Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Загадките на Александър Македонски (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Gates of Hell, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Mat (2007)

Издание:

Пол Дохърти „Дверите на ада“

английска, първо издание

Превод: Мариана Димитрова

Редактор: Боряна Джанабетска

Художник: Христо Хаджитанев

Издателство „Еднорог“

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация

СЕДМА ГЛАВА

„Гарнизонът (на Минд) оказал решителна съпротива; пристигнало подкрепление, изпратено от Мемнон от Халикарнас и това начинание на македонците не се увенчало с успех.“

Квинт Курций Руф, „История на Александър Велики“, Книга 2, глава 9

Теламон и Касандра се присъединиха към останалите на пътя, който водеше към вилата. Взирайки се надолу, те съзряха големи облаци прах. Теламон не можеше да си представи какви ужаси щеше да донесе наближаващата войска в този горещ летен следобед. Погребалните клади се бяха превърнали в купчина пепел, разнасяна от вятъра, а кръстовете бяха свалени. Чу нови възгласи. Александър, в пълно въоръжение, излезе на кон от вилата, придружен от своите военачалници.

— Колко е доволен — прошепна Касандра, — че е с момчетата.

Теламон пренебрегна сарказма й. Прашните облаци наближаваха. Зърна блесналите върхове на копия, дочу маршови песни и заплашителния тропот на хиляди бойни ботуши, дрънченето на каруците, тътена от конските копита. Скоро сивият облак изтъня и изчезна. Леката тесалийска конница се приближи в галоп с развети бели наметки и блестящи на слънцето ризници. Повечето ездачи носеха копия, а останалите бяха извадили мечовете си. Те яздеха като на парад и вдигаха мечове, за да поздравят царя, който се беше разположил удобно и отвръщаше на поздрава им с вдигната ръка. От двете страни на пътя церемониалмайстори насочваха конниците напред. Тесалийците отминаха — някои от тях носеха завързани за седлата си главите на убитите си врагове.

Касандра се скри зад Теламон, уплашена от тези сурови конници, които бяха причинили толкова унищожения в нейната родна Тива. Тишината на провинцията беше нарушена, сякаш тази огромна войска беше изникнала от самата пръст — лъскави брони, блестящи орди от мъже, които се носеха по пътя и през полята. Сред тесалийците се появи редовната конница с металните си шлемове и брони, тежки и украсени нараменници и развени наметки. Носеха дрянови копия с балансиращи тежести и метални върхове, извити мечове, препасани на кръста. Конете им бяха скопени и се управляваха лесно с помощта на мундщук и шпори. Това бяха хората, които щяха да смажат вражеския фланг и те яздеха гордо и самоуверено. Сред тях имаше и тракийски конници, които изпълняваха ролята на разузнавачи или копиеносци. Свирепи воини, те не носеха шлемове, а косите им падаха чак до раменете. Гордееха се с дългите си бради и мустаци. Следваха фалангистите от пехотата. Това бяха елитните части на Александър, с шлемове, ръкавици, малки кръгли щитове в лявата ръка и дългите шестметрови сариси, подпрени на раменете им. Теламон беше виждал много пъти тази гледка, но маршируващите мъже, цветовете на техните знамена, разноцветните пояси, които показваха от коя част са, винаги го привличаха, както и ритмичният им ход, и възторжените бойни химни. Лекарят се засрами, защото се почувства по-спокоен, откакто войската беше пристигнала. Не можеше да забрави яростната атака сутринта; огъня, падащ от небето; трясъка на оръжията; сеченето и мушкането; бликащата от раните кръв. Сигурно беше стоял поне час, докато полк след полк, ескадрон след ескадрон минаваха с десния си фланг край вилата и се насочваха към равнините, където щяха да разположат лагера си и да обсадят Халикарнас.

Настъпи пауза. Парменион и другите командири, които дойдоха последни, наобиколиха Александър, За да му докладват. Бяха свършили, когато полковете на щитоносците се появиха в пълно въоръжение. Ярките пера на шлемовете им танцуваха на вятъра. Следваха критските стрелци с дългите си подсилени лъкове и колчани, пълни с остри назъбени стрели; пехотинците, агрианските пехотинци и родоските наемници. Обозът идваше най-накрая — стотици каруци, натоварени с палатки, провизии и оборудване.

— Може ли да се връщаме? — прошепна Касандра. — Вече видяхме пристигането на смелите момчета.

Теламон стисна ръката й. Въпреки че не й липсваше смелост, в подобни случаи Касандра винаги ставаше неспокойна. Когато ги лекуваше след сражение, войниците бяха само пациенти, жертви на войната, но въоръжената мощ на македонците и бойните им викове пробуждаха кошмара за същите тези войски, които бяха унищожили свещената Тива. Те бяха нахлули през Портата на Електра и превърнали града в опожарени руини, където кръвта стигаше до глезените и не беше останал камък върху камък.

— Къде ще отидат? — попита тиванката, когато тръгнаха по пътя.

— Равнините се простират във формата на подкова — обясни Теламон — около град Халикарнас. Ще направят там главния си лагер, като се разделят на две групи. Двата лагера ще бъдат свързани с редици от въоръжени войници. После ще настъпят и ще изберат коя част от града да атакуват.

— Не видях обсадни машини. Теламон пусна ръката й.

— Имаш остро око, Касандра. Права си, и аз не видях.

— Да не би великият Александър да се надява да прескочи стените?

Теламон се засмя и я въведе обратно във вилата. Върнаха се в стаята от източната страна на сградата. Тя беше голяма и правоъгълна, с голи белосани стени и лъснат дъсчен под.

— Дали това е било просто вила? — попита Касандра, сядайки на леглото си.

— Има твърде много стаи — отвърна Теламон. — Предполагам, че е служила и като крайпътно заведение, и като място за пренощуване. Сигурно собственикът й е бил богат земеделец.

— Докато дойде Александър — остро отвърна Касандра. — Сега вече не е богат.

Теламон седна на стола и извади парчето пергамент, което беше взел от Херол.

— Касандра — прошепна той. — Донеси ми нашия екземпляр от ръкописа на Питий.

Тя се приближи до една от торбите и я развърза.

— Чакай! — вдигна ръка Теламон. — Спомняш ли си, когато събирахме вещите на Памен? Решихме, че не са много, нали?

— Точно така.

— Забеляза ли някакви дисаги? Касандра поклати глава отрицателно.

— И защо нямаше? Знаех си, че нещо липсва. Тиванката се приближи към него и Теламон разсеяно взе свитъка от ръката й.

— Бил е персийски шпионин — продължи той, — който се е присъединил към двора на царица Ада. Една сутрин се събужда и се връща към проучването си. Малко по-късно е намерен мъртъв, очевидно паднал от прозореца, при което е счупил черепа си. В ръката му има храна за птички, семена са разпилени и близо до прозореца. Изглежда като злополука — той просто се е навел твърде много и е паднал, но всъщност изглежда е бил блъснат. Знаем, че от стаята му са били взети документи, със сигурност и стилус. Не сме сигурни как е паднал, а сега откриваме, че дисагите му са изчезнали.

— Защо непрекъснато се връщаш към Памен? — попита Касандра.

— Ако разреша убийството му, ще разреша цялата загадка — отвърна Теламон. — Някой е убил Памен. Взел е дисагите му, набързо е събрал от стаята му каквото е искал и е излязъл. Знаем само, че не е излязъл през прозореца. Не е имало стълби, нито въже. Когато изпратихме да го повикат, вратата му е била залостена и нямаше следи от разбиване или борба в стаята. — Теламон поклати глава и приглади ръкописа на Питийв скута си. — Херол го посетил предишната вечер и открил само едно парченце пергамент. И Генций го посетил по същото време, но твърди, че Памен бил сам в стаята си. — Теламон намигна на Касандра. — Един от тях лъже.

— Херол е посетил Памен и сутринта, когато беше убит — добави тя. — Бес е чул нещо. Херол твърди, че стаята на Памен била заключена, но че писарят може да е бил вътре по същото време.

— Да вземем първите числа от ръкописа на Питий: 45; 64 : 54 : 33 : 34 : 11 : 53. Да приемем, че ключът е съвсем прост и че 15 е буквата Е, а 24 — И.

Теламон стана и отиде до малкото писалище. Взе стилуса, отвори мастилницата и се опита да преведе ръкописа: думите, които се оформиха, бяха безсмислени. Той остави стилуса.

— Нищо не се получава. Не мога да разбера какво означава числото 64. Слушай, Касандра, царят и приятелите му ще се върнат и ще плячкосат кухнята. Слез и се опитай да намериш някаква храна.

— Няма ли да отидеш на царското пиршество довечера?

— Това няма да бъде пиршество — отвърна Теламон, — а състезание по надпиване.

— Великите мъже ще се перчат един пред друг и ще танцуват бойния си танц?

— Не им се изпречвай на пътя — предупреди Теламон.

Мърморейки какви развратни убийци са македонците, Касандра излезе от стаята и затвори вратата след себе си. Теламон се изправи и се протегна. Отиде до леглото, вдигна ленената завеса, прикрепена с куки за тавана и се канеше да легне, когато замръзна. Възглавницата беше местена.

Теламон беше работил в много войнишки лагери и спазваше строг ред. Сам оправяше леглото си, сам си носеше вода, сам си намираше храна или се доверяваше на Касандра. Не беше оставил леглото си така. Канеше се да отстъпи назад, когато нещо студено и хлъзгаво се уви около голия му глезен. Без да смее да диша, Теламон погледна надолу. Светлината беше слаба, но той зърна блестящия люспест гръб, оцветен в зелено и черно, характерен за пепелянките. Змията се беше навила около обутия му в сандал крак и допираше голия му глезен. Теламон изтръпна. Беше пътувал достатъчно, за да разпознае истинската опасност. Това не беше случайност. Наблюдаваше възглавницата. Нещо помръдна и друга змия, разтревожена от шума, излезе изпод нея. Приличаше на парче твърдо въже, само че имаше плоска глава, стъклени очи и езикът й непрекъснато се стрелкаше. Теламон не смееше да помръдне. Змията на леглото не представляваше опасност, но колко ли още лежаха там навити и готови да нападнат? Затвори очи и се помоли наум Касандра да не се бави много.

Спомни си култа към змиите в малкия храм в Карнак. Анула го беше завела там, за да ги види. Жрецът беше много словоохотлив и му показа как да ги хваща правилно и без да ги дразни. Внезапното движение, храната, топлината или заплахата от нападение ги правеха опасни. Теламон чуваше собственото си дишане. Отново усети студенина по глезена си. Отвори очи и с мъка се въздържа да не изкрещи и да не отстъпи. И без това му беше провървяло. Тези змии бяха донесени тук в кошница, сложени под възглавницата, под леглото и из цялата стая. Но кой го беше направил? Спомни си за жреца Херол. Нали носеше около врата си медальон със змия? Същата имаше и на пръстена. Не обожаваше ли той някаква змийска богиня? Теламон успя да се овладее.

Не бива да мърдам, помисли си той, змиите не бива да се дразнят. При други обстоятелства би се присмял на себе си и би анализирал проблема като някаква академична задача. Змиите бяха толкова лесни за хващане. Цели кошници се продаваха по пазарите заради месото и кожата. Всеки можеше да го е направил. Чу шум в коридора. Вратата се отвори и Касандра влезе с две купи.

— Само това можах да намеря! Мирише много вкусно. Готвачът каза… — Касандра замълча. — Теламон, какво има?

— Змии — отвърна той.

— Знам. Цялата градина гъмжи от тях — дошли са да се скрият от жегата.

— Те са тук! — изръмжа Теламон. Касандра изпищя.

— Има една на леглото — продължи той и бавно посочи с ръка. — В името на Аполон, Касандра, запази спокойствие. Не, не, не идвай насам. Искам да оставиш храната на пода. Мирише, нали?

— Какво друго? — Лицето на Касандра беше уплашено.

— Изтичай долу в кухнята. Не казвай на никого. Сложи горещи въглени в бронзова купа. Трябва да я хванеш с кърпа, за да я донесеш. Бързай и не казвай на никого!

Касандра хукна. Теламон се обърна. Тъмна ивица се измъкна с гърчене изпод леглото и се плъзна настрани към купите. Втора я последва, мърдайки опашка, с леко повдигната глава. Змиите бяха надушили храната — същата причина често ги примамваше край лагерните огньове. Появи се още една.

— Колко ли са? — прошепна Теламон.

Стори му се, че мина цял век, преди да чуе стъпки по стълбите. Касандра се появи, носейки купата, увита в кърпа. Облегна се на затворената врата и със страх загледа тесните, плъзгащи се сенки, които носеха смърт.

— Остави въглените долу! — нареди Теламон. — Бутни ги към купите и ги остави там! — Касандра се подчини. — Сега не мърдай.

Лекарят се опита да овладее дишането си. Тресеше го. Нещо докосна крака му. Още змии излизаха изпод леглото.

— Касандра — каза той, — ела насам. Виждаш ли копието, което лежи в ъгъла?

Тя кимна.

— Стой далеч от купите и върви бавно.

Касандра го послуша.

— Сега погледни зад мен.

— Виждам зад краката ти — прошепна тя. — Светлината е слаба, но съм сигурна, че там няма нищо.

Теламон бързо отстъпи назад и едва не се сблъска с тиванката. Почувства как краката му се подкосяват, остра болка от схващане го накара да се хване за бедрото. Погледна към вратата. Поне осем змии се бяха скупчили около купите.

— Добре — той побутна Касандра назад. — Змиите бяха сложени на леглото ми, оттам идват.

— И как ще се отървем от тях? — попита тя.

— Слез долу. Пътят до вратата е безопасен. Интересува ги само храната и топлината. Иди в склада, намери кошница, кирка, лопата — каквото успееш.

Касандра се промъкна през стаята и излезе. Малко по-късно се завърна с дрънчене. Теламон се надяваше, че шумът няма да разтревожи зимите, но те се бяха струпали около купите с храна и се навиваха около бронзовия съд с жаравата. Касандра беше взела от кошниците за семена. По негови указания тя обу бойните си ботуши, същото направи и лекарят. Увиха ръцете си с ленени парцали и с помощта на кирката, мотиката и лопатата започнаха да повдигат змиите и да ги прибират в кошницата.

— Затоплиха се и се нахраниха — промърмори Теламон, — затова са лениви.

Най-накрая подът беше почистен. Теламон и Касандра претърсиха внимателно стаята, но не откриха нищо друго. Изтърсиха възглавниците и одеялата, преместиха леглата и сандъците. Най-накрая Теламон обяви, че е удовлетворен от резултата. Жаравата се беше превърнала в сива пепел. Една от купите беше обърната и храната се беше изсипала на пода.

— Слава на боговете за храната и топлината. — Теламон изтри потта от челото си.

Прекараха още един час, за да оправят бъркотията. Теламон лично изнесе кошницата от вилата и с всичка сила я запрати в тъмнината между дърветата. По обратния път към стаята си се сблъска с Генций, който го попита дали нещо се е случило. Лекарят само го изгледа гневно. Върна се, помогна на Касандра да разтреби стаята и наля две големи чаши вино.

— Опитват се да те убият, нали? — попита Касандра.

— Разбира се! — отсече Теламон. — Нашият убиец е взел кошница отишъл е в градината, напълнил я е със змии и я е донесъл тук.

— Може някой да го е видял.

— Или да я е видял — добави Теламон. — Не ми хареса начинът, по който Демерата ме гледаше — очите на мургавото й лице бяха изпълнени с омраза. Тя е развратна като разгонена кучка и съпругът й го знае! Стаите ни не се заключват. — Той въздъхна. — Ако бяхме останали с царя и се бяхме прибрали нощес, змиите можеха да ни умъртвят.

— Значи някой иска да те убие! — повтори Касандра. Тя седна срещу Теламон и леко се приведе напред. Лекарят я потупа по носа.

— Но нямаше късмет, нали? Който и да е убиецът, той знае, че според мен Памен е убит. Разбрахме много неща, но това не ни доведе доникъде.

Теламон се загледа в леглото.

— Един египетски жрец веднъж ми каза, че ако три пъти се сблъскаш със змия и оцелееш, няма да умреш от ухапване на змия.

— И това ти е първият път?

— Не. — Теламон се засмя и се изправи. — Вторият. За първи смятам срещата си с Олимпиада, майката на Александър.

Той отиде до леглото си и внимателно претърси възглавницата, дебелото одеяло и ленените завивки. Отдолу се носеха звуци — викове и крясъци, дрънчене на съдове, цвилене на коне от двора.

— Царят се е върнал! — възкликна Касандра. — И пиршеството започва.

— Не ме интересува. — Теламон се излегна. — Смятам да се наспя.

Той лежа известно време напрегнат, но със затворени очи. Чу как Касандра обикаля из стаята и проверява дали всичко е наред, после тялото му се отпусна и лекарят потъна в сън. Изведнъж някой го разтърси грубо и той с изненада видя Касандра, надвесена над себе си.

— Късно е. — Лицето й изглеждаше призрачно в светлината на лампата, която държеше. Вилата беше странно тиха. — Спа часове наред — обясни тя. — Аз те пазих. Не се тревожи, няма повече змии.

— Някой идвал ли е? — Теламон отвори очи и седна. — Защо е толкова тихо? Мислех, че ще се събудя от удари на мечове по щитовете — македонския боен химн.

— Пропусна го — усмихна се Касандра. — Царят те вика. Писарите също. Нещо не е наред.

Теламон изстена и стана. Още беше с бойните ботуши. Смени ги със сандали, наплиска лицето си с вода и припомняйки си змиите, предпазливо излезе от стаята. Коридорите към залата за пиршества бяха охранявани от щитоносците. Когато влезе, Теламон прецени колко буйно е било празненството — чаши и подноси лежаха на пода, парчета месо плуваха в локви от вино. Стаята беше осветена от факли и маслени лампи. Военачалниците на Александър, изтегнати на лежанките, бяха странно мълчаливи и не пиеха. Музикантите и танцьорките седяха скупчени и уплашени в един ъгъл. Малката масичка пред царя беше изблъскана встрани. Александър, с венец от мирта на главата и изцапана с вино златиста туника, внимателно слушаше думите на коленичилия пред него войник.

Теламон чу някакъв звук и се обърна. Солан, Бес, Херол, Генций и Демерата се бяха събрали зад него. Ядосан, царят повдигна глава. Изгледа гневно новодошлите, преди да потупа мъжа по рамото и да му нареди да продължи. Изтощеният войник от леката тракийска конница беше облечен в кожена ризница, а задната част на фустанелата му и краката му бяха покрити с кал. Той говореше тихо и в един момент Александър му даде да пие от собствената си чаша. Когато разказът свърши, Александър сложи чашата си в ръката му и го освободи.

Разузнавачът мина покрай Теламон и със залитане се отправи към вратата, която се затвори зад него. Пред нея веднага застана страж с изваден меч и щит в другата ръка. В помещението настъпи мъртва тишина. Александър сякаш беше потънал в унес и загледан в пода, мърдаше беззвучно устни. Ръката му бръкна под възглавниците, извади кама и няколко пъти я заби в лежанката, пълна с конски косми. Очевидно все повече се поддаваше на гнева.

— Минд! — изрева той. — Минд е затворил вратите си! Думите му предизвикаха ужасени възгласи сред военачалниците.

— Знаеш ли какво означава това, Птолемей?

— Че ще трябва да ни пораснат криле и да прелетим над стените на Халикарнас! Ако нямаме пристанище, корабите ни няма къде да акостират. А ако това не стане, ще бъдем без обсадни машини. Остава ни само да си сложим криле!

Птолемей бързо се наведе, когато Александър хвърли ножа по него, но той се удари в стената високо над главата му. Царят огледа военачалниците си, а после групата, скупчена до вратата.

— Никанор е начело на корабите ми! — изрева той. — Задачата му беше да ги докара в Минд. Персийски триреми ги очаквали там! Сократ трябваше да удари на югоизток. Нашите хора в Минд трябваше да му отворят портите.

— Вместо това — весело се намеси Птолемей, без да се стряска от състоянието на Александър, — вратите били затворени, а катапулти замеряли бедния Сократ с главите на приятелите ни.

— Накратко казано, това е. — Александър замълча и отново се взря в пода.

Теламон долови някаква неискреност в очите му, сякаш двамата с Птолемей се наслаждаваха на шега, известна само на тях.

— Какво ще заповядаш тогава? — попита опитният ветеран Парменион. — Все пак имаме по-леки обсадни машини.

— Ще обкръжим Халикарнас — съгласи се Александър. — Ще запечатаме портите му и ще видим какво можем да направим с проклетия ров. Как ли ни се смеят Мемнон и Ефиалт! Парменион, Хефестион, Аминт, Селевк — обърна се царят към военачалниците си, — разделете войската на четири части и се разположете на лагер, без да губите връзка помежду си. Направете лагера в равнината, но извън обхвата на катапултите им.

— Ами аз, господарю? — обади се Птолемей.

— Ти ще вземеш старата гвардия. — Александър имаше предвид ветераните, участвали в походи още с баща му. — Вземи още критски стрелци и родосци с прашки. — Царят посочи картите, струпани на стола до него. — На полуостров Халикарнас се намира местността Ниса, камениста и оголена. Искам да я охранявате. От този наблюдателен пост ще виждате и на изток, и на запад.

— Ами обсадните машини? — попита Хефестион.

— Затова ми трябвате вие — Александър посочи групичката при вратата. — Солан, Бес, Херол и Сарпедон.

Спартанецът беше влязъл последен, облечен само в туника. Едната му ръка беше с ръкавица, натежалите му от сън очи се отправиха към Теламон.

— Тъкмо си сменях превръзките — обясни той.

— Не искам никакво шушукане! — изрева царят. — Всички от двора на царица Ада да дойдат насам!

Солан заведе хората си в пространството между масите. За малко не се подхлъзна на парче печено месо, предизвиквайки кикот у Птолемей и Селевк. Теламон гледаше царя. Останалите военачалници бяха пияни — лицата им бяха зачервени, очите блестяха под миртовите венци, небрежно поставени на главите им — но Александър се преструваше. Лекарят се зачуди защо.

— Така! — Александър седна на ръба на лежанката и вдигна ръце. — Пристанищата на Халикарнас и Минд са завардени от персите. Къде тогава мога да насоча корабите си и да разтоваря обсадните машини?

— Няма друго пристанище — бързо се обади Бес. — Никъде водата не е достатъчно дълбока, за да могат да се разтоварят корабите.

— „Няма друго пристанище“ — имитира го царят.

— Има едно място — обади се Сарпедон. — Заливчето на Хера, само на няколко мили по на юг. Ако се запалят насочващи светлини, командирът на флотата може да акостира там.

— Но водите са коварни — изтъкна Солан. — Заливчето е доста тясно и триремите ще трябва да разтоварват една по една. Ще отнеме много дни, дори седмици.

— Не, не — поклати глава Сарпедон. — Господарю, когато слезе в Троя…

— Корабите ми акостираха на пясъчната ивица — довърши Александър вместо него. — Какво искаш да кажеш, Сарпедон?

— Ако флотът влезе в заливчето на Хера, корабите могат да бъдат изтеглени на брега и така ще има място за всички. Обсадните машини ще бъдат разтоварени и на каруци ще пристигнат тук — той вдигна рамене — за един ден или една нощ.

Царят кимаше одобрително.

— Но как ще изпратим съобщение на Никанор? — попита Парменион. — Той се върти край брега като патица.

— Не, не, дал съм му допълнителни заповеди — отвърна Александър. — Ако не може да акостира в Минд, трябва да се върне в открито море, да избегне персийските кораби, които блокират пристанището на Халикарнас и да плава на изток. После да се отправи към брега и да чака сигнал къде го очаквам: силен огън през нощта или стълбове дим през деня. Призори вече ще е отминал Халикарнас. Сега знаете какво ще направи. Ще доближи крайбрежието и ще чака сигнала. — Царят потри ръце. — Аминт, изпрати разузнавачи! Не, по-добре и ти иди с тях. Препускайте с пълни сили към брега. Ще бъдете в безопасност, персите са се залостили в Халикарнас. — Той се почеса по главата. — Запалете сигнални огньове. Никанор ще изпрати лодка. Проучи картите, вземи една със себе си. Трябва да намери заливчето на Хера — Царят погледна към Сарпедон. — Защо го наричат така?

— На носа има изоставен храм на Хера — отвърна спартанецът. — Някога се е намирал навътре в сушата, но морето изяжда брега, затова е бил изоставен.

— Ще запалим огъня там — каза Александър. — Късно този следобед. Селевк, вземи два отряда щитоносци. Сарпедон ще дойде с теб. Никанор ще докара корабите. Пригответе каруците и ако съдбата е с нас — Александър огледа стаята — след два дни ще бъдем готови да подплашим Мемнон и Ефиалт, както никога през живота им.

Теламон улови погледа му и зърна палави искрици в очите му.

— Е, дадох достатъчно заповеди. — Александър се изправи и приглади туниката си. — Останалите могат да се натъпчат и напият като прасета, после да си легнат. А аз ще се поразходя с личния си лекар.

Царят тръгна към вратата. Постът се отдръпна, отвори я и пропусна Александър и Теламон. По коридора царят пляскаше с ръце и кимаше на дежурните войници. От време на време се спираше да огледа нечия броня, изображението на минойски бик върху нечий щит или да провери остротата на мечовете им. Излязоха на големия калдъръмен двор. Царят седна на ръба на кладенеца и вдигна поглед към звездите.

— Добре ли се чувстваш, господарю? — попита Теламон, приближавайки предпазливо. — За кого изигра това представление?

— За всички, Теламоне — усмихна се Александър в мрака. — Ако не можем да завземем Халикарнас, какво да направим? Искам да пипна Мемнон и Ефиалт и да им дам незабравим урок. Искам това пристанище. Искам да покажа на цяла Персия и Гърция, че никой град не може да ми устои. Затова имам нужда ръкописът на Питий да бъде преведен — за да разбера къде е слабостта на крепостните стени.

— Наистина ли? — Теламон седна до него. — Закълни ми се, Александре, че не знаеш какво пише в ръкописа наПитий.

— Ако знаех съдържанието му, щях да бъда най-щастливият човек на света.

Леката отсянка на тъга в гласа на царя разтревожи лекаря.

— В него има и нещо друго освен тайната на стените, нали?

— Да, така мисля, но ще трябва да почакаме, докато го разберем, нали? — подразни го Александър. — Напредвате ли?

— Донякъде — отвърна Теламон. — Но и преди сме минавали по този път, нали, Александре? Да не искаш да ми кажеш, че не си знаел за Заливчето на Хера? Видях те с часове да разглеждаш картите. Трябва да си подозирал, че Ефиалт и Мемнон ще те чакат в Минд. И най-неопитният войник би се сетил, че търсиш пристанище за корабите си. Ти имаш карти, имаш и шпиони. Познаваш крайбрежието като дланта си. Отново играеш театър. Защо извика всички в залата за пиршества? Защото знаеш, че между нас има шпионин и искаш да заблудиш Мемнон и Ефиалт.

Александър отново отправи поглед към обсипаното със звезди небе, сякаш внимателно се вслушваше в шумовете на нощта: виковете на командирите, които организираха нощната стража, подрънкването на звънчето, което постовете си предаваха, за да покажат, че всички са нащрек и линията им не е прекъсната.

— Когато баща ми ме учеше как да се бия — бавно започна царят, — ми каза, че първата ми задача е да заблудя противника. Направих го при Граник. Персите очакваха да тръгна по суша, да се опитвам да завладея този или онзи град, да завзема пристанище и да повикам бойните си кораби. Аз направих обратното. След като превзех Ефес, те смятаха, че ще остана там, за да се наслаждавам на богатствата му.

— А вместо това ти бързо удари Милет. И сега е ред наХаликарнас?

— Не мога да ти кажа всичко, Теламоне, но си схванал идеята. Както и да е, не те повиках навън в тази звездна нощ, за да обсъждаме стратегията, а за да поговорим за болестите на ума. Разговарях с Хефестион и Черния Клит. През някой от тези дни, когато има затишие в битката, искам да възстановим обстоятелствата около смъртта на баща ми. Искам да разиграем онова, което видях, начина, по който се чувствах, това, което се случи в действителност. Възможно ли е, Теламоне? Ще ми помогне ли?

— Може да помогне, а може и да те съсипе.

Александър стана и се отправи към входа на вилата.

— Не, няма да ме съсипе, Теламоне. Нищо не може да ме съсипе повече от тези проклети кошмари.

Александър влезе вътре. Лекарят го чу да се смее и шегува с един от постовете и бавно го последва. Когато се върна в стаята, Касандра беше готова да си легне.

— Какво искаше? — гласът й беше нисък, сънен. — Знаеш ли, Теламоне, наблюдавах лицето ти. Ако Александър не беше военачалник, би трябвало да стане актьор като Генций.

— Съгласен съм. — Теламон събу сандалите си и легна. — Но при Генций е ясно коя пиеса играе, а с Александър никога не се знае какъв ще бъде завършекът. А сега съм уморен и искам да спя.

Лекарят възнамеряваше да спи до късно. Изстена, когато почувства, че го бутат и разтърсват. Отвори очи и видя над себе си студеното, слабо лице на Аристандър, пазителя на царските тайни.

— Какво правиш в спалнята ми? — Теламон погледна към прозорците — светлината още сивееше. Чу звук и погледна към вратата. — Виждам, че си довел и Хора си.

— Моите хубавци — престорено се усмихна Аристандър. — Виж колко се радват да те видят, Теламоне.

Лекарят погледна към високите набити келти, пременени с различни части от брони; те се бяха струпали на вратата и одобрително му се усмихваха.

— Смятат, че щом си мой приятел — прошепна Аристандър, наведен над леглото, — значи си техен приятел. Наричат те Лечителя. — Гласът му се снижи до шепот. — Даже мислят, че притежаваш магически способности.

Теламон бързо погледна към леглото на Касандра.

— Срещнахме я на стълбите — обясни Аристандър, който беше проследил погледа му. — Зарадва се да ни види, както обикновено.

— Сигурен съм. — Теламон отново се зави. — Искам да отида да се облекча, да ям и да пия. И определено не те очаквах.

Аристандър се изправи и отстъпи. Усмивката не беше слязла от лицето му, но лекарят забеляза, че опипва лявото си ухо.

— Още ли те боли?

— Да!

Теламон проклинаше умората си. В слабата светлина той се взря в изпитото лице на своя потаен посетител — огледа хлътналите му очи, рядката коса, тънките устни и клюнестия нос. Дори от това разстояние виждаше засъхналия секрет около ноздрите му. Аристандър тихичко подсмъркна.

— Боли — изстена той.

— Сигурно си изстинал много — предположи Теламон. — И секрецията е била гъста и обилна.

Аристандър мрачно кимна.

— Мога да те излекувам, но не сега. — Лекарят отново се отпусна назад.

— Затова дойдох последен — изхленчи Аристандър. — Друсането на каруцата само влошаваше нещата. — Лицето му просветна, когато пристъпи напред. — Разбрах, че великият Генций е тук. Ще играе пиесите на Софокъл. — Той погледна през рамо. — Софокъл — прошепна той на яките главорези на вратата. — Как ви се струва, момчета? Хорът на таванските старци.

— „Зевсови сладки слова — започна водачът им, произнасяйки гръцките думи гърлено и завалено, — в многозлатния Делфи родени, какво вестите в нашта славна Тива?“

— Разпознавам цитата от „Едип“ — бързо го прекъснаТеламон. — И ние изучаваме ръкописа на Питий, загадъчен като думите на делфийската пророчица Пития, но в името на Аполон, Аристандре, остави ме да поспя.

— Знам всичко за ръкописа на Питий — отвърна Пазителят на царските тайни. — Ще ми се да не бях наплашил онзи шарлатанин Евнуха, но от друга страна…

Теламон притвори очи. Аристандър тръгна към вратата, мърморейки.

— Дори великите философи не са успели да го разгадаят. — После прошепна театрално на телохранителите си: — Оставете великия лекар да поспи малко, сигурно е уморен след подвизите си…

— Върви в Хадес! — прошепна Теламон. — И остани там, докато те призова!

Очите му отново натежаха. Известно време спа дълбоко, само от време на време дочуваше как Касандра влиза и излиза. Аристандър се върна, но Теламон се обърна на другата страна, преструвайки се на заспал.

— Отиде си! — извика Касандра.

Теламон се огледа — светлината, която проникваше иззад капаците, беше по-силна.

— Да ги отворя ли? — предложи тя.

Той се канеше да отговори, когато чу тропот по стълбите. Бес нахлу в стаята.

— Трябва да дойдеш веднага, лекарю!

— Какво е станало? Аз ли съм единственият лекар тук?

— Пердикъл и останалите са с войската. — Бес примигна. — Така каза царят. Най-добре ела. Една от кухненските прислужници, дъщерята на готвача, е била отровена.

Теламон бързо обу сандалите си и слезе долу. Сега разбра колко до късно е спал — слънцето на двора го заслепи и той вдигна ръка, за да предпази очите си. Зад стената дочу сърцераздирателни вопли. Последва Бес през тревата до същата беседка, която с Касандра бяха използвали, за да превържат ръцете на Сарпедон.

Сгърченото тяло на момичето лежеше на тревата. Александър и Хефестион стояха наблизо. Изглеждаха доста нелепо. Хефестион държеше египетски слънчобран над главата на царя. Готвачът беше коленичил до дъщеря си. От време на време сваляше ръце от лицето си, отмяташе глава назад и виеше към небето. Теламон бързо се огледа. На пейката стоеше поднос с хляб, сирене, грозде и глинена чаша с разредено вино. Забеляза, че сиренето беше натрошено.

— Никой да не пипа там! — предупреди той.

После внимателно побутна готвача встрани и обърна тялото на момичето по гръб. Дългата мазна коса обграждаше лицето й, разкривено от смъртта. Очите й бяха изскочили, мускулите на лицето леко втвърдени, под дясната скула се виждаше бледомораво петно, около устата имаше пяна. Касандра му подаде кърпа.

— Взех я от нашата стая — обясни тя.

Теламон взе кърпата и разтвори устата на момичето: мускулите на челюстта бяха сковани. Бръкна вътре и обърна главата встрани, за да освети устата. Венците и небцето бяха придобили странен морав оттенък, езикът беше леко подут и покрит с мръснобяла пяна. Подуши я и усети лек дъх на козе сирене и сладникав мирис на бадеми. Опипа останалата част от тялото — мускулите бяха твърди и сковани, шията — още топла.

— Кой я откри?

— Аз — изхленчи готвачът. — Донесе обяда на Сарпедон. — Той посочи към наемника, който беше коленичил на тревата на известно разстояние и гледаше невярващо трупа. — Дойдох, защото тя не се върна. Обичаше сирене. Помислих, че е останала да хапне с него.

— Замълчи! — Теламон направи знак на спартанеца да се приближи. — Какво се случи?

— Видях се с момичето — промърмори Сарпедон. — Казах й, че тръгвам за брега. Помолих я да ми донесе храна в беседката. Дадох й пари. Трябваше да хапна, преди да тръгна. Тогава я видях за последно. Тя отиде в кухнята…

— Очакваше ли да я намериш тук, когато се върна?

— Не — поклати глава спартанецът. — Обикновено покриваше храната с ленена кърпа и я оставяше в беседката. Не я видях, нито съм ходил в кухнята, нали?

Готвачът, чиито очи плуваха в сълзи, завъртя отрицателно глава.

— Тя приготви храната — обясни бащата, — сложи я на поднос, покри я с ленена кърпа и я изнесе. Обичаше козе сирене, но…

Теламон погледна към царя и Хефестион, които ги наблюдаваха като зрители пиеса — хладни и безучастни.

— Значи момичето се е отровило само? — извика Хефестион.

Сарпедон се обърна към него с разкривено от гняв лице.

— Не, господарю, не се е отровила. Била е убита. Тази храна не беше за нея. Някой е искал да убие мен.