Ким Филби
Моята тайна война (6) (Спомени на съветския разузнавач)

Глава II
В УПРАВЛЕНИЕТО ЗА СПЕЦИАЛНИ ОПЕРАЦИИ

Провалът на нашето първо учебно заведение ми подей-ствува угнетяващо, но той ми донесе и известна изгода: аз се върнах в Лондон, където поне се почувствувах по-близо до управляващите среди и до източниците на големите решения. Практически непосредствената ми полза от това беше малка. Аз нямах никакви конкретни задължения и поради това не можех да претендирам за работно място. Шляех се из учреждението на Бейкър стрийт, стараех се да запомням новите физиономии и, доколкото мога, свързано да си представя организационната структура на УСО. Това беше най-трудната задача по онова време. Всички изглеждаха прекалено заети даже ако само местеха мебелите. Обстановката на подобна бурна дейност ме караше да чувствувам още по-тежко своето безделие. Тази ситуация ми приличаше на прием с коктейл, където всички се познават, а ти си единственият чужд човек.

Колкото и невероятно да изглеждаше тогава, но аз фактически бях свидетел на родилните мъки на бъдещата внушителна организация. И ако описах първите дни на нейното съществувание така, както го възприемах тогава — донякъде с лекомислен тон, — то е напълно обяснимо. В периода между двете войни разузнавателната служба се ползуваше с митически престиж, но този мит нямаше реална почва. Мнозина може да се отнесат с недоверие към подобно твърдение още повече, че в тази област няма публикувани никакви материали. Но нима това е по-невероятно от известния факт, че британският флот, също ползуващ се с престиж, изпратен в Александрия, за да прогони Мусолини от Абисиния, не могъл нищо да направи, тъй като нямал снаряди? А истината е тази, че секретната служба, както и въоръжените сили на Англия бавно линееха. Над всичко стояха финансовите проблеми, затова на комплектуването на службата и на нейната организация се обръщаше малко внимание. Ако в армията даваха тон офицери, които двадесет и повече години след Камбре^[1] все още смятаха конницата за главната ударна сила, секретната служба (само, затова, че нейният началник беше адмирал) се оказа пълна с хора, които просто не бяха нужни на флота. Адмирал Синклър^[2] не може да бъде осъждан за това, тъй като, принуден да разчита само на своите съвсем скромни ресурси, той, естествено, подбираше подчинените си из тези кръгове, които познаваше най-добре.

Що се отнася до системата и организацията, те фактически не съществуваха. Когато под влияние на страха, навеян от „петата колона“ в Испания, схващането на потенциалното значение на тайните операции започна да прониква и в така наречената британска военна мисъл, резултатът беше само една жалка импровизация. Към скептично настроената СИС бе придадена секция Д, чиято задача беше да планира шумни действия на отчаяна храброст. В същото време темата „черна пропаганда“^[3] стана играчка в ръцете на няколко близки до правителството организации, които се лутаха в тъмнината, пречейки си една на друга. Затова не е чудно, че в първите години на войната резултатите бяха минимални. За да не помисли някой, че преувеличавам, ще приведа цитат от книгата на полковник Бикъм Суит-Ескът, един от най-способните и възприемчиви офицери, служил в УСО през цялото време на войната:

„Списъкът на нашите постижения (лятото на 1940 г.) беше незначителен. Наш актив са само няколко успешни операции. Имахме даже някаква, да я наречем, организация на Балканите, но даже там не ни се удаде да постигнем нещо забележително… Опитите ни за подривни действия на Балканите предизвикваха само раздразнението на нашето Министерство на външните работи. Що се отнася до Западна Европа, по силата на редица обективни причини нашите успехи бяха просто плачевни, тъй като между Балканите и Ла Манш ние нямахме нито един агент. Странно, но факт.“

Това бе фонът, върху който се извършваха описаните в предната глава промени. Впрочем, това беше само малка частица от обширна програма за реформи. През юли 1940 г. Чърчил предложи на министъра на икономическата война да поеме върху себе си отговорността за всички тайни операции срещу врага. Изпълнявайки това поръчение, Долтън създаде организация, която нарече Управление за специални операции. Първоначално то беше разделено на три отдела: СО-1 — за „черна пропаганда“, СО-2 — за саботажи и диверсии и СО-3 — за планиране. СО-1 впоследствие бе преименуван на Управление за политическа война, а СО-2 получи названието, принадлежащо първоначално на цялата организация, т.е. УСО. За краткост по-нататък ще ги наричам УПВ и УСО, макар че някои от описаните събития станаха преди промяната на наименованията. СО-3 можем повече да не споменаваме, тъй като тази организация скоро потъна в морето хартия, което сама създаде, и безславно завърши своето съществувание.

Бях вече започнал да се питам още колко време ще получавам заплата, без да работя, когато неочаквано Колин Гъбинз ме извика при себе си. Между другите си задължения той имаше и това да подготви учебната програма. Той, изглежда, беше чувал името ми във връзка с неуспешния опит в Брикъндонбъри. Гъбинз в края на войната стана много известна личност и на мене ми е приятно да си спомня, че още при този първи разговор аз видях в него човек с бъдеще. Всичко в кабинета му говореше за неговата енергия. Той говореше кратко, дружелюбно, с доброжелателен тон. Един мой приятел му даде прякора Уили Вихъра — по името на герой от популярен комикс от онова време.

Гъбинз започна с въпроса, дали разбирам нещо от политическа пропаганда. Отгатвайки, че той обича едносричните отговори, аз отвърнах: „Да.“ После ми обясни, че се подготвя създаването на ново учебно заведение от голям мащаб. В него ще има курсове за подривници, за радисти и прочее. Освен това Гъбинз се готвеше да сформира централни курсове за обучение върху методите на саботажа и подривната дейност. Един от тези методи бе подривната пропаганда и Гъбинз търсеше подходящ преподавател. Предложи ми да подготвя проект за програма по този учебен предмет. Като ме изпрати до вратата, той каза: „Направете я по-кратка.“ Когато започнах съставянето на програмата, разбрах, че моите познания в областта на подривната пропаганда са недостатъчни. Аз нямах непосредствен опит в работата по съвременната реклама, така че не познавах нейните методи, които имат широко приложение в пропагандата. Няколкогодишната ми работа като журналист ме научи само да съобщавам за случилото се, а това не рядко е фатална грешка в работата на пропагандиста, чиято задача е да убеждава. Опитах се да се утеша с мисълта, че светът познава не малко добри пропагандисти, които буквално нищо не са разбирали от методите за рекламата на такива стоки като сапуна например. Но всичко това бе неубедително и аз се заех да се консултирам с някои мои приятели, които се занимаваха с рекламна дейност. Скоро придобих толкова знания за основните принципи на рекламата, че можех да изнеса няколко лекции. Уверих се, че на хората от рекламния сектор може да се разчита само в два случая: първо, когато те ви убеждават да не се занимавате с реклама и, второ, когато най-подробно ви обясняват мръсните методи на своята работа.

След няколко дена имах достатъчно материал, за да се заема със съставянето на исканата от Гъбинз проектопрограма. За по-голяма убедителност реших да приведа примери от областта на европейската политика и особено от политиката на фашизма. Сбих проекта до страница и половина на обикновени канцеларски листо-ве и доложих на Гъбинз по телефона, че документът е готов. След пет минути той сам ми позвъни и ми съобщи, че още същата вечер свиква съвещание в кабинета на Чарлз Хемброу^[4] за обсъждане на проекта. Това беше за мене първото реално дело в английското разузнаване след падането на Франция.

Гъбинз привлече на това съвещание няколко сътрудници от своя апарат. Хемброу ни поздрави със свойствения си предразполагащ маниер и с това ни накара да се чувствуваме съвсем непринудено. Той взе съставения от мене проект и започна да го чете на глас бавно, и съсредоточено. Като свърши, каза, че това е твърде смислен документ. Сътрудниците на Гъбинз като по-команда със сериозно изражение на лицата закимаха в знак на съгласие. Те имаха вид на хора, свикнали по военному на безпрекословно подчинение. За моя изненада Гъбинз весело се усмихна. „Точно такова нещо исках — каза той, като наблягаше на всяка дума. — Точно такова… Какво ще кажете, Чарлз?“ Хемброу не отговори нищо конкретно. Възможно е той да мислеше за съвсем друго. „Съставете окончателно тази програма“ — каза ми Гъбинз. С това съвещанието завърши.

Сега аз имах конкретни задължения, което ми даваше право на работно място в учреждението на Гъбинз. Започнах работа не на № 64, а по-нагоре по Бейкър стрийт, по посока на Риджънтс парк. Пристъпих към съставяне на програмата, като разширих своите чернови бележки до обема на пълни лекции. И все пак не бях щастлив. Новата школа вероятно щеше да бъде настанена в Бюли в Хемпшиър, далеч от Лондон. Подобно разстояние щеше сериозно да пречи на другите мои задачи. Понякога ми се искаше да зарежа цялата тая ра-бота, но ме спираха две съображения. Първо, трябваше да запазя своето положение в секретната сфера, където бях получил достъп. Глупаво би било да си подам оставката, преди да съм получил ясна перспектива за друга работа в същата сфера. Второ, никога няма вреда от повече знания и аз нищо нямаше да загубя, ако узная какво се върши в широко разклонената мрежа на учебните заведения на Управлението за специални операции. Реших да остана, докато намеря нещо по-интересно.

Надявах се, че ръководството на учебните заведения няма да ми попречи да напусна, когато пожелая. Знаех че ще бъда лош преподавател. От четиригодишна възраст заеквах, понякога твърде сериозно. Освен това ме измъчваха съмнения във връзка със съдържанието на моя лекционен курс. Перспективата да говоря за политическа подривна дейност не ме плашеше. По това време в Англия малко хора владееха тази работа, а аз все пак имах опит в тази насока, макар и малък. Безпокоеше ме твърде повръхностното ми запознаване с методите ла пропагандата. Наистина по-рано бях съчинявал позиви, на нямах никаква представа, как те се отпечатват.

До събирането ни в Бюли оставаше още време и аз реших да го използувам за попълване на своите знания. Стараех се колкото се може по-често да посещавам Уоубърн Аби, където винаги мудният Лийпър председателствуваше заседанията на сътрудниците на „черната пропаганда“ в Управлението за политическа война. (За четири и повече години Лийпър малко се бе изменил. Аз го срещнах през лятото на 1945 г. От скука той биеше мухи в Английското посолство в Атина, когато Гърция вече бе започнала да кипи.) Изненадах се, че Лийпър беше способен да избухва. Говореше се, че имал чести стълкновения с доктор Долтън и че предобрият доктор често пострадвал от Лийпър. Това отчасти се потвърждава и в мемоарите на самия Долтън.

Докато новата Бейкър стрийт стана бащиния за дейци на банковото дело, големия бизнес и правните среди, Уоубърн бе превзет от хора на рекламната дейност. Извън стените на кабинета на Лийпър това учреждение приличаше на филиал на рекламна фирма. Имаше и изключения, като например Дик Кросмън, Кон О’ Нийл, Сефтън Делмър и Велънтайн Уилямз, но повечето сътрудници, както ми се струваше, имаха именно опита, от който аз така много се нуждаех.

Отначало те се отнесоха към мене с известия сдържаност. Както във всички учреждения и особено военните в Уоубърн се пазеха от новите хора. Скоро обаче раз-браха, че с искрена готовност приемам техните съвети, и измениха отношението си към мене. Ясно бе, че тайните агенти в Европа ще се занимават с пропаганда независимо дали ние искаме или не. При това положение аз сметнах за разумно „да си провра крака във вратата“ на Уоубърн — органа, отговарящ за „черната пропаганда“ — в качеството на полезен негов инструктор. След няколко посещения бях удостоен с честта да за-куся заедно с Лийпър. Присъствуващият на закуската Велънтайн Уилямз предложи да ме закара до Лондон със служебния ролс-ройс. Имах желание да поговоря с него, макар и за Клъбфут^[5], но след хубавата закуска през целия път той спа.

По това време аз се занимавах с още един, може би по-важен проблем от областта на моите изследвания. Да се обучават агентите по методите на пропагандата е добре, но не по-малко важно е съдържанието на пропагандата. Рано или късно агентите ще почнат да получават конкретни задачи и е необходимо предварително да бъдат подготвени за характера на предстоящите им действия. Всичко това изискваше определена политическа обработка на агентите, така че те да се явят на местоназначението си, снабдени поне с общи идеи за бъдещите проекти на английското правителство. Да се получи отговор на подобни въпроси от Уоубърн беше безнадеждно. Лийпър и неговите сътрудници сами се оплакваха, че не получават достатъчно политически директиви от Лондон.

За тази цел се обърнах към Хю Гейтскъл, когото познавах още отпреди войната, когато обсъждахме австрийския въпрос. По това време Гейтскъл беше главен личен секретар на Долтън и получаваше всички сведения, както се казва, от първа ръка. Гейтскъл поддържаше тясна връзка с Гледуин Джеб, на когото Долтън бе възложил да отговаря за дейността на Бейкър стрийт. Гейтскъл обикновено предлагаше да се срещаме на обяд в един евтин ресторант близо до Бъркли скуеър, така че моите проблеми ние обсъждахме, докато ядяхме кренвирши с пюре от картофи. Понякога се връщахме в кабинета му и се консултирахме с Джеб или даже с доктора. Той винаги ни посрещаше гостоприемно, като ни предлагаше уиски със сода. (Вече се похвалих, че съм преценил необикновените способности и перспективи на Гъбинз. Справедливостта изисква да призная, че никога не съм подозирал какъв първокласен лидер на предноскамейчиците^[6] ще стане от него.)

Общо взето, резултатите от тези срещи ме разочароваха. Долтън си имаше свои неприятности с Министерството на външните работи. Тогава, както и сега, беше лесно да се говори за становище на Министерството на външните работи, но всъщносттам имаше много хора и още по-много различни становища. Когато се вземаха под внимание всички възражения против един или друг курс на действие, равносметката обикновено не водеше до нищо. Често се оказваше, че англичаните просто искат възстановяването на статуквото отпреди появата на Хитлер: възвръщане към една Европа, в която Англия и Франция спокойно ще господствуват с помощта на реакционни правителства, достатъчно силни, за да поддържат ред сред своите народи и да служат като „санитарен пояс“ срещу Съветския съюз.

Този възглед бе несъвместим със самото съществуване на Управлението за специални операции, чиято цел, според думите на Чърчил, беше да запали пожар в Европа. Това не можеше да се постигне, ако народите бъдат призовавани към сътрудничество и възстановяване на отречения и дискредитиран стар режим. Неизпълнима беше тази задача и поради това, че настроенията в дадения момент до голяма степен се определяха от победоносното шествие на Хитлер в Европа. УСО би могло да действува ефективно, само ако изхожда от предпоставката, че след няколко години война нацисткото господство ще озлоби народите и ще ги накара да вземат съдбата си в свои ръце. Тези настроения без съмнение трябваше да се превърнат в революционна ситуация и да ликвидират Европа от 20-те и 30-те години.

Долтън и Гейтскъл, естествено, виждаха противоречията между задачите на УСО и гледището на Министерството на външните работи, но трябваше да действуват предпазливо, тъй като самите те нямаха ясни становища. Като добри социалисти те и двамата се надяваха, че един от най-важните ключове за решаване на проблема се намира в ръцете на европейските профсъюзи. Но беше съмнително, че профсъюзите ще поемат риск по заповед на английското правителство дори в него да влизат Атли, Бевин, Долтън и други социалисти. Мнозина мислеха, че военновременна Англия рязко се отличава от тази на Болдуин и Чембърлейн, но дали това не бе само различна маска, зад която се скриваше предателят на Абисиния, Испания и Чехословакия? Неспособността на английските лидери да раз-гърнат истинска революционна пропаганда само потвърждаваше това и Англия през цялата война страдаше от липсата на подходящо политическо ръководство. Всички съпротивителни движения приемаха от. Англия, пари и въоръжение, но малко от тях се вслушваха в гласа на Лондон. Съпротивителните движения възникваха поради това, че народите виждаха собствен път към бъдещето, който не беше пътят, определен им от английското правителство. По такъв начин относителният успех на УСО в областта на материалните разрушения и диверсиите се съпровождаше от относителния неуспех в политическата област.

Тук не е място за обсъждане на ограниченията в дейността на УСО, произтичащи от външни причини или от неговите собствени слабости. За тези проблеми аз споменавам само за да илюстрирам съмненията, които ме измъчваха след назначаването ми за преподавател в Бюли. Това донякъде обяснява защо въпреки добрите колеги в школата престоят ми там не ми донесе почти никакво удоволствие. Личните ми недостатъци и принудителното пренебрегване на главните ми интереси значително допринасяха за лошото състояние на моите работи. При всеки удобен случай аз отивах до Лондон, обикновено под предлог за посещение на Уоубърн за преговори по технически въпроси.

Както вече казах, тази моя неудовлетвореност съвсем не беше свързана с моите колеги в Бюли. С тях някак ми провървя. Началникът на школата Джон Мън, млад полковник, не принадлежеше нито към служба-шите, нито към свръхзатворените, нито просто към глупците. Той беше здравомислещ офицер. Не крещеше на подчинените си, но и не проповядваше учението на йогите. Благодарение на личния си авторитет Джон Мън успя да сплоти достатъчно пъстрия състав на сътрудниците. Към тях се отнасяше като началник, а към началството лоялно, но и критично. Неговият началник на щаба беше възрастен мъж, служил още в Първата световна война. Той обичаше да се нарича разузнавач и в мозъка на костите си, но, изгледжа, мозъкът в неговите кости беше твърде малко. Впрочем, той рядко ни досаждаше с делови въпроси, при това не лошо свиреше на пиано.

Старшият преподавател Бил Брукър беше ярка личност и впоследствие направи блестяща кариера във филиала на школата, открит в Канада. Той умееше да показва нещата откъм най-хубавата им страна, притежаваше неизчерпаем запас от остроти и анекдоти, при това знаеше цяла серия на великолепен марсилски жаргон. Доколкото знам, той нямаше опит в нелегалната работа, но след известна теоретическа подготовка можеше да говори пред школниците така, като никой освен него не е запознат тъй добре с въпроса. Жалко подобие на Брукър, неговият помощник се представяше като търговец.

В школата работеше и бившият сътрудник на фирмата „Уеджуд“, производителка на фаянсови изделия. Бледен, с мрачен поглед, той обикновено нарушаваше дългото мълчание с изненадващи и унищожителни реплики. Тук беше също Тревър Уилсън. По-късно той стана известен като специалист по френски и китайски език и се оказа безценен сътрудник в Ханой. От Бюли той често пътуваше по лични работи до Саутхемптън, по повод на които многозначително се усмихваше. Веднъж му отказаха служебен автомобил за такова пътуване и Уилсън измина пеш целия път дотам и обратно — петнадесет или двадесет километра. Никога не съм срещал по-самоотвержена проява на галантност. Пълна противоположност на Тревър Уилсън беше един букменист^[7], който, за нещастие, избра мене за събеседник. Веднъж ми изложи възгледите си за половите отношения и аз му казах, че ми е жал за неговата жена. След, това ние се срещахме само за пинг-понг, който той играеше така сръчно, че аз неволно си припомних за произхода на човека от маймуната.

Душата на целия колектив беше Пол Ден. Никой като него не умееше да прогони мъката и да развлече всички. Той доказваше, че дълбоките води не е задължително да бъдат спокойни. В дълбочината на душата си беше сериозен човек, склонен към романтизъм. Външно целият кипеше и бушуваше като планинска река. Неговите шеговити импровизации на пианото скъсяваха дългите летни вечери на сътрудниците.

Друг, който спечели най-голямо обществено признание след войната, беше Харди Еймиз, който стана личен, шивач на кралицата. Еймиз беше първият и единствен човек с такава професия, с когото ми се случи да вляза в конфликт. Отделяше се от другите със своята голяма и елегантна зелена пилотка, каквито носеха офицерите от разузнавателните служби на въоръжените сили. Ден често отсъствуваше, понеже работеше като офицер за свръзка между школата и учреждението на Бейкър стрийт. Едно от главните му задължения беше да доставя на ръководството материали, които можеха да потрябват на преподавателския състав. Тъй като тези потребности на онзи ранен стадий нямаха граница, на Ден се предоставяше достатъчно широко поле за дейност. Аз страшно му завиждах, тъй като неговата работа би ме задоволявала много повече от моята.

Главното, което ме отличаваше от колегите ми, беше обстоятелството, че аз единствен имах опит в секретната работа. Никой от останалите дори не бе помислял да понижи глас, когато наблизо минава полицай. По-късно от опит се убедих, че с оглед на обстоятелствата подборът на преподаватели без опит беше разумен. Опитните работници за секретната служба съвсем не достигаха. Практически те можеха да бъдат изтеглени само от СИС. Несъмнено е, че ако се бяхме обърнали към СИС с молба да ни отделят подходящи инструктори, съгласно проверената от времето практика СИС просто щеше да се отърве от свои некадърници (освен ако дори и те не й бяха необходими). Страшно е даже да се помисли какво би станало е школниците, ако бяха попаднали в ръцете на подобни хора. Трябва да кажа, че в сравнение с преподавателите в школата, макар и да притежаваха някакъв интелект и въображение, някои от опитите разузнавачи тогава изглеждаха въобще слабоумни. Това потвърди и опитът. УСО много бе критикувано за планирането на работата и за отделни операции, за недостатъчно запазване на тайната, но критиките по отношение на неговите учебни заведения бяха сравнително малко.

Втората особеност, с която се отличавах от колегите в Бюли, беше моят цивилен костюм. Всички те носеха военна униформа. Пийтърз и Гъбинз не веднъж ми подхвърляха, че е желателно и аз да встъпя в редовете на армията. Но както вече казах, такава стъпка можеше сериозно да ограничи свободата на моето придвижване, без да ми предостави никакви предимства. Аз дойдох до извода, че за да мога да запазя своеобразното си положение, не трябва да се съгласявам, но и да не отказвам. Постепенно забравиха за това. По-късно, много преди края на войната, разбрах колко правилно е било моето решение. Не ме измъчваха нито мечти за повишаване в звание, нито завистта на колегите и с мене никога не се заяждаха старшите офицери от другите служби.

Разликата между Бюли и Брикъндонбъри беше тази, че в Бюли ние действително обучавахме школници. Там например имаше група норвежци, които показваха забележителни способности за диверсионни операции. Така например само след няколкоседмична подготовка по време на едно нощно учение тази група успя в пълен състав да достигне до набелязаната цел на най-горния етаж на една къща в Съндрингъм. Норвежците преминаха през гъста горичка, осеяна със сигнални устройства и капани, поставени от ръководителя на учението, незабелязано прекосиха градината, усърдно патрулирана от инструкторите. Самият аз бях в патрул и можех да се закълна, че никой не е преминал.

В Бюли се учеха и моите стари испански познайници от Брикъндонбъри, на които най-после се удаде възможност да поработят. След първия си разговор с мене те ме нарекоха el comisario politico^[8]. Възможно е това да бяха същите испанци, които моят стар колега Пийтър Кемп срещна на брега на езерото Лох Морар, близо до Ерисейг. В своята поучителна книга „Без знамена и отличителни знаци“ Кемп писа за тях: „Една зловеща тълпа от убийци; и ние не направихме опит да се присъединим към тях“^[9] (забележителен случай на интуитивно съждение). Лично аз смятам, че след като почти цяла година бяха разигравани от британското правителство, те бяха и правото си да убият всеки, който носеше униформата на английски офицер. Но те проявиха сдържажаност.

С чувство на тъга си спомням за групата холандци, конто бяха включени в първия курс на школата. След една неуспешна операция много от тях скоро бяха изпратени на явна смърт. Бившият офицер от абвера Гискес описва как немците заловили в Холандия един радист на УСО и го заставили да поддържа радиовръзка с Англия. В резултат на това холандците група след група попадаха в ръцете на немците. При извършеното по-късно разследване, струва ми се, бе установено, че заловеният радист успял да предаде на центъра сигнал, че е попаднал в германски ръце. Но в центъра или неправилно са разшифровали съобщението, или просто не са му обърнали внимание.

Скоро след откриването на школата Алберто Тарчиани и неговите приятели изпратиха при нас група италиански антифашисти, завербувани в лагерите за италиански военнопленници в Индия. На тях не им провървя с английския офицер, който отговаряше за тях. Той отлично владееше италиански език и спадаше към ония грубияни, които обичат да подвикват на подчинените си. Без да го съжалявам, понякога си мислех, че той рано или късно ще получи един стилет в ребрата. В Бюли се учеха и двама французи. Те имаха възложена някаква специална задача, която старателно пазеха в тайна. Единият беше с леви, а другият с десни убеждения, но и двамата изпитваха остра ненавист към Виши. Проявиха се като най-добрите ми ученици и само след две седмици обучение изготвяха превъзходни позиви. Споменавам за тях, понеже бяха едва ли не единствените школници, които проявяваха някакъв интерес към политиката и политическата пропаганда. Останалите, явно, бяха подходящ материал за УСО — храбри, поддаващи се на обработка, готови да изпълнят всичко, което им се заповяда, без да се тревожат за бъдещето на Европа.

Лично аз също бях лош материал за УСО, защото преди всичко ме вълнуваше именно съдбата на Европа. Военната обстановка все повече се влошаваше. Гръцката армия след боевете с италианците в Албания към пролетта почти загуби боеспособността си. След априлската югославска революция, за която УСО си приписваше известна заслуга (там имаше наши агенти, но post hoc ergo prop ter hoc^[10]), веднага последваха нахлуването в Югославия и окупацията на Гърция. След това стана най-лошото — загубата на остров Крит, за отбраната на който Англия би следвало да отдели достатъчно средства. Удържането на залива Суда би било съществена компенсация за загубата на Балканите. Но подобни въпроси беше трудно да се обсъждат в такава среда, където действителното положение на нещата се прикриваше със стремежа да се запази спокойствие на духа. По това време назряваха още по-значителни събития.

Една сутрин моят ординарец ми донесе чаша чай и ме събуди с думите: „Той нападна Русия, сър.“ След като прочетох две съвсем повърхностни лекции за методите на пропагандата, заедно с другите преподаватели отидох в столовата. Всички бяха обхванати от съмнения в тази объркана ситуация. На чия страна за застанат, когато Сатаната е обявил война на Луцифер? „Боя се, че с русите ще бъде свършено“ — замислено каза Мън. Мнозина се съгласиха с него, някои даже със злорадство. Духът на доброволците във Финландия беше още жив. Но скоро разискванията се прекратиха, тъй като съобщиха че вечерта Чърчил ще произнесе реч пред английския народ. Най-разумното за обикновените англичани бе да се изчака, докато министър-председателят си каже думата.

Чърчил разреши проблема. Когато той завърши речта си, Съветският съюз бе вече станал съюзник на Англия. Сътрудниците на школата одобриха това и нещата се уталожиха. Но след няколко дена безпокойството отново обхвана, хората, тъй като от Лондон проникваха компетентни оценки за възможностите на Червената армия да окаже съпротива на Германия. Руският отдел на разузнавателното управление на военното министерство, предсказвайки продължителността на руската кампания на Хитлер, се колебаеше между три и шест седмици. Специалистите от УСО и СИС твърдяха приблизително същото. Най-оптимистичната прогноза, която чух по това време, се приписваше на британския генерал Скейф, който, мисля, тогава работеше в Управлението за политическа война. Той твърдял, че руснаците ще издържат „най-малко три месеца, а може би и много по-дълго“. Както веднъж писа Ивлин Уо, „той улучи мишената“.

Сега ми беше по-необходимо от всеки друг път да се махна по-далеч от рододендроните на Бюли. Трябваше час по-скоро да намеря по-подходящо място. Скоро ми се предостави една многообещаваща възможност. По време на редките си пътувания до Лондон аз обикновено навестявах Томи Херис на Честърфийлд гардънз, където той живееше, обкръжен от своите съкровища на изкуството и в атмосферата на haute cuisine et grand vin^[11]. Херис твърдеше, че петна от вино не развалят добрата маса. Вече казах, че след закриването на школата в Брикъндонбъри Херис постъпи в МИ-5. Веднъж, може би беше през юли, Той ме запита дали се интересувам от една работа, за която се изисква добро познаване на франкистка Испания. Обясни ми, че работата ще бъде не към МИ-5, а към СИС.

За да се разбере смисълът на предложението на Херис, необходимо е предварително накратко да изложа въпросите, които ще бъдат разгледани в следващите глави. СИС ръководеше цялата секретна разузнавателна работа извън Англия — както шпионажа, така и контраразузнаването. МИ-5 се занимаваше с въпросите на контраразузнаването и държавната сигурност в Англия и на всички английски отвъдморски територии. Контраразузнавателният отдел на СИС, известен като пета секция, и МИ-5 бяха фактически двете страни на един медал. Главната задача на пета секция беше предварително да събира информация за шпионските операции, организирани в чужбина и насочени срещу Англия. От само себе си се разбира, че всяко достоверно предварително предупреждение, получено от пета секция, трябваше да помага на МИ-5 да осигурява безопасността на страната.

По думите на Херис, пета секция не се справяше добро с тези задачи. МИ-5 оказваше силен натиск върху СИС за подобряване на работата на пета секция и даже заплашваше, че тя сама ще се заеме с тези въпроси. Разбира се, такова разширяване на функциите на МИ-5 можеше да извърши само правителството и някои длъжностни лица бяха готови да поставят този въпрос на най-високо равнище. Поради това СИС се поддаде на натиска на МИ-5 и значително увеличи бюджета на пета секция за финансиране на допълнителен щат. Тъй като по-голямата част ат немските разузнавателни операции срещу Англия се провеждаха от Пиренейския полуостров, главното увеличение на щата — от двама на шест офицери — се предвиждаше за подсекцията, занимаваща се с Испания и Португалия. Херис ми каза, че началникът на пета секция Феликс Каугил търси човек, запознат с Испания, който да оглавих разширената подсекция. Херис ме увери, че ако дам съгласието си, той може да предложи моята кандидатура с големи изгледи за успех.

Реших да приема това предложение, но поисках от Херис няколко дена, за да помисля. Можеше да възникнат някакви пречки. Във всеки случай трябваше добре да обмисля решението си. Пета секция се намираше в Сънт Олбънз — място не идеално, но много по-изгодно от Бюли. Моята нова работа щеше да изисква установяване на лични контакти с други отдели на СИС и с МИ-5. Можеше да се предполага, че към тази работа ще прояви интерес Министерството на външните работи, а да не говорим за военните министерства. Случайно узнах, че архивите на СИС също се намират в Сънт Олбънз, в помещение, съседно на пета секция. Като преценявах отрицателните страни на тази работа, аз бих могъл да отбележа само че тя не във всяко отношение съответствуваше на това, което бих избрал сам. Испания и Португалия се намираха далеч на фланговете на моите действителни интереси, но същото можеше да се каже и за Бюли, и то в много по-голяма степен.

След няколко дена казах на Херис, че ще му бъда благодарен, ако направи своето предложение. Отначало той запозна с него своя шеф Дик Брумън-Уайт, който тогава беше началник на пиренейския отдел на МИ-5. После стана мой близък приятел. Мисля, че официално към пета секция се обърна Дик Уайт, тогава отговорен работник в МИ-5 и едва ли не единственият човек, кой-то имаше поносими лични отношения с Каугил (Дик Улит, Големия Дик, не трябва да бъде смесван с Дик Брумън-Уайт, Малкия Дик. Първият впоследствие стана началник на СИС, а другият член на Парламента от Консервативната партия на Ратъргленски окръг). Не мина много време и сам Каугил ме покани по телефона да се срещна с него.

Междувременно аз вече полагах старание да се измъкна от Бюли. Нарочно изнесох две слаби лекции, след което никой не можеше да твърди, че съм незаменим. Мън прие решението ми да си подам оставката съчувствено, с присъщото му благоразумие. Той ме помоли само да остана, докато си намеря заместник. И тук ми провървя. Оказа се, че е без работа същият Хезлит, който рамо до рамо с капитан III ранг Пий-търз в Брикъндонбъри срещна „немските парашутисти“. Окончателното уреждане на въпроса продължи още две-три седмици. През това време аз посетих Каугил в Маркейт, разположен в отвратително тесния участък на големия северен път. По това време имаше по-малко формалности. Аз не подадох официално молба за постъпване на тази работа и затова Каугил не изрази формално съгласието си да ме приеме. Въпреки това в дълъг разговор още същата вечер той ми разясни какви ще бъдат моите задължения на фона на структурата на СИС като цяло. Тъй като неговите обяснения имаха строго секретен характер, аз ги възприех като формално потвърждение за встъпването ми в длъжност. С други думи, аз вече се смятах за приет.