Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Загадките на Александър Македонски (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Gates of Hell, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Mat (2007)

Издание:

Пол Дохърти „Дверите на ада“

английска, първо издание

Превод: Мариана Димитрова

Редактор: Боряна Джанабетска

Художник: Христо Хаджитанев

Издателство „Еднорог“

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация

ДЕСЕТА ГЛАВА

„Самият Александър застанал начело на войската си и се изправил срещу неприятелите си, които смятали, че благодарение на численото си превъзходство са непобедими.“

Диодор Сикул, „Историческа библиотека“, Книга 17, Глава 26

— Някои египтяни смятат, че съществува само един бог и слънцето е негова физическа проява. Мога само да кажа — Теламон бавно сдъвка гроздовото зърно и вдигна поглед към надвисналите преплетени клони на смокинята, — че няма нищо по-приятно на света от това да седиш под слънцето в красива градина с храна и вино.

— Нямаме храна и вино — възрази Касандра.

— Скоро ще ни донесат.

— И с красива жена — добави тя.

— Къде е тя? — Теламон примигна от болка, когато Касандра заби лакът в ребрата му.

— Какво казваше, господарю?

— Толкова приятно е да седиш тук — размишлявашеТеламон. — Радвам се, че съм далеч от бойното поле.

— Където Великият убиец е зает да си пробива път през труповете. Той е кръвопиец — продължи яростно Касандра. — Пет пари не дава за живота на другите. Важно е Александър Велики да спечели слава.

— Радвам се, че го няма тук — отвърна Теламон.

— Може той да е хвърлил Памен през прозореца.

— Ако го беше направил — възрази Теламон, — нямаше да си признае толкова лесно.

— Той разбира от змии.

— Всеки може да хване змия с чувал и пръчка. Теламон откъсна стръкче трева и го разтърка между пръстите си. Струваше му се, че е говорил с Херол преди векове, а бяха минали само седем дни. След това се беше намесил Александър, който беше зает с прехвърлянето на обсадните машини от Заливчето на Хера. Всичко беше станало толкова бързо — думите и мислите прелитаха като птици в открито поле, — че Теламон нямаше време да реагира. Набързо се беше приготвил и беше казал на Касандра да се грижи за себе си. После се заредиха забързаният поход, несгодите на лагерния живот, първото нападение на Халикарнас, грижата за ранените и голия труп на критянина.

— Странно е, че Александър не е изпратил магьосника си обратно.

— Говориш за нашия добър приятел Аристандър? — пошегува се Теламон. — Започвам да се чудя защо царят държи своя паяк на разстояние от нашите писари: Освен че се погрижих за ухото му, което вече е много по-добре, нямах време да размишлявам за ролята на Аристандър във всичко това.

— Е, поне ти се върна. — Касандра коленичи до него. Беше си оплела венец, който свали и сложи на главата му. — Приличаш на бог Пан. Ще ти донеса флейта и ще танцувам.

— Можеш ли да танцуваш? — попита Теламон.

— Като камила с гъдел.

Лекарят въздъхна и погледна парчетата пергамент, струпани от дясната му страна. Върху тях беше сложил малък камък, за да не ги отвее следобедният ветрец.

— Добре ли спи царят?

— Да. Предложих му да възстановим сцената на убийството на баща му. Той поклати глава и каза, че бил твърде зает. Все още съм заинтригуван — Теламон закрепи венеца по-стабилно на главата си — защо близостта на Халикарнас е пробудила тези спомени. Озадачен съм и защото Александър държи Аристандър далеч от мен, както и задето Птолемей, който никога не се отдалечава от царя, изглежда си има собствен живот.

— Значи нашият Александър пак крои нещо?

— Той непрекъснато го прави. — Теламон замълча. — Това е голямата грешка, която хората допускат по отношение на Александър. На пиршество той се държи като пияница и говори цинизми. Има тяло на атлет и благородното лице на атински философ. Някои хора дори казват, че главата му може да послужи за модел на Аполонов човешки образ. — Лекарят пренебрегна смеха на Касандра. — Но умът му е като яма с гърчещи се змии. Наследил е потайността и лукавството на родителите си. Александър обича да заблуждава враговете си. Веднъж ми разказаха за една лисица, която влачела крака си, за да помисли плячката й, че се интересува повече от раните си, отколкото от нея. Не знам дали е вярно, но казват, че лисицата винаги убивала плячката си. На Марсово поле край Рим…

— Бил ли си там? — недоверчиво попита Касандра.

— Да — усмихна се Теламон. — Римляните организираха двубои между своите герои с дървени щитове и мечове. Веднъж видях невероятно изпълнение: един умел боец се престори на ранен и подмами съперника си в капана.

— И Александър прави същото сега?

— Така мисля. Преди да тръгна от лагера, Хефестион ми разказа странна история. Зададох му същия въпрос, който и ти на мен — спи ли добре царят? Александър винаги си ляга, когато застъпи трета стража. Хефестион ми каза, че царят изобщо не спи добре. Всъщност често си лягал едва в края на трета стража. Стоял на хълма, където превързвахме ранените. Оттам се вижда небето над Халикарнас и Хефестион смята, че Александър чака нещо.

— Сигнал?

— Нещо подобно. Навярно огнена стрела.

— Значи в Халикарнас има предатели?

— Има ли кучето бълхи?

— Но градът е верен на Дарий — възрази Касандра. — Всички го знаят. Може да има неколцина размирници, но…

— И аз мислех така. — Теламон замълча, прекъснат от звуците на цимбали, долитащи от къщата. — Генций и Демерата — въздъхна той — отново репетират. Изглежда царят може да се върне за нова проява на великия актьор. Касандра, твой ред е да донесеш храна и вино.

— Не може ли да накараме някой слуга?

— Нямам им доверие. Провери внимателно дали не е влизано в стаята. Сложил съм белег на вратата. После вземи храна и вино. Ще ядем навън и ще си легнем още преди залез слънце.

Касандра се изправи.

— Ами ръкописа на Питий?

Теламон се усмихна.

— Разбрал си нещо, нали? — Тя отново седна.

— Започвам да разбирам. — Теламон вдигна пръст към устните си, — но ще действам бавно и предпазливо. Е, какво стана с виното?

Касандра се отдалечи. Лекарят взе подноса с писмените си принадлежности и го сложи в скута си. Отвори мастилница, натопи подострения стилус и започна да пише. Изписваше внимателно буквите.

„Памен. Защо е умрял с шепа, пълна със семена?“. Теламон спря.

— Нормално ли е още да ги стиска? — промърмори той. — Нямаше ли да изпаднат от ръката му?

Спомни си някои от труповете на бойното поле, където мечове и ками трябваше да бъдат изтръгвани със сила от мъртвите безчувствени пръсти. „Защо единият му сандал беше изхлузен? Защо Херол се е върнал?“ Лекарят погледна към дърветата над себе си. Жрецът несъмнено беше амбициозен. Би искал той да е онзи, който ще разгадае ръкописа на Питий и ще спечели благоволението на царицата. Беше ли той човекът, взел стилуса и другите ръкописи от стаята на Памен? Знаеше ли Херол, че Памен всъщност е персийски маг, шпионин? Теламон спря и се вгледа в написаното. Дали писарят беше постигнал напредъка си при разчитането на ръкописа посредством числото пет и буквата епсилон? Защо беше написал цитатите от Софокъл, където буквата „е“ беше оградена? Памен беше използвал и стихове от „Илиада“ със същата цел. Какво значение е имало за него числото 10? Дали е бил убит, само за да открадне убиецът постиженията му? Но никой не беше сигурен, че Солан, Бес или дори Херол не са напреднали успешно, но тайно при разчитането на странния ръкопис. Какво беше казал Аристандър за него? „Дори великите философи не са могли да го разчетат“? Теламон поклати глава.

— Това е странно — прошепна той. — Много странно.

Беше ли убийството на Памен работа на предател?

Или на друг шпионин, който е бързал да му запуши устатата и да се възползва от откритото от него? Беше ли Генций убиец и персийски шпионин? Смятал ли е, че красавецът Памен е прелъстил съпругата му? Възможно ли е освен изгодата от разкритията на писаря, които щяха да му донесат благоволението на господарите му от Халикарнас, убийството му да е имало и лични мотиви? Теламон въздъхна и остави подноса. Скръсти ръце и затвори очи. Смъртта на Памен беше загадка, но също толкова объркващи бяха и убийствата на готвача и дъщеря му. Наистина, убиецът на момичето може би беше целял да унищожи Сарпедон, но защо да убива бащата?

— В стаята няма нищо нередно. — Касандра стоеше пред него. Тя сложи подноса на тревата и вдигна кърпите. — Хлябът е прясно изпечен — обясни тя, — а сиренето не е отровно. — После се усмихна. — Отрязах го лично. Аз налях и виното. Прав си. Слугите са намусени и тук не им харесва.

— Не можеш да ги виниш — отвърна лекарят. — Чудех се за убийствата. Защо трябваше да убият готвача и дъщеря му? Знам, че са възнамерявали да убият Сарпедон, а не нея, но… — Той се почеса по бузата и отпъди една муха, която кръжеше над хляба. — Защо и готвача? С какво им е пречел? И той ли е видял нещо важно?

Започнаха да се хранят мълчаливо.

— Слушай — Теламон хвана ръката на Касандра, — искам да поговоря с останалите. Помоли Солан, Бес, Херол и Сарпедон да дойдат тук.

— За какво? Те ще ме питат. Ще кажат, че са заети.

— Кажи им, че е във връзка със смъртта на Памен. Касандра тръгна. Малко по-късно тя отново прекоси тревата. Спътниците й изглеждаха смутени, с изключение на Сарпедон. Солан размахваше ръце. Херол изглеждаше доста уплашен, а Бес беше потънал в мисли. Седнаха в сянката на едно дърво. Спартанецът беше свалил ръкавиците и махнал превръзките си. Теламон набързо прегледа ръцете му.

— Да, раните са зараснали добре, кожата е розова и нежна.

— Затова ли сме тук? — язвително подметна Солан. — За да обсъждаме ръцете на Сарпедон?

— Не, ще говорим за Памен. Откога работеше той в двора на царица Ада?

— От около две години.

— А добре ли изпълняваше задълженията си?

— Беше способен писар — обади се Бес. — Знаеше добре гръцки, койне, персийски, арабски и египетски.

— Кога се засили интересът на царица Ада към ръкописа на Питий? — попита Теламон.

— Тя винаги се е интересувала от него — отвърна Солан. — Откакто й служа. Преди няколко години, когато Александър за пръв път реши да пресече Хелеспонт, ръкописът беше изваден и прегледан, но писарите не успяха да го разгадаят, затова го прибраха и забравиха. След битката при Граник царица Ада ни осигури специална стая в двореца си. Имахме една-единствена задача: да разгадаем ръкописа на Питий. Памен — Солан произнесе името му с ненавист — отговаряше за това и съответно свърши по-голямата част от работата.

— Какво искаш да кажеш? — попита лекарят.

— Прочете историята от Херодот и други описания на това как различни военачалници са писали тайните си съобщения — усмихна се неискрено Солан, — но нищо не се получи. Изглеждаше толкова объркан, колкото бяхме и ние.

— Но ти си главният писар на царица Ада?

— Да — сприхаво каза Солан.

— Слушайте — Теламон бръсна трохите от туниката си, — всички вие сте умни хора.

— О, благодарим ти.

Лекарят пропусна край ушите си сарказма на Солан.

— Знаем, че Памен е бил шпионин, персийски маг. Не е чудно, че е бил толкова способен. Хрумвало ли ви е някога, че той може да знае повече за ръкописа на Питий, отколкото ви е казвал?

Усмивката изчезна от лицето на Солан.

— Не го казваш за първи път — обвиняващо каза той.

— И пак ще го повторя. Нещо повече, откъде да знаем, че Памен не ви е подвел умишлено, че не ви е объркал, за да не стигнете доникъде?

— Искаш да кажеш…! — възкликна Бес.

— Искам да кажа, че Памен е водил двойнствен живот. Пред хората той е бил обичаният и доверен писар на царица Ада, объркан също като вас от загадъчния ръкопис. Но тайно е бил персийски шпионин, който е работел, за да го разчете за господарите си от Персеполис.

— Възможно е — призна Сарпедон.

— Беше ли някой от вас негов приятел?

— Той беше приятен човек — отвърна Бес. — Ядеше и пиеше с нас, но иначе беше потаен.

— И това не ни се струваше странно — добави Сарпедон. — Всички в двореца знаеха, че царица Ада ще възнагради богато онзи, който разкрие тайната на ръкописа.

— Колко копия са направени от него?

Солан се опитваше да изтрие мастилените петна по пръстите си.

— Питий е написал в ръкописа как е построил стените на Халикарнас. Дал го на царица Ада. Разбира се, че са правени копия от него.

— Може ли едно от тях да е било пратено на Македонеца?

— Разбира се. Бог знае колко копия съществуват. — Солан направи пауза. — Всъщност, никой не се интересуваше много от него. Кой е допускал, че Халикарнас ще бъде обсаден от македонската войска?

— Значи хората са били по-заинтересовани от съкровището? — обади се Касандра. Солан я погледна бегло.

— Аз продължавам да мисля — меко каза Бес, — че смъртта на Памен може би е била злополука.

— А аз не — отвърна Теламон и се изправи.

— Сега можем ли да си вървим? — попита. Солан. — Александър ще изпрати хора, които да проверят докъде сме стигнали.

— А стигнахте ли донякъде?

Въпросът му беше посрещнат с безизразни погледи. Лекарят вдигна ръка.

— Тогава най-добре се връщайте на работа.

Той прекоси градината, мина покрай входа на двора и продължи по пътя. Късният следобед беше топъл, птиците кръжаха ниско, гущери се приличаха върху каменните стени. Теламон спря, когато една змия пропълзя през тревата и изчезна в гъстите храсти. Продължи напред. Спря, за да разгледа няколко диви цветя, набра букет, вдъхна аромата им и бързо погледна назад. Никой не го преследваше. Стигна до входа на вилата, където бяха разпнати двамата перси. Земята все още беше овъглена от погребалната клада, макар че в съответствие с обичая пепелта на изгорените беше разпръсната на вятъра. Лагерът на копиеносците и критските стрелци се намираше на близката ливада: като истински войници, те не можеха да повярват на късмета си да бъдат изтеглени от битката и да мързелуват, да ядат и пият сред гъстата трева. Бяха издигнали палатките и паянтови навеси от клони. Въздухът миришеше на конски фъшкии, изгорено дърво и печено месо. Войниците се разхождаха по туники, ядяха, пиеха или играеха зарове. Един командир се приближи забързано и се извини за бъркотията.

— Не съм дошъл да ви инспектирам — каза им Теламон, — но искам да поговоря с най-добрия ви стрелец.

Командирът, който се опитваше да скрие меха с вино, побърза да се отдалечи. Върна се с млад мъж, облечен в къс кожен елек и ленена фустанела; колчан стрели висеше през рамото му, а в ръка носеше мощния сглобяем лък, с който бяха известни сънародниците му.

— Говориш ли гръцки?

— Така добре, както и ти. — Слабото лице на критянина разцъфна в усмивка.

Теламон забеляза колко дълги и силни бяха ръцете му. На китките си имаше кожени ленти, а малки платнени калъфчета предпазваха пръстите на лявата му ръка. Критянинът проследи погледа му.

— Така се предпазвам — обясни той. — Иначе мазолите се разраняват непрекъснато. Искал си да ме питаш нещо.

— Да ви оставя ли? — попита офицерът.

Теламон кимна, отвори кесията си и извади сребърна монета.

— Аз не убивам хора — възрази критянинът мрачно, макар сближените му очи да бяха приковани върху среброто както на ястреб върху тлъста плячка.

— Не искам да убиваш никого — успокои го Теламон. — Аз съм лекарят на царя.

— Знам кой си. — Критянинът го погледна в очите. — Твоя е онази червенокоса прислужница, която задяваме с приятелите ми. Ти не предпочиташ мъжете, защо тогава предлагаш на критски стрелец сребро?

— Искам да огледам лъка ти.

— Той е свещен.

— Затова ти плащам.

Критянинът грабна монетата и му подаде лъка. Теламон го разгледа с любопитство. Беше направен от няколко парчета дърво и здрава тетива.

— Прави се от дрян и ясен — обясни критянинът. — Стрелите също. Могат да бъдат с гладко или назъбено острие, както предпочиташ. Тетивата е от черво, но можеш да използваш и връв. Перата от лешояди са най-подходящи за стрелите.

Стрелецът подаде на Теламон и една от тях. Лекарят я зареди и вдигна лъка, сякаш се канеше да стреля във въздуха. Беше несръчен и си спомни как Клит го мъмреше по време на ученията в Миеза.

— Не те бива много, а? — Критянинът взе лъка и стрелата. — По-трудно е, отколкото си мислиш.

Той зареди стрелата и с два пръста на лявата си ръка опъна лъка. Блестящото острие сочеше право към гърдите на Теламон.

— На това разстояние — промърмори критянинът — ще те пронижа.

— А ако бягам?

— Ще трябва да тичаш по-бързо от вятъра! В ясен и безветрен ден — продължи стрелецът — мога да те сваля на двеста метра разстояние. — Той свали лъка. — Гледа ли как стреляхме срещу защитниците на Халикарнас?

— Точно това исках да те попитам. Да се срещнем извън лагера. — Теламон посочи зад гърба си. — На входа на вилата. Кажи на командира си да ти даде няколко парчета пергамент.

Критянинът изглеждаше озадачен.

— Ти взе парите — обясни Теламон. — Искам да пратя съобщение.

Той излезе от лагера и седна край входа на вилата, загледан в прашния път. Спомни си стрелците при обсадата — гъвкави, бързоподвижни фигури, които пускаха стрела след стрела, а те изпълваха въздуха като черен дъжд. Чу някакъв шум. Критянинът беше обул сандали и носеше лъка, както и няколко късчета мазен пергамент.

— Беше ли при обсадата? — попита Теламон, докато се изправяше.

— Да, имах късмет да се отърва.

— Би ли могъл да пратиш стрела зад стените?

— Разбира се: почти нямаше вятър и колкото повече се приближавахме, толкова по-лесно ставаше. Ако събереш накуп много стрелци — заяви критянинът — и се целиш в определено място със сигурност ще улучиш някого или нещо.

Теламон си спомни, че Александър стоял навън и гледал нощното небе.

— Ами запалена стрела?

— Това е лесно — отвърна стрелецът и извади стрела от колчана си. — Слагаш малко катран близо до върха, зареждаш, палиш стрелата и я изстрелваш колкото се може по-бързо.

— Няма ли да се подпали дървото?

— Не веднага, първо трябва да изгори катранът. Но можеш да избереш по-дълга стрела.

— Покажи ми.

Критянинът зареди стрелата и наведе върха й, все едно го палеше.

— Сега острието гори. — Той бързо вдигна лъка, дръпна тетивата към ухото си и я отпусна. Теламон едва видя как тя изчезна в небето.

— В тъмна нощ — обясни критянинът — ще я видиш съвсем ясно. Когато започне да пада, пламъкът се увеличава.

— А ако трябва да пратиш съобщение? Критянинът извади друга стрела от колчана.

— Къде ще сложиш пергамента?

— В двата края на стрелата, но не трябва да бъде много. Ще ти покажа. — Той се наведе, взе парче пергамент и го уви около стрелата, после извади парче връв от кесията си и го привърза стегнато. — Гледай сега какво ще стане.

Отново зареди и пусна стрелата по посока на дърветата. Този път тя се заби надолу.

— Разбираш ли за какво говоря? — Критянинът извади нова стрела. — Тялото й е идеално балансирано. — Той потупа черните пера от лешояд. — С перата и с острието. Ако сложиш тежест в единия край, няма да може да лети.

Като забеляза разочарованието по лицето на Теламон, той добави.

— Става дума за стрелеца, който беше убит, нали? Онзи, на когото са счупили главата и откраднали оръжието? Из целия лагер се говори за това.

— Познаваше ли го?

— Беше от моето село, близо до древния дворец в Кносос.

— Защо е бил сам насред полето?

— По същата причина, поради която ще бъда и аз, след като приключим. Не ти ли омръзва осоленото месо, сушените плодове и миризливата риба? Ловувал е.

— Някой трябва да го е издебнал.

— Той пиеше много — отвърна критянинът. — Може да е заспал. Това често се случва след дълъг поход и обилно ядене и пиене.

— Ще ти кажа нещо. — Теламон извади нова монета от кесията си и му я подаде. — Предател или шпионин е търсел лък, каквито използват само опитни стрелци като теб. Не е могъл да вземе от складовете или да помоли някой от командирите да му заемат. Взел е оръжията на твоя съселянин и по време на битката е пуснал стрела със съобщение, която е паднала зад стените на Халикарнас.

Критякинът се усмихна.

— Разбирам логиката ти, господарю. Да, за да пуснеш стрела зад стените на Халикарнас, ще ти трябва такъв лък. Но стрела със съобщение? — Той вдигна пръсти. — Трябва да е било много леко, иначе никога не би могло да стигне дотам.

Теламон въздъхна.

— Така е. — Той сви рамене. — Трябваше да опитам. Критянинът му махна с ръка и се отдалечи. Теламон се облегна на един от стълбовете на вратата. Не съм достатъчно умен, помисли си. Шпионинът съобщава на персите, че Александър е във Вилата на Кибела с малко войска. Как е успял да го направи? Изстрелял е стрела от вилата, оставил е съобщението под някой камък? Направи същото, когато предупреди персите, че царят сигурно ще отиде към Халикарнас, за да разгледа укрепленията и те можаха да се подготвят. Но как е успяло да достигне съобщението за заслоните на Александър зад градските стени?

Потънал в мисли, Теламон тръгна обратно по пътя. Мина покрай двора и се огледа. Прислужниците перяха край кладенеца. Генций викаше:

— Демерата! Демерата! Къде си?

Лекарят продължи към градината. Тя беше празна — чашите и чиниите, които бяха използвали с Касандра, лежаха в сянката на дървото. Той отиде дотам, взе каната с виното, помириса го и я изля върху тревата. Огледа се — нямаше никого. Горещината беше ужасна, тревата прегаряше. Спомни си как командирите на Александър се молеха да завали. Реши да се върне в стаята си, но искаше да разбере защо шпионинът е убил критския стрелец. Тръгна под хладните сенки на градината. Спря пред едно слънчево петно върху тревата.

— Има и друга загадка — прошепна той, загледан в него.

— Защо са убили горката котка?

Продължи напред. Спря, за да разгледа гъбите върху кората на едно дърво. Протегна се и внимателно ги откъсна. Понякога съжаляваше, че му се беше наложило да напусне Египет толкова бързо: там имаше толкова приятели — лечители в храмовете на живота. Мнозина от тях смятаха, че гъби като тази имат магически лечебни свойства и че смесени с пресечено мляко и пръст често лекуват силни инфекции на дробовете и гърлото.

— Чудя се дали да не опитам.

Той се протегна да откъсне една гъба, но се подхлъзна и ожули коляното си в кората на дървото. Точно в този миг една стрела се заби дълбоко в дънера над него.

Лекарят рязко се обърна, забравил умората си. Гърлото му се сви. Виждаше само дървета, надвиснали клони и слънчеви петна, които шареха сянката. Загледа се в тънката и дълга стрела, подобна на онези, които критянинът му беше показал. Чу странен звук. Успя да се мушне зад дървото, точно когато друга стрела профуча във въздуха. — Кой е там? — извика той.

Градината беше занемяла, сякаш всички живи създания бяха усетили, че смъртта е влязла в нея. Теламон изруга наум. Ако затичаше, мистериозният стрелец щеше да го последва. Ако останеше тук, убиецът щеше да се приближи и най-накрая да го улучи. Той вдигна тихичко един сух клон. Чувстваше се нелепо, въоръжен с него. Огледа се вляво и вдясно — нищо не помръдваше. Виждаше само дървета и храсти.

Отстъпи назад. Зад градината беше ливадата, където войниците на Александър бяха разпънали палатките си. Ако успееше да стигне дотам… Внезапно чу далечни викове. Генций все още търсеше жена си. Теламон зърна някаква сянка да се движи вдясно от него. Използвайки дърветата за прикритие, той се отправи назад към градината.

Преследвачът му разбра накъде отива. Нова стрела профуча във въздуха — предупреждение, че пътят назад е наблюдаван и охраняван. Теламон се опита да овладее дишането си и треперенето на единия си крак. Канеше се отново да хукне, когато прозвуча силен звук от боен рог. Беше вдигната тревога.

— Касандра! — изкрещя лекарят. — Касандра! Сарпедоне! Касандра! Касандра!

Сигналът отново прозвуча и Теламон хукна напред. Този път не го последваха стрели. Дърветата започнаха да оредяват, виждаше края на градината. Продължи да вика.

— Касандра! Сарпедоне! Касандра!

— Какво има, Теламоне?

Той изскочи измежду дърветата и падна на колене. Касандра се спусна към него.

— Какво става?

Той успя да се изправи и посочи към дърветата.

— Убиец, там!

— Кой? — зяпна от учудване Касандра.

— Не, не отивай натам — предупреди я Теламон. — Който и да е, той е въоръжен с лък и стрели. Кълна се в Аполон, бих искал да знам кой е! — Отново прозвуча бойният рог.

— Какво е станало?

— Не знам — отвърна Касандра. — Дойдох да те търся, има някаква суматоха във вилата.

Теламон забрави неволите си и те тръгнаха през градината към вилата. Сарпедон беше там и сякаш не беше излизал. Теламон се зачуди дали убиецът още бродеше в овощната градина. Спартанецът стоеше в подножието на стълбите и гледаше нагоре. Един войник изтрополи надолу.

— Къде са другите? — попита Теламон. Войникът го погледна неразбиращо.

— Не знам, господарю.

Лекарят го раздруса за рамото и посочи рога, увиснал на каишка около врата му.

— Ти вдигна тревога. Защо?

Ужасен стон проехтя от галерията над тях. Бес, Солан и Херол се появиха на входа, стиснали парчета пергамент в изцапаните си с мастило пръсти.

— Бяхме в градината.

— Заедно или поотделно? — отсече Теламон.

— Винаги работим поотделно — заяви Солан. Теламон вече беше тръгнал по стълбите. Стенанията бяха сърцераздирателни. Стигна галерията и забърза по нея. Вратата към стаята на Памен беше отворена. Генций беше коленичил на пода до леглото, на което лежеше Демерата със стегната около шията връв. Актьорът беше толкова потънал в скръбта и болката си; скрил лице в ръцете си, той се олюляваше напред-назад. Теламон огледа трупа: лицето на Демерата беше синьочерно, очите бяха изскочили, езикът стиснат между зъбите. Докосна тялото. Вече изстиваше.

— Какво е станало? — Теламон погледна през рамо към войника.

— Аз пазя вилата, господарю. Стоях на горната площадка на стълбата.

Теламон го огледа внимателно: носеше изтъркана кожена туника и бойни ботуши, рошава коса обграждаше мургавото му лице.

— От коя част си? — попита лекарят.

— От агрианската пехота — отвърна младежът. — Наричат ни „Биковете“. Останалата част от отряда е по-нагоре по пътя, в полето.

Генций продължаваше да стене, без да забелязва влезлите в стаята.

— Кажи ми какво стана — нареди Теламон.

— Качи се горе да търси жена си — отвърна войникът.

— Откога си дежурен?

— От скоро. Обикалях, понякога горе, понякога долу. Той изглеждаше разтревожен, затова дойдох с него. Първо претърсихме тяхната стая, но там нямаше никого. — Войникът сви рамене. — Слязох долу и той ми каза да гледам за нея. След малко се върна. Още не беше открил жена си. Претърсихме другите стаи, отворихме вратата на тази и тя лежеше там удушена, затова вдигнах тревога.

— Ами останалите? — мрачно се обърна Теламон.

— Бях в градината — отвърна Сарпедон. Той посочи пръстта по туниката си. — Върнах се преди малко, останалите чакаха вън.

— Генций, какво стана? — Лекарят внимателно отдръпна ръцете на актьора от лицето му. Генций го погледна с израз на безумна мъка.

— Репетирах репликите на Креон. Тя трябваше да бъде Антигона. Отидох в кухнята за хляб и мед. — Той посочи устата си. — Заради гърлото. Когато се върнах…

— Къде бяхте?

— В залата за пиршества. Когато се върнах, нея я нямаше. Започнах да я търся. Както каза войникът, никъде я нямаше. Качих се горе. Отначало не смеех да надничам в другите стаи, но вратата на Памен беше отворена. Погледнах, но нея я нямаше. Слязох долу, после пак се качих. Претърсихме отново къщата, открихме я и той вдигна тревога.

— Значи сте погледнали два пъти в стаята на Памен?

— Да. Първият път беше празна — каза войникът. — После се върнахме, отново погледнахме и този път я видяхме.

Генций погледна трупа на жена си и избухна в сълзи. Теламон внимателно покри с платно лицето на мъртвата.

— Мисля, че е най-добре да излезем — каза той. — Генций, Касандра ще се погрижи за трупа на жена ти. В тази жега погребалната клада трябва да бъде готова още довечера.