Сат-Ок
Земята на солените скали (17)

Песен над реката вече прозвучава

и гората с цвят е цялата покрита.

Вава — гъските в шавара крякат,

право в слънцето лети орел.

Братя Мокве, руното сменете,

топъл вятър носи се от юг.

Искате ли да знаете какъв беше вкусът на нашата свобода?

Дълго време ние не можахме да почувствуваме нейното пълно щастие — много трудни дни изтекоха, откак излязохме от Долината на солените скали.

Последният месец на зимата беше се съюзил против нас със снежните бури, северния вятър и студа. Трябваше да бягаме на север, все на север. Защото въпреки всичко Вап-нап-ао можеше да се върне и да ни преследва с отряда си. Виелиците засипваха следите на нашия път. Но същевременно колко много затрудняваха похода ни, който все още беше като бягство.

След снежните виелици настъпиха ясни слънчеви дни. Студът искреше така силно, че от блясъка на снега очите получаваха гнойно възпаление, а мразовитият въздух причиняваше при всяко вдишване болка, сякаш нож се забиваше в гръкляна. Над поелото на север племе много дни наред се чуваше само един глас — жалният вой на студения вятър.

Едва след двайсет дни непрекъснато пътуване се спряхме на няколкодневна почивка. Трудностите в онези двайсет дни не можа да понесе един от старците, не ги понесе също така петмесечната дъщеря на Черното Перо от рода на викминчите. Горчив, все още прекалено горчив беше вкусът на първите седмици свобода.

Дали Вап-нап-ао беше изпратил срещу нас злите духове на страшния мраз и снежните бури?

Обаче през време на престоя ни вятърът промени своята посока. После започнаха да шумят капките на първото снеготопене в гората. Въздухът се напояваше с влага. Ледът на езерата и реките посивяваше. От ден на ден все по-силно се чуваше пукането му и най-после… най-после се раззелени първата брезова пъпка. Почерняха планините и макар че снегът все още лежеше в сянката на гъстите дървета и храсталаци, водите на езерата и реките блеснаха, събрани в буйните вълни на ранната, бърза пролет.

Никога пролетта не беше преминавала така бързо над гората. И не само моята памет ми говореше това. Тези думи повтаряше и новият учител на Младите Вълци — Непемус. Повтори ги дори най-възрастният в племето воин, дядото на Тинглит, Голямата Лисица.

От първата промяна на северния вятър до първия крекот на диви гъски над гората изминаха едва три седмици.

Искате ли да знаете какъв беше през оная година гласът на свободата за шеванезите?

Това беше глас на вавата — дивата гъска, и песента на устремения след нея южен вятър. Това беше баграта на брезовите пъпки, на новия кожух на катерицата и белите цветове на кокичето. Това беше дъхът на гнилите листа, дъхът на слънцето и първия дъжд, на речната вълна и младите борови игли. Вкус на печен заек, на прясна печена риба и брезов сок.

Повярвайте ми — това беше най-прекрасната пролет в моя живот. И не бих успял много повече да ви кажа за младостта си, нито пък да намеря по-прекрасен спомен.

Затова и наскоро ще се сбогувам с вас. Ще завърша своя, разказ за гората на моята страна, за Долината на солените скали и племето на свободните шеванези.

Но преди да сторя това, искам да ви разкажа и за един лов на моя брат Танто. Това беше няколко дни преди пролетния празник на Посвещаването и сгодяването, празникът, който започваше с Танца на дивите гъски.

Мисля, че съм длъжен да направя това. Искам да запомните моя брат, младия воин от племето на шеванезите, именно такъв, какъвто той беше по време на оня лов в борбата с черната мечка в подножието на Скалата на убития кон. Искам добре да разберете защо той влезе в тази борба.

Пролетният празник Посвещаване и сгодяване трябваше да се състои, както това става винаги, един ден преди пролетното пълнолуние.

Една седмица преди пълнолунието Танто откри около Скалата на убития кон следи от голям Мокве, черен самотник. На другия ден ние тръгнахме по тези следи. Танто бе решил да танцува край празничния огън танц на нова победа с наниз от мечешки зъби. Но той влезе в тая борба по други причини и тя се разви не така, както предполагахме.

 

 

Бяхме тръгнали на лов, както винаги, преди зори. Вятърът беше надокарал през нощта тежки дъждовни облаци. Наскоро след излизането ни от стана рукна отгоре ни проливен и топъл пролетен дъжд. Вятърът ни шибаше с капките си право в лицето и танцуваше заедно с дъжда по острите върхари на дърветата.

Ние вървяхме по брега на реката откъм Скалата на убития кон. Благодарение на това, че вятърът духаше срещу нас, не се налагаше да бъдем много предпазливи. Нито един звяр не можеше да ни подуши, а дъждът заглушаваше леките ни стъпки. Впрочем Танто беше открил пресните следи чак при самото подножие на скалите. Ние вървяхме бързо, почти бежешком.

Пролетният дъжд никога не вали дълго. Обаче този престана чак около пладне, тъкмо когато дойдохме до мястото, където Танто вчера беше открил следите на самотника.

Това беше малка полянка и не ми се наложи дълго да търся стъпките на черния Мокве по нея: целият глинест бряг на малкия поток беше утъпкан от огромни лапи, а елховите дръвчета имаха одрана кора и обядено лико.

Като разгледах следите и измерих височината, на която Мокве беше обелил кората на дръвчетата, аз бързо погледнах към Танто. Брат ми присви усмихнато очи. А аз? За кратко време се чувствувах така, сякаш хапливи червени мравки ме бяха полазили по врата, гърба и сърцето.

Зверът трябваше да е огромен. Може би по-голям от мечката, която преди години ни беше гонила около хралупата на дивите пчели. А положително беше много по-голям и от убитата в началото на зимата мечка-рибар.

Аз отговорих на усмивката на Танто с усмивка. Но щом се извърнах, огледах се най-внимателно наоколо. Следите бяха вчерашни. Струваше ми се обаче, че усещам върху себе си втренчения поглед на кръвясалите мечешки очи.

Танто не ми даде време да се замисля. Той тръгна напред. Аз бързо забравих първите минути на страха. Следите мамеха очите ни. Крачките ни ставаха все по-леки, все по-вълчи и ловджийски. Сега вече се движехме по-бавно и внимателно. Разпитвахме гората за дивеча с очи, слух и мирис. Тя ни отвръщаше със своята пораснала под краката ни трева — отговаряха ни наведените над нас клони, сгазените бурени, одраният от дърветата мъх.

Ние вървяхме нагоре по полегат горист склон. Макар че беше минало пладне, влажната пролетна горещина постоянно растеше. Иззад дърветата се показаха първите очертания на Скалата на убития кон. Следите ставаха все по-ясни: обърнати камъни, под които Мокве беше търсил мравки, елха с обелена кора, прекатурен пън на изгнило дърво.

Най-после излязохме на края на гората. Тревистият склон пред нас се извишаваше там, където Маниту беше превърнал своя убит от Канаха кон в скала. Скрил го във вътрешността на хълма. Над земята беше останала скална конска глава и изпънатата каменна шия, прорязана от широка цепнатина.

Танто ме хвана за рамото. Някъде съвсем наблизо в горския подраст трябва да е нощувал Мокве. Във високата трева на склона личаха ясни, вече днешни следи. Те водеха направо към пукнатината на скалната стена.

Провървя ни. Вятърът отново духаше срещу нас. А понеже Мокве вижда слабо, ние можехме смело и без криене да тръгнем по пресните следи.

Танто запретна ръкавите на дрехата си, свали от гърба си копието, провери дали ножът леко се вади от ножницата. Аз сложих стрела на тетивата на лъка.

Спряхме се чак при скалната пукнатина. Попитахме вятъра: къде е черният Мокве? Но той мълчеше. Все още нищо не ни казваше нито мирисът, нито погледът, нито слухът. Но всяка минута сред скалите можеше да се очаква опасност. Всяка минута от ловци ние можехме да се превърнем в лов. И влязохме в сянката на скалата, сякаш в сянка от крилете на лешояд. Безшумно, мълчаливо, с притаен дъх.

В такива минути, макар и да се знае, че те траят кратко, всяка крачка изглежда прекомерно дълга. Светът замира в страшно мълчание. Сърцето кара кръвта да нахлуе в очите, в ушите, погледът и слухът затъпяват. Защото страхът предшествува всяка борба. Въпросът е да го победиш преди първия удар в схватката.

Обаче Мокве не се криеше в скалите…

Трябваше да минем край още един завой на скалната пукнатина. Зад нея каменистият склон се спуща към Потока на злата видра. Не ни ли чака там Мокве?

И тъкмо когато щяхме да минем последната скална издатина, във въздуха се разнесе изстрел. Изстрел от оръжието на белите — именно от такова оръжие, каквото носеха хората от кралската конница.

Ние замряхме неподвижно на място. Аз виждах: в очите на Танто блесна черният пламък на омразата. Значи те пак са тук? Те отново ни отнемат гората? Разумът ни заповядваше да се върнем — може би тук имаше много бели. Но гласът на омразата звучеше по-силно от гласа на разума. Ние чакахме…

И ето, преди да е заглъхнало ехото на изстрела, над скалата проехтя ревът на ранения Мокве. А после?…

После чухме човешки вик. Вик на обхванат от смъртен страх човек. Не беше необходимо да го виждаш. Слухът ни разказваше всичко: човекът, който гръмна, е бил изненадан от мечката и е успял само да я нарани. А сега навярно Мокве го гонеше. Човекът не можеше да умре, без да изпадне в ужас, без да вика.

Танто се поколеба. Но това трая не повече от миг. Какво заповядваше разумът? Какво изискваше омразата? А оня човек викаше за помощ, за спасение от смъртта…

Танто се хвърли напред като рис. Изскочихме на склона. Пред нас на един полет на стрела видяхме бял човек — човек с червена куртка от кралската конница. Той бягаше лудешки пред огромния черен Мокве. Страхът му беше отнел остатъка от разум, защото бягаше нагоре — а мечките по-бавно се движат надолу.

Долу го чакаха спасителните дървета, до които надали би успяла да дотича. Но горе нямаше никаква възможност да се спаси. Никаква — освен… нас.

Този човек беше облечен с червена куртка, каквито носеха хората от кралската конница. Но нали това ни беше известил вече гърмът на неговото оръжие. Въпреки всичко ние тичахме, без да се спираме — тичахме да спасим загиващия. Вятърът свиреше в ушите ни. В този миг нашият враг беше един: човешката смърт.

Аз дори не виждах лицето на белия. Той тъкмо се покатерваше по един голям скален блок. Това не би му донесло спасение. Мечката беше вече съвсем близко. Тя замахва с края на десния си крак по беглеца и белият падна от скалната стена като съборен от вятъра камък. За щастие той се търкулна в ниското, под лапите на мечката. Вече не чувахме неговия глас.

Мокве се обърна на място и понечи да достигне жертвата си. Но ненадейно замръзна насред крачката си — беше чул нашия боен вик.

В същия момент Танто хвърли томахавка. Секирата блесна на слънцето, удари звера право в муцуната и разсече дясната страна на челюстта му.

Първата цел беше постигната. Мокве забрави за белия. Сега виждаше само нас.

Трябваше да го ослепим. Аз пущах стрела след стрела — една, втора, трета… Но ръцете ми трепереха след лудото тичане и аз все не улучвах пламналите от ярост очи на мечката. Танто ми извика гневно, но и четвъртата ми стрела не улучи целта и се плъзна по изпъкналото чело.

Мокве беше вече съвсем близо, огромен, окървавен, страшен.

— Ти ще умреш, Мокве! — виках аз трескаво и напъвах лъка. — Ще умреш!

Най-после петата ми стрела улучи лявото му око. Мокве изруча като гръмотевица. Той счупи с нокти дръжката, но острието не изтръгна. Тогава разтвори предните си крака и се спусна като скална лавина срещу Танто, който идваше насреща му.

А Танто — моят храбър брат — не отстъпи и половин стъпка. Като опря гръб на скалния блок, той с всичка сила на издигнатите си нагоре ръце заби копието в гърлото на Мокве и подпря дръжката му о скалата. Мечката захърка, ревът й прозвуча като грак на огромна врана.

Аз се хвърлих към брадвата.

Мокве напираше към Танто, но дръжката на копието не се огъна. Танто беше пъхнал края му в каменната пукнатина, а лапите на мечката бяха много къси, за да го достигнат. И преди да съм успял да хвърля на брат си брадвата — ножът на Танто се мярна между разтворените лапи на мечката.

Настана минута на голяма тишина.

Старият, самотен, победен брат Мокве затрепера. Лапите му бавно, много бавно се отпуснаха — той прегракнало въздъхна.

Танто хвана брадвата, изтича зад гърба на мечката и най-после… нанесе удар. Последният удар.

Мокве се свлече на земята.

Ние го гледахме мълчаливи. Не можехме още да си поемем дъх. Най-после Танто каза:

— Прости ни, стари братко… прости ни, Мокве.

— Прости ни — повторих аз.

Аз си събрах стрелите, Танто извади копието и ножа от все още треперещия труп на звера. Стояхме над него, докато стана съвсем неподвижен. Неговата голяма и страшна душа на самотник сега навярно се спущаше надолу, към Потока на злия бобър, та в часа на залеза да замине по Пътя на слънцето в Страната на великото мълчание…

— Сбогом, големи братко — шепнех аз.

Ние погледнахме в подножието на склона. Къде е човекът, в отбраната на когото нашият томахавк и нож повалиха сивия самотник?

Той лежеше на десетина крачки надолу неподвижен, с лице към земята. Късно ли му се бяхме притекли на помощ? Беше ли избягнал своята участ?

На задната част на главата си имаше кръв. Но той дишаше. Като се наведохме над него, чухме тихо стенание. Значи при падането си от камъка той само беше загубил съзнание. Танто го обърна по гръб.

Тогава видяхме лицето на този човек: това беше Вап-нап-ао.

Танто само се дръпна назад. Нали се беше докоснал до Змия, до Бялата Змия. Аз като че ли извиках.

Не помня колко време измина, преди белият да отвори очи. Най-после той вдигна клепачи — гледаше ни все по-оборавено. Въздъхна веднъж, дваж. Най-напред насочи поглед към мене, после към брат ми.

Аз виждах: той навярно веднага беше разбрал кой стои над него. Навярно беше разбрал, защото внезапно почна трескаво да се надига, като се подпираше с ръце о земята и поклащаше безсилно глава. Той искаше да се изправи на крака, но силите му стигнаха само да седне.

Той разбра колко много е слаб. Лицето му стана безразлично. Затвори очи. Но Вап-нап-ао не беше страхопъзльо. Той отново приличаше на воин.

— Ще ме убиете ли? — попита той.

Аз не гледах Танто. Сърцето ми беше пусто, не мислех за нищо. Чаках.

Най-после, след минута, която беше може би по-дълга от цял човешки живот, чух гласа на брат си:

— Ти отново преследваш шеванезите, Вап-нап-ао.

Това не беше въпрос. Танто просто беше извикал гласно своята мисъл. „Той ще го убие — мислех си аз, — ще го убие…“

Вдигнах поглед към лицето на брат си. То беше неподвижно. Когато проговори наново, гласът му беше все така безразличен и спокоен като гласовете на вождовете от Съвета на възрастните.

— Не затова те спасих от Мокве — каза той, — за да те убивам. Казвам ти само: когато се усетиш силен да станеш, махни се оттук. Утре ще дойдат воини за тялото на мечката. Да не те видят вече тук. Повтарям: махни се!

Вап-нап-ао широко отвори очи. Устните му трепереха като на стара жена. А Танто ми кимна и се извърна към Скалата на убития кон.

Сега вятърът ни духаше в гърба. Аз вървях стъпка по стъпка след мълчаливия си брат. Тогава чухме вика на белия:

— Сине на вожда… братко… червени братко…

Танто дори не извърна глава. Ние вървяхме по-нататък. Изкачвахме се към скалната пукнатина. Викът се повтори още веднъж и още веднъж… и накрая утихна.

Над Скалата на убития кон право към слънцето се издигаше орел. А ние влязохме в сянката на скалната пукнатина.

Още три години прекарах сред своето племе, преди съдбата да ме отведе на неизмеримо разстояние от страната, в която се родих. В течение на тези три години Вап-нап-ао не се върна нито веднъж в Земята на солените скали. Но и до днес помня неговия глас, който напразно викаше „червения брат“, младия воин на шеванезите.

С този спомен ще завърша моя разказ.

Аз вдигам нагоре ръка — прощавам се с вас и още веднъж ви поздравявам с пролетната песен, с песента на оная най-прекрасна пролет на моя живот:

Песен над реката вече прозвучава

и гората с цвят е цялата покрита.

Вава — гъските, в шавара крякат,

право в слънцето лети орел.

Братя Мокве, руното сменете,

топъл вятър носи се от юг.