Сат-Ок
Земята на солените скали (15)

О, мои деца, бедни мои деца,

слушайте думите на мъдростта,

слушайте предупредителните думи

от устата на този, който ви е сътворил,

от устата на Великия Дух.

Обединете тотеми и родови знаци,

обединете родове и племена,

излезте срещу белите,

като реката Тавансента!

След нашето връщане Танто ме взе в своята палатка. Над долината се носеше Песента за смъртта. Но аз бях така изморен, че веднага след вечерята заспах мъртвешки и глух сън, сън без сънища и видения.

Но не ме оставиха дълго да почивам. Събуди ме Танто с раздрусване на рамото. Трябва да е било вече късна нощ, защото дори погребалните песни бяха замлъкнали. Обаче в палатката гореше малък огън, а брат ми и Тинглит бяха облечени като в бял ден.

С мъка идвах на себе си. Понякога се връщам от сън като от далечен път, като от друг свят… А сега ми се струваше, че съм бил някъде безкрайно далеч, в чужд, но спокоен свят. Разбуди ме напълно чудният мирис на печено месо, на тлъста мечешка шунка. Скочих на крака, но в същото време погледнах неуверено към Танто. Преди да заспим, ние вече бяхме яли веднъж. Що означаваше това среднощно угощение? Та нали баща ми строго беше заповядал на всички да пестят храната, да ядат само колкото да не умрат.

Като ме разбуди, Танто седна до огъня край Тинглит, която приготвяше месото с такова спокойствие, сякаш палатката беше пълна със запаси и за най-дългата зима. И двамата ме гледаха с поглед, който аз не разбирах. За миг ме обзе страх като повей на студен вятър.

— Сат-ок — каза брат ми, — седни до мене.

— Слушам, Танто.

Седнах срещу Тинглит и си греех на огъня измръзналите ръце. Как хубаво миришеше печеното! Но… реших: няма да ям. Страхът беше отстъпил пред злобата.

— Аз — измърморих — няма да ям.

Танто нетърпеливо махна с ръка.

— Не те събудих за ядене.

— Толкова по-добре.

Брат ми се усмихна. За минута замълча. Погледна Тинглит и тя му отговори с усмивка, в която обаче имаше нещо чуждо, сякаш потискан страх или болка. Танто ми протегна ръка.

— Ще дойдеш ли с мене?

— Къде?

— През Орловата скала.

Аз раздвижих устни, но не успях да отговоря. Само наведох глава.

Танто продължи:

— Слушай ме внимателно. В Долината на солените скали ни затвориха белите. Сега Долината ще носи вече друго име, ако някой не промени нашия живот. Ще я наричат Долина на смъртта на шеванезите. Цялата долина ще се превърне в Пещера на безмълвните воини. Кой ще разкаже за нас на хората? Чакалите и лешоядите ли?

— Мълчи, Танто! — пошепнах умолително.

— Това направиха белите — повтори той, сякаш не чул молбата ми. — А ти и аз сме синове на бяла жена.

— Танто! — викнах аз.

Танто заговори по-високо.

— Ние сме нейни синове. И майка ни беше днес тук. Беше тук, когато ти спеше, и донесе мечешко месо. Тя каза: „Моите синове имат в жилите си кръв на бели и кръв на червени мъже. Моите синове — говореше тя — носят на своите плещи заедно с мене цялата тежка вина на белите хора против племето на шеванезите, всичките им злодейства и вероломства. Затова моите синове — каза майка ни — трябва да отидат и спасят свободното племе от смъртта и глада, а преди пътя нека се нахранят с мечешко месо като воини, които тръгват на бой.“

— Беше ли тук мама? — попитах аз.

— Да — каза тихо Тинглит.

— Слушай ме, Сат-ок — повтори остро Танто. — Злите духове събориха от Орловата скала две големи снежни лавини. Те убиха нашия баща Овасес и храбрия воин Жълтия Мокасин. Но сега вече нямат сняг, нито сили да убиват пак хора. Съветът на възрастните реши да не се търси път за гората под Орловата скала. Обаче Овасес ни сочи тоя път. Неговият дух ще ни закриля и ще ни преведе по безопасни пътеки.

— А баща ни?

— Никой не трябва да знае нищо. Ще тръгнем без заповедта на вожда и Съвета на възрастните. Ще тръгнем само ние, защото само в жилите на двама ни тече кръвта на белите и само ние двамата носим тяхната вина.

Пред очите ми се мярна белият облак върху скалистия превал и изгубилите се в него дребни човешки фигури. Аз протегнах ръце към огъня. Пъхнах ги в пламъка му.

— Ще изкупим тази вина, Танто — казах аз. — Ще я изкупим, та дори да загинем.

— Няма да загинете — каза Тинглит.

Малко думи си казахме след това. Ядяхме мълчаливо. Тинглит не искаше да сложи в устата си нито хапка. Докато ядяхме, тя още веднъж прегледа нашите снегоходки, намаза ремъците с останалата мас, заши скъсания ръкав на дрехата ми. Впрочем ние ядохме много малко — колкото да съживим силите и да прогоним умората. Останалото месо оставихме за из пътя.

Най-после настъпи време за тръгване: Ние се облякохме колкото се може по-леко. Всеки от нас взе със себе си по два накита от жълто желязо. Единия чифт подаряваше майка ни, другият беше на Тинглит. Защото бяхме се споразумели, че ако единият от нас загине, другият трябва да продължи нататък, при Дебелия Търговец, и да търси помощ от него. Аз наистина не бях го посещавал, но знаех пътя за Мечешкото езеро, където живееше Търговеца. Той все пак минаваше за добър човек. Имаше в себе си наша кръв. Неговата майка била индианка от племето кре, но се беше сприятелил особено много със сивашите, два рода от които живееха с нас в Долината на солените скали. А най-после живееше от търговия с кожи, които му носеха сивашите и шеванезнте.

Танто, също като баща ми не Овасес, беше сигурен, че Дебелия Търговец няма да ни откаже своята подкрепа.

Но ще успеем ли да се доберем до него?

Когато излязохме от палатката, нощта беше черна като опожарена гора. Едва-що минаваше полунощ. За щастие отново лъхна студен вятър и прогони въз гоилия дъх на вечерния вятър.

Станът спеше дълбок сън. Ние го обходихме широко, за да не ни подушат кучетата. Когато излязохме на пътя за Орловата скала, аз се огледах. В глъбините на мрака трептеше малка светлинна като червена звезда: на прага на палатката стоеше Тинглит. Макар и да не можеше да ни види, аз я поздравих с движение на ръката и пошепнах безгласно сбогом.

Но Танто не извърна глава. Той вървеше напред с бавни, но широки крачки, с крачки за далечен път. Той не бързаше. Пътят ни беше отбелязан от Овасес, Жълтия Мокасин и Пайпушию, а имахме много време пред себе си.

До подножието на огромния склон, на чийто връх се мяркаше белият силует на Орловата скала, достигнахме едва когато източната страна на небето започна да посивява. На това място Танто се спря, обърна се с лице към Орловата скала и вдигна ръка нагоре.

— Татко Овасес! — завика той. — Татко Овасес!

Студени тръпки полазиха по тялото ми. Проточеното край стените на долината ехо отговори на неговия вик и сякаш не ехото, а далечният глас на воина, глас, сподавен от предутринния мрак отговори на Танто.

— Татко Овасес — повтори Танто, — изслушай своите синове. Зоват те Танто и Сат-ок от племето шеванези, от рода кукумявка. Ти ни даде тези имена. Сам ти ни пое от ръцете на майките ни и ни превеждаше през гори и планини. Ходеше по следите ни и ни учеше на своята мъдрост. Сега идваме при тебе, татко Овасес. Помогни ни да преминем покрай Орловата скала, насочвай нашите стъпки, прогони злите духове. Ние вървим по следите ти, за да спасим племето шеванези и двата рода сиваши. Помогни ни, татко Овасес!

— … Овасес — отговаряше далечен глас.

Танто отпусна ръце и направи първата крачка по склона на Орловата скала. Аз тръгнах след него.

Съмването ни догони доста високо над долината. Пътят засега не беше труден. Бяха го утъпкали снегоходките на шеванезите, които по-предния ден се бяха изкачвали на планината, за да спасяват затрупаните от лавината братя.

Танто продължаваше да върви напред, но откакто бяхме стъпили на склона, често извръщаше глава, за да проверява вървя ли след него. Най-сетне той намали хода си, макар че склонът беше все още полегат, и дирята, по която ходехме, се виеше между едрите скални камъни като най-удобен и безопасен път, избягваше стръмните спусъци и засипаните със сняг трапове. Вървяхме мълчаливо. Сипкавият сняг скърцаше под краката ни. Денят беше по-ясен от всеки друг път. Облаците бяха изгубили мрачната си сивота, бяха придобили сребърен блясък, сякаш рибена люспа блестеше на слънцето. Но студът не намаляваше. Той като че ли дори се засилваше.

Аз вървях, без да вдигна глава, без да се оглеждам наоколо, вгледан в следите под краката си. Кои от тях бяха следи от снегоходките на Овасес? Виждах лицето му, блясъка на тъмните му очи. Може би и слушах гласа на учителя. Глас без думи, само ехо от глас. Както слушаш някого зад стените на палатката.

Той водеше Танто и мене по горските пътеки, през реки и езера, през всички пътища на нашия живот от деня, когато напуснахме палатката на нашата майка. Не беше изтекъл още втори ден, откакто беше изчезнал от погледа ни в белия снежен облак…

Но при все това той пак ни водеше. Ние вървяхме по следите му, а снегоходките ни стъпваха по дирите, оставени от неговите стъпки. Той и занапред оставаше наш покровител и учител. Днес той ни водеше по смъртно опасната пътека, така близка до Пътя на слънцето — за да отхвърлим злата съдба от последното останало свободно племе. И винаги когато се мернеше пред очите ми образът на понеслия се под Орловата скала бял облак на лавината, винаги когато страх обхващаше мислите ми, душеше сърцето и гърлото ми — все виках на помощ учителя, неговия суров глас и погледа на най-мъдрия ми приятел.

Бяхме оставили зад гърба си вече доста разстояние, когато Танто за пръв път се спря за почивка. Тогава за пръв път се огледах наоколо из голямата Долина на солените скали, за пръв път вдигах поглед нагоре. Бяхме изминали вече почти половината от пътя до превала, макар че до пладне имаше още доста време. Безредно разхвърляните скали и камъни закриваха от очите ни не само долината, но и самия превал. И все пак огромният сивобял силует на Орловата скала се очертаваше ясно на фона на плътните сребристи облаци. Тя се накланяше към нас, сякаш ни заплашваше или нещо ни обещаваше. Гледах я с омраза. Тя беше наш враг, убиец на Овасес и Жълтия Мокасин. Досега се боях да погледна към нея — боях се да не ме победи собственият ми страх, че ще трепна от заплахата на планинските духове, които я обитаваха. Но сега в сърцето ми нямаше място за страх. Аз знаех, че сега, след смъртта на Овасес и Мокасина, само я ненавиждам. И че се боря с нея като с равен противник.

Ние не говорехме помежду си. Танто отдели за себе си и мене по малко храна. Удобно седнали на един плосък скален камък, ние дъвчехме сочното, още незамръзнало мечешко месо. По едно време Танто показа нещо с ръка — аз скочих. Над нас летеше откъм Орловата скала голяма птица, летеше по посока на долината, но след малко, посрещната от порива на високия вятър, тя зави отново към планините, размаха бавно криле и изчезна зад заснежения връх тъкмо там, където трябваше да се намира превалът. Ние се спогледахме. Какво означаваше това? Добро или зло предзнаменование? Само Горчивия плод би могъл да отговори на тоя въпрос, да ни поясни дали орелът беше изпратен от злите планински духове като шпионин или пък беше пратеник на Овасес, пратеник да ни посочи пътя. Както в Тантовите очи, така и в моите мисли се бореше надеждата с безпокойството, безстрашието със страха. Но и двамата бяхме разбрали едно: каквото има да се случва, нека се случва бързо. Да не се бавим. Да вървим напред.

Ние отново стегнахме снегоходките и потеглихме на път. Няколкото къса месо ми бяха дали пресни сили. Ние ускорихме крачки. Вървях съвсем наблизо след Танто и го накарах да бърза повече.

Чак когато той се обърна гневно към мене, аз отново се нагодих към ритъма на неговите бавни, но упорито равномерни и обмислени крачки.

Пътят ставаше все по-труден.

Пред нас все по-често се изпречваха остри стръмнини. Въпреки че вървяхме по утъпкана пътека, краката ни все по-често се подхлъзваха по стръмния склон, все по-често изпод снега започваха да се показват острите ръбове на скални отломъци, с каквито беше покрита горната част на склона. Трябваше много да се внимава да не счупим рамките на снегоходките, да не скъсаме мрежите им.

Когато по едно време се огледах назад, за малко не извиках. Поради удивително стеклите се обстоятелства от мястото, на което стоях, се откриваше изглед към почти цялата западна част на долината и ето сред двете й допрени една до друга в дъното каменни стени съгледах малките петънца на нашите палатки, сянката на дима, някакви следи от движение и живот.

Сякаш чул поздравите на най-близките си хора, аз се спрях.

— Сат-ок!

Гневният, макар и тих глас на Танто ме откъсна от гледката. Брат ми се спря не само да ме повика. Той изглежда беше разбрал, че не може повече да се върви със снегоходки. Скритите под снега камъни бяха извънредно опасни. Повреждането на снегоходките би ни направило из пътя през гората напълно безпомощни. Метнахме ги на гърба си и продължихме по-нататък. Едва сега ми стана ясно защо, когато преди два дни гледах запълзелите по хребета воини, ми се струваше, че не се помръдват от мястото си.

Оттук започваше най-тежката част на пътя. Склонът ставаше все по-опасен. Все по-отвесни ставаха стръмнините от двете страни на пътя.

Танто нито ускоряваше, нито забавяше крачките си. Но умората постепенно ни завладяваше. Когато затаявах ускореното си дишане, чувах пъхтенето на брат си. В студения въздух парата от устата ни замръзваше по миглите и веждите, а в същото това време от челото и слепите ни очи течеше пот.

Най-лошото беше, че като се изкачихме нависоко, започна да ни брули планинският вятър. Отначало той беше бърз, но лек. Сега обаче той все повече засилваше и ускоряваше своя напор. Той ни удряше в гърба или ни изпреварваше отстрани, а понякога сипеше шепи сух сняг направо в очите.

Танто отново се спря. В първия момент не разбрах защо. Но като се огледах, разбрах. Разбрах защо от дълго време моите стъпки потъват дълбоко в снега.

Вървях вече само по следите на… Танто. Отдясно по стръмнината на планинския склон ние оставяхме зад себе си последните следи на тези, които през убийствено дългото смрачаване, нощта и целия следващ ден се опитваха да открият завлечените от снега воини. Ние направихме голям завой около пътя на лавината, а над главите ни растеше сянката на Орловата скала. Тук някъде беше останал Овасес, тук някъде почиваше Жълтия Мокасин, весел и храбър ловец, бърз на тичане като млад елен.

Не исках да гледам нагоре. Понякога ми се струваше, че сме вече много близо, че ей сега ще се открие пред нас изглед към свободната страна. Но нали познавах коварството на планините — измамата на постоянно приближаващия се връх и постоянното му отбягване.

Сега вървяхме вече доста бавно. Танто с най-голяма предпазливост търсеше път пред себе си. Преди да стъпи, той опипваше снега с дръжката на копието. Въпреки това той нерядко хлътваше в някоя засипана със сняг скална пукнатина. Вятърът все повече се усилваше, удряше закрепените на гърба ни снегоходки, мъчеше се да ни откъсне от склона. След всеки десетина крачки се спирахме, за да си починем. Над главите ни се надвесваха каменните стени на Орловата скала, покрити със сребърен сняг. Къде е превалът? От дясната ни страна на ръба на пропастта, по която се спусна вчера лавината и на чието ляво крило пълзяхме нагоре, лежеше голям снежен навес. Не беше успяла да го свлече дори оная лавина. Дали не чакаше нас?

Пропастта ставаше все по-стръмна. Тя беше толкова стръмна, че наистина пълзяхме по засипаната със сняг и заледена скална стръмнина. Дъхът ми спираше. Но нито Танто, нито аз се спирахме поне за минута. Ние всъщност не знаехме дали до превала оставаше още един, два или само половин хвърлей на стрела. Струваше ми се, че не е повече от половин полет на стрела. Но това можеше да бъде само обикновена измама, хитра уловка на планинските духове. Едно навярно знаехме — че все още се намирахме в най-опасното, в смъртно опасното място от нашия път. И затова не трябваше да се спираме. Всяка стъпка беше ценна като живота, всеки миг важен като него.

Най-сетне пред нас израсна един огромен камък, който закриваше дори върха на Орловата скала. Трябваше или да го заобиколим и да влезем под навеса, или пък да се изкачим на него от тази страна, която се долепваше до отвесната стена на пропастта.

Танто се колеба само миг. Той сложи в пояса си ръкавиците, извади ножа и започна да дълбае в заледената повърхност на камъка гнездо за поставяне на ръцете и краката, за да се изкачим нагоре към превала.

Каменният блок се издигаше пред нас почти отвесно. Аз гледах към него, замижал с очи. Падането от това място на пръв поглед не беше страшно, ако не съществуваше опасност, че откъснал се веднъж от заледения камък, никой не би могъл вече да се задържи. Щеше просто да се събори надолу, да събуди лавината и собствената си смърт…

Аз застанах досам Танто. В подстъпите на каменния блок между нас и скалната стена имаше доста широка пукнатина, в която удобно можехме да се съберем.

Танто издълба вече три стъпки и се изкачи нагоре на височина колкото човешки ръст. Тъкмо когато дълбаеше четвъртата, закрепил се на скалата като кълвач на дърво, аз изведнъж погледнах нагоре над главата му. Извиках:

— Танто, слез, слез надолу!

За щастие той ми повярва. Без да се замисля нито миг, той се свлече при мене и подпрян от моята ръка, благодарение на което не изгуби равновесие, веднага се вмъкна в цепнатината между стената на Орловата скала и ръба на каменния блок. Ние се свихме в нея, а над главите ни все по-страшно загърмя гласът на събудилата се лавина.

Защото тъкмо в тоя момент, когато бях вдигнал нагоре очи, видях как бавно, но неумолимо се руши снежният навес, как се свлича над скалата, как поривът на вятъра вдига облак бял прах, как потоци от сняг потичат над главите ни… Обгърна ни тъмнина. Колко дълго продължи това? Не мога да ви кажа. Не мислех за нищо, нищо не виждах. Аз не веднага разбрах, че ни пази именно този каменен блок, който ни се струваше като непреодолима пречка. Ние се бяхме озовали ненадейно в сърцето на развихрена, черна като нощ буря, слушахме как над нашите глави се разнася гръм, сякаш гръм на голям водопад. И все пак не ни отнесе пороят на снежната лавина, не ни задуши. Гърмът се проточи надолу и заглъхваше в долината…

— О, Танто — шепнех аз.

Гласът му звучеше високо. В него имаше безпределно спокойствие.

— Благодаря ти, татко Овасес — каза той.

Тътенът на лавината замря в долината. Ние се измъкнахме от скалната пукнатина. Навесът над пропастта беше изчезнал. Самата пропаст беше изметена от снежния пух, показваше се каменистото й дъно.

Сега можехме да заобиколим каменния блок. Танто тръгна напред. Аз още за момент трябваше да се задържа, за да наместя разхлабените на гърба ми снегоходки. Танто изчезна зад скалата.

И тогава дочух неговия вик.

— Сат-ок! Сат-ок!

Замръзнах на място. Но не от страх или слабост. Просто по гласа на брат си, по звучащата в него неизмерима радост разбрах, че Танто стои на превала, че пред неговите очи се отваря видът на свободния свят, широк като гората, сребърен от покритите с лед езера и реки, прояснен от белия блясък на снега като усмивка на младо момиче.

Никога не съм чувал по-прекрасна песен от гласа на Танто в тоя ден на превала под Орловата скала.

След малко и аз стоях до него.

Около нас вилнееше вятърът. Пред нас полегат, снежен склон се наклоняваше към каньона Мълчаливите скали. А зад по-нататъшната ниска залесена хълмиста верига се виждаше гората, нашата девствена гора, родина на свободни хора! Нашата родина. Благодарим ти, татко Овасес!

 

Да ви разказвам ли за двата следващи дни път до Мечешкото езеро?

Когато днес се помъча да си припомня всичко, малко неща извън усещането на огромна радост успявам да извикам в паметта си. Наистина бяхме изпълнили едва частица от голямата задача. Сега трябваше да внимаваме да не попаднем в ръцете на белите, да заличим следите си или поне да укрием истинската им посока.

А освен това се вълнувахме как ще ни посрещне Търговеца. Ще ни помогне ли? Дали няма да се изплаши от хората на Вап-нап-ао и отмъщението на белите господари! А пък ние дали ще успеем да се върнем в Долината на солените скали да спасим своите? Дали на връщане злите духове на превала няма да си отмъстят още по-жестоко за първата победа над тях?

Всичко това беше истина. Всички тези мисли пробягваха през главата ни. И днес вече добре разбирам, че преминаването на превала беше едва начало, първа победа в дългата и опасна борба. А тогава? Тогава ни се струваше, че сме извършили почти всичко. Ние повярвахме в закрилата на Овасес — в това, че неговият покровителствен дух ще ни придружава във всички най-тежки начинания. Ние бяхме сигурни, че ако ни се удаде да прекрачим този праг под Орловата скала, всичко друго ще бъде леко като да ловиш малко меченце. И именно затова освен щастливото чувство за постигната победа малко нещо от пътя до Мечешкото езеро успях да си припомня.

Той продължи два дни. Ние спахме и почивахме само един път, и то много кратко. Последния ден и нощ вървяхме сред снежна виелица. Този ден Танто уби с ножа си един яростен вълк единак. Аз успях привечер да прострелям два тлъсти заека.

През първата нощ дървото, на което спяхме, беше заобиколено от вълци, но за щастие чуха някъде на север друг ловен зов и хукнаха нататък. Втората нощ по време на снежната виелица загубихме пътя и до разсъмване блуждаехме из гората и напразно търсехме коритото на малката рекичка, която се влива в Мечешкото езеро. Открихме я едва на разсъмване.

И най-сетне на третия ден привечер стигнахме северния край на езерото. В бързо настъпващия зимен здрач заблестя на отсрещния бряг малка червеникава светлинка.

Танто ми каза да го почакам. Трябваше да провери дали Търговеца е сам — няма ли при него хора на Ван-нап-ао.

Когато се върна, беше вече нощ. А пък аз, докато го чаках, просто бях заспал. И, струва ми се, че спях на път за дома на Търговеца, спях, когато се ръкувах с него, спях, когато за пръв път от четири дни ядях гореща храна. Защото не помня нищо повече от всичко това. Нищо, освен снега, който леко се сипеше, и нощната тъмнина, в която трепти пред мене малко червено пламъче — сякаш блясък на звезда, която Кей-вей-кеен е свалил на земята.