Сат-Ок
Земята на солените скали (6)

Маниту, Маниту, Маниту,

слаб съм аз и покорен, а ти всемогъщ.

Маниту, Маниту.

(Из военните песни)

Два дни след като бях получил име, когато слънцето стоеше в най-високата точка на своя път, а ние, Младите Вълци, тъкмо бяхме привършили всекидневните си занятия под ръководството на Овасес, до нас долетя неколкократният писък на съсел откъм близкия хълм. Това беше часовият на лагера, който известяваше, че се приближава чужд конник. Ние забързахме към вратата, а след малко по пътя се раздаде тропот от конски копита.

По шарките на сбруята на коня разбрахме, че непознатият човек принадлежи към най-отдалечените южно от нас родове от нашето племе. Конят започна неспокойно да рие с крака, като вдигаше кълба прах досами нас, а ездачът тежко слезе от гърба му. Той вдигна за поздрав дясната си ръка, след което се приближи към нас. Ние чакахме да заговори.

— Заведете ме при вожда, Млади Вълци — проговори с пресипнал глас той, — искам да видя Високия Орел.

Аз излязох напред.

— Високия Орел е още тук. Аз съм негов син. Върви след мене — казах аз и поведох пристигналия към палатката на Овасес, където отсядаше баща ми по време на пребиваването си в лагера.

Младият воин, който вървеше след мене, дишаше тежко, цялото му лице бе покрито с дебел слой прах, устните му бяха сухи, изпръхнали, а от тежката му походка личеше, че е яздил дълго време своя кон. Понякога той дори залиташе леко встрани, а раменете си изправи едва когато беше пред входа на палатката.

Той беше мъж на около трийсет години, висок и строен. Завързаната му нагоре коса образуваше кичур, в който стърчаха две пера на кукумявка. По голите му гърди и рамене се стичаха гънки струи пот, издълбали в прахта браздулици с тъмни брегове. Колко дни е препускал той на седлото? Какво го гонеше насам?

Баща ми седеше в палатката на Овасес заедно със стопанина и с Танто. Когато пратеникът влезе в типито, баща ми забеляза, че едва се държи на крака, тутакси му посочи място до себе си и му подаде запалена лула. Гостът настървено засмука и искаше да каже нещо, но гласът му не го послуша. Аз стоях на входа неподвижен, мълчалив и вътрешно се молех да не ме изпъдят.

Никой от възрастните не издаваше вълнението си, но аз ясно виждах, че са обезпокоени от ненадейното посещение. Особено потъмнели бяха очите на Овасес, който така навеждаше глава, та личеше, че в мислите му има тревога.

— Какви вести донесе? — попита баща ми пристигналия.

Непознатият вдигна глава.

— Родът на тановете трябваше да се върне в главния стан на племето. На земята на тановете стъпи Вап-нап-ао с отряд въоръжени бели войници от кралската конница.

Отново чух името Вап-нап-ао и пак изговорено с притихнал и пълен с ненавист глас. Какво означаваше това име? Какъв беше този, който го носеше?

Пристигналият говореше по-нататък:

— Вап-нап-ао се насочва към главния ни стан и носи със себе си хартия със заповед до племето да отиде в резервата. Нашите разузнавачи видели вече Вап-нап-ао при кантората на Дебелия Търговец, където хората от кралската конница обикновено разполагат своите лагери.

Баща ми стана.

— Иди да се нахраниш и починеш — обърна се баща ми към госта от рода на тановете, а после даде знак на брат ми:

— Повикай Горчивия Плод, нека събере всички на Площада на големия огън.

След малко големият тъпан започна да събира на съвет всички обитатели на лагера. Ние за пръв път чувахме такъв ритъм на тъпана. Но изглежда повтаряше страшни звуци, защото тоя път воините не отиваха гордо и важно на съвет, а просто тичаха като при зов за бойна тревога. Дори спънатите на паша около палатките коне започнаха да се въртят, неспокойно наострили уши.

Заедно с другите момчета аз седнах далеч от големия огън, защото ние не само че не можехме да вземаме участие в съвета, но не биваше да чуваме това, което се говореше там. Ние седяхме, мълчаливо загледани в кръга на възрастните, председателствувани от баща ми и Горчивия Плод. Отначало продължително говори Скъсания Ремък от рода на тановете, после баща ми, а след него Голямото Крило. Някой от по-младите извика нещо силно, но не разбрахме думите му. Само видяхме как след неговия вик няколко млади вдигнаха своите ножове във въздуха. После пак заговори баща ми. Младите воини наведоха глави. Накрая още един път взе думата Горчивия Плод.

Изгря месецът, запламтя огънят, а съветът все още не свършваше. Аз седях, притулил се до Кукумявката. Вечерта не беше студена, ние се бяхме завили с мечешки кожи, а все пак ни побиваха тръпки като от мразовит вятър.

Най-после се раздаде писък на орлова свирка, която свикваше младежта. Съветът завърши. Ние се приближихме до неподвижно застаналите воини и баща ми се обърна към нас:

— Млади Вълци, слушайте внимателно моите думи. В нашата гора, в нашите прерии стъпи чужд човек със своите войници. Чуждият човек иска да ни вземе гората и равнината и иска да отидем на друго място в една гора, която се нарича резерват и от която не се разрешава да се излиза, като от клопка. Но нашето племе е племе на свободните шеванези и такова ще си остане. Белите са извънредно много, та не можем да воюваме с тях. Те са много по-силни от нас. Те имат такова оръжие, каквото ние не познаваме, а на мястото на един убит ще се появят десет други. Ние обаче трябва да ги спрем и да ги накараме да се заблудят. Вие ще се върнете в главния стан и заедно с жените и децата ще потеглите към Земята на солените скали. Ще ви поведе Овасес. Бойците ще останат с мене. Ще тръгнете преди разсъмване. Това е всичко.

Никой от нас, младите момчета, не разбираше много думите на баща ми. За пръв път в живота си чувахме думата „резерват“. За пръв път узнахме, че може да съществува гора, в която не се живее, която не е дом на свободни племена. Ние не разбирахме всичко това. Не знаехме какво означава то. Нито Скачащата Кукумявка, нито аз, нито близнаците от рода на капотите. За белите хора бяхме чували съвсем малко извън онова, което се пееше за битките на нашите бащи и деди, извън онова, което бях слушал от Овасес за Тецумсех, освен това, че са чужди, непознати и страшни врагове.

Трябваше, на всяка цена трябваше, още тази вечер да поговоря с брат си Танто. Той навярно ще може да ми обясни много неща. Той беше свидетел на съвещанието в палатката на Овасес, когато за пръв път чухме името на Вап-нап-ао. Той навярно разбира с какво ни заплашва чуждата дума „резерват“ и ще може да обясни защо нашето голямо и могъщо племе, което има толкова храбри воини, не може да започне борба с племената на белите хора, с войниците, за които знаехме, че рядко се явяват в нашата гора и произхождат от племето, наречено кралска конница.

Трябваше да поговоря с брат си. Ние със Скачащата Кукумявка час по-скоро прибрахме вещите си и забързахме към палатката на Танто.

За щастие той беше сам. Когато се приближихме към него, той дори се усмихна. Това ми вдъхна смелост.

— Танто, братко мой — помолих го аз, — кажи на мен и приятеля ми кой е този Вап-нап-ао? Защо не можем да се борим с белите? Защо ни натирват в затворена гора? Танто, преди два дни аз получих име. Кажи ни всичко това, за да не бъдем като пеленачетата, за които светът не е по-голям от майчината гръд.

Брат ми отначало се ядоса, измърмори нещо, че не било сега време за такива разговори, а било време да се събират палатките, но накрая се съгласи.

Понеже не искаше да ни заварят в палатката другите двама млади воини, които живееха с него, той ни хвана подръка и ни поведе към склона под Скалата на безмълвния воин.

Наоколо цареше дълбока нощ. Под блясъка на мълчаливата луна водата блестеше като рибена люспа. От далечината до нас достигаше воят на вълк единак.

Танто разказваше:

— Преди много поколения, преди да се роди дядото на моя баща, великият Тецумсех, нашите племена владеели цялата земя, която белите наричат Америка, от море до море, от северните снегове до грамадните планини на юг.

За нито едно от нашите племена не липсвали гори, неизбродни пътища, широки равнини, по които пасели бизонови стада. Когато едно племе се сблъсквало с друго, когато водили бой за ловни райони, борбата била благородна, без лъжа и предателство. Затова, когато дошли първите бели хора, ние не сме ги посрещнали със стрели, нито с удари на томахавките.

Но на тях им харесала нашата земя. Те прииждали все повече. Започнали да строят свои селища, да грабят нашите гори и равнини. Когато силата им нараснала, те престанали да бъдат мирни и кротки. Започнали безмилостно да ни избиват. Имали оръжие, което нашите прадеди не познавали. Тяхното могъщество от ден на ден растяло. Те използували старите вражди между нашите племена, насъсквали ги едно срещу друго, а после избивали победителите. Те убивали всеки срещнат индианец. Само мъртвият индианец бил добър за тях. За смъртта на всеки стопанин на нашите земи те плащали на своите воини висока цена. Одирали от главите им кожата, за която техните вождове давали награди. Най-голяма награда давали за скалп на воин, но заплащали също така и за скалпове на жени и деца. Когато сме се защищавали, тяхната войска се нахвърляла върху племената и ги избивала, както глутница вълци разкъсват през зимата семейство елени. Още по времето на великия Тецумсех те били хиляди пъти по-силни от нас. Под водителството на Тецумсех нашите племена се впуснали в последен решителен бой срещу белите и загубили този бой. А Тецумсех загинал, когато отишъл да се споразумее с белите за спасението на оцелелите жени и деца. Оттогава ние сме станали толкова слаби, а белите така силни, че престанали дори да ни убиват, престанали да дават награди за скалповете. Но на тях все не им стигат нашите земи и нашите гори. Те избрали най-лошите, най-бедните на дивеч гори и най-оскъдните на риба реки и ги дават на свободните племена, без да ги питат дали искат да живеят там, ще имат ли с какво да се прехранват. Тези места нарекли резервати и натирват там всички племена, всички останали все още живи свободни родове. В резерватите цари глад, а болестите, донесени от белите, погубват хората. Малките момчета храчат кръв и умират, преди да са успели да си извоюват име. А войските на кралската конница гонят в резерват тези, които все още са свободни, като зверове в клетка под покровителството на Кен-Маниту, Духа на смъртта.

Танто замлъкна за миг, а ние не продумахме нито дума. В реката подскочи риба. Зашумяха крилете на голяма кукумявка.

Танто продължи.

— Ние сме последното свободно племе индианци, което хората от кралската конница не са успели да закарат в резерват. Откакто нашият баща е вожд, а това трае повече от годините, на които сме ние с тебе, все го преследва заповедта на белите вождове да им се закълне, че ще се покори и ще отиде заедно с цялото племе в резерват. Но баща ми е казал, че докато е жив, няма да се подчини на заповедта им и няма да се закълне пред никого. Баща ми каза, че се е родил свободен и свободен се е родил неговият род, неговото племе. И откакто е станал вожд, постоянно ни преследват хората от кралската конница. Ние сме твърде малко племе, та белите нямат сметка да изпращат срещу нас голяма войска. Но те ни преследват непрекъснато. Понякога ние успяваме по за няколко години да отклоним преследванията, да се скрием в гората, да избегнем погледа на белите вождове. Някои бели ловци и някои търговци, такива като Дебелия Търговец, са наши приятели и не донасят на кралската конница за местонахождението на нашите станове и селца. Но мине ли известно време, трябва да се пренасяме от място на място и да крием следите си. И тъкмо сега отново са открили следите ни. Води ги Вап-нап-ао. Той е изпратен от краля на белите хора, който живее зад голямата солена вода. А самият Вап-нап-ао, Бялата Змия, е малък вожд от кралската конница. Обещана му е голяма награда, ако хване нашето племе и го откара в резервата в южния щат Алберта. Веднъж той се опитал да ни излови, когато съм бил на две години. Но тогава го настигнала стрелата на Голямото Крило и мислехме, че е загинал. Успяхме да заличим следите си. А откакто си се родил ти, племето живееше на спокойствие. И сега Вап-нап-ао отново се върна. И отново трябва да тръгнем на път…

Когато небето на изток стана светлосиньо, а последните звезди залязваха зад гората ние потеглихме на път. Цялата ни покъщнина бе натоварена на „травоис“ — носилки от прътите на палатките. С единия край закрепени върху конския гръб, а другият оставен да се влачи по земята. Дори кучетата теглеха своите малки носилки — маршът трябваше да бъде бърз.

Засипахме огнищата и наредени един зад друг, потеглихме след Овасес към главния стан.