Ким Филби
Моята тайна война (13) (Спомени на съветския разузнавач)

Глава IX
РЕЗИДЕНТ НА СИС В ТУРЦИЯ

Моето изгодно от стратегическо гледище положение на началник на секция Р-5 не можеше да бъде вечно. Като даваше своите препоръки по въпрсите на комплектуването на личния състав, комитетът по реорганизацията на СИС реши да даде предпочитание на разностранната подготовка на кадрите, а не на тяхната тясна специализация. Беше посочено, че, според въз-можностите, всички сътрудници трябва да бъдат еднакво подготвени както за работа в централния апарат, така и в резидентурите, както по линията на разузнаването, така и в контраразузнаването. Такъв подход можеше да повлече след себе си известна загуба в специализацията на кадрите, доколкото прехвърляха офицерите периодично от една работа на друга. Но както се предполагаше, този ущърб трябваше да бъде компенсиран с увеличаване на гъвкавостта на апарата, състоящ се от много разностранни работници. Не е необходимо да казвам, че когато се въведе новата система на ком-плектуване на кадрите, а тримата ръководители на службата — шефът, неговият заместник и помощникът му — нямаха ни опит в областта на контраразузнаването, ни практическа представа за работата в резидентурите. Но моето служебно положение през това време не беше достатъчно високо, така че новите изисквания не ме засягаха. Доколкото цялата ми дейност в СИС до това време беше свързана с работа по линията на контраразузнаването в централния апарат, то по всяка вероятност трябваше да ме очаква в близко време ново назначение.

Ето защо аз не бях изненадан, когато в края на 1946 г. ме извика генерал Синклър и каза, че е дошъл и моят ред да поработя в задгранична резидентура. Аз още по-рано дойдох до извода, че какъвто и да е опит от моя страна да направя възражение срещу назначението ми в резидентура може да навреди на положението ми в английското разузнаване и в крайна сметка да се окаже неблагоприятно за възможностите ми да получавам необходимата ми информация. Когато Синклър заяви, че ми предстои да възглавя разузнаването на СИС в Турция с център Истанбул, аз разбрах, че този не е най-лошият вариант. През това време Истанбул беше главната южна база, откъдето се водеше разузнавателната работа против Съветския съюз и социалистическите страни, разположени на Балканите и в Източна Европа. Макар през това време да губех възможност за пряк достъп до информация, представляваща за мене главен интерес, аз, както и преди, щях да бъда не много далеч от централния апарат.

Синклър съобщи, че мой приемник в секция Р-5 ще бъде не някой друг, а самият бригаден генерал Робъртс, с когото влязох в спор във връзка със случая „Волков“. Той вече сдаде своите пълномощия на ръководител на регионалния филиал на МИ-5 за Близкия Изток и се готвеше да заеме пост в централния апарат. Без да бърза да приема от мене работата, той повече се интересуваше от сведения за лондонските клубове, отколкото от работата в секцията. Като началник на секция Р-5 той се прослави само с това, че склони Морис Олдфийлд, много способен сътрудник в МИ-5, да премине също на служба в СИС. Не минаха и няколко седмици след назначаването на Олдфийлд за заместник на Робъртс, когато той заслужено получи прякора „Мозъка на бригадния“.

За подготовка за службата в чужбина бях изпратен на офицерски курсове. Това бяха вторите или третите курсове, организирани при новия началник на управление, нашия стар познат Джон Мън. От това време програмата се бе изменила много. Преподавателският състав беше подбран предимно измежду бившите сътрудници на УСО и съдържанието на занятията се определяше от техния опит на работа в УСО през годините на войната. Курсът представляваше значителен интерес, макар лично на мене да не донесе непосредствена полза. Условията за шпионска дейност в Истанбул в мирно време се отличаваха много от напрегнатата и свързана с постоянен риск работа в УСО на територията на окупирана Европа през време на войната. На самия мене ми се наложи да напиша голяма част от лекциите за съветското разузнаване и понякога изпадах в неловко поло-жение, когато бях принуден да подсказвам от залата на четещия лекция преподавател. За съжаление, в тези лекции аз не можех да оползотворя всичките знания, които ми даде моят личен опит. Доколкото половината от времето ми преминаваше в работа в секция Р-5, аз пропуснах цял ред задължителни проверки и изпити. Възможно е то да е било дори за добро. Би било неудобно, ако един ръководен сътрудник от моя ранг се окаже постоянно между изоставащите.

Учебният курс и сдаването на работата на Робъртс завършиха през януари 1947 г. В края на месеца едно ранно утро аз седях на летището и пиех това, което даваха за кафе. Наложи ми се да остана там десет дена. Снеговалежи и жестоки студове, сковаваха страната. Времето и техническите неизправности ме заставяха да отлагам рейс след рейс. Не мога да смятам, че ми провървя. То беше период на цял ред авиационни катастрофи със самолетите „Дакота“. Едва ли не всеки сутрешен вестник даваше съобщение за ново нещастие. В продължение на няколко дена споделях тягостното очакване с група монахини, ксито щяха да летят за Булавайо. Една мрачна сутрин накрая обявиха и техния рейс. Това утро действително се оказа мрачно. Те всичките загинаха до една. Аз бях щастлив, когато най-сетне почувствувах топлото дихание на пустинята на каирското летище.

За шест години от постъпването ми в английското разузнаване аз бях прекарал домашен отпуск не повече от десет дена. Когато напрежението в работата временно отслабна, реших да навестя баща си в Саудитска Арабия. Той ме посрещна в Джида и ние направихме малка екскурзия до Ел Риад и Алхардж. Това беше моето първо запознаване със страната, на която баща ми бе посветил по-голямата част от живота си. Нито тогава, нито по-късно у мене се е породило желание да последвам примера му. Безкрайните простори, чистото нощно небе и другите прелести са хубави само в малки дози. Аз смятам за неприемливо да прекараш живота си в страна с величествена, но съвсем не очарователна природа и сред хора, лишени от очарование и величие.

Позволих си това отстъпление, за да отговоря на някои автори, които приписват моя необикновен жизнен път на влиянието на баща ми. Не е изключено ексцен-тричността му да ми е дала повод да се противопоставя на някои от най-жестоките предразсъдъци на английската възпитателна система отпреди четиридесет години. Но дори едно повърхностно запознаване с фактите покачва, че при всички решаващи повратни пунктове в живота ми моят баща се е намирал на хиляди мили разстояние от мене. Ако той беше поживял повече и бе узнал истината, разбира се, би бил поразен, но не би изказал неодобрение. Аз бях, кажи-речи, единственият човек сред множеството окръжаващи го хора, с когото той не е бил никога груб. В моето мнение неизменно се вслушваше дори ако то се е отнасяло до милия на сърцето му арабски свят. Толкова повече, че аз не съм преставал да се отнасям към него критично. Случвало ми се е да чувам, че и Уинстън Чърчил също се е съобразявал с мнението на сина си Рандолф. Трудно е да се каже истина ли е било това или не.

Без всякакво съжаление напуснах пустинята, за да продължа пътя си за пълния с чудеса шумен Истанбул. Моите колеги резиденти живееха разпръснати из мрачните квартали на района Пера, но аз не исках да следвам примера им. Няколко дена след пристигането си намерих великолепна вила в Бейлербей на азиатския бряг на Босфора. Това беше чудесно място и аз без колебание се съгласих да платя огромен наем. Вилата се намираше до пристанището и в продължение на три години аз всеки ден пътувах с ферибоота между Азия и Европа, като наблюдавах вечно менящите се картини на мъглите, теченията, приливите и отливите и летящите над морето албатроси и чайки. Нашите турски кореняци, разбира се, бяха поразени. Но съществува хубаво работно правило: където и да се намираш, не обръщай внимание на кореняците. Аз нямах причина да съжалявам за избора на своето уединено жилище. И между прочем скоро последваха примера ми няколко сътрудници, надарени по-голямо въображение.

Моето официално прикритие в резидентурата на СИС беше първи секретар в посолството и тук ще си позволя да направя малко отклонение. Вече споменах, че прикритието в отдела за паспортния контрол, което използуваха сътрудниците на СИС, стана широко известно и по време на войната и затова комитетът по въпро-сите на реорганизация на СИС препоръча да се избягва този вид прикритие. Оттогава повече от сътрудниците на СИС в зависимост от положението им в разузнаването при превеждането им на задгранична работа бяха назначавани като първи, втори или трети секретари. По мое време на един или два поста в най-важните ре-зидентури, като Париж или Вашингтон, представителите на СИС бяха удостоявани с ранга „Съветник“. Някои разузнавачи получаваха длъжности „Аташе“ или „Референт“. В същото време болшинството от сътрудници, компрометирали се в отдела за паспортния контрол, които се занимаваха с оформяне на визите, бяха преименувани на сътрудници по издаване на визи. Повечето от тях сега са формално освободени от изпълнение на разузнавателни функции, макар всъщност сътрудничеството между този отдели и представителите на СИС да е в сила и досега.

След промяната на формите за прикритие последва изменение в системата на символите, използувани за обозначаване на сътрудниците, които работеха в задграничните резидентури. До реорганизацията всички страни се обозначаваха с двуцифрови числа. Така например Германия — с 12, Испания — с 23. На представителите на СИС в тези стани се даваше съответното петцифрено число: резидентът в Германия имаше номер 12 000, в Испания — 23 000, при това подчинените им сътрудници и агенти имаха други петцифрени индекси в рамките на 12 000 и 23 000. Смяташе се, че тази система е компрометирана също както и прикритието в отдела на паспортния контрол. По този повод дори се разпространяваше легендата, че офицерите от абвера в Истанбул си пеели следната песен:

Дванадесетата страна, дванадесетата страна над всичко.

Така или иначе, системата бе напълно сменена. Всяка страна получи символ, който се състоеше от три букви от азбуката, първата от които по неизвестни за мене причини беше именно В. Така САЩ получи кодовото обозначение „страна ВЕЕ“, Турция — „страна BFX“. Резидентът на СИС във всяка страна допълнително към това буквено обозначение получи кодовото число 51, а неговите подчинена — други двузначни символи, например 01, 07 и т.н. По такъв начин аз в положението на ръководител на резидентурата на СИС в Турция почнах да се именувам с доста странно звучащата титла BFX-51. Както ръкописно, така и напечатан на пишеща машина, този символ ми се виждаше ужасно грозен.

И така, аз бях първи секратар на посолството без определени задължения по линията на дипломатическото представителство, или, с други думи, BFX-51. Общо ние бяхме пет сътрудници заедно със секретарско-техническия персонал. Освен способния и общителен заместник и винаги заредения с ентусиазъм младши сътрудник (съответно — втори и трети секретар) в състава на резидентурата влизаше един шумен руснак, бивш белогвардеец, човек с потресаваща енергия (аташе). Накрая влизаше още завеждащият отдела за паспортния контрол, подчинен по линия на визите на Морис Джефс в Лондон, а по въпросите на разузнаването — на мене. Той беше мой офицер за свръзка с турските разузнавателни служби. Смяташе се за опитен специалист по отношение на Турция, носеше благородната фамилия Уайтол и слабо говореше турски. Обаче той беше прекалено мек за поддържане връзка с турците. Трябва да се кажат няколко думи за секретарката на Уайтол която имаше слабост към котките и беше създала много страна система за съхраняване на делата. Когато аз я питах за един или друг документ, тя невинно отговаряше: „Струва ми се на него седи бялата котка.“ И, кълна се в бога, така и беше.

Турските специални служби се наричаха инспекция по сигурност и нашата разузнавателна дейност в Турция зависеше от отношенията ни с нея. Турците ни знаеха и търпяха дейността ни при условие, че тя ще бъде насочена изключително против Съветския съюз и балканските страни, а не против Турция. Както ще се види, това условие често, се нарушаваше. За да се подхранва благоприятното отношение на инспекцията към нас, ние давахме на нейното истанбулско отделение месечни дотации във вид на възнаграждения за правене на справки по наша молба. Колкото до разузнавателната информация, ние почти нищо не получавахме в замяна; съвсем ясно е, че нашите дотации просто отиваха за увеличаване на заплатите на старшите инспектори в Истанбул. Обаче играта си струваше труда — тя принуждаваше турците да мълчат.

Седалището на инспекцията се намираше в Анкара и се оглавяваше по това време от един подпухнал, приличен на жаба бюрократ, когото ние наричахме „Чичо Нед“. За нещастие, един път месечно средно ми се налагаше да го посещавам по работа. Нашите срещи скоро станаха безплодни и за двете страни. Аз започвах обикновено с това, че искам помощ за провеждане на една или друга операция, например за прехвърляне на агент от Източна Турция в Съветска Армения. Той се окашляше, шушнеше си с преводача, шаваше на стола и поръчваше кафе. След това ми предлагаше аз да му предам агента и пари, а той да се заеме с операцията и да ми съобщи резултата. С течение на времето донякъде научих турски и почнах да разбирам какво става. Тези срещи обикновено завършваха с кавга с моя преводач, когото аз не можех да задължа да говори грубости. Той, разбира се, имаше оправдание: не беше включен в дипломатическия списък и имаше основания да се плаши от неразположението на Чичо Нед.

Началника на истанбулското отделение на инспекцията за сигурност ние наричахме „Леля Джейн“. Той представляваше за мене известен интерес, доколкото именно в неговия район трябваше да се осъществява по-голямата част от моята тайна дейност. Той никога не е предизвиквал у мене тревога. Беше добродушен, весел безделник, който се интересуваше повече от жлъчния си мехур и…, разбира се, от пари. След няколко седмици аз с удоволствие предоставих на Уайтол възможност да поддържа всекидневен контакт с Леля Джейн, а сам се вмесвах само в случай на особена нужда. Два пъти в годината устройвах за него прием. Той се оказа идеален гост. Обикновено пристигаше с полицейски катер половин час преди определеното време, изпиваше набързо две-три чаши уиски и изчезваше под предлог, че има срочна работа, когато другите гости започваха да пристигат.

Моите контакти с Чичо Нед, Леля Джейн и техните колеги потвърдиха съществуващото у мене подозрение, че службите за сигурност в малките страни изпитват недостиг от пари и опит за ефективни действия — Дори Тефик бей от Ерзурум, уж най-добрият сред офицерите от инспекцията за сигурност, безнадеждно провали единствената операция, която му бях поверил. А се смяташе, че оглавява една от най-солидните разузнавателни турски служби.

Отделението на Леля Джейн осъществяваше известен надзор над отделението на инспекцията в Одрин, което доставяше оскъдна и нискокачествена информация от България, получена главно от контрабандисти и случайни бежанци. Обаче важността на това отделение се състоеше преди всичко в това, че Истанбул бе оживен транзитен пункт. Значителна част от бегълците от Балканите и Източна Европа в края на краищата попадаха в Истанбул, където отделението на Леля Джейн и офицерите му ги проверяваха и измъкваха от тях всички сведения, с които разполагаха. Турците ни предаваха някои от тези съобщения, получени от такива източници, но тяхното качество неизменно оставаше разочароващо. Причината бе отчасти в небсведомеността на самите бежанци, отчасти в неопитността на разпитващите ги офицери, които не умееха да задават нужните въпроси. Многократните опити от наша страна да получим официален достъп непосредствено до бежанците, преди да са изчезнали в различни посоки, неизменно се натъкваха на равнодушния отказ на турците. Ние бяхме принудени сами да ги гоним, което ни отнемаше сума време.

Значителна част от нашите информации за балканските държави идваше от пришълците от тези държави, които живееха в Истанбул. Много бежанци българи, югославяни, румънци твърдяха, че преди да напуснат своите страни, те са организирали там шпионски мрежи, и изказваха готовност да предоставят тези мрежи на наше разположение при условие, че ние им дадем необходимите средства, за да ги приведат в действие.

Войната показа на цяла Европа, че от шпионажа може да се извлекат пари и през 40-те години неопитният купувач можеше да загуби в Истанбул милиони за информация, която беше изфабрикувана в чертите на града. Основната вина за силното покачване на цената на фалшивата информация се дължеше на американците, но към 1947 г. СИС се пресити с фалшификати. Ние загубихме много време да разработваме методи за разкриване на разни аферисти, за да определим каква цена заслужава тяхната работа. Но това ни се удаваше рядко и аз съм уверен, че въпреки всички наши предпазни мерки някои емигранти ни правеха на глупаци.

В Лондон ми препоръчаха да не отделям на балканските страни твърде много внимание, като ми казаха, че моята първа цел трябва да бъде Съветският съюз. Конкретно това се изразяваше в изпращане на агенти за кратко време в руските черноморски пристанища, като за целта се използуваха търговските кораби, заминаващи за Одеса, Николаев, Новоросийск и други градове. Обаче аз реших, че главното си усилие трябва да съсредоточа на източната граница, където, по мнението на СИС, имаше възможност за проникване на агенти в Съветския съюз на широк фронт. Ето защо по-голямата част от лятото на 1947 г. аз посветих на лично разузнаване на пограничните райони с цел да определя каква помощ могат да ни окажат турците и с какви препятствия ще ни се наложи да се сблъскаме. Това разузнаване имаше и друга цел — топографски снимки на пограничните райони на Турция, от които се нуждаеха английските въоръжени сили. Това беше още преди американците да са се укрепили в Турция и покрай другите мероприятия да са направили аерофотоснимки на цялата страна. А през това време ние още твърде малко знаехме за състоянието на пътните съобщения на обширната територия източно от Ефрат.

Топографските снимки представляваха интерес за СИС по различни причини. Управлението за военно планиране, което мислеше в мащабите на глобалната война срещу Съветския съюз, беше заето с проекта за създаване на съпротивителни центрове в районите, които Червената армия, както предполагаше английското правителство, щеше да заеме и да окупира в началния период на войната. Турция бе една от първите страни, която трябваше да се разгледа в този аспект. Планините на Анадола са прорязани с цял ред продълговати долини, които като правило се простират от изток на запад. Те биха могли да служат като идеално място за стоварване на съветските въздушнодесантни войски. Перспективите за организиране на успешна съпротива където и да е източно от Анкара бяха незначителни. Ето защо най-доброто, на което СИС можеше да разчита в Турция, бе създаването на специални бази, от които би могло да се нанасят удари по съветските комуни-кации, преминаващи през долините. Планиращите органи на СИС се нуждаеха от много по-подробни сведения за територията на Източна Турция от тези, с които разполагаха. Беше необходимо да се знае доколко е пресечена местността, какво е горското покритие, какви са източниците за водоснабдяване и продоволствие.

Изследвания от такъв род пораждаха много деликатни проблеми. Те означаваха, че англичаните и американците мислят да хвърлят Турция на произвола на съдбата още с избухването на войната. Колкото и неумолима да е логиката на военното мислене, тя едва ли би се поправила на турците. В Англия не без основание предполагаха, че ако те подразберат за съществуването на подобни планове, буря от възмущение ще смете всички техни илюзии относно Запада и ще ги накара да търсят сближаване със Съветския съюз. Ето защо топографските снимки трябваше да се направят с извънредна предпазливост. За щастие, турците останаха в неведение относно моята работа в това отношение. Ако те биха проявили интерес към нея, едва ли биха повярвали на моята единствена възможност за оправдание, а именно, че аз се интересувам изключително от комуникациите за съюзните армии, на които ще се наложи да настъпят в Грузия.

Тъй или иначе аз реших, че е нужно да се почне с малкото. С проведеното през лятото на 1947 г. първо разузнаване получих добра подготовка за изпълнение на по-широката програма, набелязана за 1948 т. Първата бариера бе преодоляна, когато Чичо Нед, както винаги, ми разреши да посетя Ерзурум, откъдето Тефик бей ръководеше действията на инспекцията за сигурност в цялата източна област. Задачите във връзка с топографските снимки изискваха движение с автомобил. За щастие, в моя транспортен парк в Истанбул имаше тежък камион марка „Додж“, който можеше да издържи друсането по примитивните пътища и пътеки източно от Анкара. След прощалната визита на учтивост при Чичо Нед аз се насочих от столицата направо на изток, вместо да се възползувам от магистралния път, който минава през Кайзери за Сивас Преминах през Богазкьой — столица на древна империя, — като с това придадох на своето пътуване известна културна насоченост. Освен това този маршрут ми позволи да се запозная с рядко посещаваната територия между Йозгат и Сивас.

Моите бележници биха дали прекрасен материал за една от „Турските книги“ на Роуз Маколи. Турция източно от Ефрат едва бе излязла от деветнадесетия век. Наистина арменците, а също голям брой кюрди бяха вече унищожени. Но ако човек погледне от предпланините на Палендекен през Ерзурум към Грузинското ждрело и Камилската шия, ще му се стори, че може да чуе грохота на оръдията на Паскевич, отблъснал с бой своя източен противник. Но всичко това е трябвало да изчезне. Американците със своите стартови площадки за ракети и самолети У-2 вече се готвеха да стъпят на територията на страната.

В Ерзурум най-напред посетих Тефик бей. Той беше много приятен човек, който проявяваше по-голям интерес към своята работа, отколкото Чичо Нед или Леля Джейн. Обаче нашите беседи ми дадоха малко основание да се надявам на успешно прехвърлане на агенти през съветската граница в Грузия или в Армения. Подобно на колегата си от Одрин Тефик разчиташе на случайни, кратковременни агенти, бежанци и професионални контрабандисти. Той разказваше мрачно за това, как старателно руснаците пазят своите граници, за множеството стражеви кули и за непрестанно преораваната гранична ивица, върху която нарушителите на границата са принудени да оставят следи. Разузнавателните карти на Тефик разкриваха бедността на неговите сведения. Удало му се бе да установи, и то точно, номерата само на няколко военни части, разположени в непосредствена близост до границата. Дори не се правеше опит да се проникне в дълбочина. Това бе една отчайващо недокосната целина.

Беседата с Тефик ме наведе към определеното за ключение за „проникване в дълбочина“, под което аз разбирах изпращането на постоянни агенти в Ереван, Тбилиси и източните пристанища на Черно море. Безполезно бе да се търсят местни агенти. Населението от турската страна на границите бе доста изостанало, за да даде необходимия материал. При това Тефик беше проучвал тази област в продължение на много години и би било глупаво да се мисли, че аз ще събера подходящ материал там, където на него не му се бе удало. За да намеря добри агенти и да ги подготвя за изпълнение на изискванията на СИС, очевидно трябваше да съсредоточа вниманието си например върху грузинските и арменските емигранти. Ето защо в първия си доклад до Лондон аз исках да се дадат указания на резидентурите на СИС в Париж, Бейрут, Вашингтон и други места, където са съсредоточени емигранти, за да почнат съответните издирвания.

Обаче забележката на Тефик ме наведе на друга мисъл. Той ми разказа за великолепния изглед към Ереван, който се открива от турската граница. Помислих си, че ако щабовете на въоръжените сили в Лондон са така заинтересовани от топографските снимки на турска територия, те могат също така благосклонно да се отнесат към по-нататъшното фотографско разузнаване на съветската погранична територия. Още след отпътуването от Ерзурум аз започнах да си правя докладната записка с описание на общите идеи за такава операция. Нарекох я операция „Спайглас“^[1]. Почти не се съмнявах, че тя ще бъде одобрена, дори само за това, че техническите специалисти на СИС ще получат възможност да изпробват най-новото фотографско оборудване.

Завърнах се в Истанбул удовлетворен от резултатите на обиколката. От гледище на планово проникване в Съветския съюз беше направено много малко, но затова пък у мене се породиха някакви идеи, с които могат за известно време да се занимават в Лондон. Съмнявах се много, че тяхната реализация ще донесе на Въоръжените сили на Великобритания някаква полза, но аз щях да имам солиден претекст за продължително и внимателно изучаване на турската погранична територия.

Моите предложения намериха в Лондон благоприятен отклик. Далеч преди това, когато работех още във в. „Таймс“, аз се научих на някои начини, с помощта на които съмнителните мисли може да се облекат в такава форма, че да почнат да се харесват дори и на най-придирчивите членове на „Атенеума“ (литературен клуб в Лондон). От Лондон в Париж бе изпратен емисар за обсъждане на този проблем с меншевика Джордания, който беше глава на кратковременната „независима република Грузия“, която възникна през време на смута, предизвикан от Великата октомврийска социалистическа революция. Джордания се смяташе за общопризнат лидер на грузинскта емиграция и на СИС би било много трудно да завербува грузинец доброволец без неговата благословия. Разбира се, молбата на англичаните го е поставила в трудно положение, тъй като за него не е имало съмнение, как ще приемат на родна земя негови пратеници.

Не ни се наложи да го убеждаваме и ние с благодарност приехме обещанието му да подбере хора. Обаче нашият емисар очевидно е имал някакви опасения. В телеграмата, която ми изпрати и в която съобщаваше за резултатите на мисията, той наричаше този престарял държавен деятел „глупав стар козел“. И на нас действително ни се наложи да изпитаме затруднения с Джордания.

По това време аз вече имах достатъчно ясна представа за бъдещите действия. Ние започнахме с прехвърляне на няколко агенти за кратки срокове по за няколко дена или може би до седмица с цел да изучат възможностите за нелегално съществуване в Грузия. Ще се намерят ли безопасни квартири? Възможно ли е легализиране чрез купуване на документи или по някакви други начини? Как да се създадат надеждни канали за свръзките? Ако тези пробни преминавания преминат успешно, след време трябва да се пристъпи към създаването на постоянна мрежа, като се определят нейната организация и методите й на работа в зависимост от резултатите на предварителното разузнаване. Не беше лесно, да се разбере какво е замислил Джордания. Аз подозирах, че той е бил с намерение още от самото начало да натовари своите хора с пакети провокационни позиви, а това навярно не би се харесало на Министерството на външните работи. Отношенията на СИС с тях започнаха да приличат на китайски бесе-ди на чаша чай. Трябваше да бъдем вежливи с Джордания, доколкото той можеше да ни лиши от кандидати на агенти, но в същото време сам той без нашата помощ не би могъл да прехвърли своите хора в Грузия. Емисарят на СИС скоро научи наизуст разписанието на самолетите между Лондон и Париж и си призна, че е получил отвращение дори от самия вид на Париж. По такъв начин реализирането на набелязаното мероприятие започна в обстановка на силни взаимни подозрения.

Моят план „Спайглас“ беше признат за „извънредно интересен“. Това бе добро дошло за мене; значи по-голямата част от следващото лято, когато дипломатическият корпус ще се премести от Анкара в Истанбул, аз ще мога да се придвижа на противоположния край на Турция.

Приемането на плана ми още означаваше, че аз ще мога да поискам и да получа всякакво количество най-разнообразно оборудване. Главният предмет, разбира се, беше фотокамерата. Като нямах технически познания в областта на фотографията, не можех конкретно да посоча марката на камерата. Аз просто обясних какво се изисква от нея, а останалото предоставих на Лондон. Освен това поисках два джипа, леки палатки, различно полево оборудване, компаси и разни други. Техническите специалисти, които всякога са склонни да мислят, че техният талант не се използува в пълен обем, подзеха работата с голяма ревност и дори изписаха много вещи, които аз не исках. „За изпитване“ — казали те. През зимата в нашия склад се натрупа внушително количество сандъци. Силно впечатление правеше камерата. Аз си въобразявах, че ще ми изпратят сложен неголям апарат, който да не може да бъде забелязан от съветските наблюдателни кули и от сто метра разстояние. Обаче когато я видях, тя ми се стори голяма като трамвай. Първата ми реакция беше решението, че никога не ще мъкна такова чудовище по нажежените склонове на Арарат и Аладаг. Имах здрав, млад помощник, който идеално подхождаше за такава тежка работа.

През зимата и пролетта наново ми се наложи да се заема с оскъдните източници на информация, намиращи се в самия Истанбул. Като се придържах към стандартната продецура, аз започнах със сондирането на членовете на английската колония. Това беше неблагодарна работа. Разбира се, сред англичаните, живеещи в чужбина — бизнесмени, журналисти и други, — се срещат и такива, които са готови на всичко. Но това обикновено са дребни риби — възможностите им са ограничени. Хората с големи възможности по правило не са склонни да се противопоставят на СИС: те има какво да загубят — имат задължения към себе си, към семействата си и дори, към своите проклети акционери. Те често се съгласяват да съобщят всичко, „което им се случи да узнаят“, а това неизменно са безполезни сплетни. Но техният патриотизъм не стига дотам да рискуват и системно да събират информация и аз не мога да им предложа нищо подобно на изгодите, които са получавали например от нефтена компания или от строителна фирма. От Лондон ме измъчваха с въпроси, като искаха информация за турските пристанища, които на времето бяха построени от английските концерни. Липсата на успех в Истанбул повиши значението на нашите планове за Грузия. В това отношение вече се забелязваше известен прогрес. Джордания за мое учудване изпълнил обещанието си и наскоро ми съобщиха, че двама кандидати провеждат подготовка в Лондон. Предстоеше ми да координирам въпроса с турците и след няколко дискусии с Чичо Нед ние се спогодихме за приемане на агентите в Истанбул и за тяхното понататъшно изпращане в Ерзурум. Но в един от решаващите пунктове Чичо Нед беше непоколебим. „Тефик бей — каза той — да поеме ръководството на цялата операция в Ерзурум и сам да се заеме с подготовката за прехвърлянето на агентите през границата.“ Чичо Нед настояваше на своето под предлог за осигуряване на моята безопасност. И така, аз не бях задължен да ги съпровождам. Но като пресмятах, че той ми разреши да обикалям по цялата погранична зона във връзка с операция „Спайглас“, предлогът му беше неоснователен. Очевидната цел на турците беше те да получат агентите в свои ръце през последния срок от осем часа и да им дадат свои задачи. В резултат на това на бедните грузинци им предстоеше да пресекат границата с едни задачи от Джордания с други — от нас и с трети — от турците. Всеки се стараеше да наклони везните на своя страна. Аз много неохотно отстъпих на Чичо Нед, когато той даде да разбера, че е готов да провали замислената от мене операция.

Накрая се събрахме в Ерзурум Тефик бей, аз и двамата грузинци. Последните бяха доста развити и енергични хора, обаче тяхното минало внушаваше малка увереност в успеха. И двамата бяха по на двадесет и няколко години и бяха родени в Париж. Те знаеха Грузия само от чутото за нея и вярваха на всички емигрантски митове за условията на живот в тяхната страна. Единият от тях, явно, бе в потиснато настроение. Тефик бей обясни по картата, че той има намерение да ги прехвърли в района на турското село Позов, разположено срещу съветското градче Ахалнихе. Ние определихме времето за прехвърляне по положението на луната, прегледахме оръжието и снаряжението, с което в Лондон бяха снабдили грузинците. Аз се замислих над това, къде първо ще попаднат кесиите със златните монети — при руснаците или при турците. Когато останахме с Тефик бей насаме, изказах съмнение в целесъобразността на прехвърлянето на грузинците през границата точно срещу гарнизонното градче, но той ми възрази, като каза, че в тази сектор местността е идеална. „Но ако и да е идеална — не се примирявах аз, — нея навярно по-добре я патрулират?“ Той само вдигна рамене. Беше ми трудно да споря, аз не познавах този участък от границата. Може би Тефик беше прав. Във всеки случай за мене бе важно да се направи всичко възможно за „успеха“ на операцията.

И така, двамата грузинци, съпроводени от турския офицер, се насочиха към Ардаган й по-нататък на север. На мене ми оставаше само да седя в Ерзурум и да си гриза ноктите. Един от хората на Тефик ми беше придаден и постоянно ме съпровождаше на почетно разстояние от петдесет метра. Развличах се с това, че в най-горещото време на деня излизах из града и бързо крачех, наблюдавайки как турчинът започваше да снема шапката, след това — вратовръзката и накрая — сакото.

Аз седях у Тефик, когато дойде очакваната телеграма от Ардаган: двамата агенти са прехвърлени през границата по еди-кое си време. След еди-колко си минути се чула автоматична стрелба и единият от агентите паднал убит. Другия го видели за последен път, когато преминавал през рядката гора, отдалечавайки се от турската граница. Повече за него нищо не са чули.

След това ние пристъпихме към операция „Спайглас“. Придружавани от майор Февзи, един от офицерите на Тефик, ние започнахме работа на най-източния край на линията, където се събират границите на Съветския съюз, Турция и Иран, и постепенно се придвижвахме на запад. Нашият метод беше прост. На всеки няколко мили отбелязвахме положението си на картата и в широка дъга правехме снимки на съветската територия. Първите един-два дена аз всеки момент очаквах някой картечен ред. Съветските граничари щяха да си имат извинение: те можеха да помислят нашата камера за лека минохвъргачка.

До Тузлуджа вървяхме надолу по долината Аракс, гъмжаща от блатни птици. Арарат оставаше вляво от нас, а Алагьоз — вдясно. След това ние се отправихме по долината Арпачай покрай древната арменска столица Ани и достигнахме Дигор, разположен срещу Ле-нинакан. В този момент реших, че моят така наречен отпуск се проточи и че западната част на границата ще почака до следващата година. Поехме обратно за Ерзурум и спряхме да пренощуваме в Карс, където Февзи ме слиса с предложението си да посетим някой публичен дом.