Рей Бредбъри
Смъртта е занимание самотно (18)

На третия етаж положението не беше по-добро.

Вратата на Хенри зееше широко. За пръв път я виждах така. Хенри държеше да е винаги затворена. Не желаеше никой да има над него предимството на зрението. Ала сега…

— Хенри?

Влязох и намерих малкото жилище подредено, невероятно добре подредено, чисто и разтребено, всяко нещо си беше на мястото, всичко блестеше, но вътре нямаше никой.

— Хенри?

Бастунът лежеше по средата на стаята, а до него — черна връв с възли по нея.

Изглеждаха ми захвърлени безразборно, сякаш Хенри ги бе изтървал по време на сбиване или ги беше захвърлил, когато е побягнал…

Но накъде?

— Хенри?

Вдигнах връвта и разгледах възлите по нея. Имаше два възела, празно място, три възела, дълго празно място, после следваха едно след друго три, шест, четири, сетне девет.

— Хенри! — викнах по-високо.

Изтичах и почуках на госпожа Гутиерес.

Като отвори и ме видя, тя залитна. Сълзи потекоха по лицето й, щом ме погледна. Вдигна ухаещите си на тортиля ръце и ми погали лицето.

— Ах, горко, горко. Влези, горко, седни. Седи. Искаш да яде? Донеса нещо. Седи, не, седи. Кафе, да? — Поднесе ми кафе и избърса сълзите си. — Бедна Фани. Бедни човек. Какво?

Разгърнах вестника и й го показах.

— Не чете ingl{&00E9|e}s — каза тя и се дръпна.

— Не е нужно да четете — обясних. — Фани идвала ли е да телефонира оттук с този вестник?

— Не, не! — Лицето й пребледня от спомена. — Est{&00F9|u}pida. Si. Идва. Но не зная кого звъни.

— Дълго ли разговаря, продължително?

— Продължително? — Трябваше й време да си преведе думите ми, после закима усърдно. — Si. Дълго. Дълго се смее. О, как се смее и говори, говори и смее.

Докато е подканвала Нощта, Вечността и Мрака да я навестят.

— Този вестник го носеше, така ли?

Госпожа Гутиерес заобръща вестника насам-натам, сякаш беше неразрешима загадка.

— Може si, може не. Този, друг. Не знае. Фани е с бога.

Тръгнах, усещайки се тристакилограмов, облегнах се на вратата и сгънах вестника.

— Защо не бях и аз там — въздъхнах. — Моля ви, може ли да се обадя по телефона?

Интуитивно реших да не избирам номера на „Зелената завист“. Вместо това, като преброявах възлите, набрах числата от връвта на слепия Хенри.

— Издателство „Янус“ — изрече носов глас. — „Зелена завист“. Задръжте така.

Слушалката трепна на пода. Чух тежки стъпки да се тътрят през снежни преспи от смачкани хартии.

— Съвпада! — изкрещях и стреснах госпожа Гутиерес, която отскочи назад. — Номерът съвпада — креснах на вестничето в ръката си. По някакви съображения Хенри бе навързал номера на издателство „Янус“ на запаметяващата си връв.

— Ало, ало! — викнах в слушалката.

Далеч някъде, в редакцията на „Зелена завист“, чух някакъв луд да вика, защото беше впримчен и усмъртен от електричеството на няколко побеснели китари. Един носорог и два хипопотама танцуваха фанданго в тоалетната, за да заглушат музиката. В това стълпотворение някой тракаше на машина. Друг свиреше на хармоника под съпровод на барабан.

Изчаках четири минути, накрая и аз хвърлих слушалката, без да я затварям, пуснах я да се люшка и излязох вбесен от стаята на госпожа Гутиерес.

— Господине — викна госпожа Гутиерес, — защо толкова разтревожен?

— Разтревожен, разтревожен, не съм разтревожен — креснах й. — Боже мой, оставят те да висиш на телефона, нямаш пари да стигнеш до онова проклето място, забутано някъде в Холивуд, безсмислено е да им звъниш, защото телефонът е отворен, а времето лети и кой знае къде се е дянал този Хенри. Сигурно е умрял, дявол да го вземе!

Не е умрял, трябваше да ме поправи госпожа Гутиерес, а е заспал.

Ала тя не се обади, благодарих й, че премълча, и изтичах надолу към преддверието, чудейки се какво да предприема. Нямах пари дори за идиотския червен трамвай до Холивуд. Аз…

— Хенри! — изкрещях надолу по стълбите.

— Да? — обади се някой зад гърба ми.

Извъртях се. Извиках. Там имаше само мрак.

— Хенри. Ти ли…

— Аз съм — отвърна Хенри и се измъкна на бледата светлина. — Реши ли да се крие, Хенри наистина се скрива. Слушай, Подмишниците беше тук. Изглежда, знае каквото ние знаем, че той знае за тази бъркотия. Изнизах се от стаята, като го усетих да се навърта, спуснах се надолу и се спотаих. Оставих всичко на пода, чудо голямо. Намери ли ги?

— Да. Бастуна. И връвта с навързания номер.

— Интересуват ли те тези възли, номерът?

— Да.

— Чух да се плаче в коридора, деня преди смъртта на Фани. И ето ти я, на моята врата. Отворих, пуснах скръбта. Не я виждах често на горния етаж, катеренето я убива. Не биваше да го правя, не, не биваше, казва, вината е само моя, казва и повтаря. Дръж този боклук, Хенри, запази го, дръж, каква глупачка съм, казва, и ми подава няколко стари грамофонни плочи и няколко вестника, важни са, казва, аз й благодарих и си помислих, абе какво става, а тя върви по коридора и се вайка, че била глупачка, а пък аз прибрах вестниците и плочите и ги забравих, в това време Фани почина и я погребаха, и изведнъж тази сутрин ръката ми докосна тези тъпи вестници и се зачудих какви ли са. Повиках госпожа Гутиерес и я питам: „Какво е това?“, а тя на мексикански и английски разгледа вестниците, видя думите — и ти си ги видял, заградени с червено, същите думи в пет различни броя на вестника и същият телефонен номер, тогава се размислих, защо така се беше разплакала Фани и какъв ще е този номер, навързах си го на възли и се обадих. Ти позвъня ли?

— Да, Хенри — отговорих. — Намерих същия вестник в стаята на Фани, току-що. Защо не си ми казал, че го имаш?

— За какво? Видя ми се празна работа. Женски глупости. А прочете ли го? Госпожа Гутиерес го прочете на глас, криво-ляво, но ми го прочете. Засмях се. Боже, казах си, празни работи, съвсем празни. Обаче сега не мисля така. Кой ще е тоя, дето ще прочете и ще повярва на такива глупости?

— Фани — казах накрая.

— Кажи ми. Като избра номера, един тъп кучи син вдигна, поприказва, и после не се върна, нали?

— Някакъв кучи син.

Хенри започна да ме избутва към отворената врата на стаята си. Оставих се, сякаш слепецът бях аз.

— Какво може да печелят от такава работа? — зачуди се той.

Стигнали бяхме до вратата му. Казах:

— Вероятно, когато на човек му е все едно, хората започват да го засипват с парите си.

— Да, в това ми е бедата открай време. На мен никога не ми е било все едно. И никой не ме е засипвал с пари. И все пак, знаеш ли колко пари имам у мене? Какво?

Млъкна, защото ме чу да възклицавам.

— Така вика човек — той кимна кротко и се усмихна, — който иска да ти вземе всичките спестявания.

— При условие, че дойдеш с мен, Хенри. И ми помогнеш да открием оня, който съсипа Фани.

— Подмишниците ли?

— Подмишниците.

— Носът ми е твой. Води.

— Трябват ни пари за такси, за да не губим време, Хенри.

— Никога не съм се возил в такси, сега защо ми е?

— За да стигнем до тоя вестник преди края на работния ден. Колкото по-скоро научим каквото ни трябва, толкова по-безопасно ще е. Не желая да прекарвам още една нощ притеснен за теб в тази къща, а пък и за себе си, на оня бряг.

— Подмишниците може и да хапе, а?

— Не се съмнявай!

— Хайде. — Обиколи из стаята усмихнато. — Я сега да видим къде си крие парите слепецът? Из цялата стая. Осемдесет долара стигат ли?

— О, много са.

— Шейсет, четирийсет?

— Двайсет-трийсет стигат.

— Е, лесна работа. — Хенри изсумтя, млъкна, засмя се и измъкна от задния си джоб пачка банкноти. Започна да отброява. — Ето ти четирийсет.

— Ще се позабавя с връщането.

— Намерим ли тоя, дето събори Фани, няма да ги връщаш. Дръж парите. — Намери бастуна. Затвори вратата. — Хайде! Да вървим при оня нехранимайко, дето вдига телефона и излиза в отпуск.

В таксито Хенри започна да се радва на непривичните миризми и ухания.

— Екстра е. Това такси е ново и върви бързо.

Не се сдържах.

— Хенри, как спестяваш толкова много?

— Не ги виждам, не ги докосвам, не ги и помирисвам, но играя на конните. Имам приятели на хиподрума. Те се ослушват и залагат вместо мен. Залагам повече и губя по-малко от мнозина зрящи глупаци. Натрупва се. Като се посъберат, прескачам до ония грозотии в бунгалата отпред, до нашата къща. Разправят, че били грозни, но на мен ми е все едно. Слепият си е сляп и това помага. Къде сме?

— Стигнахме.

Бяхме спрели в алеята зад една сграда в западнал квартал на Холивуд, южно от „Булеварда на Залеза“. Хенри въздъхна дълбоко:

— Не е Подмишниците, ама е първият му братовчед. Пази се.

— Веднага се връщам — обещах.

Излязох. Хенри остана на задната седалка с бастун в скута, спокойно затворил очи.

— Ще слушам брояча — подвикна — и ще внимавам да не трака прекалено бързо.

 

 

Здрачът отдавна си бе отишъл, беше тъмна нощ, когато поех неуверено по алеята, загледан в полуосветения неонов надпис откъм задния вход на сградата, над който беше изрисуван великият бог Янус с двете лица, обърнати в двете посоки. Половината от едното лице беше олющено от дъждовете. Другата половина — и тя скоро щеше да се изличи.

Годината, помислих си, е лоша дори и за божествата. Промъквах се нагоре по стълбите между сбирщина от момичета и момчета с лица на старци, сгърбени като пребити кучета, налапали цигари, молех ги за извинение, извинявах се, ала никой не ме и погледна. Най-сетне стигнах последния етаж.

Стаите изглеждаха тъй, сякаш не са почиствани от времето на гражданската война. На всеки сантиметър, на всяка стъпка и всеки метър от пода се търкаляха смачкани, сгънати, разхвърляни хартии. Стотици броеве от стари вестници бяха струпани да избеляват по первазите на прозорците и по бюрата. Тоя, който бе мятал хартиените топки, не бе улучил поне хиляда пъти. Газех сред прилив, дълбок до глезените. Тъпчех изсъхнали пури, фасове и ако вярвах на хрущящите звуци, и хлебарки. Открих захвърлената телефонна слушалка под преспите на някакво бюро, вдигнах я и се ослушах.

Стори ми се, че чувам шума от автомобилите под прозореца на госпожа Гутиерес. Луда жена. Би трябвало да е затворила отдавна.

— Благодаря за търпеливото изчакване — изрекох.

— Хей, драги, какво става? — чух зад гърба си.

Затворих и се извърнах.

Висок кльощав мъж с прозрачна водна капка в края на тънкия нос газеше към мен през хартиения прилив. Прикова ме с жълтеникав поглед.

— Звъннах преди половин час — кимнах към телефона — и сега прекъснах връзката.

Той се взря в телефона, почеса се по главата, накрая загря. Посъбра сили за усмивка и отбеляза:

— Май съм откачил.

— Прочетохте ми мислите.

Стори ми се горд от това, че е забравил за телефона; най-приятно е да се изненадваш от самия себе си.

— Хей, драги — продължи, родил нова мисъл на мястото на първата. Бе от бавните мислители. — Ти да не би да си ченгето?

— Не съм. Я кажи, това ти ли си го писал? — Подадох му страницата от „Янус: вестник на зелената завист“ с ужасно тъжното обявление в най-долната колонка.

Огледа текста с присвити очи.

— А, не, не съм. То е от платените. Някой го е изпратил.

— А да си се замислял каква беля може да стане с едно такова обявление?

— А, драги, ние не ги четем. Само ги отпечатваме. Това е свободна страна, нали знаеш? Я да го видя? — Дръпна страницата и се зачете, като движеше устни. — Аха, да. Това било. Странно е, нали?

— Ти не разбираш ли, че някой може да го види и да му повярва?

— Негова си работа. Хей, слушай, я да ми се махаш от живота! — Хвърли вестника към мен.

— Не мърдам без домашния телефон на тоя злодей!

Изгледа ме с невярващ поглед, после се засмя.

— Не даваме секретна информация. Ясно, искаш да му пишеш. Ние ще предадем писмото. Или той сам ще си го прибере.

— Бързо е. Има смъртен случай. Покойната… — Изчерпах си горивото и отместих очи към хартиения океан на пода, после, без да мисля, измъкнах от джоба си кутийка с кибрит.

— Тук плаче за пожар — подметнах.

— Какъв пожар?

Той сведе очи към целогодишната камара от хартиени топки, празни бирени кутии, изтървани хартиени чаши и стари опаковки от сандвичи. Обзе го неимоверно чувство на доволство. Очите му направо заиграха, като видя пет-шест непромокаеми картонени кутии от прясно мляко, които се надпреварваха да произвеждат пеницилин до нечии мъжки шарени долни гащи, придаващи на заведението изискан вид.

Запалих клечка, да му привлека вниманието.

— Хей! — викна той.

Духнах първата клечка, за да потвърдя, че съм готов на преговори, ала когато оня не изрази готовност, запалих втора.

— Ами ако я пусна на пода?

Той повторно го огледа. Хартиените боклуци преливаха и покриваха глезените му. Ако бях пуснал клечката, пламъците щяха да го стигнат за по-малко от пет секунди.

— Няма да я пуснеш — заяви.

— Няма ли? — духнах я и запалих трета.

— Чувството ти за хумор е много идиотско, знаеш ли?

Пуснах клечката.

Той кресна и подскочи.

Настъпих пламъка, преди да се е подел.

Оня пое дълбоко дъх и шумно го изпусна.

— А сега, хайде, изнасяй се оттук! Ах, ти…

— Момент! — Запалих пак и затулвайки пламъка, клекнах до камарите от смачкани ръкописи, стари визитни картички, скъсани пликове.

Поднесох пламъка тук и там — хартиите се разгоряха.

— Какво, по дяволите, искаш?

— Един телефонен номер. Само това. Като нямам адреса, как да пипна оня, как да го намеря? Но искам да ти кажа, че ти ще ми дадеш телефона му, иначе ви подпалвам!

Осъзнах, че гласът ми се е вдигнал най-малко с десет децибела, виках като луд. Фани се бунтуваше в мен, И още неколцина мъртъвци крещяха в дъха ми, искаха да се освободят.

— Давай го! — виках.

Пламъкът се разпростираше.

— Ах, проклетник, гаси огъня, ще ти дам проклетия идиотски номер. Потуши го, скачай!

Заскачах върху пламъците, затанцувах край тях. Вдигна се пушек и огънят бе изгасен, докато господин Янус, редакторът, който гледаше едновременно на две страни, откри номера в картотеката.

— Дръж, дявол да го вземе, ето ти го лайняния номер. Върмонт четири-пет-пет-пет. Запомни ли? Четири-пет-пет-пет!

Запалих нова клечка и той ми тикна картончето пред очите.

Пишеше: „Този, който те обичаше“, и номера.

— Готово! — викнах на редактора.

Духнах клечката. Отпуснах рамене облекчено.

Фани, помислих, сега вече го подредихме.

Изглежда, съм го изрекъл на глас, защото редакторът, червен като рак, ме заля с плюнки:

— Какво си подредил?

— Да ме убият — отвърнах и хукнах надолу.

— Дай боже! — чух го да крещи.

Отворих вратата на таксито.

— Броячът трака като луд — обади се Хенри от задната седалка. — Добре, че съм богат.

Помахах на шофьора да ме последва до съседния ъгъл, където имаше телефонна кабина.

Колебах се дълго, боях се да набера номера, боях се, че някой наистина ще отговори.

Какво, питах се, трябва да се каже на един убиец по време на вечеря?