Пол Дохърти
Дверите на ада (6)

ТРЕТА ГЛАВА

„Македонците…се прегрупирали и най-накрая отблъснали отчаяните убийци, без да понесат големи загуби в схватката.“

Квинт Курций Руф, „История на Александър Велики“, Книга 2, глава 9

Клит и Теламон бързо влязоха обратно. Телохранителят отиде да предупреди Александър. Теламон препаса един боен колан и се присъедини към Сарпедон при портата на двора. Нощта беше прекрасна, звездите блестяха като вълшебни пламъчета в ясното небе. Пълната луна сияеше величествено в небето, като кораб на котва. Нощният бриз разнасяше уханието на цветя и билки. От време на време квакане на жаба, примесено с песен на щурец и приглушения крясък на нощна птица, нарушаваше тишината. Сарпедон беше извадил меча си: стоеше и се ослушваше като котка, готова за скок.

— Сигурен съм — прошепна той, — че звукът дойде оттам.

Прекосиха тревата, вече мокра от първата роса. Теламон си спомни нощите в горичките на Миеза, когато Клит ги обучаваше за нощни нападения — как да се движиш, какво да очакваш. Една птичка изпърха на клончето над тях и отлетя безшумно като призрак. Сърцето на Теламон заби по-бързо. Чуваше дишането си и как Сарпедон рязко си поема дъх. Мускулите на краката му се сковаха — имаше чувството, че ще пусне корени тук. Дърветата и храстите се превръщаха в страховити фигури. Това листа ли са? Ами онова — храст или някой притаен убиец, който се промъква с изваден нож, готов да нападне? Зарадва се, когато Сарпедон го подкани да продължат напред, движението го успокояваше. Навлязоха по-навътре сред дърветата.

Кракът му докосна нещо. Той приклекна и ръката му напипа влажна плът и лепкава, вече засъхнала течност. Докосна дълга коса, гърди на момиче и рани от нож — една на гърлото, друга на корема. Сарпедон вече се беше навел над другия труп, прострян до нея.

— Трябва да се върнем! — прошепна Теламон.

Когато се обърна, тъмни сенки изскочиха като изпод земята. Лекарят долови мирис на пот и замахна с меча. Зад себе си чу дрънчене на метал, когато Сарпедон отблъсна втория противник; после двамата побягнаха като сърни през тревата в осветеното място около входа на двора. Теламон чу зад себе си вик. Появиха се още фигури, тъмни и злокобни, които заплашваха да му попречат да избяга. Сети се за Сарпедон и се обърна. Спартанецът, който го следваше отблизо, го побутна напред. Докато гледаше назад, лекарят съзря ужасяваща гледка — цялата градина гъмжеше от хора. В слабата светлина облечените в черно фигури се спуснаха като вълци към вилата. Сарпедон отново го побутна. Теламон изпусна меча си, но най-накрая, хлъзгайки се по калдъръма, те стигнаха до вратата. Светлина струеше от прозорците. Клит вече командваше отряд от щитоносци с шлемове и копия. Те образуваха отбранителна линия, която се простираше от едното крило на вилата до другото. Стояха поне в три редици. Един млад щитоносец изтича напред.

— Идиот такъв! — изруга Сарпедон. — Приятели сме, не врагове.

Мъжът се поколеба. Пропуснаха Теламон през редиците воини в пълно въоръжение, чиито очи надничаха изпод шлемовете. Избутаха ги през вратата. С подпухнали от сън очи Птолемей се мъчеше да закопчае бойния си колан. Теламон се върна и застана до вратата, покатервайки се върху малка статуя на Хермес. Погледна над шлемовете на щитоносците, които се бяха струпали в двора. Запалени факли бяха поставени в нишите. Отначало лекарят реши, че нападателите са му се привидели. Дворът беше тих и спокоен. Канеше се да слезе, когато те нахлуха през портите като тъмна, злокобна вълна. Бяха добре организирани — първата редица коленичи с изпънати лъкове, докато втората зареждаше своите. Разхвърляха по двора факли, за да е по-светло. Чу се вик. Стрелите литнаха сред свистене и звън на тетиви. Македонските щитоносци вдигнаха щитовете си и образуваха бронзова стена, в която се удариха стрелите. Тук-там се чуха викове, мъже паднаха, изпускайки щит и копие, притиснали жестоките рани на лицето или врата си. Последва втори залп. Някой издърпа Теламон. Клит го бутна встрани и затръшна вратата, точно в момента, когато стрелите обсипаха капаците на прозорците. Из къщата се носеха писъци и викове, дрънчене на оръжие. Александър седеше на един стол с меч в скута и говореше бързо на двама от командирите. Птолемей пак беше заспал в един ъгъл.

— Клит! — повика го царят. — Сарпедон! Какво е положението?

— Атакуват ни с всякакво оръжие — отсече Клит. — Имат лъкове, мечове, носят и кофи с катран — един от хамбарите гори.

Отвън се понесоха нови викове, чу се сблъсък на метал, когато щитоносците тръгнаха в атака. Един от царските прислужници нахлу в кухнята. Лицето му беше окървавено, туниката скъсана.

— Горе са! — извика той. — Изкатерили са се. Теламон почувства, че стомахът му се свива. Виното, което току-що беше изпил, остави горчиво-кисел вкус в устата му. Клит издаде някаква заповед. Сарпедон и някои от щитоносците излязоха от кухнята и се запътиха към стълбите. Някъде крещеше жена. Александър се изправи и вдигна меч, докато си вземаше щит.

— Чудя се какво искат. Теламоне, ти стой тук.

Под беотийския шлем Александър вече не изглеждаше уморен или ядосан, лицето му приличаше на момчешко, сякаш годините се бяха стопили и те се бяха върнали отново в македонските гори, нетърпеливи да участват в някоя военна игра.

— Трябва да стоиш тук — предупреди го Теламон, после си спомни за Касандра. — Помощничката ми!

— Тя е добре. — Александър тръгна към вратата. — Телохранителите ми отбраняват първата галерия. — Той погледна през рамо. — Не е опасно, Теламоне. Това не са войници, а орда убийци. Скоро ще разберат, че ще бъдат приклещени между вилата и войските ми. Успокой се, лекарю.

И царят излезе. Теламон седна на стола. Трепереше, обливаше го пот. Нощта беше изпълнена с трясък на метал, крясъци, вопли, шум от тичащи стъпки. Той излезе от кухнята и тръгна по коридора. Сарпедон и още няколко души влачеха навън трупове. Те отстъпиха пред Касандра, която, увита в одеяло и с развети коси, едва не се хвърли от стълбището. Беше с широко разтворени очи и пребледняла; когато стигна до Теламон, започна да опипва гърдите и стомаха му.

Един от помощниците на Сарпедон подметна нещо и мъжете се разсмяха. Лекарят я издърпа в кухнята.

— Успокой се! — смъмри я той. — Пийни малко вино. Не, чакай, аз ще ти донеса.

Откри една кана в отсрещния ъгъл, напълни чашите наполовина и доля вода. Звукът от битката започна да стихва. Войници с рани и синини влизаха в кухнята. Касандра стискаше чашата и се оглеждаше уплашено. Теламон изпрати един от телохранителите да му донесе медицинското сандъче и подпомаган от Касандра, започна да почиства рани и да прави превръзки. Кухнята се напълни. Клит се върна — мечът му беше окървавен от върха до дръжката. Той даде някаква заповед и побутна лекаря и помощничката му към стаята за тъкане, където имаха нужда от тях — повечето рани и охлузвания бяха повърхностни.

— Разбрах, че сме изгубили дванадесет души. Теламон се обърна. Сарпедон стоеше зад него с обляно от пот лице. Лекарят се усмихна и посочи превързаните му ръце, защитени от дебелите кожени ръкавици.

— Май се оказаха полезни.

— Да, поне мечът не се изплъзваше от ръцете ми. — Спартанецът взе една кърпа от масата и изтри лицето и врата си. Силен одобрителен вик се понесе от вътрешността на къщата, последван от бурен смях.

— Царят се върна. — Клит отново се беше появил. На грозното му лице имаше изражение, което при него минаваше за усмивка.

— Ето един човек, който обича да убива — прошепна Касандра.

— А защо се смеят? — попита Сарпедон.

— Открили Птолемей да спи зад кухненската маса. Някой помислил, че е мъртъв. Сега се събуди и разбра, че е изпуснал цялата веселба. Лекарю, Сарпедон, царят иска да ви види. Остави червенокосата прислужница да се занимава с раните.

— Не съм прислужница! — изфуча Касандра.

— За мен си — подразни я Клит, завъртя се на пети и напусна стаята.

Александър се беше върнал в трапезарията — едно от малкото помещения, както каза весело, където не бяха влизали нападателите. Не беше свалил бронята си и разглеждаше леката драскотина на ръката си. Теламон отиде да му помогне, но царят му направи знак да го остави и се хвърли на лежанката напряко с разперени ръце. Известно време лежа, мълвейки нещо тихичко към тавана, после се съвзе и направи знак на Сарпедон, Теламон и Клит да седнат близо до него. Слуга с измъчен вид донесе вино. Солан и останалите писари се върнаха, но Клит ги отпрати и затвори вратата.

— Какво пише Омир, Теламоне? — попита Александър. — Ръкописът е под възглавницата ми. Нещо за „внезапни кървави нападения във мрака на нощта“.

— Това не беше обикновено нападение — намеси се Клит. — Беше клопка. Те знаеха, че сме тук. — Приведен, с отпуснати между краката ръце, той приличаше на голяма мечка. — Съгласен ли си, Хефестионе?

— Да — отвърна Хефестион. — Всички бяха облечени в черно, бяха бойци от пустинята, ветерани от войните на персите с Пясъчните странници от Египет. Трябва да са дошли на малки групи и когато е паднал мракът, са се промъкнали през редките ни постове, покатерили са се през стените и са се скрили в градината. — Той кимна към Сарпедон. — Ако не беше отишъл да разузнаеш, те щяха да нахлуят във вилата, преди да се вдигне тревога.

— А задачата им? — попита Александър.

— Естествено, да те убият, господарю — изръмжа Клит. Царят погледна към Теламон. Лекарят още се чувстваше зле, но всеки признак на слабост между тези убийци щеше да предизвика смях, а не съчувствие. Те знаеха миналото му, отвращението на баща му от кръвта, внезапното му напускане на академията и учението му в други страни.

— Е, лекарю, видя симптомите. Каква е причината според теб?

Теламон си спомни тъмните фигури, лудия бяг през тревата.

— Да си призная — каза той бавно, — ако Аристандър беше тук, сигурно щеше да анализира нападението по-хладнокръвно.

— Той ще е тук сутринта — промърмори Александър. — Продължавай.

— Трябваше да поставим повече постове — заяви Птолемей. Тъмното му лице, което приличаше на маймунско, още беше зачервено от гняв, а надебелелият език не му се подчиняваше. — Казвал съм ти и преди, Александре, ти си винаги в центъра на вниманието и трябва да бъдеш. Колко имаме тук? Най-много няколкостотин души. Вилата е голяма. Обзалагам се, че повечето от стражите са спали на поста си.

— Следвайки твоя пример? — подразни го Клит. Птолемей изрева в отговор.

— Всички в тази къща знаеха, че идваш — продължи Теламон, — така че новините може да са стигнали до Мемнон и командирите му в Халикарнас. Остава само един интересен въпрос, макар че лесно ще разберем отговора му. — Теламон млъкна.

— Хайде, Аристотел — пошегува се Птолемей. — Напрежението ме убива.

— Тази сутрин знаехме, че Александър ще дойде тук. Но никой от тази вила не е ходил в Халикарнас. Нито прислужниците, нито някой от писарите. Мемнон явно е бил добре осведомен. Нападателите са имали план на вилата, знаели са кои помещения са важни, къде е градината и изходите.

— Някой може да е изстрелял стрела с прикрепено съобщение — обади се Хефестион.

— Трябва да е била доста тежка стрела — отвърна Сарпедон. — Теламон е прав. Нападателите са били добре осведомени. Знаеха мястото, времето. Сякаш — той направи гримаса — сякаш някой им е написал всички подробности.

— Сигурни ли сте, че никой не е излизал от вилата? — попита Александър.

— Господарю — отвърна Сарпедон, — заповедите ми са много строги. Тази вила се намира на шест километра от Халикарнас — поне на един час път пеша.

— Може ли да е взел кон от конюшнята? Сарпедон поклати глава.

— Щеше да се забележи. Сега Халикарнас е вражески град. Щеше да му е трудно да влезе, дори ако е шпионин. Трябвало е да се види с Мемнон или някой от командирите му, а после да се върне тук. Никой не е отсъствал толкова дълго време.

— Имаме ли пленници?

— Трима — обяви Хефестион. — Единият беше ранен в корема, затова му прерязах гърлото.

— Доведи другите двама — нареди Александър.

Птолемей се канеше да стане, когато на вратата се почука. Влезе Солан, последван от Бес. Двамата веднага паднаха на колене. След тях се появи жрецът Херол, все още с маска. И тримата изглеждаха разтревожени, особено жрецът, който беше забравил високомерната си арогантност.

— Какво има? — попита Александър.

— Господарю, трупът на Памен е изчезнал.

— Какво! — Теламон скочи на крака. Трупът беше оставен в една от пристройките. Заради жегата погребалната клада беше приготвена за следващата сутрин.

— Бяхме там — избърбори Солан. — Взели са трупа. Александър и другарите му мълчаха. Теламон затвори очи. Представи си Памен в тъмната локва кръв, после как вдигнаха трупа и го отнесоха в пристройката. Заедно с Касандра го бяха съблекли напълно, а после го бяха увили с ленени ивици, накиснати в благоуханно масло, за да прикрият миризмата на разложение.

— Теламоне?

Лекарят отвори очи. Александър го гледаше с любопитство.

— За това ли са дошли? За да вземат трупа на човек, загинал при нещастен случай?

— Било ли е нещастен случай? — прошепна Теламон. — Дали бедният Памен не е бил убит? Дали убиецът не е забравил нещо важно по трупа? — Той поклати глава. — Това доказва, че някой от тази вила за много кратко време е успял да предаде важна информация на Мемнон, макар да не знам как. Първо, че Александър ще дойде тук. Второ, че с него няма да има много хора. И трето — Теламон въздъхна, — че Памен е убит и че трупът му крие тайна, необходима на Мемнон.

— Но каква? — попита царят.

— Не знам. Солане? Главният архивар поклати глава.

— Сигурен ли си, че трупът го няма? — Александър удари с юмрук по масата.

Солан остана мрачен, както винаги.

— Огледахме навсякъде, господарю.

— Потърсете го пак! — отсече царят. — Клит, доведи двамата пленници.

Писарите излязоха. Малко по-късно Клит въведе заловените нападатели. Ръцете им бяха вързани зад гърба, а двама щитоносци опъваха въжетата около вратовете им. Накараха ги да коленичат между лежанките. Клит свали тъмните им качулки и разкъса дрехите им, така че останаха голи до кръста. Александър взе стол и седна почти между тях, наклонил глава встрани — поза, която заемаше винаги, когато изучаваше внимателно някого. Погледна първо единия, после — другия.

— Перси ли сте? — говореше на койне, свободния език на провинциите.

Двамата мъже отвърнаха на погледа му. Теламон, който седеше зад Александър, внимателно ги наблюдаваше. Главите на мъжете бяха обръснати, не носеха мустаци или бради, телата им бяха обилно намазани с масло. Теламон си спомни, че това се правеше, за да ги улесни при близкия бой. С тези черни ленени роби и мазни тела щеше да е трудно някой да ги хване и задържи. Не носеха пръстени, нито накити. Хора на средна възраст с мургави, обветрени лица на ветерани, изгоряла и загрубяла от слънцето и пустинния вятър кожа. Не бяха високи и изглеждаха като близнаци с дребните си лица, остри носове и тъмни, влажни очи. Един от тях отговори на собствения си език. Теламон разпозна думата „Александрос“.

— Аз съм Александър — каза тихо царят. — Аз съм владетел на Македония.

Един от мъжете отметна глава и се изплю. Александър направи знак на Клит да не се меси, хвана скъсаната роба на мъжа и изтри храчката от бузата си.

— Защо дойдохте тази вечер? Мъжът отново се приготви да плюе. Царят го удари през устата, разцепи устната му и от нея потече кръв.

— Защо дойдохте тази вечер? — повтори той. — Да ме убиете ли трябваше?

Отново не последва отговор.

Персиецът със сцепената устна се усмихна.

— Кой ви изпрати тук?

— Мемнон, Ефиалт — отвърна той напевно.

— Значи разбирате езика ми? — продължи Александър на койне. — Защо взехте трупа?

Нова усмивка.

— Ще говорите ли или не?

Един от мъжете седна на пети и отпусна глава. Другият започна да пее тихичко. Теламон разпозна химна, посветен на Бога на светлината.

— Попитай ги. — Александър погледна към Клит. Телохранителят се усмихна и пристъпи напред. Уви дебело въже около челото на единия мъж и започна да го усуква. Въжето се затегна здраво, но мъжът продължаваше да пее. Клит отново го усука. Мъжът се разкашля, кръв бликна от устата и носа му, очите му изскочиха. Другарят му продължаваше да седи със сведена глава.

— По-стегнато! — нареди Александър. Клит го послуша и писъците на мъжа изпълниха помещението.

— Отпусни. Клит разхлаби въжето и мъжът падна по лице.

Телохранителят посочи към втория, но Александър поклати глава.

— Те са професионални убийци. Нищо няма да ни кажат. — Той приклекна пред втория персиец, който сега беше подел химна. — Бил си се в пустинята, нали? — благо попита Александър. — И да ти одера кожата, пак няма да ми кажеш нищо. Е, вие не сте военнопленници. — Той се изправи на крака. — Клит, накарай да ги отведат. Изведете ги пред портите. Когато тръгвам призори, искам да ги видя разпнати. Стражите пристъпиха напред. Персиецът, който беше в безсъзнание и стенеше, задавян от собствената си кръв, и другарят му бяха изведени навън. Александър се върна до лежанката и вдигна чашата си с трепереща ръка. Пресуши я на един дъх, огледа ядно другарите си, хвърли чашата в ъгъла, скочи на крака и излезе. Хефестион забързано го последва. В трапезарията настъпи тишина.

— Дойдоха, за да го убият — промърмори Птолемей. — И ако не беше ти, Теламоне, сигурно щяха да успеят. Нашият благороден цар трябва да разбере, че не е Ахил. И той е уязвим, както всички ние — пиян или трезвен.

И залитайки, отиде да повърне в ъгъла.

Сарпедон улови погледа на лекаря и му направи жест да излезе навън. Галериите бяха още пълни с войници: труповете бяха нахвърляни върху кладата, издигната пред главната порта. Спартанецът изведе Теламон на двора. Той още беше покрит със следи от кратката, но напрегната битка: стрели, забити дълбоко във вратите и капаците, счупени остриета и захвърлени щитове. Множество фигури се движеха из него. Ужасен писък разцепи нощния въздух.

— Още един ранен враг — прошепна Сарпедон. Някои от тях се опитват да изпълзят навън, за да умрат.

Един офицер изскочи от мрака, разпозна Теламон и ги пропусна. Спряха на входа, където първоначално беше вдигната тревогата.

— Можеха да те убият — промърмори Теламон. — Как е станало, Сарпедоне? Ти си войник и можеш да прецениш.

— Подозирам, че малки групи персийски войници са се срещнали извън града, прикривали са се в горичките, използвали са възвишенията и падините на терена. — Спартанецът млъкна. — После са се приближили. Постовете бяха редки, хората — уморени. За такива опитни бойци е било лесно да се промъкнат в мрака и да прехвърлят стените като черна, безшумна вълна. Сигурно онези нещастни кухненски прислужници са ги видели.

— Да убият царя ли са дошли? — попита Теламон.

— Възможно е. И са взели трупа на Памен. — Защо?

Сарпедон вдигна зачервените си от умора очи.

— Ние не сме онова, което изглеждаме, лекарю. Дворът на царица Ада е свят на мечти, пълен с бегълци от Халикарнас, разочаровани мъже и жени. Всеки има своя мъка, свое разочарование. Но ти си този, който трябва да откриеш това, а не аз.

— Те за малко не успяха, нали?

— Беше добре замислено — съгласи се Сарпедон. — Знаеха, че Александър е с малко хора. Истинската опасност за такива нападатели беше да се окажат приклещени между войските във вилата и тези около нея.

В дърветата се обади сова.

— Птицата на Атина — прошепна спартанецът. — Но предупреждението й закъсня.

— Защо ме доведе тук? — Теламон усети как нощният въздух изсушава потта по кожата му.

Сарпедон го завъртя и посочи към втория етаж на вилата.

— Какво виждаш?

— Прозорци, повечето със затворени капаци, светлина.

— Стой там — нареди спартанецът.

Върна се, но не мина през главния вход, а през страничния, който водеше към кухнята. После се появи с едно момиче, което представи като дъщеря на готвача. Тя се дърпаше, намусеното й лице беше сънливо, но Сарпедон я дърпаше за ръката.

— Уморена съм — изстена тя. — Искам да се върна в леглото.

— Да, при онзи, който е в него. Сега, помниш ли — попита Сарпедон, — че в началото на вечерта дойдохме тук с теб. Ти беше малко по-весела, устата ти беше пълна със сиренето, което обичаш, виното беше затоплило корема ти. Каза, че искаш целувка.

— Ти ми предложи пари — нацупи се момичето.

— И какво видяхме?

— Погледнахме към къщата и видяхме светлина на фенера, който се движи.

— Сигурна ли си? — попита Сарпедон.

— Да, беше там. — Тя посочи към един прозорец, през чиито капаци проникваха ивици светлина.

— Кажи на лекаря какво видя всъщност.

— Сякаш някой люлееше фенера назад-напред, а после изчезна.

Спартанецът я бутна назад.

— Това беше причина за тревогата — промърмори той, докато гледаше как момичето върви по калдъръма. — Излязох с нея, за да се потъркаляме. Тя ми каза, че трябва да бъдем внимателни, защото един прислужник и момичето му били излезли навън. Боеше се, че може да кажат на баща й. Обърна се и видя фенера на онзи прозорец. Аз също го зърнах. Казах й да се прибира и се качих горе. Пиршеството още продължаваше.

— Чия беше стаята?

— На Солан. Вратата беше отворена. Влязох, но вътре нямаше никой. Нямаше никаква светлина, нито фенер. Слязох долу и се върнах тук. Заподозрях нещо нечисто и вдигнах тревога.

— Искаш да кажеш, че това е било сигнал? За персите?

— Да, така мисля. Предварително уговорен.

— Може ли да е бил Солан?

Сарпедон потръпна и се уви по-плътно в наметката си.

— Както казах, лекарю, всеки от нас носи бремето си. Солан е разочарован човек. Мразеше Памен, защото беше спечелил благоволението на царица Ада.

— А истинската причина?

— Солан не обича жените; връзките му са само с мъже. Мисля, че харесваше Памен. Заглежда и младия Бес.

— Ами Херол?

— Той е жрец и се кланя на някакъв загадъчен бог-змия. Херол не се погажда с никого. Трябвало е да напусне набързо Халикарнас. Както казах, скарал се с Памен за, някаква жена.

— Значи всеки от тях може да е персийски шпионин?

— Да — персийски, атински или на Александър. — Сарпедон сви рамене. — Нашите писари са учени хора, които отчаяно искат да се доберат до някой висш пост или служба в нечий двор.

Теламон прехапа устни: с фенера беше сигнализирано от стаята на Солан, но всеки можеше да го е направил.

— Кой стои там, в тъмното? Теламон рязко се обърна.

— О, не!

Генций и Демерата вървяха по калдъръма Актьорът беше наметнат със странна камилска кожа, а Демерата беше увита в робата си като кукла.

— Какъв кошмар! — дочуха гласа на Генций.

„Най-грозното обезобразяване, което виждал съм! О, ти, жестока и безчувствена агония! Кой демон на съдбата тъй внезапно те повали?“

— Познати ли са ти тези думи, лекарю? — наперено приближи Генций.

— Как бих могъл да ги забравя? Гледах те, когато ги рецитираше в Коринт — отвърна Теламон. — Стоях и аплодирах с останалите.

Генций леко се поклони.

— Къде беше, когато ни нападнаха? — продължи лекарят.

— Нали знаеш, приятелю — актьорът махна с ръка, — не съм воин. Не мога да се бия. Не съм бързоногият Ахил.

— Значи се готвиш да рецитираш и Омир?

Генций се приближи и благовонията, с които се беше намазал, ги обвиха като облак. После застана, сложил ръка на рамото на жена си.

— Къде беше? — настоя Теламон.

— В мазето, треперейки с останалите.

— А защо сега сте тук?

Конското лице на Генций разцъфна в усмивка.

— Защото царят ме покани да рецитирам.

— Кога за последен път беше в Халикарнас? Демерата отстъпи назад. Разтревожен, Генций вдигна ръка, сякаш готов да подхване някой безкраен монолог за Едип.

— Само ми кажи кога за последен път беше там. — Теламон не обърна внимание на смеха на Сарпедон.

— Преди два месеца, точно когато лятото в цялата си красота беше покрило тревата с цветя.

— Игра ли пред Мемнон и Ефиалт?

— Разбира се.

— А те наградиха ли те?

— Това е моя работа. Опитах се да напиша пиеса — продължи забързано Генций — за древния цар на Халикарнас, но на персите тя не се понрави, затова побързах да изчезна. Нали, Демерата? Минах през Тройната порта и си плюх на петите. — Генций вдигна пръст към устните си. — Няма да се върна там. В Халикарнас никога не са уважавали артистичния ми гений.

— За разлика от царица Ада? Актьорът изпъна пилешкия си врат.

— Рецитирах монолозите на Еврипид. Изиграх ролята на Медея. Разплаках царицата.

— Убеден съм — сухо заяви Теламон. — Запозна ли се там с нашите писари?

Промяната в очите на актьора, облизването на устните, начинът, по който жена му се скри зад него, показваше, че нещо не е наред. Сарпедон стоеше до Теламон, свел глава и раменете му се тресяха от смях.

— Запознах се с писарите, включително с мъртвия Памен. Сарпедон знае истината. Памен се опита да прелъсти моята Демерата.

— И успя ли?

— Може ли червеят да лети? — отсече Генций. — Не съм тук, за да обсъждаме моята… — Той махна с ръка. — Нощта е още млада. Видях царя, войниците. — Актьорът сбърчи нос. — Спят, увити в потните си одеяла, но ние ще си направим празненство и вие сте поканени. — Има останала храна и вино.

И без да дочака отговор, Генций излезе от двора тъй драматично, както би напуснал сцената.

— Опитвал ли се е Памен да прелъсти Демерата? — попита Теламон.

— Така твърдят клюките — отвърна спартанецът. — Това е много забавно — как Генций се ядосва за малката си женица, която го отрупва с внимание, но хвърля по някой поглед и встрани. Повече от това — той сви рамене — не мога да ти кажа.

Теламон му пожела лека нощ.

— Няма ли да дойдеш на празненството? — имитира Сарпедон провлечения говор на актьора.

— Може би, а може би не — отвърна лекарят. Влязоха във вилата. Войниците се готвеха да спят, изморени от скорошната битка. Теламон погледна тъмночервеното петно от кръв върху бялата стена. В много отношения Александър беше виновен за нападението: добре познатата му привързаност и пълното му пренебрежение към собствената му безопасност го излагаха на риск. Врагове като Мемнон го познаваха добре. Сигурно бяха отгатнали, че човекът, който сам тръгна срещу персийската конница по време на битката при Граник, бърза да види укрепленията на Халикарнас.

Някъде по коридора един войник запя. „Красива и благородна беше тази, върху която падна сребърният дъжд.“ Нечий глас гръмко призова за тишина и песента заглъхна.

— Ще си легнеш ли най-после?

Теламон вдигна поглед. Касандра седеше на средата на стълбището, все още увита в наметката си.

— Къде са убийците? — попита тя. — Помислих, че ще изкарат всички ни от стаите, за да се настанят в тях.

— В овощната градина — усмихна се Теламон. — Александър обича да спи под звездите.

— За да докаже колко е кален ли?

— Не. Първо, е по-удобно. И второ, обича да показва на хората си, че не се ползва с привилегии.

— Къде са останалите?

— С Генций — отвърна лекарят. — На прословутото му празненство. Той е създание на нощта: в Коринт бяха добре известни среднощните му представления.

Той се изкачи по стълбите. Касандра му препречи пътя. Лекарят вдигна очи: лицето й беше много бледо, а лампата, която носеше, леко трепереше в ръката й.

— Какво има, Касандра? — Той притисна студените й пръсти. — Защо още се боиш и тревожиш?

— Защо, господарю? — тя укорително поклати глава. — Защо трябваше да се биеш? Ти си лекар, лечител. Не те бива с меча. Черния Клит казва, че затваряш очи, когато нанасяш удар. Какво се опитваш да докажеш, Теламоне? Че си смел и безмилостен като останалите пантери?

— Може би — усмихна й се лекарят в отговор и я целуна по върха на носа. — А може би съм страхливец и се опитвам да докажа, че не е така? — Той рязко се изсмя. — Касандра, трябваше да видиш как бягах. Хайде, твърде съм развълнуван, за да заспя.

Изкачиха се до коридора. Теламон се стресна, когато черна сянка пресече пътя им и силно мяукане отекна в тъмнината.

— Котка — обясни Касандра. — Полудива е, горката. Единственият, на когото вярвала, е Памен, той й давал мляко.

— Точно неговата стая искам да разгледам. — Теламон тръгна напред.

Коридорът беше дълъг и от двете му страни имаше стаи. Тази на Памен се намираше в малка ниша в края, гледаща към градината. Вратата беше отворена, но някой беше затворил капаците. Касандра намери две маслени лампи и ги запали, а после отиде до стаята им и донесе още. Теламон бутна тежката врата и седна на ръба на леглото.

— Ще произнесе ли реч господарят? — попита Касандра, когато седна с кръстосани крака на пода.

— Господарят ти ще те напляска, ако не внимаваш — отвърна Теламон и се огледа.

— Защо царят и неговите побойници не са дошли тук? — попита Касандра.

— Вече ти обясних защо. Честно казано, всички те си имат свои страхове, Касандра. В стаята си като в капан. Александър, Птолемей, Хефестион не обичат да бъдат между четири стени. Ти ги нарече пантери — те обичат откритите пространства и тънките стени на шатрите; това е наследство от детството им. Когато учехме в горичките на Миеза, винаги спяхме на открито. А войниците са и суеверни. Обзалагам се, че ако приклещим Птолемей в някой ъгъл и го засипем с въпроси, той ще признае, че се бои от духа на Памен.

— Вярваш ли в духове, господарю? Теламон се почука по слепоочието.

— Тук — да, това е мястото, където броди духът на Памен.

— Мислиш ли, че е бил убит? Теламон се изправи и почеса главата си.

— Подозирам, че е бил убит. Но как? Това не знам. — Той повлече Касандра към малкото писалище от акациево дърво, вече опразнено от ръкописите.

— Знаем — Теламон я накара да седне на странния стол с кръгла облегалка, който беше донесен горе от стаята за тъкане, — че Памен е седял тук. Той не беше египетски писар, който седи на пода и пише на табличка в скута си. Седял е на писалището, за да се съсредоточи по-лесно. — Застанал зад Касандра, Теламон посочи към прозореца. — Бил е отворен. Слънчеви лъчи нахлували вътре, птичките идвали да кацнат на корниза или на перваза на прозореца.

Лекарят отиде в отсрещния ъгъл и взе кошничката със семена. Загреба със шепа и отвори капаците. Студеният нощен въздух нахлу вътре.

— Възможно е Памен да се е навел напред — но защо?

— Сигурно дивите птички не са кълвели от ръката му.

— Умно момиче! — прошепна Теламон. — И какво?

— Навел се е — отвърна Касандра — и е разпръснал семената на перваза или на корниза отдолу.

Теламон изпълни описаните движения. В слабата светлина корнизът едва се виждаше и когато се наведе, той осъзна колко нестабилно е положението му.

— Аз…

Ужасен вик прониза нощния въздух, последван от викове и слаб шум от чукане. Отново писък.

— В името на Атина! — възкликна Касандра. Отново се понесе писък, сякаш изтръгваха нечия душа от тялото. Слабите шумове от вилата затихнаха. Нощна птица изкрещя в отговор. Теламон се взря в мрака. Последваха нови писъци, мъжки вик и тогава той се сети за персите.

— Разпъват затворниците.

Касандра поклати глава, пръстите й одраскаха кожата на лицето й — нещо, което правеше винаги, когато беше нервна.

— Теламоне! — изсъска тя. — Нощем лежа в походното легло и гледам към теб. И си мисля, защо не се качим на някой кораб и не заминем на друго място? Това беше една прекрасна вила с черешови градини, цветя, птици. — Гласът й премина в шепот. — Разправят, че тук пъпешите са големи и сладки. Но после пристигна Царят на убийците и наоколо замириса на смърт. Чудя се какво правя тук. Какво правиш ти тук?

Теламон не можеше да й отговори. Касандра се приближи към него, червената й коса се вееше, зелените очи блестяха.

— Приличаш на Медея.

— Бих искала да съм Медуза Горгона! Щях да превърна всички войници в камъни. Видях ги в Тива, когато димът се виеше в небето, а кръвта по улиците стигаше до глезените.

Теламон обгърна раменете й, за да я успокои и притисна устни към косата й. Прегърна я, когато нов писък разцепи нощта.

— Мога да отговоря само за себе си — прошепна той. — Тук съм, защото нямам къде да отида. Живея в свой собствен свят, Касандра, и ти живееш с мен. Не мога да обясня защо е нужно хиляди да измират. Мога само да се съсредоточа върху настоящето. Така запазвам разума си.

Касандра се отдръпна.

— Когато бях в двора на царица Ада — продължи Теламон, — излекувах едно болно дете. Помниш ли я? Беше я нападнало куче и отхапало къс от малката й ръчичка. Съсредоточих се върху излекуването на раната и успокояването на болката. Ако бях започнал да се питам защо е станало така, нямаше да успея да се справя. Изобщо нямаше да има полза от мен. Щях да свърша, скитайки по пътищата като луд, който вие срещу луната. Това е нашата работа, Касандра. Духът на Памен крещи за възмездие, но колкото до спасяването на света… — Теламон се върна до прозореца. — Аз съм скитник — прошепна той. — Не, не е само това. Веднъж, когато бяхме в Червените земи на Египет, видях лъв със златна грива, великолепен и ужасен, да преследва плячката си. Гледах го като омагьосан. — Той хвърли поглед през рамо. — Александър ми въздейства по същия начин.

— Но той е или поне ти е бил приятел?

— Така е, но това го прави още по-интересен. — Теламон се усмихна принудено. — Може би мога да направя и тук нещо добро, както навсякъде другаде. Жреците на Изида твърдят, че съдбата на човека е записана на челото му и не може да бъде променена. Затова — той се облегна на стената — седя тук и слушам как онези мъже умират, докато разследвам друга смърт.

Касандра се приближи и хвана ръката му.

— Мислиш, че някой е блъснал Памен? Теламон кимна.

— Някой е влязъл в тази стая, залостил е вратата, убил го е и е избягал по някакъв начин.

— Но това е невъзможно! — Касандра отметна червената си коса. — Говорих с Бес, който спи в съседната стая. Той повтори същото — че вратата му била леко отворена и чул стъпки, но нищо друго.

— Сигурна ли си? — обърна се Теламон.

— Да. Освен това Солан твърди, че непрекъснато влизал и излизал от стаята си, но не забелязал нищо необичайно. Как би могъл някой да влезе през залостената врата, да закара Памен до прозореца и да го хвърли навън?

— Може би убиецът се е покатерил горе — предположи неубедително Теламон.

— Лекарю, лекарю! — подразни го Касандра. — Стените са гладки. Няма стълба, никой не е минавал по корниза. Собствените ти зорки очи — го забелязаха.

Теламон тропна с крак и се отдалечи. Дъските проскърцаха лекичко като кораб, който се люлее на котва.

— Памен е бил убит! — възкликна той. — Знам го. Но, Касандра… — Той се приближи до писалището и притегли малко ковчеже със стилуси — всички бяха изтъпени.

— Памен беше писар — обясни лекарят. — Перата са му били нужни като стрелите на воина, но не виждам нито едно подострено. Това не е ли странно? Когато открих трупа, дори в ръцете му нямаше нищо. Къде тогава е стилусът?