Ким Филби
Моята тайна война (10) (Спомени на съветския разузнавач)

Глава VI
ЦЕЛТА Е ПОСТИГНАТА

Вече разказах, че пред мене се откриха добри възможности за повишение в службата. Във връзка с това си спомням един епизод, за който ми е неприятно да пиша. Първите възможности за успешна кариера в СИС съвпаднаха с откриването на вакантно място в една специфична сфера, което в никакъв случай не биваше да изпусна.

Много преди края на войната с Германия ръководството на СИС започна да насочва мислите си към бъдещия противник. В периода между двете световни войни по-голяма част от финансовите средства на службата се изразходваха за операции по проникването в Съветския съюз и за защита на Англия от това, което обобщено се наричаше „болшевизъм“. Когато поражението на страните на оста стана неизбежно, мислите на СИС се върнаха в старото обичайно русло. Скромното начало беше положено чрез създаването на неголямата девета секция за изучаване на старите дела за Съветския съюз и дейността на комунистите. За ръководител на секцията назначиха един сътрудник от МИ-5 на име Кари, който вече наближаваше пенсионна възраст. Той беше глух и не познаваше спецификата на работата в СИС. Освен това обстановката на изключителна секретност му пречеше да получава документи, които имат отношение към неговата работа. Впрочем, всички разбираха, че Кари е назначен временно и щом се съкрати обемът на работата срещу Германия, ще го сменят с кадрови сътрудник на СИС. През следващите седмици в разговори с колега от Москва обсъждахме бъдещето на девета секиия. Аз изписах доста хартия по този въпрос и ние анализирахме всички детайли. Възникналата ситуация, както си представях тогава, можете да има два изхода: или след оставката на Кари да го замени някой друг, или девета секция да се слее с пета. Каугил не се съмняваше, че ще се приеме второто решение. Той с въодушевление говореше за времето, когато ще се избавим от стария Кари и истински ще разгърнем работата против комунизма. Каугил имаше основание да се надява на това. След поражението на страните от оста щеше да настъпи режим на икономии и щатът на СИС щеше да бъде рязко съкратен. Изглеждаше почти невероятно при новите условия да се запазят двете контраразузнавателни секции: една — за решаване на много важния съветски проблем, а друга — за повече или по-малко незначителни въпроси. Непременно ще се стараят да обединят тези две секции и тогава Каугил като старши в службата ще бъде безспорен кандидат за началник на обединената секция. Моят съветски приятел се интересуваше дали няма да ми предложат ръководен пост в тази секция. Аз смятах, че е възможно да ми предложат. „Но може ли това да се каже със сигурност?“ — настояваше той. Толкова категоричен отговор, разбира се, не можех да дам. Коридорите на Броудуей бяха пълни със слухове за следвоенната реорганизация, повече или по-малко основателни, но беше невъзможно да се предположи какви изменения ще настъпят в служебния щат в мирно време. Мене можеха например да ме изпратят в чужбина за придобиване на опит в работата на място. Ние обсъждахме този проблем при няколко срещи. Накрая съветският колега ми зададе пряко въпроса, какво ще стане, ако предложат за началник на секция не Каугил, а мене. Отговорих му, че такова значитедно повишение в службата ще ми даде възможност за по-голямо влияние върху хода на събитията, включително и на моите назначения в бъдеще. Явно, моята свръзка с центъра на съветското разузнаване беше доволен от отговорите ми и каза, че се надява до следващата среща да получи определени инструкции за мене.

Инструкциите бяха получени. Центърът съобщаваше, че трябва да направя всичко, абсолютно всичко, за да получа назначение като началник на девета секция независимо от това, дали тя ще се слее с пета или не. Беше необходимо Каугил да слезе от сцената. Опитах се да възразя, че именно неучастието ми в интригите ми помагаше досега да получавам достъп до много съкрове-ни кътчета на службата. Този довод обаче не беше признат за убедителен. Важността на новия пост си струваше временната загуба на репутацията. Освен това моят приятел съвсем правилно отбеляза, че след няколко месеца всички ще забравят за Каугил и за това, как си с отишъл от службата. Той беше прав, но аз все пак изпитвах угризения на съвестта. Уважавах Каугил и за много неща му бях задължен, но той ставаше препятствие по предначертания ми път и се налагаше да бъде отстранен. Не можех да отричам, че ако останеше, той нямаше да има сериозен конкурент в борбата за длъжността „Началник на девета секция“, както и аз нямаше да имам сериозни съперници, ако той се оттеглеше.

Моите приятели не сметнаха моето нежелание да се намесвам в служебните интриги за решаващ фактор, но не оставиха съображенията ми без внимание. Поръчаха ми да водя кампанията срещу Каугил много внимателно. Детайлите предоставиха на мене, давайки ми само общи указания. Не трябваше да предприемам каквито и да е открити действия за постигане на целта, за да може в случай на неуспех да се каже, че този пост ми е натрапен. Всеки ход в кампанията по възможност трябваше да бъде инициатива на друго лице. С други думи, беше необходимо да намеря съюзници в борбата и най-добре беше да ги търся сред враговете на Каугил, а такива имаше достатъчно. Разбирах, че в тази обстановка надеждите ми не бяха толкова несигурни, защото Каугил беше горд и честолюбив. Ако си отидеше, отиваше си завинаги.

Изборът ми падна първо на полковник Вивиън. Той беше човек със слаба воля. Беше заместник-началник на секретната служба и непосредствен началник на Каугил. Формално Вивиън отговаряше за цялата контраразузнавателна дейност на СИС. Аз вече казах, че Каугил презираше Вивиън, не се разбираше с него и предпочиташе да има работа непосредствено с шефа. Такова пренебрежително отношение дълбоко нараняваше Вивиън. В миналато той неведнъж ми се е оплаквал от загубеното си влияние, с което ме поставяше в неловко положение. Сега аз приветствувах тази сантименталност и много скоро Вивиън започна да ме пита, уж между другото, какво да се прави с Каугил. Ясно е, че поради положението си аз нямах право да обсъждам жалбите му, но можех да го посъветвам да ги отправя по други канали, по-близки до източника на власт. Предложението да постави въпроса пред шефа беше безполезно. Вивиън се страхуваше от него почти толкова, колкото и Каугил. Имаше обаче други, които се ползуваха от предразположението на шефа и с които му се налагаше да се съобразява.

Най-подходящ от тях беше Кристсфър Арнълд-Форстър. Когато постъпих в СИС, той беше във военноморската секция и обработваше разузнавателната информация за Адмиралтейството. Тогава шефът го настани в стаята срещу своя кабинет, давайки му длъжността „Старши щабен офицер“. Възможно е по-късно шефът да е съжалил за това назначение, но фактически то беше едно от най-удачните. Арнълд-Форстър притежаваше остър ум и необикновена способност да улавя същността на нещата в бюрократичния хаос. Освен това той се отличаваше с прекрасен стил на писане и говор. Беше също един от най-мъжествените хора, които ми се е случвало да срещна. През голямата част от работния ден Арнълд-Форстър мъчително се задъхваше, седейки на масата, отрупана с разни лекарства за стомах. Предположих, че ако той със своя ум се заеме с нашия проблем, скоро ще разбере недопустимостта на положението ръководителят на контраразузнавателната секция на СИС постоянно да е на нож с МИ-5. Едно е временно да се търпи това в трудните условия на войната, а съвсем друго — това положение непрекъснато да се затяга в мирно време. Ако Арнълд-Форстър вникне в същността на проблема, аз почти не се съмнявах, че той ще му даде правилен поврат.

Но с какво да започна? Най-добре ще е Арнълд-Форстър да чуе авторитетно мнение за Каугил от МИ-5. Обаче от кого? Аз отхвърлих Дик Уайт — той беше твърде склонен да угажда на всеки и за всичко. Уайт би могъл само да отслаби удара. За тази цел Гай Лидел беше много по-подходящ. Той беше началник на Уайт и работеше с МИ-5 толкова дълго, че самият той представляваше МИ-5. Лидел винаги се изказваше прямо и можеше да бъде непреклонен. Съответно, когато следващия път Вивиън отново заговори за Каугил, аз казах, че нямам предложение, но мисля, че ще е най-добре да се посъветва с Арнълд-Форстър. Полезно е също да се направи среща на Арнълд-Форстър с Гай Лидел. Вивиън бавно смля идеята, но постепенно я оцени и решително заяви: „Знаете ли. Ким, така и ще направя!“

Как са се срещнали, аз не знам. Вивиън беше член на клуба „Източна Индия и спорт“, но едва ли са обядвали там — през военното време в клуба готвеха къри с картофи, което можеше да убие Арнълд-Форстър. Когато срещнах Вивиън следващия път, разбрах че всичко върви добре. Вивиън се усмихна хитро и каза: „Струва ми се, че срещата действително отвори очите на Крис.“ Още по-важно беше позвъняването на Арнълд-Форстър. Той ме извика при себе си. Беше много коректен и не постави въпроса ребром. Ние дълго разговаряхме за СИС въобще, за възможностите да се подобри работата и за необходимостта от съответни преобразования във връзка с новите условия на приближаващото мирно време. Арнълд-Форстър очевидно ме преценяваше и аз се стараех да бъда разумен и праволинеен, колкото мога. Името на Каугил даже не се спомена.

По-късно ми предстоеше да спечеля привърженици от Министерството на външните работи, с които често имахме работа, особено във връзка с дипломатическите протести на Франко и Салазар срещу дейността на немското разузнаване на Пиренейския полуостров. По време на войната се установи практиката да се командирова представител на Министерството на външните работи в Броудуей, за да могат, така да се каже, двете служби да се обогатяват взаимно и да се помага за по-доброто разбиране на целите и стила им на работа. Като първи представител на Министерството на външните работи беше назначен Петрик Райли. Често имах работа с него във връзка с машинациите на германците в неутралните страни и нямах причини да мисля, че той има лошо отношение към мене. Не знаех обаче дали има някакви сериозни разногласия между него и Каугил, достатъчни, за да смятам Райли за свой съзюзник. Но, явно, щастието беше на моя страна. Каугил, който понякога беше склонен към самоунищожение, избра именно този критичен момент, за да се опита да въвлече шефа в абсолютно ненужен скандал с Едгър Хувър. Този скандал несъмнено би повлиял на англо-американските отношения като цяло, затова на сцената излезе Райли, който рязко се изказа за политическото здравомислие на Каугил.

За първи път чух за това, когато ме извика Вивиън. Той ми показа проекта на писмо от две страници, което Каугил беше дал на шефа за подпис. Не мога да си спомня какво беше съдържанието му. Очевидно словесната невъздържаност на Каугил го е заличила от паметта ми. Проектът представляваше тирада, насочена срещу обикновената за Хувър практика да принася в жертва интересите на разузнаването в името на политическите си цели във Вашингтон. В думите на Каугил имаше много истина, но такива неща не се излагат на хартия, още по-малко в преписка между ръководителите на служби. В края на проекта Райли беше направил кратко заключение: „Мисля, че проектът е съвсем неприемлив. Ако това писмо бъде изпратено, началникът на английското разузнаване ще се окаже в смешно положение.“ Райли помоли Вивиън да препише писмото. Вивиън на свой ред ми възложи да подготвя проект за отговор. Аз нахвърлих половин страница със съвсем леки вежливи възражения по предмета на спора и ние заедно поднесохме проекта на Райли. Той го предаде на секретаря на шефа без изменение и аз си отидох. На другия ден Вивиън ми съобщи, че е имал „много интересен разговор с Петрик“.

Почвата беше подготвена. Вивиън, осигурил си надеждна поддръжка, жадуваше за гибелта на Каугил. Арнълд-Форстър, намиращ се под впечатлението за враждебното отношение на МИ-5 към Каугил се постара шефът да обърне необходимото внимание на позицията на МИ-5. МИ-5 заемаше твърда позиция. Освен Дик Уайт, мекушав човек, целият апарат на МИ-5 познаваше Каугил само като противник в междуведомствената борба. Даже Уайт добродушно го наричаше „трудно момче“. Над Каугил се трупаха облаци и от страна на Блетчли. Каугил винаги мислеше, че ръководителите на Държавната школа за кодиране и шифроване му оспорват контрола над материалите от радиозасичането. Скоро след завръщането ни в Лондон от Сънт Олбънз Каугил се спречка с двама отговорни работници в школата — Джоунз и Хестингз. Имаше един много неприятен случай, когато Джоунз напълно разби (да не кажа — унищожи) Каугил в присъствието на началниците на неговата подсекция. Двамата имаха безкомпромисни и противоположни гледки точки. Джоунз беше доста по-добре подготвен за спора, отколкото Каугил. Не искам да кажа, че школата за шифроване вземаше активно участие в компанията срещу Каугил. Тя беше твърде далеч от това, но чрез собствената си мрежа от информатори шефът знаеше добре, че шифровчиците ще се отнесат философски към напускането на Каугил.

Като завършек на всичко това Вивиън ме извика да прочета обяснителната бележка за шефа. Тя беше невероятно дълга и натруфена с цитати от „Хамлет“. В нея се излагаше печалната история на кавгите на Каугил и се доказваше необходимостта от радикални промени, преди да преминем към работа в условията на мирно време. Моето име се споменаваше в качеството на приемник на Кари. Кандидатурата на Каугил за този пост се отхвърляше категорично. С похвални изрази се обясняваше колко съм подходящ за тази длъжност. Колкото и да е странно, но при изброяването на моите достойнства бяха пропуснали най-важното качество, нужно за дадената работа — това, че аз знаех нещичко за комунизма.

За мене това означаваше край на борбата. Вивиън не би посмял да представи на шефа такова сериозно предложение без благословията на Арнълд-Форстър, а Арнълд-Форстър не би дал благословията си без предварителна подготовка на почвата за приемане на предложението. Самият факт, че записката беше написана на машина и готова за доклад, свидетелствуваше, че шефът рискуваше да подеме дълъг откровен разговор с Каугил непосредствено преди приемането на оставката му. Аз почти не се съмнявах, че в най-близко време ще ме призоват на разговор при шефа, и трябваше да се подготвя.

Работата е в това, че кариерата в секретната служба не се поддава на предсказания и е изключително рискована. Винаги са възможни грешки. С дребните неуспехи аз и сам бих се справил леко, но в случай на голяма беда не ми се искаше да завися само от лоялността на моите колеги от СИС. Най-опасно става, когато сътрудници от секретните служби бъдат обвинени в неблагонадеждност или свързаните с нея нарушения, които съставят прерогатива на МИ-5. Аз предполагах, че в случай на непредвидени, неприятности в новата ми работа не би било лошо МИ-5 да се обвърже официално с моето назначение. Добре би било да получа писмен документ от МИ-5, одобряващ това назначение! Едва ли обаче бих могъл по такъв начин да обясня всичко това на шефа. По-кратко казано, трябваше да намеря подходяща форма. След мъчителни размишления реших, че ще е най-добре да използувам изключителното пристрастие на шефа към междуведомствените интриги.

Поканата пристигна. Не идвах за първи път в светилището на тайните, но този път мис Петигру и мис Джоунз, секретарките на шефа, бяха особено любезни. Зелената лампа светна и аз влязох. Обръщайки се към мене, шефът за първи път ме нарече Ким. Значи, не бяха възникнали никакви усложнения. Той ми показа докладната записка на Вивиън и аз от вежливост се престорих, че я чета. Шефът съобщи, че е решил да постъпи съгласно предложението на Вивиън и да ме направи приемник на Кари. Имам ли да кажа нещо по това? Имам. Използувайки, общоприетата форма от типа „надявам се, че не казвам неуместни неща, сър“, аз казах, че на-значението се предлага на мене вероятно поради добре известната заядливост на Каугил към неговите колеги от МИ-5. Изразих надежда, че ще се постарая да избягвам такива разпри в бъдеще. Но кой може да предвиди? Аз бих се чувствувал по-щастлив на тази работа, ако знаех със сигурност, че сътрудниците от МИ-5, с които ще имам работа всеки ден, не възразяват срещу моето назначение. Това би ми позволило да се чувствувам по-уверен. Освен това одобрението на МИ-5, изказа официално, по сигурен начин ще предпази нашата служба от възможни критики от страна на тази организация.

Още не бях се доизказал, когато разбрах, че шефът с явно одобрение пое идеята ми. Той умееше изключително бързо да се ориентира, промъквайки се през бю-рократическите джунгли. Критиците на шефа не веднъж казваха, че само неговата способност към тактически маневри му помагаше да се задържи на желания от мнозина пост, контролиращ секретните фондове. След като ме изслуша, шефът започна горещо и убедително да доказва необходимостта от това, което аз самият бях предложил. Той се раздели с мене много топло и обеща да пише без протакане на сър Дейвид Пийтри (началника на МИ-5). Аз оставих шефа с надеждата, че той ще твърди, а вероятно бе даже наполовина да повярва че ця-лата заслуга в осъществяването на тази идея принадлежи само на него. Скоро Пийтри изпрати много приятелски отговор. Шефът беше доволен. Аз — също.

Впускайки се в тази интрига, аз се надявах, че Каугил ще напусне сам. Той така и направи. Веднага след като моето назначение стана известно той поиска среща с шефа. Не са ми известни подробности за техния разговор, но повече никога не видях Каугил. Той си подаде оставката и тя беше приета. Това беше фатална грешка за Каугил. След като измина малко повече от година, пета и девета секция бяха обединени под мое ръководство. Ако Каугил се съгласеше за кратко време да остане в сянка, той би могъл да намери друга достойна работа в службата. Но той хвърчеше високо. Надявам се, че успях да покажа, че Каугил беше горд и импулсивен човек, твърде самонадеян за способностите си.

След няколко дена приех работата от Кари. Страхувам се, че проявих излишно нетърпение. Предложих на шефа да направя проект за правилник на новата девета секция, който той да утвърди. Не помня точното му съдържание и формулировки, но с него ми се възлагаше да събирам и да оценявам под ръководството на шефа информацията за разузнавателната дейност на Съветския съюз и за работата на комунистите във всички части на света извън пределите на британската територия. Бях задължен също да поддържам тясна връзка с МИ-5 за осъществяване на взаимен обмен на информация по тези въпроси. Шефът добави в заключителния параграф, че в никакъв случай не трябва да имам какъвто и да било контакт със специалните служби на САЩ. Войната още не беше свършила и Съветският съюз се смяташе за съюзник на Англия. По никакъв начин не трябваше да се рискува изтичането на информация. Шефът имаше пред вид възможностите за изтичане на информация от американските спецслужби към руските. Това беше наистина пикантна ситуация!