Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Загадките на Александър Македонски (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Gates of Hell, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Mat (2007)

Издание:

Пол Дохърти „Дверите на ада“

английска, първо издание

Превод: Мариана Димитрова

Редактор: Боряна Джанабетска

Художник: Христо Хаджитанев

Издателство „Еднорог“

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация

ВТОРА ГЛАВА

„Ада помолила Александър да й помогне да си върне трона, принадлежал на прадедите й.“

Диодор Сикул, „Историческа библиотека“, Книга 17, глава 24

Оронтобат се облегна на лежанката и с достойнство прие похвалите на сътрапезниците си.

— Змиорката със сос от черници — обяви персийският градоначалник гордо — е едно от множеството вкусни ястия, които приготвят моите готвачи. Трябва да ви дам рецептата — червено и бяло вино, риган и рибен бульон…

— Отлично ястие — рязко го прекъсна Мемнон.

Той седеше на ръба на лежанката с чаша вино в ръка и гледаше маслените лампи, окачени на дърветата. Бяха вечеряли в личните покои на градоначалника — покрит двор, който гледаше към градината с високия фонтан във форма на скачащ делфин. В помръкващата светлина делфинът изглеждаше като направен от чисто сребро. Вечерното небе беше станало пурпурно, пронизано от червенозлатистите ивици на залязващото слънце.

— Трудно е да си представиш, че сме във война — тихо каза Оронтобат.

Мемнон гледаше светулките, които танцуваха над фонтана. Някъде извън двора свиреха тихо музиканти. Той разпозна веселата мелодия — любовна песен за млад войник, който се намира далеч от дома. Въздухът беше топъл и бранен. Цветята в кошниците, подредени около стените на двора, бяха прясно откъснати и леко смачкани, за да се усили ароматът им. Масите пред всички лежанки бяха отрупани със сребърни съдове и останки от пиршеството, дадено от Оронтобат. Градоначалникът беше пил доста и на лицето му имаше израз на лукаво задоволство, сякаш се наслаждаваше на някаква приятна тайна.

— Господарят Митра се върна в Персеполис. — Оронтобат се протегна и взе каната с вино.

— Благодаря на Пазителя на Скрития пламък за това! — промърмори Ефиалт. Оронтобат вдигна чаша за наздравица към него.

— Приятно е да го посрещнеш, но още по-приятно е да го изпратиш — съгласи се той. — Върна се доволен от това, което видя и чу…

Градоначалникът млъкна, когато една сирийска танцьорка, само по сребриста набедрена превръзка, се появи на входа. Тя изви тялото си и замръзна; малките звънчета на гривните й тихо иззвънтяха. Имаше гладко детинско лице, черни като трънки очи, чип нос и хубава уста. Намазаната й с благовонни масла перука беше прихваната със златна лента. Танцьорката пристъпи предизвикателно напред. Оронтобат вдигна чаша към нея и щракна с пръсти. От изражението на Мемнон разбра, че не му е до танци, а иска да говори, затова освободи момичето.

— Виждам, че си замислен, Мемнон.

— Готови ли са? — бързо попита родосецът.

— Измъкнаха се от града преди известно време — усмихна се Оронтобат. Погледна към звездите, които блестяха като фини сребърни накити върху пурпурни възглавнички. — Ще заемат местата си и ще посрещнат моя македонски гост. Откъде разбра? — Той хвърли поглед към Мемнон. — Откъде разбра, че тази вечер Александър ще бъде във Вилата на Кибела?

Военачалникът сви рамене. Напълни отново чашата си, но сложи колкото вино, толкова и вода.

— Как мислиш, Оронтобат? Обзалагам се на пет златни дарика, че Александър ще се измъкне невредим.

Градоначалникът поклати глава, преценявайки облога.

— Приемам — отвърна той. — Моите хора са опитни бойци. Били са се в пустинята, в планинските проходи…

— Александър няма ли да бъде строго охраняван? — попита Ефиалт.

— Ще бъде — съгласи се Мемнон. — Но е също толкова сигурно, че действа необмислено, колкото и че ще видим зората. Той се смята за новия Ахил, при това без уязвима пета. Ще бъде добре да му напомним, че е смъртен като всички нас.

— Откъде разбра? — повтори Ефиалт въпроса на Оронтобат, който беше останал без отговор.

Мемнон посочи овощната градина зад малката шатра.

— Чуваш ли славеите, Ефиалт? Когато бях в Родос, имах славей и той винаги започваше да пее на свечеряване. Но да отговоря на въпроса ти — птиците ми казаха. — Той избърса потта от врата си. — По-добре да не ти разкривам нищо повече.

Ефиалт погледна встрани, за да скрие раздразнението си. По-рано същата вечер Мемнон беше повикал него и Оронтобат на среща. Изгледаше много възбуден и не можеше да се сдържа. Митра беше заминал преди няколко дни и Мемнон се беше впуснал с всички сили да организира отбраната на града. Спомена мимоходом за някакъв шпионин и за „важни сведения“, но когато се срещнаха, сияеше от радост.

— Отначало си помислих, че е измамник — беше признал той. После им разказа какво беше научил: че Александър ще пристигне във Вилата на Кибела, придружаван от малък отряд. Оронтобат се беше поколебал, докато Мемнон не беше съобщил, че в момента трупът на писаря лежи в една постройка на двора и че в неговия покров може да бъде открит тайният дневник на Памен. В този миг усмивката беше изчезнала от лицето на персийския градоначалник, но във възбудата си Мемнон не го беше забелязал.

— Моят шпионин настоя, че трупът и дневникът трябва да бъдат взети. Трябва да изпратим опитни войници.

— Да, да — бързо се беше съгласил Оронтобат. — И трупът, и дневникът.

После персиецът се замисли, чешеше се по бузите и дърпаше брадата си. Най-накрая Мемнон го беше попитал какво има.

— Памен — беше въздъхнал Оронтобат — беше шпионинът на Митра в двора на царица Ада.

— Какво? — беше изръмжал Мемнон.

— Не знам кой е шпионинът, с който ти си разговарял, но изглежда знае много. Както казах, и трупът, и дневникът трябва да бъдат донесени тук. Ще се погрижа за това.

Обичайното добро настроение на градоначалника се беше възвърнало. Ефиалт знаеше, че неговите шпиони от града му бяха донесли добри новини. Оронтобат беше решил да организира празненство, на което готвачите му бяха надминали себе си.

Ефиалт и Мемнон бяха смаяни от самодоволния вид на градоначалника. Непрекъснато се усмихваше, сякаш на някаква известна само на него шега. Оронтобат напълни отново чашата си и я хвана за двете сребърни дръжки.

— Имам подарък за теб, Мемнон. — Той отпи. — Не си единственият, който има тайни.

— Да не е още някоя танцьорка! — изсумтя Мемнон. — Хиляда пъти съм ти казвал, Оронтобат, че за мен има само една жена.

— Знам — прекъсна го Оронтобат. — Красивата Барсина. Не, не е момиче, Той прокара пръсти по чашата си. — Не е нито меч, нито съкровище, а един евнух. Всъщност не евнух, а Евнухът.

Градоначалникът се изсмя на изненадата им. Остави чашата на земята, излегна се и плесна с ръце. Командирът на стражата се появи на вратата.

— Доведи пленника.

Мъжът излезе и се върна с един от най-интересните индивиди, които Мемнон беше виждал някога. Дори отначало реши, че така му се струва заради слабата светлина.

— Доведи го по-близо — нареди Оронтобат. Мъжът, облечен в дълга мръсна туника, беше избутан напред сред дрънкането на оковите около китките и глезените му. Беше много висок и слаб като игла. Имаше лице със странни черти, оплешивяваща глава и дебели разтворени устни, които напомниха на Мемнон шаран на сухо. Пленникът не гледаше към Оронтобат, а право пред себе си. Командирът на стражата го стисна за рамото и го принуди да коленичи. Евнухът погледна през рамо към мъчителя си и в очите му проблесна злоба. Той застена и захленчи, сякаш коленете му бяха прежулени и без да го карат, седна на пети. После вдигна ръце и опипа белега на мястото на дясното си ухо.

— Ама че подарък — промърмори Ефиалт.

Мемнон, готов да възрази, оглеждаше дръпнатите очи на евнуха, големия му нос и издадената долна устна. Пленникът все още не поглеждаше градоначалника и неговите гости. Вниманието му бе погълнато от гоблена, който висеше зад Оронтобат.

— Какво сега, ще злорадстваш ли? — попита с тънък глас евнухът. — Затова ли ме доведоха тук? За да злорадстваш? Или ще ме накараш да танцувам? На кръст ли ще ме разпънеш? Или ще ми отрежеш главата?

Оронтобат разпери ръце.

— Гледайте това създание и му се чудете. Нарича се Евнухът, предполагам, че при раждането си е бил деформиран. Липсва му онова, което другите мъже имат между краката си.

— Както им липсва и онова, което имам между ушите си — отвърна Евнухът.

Мемнон го огледа по-внимателно. Робата му беше мръсна, брадичката му набола и когато се раздвижи, кисел мирис на пот и немито измести ароматните ухания в шатрата на градоначалника. На мястото на дясното му ухо имаше белег, но най-вече ръцете на евнуха привлякоха вниманието на военачалника. Пръстите му бяха дълги, тънки и леко извити като на голяма хищна птица. Ноктите му бяха чисти и изрязани.

— Да те представя ли на моите гости? — промърмори Оронтобат. — Толкова съм доволен, че те залових! Не се бой, няма да те убия.

Промяната в лицето на мъжа беше зашеметяваща: очите му сякаш се разшириха, устната му се прибра, устата му разкри равни бели зъби. Щеше да се спусне напред, но командирът на стражата, гръцки наемник, го хвана за врата и го дръпна назад.

— Както казах — продължи Оронтобат, — не знаем името на този човек, но той се нарича Евнуха и не крие своя недостатък. Някои хора твърдят, че е амонит, други, че е роден в Ханаан и е син на вещица.

— Само това ни трябваше — черна магия и вълшебства! — намеси се Мемнон.

Евнухът се обърна с надменен вид. — Не, не — поправи се Оронтобат. — Нашият приятел Евнухът доста е поскитал по света. Вдигни ръце. Пленникът се подчини.

— Разгледай ръцете му, изящните му издължени пръсти, господарю Мемнон. Дори моите арфисти не са дарени от боговете с такива ръце.

— Затова пък той има само едно ухо — прекъсна го Мемнон.

— Това е дело на един невъздържан клиент преди години. Евнухът е много опитен писар, независимо дали пише на восъчна табличка, на папирус или на пергамент. Освен това умее да подправя документи. От малката си кесия вади заповеди, писма, пропуски и правомощия, всички подпечатани от някой градоначалник. Подправил е дори печата на Великия цар! Всеки, който има нужда от разрешение да влезе в някой град, от невярна сметка за продажба или позволително да търгува, търси Евнуха. Той никога не разочарова клиентите. Само веднъж, нали? — Оронтобат се приведе напред. — Помниш ли онзи търговец от Дамаск? Евнухът направил много елементарна грешка. Написал документ от името на чиновник, който отговаря за преминаването през границата, но един зорък писар, който бил член на семейството на въпросния чиновник, се усетил, че датата не е вярна…

— Само с няколко дни — изхленчи Евнухът.

— Както и да е — въздъхна Оронтобат, — стоките на търговеца били иззети. Той и спътниците му тръгнали да търсят Евнуха. Според мен е извадил късмет, че се е отървал само с едно отрязано ухо. Нашият Евнух е богат човек и обича играта на зарове. Обича и младите жени, нали? Те може би не могат да направят много за него, но той може да направи нещо за тях — има си тайни.

Мемнон внезапно разбра накъде бие Оронтобат.

— Ръкописът на Питий?

— Правилно! — усмихна се градоначалникът. — Чувал ли си за ръкописа на Питий, за тайнописа на архитекта, който е построил стените на този град? — обърна се той към пленника. — Мислех, че това е легенда.

— Разбираш ли от тайнопис? — попита Мемнон. Евнухът задържа погледа му. Очите му бяха черни и блестящи като обсидиан, а ирисите толкова големи, че бялото почти не се виждаше.

— Предателството не ти е чуждо, нали? — попита го Мемнон.

— Може ли рибата да плува? — пошегува се Оронтобат.

— Да, мисля, че си предател. — Мемнон протегна ръка и обхвана брадичката на Евнуха. — Но разбираш от тайнопис, нали? Би ли могъл да разгадаеш ръкописа на Питий?

— Кажи му! Кажи му! — Оронтобат доволно потриваше ръце.

— Почитаемият сатрап казва истината — призна Евнухът. — Доста съм скитал по света, господарю.

Мемнон отдръпна ръката си. Евнухът се изправи и запълзя на колене, докато остана да ги разделя само масата.

— Изучавал съм храмовите ръкописи в Мемфис, както и онези във Вавилон. Дори известно време живях в Делфи.

— Делфийският оракул — кимна Мемнон. — Тайнописът на жреците.

— Гарантирам за това — обади се Оронтобат. — Нашият приятел дори е посрещал царски пратеници, вземал е „назаем“ посланията, които са носили и ги е превеждал за онези, които никога не би трябвало да ги прочетат. Затова го издирвахме навсякъде.

— Как го заловихте? — полюбопитства Мемнон.

— С примамка — доволно отвърна Оронтобат. — Един богат търговец, мой приятел, пусна слух, че има нужда от разни разрешителни. Предложи добра цена и нашият приятел не можа да устои. Заловихме го в квартала на кожарите. Опита се да се престори на просяк и да се измъкне. Какъв успех, а?

— Ще разгадаеш ли ръкописа на Питий? — попита Мемнон.

— Мога да опитам.

— Със сигурност ще опиташ — заплашително каза Оронтобат. — Ходил ли си някога на Кръстопътя на черепа?

Усмивката на Евнуха се стопи. — Виждал ли си какво става там? Разпъваме престъпниците на кръст. Някои агонизират дни наред, нали, командире?

— Един изкара цяла седмица.

— Да те разпнат на кръст е ужасна смърт — продължи Оронтобат и се облегна на лежанката. — Даваме ти вода, за да не те убие слънцето, но в един момент краката ти не издържат. Имаш дълги и силни крака. Ще падаш и ще се изправяш, докато тялото ти увисне и ребрата ти започнат да те задушават. Ще се задавяш и отново ще се изправяш, докато имаш сили. Смятам, че ще издържиш — Оронтобат присви очи и стисна устни — четири, дори пет дни.

— Какво искате? — попита Евнухът.

— Да разгадаеш ръкописа на Питий — отвърна Мемнон.

— И ако успея? Военачалникът почеса брадата си.

— Ще ти опростим всички престъпления. Ще получиш две кесии дарици, разрешително и право да пътуваш из цялата империя.

— Ами съкровището? — наклони глава Евнухът.

— Значи ти е известен ръкописът на Питий?

— Попитах за съкровището. Казват, че архитектът е описал къде може да бъде намерено. Искам половината от него.

Мемнон наклони глава встрани и внимателно заизучава Евнуха.

— Познаваш ли Александър Македонски?

— Докато пътувах, съм виждал войската му. Ръката на военачалника бръкна под възглавницата.

Евнухът мъчително преглътна.

— Бил ли си в лагера му? — продължи Мемнон. Ефиалт спусна крака от лежанката и седна. Оронтобат вече не с усмихваше.

— Къде беше преди да дойдеш в Халикарнас? — попита военачалникът.

— Аз…

Отнякъде се дочу звук от арфа, нежен и мелодичен, като ромон на бързащ поток. Мемнон отмести масата встрани, измъкна ръката си изпод възглавницата и опря острия връх на ножа до лявото ухо на Евнуха.

— Може и да те разпнат — прошепна той. — Но ако стане така, уверявам те, че ще висиш на кръста без уши.

— Какво става? — дрезгаво се обади Оронтобат.

— Чудех се какво иска да ни каже нашият приятел — отвърна Мемнон. — Откога си в Халикарнас?

Евнухът облиза устни.

— От три дни.

Без да отмества ножа, гъркът се приведе към Оронтобат.

— Откога твоят приятел търговец пуска слухове, че има нужда от онези разрешителни?

— Поне от седем дни.

— Защо тогава не се хвана по-рано? — Мемнон притисна ножа толкова силно, че лицето на Евнуха се сгърчи от болка. — Да ти кажа ли къде си бил? Ти си мошеник и фалшификатор — продължи той. — Човек, за когото измамата е тъй естествена, както за птиците да летят, а няма по-подходящ клиент за хора като теб от войска на поход. Много ли спечели от македонците? Да видим. Подправял си писма и разрешителни, за да получат провизии, нали? Ти каза нещо, градоначалнико, за кесията, която носел.

— Не я открихме — отвърна Оронтобат. — Евнухът се отби в една винарна в края на Квартала на кожарите. Усъмни се и избяга, кесията му може да е паднала в някой кладенец или да е изхвърлена на сметището.

— Би било интересно да я разгледаме — усмихна се Мемнон. — Разбирам погледа ти, чудиш се дали да кажеш истината или да излъжеш. Значи обичаш да играеш рисковано, а? Заложи сега. Ако изгубиш, ще ти отрежа ухото, а градоначалникът ще ти вземе живота.

— Вярно е.

Евнухът трепереше. Беше възнамерявал да излъже, но очите на този гръцки наемник сякаш четяха най-скритите му мисли.

— Когато македонската войска мина през проходите, аз тръгнах с тях. Както каза, търсех възможности да припечеля, а такива имаше много. Всеки чужденец, който се появи в някое село или град, се приема за привърженик на македонеца…

— И към него се отнасят с голямо уважение — прекъсна го Мемнон. — Сигурен съм, че си носел подправени писма, които са те представяли за приятел на македонския цар. Прав ли съм? Тогава защо изхвърли кесията си? И защо толкова се боиш сега? Хайде, кажи ми.

— Чух за ръкописа на Питий — Евнухът преглътна мъчително; гърлото му беше пресъхнало, все едно беше ял прах. Мемнон му подаде чашата си и той отпи жадно.

— Всички знаят, че Александър настъпва към Халикарнас. Между онези, които следваха войската му, се носеше слух, че е взел писари от царица Ада, за да разгадаят ръкописа на Питий.

— И?

— Отидох да предложа услугите си.

Евнухът изстена, когато ножът на Мемнон се заби в плътта му и струйка кръв потече по бузата му.

— Но нещо се обърка — изскимтя Евнухът. — Магьосникът на Александър…

— Аристандър?

— Същият.

— Сигурно е започнал да задава въпроси?

— Да, да. Затова избягах. Носех македонски писма, затова Аристандър и неговите грубияни се заинтересуваха…

— Мислиш ли, че можеш да разгадаеш тайнописа? — Мемнон дръпна камата.

— Срещу възнаграждение. — Евнухът почеса лявото си ухо. — И за отмъщение. Господарю, мога да разгадая тайнописа по-бързо от писарите на Александър.

— Злополука ли е било или убийство?

Александър Македонски се намести по-удобно на лежанката. Разноцветните му очи бяха зачервени от умора, косата му — сплъстена от пот бръчки от изтощение браздяха бузите му. В чашата му имаше повече вода, отколкото лесбоско вино. Едва беше докоснал подносите с минога, миди и пиле, пълнено с маслини. Хапна само няколко палачинки с мед и сусамово семе.

Теламон огледа трапезарията. Искаше да се увери, че никой не ги подслушва. Приятелят на Александър Хефестион беше заспал дълбоко на лежанката вляво от царя, както и Птолемей — само след две чаши вино. В ръката си още стискаше парче палачинка. Останалите гости, включително Солан и писарите, бърбореха помежду си. Готвачът стоеше на входа и тъжно гледаше царя. Александър се обърна и го забеляза.

— Какво му е на този човек? — попита той.

— Ти почти не яде — отвърна Теламон тихо. — Обиждаш го. Канеше се да ти приготви ястие от змиорка.

— Стомахът ми ври като гърне на огън. Но ти си прав.

— Александър вдигна чаша към готвача. — Чудесни гозби! — извика той, надвиквайки всички разговори. — Не успях да им се насладя, както трябва, но вината е моя, а не твоя. Подарявам ти тази чаша в знак на благодарност.

Готвачът се поклони и се оттегли. Войник от полка на Сребърните щитове, елитен пехотински отряд, затвори вратата след него и се върна на поста си з сенките. Той и другарите му бяха заобиколили пируващите, мълчаливи като статуи, сложили ръце на дръжките на мечовете, втренчили очи в господаря си. Други войници от отряда обикаляха из галериите и коридорите или седяха под акациите, смокините и палмите. Музикантите се бяха оттеглили, отчаяни от безплодните си усилия. Царят едва ги беше забелязал — беше прошепнал на Сарпедон, разположил се на отсрещната кушетка, че иска спокойствие и тишина.

— Злополука или убийство? — повтори Александър.

— Ще ти кажа след малко — подразни го Теламон. Царят смръщи вежди — знак, че е ядосан. Теламон си обеща наум да бъде предпазлив. Поблагодари на боговете, че Касандра не беше поканена. Понякога на Александър му беше трудно да понася саркастичните й забележки.

— Искам да знам — настоя Теламон — защо толкова си се разбързал. Колко души си довел със себе си?

— Не много.

— Можеха да те причакат.

— Няма да го направят.

— Откъде си толкова сигурен?

— Майка ми каза, че ще стана най-големият завоевател на света — усмихна се Александър. — Докато стигна края на света, животът ми е в ръцете на боговете.

— Вярваш ли на Олимпиада?

— Страхувам се от нея. — Александър отпи от чашата.

— Едва ли ще й е приятно, че си си намерил нова майка.

Александър отметна глава и се разсмя.

— Говориш за царица Ада? Гениален ход, нали? Сега съм неин законен наследник. Градовете и селата, които са й верни, ме посрещнаха със златни корони и венци. Олимпиада ще разбере защо съм го направил. Тя знае, че е единствена. — Царят сниши глас. — И слава на боговете за това!

— Още ли настояваш да тръгнем утре рано?

— Призори — отвърна Александър. — Искам да наблюдавам лично отбраната на Халикарнас.

— Това също е опасно.

— Целият живот е опасен! — отсече Александър и посочи подносите. — Яденето може да е отровно, рибя кост може да заседне в гърлото ми.

— А останалата част от войската?

— На половин ден път след нас. — Александър затвори очи. — Оставих Парменион за командир. Старата лисица ще ги гони дотук с острия си език като с камшик.

Теламон отмести поглед. Представи си Парменион с обгоряло лице и сивобяла коса да язди покрай редиците потни мъже, подканвайки ги да бързат. Облаци прах се вдигат около отрядите, които реват мръсни песни. Командири крещят заповеди, надвиквайки звука на тръбите. Като ято скакалци войската опустошава запасите на провинцията и пресушава потоците и кладенците й под тропота на каруци и шума от копитата на конницата.

— Мемнон ще те очаква.

— И аз очаквам да се срещна с него. Този път го пипнах.

— Той си мисли обратното.

— Така е. — Александър взе една маслина и внимателно я захапа. — Видях всички карти. Обсадните ми машини са още в морето.

— И какво ще направиш? Ще прескочиш стените на Халикарнас? Ще ти поникнат криле като на Икар и ще полетиш към слънцето?

Александър приближи лицето си до това на Теламон; дъхът му миришеше на вино, долавяше се специфичния аромат на кожата му, въпреки прахта и потта. Беше небръснат, златисточервената му брада проблясваше под светлината на лампите, а косата му беше отметната назад — несресана и ненамазана с благовонни масла. Лекарят посочи чашата му.

— Нали няма да пиеш твърде много?

— „Нали няма да пиеш твърде много?“ — имитира го Александър. — Тревожа се за теб, Теламоне. Или по-скоро ти се чудя — добави той. — Не ми вярваш, нали? Мислиш, че само си маршируваме напред-назад. Погледни картите си! — изсъска царят. — Когато Халикарнас падне, всички пристанища по Егейско море ще бъдат мои. Персите може да плават наоколо като сухи листа по повърхността на езеро, докато аз нанеса удара си право в целта.

— Защо не го направиш веднага? — попита Теламон. Царят въздъхна и се отпусна на лежанката.

— Можеш да заобиколиш града — продължи Теламон. — Или има нещо друго, Александре? Ти спечели голямата си битка при Граник. Да не би да се опитваш да надминеш баща си Филип? Човекът, който се прочу с обсадите си? Да не би да искаш да покажеш на света, че колкото и да е здрава една крепост, тя не може да устои на Александър Македонски?

Царят изплю костилката от маслината на дланта си и се избърса с една кърпа.

— Явно си решил да се скараме. Зададох ти въпрос, Теламон, а ти не ми отговори.

— Искам само да знам причината — заяви лекарят, — поради която ще заседнеш пред Халикарнас.

— Нужно ми е пристанището.

— Не е вярно. Дори да превземеш града, Мемнон може да се изтегли в една от близките крепости, а персийската флота може да остане там. Чудя се само…

Александър го погледна и намигна.

— Халикарнас… — започна той. — Защо Сарпедон носи ръкавици?

Теламон му обясни.

— Точно като баща ти, нали, лекарю? — подразни го Александър. — Напусна войската ми, за да стане градинар.

— Умори се от убийствата и кръвопролитията.

— С много войници става така. — Александър вдигна чаша за наздравица към Сарпедон, който стана и тръгна към вратата.

— Какво щеше да кажеш? — попита Теламон.

— Халикарнас е голям град. Зад стените му се намира прекрасният Мавзолей. Халикарнас има най-добрата отбрана в западната част на персийската империя. Прав си, лекарю. Ако го превзема, въпреки всичко, това ще бъде по-полезно от каквато и да е победа по вода или суша. Така светът ще разбере, че никоя крепост не може да ми устои.

— И баща ти ли?

— Филип е в Хадес — промърмори Александър. — И бих предпочел да си остане там, вместо да смущава сънищата ми.

— Още ли имаш кошмари?

Александър кимна.

— Виждам как Филип влиза в амфитеатъра — пратениците от всички краища на Елада чакат да го поздравят. Убиецът Павзаний се затичва напред с нож в ръката. Виждам го да удря. Не знам дали да предупредя баща си или да окуража убиеца.

— Говорил ли си за това с Хефестион?

— Не. — Александър беше потънал в мислите си. — Но говоря със себе си: аз ли убих баща си? — Той се почука по слепоочието. — Помниш ли, когато бяхме момчета и учехме в горичките на Миеза, в академията на Аристотел? Когато не боядисваше ноктите си, великият философ говореше за душата и волята. Той твърдеше, че ние, човешките същества, се мотивираме и действаме на различни нива. Ние сме онова, което мислим, че сме. Ние сме онова, което искаме другите да мислят, че сме. И най-накрая, ние сме онова, което наистина сме. Дали наистина съм желал смъртта на Филип? Дали тайно съм приветствал убиеца? Беше ли Филип мой баща? Или Олимпиада е права и аз съм бил заченат от бог?

— Ти си син на Филип, Александре. Не си виновен за убийството му, макар майка ти да има вина. Филип е твой баща. Ти си наследил неговия гений.

Александър присви очи.

— Може би си дори по-велик — продължи Теламон, — но в какво, не съм сигурен.

Александър се разсмя и посочи към Генций и Демерата, които се целуваха.

— С нетърпение чакам да го чуя. Но не тази вечер — добави той уморено.

— Къде са Аристандър и хубавците от Хора?

— Имам новини за теб. — Александър отново се засмя. — Трябваше да оставя Аристандър с войската, защото не се чувстваше добре.

— Надявам се, че не е преструвка.

— Иска да те види, защото е настинал. Вярва само на теб и разгони другите лекари — Клеон, Пердикъл и Никий. Каза, че не иска да докосват носа или ушите му. А сега, Теламоне, кажи ми: злополука или убийство беше смъртта на Памен?

— Би могло да е убийство. Памен е бил сам в стаята.

— Така наречената Стая на призраците?

— Да, дъските й скърцат като на кораб в безветрие. Тази сутрин Памен станал рано. Отишъл в кухнята, където хапнал хляб, сирене и грозде. После се върнал към работата си. Прислугата си вършела работата. Готвачът и помощниците му били заети в кухнята Знаеха, че ще идваш, което означава, че и всички персийски шпиони го знаят.

Александър махна пренебрежително с ръка.

— Аз бях в градината с Касандра… — Как е тя?

— Любяща и нежна, както винаги. Царят се усмихна.

— Сарпедон се грижеше за цветята. Влезе в къщата само веднъж, за да пийне малко разредено вино. После се събрахме в стаята за тъкане, за да обсъдим напредъка си. Срещата продължи съвсем кратко — добави сухо лекарят. — Според Бес, Памен се разхождал напред-назад из стаята, когато той тръгнал за срещата.

— Но ти твърдиш, че е бил мъртъв поне от час?

— Може да греша — призна Теламон. — Тялото изстива по-бързо при внезапна смърт.

— Ами ако е било злополука? — попита Александър.

— Очевидно Памен е обичал животните и птиците. В стаята му имаше кошница семена, за да храни птиците и особено гълъбите, които кацат на перваза. Бях в стаята му. Взех малко семена и погледнах от прозореца. Напълно възможно е Памен да се е навел, да е изгубил равновесие и да е паднал. Често се случват такива злополуки. Паднал беше отстрани на къщата, лявото му коляно беше леко ожулено. — Теламон плесна с ръце. — Главата му се беше ударила в червените плочи на пътеката около къщата. Смъртта е настъпила моментално — черепът му беше разбит.

— Възможно ли е човек да умре при подобно падане?

— Да. Помниш ли лекциите на Аристотел за движението? Няколко секунди Памен може би се е опитвал да запази равновесие и това е придало по-голяма сила и скорост на падането му. Преметнал се е поне един-два пъти и главата му се е разбила в плочите.

— Но не е ли извикал? Сигурно някой го е чул.

— Прозорецът на Памен е отделен от прозореца на Бес с малка външна подпора, около една стъпка висока. Може да е паднал безшумно или никой да не е чул вика му. — Теламон посочи Генций и Демерата, които все още се гледаха с обожание. — Нашият велик актьор и съпругата му репетираха в съпровод на дрънченето на цимбалите, което побърква всички.

— Възможно ли е някой да е влязъл в стаята и да е хвърлил Памен през прозореца?

— Вратата беше залостена, нямаше следи от борба. По тялото нямаше наранявания или белези, които да не могат да бъдат обяснени с падането.

— Може ли някой да е влязъл, да е залостил вратата, да е подмамил Памен до прозореца и да се е измъкнал по корниза?

— И аз си помислих за това — призна Теламон, — но Памен би имал време да се бори, а в стаята нямаше никакви следи от борба. Огледах корниза — покрит е с кал и птичи курешки. Уверявам те, никой не е минал по него.

— Възможно ли е някой да се е покатерил до стаята? — Александър се забавляваше от играта на въпроси и отговори.

— Не, освен ако не е бил маймуна. Накарах да претърсят вилата. Няма толкова високи стълби.

Александър подпря глава на една от облегалките на лежанката. Теламон не знаеше дали размишлява или се кани да заспи.

— Имаше ли Памен врагове? Огледай се, Теламоне. Например онзи жрец със странната маска. Той не обичаше Памен.

— Между двамата имаше вражда — съгласи се Теламон — заради някаква придворна дама от двора на царица Ада. Бес беше близък с Памен — възхищаваше се от уменията му. Очевидно царица Ада е проявявала към него по-голямо благоволение, отколкото е трябвало.

И двамата се загледаха в главния писар, чиято права коса падаше върху лицето. Въпреки измършавелия си вид, той се хранеше лакомо.

— Ако добре си спомням — провлечено каза Александър — Солан беше онзи, който избра Вилата на Кибела. Всъщност той и Сарпедон, но Солан взе окончателното решение. Той нае и готвача. Не е ли работил готвачът ни в кухнята на градоначалника на Халикарнас, докато не започнало разследване за някакви изчезвали съдове? И той веднага решил да се присъедини към двора на царица Ада.

— Искаш да кажеш, че те може да са шпиони и убийци? — Теламон направи гримаса. — Възможно е — и Дарий, и Мемнон, да не споменаваме Митра, биха платили скъпо за главата ти. — Той посочи към подносите. — Но Сарпедон лично опита храната ти.

— Какво мислиш за него? — Александър се изправи. — Впрочем, къде отиде той?

— Сарпедон е добър войник — отвърна Теламон. — Съвестно изпълнява задълженията си, не е много образован. Доколкото разбрах, бил е в добри отношения с Памен. Той и Бес често пийваха по чаша вино с него.

Теламон погледна към маслените лампи, чиито пламъчета бяха намалели.

— Помниш ли какво казваше Аристотел? Гледай доказателствата! — промърмори той. — Онова, което е възможно, е вероятно. Всички доказателства около смъртта на Памен говорят за злополука.

— Познавам те, Теламоне, и може би дори по-добре, отколкото ти познаваш мен — прошепна царят.

Лекарят бързо се огледа. Писарите и другите гости бяха пили много. Дрънчаха чаши и чинии. Разговорите бяха станали по-шумни. Някои викаха да се запалят нови лампи. Птолемей хъркаше здраво, Хефестион се опитваше да се събуди.

— Съвпаденията могат да бъдат различни. Смъртта на Памен — поде лекарят — прилича на нещастен случай.

— Или някой се е постарал да изглежда така?

— Именно. Той работеше по ръкописа на Питий.

— Както и Аристандър. — Александър се разсмя. — Освен когато се оплаква от хремата си. Един мошеник по прякор Евнуха, който се занимава с подправяне на пропуски и разрешителни, му предложи помощта си. Но преди да падне в нежните ръце на хубавците на Аристандър, избяга от лагера. Вероятно сега работи за Мемнон в Халикарнас.

— Добър ли е? — попита Теламон.

— Колкото повече научавам за него, толкова повече ми се иска Аристандър да не се беше надувал толкова. Много умел фалшификатор. За да заловиш хитреца, ти трябва хитрец. Затова имам нужда от теб, Теламоне. — Александър млъкна и отпи от чашата си. — Бил ли е Памен близо до разчитането на тайнописа?

— Сарпедон много го уважаваше, както и Бес — отвърна лекарят. — Прегледах ръкописите на Памен. Имаше нещо странно в стаята му — Теламон замислено прехапа устни, — но не мога да се сетя какво. Всичко беше подредено. Намерих една восъчна табличка в дървена рамка. Спомних си една история от Херодот — как спартанците били предупредени за предстоящото нашествие на Ксеркс. Съобщението не било написано върху восъка, а върху кутията под него.

— Значи си открил нещо?

— Да, открих. „Епсилон“ и „пенте“.

— Гръцката буква „е“ и числото 5! — възкликна Александър.

— И още нещо: няколко стиха от „Антигона“ на Софокъл. „Не можем да познаваме“ — Теламон замълча. — Да, така беше. „Не можем да познаваме у всекиго…“

— „Душа, сърце и ум преди в законите и във властта да е доказал опитност“ — довърши Александър цитата. — Не бих могъл да се опиша по-добре.

— Намерих този цитат, написан на парче пергамент — обясни Теламон. — Памен беше оградил буквата „е“ във всяка дума. — Той сви рамене. Повече от това не знам. Открих един прът, няколко парченца пергамент и нищо друго.

— Правилно ли чух, че цитирате Софокъл? — извика Генций.

Теламон вдигна поглед. Трябваше да запомни това. Генций имаше по-остър слух, отколкото беше допускал. Или можеше да чете по устните? Лекарят познаваше актьори, които владееха това изкуство. Беше ли следил Генций разговора им?

Междувременно Александър беше взел чепка грозде и хвърляше зърна в отворената уста на Птолемей. При вратата настъпи суматоха, после Сарпедон забързано влезе.

— Предупредих командира на стражата — прошепна той на Теламон.

— Какво има? — обърна се Александър.

— Господарю, най-добре стой, където си — прошепна Сарпедон. — Може да не съм разбрал добре. Не искам да ми се смеят като на дете, уплашено от нощните звуци.

Теламон стана от лежанката и последва спартанеца навън. В коридора беше студено, имаше отворени врати. Войниците слагаха ризниците си и взимаха щитовете. Сиви кожени фустанели се препасваха с пурпурни пояси, отличителният белег на отряда. Шлемовете им бяха беотийски и предпазваха ушите и основата на врата. Един войник проверяваше мечовете и коланите.

Вратата към външния двор беше отворена. Един набит мъж нахлу вътре. Косата, мустаците и брадата му бяха късо подстригани, главата — квадратна, лицето му приличаше на сбръчкана дюля. На лицето му имаше голям белег, който минаваше на милиметри от дясното око и стигаше чак под ухото. Носеше кожена ризница и бойни ботуши, дебелото му черно наметало, подплатена с меча кожа подсказваше, че това е Черния Клит, личният телохранител на Александър.

Грозното му лице беше сънливо, в една ръка държеше кана вино, в другата — недоядена пилешка кълка. Той се огледа и виждащото му око съзря Теламон.

— Какво става, лекарю? Започна ли пиршеството?

— Даже свърши — отвърна Теламон. — Ти пристигна, хвърли юздите на коняря, после взе тази кана и месо от кухнята. В следващия миг вече хъркаше по гръб в една от конюшните.

— Каква е тази суматоха? — Клит остави каната и кълката на една маса. Сарпедон се приближи: Клит го позна и стисна ръката му. — Няма ли да млъкнете! — извика той на войниците, които още се приготвяха.

Те се смълчаха като мишки, видели котка. Един прислужник дотича с бойния колан на Клит. Телохранителят бързо го препаса. Сарпедон направи на него и на Теламон знак да го последват на обления от лунна светлина двор. Лекарят се вгледа в мрака. Портите бяха отворени, а зад тях се виждаха тъмните и тихи градини. Сарпедон пристъпваше от крак на крак и се взираше в нощта, сякаш можеше да види нещо. Откъм къщата долетя звук от тичащи стъпки, дочуха се заповеди.

— Какво става? — попита Клит, олюлявайки се застрашително.

— Не съм много сигурен — отвърна Сарпедон. — Но мисля, че ни нападат.

— Какво? — изрева Клит.

— Не искам да ме сметнат за страхлива девойка — пошегува се Сарпедон и посочи портата. — Стоях там с една прислужница от кухнята, за да се разхладя. Сигурен съм, че чух стържене на метал и слаб вик. Спомних си, че един прислужник и приятелката му бяха излезли малко преди това. — Той въздъхна. — Там има някой, който не е бил поканен на царското пиршество.