Уилям Айриш
Валс в тъмнината (26)

XXV

Началникът на полицията в Ню Орлиънс беше типичен представител на своята професия, нито по-добър, нито по-лош. Петдесет и седем годишен; висок метър и седемдесет и пет, сто килограмов мъж; с черна, вече посребрена и оредяваща коса; с брада като астраган, разделена на две; облечен без вкус; принципен, но в границите на нормалното; трудолюбив; женен; налагаше му се да носи очила само когато чете; страдаше от бъбречно заболяване в лека форма. Не се отличаваше с прекомерна интелигентност, но не беше и глупав; първото надали би било от по-голяма полза за държавен служител, отколкото второто.

Кабинетът му в управлението на полицията не беше особено уютен, но тъй като не бе предназначен за светски прояви, а само за работа, това нямаше голямо значение. В обстановката имаше нещо респектиращо, което вероятно е неизбежно за подобни административни учреждения. Стените бяха облепени с кремави тапети, подкожушени, където лепилото не бе хванало, бързо (и при това доста неравномерно) пожълтяващи от старост — сигурно бяха поне от времето на Ванбюръновото управление^[1].

Зелен килим, избелял до неприятно жълто, покриваше пода. От тавана висеше газов полилей с четири обърнати нагоре стъклени глобуса с формата на лалета, дъгоцветни като сапунени мехури. Затрупаното с книжа бюро на началника беше поставено така, че той да седи с гръб към прозореца, а светлината да пада издайнически върху лицата на тези, които разпитваше.

Секретарят му отвори вратата, затвори я зад гърба си и съобщи:

— Един господин отвън желае да разговаря с вас, сър.

Началникът вдигна за момент поглед от доклада, който четеше.

— По какъв въпрос? Нека ви каже по каква работа е дошъл — избоботи той с дълбок баритон.

Секретарят се оттегли, разговаря с някого и пак влезе.

— По личен въпрос, сър, и само вие трябвало да чуете. Предложих му да го напише, но той твърди, че и това е невъзможно. Моли да му отделите само няколко минути.

Началникът неохотно въздъхна:

— Добре. Прекъснете ни след пет минути, Харис. Гледайте да не забравите.

Секретарят отвори вратата, задържа я, даде знак с два пръста, че е получил съгласието на началника си, и в стаята влезе един старец. Измъчен, потиснат, сломен старец на трийсет и седем години.

Секретарят се оттегли, за да започне отброяването на петте минути.

Началникът остави настрана доклада, с който се бе занимавал и кимна с хладна учтивост.

— Добър ден, господине. Моля ви да бъдете колкото е възможно по-кратък. Чакат ме някои въпроси, които… — той доста неопределено махна с ръка над повърхността на бюрото.

— Ще се постарая, господине. Оценявам жеста ви да ми отделите от времето си.

Това се хареса на началника. Впечатленията му до този момент бяха благоприятни.

— Седнете, господине.

Щеше да му отдели поне определените пет минути, ако не и повече. Човекът, изглежда, бе страдал много; все пак в държането му се долавяха известни остатъци от вродено достойнство, което предизвикваше по-скоро уважение, отколкото сълзливо съжаление.

Посетителят седна в голямо, тапицирано с черна кожа кресло, издуто на места от скъсаните пружини.

— И така, господине — подкани го началникът, за да предотврати всяка склонност към протакане.

— Казвам се Луис Дюранд. На двадесети май миналата година се ожених за жена, която пристигна от Сейнт Луис и се представи за Джулия Ръсел. Не бях я виждал никога преди това. Нося брачното свидетелство със себе си. На петнадесети юни миналата година тя изтегли петдесет хиляди долара от банковата ми сметка и изчезна. Оттогава не съм я виждал. Искам да издадете заповед за задържането на тази жена. Искам да бъде арестувана, съдена, а аз да получа обратно парите си.

Известно време началникът мълча. Явно беше, че това не е проява на невнимание или липса на интерес, а тъкмо напротив — вниманието и интересът му се бяха повишили внезапно. Не по-малко явно беше, че той си повтаря историята наум; вместваше я, така да се каже, в собствената си логическа система; запознаваше се с нея, за да може по-добре да я осмисли. Най-сетне попита:

— Мога ли да видя свидетелството?

Дюранд извади документа и му го подаде. Началникът го прочете, но не каза нищо във връзка с него. Всъщност той зададе само още два въпроса, твърде общи, но и двата изключително уместни.

Единият беше:

— Казахте, че никога преди това не сте я виждали, как да го разбирам?

Дюранд обясни естеството на връзката им и добави, че според него това не е жената, на която е предложил женитба, а си е присвоила името й. Изтъкна причините за мнението си, но призна, че няма доказателства.

Началникът вдигна два пръста и зададе своя втори и последен въпрос.

— Подправила ли е името ви, за да изтегли вашите влогове?

Дюранд поклати глава.

— Подписала се е със собственото си име. Имаше пълномощно от мен; аз й открих достъп до сметката ми в банката.

Петминутното благоволение изтече. Младият Харис отвори вратата, провря глава и едното си рамо през нея и рече:

— Извинете, сър, но при мене има един доклад, който вие…

Началникът го прекъсна с жест и по този начин отмени първоначалните си разпореждания.

Продължи да беседва с Дюранд бавно и спокойно, за да му покаже, че прекъсва разговора не защото бърза, а поради причини, които се крият в характера на разисквания въпрос.

— Искам първо да обсъдя този въпрос с колегите си, преди да предприема каквото и да било — призна той. — Случаят е любопитен, доста по-различен от всичко, с което съм се занимавал досега. Ако ми разрешите да задържа засега брачното ви свидетелство, ще имам грижата да си го получите обратно. Заповядайте утре по същото време, господин Дюранд.

Обърна се към секретаря и съвсем ясно подчерта нареждането си:

— Харис, ще приема господин Дюранд утре по същото време. Погрижете се да разместите останалите ми ангажименти.

— Благодаря ви, господин началник — каза Дюранд и стана.

— Рано е още да ми благодарите. Да изчакаме, а после ще видим.