Уилям Айриш
Валс в тъмнината (65)

LXIV

Ненадейно тя се обърна и се хвърли към него. Той не бе допускал, че човек може да се движи толкова бързо. Но тя беше дребна и пъргава. Ръката й се мярна за миг пред лицето му като бял снаряд. Чашата изчезна от ръката му. Някъде встрани се разби стъкло.

Мокрото й от сълзи лице се разля в безформено петно, сякаш се виждаше през прозорец, по който се стичат дъждовни капки. Тя разтреперано придърпа Дюранд към себе си и притисна лицето му към гърдите си. Той никога не бе изпитвал такава силна прегръдка. Никога не го бе обичала достатъчно, за да го прегръща така.

— О, милостиви боже — неистово простена тя. — Погледни от небето и ми прости. Спри този ужас, върни всичко отначало, поправи стореното, боже! Лу, миличък Лу! Едва сега прозрях всичко! Очите ми са отворени, най-после отворени! Какво направих?

Тя падна на колене пред него като онази нощ в Билокси, когато се срещнаха за втори път. Но колко по-различно беше сега; колко фалшиви, колко неестествени бяха молбите и позата й тогава и колко безутешна беше скръбта й сега, в истинския пристъп на разкаяние, което нищо на този свят, дори и думите му не можеха да облекчат.

Ридаеше сърцераздирателно и неутешимо като дете, думите засядаха на гърлото й, така че почти нищо не й се разбираше. Може би това бе плачът на дете, на новородената Бони, на малкото момиченце, останало безмълвно в продължение на двадесет години и едва сега намерило сили да извиси глас.

— Сигурно съм била луда… Безумна… Как можах да приема това? Но когато бях с него, виждах само него, никога тебе… Той събуждаше всичко старо и лошо в мене… Правеше ужасните неща да изглеждат добри или пък просто смешни…

Треперещите й пръсти умоляващо галеха лицето му, докосваха устните, затворените очи, сякаш искаха да върнат живота в тях. Но нищо, нито бурните целувки, с които го обсипваше, нито потоците сълзи, с които го обливаше, можеха да го върнат към живота.

— Аз те убих! Убих те!

И непокорна до последния момент, Бони падна ничком на пода и заудря с юмрук в безполезен бунт срещу съдбата, която я бе изиграла така.

Изведнъж спря да плаче. Така внезапно, сякаш се уплаши от някаква мисъл, преминала като светкавица през отпуснатата й на пода глава. Ръката й престана да удря.

Вдигна поглед. Застана нащрек, изпълнена със злост и лукавство. Дюранд не разбра защо. Бони се обърна и погледна назад към прозореца с някакъв ужасен и невнятен страх.

— Никой няма да те отнеме от мене — процеди тя през стиснати зъби. — Няма да те дам. За нищо на света. Не е късно, все още не е късно! Ще те заведа на безопасно място. Бързо, обличай се. Заедно ще отидем. Имам достатъчно сила и за двамата. Ще живееш. Чуваш ли ме, Лу? Ще живееш… още ще живееш!

Пристъпи предпазливо към прозореца, опряла гръб на стената, докато стигна края му; после надникна внимателно през процепа между пердето и стената. Дюранд я видя как лекичко кимна на себе си, като че в потвърждение на нещо, което бе очаквала да види.

— Какво има? — прошепна той. — Кой е там навън?

Бони не отговори. Изведнъж се дръпна рязко навътре, сякаш уплашена, че са я видели отвън.

— Да угася ли лампата? — попита той.

— Не! — ужасено махна с ръка тя. — Недей, за бога! Аз трябваше да я изгася. Ще се приеме като сигнал, че… че всичко е свършено. Единствената ни възможност е да тръгнем веднага, остави я да свети, все едно че… че сме още тук.

Втурна се тичешком към леглото, но без да забрави да хвърли още един боязлив поглед към прозореца. Седна до Дюранд, смачка полите си, хвана необутия му крак и го вдигна нагоре, докато той упорито се занимаваше с другия.

— Сега другата обувка! По-бързо! Хайде, така е добре… Нямаме време за повече.

Помогна му да стане от ръба на леглото, задържа го изправен до себе си като някакво парцалено чучело или застанал мирно оловен войник, който би паднал, ако го пусне дори само за миг.

— Облегни се на мене, ще ти помогна. Ето така. Хайде сега! Движи си краката, добре, това е то. О, Лу, опитай още веднъж. Само още веднъж. Та ти веднъж вече го направи. Този път сме заедно, тръгнали сме заедно. Сега любовта ни бяга… за да се спаси.

Той се усмихна, а подът бавно пълзеше под преплитащите им се крака, сантиметър по сантиметър.

— Нашата любов — шепнеше той окуражен. — Нашата любов бяга. Къде отиваме?

— На някой влак, който и да е, за където и да е. Само веднъж да излезем от тази къща.

Тя героично се бореше, сякаш бе духът на живота, влязъл в двубой с призрака на смъртта, който искаше да й отнеме Дюранд. Задържаше го, когато политаше напред, подпираше го, когато се люшваше назад. Излязоха от спалнята и поеха през салона на горния етаж. Но на стъпалата тя едва не го изпусна. В един ужасен миг той се наклони така, че за малко не полетя с главата надолу, а тя напрегна и последната капчица сила в дребното си тяло, за да възстанови равновесието, което бяха загубили.

В това кошмарен момент Бони не издаде нито звук и ако той бе паднал, щеше да полети заедно с него, за да загинат заедно, но не би го пуснала. В ръцете й се вля сила, която никога не бе съществувала у нея, и здравата й прегръдка, прегръдката на отчаянието успя да го задържи, помогна му да се изправи до нея и равновесието беше възстановено.

После, когато си отдъхваха за момент, облегнати на перилата — тя с гръб към тях, той — отпуснал глава на гърдите й — Бони намери време да приглади падналите върху челото му коси и да прошепне успокоително:

— Горе главата, любов моя. Няма да те оставя да паднеш. Много ли ти е трудно?

— Не — измъчено отвърна той и вдигна очи към сведеното й над него лице. — Нали си с мене.

Сега отново надолу, този път по-внимателно, стъпало по стъпало, като двама вплетени в прегръдка балетисти, изпълняващи някакво ужасно па дьо дьо, пристъпващи на пръсти, бавно, пипнешком, в непрогледен мрак.

Когато стигнаха до последното стъпало, тя изведнъж замръзна на място. В настъпилата тишина, освен тежкото им дишане се чу и още един звук.

На предната врата се чукаше тихо и настойчиво. Много предпазливо, много потайно. Чукане, което трябваше да бъде чуто само от един-единствен човек. От човек, предупреден да го очаква, да се ослушва за него. Някой чукаше по вратата сигурно с два пръста, а може би и с един; всъщност не чукаше, а по-скоро драскаше, стържеше по нея — толкова тих беше този шум.

Заедно с това прозвуча и характерно изсвирване с уста. Също така тихо и предпазливо. Малко по-силно от дъх, трептящ между нечии устни. Умолително и печално като зов на малко бухалче. Или повей на вечерника, нахлул през вратата.

Свиренето не беше постоянно. Секваше. Отново прозвучаваше. Секваше. И отново прозвучаваше.

— Шшшт, тихо! — Дюранд почувствува как тя инстинктивно го притисна по-силно, сякаш да го предпази от нещо. Нещо, което тя, за разлика от него, разбираше какво означава. — През задния вход — прошепна Бони. — Задръж дъха си, любов моя. В името на всичко свято нито звук, иначе… иначе и с двама ни е свършено.

Много внимателно, плътно притиснати един към друг, но не толкова, за да се крепи той, както беше преди, а за да са сигурни, че другият няма да издаде звук, те се отдалечиха от стълбата и тръгнаха в обратната посока към трапезарията. Там тя спря за няколко безценни секунди, посегна към едно шише с бренди, извади запушалката и навлажни устните му, като продължаваше да го придържа с ръка около кръста.

— Боя се да ти дам повече. Толкова си изнемощял — рече тя, изпълнена с жалост.

— Нали моята любима е до мене. Няма да се предам — обеща той сякаш на себе си.

Продължиха към неосветената кухня, обгърнати от мастиленочерен мрак, в който проблясваше само окото на квадратното прозорче на задната врата.

Дюранд чу как ключалката леко щракна под търсещите й пръсти. Вратата се отвори и благодатният хлад на свободата лъхна пламналите им лица.

Последният звук, който се чу зад тях, беше тихото нетърпеливо чукане, преминало цялото разстояние от предната врата дотук след кратката пауза. Беше малко по-припряно отпреди, малко по-настойчиво. И заедно с него прозвуча подсвиркването със своя таен смисъл, което сякаш казваше: „Отвори ми. Отвори. Знаеш кой съм. Познаваш ме. Защо се бавиш?“. Вече малко по-остро, малко по-повелително, изразяващо нетърпение.

Дюранд не я попита кой е това. Имаше толкова много неща в живота, за които беше вече прекалено късно да пита, прекалено късно тепърва да научава. Искаше да знае само едно, трябваше да го знае и то най-после му беше казано — че го обичат.

Запрепъваха се из тъмния заден двор, излязоха навън през вратата, която водеше към уличката, минаваща зад всички съседни къщи, стигнаха до началото й, а оттам свиха в страничната пресечка. Продължиха по нея, покрай ъгъла и към улицата, успоредна на тази, на която се намираше къщата им.

— Към гарата — повтаряше тя. — Към гарата. О, Лу, постарай се. Само през няколко улици е. Веднъж да стигнем дотам и ще сме в безопасност. Там винаги има хора, денем и нощем. Светло е, нищо лошо не може да ни се случи… Влак. Който и да е… За където и да е…

Който и да е, повтаряше сърцето му в ритъма на отчаяния си пулс, за където и да е.

Напред, все по-нататък и по-нататък; два залитащи силуети, чийто дъх се давеше в гърлата им, двама нетрезви несретници, опиянени от желанието да живеят мирно и тихо в любов. Нито едно око не ги видя, нито една ръка не им помогна.

Гарата вече се виждаше зад площада, гаровия площад — самият център на града — или поне Бони му каза така, защото той не виждаше толкова надалеч, когато силите и на двамата не издържаха на неимоверното напрежение, ръцете й отмаляха, волята й се прекърши и той падна в праха пред краката й.

Бони отчаяно се опита да го вдигне, но беше толкова изнемощяла, че се строполи върху неподвижното му тяло, полулегнала върху него, като че не тя го дърпаше да стане, а той я влечеше надолу.

— Не губи време — едва издума Дюранд. — Не мога… Нито крачка повече…

Тя отново се изправи с мъка, зарови пръсти в косите си като обезумяла и се озърна наоколо.

— Трябва да те заведа на открито! О, любов моя, любов моя, той ще ни настигне, ако стоим тук още дълго…

После се наведе към него, целуна го за кураж и се затича напред, оставяйки го, където беше легнал. Втурна се в една сграда в началото на площада, над чийто вход имаше запалена лампа и надпис: „Мебелирани стаи под наем“.

След миг отново се появи, размахала ръка към някого вътре, за да го накара да побърза. Не го изчака, върна се тичешком при Дюранд, като придържаше с две ръце полите на роклята си, за да не й пречат. Зад нея се показа мъж по риза, който се опитваше да облече сакото си. Той също хукна към Дюранд.

— Насам — извика го тя. — Насам. Ето го.

Мъжът застана до нея край проснатото на земята тяло.

— Помогнете ми да го занесем до някоя от вашите стаи.

Човекът, як като бик, вдигна Дюранд на ръце и тръгна към хотела. Бони подтичваше покрай него, опитвайки се да му помогне, като хване краката на Дюранд.

— Няма нужда, мога и сам — каза мъжът. — Минете отпред и дръжте вратата отворена.

Черното, обсипано със звезди небе над площада се люлееше насам-натам над извърнатите нагоре очи на Дюранд. Струваше му се, че е много близо до него. Сетне небето се превърна в бледо сияние на лампа, отразено от висок таван. След миг светлото петно се наклони и започна постепенно да помръква, значи изкачваха се нагоре по стълби. В паузите между бавните тежки стъпки на мъжа, който го носеше, Дюранд чуваше честото почукване на токчетата й, някъде съвсем наблизо зад тях. По едно време почувствува как две малки длани хванаха увисналата му надолу ръка и нечии меки като кадифе устни се притиснаха към нея.

— Съжалявам, че стаята е толкова нагоре — рече мъжът, — но единствено тя е свободна.

— Няма значение — отвърна Бони. — Каквато и да е. Където и да е.

Минаха през някаква врата; отначало таванът беше черен, но после постепенно се освети от пухкаво като памук газено пламъче и придоби цвета на потъмняло сребро.

— Да го оставя ли на леглото, госпожо?

— Не — тихо рече Дюранд. — Не на леглото. Леглата означават смърт. Гибел — докато човекът го поставяше в едно кресло, очите му потърсиха нейните и се усмихнаха. — Аз няма да умра, нали, Бони? — убедено прошепна той.

— Никога! — прегракнало отвърна тя. — Не те пускам! — Стисна малките си юмручета, издаде брадичка напред и очите й предизвикателно заискриха, сякаш бяха от кремък.

— Да повикам ли лекар, госпожо? — запита мъжът.

— Не, не искам засега нищо повече. Оставете ни сами. Ще ви се обадя по-късно. Ето, вземете. — Тя напъха някакви пари в ръката му през полуотворената врата. — Ще ни запишете в регистъра по-късно.

Заключи, върна се тичешком към Дюранд и коленичи умолително пред него.

— Луис, Луис, ако съм искала някога пари, ако съм искала някога хубави дрехи и бижута, всичките ще ги дам в този миг, за да те видя здрав и читав. Красотата си дори ще дам… — Тя впи нокти в лицето си и задърпа гладката си кожа, сякаш искаше да му я даде. — Какво друго имам, за да го дам?

— Моли се на бога, скъпа, не на мене — тихо и нежно промълви Дюранд. — Искам те такава, каквато си. Не бих те заменил дори срещу живота си. Не ми трябва добра жена, благородна жена. Искам моята суетна, моята егоистична Бони… Обичам те — добра, лоша, такава, каквато си, а не заради качествата, които са ни учили, че жената трябва да притежава. Бъди смела в едно: никога не се променяй. Защото те обичам такава, каквато те зная, и ако бог може да обича, той ще разбере.

Тя, която никога не бе плакала през живота си, сега ридаеше така, че страните й бяха облени в непресъхващ поток от сълзи — сълзите, събирани сякаш цял живот, рукнаха неудържимо в изблик на разкаяние.

Той докосна влажните им следи с треперещи пръсти.

— Недей да плачеш вече. Толкова много плака през последните минути. Аз исках да ти даря щастие, не сълзи.

Бони си пое дъх и се опита да се пребори с хлипането, да го сподави, да спре сълзите.

— Аз съм толкова неопитна в любовта, Лу. Познах я едва преди половин ден. Половин ден любов от двайсет и три години живот. Луис — запита тя, учудена като дете, — винаги ли е такава? Така ли боли?

Дюранд си припомни отминалите дни на любовта им, която сега беше пред своя край.

— Боли наистина. Но все пак си заслужава. Та това е любов.

Някъде съвсем наблизо през прозореца долетя странно пухтене, сякаш огромен като бик звяр дрънчеше с веригите си и ровеше с муцуна земята.

— Какво беше това? — вяло попита той и едва-едва повдигна глава.

— Някакъв влак навън в тъмнината. Влак, който влиза в гарата или маневрира по линиите.

Ръцете му се вкопчиха в облегалките на креслото и той леко се привдигна.

— Бони, той е за нас, това е нашият влак. Който и да е, за където и да е… Помогни ми. Помогни ми да излезем оттук. Ще се справя, можем да го хванем…

Целият живот на Бони бе преминал под знака на принудата, на внезапните промени, на светкавичните решения. Тя така бе свикнала с тях, че моментално прие предложението му. Само една дума й трябваше, за да скочи. Пламна тутакси като огън, заразена от въодушевлението му.

— За където и да е. Дори за Ню Йорк. Ти ще ме пазиш, ако решат да ме… — провря ръка под кръста му и му помогна да стане от креслото. Безкрайното бягство започваше отново. Плътно прегърнати, те направиха крачка към вратата. Една-единствена крачка…

Той падна. Сега вече за последен път — беше съвсем ясно. Рухна като мъртъв. Остана да лежи, без да се съпротивлява — чакаше смъртта. Очните му отчаяно търсеха Бони.

Тя бързо се наведе над него.

— Няма време — прошепна той през почти неподвижните си устни. — Не говори. Притисни устни до моите. Целуни ме за сбогом.

Прощалната целувка.

Душите им сякаш се понесоха заедно. Опитала се да се слеят навеки в едно. После, отчаяни от невъзможността да го сторят, се разделиха и едната полетя надолу в мрака, а другата продължи да обитава царството на светлината.

Останала без дъх, тя прекъсна целувката. На устните му, там, където току-що бяха нейните, трептеше усмивка на неизразимо блаженство.

— Това беше моята награда — промълви Дюранд.

Очите му се склопиха и той издъхна.

През тялото й премина тръпка, сякаш предсмъртните гърчове разтърсиха и нея. Задърпа го, опитваше се да му върне живота, който току-що, но завинаги го бе напуснал. Притисна го към себе си в отчаяна прегръдка, но той вече не я усещаше — беше само едно безжизнено тяло. Молеше го, зовеше го. Опита се дори да се спазари със смъртта, да си извоюва отсрочка.

— Недей, почакай! О, само още минутка! Една-единствена минутка и тогава ще ти го дам! О, господи! Има ли те, господи! Който и да си ти! Само още минутка! Трябва да му кажа нещо!

Ничия мъка не може да се сравни с тази на безверника, внезапно съкрушен от загубата на близък. Защото за безверника отвъден свят няма.

Хвърли се върху него, косите й се разплетоха, разпиляха се по гърдите му, покриха лицето му. Златисторусите коси, които той толкова много бе обичал, го покриха като погребален саван.

Устните й се прилепиха към ухото му и се опитаха да прошепнат нещо, което само той трябваше да чуе.

— Обичам те! Обичам те! Чуваш ли ме? Къде си? Винаги си искал това? Нима сега не го искаш вече?

Някъде иззад пределите на нейната мъка започнаха да долитат звуци, далечни и неясни, но тя не им обръщаше внимание. Приглушено хлопане по вратата, гълчава на хора, събрани бог знае как точно на това място и точно в този момент. Може би дълго таеното подозрение на съседите най-после се бе разразило в буря на открито обвинение; може би онова, другото престъпление, извършено много, много отдавна в Моубийл, най-после ги бе застигнало, но… вече твърде късно, твърде късно. Защото тя се бе изплъзнала от него, така както и той.

— Отворете! Хей, вие там вътре! Отворете в името на закона! Отворете вратата, чувате ли?

Смисълът на тези думи не й направи никакво впечатление, заплахите не я стреснаха. Сега тя беше в плен на нещо съвсем друго. Беше се изплъзнала от техните ръце.

И само отчаяно стенеше в нечуващото му ухо:

— О, Луис, Луис! Обикнах те твърде късно. Твърде късно.

Сетне хлопането по вратата, глъчката и мъката й стихнаха; възцари се мъртва тишина.

— А това е моето възмездие.

 

 

Беззвучната музика спира. Танцуващите фигури клюмват и се отпускат като попарени. Валсът свършва.