Рей Бредбъри
Смъртта е занимание самотно (6)

Проточено дрънчене и тропот, и хрущене, извисяващ се муден звек, потракване и рев, великанска стоножка робот се катери към планинско било в кошмарен сън, поспира на върха да си поеме дъх, юрва се с подскоци в серпантина от хленч, свистене и гръмотевичен грохот, от крясък, от човешки неистов рев, надолу и надолу по своя главоломен път, а там отново се нахвърля, по-настървено, връз друг хълм, друго възвишение, към още по-висока стръмнина, за да се метне пак, неистово, надолу.

Влакчето от лунапарка.

Стоях и гледах нагоре към него в ситния дъжд.

След час, тъй казваха, то щяло да умре.

Бе съставна част на моя живот, откакто се помня. Оттук почти всяка вечер чувахме как се смее и пищи народът, докато се вдига нагоре към висините на тъй наречения живот, сетне се срива надолу към въображаемата гибел.

Това щеше да бъде последното пътуване в късния следобед, току преди динамитчиците да налепят експлозивите по краката на динозавъра и да го свлекат на колене.

— Скачай вътре — викна ми едно момченце. — Гратис е!

— Дори и гратис, за мен това е било само изтезание — отвърнах аз.

— Ей, гледайте кой седи най-отпред — изкрещя някой. — И зад него!

Беше Шейпшейд, нахлупил широката си черна шапка до ушите, весело ухилен. Отзад седеше Ани Оукли, жената от стрелбището.

Зад нея беше човекът от павилиона на ужасите, до него старицата, която въртеше машинката за захарен памук и продаваше илюзия, която се топи в устата и ти си огладнял, преди да се заситиш.

Зад нея бяха мъжагите от бараката с игрите „Събори бутилка“ и „Метни обръч“ с такива изражения, сякаш ще ги фотографират за паспорти към оня свят.

Единствено Шейпшейд, кормчията, бе тържествуващ.

— Капитан Ахав е казал: „Не бъди страхопъзльо!“

От думите му се почувствувах малодушна овца.

Оставих се разпоредителят да ме настани на задния ред, при страхливците.

— За пръв път ли се возиш? — засмя се той.

— И за последен.

— Май всички са се приготвили да крещят, а?

— Защо пък не? — викна му Шейпшейд.

Пуснете ме да сляза, помислих. До един ще измрем!

— Започва — ревна контрольорът, — започва… нищото!

Издигането бе божествено, а спущането беше ад.

Докато слизахме, имах ужасното чувство, че някой вече е взривил краката изпод влакчето.

Щом стигнахме долу, погледнах наоколо. А. Л. Шранк стоеше на кея, вперил очи в нас, лудите, качили се охотно на „Титаник“. А. Л. Шранк се извърна и изчезна в мъглата.

Започна новото изкачване. Всичко живо крещеше. И аз крещях. Божичко, помислих, крещим тъй, сякаш е наистина!

 

 

Когато всичко свърши, празнуващите се изгубиха в мъглата, като бършеха очи и се придържаха един друг.

Шейпшейд бе до мен, когато динамитчиците се втурнаха да вържат експлозива за напречните греди и подпори на влака.

— Ще го изчакаш ли да гръмне? — кротко запита Шейпшейд.

— Няма да мога да го понеса — отвърнах. — Гледах навремето някакъв филм, в който пред камерата застреляха слон. И досега не мога да забравя как рухна и се претърколи, как умря. Ужасно се разстроих — сякаш бомбардираха купола на „Свети Петър“. Исках да удуша ловците. Не, не — благодаря.

Но, слава богу, един размахваше към нас червено флагче.

Тръгнахме да се връщаме в мъглата. Той ме прихвана за лакътя като благодушен средноевропейски чичо, наставляващ любимия си племенник.

— Довечера. Без експлозии. Без разруха. Само радост. Веселие. Добрите стари времена. В моето кино. По всяка вероятност тази ще е последната прожекция. Или пък утре. Безплатно. Гратис. Мило момче, чакам те.

Прегърна ме и отплува в мъглата като голям тъмен влекач.

На минаване край А. Л. Шранк забелязах вратата му да зее. Ала не влязох.

Искаше ми се да хукна и да поискам разговор за сметка на Пег, но се боях, че две хиляди мили мълчание ще ми пошушнат за смъртни случаи по слънчеви улици, за кървави меса, окачени по куките на някоя carneceria^[1], за самота, безмерна като зейнала рана.

Косата ми побеля. И поникна с два сантиметра.

Кейл! Проблясна ми през ума. Мили, некадърни бръснарю, чакай ме — идвам при теб.

 

 

Бръснарницата на Кейл във Венеция бе точно срещу кметството и редом с една затворническа заложна къща, в която мухи се люшкаха като мъртви акробати по мухоловките, забравени на витрината поне от десет години насам, и където мъже и жени от отсрещната тъмница се вмъкваха като сенки и се измъкваха като закачени дрехи. До нея имаше малка семейна бакалница, ала майката и бащата бяха починали, а синът им по цял ден се въртеше на стола зад витрината, продаваше по някоя консервирана супа и приемаше конни обзалагания по телефона.

Бръснарницата, макар че и на нейната витрина имаше няколко мъртви мухи, починали преди около десетина дни, все пак поне веднъж в месеца виждаше парцал и метла от самия Кейл, който обслужваше заведението с добре смазани ножици, несмазани лакти и клюки с дъх на мента от розовата му уста. Държеше се тъй, сякаш имаше пчелни кошери и се боеше да не ги разлюти, като размахва едрото сребристо бръмчащо насекомо край ушите ти, докато то внезапно млъкваше, жилеше и се вкопчваше в косите ти, а Кейл проклинаше и го отскубваше, сякаш измъква зъб.

Поради което освен икономическите съображения аз се подстригвах при Кейл само два пъти в годината.

Веднъж на шест месеца, защото от всичките бръснари по света Кейл беше най-големият дърдорко, най-щедрият в парфюмирането, в приглаждането, в престараването, в съветването и бъбреше тъй монотонно, че можеше да те зашемети. Знаеше всичко по всички въпроси — отпред назад и отзад напред, захласваше се да ти разяснява скучната теория на Айнщайн, после спираше изведнъж по средата, притваряше едно око, накланяше глава и ти задаваше Великия въпрос, за който няма Определен отговор.

— Слушай, нали съм ти разказвал за мен и за Скот Джоплин^[2]? Как — за славния Скот и за мен, господи Исусе, значи съм пропуснал, слушай сега. За оня ден в 1915, когато ме научи да свиря „Кленово листо“, не съм ти казвал, тъй ли? Ей сега ще ти разправя.

На стената висеше знаменитата снимка на Скот Джоплин, надписана с мастило преди сто години и избледняла като обявата на жената с канарчетата. На нея се виждаше един много млад Кейл, седнал на столче пред пианото, а приведен над него — Джоплин, покрил с големите си черни лапи ръчичките на щастливото момче.

Щастливото момченце висеше увековечено на стената, запечатано на фотографска плака, навело се да докосне клавишите, готово да се хвърли в живота, в света, във вселената, да ги лапне. Изражението на момченцето беше такова, че видех ли го, сърцето ми се късаше. Затова избягвах да го гледам. И без туй ме болеше, когато виждах как го гледа Кейл, как се насилва да зададе своя любим Велик въпрос и без да чака да го увещавам, се втурва към пианото, за да изсвири онова кленово парче.

Кейл.

Бе като стар каубой, възседнал сега бръснарски стол. Представете си тексаски говедар, сух, обрулен от вятър, изпечен от слънце, който не сваля каубойската си шапка дори когато спи, залепнал е за нея до живот, с нея се къпе. Ето, това беше Кейл, закръжил около своя враг, клиента, с оръжие в ръка, той кълцаше бакенбардите, вслушан в бръснарската машинка, омаян от звучния й глас, и не преставаше да бъбри, а пък аз си представях, че тропа каубойския си танц край моя стол, нахлупил шапка до ушите, луд от желание да седне пред пианото и да го разкикоти.

Понякога се правех, че не виждам как мята тези безумни погледи, как влюбено сноват очите му между мен и преданите черни и бели, бели и черни клавиши. Накрая изпусках звучна мазохистична въздишка и виквах:

— Е, хайде, Кейл. Отивай.

Омаян, той прекосяваше салона с провлачена каубойска стъпка, двамина от него — оня в огледалото по-припрян и по-ведър от същинския, и отмятайки капака на пианото, разкриваше пожълтелите ченета, закопнели някой да им изтръгне музиката из корен.

— Чуй това, сине. Кажи ми — чувал ли си друг път, някой път, когато и да било, чувал ли си изобщо нещо като това?

— Не, Кейл — отвръщах, седнал примирено на стола с глава, обезобразена до половината. — Не — отговарях честно, — никога не съм чувал.

 

 

„Боже мой — проплака старикът, като излизаше от моргата, за сетен път в ума ми, — кой го е подстригал тъй ужасно?“

Видях виновника, застанал зад витрината на своята бръснарница, загледан в мъглата, досущ като ония хора в празни стаи, в кафенета или на улични ъгли, от картините на Хопър^[3].

Кейл.

Насилих се да отворя вратата и влязох боязливо, загледан към пода.

— Виж ти — викнах с престорена ведрост, — днес май голяма работа е паднала!

— Ами — отвърна Кейл, все тъй загледан навън, — тази коса се търкаля тук от пет-шест седмици. Кой е луд да влезе при мен освен скитници — нямам предвид теб — или глупаци — нямам предвид теб, плешивци, какъвто ти не си — те търсят лудницата, и бедняци, това, което си, затуй сядай на оня стол и се приготви да те утрепя с електрически ток, защото машинката ми от два месеца дава на късо, а пък нямам пари да я занеса на поправка. Сядай!

Подчиних се на моя палач, пристъпих, седнах и се загледах в отрязаните коси, разпилени по пода, символи на мълчаливо минало, което сигурно е имало някакъв смисъл, но това не личеше. Дори отстрани като ги гледах, не открих там нито многозначителни фигури, нито близки предзнаменования.

Той запита къса ли я искам или дълга — в смисъл повече или по-малко да ме обезобрази, но аз се бях загледал през ослепителната бяла арктическа пустош на бръснарницата към…

Пианото на Кейл.

За пръв път от петнайсет години насам то беше покрито. Злокобната му жълта ориенталска усмивка бе станала невидима под бял погребален чаршаф.

— Кейл! — Очите ми бяха в чаршафа. За миг бях забравил човека от гишето за билети, прострян мъртъв, с обезобразена коса. — Кейл — запитах, — нима вече не друсаш оня клен?

Клип-клип, клап-клап, ножицата му не спираше отзад по врата ми.

— Кейл? — повторих пак.

— Нещо лошо ли има? — настоявах.

— Кога ще спре това умиране? — долетя далечният му глас.

В този миг машинката забръмча, жилна ми ушите, по гърба ми хукнаха познатите тръпки, сетне Кейл започна да кълца с тъпата ножица, сякаш жънеше неплевена пшенична нива, и тихо да проклина. Долових слаб дъх на уиски, но гледах право напред.

— Кейл?

— Майка му — искам да кажа мамка му!

Запрати ножицата, гребена и занемялата машинка върху шкафа, провлече крак през океана от стари космарлаци и смъкна чаршафа от пианото, което се ухили като стар олигофрен, докато той се наместваше пред него и полагаше върху клавишите едрите си длани сякаш клюмнали четки, с които се канеше да нарисува бог знае какво.

Разнесе се скърцане на счупени зъби в разтрошени челюст.

— Ах, дявол! Проклето да е! Гадория! Можех, душицата му вадех на това пиано. Скот ме е учил, славният Скот — Скот!

Гласът му замря.

Погледнал бе към стената над пианото. Отмести очи, когато забеляза, че и аз гледам нататък, но беше късно.

За пръв път, от двайсет години насам, снимката на Скот Джоплин я нямаше там.

Извъртях се на стола със зяпнала уста.

Пианото беше без капак, та Кейл отново метна чаршафа връз усмивката, и — оплаквач на собственото си погребение — изправи се пак зад гърба ми и пак хвана инструментите за изтезания.

— Скот Джоплин деветдесет и седем, Кейл бръснаря — нула — заяви той, обявявайки резултата от един загубен мач.

Прокара разтреперани пръсти през косата ми.

— Божичко, погледни как съм те издокарал! Господи, какво гадно подстригване, а съм едва на средата. Би трябвало да ти платя за всичките години, в които си ми давал да те пущам по улиците като краставо куче. Да беше само ти, ами чакай да ти кажа какво сторих на един клиент преди три дена. Изглежда, тъй съм го обезобразил, бедничкия, че някой го е убил, за да не се мъчи!

Отново се извъртях към него, ала Кейл кротко ме обърна с гръб към себе си.

— Ако съм човек, трябва да ви упоявам. А, да — за тоя старик. Слушай!

— Слушам те, Кейл — отвърнах, защото за това бях дошъл.

— Седеше на твоето място — започна Кейл. — Седеше тук, както ти седиш, погледна се в огледалото и каза: пущай машинарията. Точно това каза. Кейл, пущай машинарията. Най-знаменитата нощ в моя живот, казва. Танцувалната зала „Майрън“, в центъра на Лос Анжелис. Обаждат ми се, ти спечели голямата награда. За какво? — питам. Най-видният стар жител на Венеция, казват. Че това тържествен повод ли е? Не питай, ами се наконти, казват. И ето ме тук, Кейл. Скъси ме отвсякъде, само не ме ошутвай като билярдна топка. И малко от „Тигровия тоник“, поръси ме. Кълцах, та се забравих. Старчето беше насъбрало дълга снежнобяла коса, най-малко двегодишна. Така го наквасих с тоник, че наоколо муха не остана. Изпратих го щастлив и доволен, остави два долара, бяха му последните, сигурен съм. Седеше точно на твоето място.

— А сега е мъртъв — додаде Кейл.

— Мъртъв! — извиках аз.

— Някой го намерил в една лъвова клетка, потопена под водите на канала. Мъртъв!

— Някой — повторих след него. Но не допълних — аз!

— Старикът трябва да не е и близвал шампанско или поне отдавна не е пил, натряскал се е, паднал е вътре. Кейл, казва, машинарията! Това какво идва да покаже? Можеше да съм аз в този канал или ти със същата вероятност, а пък сега, бедният, вече е сам самин во веки веков. Това не те ли навежда на размисъл? Ей, чакай бе, сине. Изглеждаш ми зле. Много дрънкам, нали?

— А не каза ли кой ще дойде да го вземе, как, кога и защо? — запитах.

— Нищо особено, доколкото зная. Някой щял да пристигне с трамвая от късата венецианска линия, да го вземе и да го придружи до вратата на танцувалния салон. Возил си се с този трамвай в съботна нощ, някъде към един, нали? Стари дами и стари господа се изсипват от „Майрън“ в омирисани на нафталин кожи и избелели смокинги, вонят на евтин парфюм и на още по-евтини пури: доволни, че не са си счупили някой крак на дансинга; потни плешиви темета, размазан аркансил, от лисиците хвърчат оскубани косми. Веднъж отидох, поразгледах и избягах. Според мен трамваят би трябвало да спре на спирката за гробището и поне половината от тоя народ да си остане направо там. Не, не, благодаря много! Много дрънкам, нали? Кажи ми, ако те нервирам… Така или инак — довърши той, — човечецът е мъртъв и заровен, но най-ужасното е, че си лежи в гроба и вечно ще си спомня оня, дето го е подстригал тъй ужасно за сетен път, а отговорът е, че този оня, това съм аз! Черна беше миналата седмица. Лошо подстригани хора изчезват, после ги намират удавени и най-накрая аз осъзнавам, че ръцете ми не ги бива за нищо и…

— Ама не знаеш кой е дошъл да вземе старика и да го отведе на танцувалната вечер?

— Откъде да знам? Не е ли все едно? Старецът каза, че оня му определил среща пред кино „Венеция“ в седем, щели да погледат малко някакъв филм, да хапнат набързо при Модести, последното още отворено ресторантче на кея, да поприказват и да поемат към дансинга. За един вихрен валс с някоя деветдесет и девет годишна царица на танца, това се казва нощ и половина, нали? После обратно в кревата, во веки веков! А ти какво си ме заразпитвал, сине? Ти…

Телефонът звънна.

Кейл погледна към него, лицето му прибеля.

Телефонът иззвъня три пъти.

— Няма ли да го вдигнеш, Кейл?

Кейл го гледаше, както аз гледах моя телефон до бензиностанцията, сякаш и той усещаше двете хиляди мили мълчание и онова, тежкото дишане. Поклати глава.

— За какво да отговарям на телефон, който ми носи само лоши вести?

— Има дни, когато ни налягат такива чувства — отвърнах.

Бавно изтеглих кърпата от врата си и станах.

Кейл механично протегна към мен отворена шепа да ми вземе парите. Като усети какво е направил, изруга и си пусна ръката, извърна се и завъртя ръчката на касата.

На прозорчето й се изписа КРАЙ НА ПРОДАЖБИТЕ.

Погледнах се в огледалото и едва не измучах като тюлен, когато се видях.

— Идеално си ме подстригал, Кейл!

— Изпарявай се!

На излизане вдигнах ръка и докоснах мястото, където доскоро висеше Скот Джоплин и свиреше прочути мелодии с пръсти като два грозда черни банани.

И да ме е видял, Кейл си замълча.

Подхлъзнах се на косите по пода и се измъкнах навън.

Вървях, докато стигнах до слънчевия светлик и скритото сред буйния треволяк бунгало на Кръмли.

Застанах отпред.

Кръмли, изглежда, ме бе усетил. Отвори рязко вратата и каза:

— Пак го правиш това, тъй ли?

— Никога не съм го правил. Не ме бива да плаша хората в три сутринта.

Погледна си лявата ръка и я протегна.

На дланта му имаше снопче масленозелени водорасли, с отпечатъци от свитите му пръсти.

Аз протегнах ръка, сякаш му излизам с коз, и разтворих пръсти.

Моето снопче водорасли, също като неговото, само че по-сухо и по-крехко, беше на дланта ми.

Той огледа дланите ми, вдигна поглед към очите, челото, бузите, брадата ми. Въздъхна.

— Като сладко от кайсии, като фенер от тиква, като зрели домати, като розова праскова, като невинен младенец — ти си всичкото това, събрано в едно! С такова лице как да те привлека под отговорност?

Отпусна ръце и ми стори път.

— Нали обичаш бира?

— Не особено — отвърнах.

— Тогава искаш ли да ти сваря какао?

— Имаш ли?

— Не, дявол да те вземе. Ще пиеш бира — това е! Влизай. — Тръгна пред мен, като поклащаше глава, аз влязох подире му и затворих вратата с чувството, че съм студент, дошъл да навести учителя си от гимназията.

Кръмли стоеше пред прозореца на всекидневната и примигваше към сухата мека пътечка, която току-що бях прекосил.

— В три часа, боже мой — промърмори. — В три! Точно тук, отпред. Чух някой да плаче, представяш ли си! Да ридае! Настръхнах. Като дух, вещаещ смърт в дома. Кошмар! Я чакай пак да те погледна.

Погледна ме.

— Господи — възкликна, — винаги ли тъй се изчервяваш?

— Да, винаги.

— Спокойно можеш да изколиш цяло индуско село и пак да изглеждаш като невинно зайче! Какво имаш в джобовете?

— Шоколадчета. Опарича ли се, в хладилника ми има по шест различни вида сладолед.

— Вместо хляб купуваш сладоледи!

Понечих да отрека, но щеше да ме хване, че лъжа.

— А сега се отпусни и ми признай — коя бира ти е най-гадна? Имам „Бъдуайзър“, която е отвратителна, „Бъдуайзър“, която е ужасна, и „Бъд“, която е най-гнусната. Избирай. Не, недей. Остави на мен. — Отскочи до кухнята и се върна с две консервени кутии. — Още е слънчево. Да излезем вънка.

Поведе ме към задния си двор.

 

 

Градината на Кръмли беше невероятна.

— Какво чак толкова? — Вмъкнал ме бе през задната врата на бунгалото в зелено и пищно сияние от хиляди цветя, бръшляни, папируси, райски птици, сукуленти, кактуси. Кръмли сияеше. — Имам шейсет вида орхидеи — ей там са, това до оградата е царевица от вида „Айова“, това тук е слива, това е кайсия, онова е портокалово дърво. И знаеш ли защо?

— Всеки има нужда поне от две-три залисии — отвърнах без колебание. — Една работа само не достига, както не стига и един живот. Аз искам да имам по десетина и от двете.

— Точно така. Лекарите би трябвало да копаят канавки. Копачите поне веднъж на седмицата — да бавят деца. Философите — да мият паници в мазен леген поне два пъти на десет дни. Математиците — да надуват свирката в гимнастическия салон. Поетите би трябвало да карат камиони за разнообразие, а пък детективите…

— Да притежават и да обработват райската градина — тихо допълних аз.

— Боже мой! — Кръмли се разсмя, поклати глава и погледна към водораслите, които мачкаше в дланта си. — Ти си един нетърпим многознайко. И си въобразяваш, че докрай си ме прозрял? Я гледай! — Той се наведе и развъртя едно кранче. — Чуй! Шт!

Мек дъждец избликна в лъчезарни водоскоци и поръси целия околен рай с тихия си ромон, който шептене: Покой. Тишина. Ведрост. Стой тук. Живей вечно.

Усетих костите ми да се стапят в плътта. Някаква зловонна кожа се олющи от гърба ми.

Кръмли наклони глава на една страна и ме огледа.

— Да кажеш нещо?

Свих рамене.

— Цяла седмица се ровиш в човешката низост, нуждаеш се от това тук.

— Уви, колегите ми от участъка нямат никаква нужда от подобно нещо. Тъжно, нали? Да си ченге и нищо друго — цял живот? Божичко, направо бих умрял. Знаеш ли — иска ми се да можех да донеса тук гадостите, които гледам по цяла седмица, и да ги използвам вместо тор. Представяш ли си какви рози ще поникнат?

— Или пък Венерина мухоловка^[4]!

Той поразмисли, после кимна.

— С това си заслужи една бира.

Поведе ме обратно към кухнята, а пък аз застанах пред прозореца, загледах се в дъждовната гора и вдишвах дълбоко, ала не й усещах аромата, защото бях хремав.

— От години минавам край дома ти — казах. — И все съм се питал кой ли живее тук, в тази огромна домашна гора? Сега, след като те познавам, знам, че това си можел да бъдеш само ти.

Кръмли едва се удържа да не се строполи на пода и да не зарита от радост при моя комплимент. Ала се овладя и взе, че отвори две наистина гадни бири, едната от които някак си успях да изпия.

— Май не можеш да си скриеш отвращението, а? — обади се Кръмли. — Ясно — наистина предпочиташ малцова бира.

— Даа. — Отпих по-яка глътка и се осмелих да запитам. — Само ми кажи. Защо всъщност ме извика? Заради този боклук, оставен пред дома ти ли — заради водораслите? А ме развеждаш из джунглата си и ме черпиш с гнусната си бира. Не ме ли подозираш вече?

— О, я стига. — Кръмли отпи и примигна към мен. — Ако те смятах за луд укротител на лъвове и осквернител на клетки, от два дни да си в тоалетната. Да не мислиш, че не знам всичко за тебе?

— Няма кой знае колко за знаене — отвърнах овчедушно.

— Нямало, как не! Слушай. — Той отпи нова глътка, замижа и прочете подробностите от вътрешната страна на клепачите си. — На една пряка от твоя апартамент има магазин за спиртни напитки, до него продават сладолед, а после идва китайската бакалничка. Всички тези те смятат за щурав. Откачения — така ти викат. А понякога и Глупака. Говориш високо и много. Те чуват. Продадеш ли някой разказ на „Истории за извънземното“ или на „Удивителни разкази“, целият кей го разбира, защото си отваряш прозореца и се разкрещяваш. Ужас! Но всъщност, моето момче, всички те обичат. Не те очаква бляскаво бъдеще, по това са единодушни, защото кой наистина ще хукне да каца на луната, и кога? А от днес до 2000 година никой няма да го е грижа за Марс. Това ще вълнува единствено теб, Флаш Гордън^[5], само теб, чалнатия Бък Роджърс^[6]!

Червен като домат, навел глава, аз бях ядосан, смутен, но и някак си поласкан от цялото това внимание. И друг път бяха ме наричали Флаш и Бък, ала когато го чух от Кръмли, приех го без огорчение.

Кръмли отвори очи, видя как съм се изчервил и каза:

— О, престани, моля ти се!

— Защо си проявил интерес към всичко това, преди стареца да го бяха… — спрях, поправих се, — преди да умре?

— Защото всичко ме интересува.

С повечето не е така. Разбрах го още като станах на четиринайсет. По това време другарите ми захвърлиха играчките. Казах на нашите — няма ли играчки, няма Коледа. И те продължиха — всяка година ми подаряваха само играчки. Другите момчета получаваха ризи и вратовръзки. Хванах се да изучавам астрономия. От четири хиляди ученици в нашата гимназия само петнайсет момчета и четиринайсет момичета се взираха в небето с мене. Останалите търчаха по пистата и си гледаха в краката. От това следва, че…

Извърнах се инстинктивно, защото нещо вътре в мен бе проиграло. Улових се, че минавам през кухнята.

— Надуших нещо — казах. — Мога ли да…

— Какво? — запита Кръмли.

— Тук имаш ли работна стая?

— Разбира се. Защо? — Кръмли разтревожено сви очи.

Това ме запали още повече.

— Мога ли да я видя?

— Ами…

Тръгнах в посоката, към която бе пробягнал погледът на Кръмли.

Стаята се намираше до кухнята. Навремето трябва да е била спалня, сега вътре имаше само бюро, стол и на бюрото — пишеща машина.

— Знаех си! — възкликнах.

Спрях зад стола и погледнах машината, която беше не някакъв разбрицан „Стандард Ъндъруд“, а доста новичка „Корона“ с нова лента и купчина жълти листа за писане, подредени до нея.

— Това обяснява защо ме гледаш по такъв особен начин — заявих аз. — Разбира се — накланяш глава ту насам, ту нататък, въсиш се, присвиваш очи!

— Мъча се да прозра в голямата ти кратуна, да видя има ли в нея мозък и как прави онова, дето го прали — отвърна Кръмли, като накланяше глава ту на една, ту на друга страна.

— Никой не знае как работи мозъкът, ни писателите, нито никой. Аз не правя нищо друго, освен да повръщам всяка сутрин, а по пладне да го почиствам.

— Дрън-дрън — кротко възкликна Кръмли.

— Истина е.

Огледах бюрото, което имаше по три чекмеджета от двете страни.

Протегнах ръка и хванах най-долното отляво.

Кръмли поклати глава.

Преместих се и посегнах към долното отдясно.

Кръмли кимна.

Бавно изтеглих чекмеджето.

Кръмли изпъшка.

Вътре, в кутия без капак, имаше ръкопис. Видя ми се около 150–200 страници, (започваше от първа, без титулна страница.

— Това откога стои в долното чекмедже? — запитах. — Извинявай!

— Няма нищо — отговори Кръмли. — От пет години.

— Сега ще го завършиш — заявих аз.

— Как пък не. Защо?

— Защото аз ти казвам. И аз зная.

— Затваряй чекмеджето — нареди Кръмли.

— Още не. — Придърпах стола, седнах и сложи на валяка един жълт лист.

Написах четири думи на един ред, превъртях нагоре и натраках още три.

Кръмли надникна над рамото ми и ги прочете на глас, тихичко.

— „Смъртта е занимание самотно“. — Пое си дъх и довърши. — „От Елмо Кръмли.“ После повтори. — От Елмо Кръмли, бога ми!

— Готово. — Поставих новата заглавна страница долу върху неговия ръкопис и затворих чекмеджето. — Това ти е подарък. Ще си потърся друго заглавие за моята книга. А сега вече ще трябва да я свършиш.

Сложих още един лист на валяка и попитах:

— Коя е последната страница най-отдолу на твоя ръкопис?

— Сто шейсет и втора — отвърна Кръмли.

Написах 163 и оставих листа на машината.

— Готово — повторих. — Чака те. Утре сутринта ставаш от леглото, отиваш на машината, никакви телефони, никакво четене на вестници, и до банята няма да ходиш, сядаш, пишеш и Елмо Кръмли е обезсмъртен.

— Бакалавър на науките — прошепна Кръмли едва чуто.

— Да даде бог. Но работа те чака.

Изправих се и двамата се загледахме в неговата „Корона“, сякаш бе едничката му рожба на света.

— Даваш ми заповеди, момчето ми, а? — обади се той.

— Не. Твоят мозък ти ги дава, ако се позаслушаш.

Кръмли тръгна заднишком, влезе в кухнята, извади още бира. Изчаках до бюрото, докато чух мрежестата задна врата да се затръшва.

Намерих го в градината — кръговата пръскачка обливаше лицето му с разхладителни капки, защото беше много топло и слънцето жареше тук, на границата с мъгливата област.

— Колко са — запита Кръмли, — май четиридесет са разказите, които си продал досега?

— По трийсет долара парчето, да. Богатият автор!

— Ти наистина си богат. Вчера спрях край лавиците със списания в магазинчето за алкохол на Ейб — прочетох ти оня разказ за човека, който открива, че вътре в него има скелет и от това едва не се побърква. Чудесен е. Откъде ти хрумват такива идеи?

— И в мене има скелет — казах.

— Повечето никога не го разбират. — Кръмли ми подаде една бира и ме загледа как се мръщя. — Старецът…

— Уилям Смит ли?

— Да, Уилям Смит, тази сутрин пристигна заключението от аутопсията. В белите му дробове няма вода.

— Следователно не се е удавил. Това означава, че е бил убит на брега на канала и наблъскан в клетката, след като е умрял. Това доказва…

— Не скачай пред влака, че ще те прегази. И не ми казвай „нали ти казах“, защото ще си взема бирата.

Върнах му бирата с удоволствие. Той ми отблъсна ръката.

— А с подстригването какво направи? — попитах.

— С кое подстригване?

— Уилям Смит е бил подстриган направо отвратително следобеда, преди да умре. Приятелят му го окайваше за това в моргата, не помниш ли? Познавам един некадърен бръснар и си знаех, че само той може да го е свършил.

Разправих на Кръмли за Кейл, за наградата, обещана на Уилям Смит, за танцувалната зала „Майрън“, за ресторанта на Модести, за големия червен трамвай.

Кръмли ме изслуша търпеливо, накрая заяви:

— Недостатъчно.

— Това е, което имам засега — отговорих. — Искаш ли да проверя в кино „Венеция“ и да разбера дали не са го видели пред киното в нощта, когато е изчезнал?

— Не — отвърна Кръмли.

— Да проверя ли Модести, трамвая, танцувалната зала?

— Не — отговори Кръмли.

— Тогава какво искаш да направя?

— Да стоиш настрана.

— Защо?

— Така! — рече Кръмли и млъкна. Погледна към задната врата на дома си. — Защото ако ти се случи нещо, моят проклет роман ще остане незавършен. Някой все пак би трябвало да го прочете, а друг освен теб не познавам.

— Ти забравяш — казах. — Оня, който е стоял пред дома ти миналата нощ, вече стои пред моя. Това аз няма да го позволя, разбираш ли? Не желая да треперя от тоя тип, гдето ми даде заглавието, което ей сега написах на твоята машина. Прав ли съм?

Кръмли ме погледна и разбрах, че пак си мисли: като сладко от кайсии, като бананов кейк, като ягодов сладолед, невинен младенец!

— Само внимавай — обади се накрая. — Старикът може и да се е подхлъзнал, да си е чукнал главата и вече да е бил мъртъв, когато е паднал във водата, поради което в дробовете му няма вода.

— Сигурно, а пък после е преплувал до клетката и се е тикнал вътре.

Кръмли присви очи да ме прецени колко струвам.

Без да каже дума, стана и се скри в джунглата, забави се около минута. Аз чаках.

А после, много отдалеч, чух рев на слон да се носи по вятъра. Извърнах се бавно в градинския дъжд, ослушах се. Лъв, по-наблизо, разтвори паст като пчелен кошер и пусна убийствен рояк. Стадо антилопи и газели отпраши край мен като слънчев облак от звуци, а от допира им с изсъхналата пръст сърцето ми заби в ритъма на техния бяг.

Кръмли изникна на пътеката, ухилен до уши като момче, и гордо, и засрамено от тайната си страст, никому неизвестна досега, до този миг. Той изсумтя и размаха две нови бири към шестте рогообразни усилвателя, окачени като черни лилии по дърветата. От тях антилопите, газелите и зебрите ограждаха нашия живот и ни бранеха от безименните зверове отвъд зида на бунгалото. Слонът отново изрева с хобота и направо ме разтопи.

— Африкански записи — ненужно обясни Кръмли.

— Страхотни — отвърнах. — Хей, а това какво е?

Десет хиляди африкански фламинго се вдигнаха от бляскава сладководна лагуна преди пет хиляди дни, когато учех в гимназията, а Мартин и Оуза Джонсън^[7] се завръщаха от дивите пътеки на Африка, за да дойдат сред нас, простолюдието от Калифорния, и да ни опишат невероятните си преживелици.

И тогава си припомних.

В деня, когато трябваше да ида и да чуя Мартин Джонсън, той загина в самолетна катастрофа край Лос Анжелис.

Но сега в райската заградена джунгла на Елмо Кръмли хвърчаха птиците на Мартин Джонсън.

Сърцето ми литна с тях.

Погледнах към небето и попитах:

— Но какво смяташ да направиш, Кръмли?

— Нищо — отвърна той. — Старицата с канарчетата ще живее вечно. Хайде да се обзаложим.

— Нямам пукната пара — отговорих.