече Ред спокойно. — Ако си намислил да се покатериш по вентилаторната стълба, преди това ще трябва да се поизпотиш долу. Горе нищо не чуват.

Завърза и запуши устата на италианеца умело, прибра очилата му и ги тури на безопасно място, после пристъпихме към вентилатора без решетка. Погледнах нагоре и не видях нищо освен мрак.

— Довиждане — рекох аз.

— Може би ще ти трябва малко помощ.

Отърсих се като мокро куче.

— Нужна ми е рота морски пехотинци. Но или ще се справя сам, или няма. Довиждане.

— Колко ще се бавиш? — Гласът му все още — звучеше обезпокоен.

— Около час или по-малко.

Той ме изгледа и прехапа устна. После кимна:

— На всекиго се случва. Намини покрай залата за бинго, ако имаш време.

Отдалечи се бавно, направи четири крачки и се върна.

— Този отключен товарен бакборд може да ти помогне. Използвай го — тръгна си той бързо.