Асен Босев
Кирчо пред съда

1

Кирчо наш е ученик —

ученик,

ученик,

слаб по български език.

Много-много не чете,

много писане не ще.

Точки-бочки,

запетаи

той не знае…

Пише „лъв“ на края с „ф“,

пише „гъска“ с главно „Г“.

Вместо „боб“

пише „поп“!

Гладен ли е — хайде де, —

та и буквите яде!

2

Но веднъж сънува сън:

хваща го урокът вън

и като Вълчан пъдара

право го на съд закара.

 

Гледа Киро,

гледа Киро —

в съд страхотен се намира!

Ето — родният език

тук е съдия велик,

а учебниците горе

сядат като прокурори.

3

Съдията звънка: звън-н-н!

и навлизат в миг отвън

писъмца и

запетаи,

букви главни,

знаци славни.

удивителни,

въпросителни,

двоеточия,

многоточия…

 

Идват мислите несвързани,

идват думи, с бинт превързани,

идва с грешките в ръцете

до баща му писъмцето.

 

Крачат с дълги изречения

и домашни упражнения —

като че ли бой водили —

зачервени от мастило!

 

Криви букви се събират —

на бастуни се подпират.

И синеят отстрана

сто мастилени петна.

4

Казва съдията важен:

— Нека всеки се изкаже! —

Заговори двоеточието,

забърбори многоточието:

— Нийде Кирчо ни не слага

и с това ни той излага!

 

Мънкат мислите несвързани:

— В круша… дренки аз бери…

ти иди го разбери!

 

Плачат думите превързани:

— Кир… ни нас о-сака-ти,

трябва глоба да плати!

 

Запетаята изскочи,

тънкия си глас проточи:

— Смеят се на нас децата,

че не сме си по местата!

 

Заприказва с увлечение

дълго-дълго изречение.

— Спри — му каза съдията, —

че ме заболя главата!

 

То помоли за отсрочка:

— Как да спра, аз нямам точка!

5

Вдигнал рунтава глава,

лъвът страшно изрева:

— Кой ме пише грешно „лъф“?

Дайте да го лапна —

глъф!

6

Съска

гъска

важна,

важна.

Иде с шапка на челото,

с дамска чанта под крилото.

— Добър ден.

— Какво желаете?

 

— Моля, думата ми дайте!

— Е, добре де, говорете!

— Кирчо вие не корете!

Аз дори ще го похваля

и с перце ще го погаля.

Че защо да се оплаквам —

по-добро и не очаквам:

пише „Кирчо“ с малко „к“.

а пък гъска с главно „Г“!

Тая работа е славна:

аз от Кирчо по съм главна!

7

Щом излезе тя, и — хоп —

дотърча уплашен поп.

В страх трепере му брадата,

— Дядо попе, укроти се!

— Зло ме сполетява, братя!

Той не знае правописа.

Значи, иска вместо боб

да яде на обед поп!

8

Телефонът в миг заплака:

— Наскърби ме, Кирчо, ти

на „теле“ ме съкрати!

 

Панталонът се оплака:

— Ти ми буквите прогони

и написа ме „палони“!

 

Котаракът се обади:

— Колко букви ми изяде!

Той наместо „котарак“

ме написа просто „рак“!

 

Жално хълца писъмцето:

— Ти разкъса ми сърцето,

че до татко си Евстати

с триста грешки ме изпрати!

 

От мастилото петната

му зацапаха главата:

— Вижте тоя хубавец!

Заслужава си венец,

но… от нашия синчец!

9

Скача, скача еднокрак

удивителният знак:

— Аз се чудя как така

тая Кирчова ръка

тъй стои без наказание,

щом е Кирчо без желание

да се учи,

да се учи,

та в живота

да сполучи!

10

Въпросителната пита

разтревожена, сърдита:

— Аз задавам тук въпрос:

щом е Кирчо толкоз прост,

та не учи книжките,

а ги гризат мишките,

то защо ли прокурора

го не прати във затвора?

 

Тръпне Кирчо пред съда:

„Ех, изпаднах в зла беда!“

И сънува,

и бълнува:

— Драги съд,

драги съд,

ще се уча други път!

11

Щом очите си отвори,

Кирчо скочи, заговори:

— Чуйте вие,

мили, сладки,

мои книги

и тетрадки!

Ще се уча, обещавам!

В писането ще внимавам!

 

Хайде, всички

удивителни

и добрички

въпросителни,

пак в тетрадките елате —

заемете си местата!

Двоеточия,

многоточия,

няма аз да ви излагам!

Запетая,

точка в края,

дето трябва, ще ви слагам!

Лъва с „ф“ не ще нервирам.

Няма поп да ви сервирам.

 

Извинете, панталони,

че ви писах все „палони“.

 

Няма да превръщам пак

котарака в речен рак.

 

И не цапвам ни едно

тук мастилено петно,

че петната

по листата

са петна и по децата!

 

Ще изуча правописа,

ще изпипам краснописа,

та до тате

писъмцата

да са хубави и чисти

като низани мъниста!