Асен Босев
В една почивна станция

В една почивна станция

през зимната ваканция

почиваха слънца.

— Какви слънца?

— Деца,

деца, но толкоз важни,

че повече не може.

Едни такива снажни,

наперени,

велможи!

 

В разкошния салон

велможи двама влизат —

момиче с панталон

момче с ковбойска риза.

Тук възрастни седят,

почиват и четат,

но тия важни гости

не са чак толкоз прости

да кажат „добър вечер“ —

това е вехто вече!

Високо те говорят,

за мачовете спорят,

настава шум и врява.

 

Ехти гълчава —

брава!

 

— Ш-ш-шт! Телевизор нека

погледаме, другари! —

Пое към стол човека,

дете го изпревари —

на стола първо седна,

на стария преседна!

 

В салона от велможите

да седнете не можете.

Ще питате:

— Защо ли те

заеха тук фотьойлите,

защо по канапетата

се тръшкаха хлапетата,

а възрастните отстрана

стоят

подпрени

до стена?

 

Защо застана

пред екрана

да си свали винтяжната

и ни затуля

Сашката?

 

Защо младежи

с крак

връз крак,

ръце небрежно в джоба сложили,

широко са се разположили?

Защо не сторят учениците

места, да седнат и стариците?

Защо,

защо…

Така е то.

Нима е нужно тука питане?

Защото много

са възпитани!