Уилям Айриш
Валс в тъмнината (16)

XV

На другия ден сутринта той си каза, че никога не е имал повече причини да й се любува и тя никога не е била по-любяща. В сравнение с топлотата на сегашното й грижовно отношение цялата й предишна нежност изглеждаше хладна въздържаност.

Джулия носеше люлякова рокля от тафта, по цялата дължина на която проблясваха вълнички, откъдето й да я погледнеше човек. Като се движеше, роклята й въздишаше, сякаш и тя бе запленена от нейната красота. За разлика от друг път Джулия не остана на масата, а го изпрати до входната врата, прехвърлила ръка около кръста му, той около нейния. Когато пресичаха салона и полегатите лъчи на утринното слънце я улавяха в блясъка си, пускаха я и след крачка отново я улавяха в някаква очарователна игра на цветове, той си мислеше, че никога не е виждал такава ангелска красота и изпитваше едва ли не благоговение от това, че тя е негова, че крачи до него, в неговата къща. Ако тогава Джулия му бе казала да легне и да умре за нея — там, на място — Дюранд на драго сърце щеше да го стори; нещо повече — щеше да се радва, че го е накарала.

Спряха се. Тя отлепи лице от ръкава му, взе шапката му, поглади я и му я подаде.

Целувка.

Откачи сакото му, разгърна го, помогна му да го облече. Целувка.

Той отвори вратата, готов за тръгване.

Целувка.

Тя въздъхна.

— Как не ми се иска да тръгваш. Ще остана сам-самичка целия ден до вечерта.

— Какво смяташ да правиш? — запита Дюранд, изпитал угризенията на мъж, който внезапно и само за кратко — осъзнава, че и на нея й предстои да преживее някак този ден, че тя продължава да съществува и когато него го няма. — Защо не излезеш на покупки? — предложи той, за да й направи удоволствие.

Лицето й за миг се проясни, сякаш бе прочел мислите й.

— Да… — После отново посърна. — Не, няма… — заяви тя обезсърчена.

Това начаса прикова вниманието му.

— Защо? Какво има?

— О, нищо… — Тя извърна глава; явно не искаше да му каже.

Той я хвана за брадичката и отново обърна лицето й към себе си.

— Джулия, аз искам да знам. Кажи ми. Какво има?

Той сложи ръка на рамото й. Тя вяло опита да се усмихне. Очите й гледаха навън през вратата.

Накрая Дюранд трябваше да отгатва.

— Пари ли нямаш?

Отгатна.

Тя дори не беше мигнала, но по някакъв начин му го каза. Във всеки случай не с думи.

Той се изненада и развесели.

— Бедната ми малка, глупавичка Джулия…! — Сакото му мигом се разтвори със замах, ръката му посегна към вътрешния джоб. — Просто трябваше да ми поискаш, нали знаеш, че…

Този път отговорът й беше пределно ясен.

— Не! Не и не! — отказа тя, почти с жар, макар и някак по детски капризно и нацупено. Дори тупна с крак, за да е по-убедителна. — Не ми харесва да ти искам. Не е хубаво. Нищо, че съм омъжена за теб. Така са ме учили. Не мога да се променя.

Дюранд й се усмихваше. Намираше, че е възхитителна. Но въпреки това не можеше да я разбере, което не заличи нито усмивката, нито възхищението му.

— Какво искаш тогава?

Тя отговори съвсем по женски:

— Не знам — и замислено погледна нагоре, сякаш искаше сама да разнищи проблема, сама да намери някакво решение.

— Но искаш да отидеш на покупки, нали? По очите ти познавам. И въпреки това не искаш пари.

— Няма ли някакъв друг начин? — безпомощно го запита тя, като че искаше да се освободи от собствените си скрупули, стига да й се покажеше как да го стори, без напълно да се отказва от тях.

— Бих могъл да ти ги пъхам под чинията, за да ги намираш на закуска, без да си ги поискала — засмя се той.

Предложението му не й се видя забавно, тя само разсеяно поклати глава; все още обмисляше проблема, леко загризала показалец. Изведнъж грейна и го погледна.

— А не бих ли могла да си имам собствена сметчица…? Като тебе, само че… О, съвсем мъничка, нищожна… скромна.

След това бързо, отхвърли тази мисъл, преди той охотно да се съгласи, както вече се канеше.

— Не, не си заслужава труда само за шапки, ръкавици и разни дреболии… — И тъкмо щеше да изпадне отново в затруднение и да се обезсърчи, лицето й пак се проясни от хрумналата й нова възможност. — Или още по-добре, не може ли сметката ти да стане обща? — При това откритие тя победоносно разпери ръце. — Така ще е даже по-лесно. Просто ще я наречем наша и това е. Ами да.

Дюранд се поприведе. Плесна се рязко по бедрото.

— Боже господи! Така ще бъдеш ли доволна? Само това ли ти трябва? Доверчивата ми душица! Добре де, дадено!

Тя се хвърли в прегръдките му като куршум, с радостен писък вместо изстрел.

— О, Лу, ще се чувствам толкова голяма, толкова важна! Наистина ли си съгласен? А ще мога ли да си пиша мои собствени чекове като тебе?

Да обичаш някого значи да даваш и да искаш да дадеш още и още, без да задаваш въпроси. Да спреш и да се замислиш означава, че вече не обичаш.

— Твои собствени чекове, с твоя почерк, в собствената ти чантичка. Ще се срещнем в банката в единайсет. Този час удобен ли е за теб?

Тя само притисна бузата си към неговата.

— Знаеш ли как да стигнеш дотам?

Отново само притисна лице към неговото, този път от другата страна.

 

 

Даде му възможност да бъде там пръв, което беше нейна привилегия като жена. Но не го остави да чака дори и минута. Всъщност Джулия влезе толкова скоро в банката, едва ли не по петите му, че човек би могъл да си помисли, че го е чакала на някое близко и удобно за наблюдение място, просто за да му даде възможност да влезе пръв, преди да се появи и тя на свой ред.

Настигна го малко преди той да стигне края на преддверието.

— Луис — заговори го тя и постави поверително длан върху ръкава му, за да го задържи за момент, и го дръпна крачка встрани. — Мисля си по този въпрос, откакто ти излезе. И вече не съм… не съм сигурна, че искам да го направиш. Сигурно си мислиш, че съм от ония безочливи жени, които. Не е ли по-добре да оставим нещата, така както…?

Дюранд я поглади по ръката, с която го бе хванала.

— Нито дума повече — каза той авторитетно като всеки мъж на място. — Аз искам това.

Беше вече убеден, че идеята е негова още от самото начало.

С леко и благопристойно кимване тя се подчини на волята му, както се изисква от една жена. Хвана го под ръка, бавно и грациозно го съпроводи през цялата зала до отсрещния й край, където се бе появил директорът на банката и ги чакаше да им засвидетелствува почитта си, застанал зад ниската дървена преграда, опасваща от три страни вратата на личния му кабинет. Гладко избръснато, без брада и мустаци, лицето му беше обло като месечина и тази форма се подчертаваше още повече от грижливо накъдрените му металносиви бакенбарди, които го обрамчваха в кръг. Златният ланец върху карираната му жилетка трябва да беше с най-дебелите брънки в цял Ню Орлиънс, същинска котвена верига.

Дори той, главата на учреждението, съвсем явно се наду, като видя Джулия да се приближава към него. Да я придружава, този повод за гордост, с който тя бе удостоила Дюранд, сам по себе си придаваше смисъл на цялата предстояща процедура без друга причина.

По случай това необичайно нахлуване в царството на търговията и финансите Джулия бе облякла небесносин малакоф, който изпълни с шумолене безжизненото обкръжение; симетрични редове от облечени в розово кадифе копченца украсяваха горната му част, розов рюш избликваше около шията и китките й; ниско над веждата, като оцветен компрес против главобол, тя носеше прилепнала шапчица от небесносиньо кадифе, вързана под брадичката с розови панделки, а от нея се спускаше миниатюрен воал с розови точици като конфети, който едва покриваше миглите й. Пристъпяше ситно, с напето почукване на необичайно високите си токчета, грациозно извила снага в устремената напред „гръцка стойка“, като едва ли не отправяше предизвикателство към природата с това, че не губеше равновесие, въпреки силния си наклон — та нали човек се държи изправен в кръста?

Никога подобна рокля не се бе носила така плавно, така омайващо полюшвайки се над пода на една банка. Преминаването на Джулия предизвика сензация зад гишетата, разположени от двете страни на пътя им като птичи клетки. Един след друг касиерите вдигаха очи изпод прозрачните си зелени козирки, откъсваха поглед от сухите, скучни цифри и сметки и замечтано се взираха след нея. Персоналът на банките по онова време се състоеше изключително от мъже, почти както и клиентелата. Все пак едно малко кътче с надпис „Гише за дами“, дискретно и строго отделено със завеса като преддверие на харем, беше запазено за случайни посетители от женски пол (вдовици и прочие), които бяха принудени сами да уреждат тук паричните си дела поради липсата на някой друг, който да се занимава с тези неприятни въпроси вместо тях. Поне им бяха спестили неудобството да се редят на опашката рамо до рамо с мъжете, както и открито да им броят пари пред очите на всички. Те можеха да влязат зад завесата, където ги обслужваше специално назначен заради тях касиер — по правило доста по-любезен и по-възрастен от останалите. Банките не носеха печата на нещо позорно, което да изключва достъпа на жени, както беше с пивниците, някои театрални представления, където се носеха трика, и почти всички спортни състезания като бокса и игрите с топка. Просто на жените трябваше да се спестява липсата на деликатност, свързана с боравенето с пари, което беше мъжка работа и затова неподходяща и груба за тях.

Дюранд и неговата ослепително красива съпруга спряха пред директора на банката, който отвори широко вратичката в преградата, за да могат да минат.

Дюранд каза:

— Мила моя, позволи ми да ти представя господин Симс. Мой добър приятел.

— Склонен съм да се усъмня в думите ви, защото инак бихте ни запознали много по-рано — отвърна господин Симс с галантен поклон.

Джулия го погледна очарователно, разбира се, не за да флиртува, тъй като това не би представило Дюранд в добра светлина, но не и без известна изкусителна закачливост.

— Удивена съм — рече тя и нарочно не продължи, за да може да подчертае по-добре това, което й оставаше да каже.

— От какво? — колебливо запита Симс.

Джулия насочи комплимента към Дюранд, той да го предаде, вместо тя самата да го направи.

— Досега смятах, че всички банкови директори са възрастни и много страшни.

Копчетата на жилетката на господин Симс едва ли са били подлагани на по-силен напън, дори и след неделните обеди и вечери.

Тя се огледа с неподправен интерес и добави:

— До днес никога не бях влизала в банка. Какъв великолепен мраморен под.

— Той е нашата гордост — призна господин Симс.

Влязоха в кабинета. Настаниха се. Сам господин Симс се погрижи за нейния стол.

Известно време водиха чисто светски разговори — деловата работа все още се прикриваше деликатно зад паравана на един встъпителен дружески разговор, дори когато беше само между мъже. (Но единствено при положение, че беше на равна нога.) Смяташе се, че да се пристъпи направо към работа без кратко предисловие от приятни любезности е проява на лошо възпитание.

Най-сетне Дюранд отбеляза:

— Мисля, че не трябва да отнемаме прекалено много от времето на господин Симс, знам, че той е зает човек.

Бяха стигнали до съществения момент.

— С какво бих могъл да ви бъда полезен? — осведоми се господин Симс.

— Бих желал жена ми да има пълен достъп до банковата ми сметка така, както и аз.

— О, всъщност — промълви тя, като повдигна ръка, сякаш да се противопостави — той настоява.

— Няма нищо по-лесно — заяви Симс. — Просто ще превърнем сметката от лична, каквато е сега, в обща, на двамата. — Той затърси някакви формуляри по бюрото си и отдели два от тях. — Ще помоля всеки един от вас да се подпише, това е единственото, което трябва да се направи. Вие, приятелю, върху това пълномощно, а вие, госпожо, върху този талон, за да регистрираме подписа ви, за да го знаем и зачитаме.

Свел чело, Дюранд вече се подписваше.

Симс нерешително побутна към него още някакъв формуляр и попита:

— Решението ви за двете сметки ли се отнася — и за разплащателната, и за спестовната — или само за едната?

— Като сме почнали, може и за двете, за да го свършим наведнъж — отвърна Дюранд, без да се поколебае. Правеше подаръка с желание и му се струваше, че всеки друг отговор би показал липса на деликатност.

— Лу — възпротиви се тя, но той я накара да замълчи с жест.

Симс вече й предлагаше писалката, предварително топната в мастило за по-удобно. Тя се поколеба и ако не друго, това допринесе актът на подписването да не изглежда прекалено припрян.

— Как да се подпиша? С малкото си име или?…

— Може би пълното ви име по мъж ще е най-добре — „Госпожа Луис Дюранд“. И ще ви помоля да запомните, че трябва да се подписвате точно по този начин всеки път, когато издавате чек.

— Ще се постарая — покорно каза тя.

Симс старателно попи подписа й.

— И това ли е всичко? — попита Джулия с широко отворени очи.

— Абсолютно всичко, мила госпожо.

— О, че то не било толкова лошо. — И тя се огледа с възторжено облекчение, почти като дете, което се е бояло да отиде на зъболекар, а после е открило, че изобщо не боли.

Двамата приятели се спогледаха с чувство на мъжко превъзходство и снизхождение пред нейната неопитност. Инстинктът им ги караше да харесват точно това у една жена.

Симс ги изпрати до вратата със същите официалности, с които ги бе посрещнал.

Роклята й отново се понесе над пода на банката, където никога преди това не бе преминавал друг малакоф с такава елегантност. С изключение на същата тази рокля при влизането й. Отново сантиментално преданите погледи на скупчените нагъсто чиновници, касиери и счетоводители се вдигнаха от книжата, за да я проследят с романтичен копнеж и като че ли всички до един глухо и покрусено въздъхнаха. Все едно че небесна дъга преминаваше със сияйния си шлейф над мрачно тресавище, за да изчезне само след миг. Но преди да се стопи, беше прекрасно.

— Мил беше с нас, нали? — сподели Джулия с Дюранд.

— Не е лош човек — съгласи се той, по мъжки сдържан.

— Мога ли да го поканя на вечеря? — предложи почтително тя.

Той се обърна и подвикна:

— Госпожа Дюранд желае да ни дойдете на гости за вечеря в най-скоро време. Ще ви пиша кога.

Симс се поклони изискано от мястото си с неприкрито задоволство.

Постоя още малко, след като те излязоха на улицата, поглаждаше бакенбардите си и мислеше със завист, че жената на Дюранд е съпруга за пример.