Сат-Ок
Земята на солените скали (16)

Снегът откри старите ловни пътеки,

а сам се втече в буйните потоци.

Куню — орелът разпери криле

и насочи своя полет към облаците.

Точа си ножа и пълня тула със стрели,

днес ще замирише на прясно месо.

(Из ловните песни)

И до днес не разбирам защо търговския агент при Мечешкото езеро го наричаха Дебелия Търговец. Метисът Роже — син на канадски французин и на индианка от племето кре — навярно никога в живота си не е могъл да бъде толкова дебел, колкото тези двама бели, които бяха посетили някога нашия стан с Вап-нап-ао. Сега той беше вече стар човек. И ако Танто не го познаваше от по-рано, не бих повярвал, че този слаб, малко прегърбен мълчалив човек с черни индиански очи и светлосива коса като пепел, смесен с речен пясък, е именно Дебелия Търговец. Ако не беше цветът на косата му и покаралата по долната част на лицето му от много дни небръсната брада, можех да го взема за човек от нашата кръв. Нещо повече — в оная първа минута той толкова много, толкова упорито ми напомняше някого. Знаете ли кого? Овасес! Да, той имаше също като нашия учител тесни, неподвижни уста и дълбоко хлътнали, строги очи.

Аз не споделих тая мисъл с брат си. Сметнах, че тя обижда паметта на най-храбрия и най-мъдрия от шеванезите. Но не можех да я прогоня. И навярно поради това — ако и да мразех всички бели като изчадия на огромна змия — по-лесно ми беше да вярвам, че Търговеца не ни готви издайничество и не ще ни предаде на Вап-нап-ао, по-лесно ми беше да му се доверя, макар че дойдоха и такива моменти, когато за пръв път след излизането ни от Долината на солените скали бях загубил всяка надежда.

Отначало и Танто не вярваше на Търговеца. Първата вечер, която аз изобщо не успях да запомня, той също така беше победен от умората. Каза на Търговеца само, че сме избягали от долината, която е затворил Вап-нап-ао със своите хора. Той скри от него, че носим накити от жълто желязо, не спомена за целта на нашето бягство. Беше решил да направи това чак на другия ден сутринта. Както по-късно ми призна, боял се да не би Търговеца, възползуван от нашата умора и сънливост, да ни ограби. Той легна да спи до самата врата — така никой не можеше да влезе в къщата без неговото знание.

Събуди ни Търговеца. По-право събудила ни беше миризмата на окаченото на огъня месо и пушената риба. Навън след нощния сняг изгряваше светъл слънчев ден. Търговеца се суетеше из къщата, слагаше на масата чинии от светъл метал и слагаше в тях месо. Когато срещна моя поглед, той почтително вдигна ръка:

— Здравей — отговорих аз нелюбезно. — Наричат ме Сат-ок.

Търговеца кимна с глава.

— С хубаво име си се сдобил — каза той и за пръв път при това поклащане на главата забелязах, че приличаше на Овасес.

Ние ядохме мълчаливо. Търговеца приготви някаква тъмна и сладка като стар мед течност. Нарече я „кафе“. Когато се отказах да пия от него, мислех, че това е огнена вода, Търговеца разсея страха ми. Той ме посъветва да пия и ме уверяваше, че това прогонва умората и усилва кръвта в жилите. Аз го послушах. Само тия думи си разменихме по време на яденето.

Аз за пръв път в живота си виждах къде и как живеят и как ядат бели хора. Къщата приличаше на пещера, майсторски направена от дебели дъбови стволове. Огънят не гореше насред пещерата, а в каменен заслон. При ядене не се ядеше на земята, а на дървени пънове. Всичко беше чудно, чуждо и мъдро. Да, мъдро. Аз мразех белите. Но разбирах, че така направената къща е много по-топла от нашите палатки, че огънят, в каменния заслон по-силно грее, че тъмната течност наистина прогонва умората…

Когато престанахме да ядем, Танто извади от пазвата си единия накит на Тинглит и го сложи пред Търговеца.

— Колко храна ще дадеш за това? — попита той.

Търговеца бързо се наведе над масата. Той взе накита в ръце, дращеше го с нокът, дълго мереше тежината му с ръка. Най-после вдигна очи.

— Два чифта шейни… пълни с най-хубави мазнини и месо — каза той.

Танто притвори очи. Аз също усещах, че от радост бузите ми поруменяват. И за да скрия блясъка на очите си, отвърнах поглед от Търговеца.

— Истина ли казва моят брат? — попита Танто. Търговеца сложи на масата двете си ръце, стиснати в пестници.

— Нима, Танто, синът на Високия Орел — отговори той със застрашителен въпрос, — е чувал да съм измамил някого от червените братя?

— Не.

— И така, повтарям: за този накит ще дам два чифта шейни, натоварени с мазнини и месо. И сам със своите кучета ще помогна да ги закараме там, където червените братя поискат. Зная, че шеванезите гладуват в Долината на солените скали. С готовност ще им помогна, ако успея да се промъкна край стражата на кралската конница.

— Това не е безопасно — казах аз надменно.

— Мълчи, Сат-ок! — извика брат ми.

Тогава за пръв път видях следа от усмивка по лицето на Търговеца.

— Моят млад брат не познава Дебелия Търговец — каза Танто.

— През къде излязохте от долината?

— Под Орловата скала.

— Какво?

— През превала край Орловата скала.

Търговецът ни гледаше с широко отворени от почуда очи. Най-сетне въздъхна дълбоко.

— Мога да дойда с вас — каза той.

Тогава Танто извади втория накит.

— Ще поведеш ли още два чифта?

Търговеца стана. Едва след дълго време той каза:

— Да.

Танто също стана.

— Нека моят брат приготви шейните за път.

Търговеца бавно, сякаш съобразяваше нещо, поклати глава, прибра накитите в пазвата си и се приближи към вратата. Отвори я и излезе. Ние се спогледахме с Танто, спогледахме се като вождове, удържали голяма победа.

Но в същия миг Търговеца се върна тичешком.

— Вап-нап-ао! — извика той със задъхан глас.

Танто посегна към ножа. Аз издърпах своя и скочих зад гърба на Търговеца. Дали ни е предал? Ако ни е предал, ще заплати с живота си.

Но Търговеца, без да обръща внимание на блесналите остриета, скочи на масата и отвори една малка вратичка в ниския потон на стаята. Ръцете му трепереха.

— Скрийте се тука. Бързо се скрийте! — повтаряше той, загледан към вратата, зад която се чуваше вече далечният лай на кучета.

Танто разбра. Той повярва на Търговеца. С един скок се намери в скривалището. След това вмъкна и мене.

Ние се озовахме в ниско тъмно помещение. Търговеца ни подаде нашите кожени дрехи, снегоходките и копията, подаде ни също голямата мечешка кожа, под която бяхме спали, а накрая протегна към нас ръка с накитите.

— Скрийте това — каза той. — И мълчете! Мълчете!

Той хлопна вратичката. Тя беше направена от дебели, но неравни дъски и през пролуките можеше да се вижда какво става долу.

Търговеца още малко се оглежда внимателно, да не би да е останала някоя видима следа от нашето присъствие, и най-после прекрачи прага.

— Няма ли да ни предаде? — пошепнах аз в ухото на Танто.

— Мълчи! — пошепна той.

Това беше страшна минута. По-страшна дори от тая, когато над нашите глави беше загърмял първият тътен на снежната лавина. Търговеца имаше вид на човек, приятелски настроен към нас и във всеки случай не беше наш враг. Но нямаше ли да оживее в жилите му предателската кръв на белите? Ние чувахме лая на кучешкия впряг, спрял пред къщата, плющенето на бичовете и виковете на белите хора. Търговеца рядко се обаждаше, неговият нисък глас се губеше във врявата.

Аз впивах до болка пръсти в дръжката на ножа. Кълнех се пред себе си, че жив няма да ме хванат. Сърцето ми биеше неизмеримо бавно, кръвта шумеше в ушите ми…

Накрая пристигналите започнаха да влизат в стаята. Нито един от тях не погледна към нас. Те влизаха един след друг и говореха нещо на своя съскав твърд говор, от който нито Танто, нито аз разбирахме поне една дума. Ами ако говорят за нас — и отлагат само момента на нападението, за да безпокоят по-дълго сърцата ни с неизвестността, надеждата и страха? Страх вече не за себе си, а за всички онези, които трябваше да спасим.

Влязоха шестима, а Вап-нап-ао все още го нямаше. Най-после и той се появи на прага. Веднага след него се върна в стаята и Търговеца.

Явно беше, че хората от кралската конница са много изморени и гладни. Те веднага седнаха да ядат. Обаче не умееха да се хранят с достойнство и мълчаливо, както трябва да правят това възрастните воини. Те постоянно се прекъсваха един друг, крещяха като стари баби и се смееха кресливо като млади девойки. Само Вап-нап-ао и Търговеца мълчаха. Впрочем Търговеца беше приседнал малко встрани, зад обсега на моя поглед.

Изведнъж потреперах. Чух гласа на Търговеца, който заговори на наречието кре:

— Какво правят твоите червени?

Вап-нап-ао вдигна глава от яденето и злобно каза нещо на езика на белите. Някой от неговите хора също злобно добави няколко думи. Върху лицето си усетих ускореното дишане на Танто. Изглежда, че той също като мене не беше разбрал причината, поради която Търговеца започна да говори на наречието кре. Нима това беше началото на предателството? Може би Търговеца искаше и ние да разберем думите му, но поради несъобразителност, близка до глупост, можеше да събуди подозрението на хитрия като змия Вап-нап-ао.

Отговор ни даде обаче самият Търговец. Ние отново чухме спокойния му глас.

— Не се сърди, Вап-нап-ао — каза той. — Аз слабо говоря твоя език, ти слабо говориш моя, а и двамата добре знаем говора кре.

Значи Търговеца и Вап-нап-ао бяха от различни племена на белите хора? Аз усетих как Танто стисна ръката ми.

Вап-нап-ао промърмори нещо под нос. Изглежда, че Търговеца го беше убедил. Той седеше така, че съвсем подробно виждах лицето му, покрито с бръчки, обрасло със светла брада, слабо, сурово и страшно, макар че видът му бе изморен.

Търговеца повтори своя въпрос:

— Е, кажи: какво правят „твоите“ индианци?

Вап-нап-ао повдигна рамене.

— Нищо.

— Нищо ли?

— Искат, струва ми се, да умрат от глад като вълци в клопка.

— Те не са вълци, брате Вап-нап-ао, те са хора.

— Това го зная.

Един от белите излезе за момент навън и веднага се върна. Той постави пред себе си малка бутилка от светъл метал. Другите го посрещнаха с радостен вик. В чашите се разливаше светла, прозрачна течност.

— Ела да пиеш, Търговецо — каза Вап-нап-ао.

— Огнена вода ли е това?

— Да, да — смееше се Вап-нап-ао. — Ела тук, Франсоа, пийни малко огнена вода.

Търговеца се приближи до масата. Той не се смееше. Но изпи една чаша и седна до Вап-нап-ао. Аз отново стиснах ножа в ръка. Какво ще стане, ако духът на огнената вода прогони разума на Търговеца и го накара да ни предаде?

Но гласът на Търговеца беше все така спокоен и безразличен.

— Какво ще спечелиш, ако шеванезите измрат в Долината на солените скали?

Ван-нап-ао се обърна с лице към него и присви очи.

— А ти какво все за тях ме разпитваш?

Сега Търговеца вдигна рамене.

— Ти знаеш добре, че шеванезите и сивашите ми донасят кожи за обмяна. Когато ги прогониш в резерват, и аз трябва да се махна оттук.

Брадатият човек, в чието лице едва сега разпознах един от пратениците в нашия лагер, отново почна да налива огнена вода и каза нещо на своя език, което другите посрещнаха със силен смях.

Вап-нап-ао не се смееше, само гаврътна своята чаша. В неговите светли като лед очи трепна бърза сянка.

— Истина ли е това? — попита Търговеца след думите на брадатия.

Вап-нап-ао кимна с глава.

— Истина е. Изглежда са решили да умрат от глад, но да не се помръднат от долината.

— Е, какво ще правиш?

— Ще направя нещо.

— Какво?

Вап-нап-ао извади лулата си. Натъпка я с тютюн и я запали. Лицето му се оживи.

— Те все още са доста силни, та не ще опитвам да ги взема насила. Но след месец съвсем ще се изтощят и тогава ще мога дори най-упоритите от тях да пленя с голи ръце. Отивам при началника си за помощ. Ако получа трийсет души, подир месец ще отворя каньона с динамит и ще подбера цялото племе без нито един изстрел. И ще бъдат доволни, че съм ги спасил от гладна смърт.

— А нима сега няма да ти се изплъзнат?

Вап-нап-ао се разсмя.

— Кой? И през къде? Планините се тресат от лавини. През затрупания каньон никой не може да мине. Аз оставих там впрочем четирима души. Единични воини все пак биха могли да се измъкнат от планината. Но семействата си те няма да оставят.

— Даа — повтори бавно Търговеца, — семействата си те няма да оставят.

Вап-нап-ао измърмори нещо злобно на своя говор.

Неговите хора се нахраниха и започнаха да се готвят за почивка. Той обаче все още не си лягаше. Продължаваше да седи до масата. Очите му светеха с остър блясък зад кълбата синкав дим от лулата.

Търговеца също запали лула. Накрая той каза:

— Не е приятно да се умира от глад.

Вап-нап-ао в първия миг се раздвижи буйно, сякаш се готвеше да го удари с юмрук, но се овладя и повторно опря гръб о стената с вид на страшно уморен човек.

Сега гласът му звучеше много уморено:

— Слушай, Франсоа — каза той. — Слушай ти, глупав Дебел Търговецо. Аз никак не искам да пукнат от глад. Аз всеки ден се моля доброволно да излязат от тази проклета долина, да зарежат своята проклета свобода и да отидат най-после в своя проклет резерват. Аз не желая тяхната смърт. Аз дори не желая те да отидат в робство. Аз само трябва да изпълня заповедта.

— Защо?

— Ти не знаеш ли защо?

— Не.

Вап-нап-ао поднесе чашата към устата си, макар че в нея нямаше нищо.

— Аз мислех, че цялата гора знае за това — каза той.

Търговеца си даде невинен вид.

— Гората може да знае. Аз не зная.

Дланта на Танто стискаше рамото ми. Всяка тяхна дума попадаше в нас като стрели, пуснати по ранен лос.

Вап-нап-ао вдигна рамене.

— Обещано ми е, че ако заведа шеванезите в резерват, ще получа освобождение от служба, награда и пълни прослужени години. Разбираш ли ти? Изслужване не като „сержант“, какъвто съм вече от дванайсет години насам, откакто червенокожите за пръв път разсякоха с копие рамото ми, но изслужване като „лейтенант“. Разбираш ли?

— Не.

— Търговецо — гласът на Ван-нап-ао беше страшен. — Престани да ме дразниш. Аз имам четири деца. Майка им не е чистокръвна бяла и моите деца не са чистокръвно бели. Ако не им оставя достатъчно пари, моите деца ще гладуват, както…

— Както тези ли в Долината на солените скали?

Вап-нап-ао удари с пестник по масата.

— Защо червенокожите не се подчиняват на закона?

— Това не е техен закон.

— Но е мой и твой.

Търговеца млъкна. Вап-нап-ао дишаше силно, сякаш дълго бе тичал. Гняв ли беше това? И само гняв ли беше?

Той бавно стана и като се наведе над Търговеца, рече:

— Ако ние не се подчиняваме на тоя закон, той ще сломи и тебе, и мене.

Търговеца с неочаквана покорност кимна глава:

— Разбирам.

Един миг се измерваха с очи. Най-после Ван-нап-ао лениво се прозина:

— Събуди ни по пладне.

— Няма ли да пренощувате?

— Не.

Търговеца поклати глава, сякаш учуден от нещо. А Вап-нап-ао легна върху кожите му и веднага заспа. Търговеца излезе.

Ние вече знаехме — няма да ни предаде. Знаехме много повече. Разхлаби се Тантовата ръка на рамото ми, отпуснаха се моите пръсти от дръжката на ножа. Затворих очи и виждах пред себе си ту лицето на Търговеца, ту очите на Овасес. В стаята се чуваше шумното дишане на заспалите, навън всеки миг избухваше кучешки лай и ръмжене. Навярно Търговеца хранеше своите кучета. Да — навярно ги хранеше преди пътуването за Долината на солените скали. Защото ако белите си заминат по пладне, ние с Търговеца наскоро след тях ще можем да потеглим към долината.

Слънцето бавно обикаляше земята. Светлото му петно се движеше все по-близо до прозореца. Времето минаваше бавно. Кучетата отдавна бяха млъкнали. И най-после на вратата застана Търговеца и извика нещо на езика на белите. Сянката му на прага показваше, че е вече пладне.

Хората на Вап-нап-ао наставаха бавно и лениво. Без желание се приготвяха за път. Само острият вик на Вап-нап-ао ги принуди да бързат.

Търговеца се сбогува с тях, застанал на прага на отворената врата.

Ние чухме всичко: лая на кучетата, скърцането на шейните по снега, плющенето на камшиците. После всичко почна да се отдалечава, да затихва, да замира. Тишината се връщаше при нас, заобикаляше ни като лекия полъх на пролетен вятър. На прага се виждаше неподвижната сянка на Търговеца.

Най-после чухме гласа му.

— Вап-нап-ао си отиде. Моите братя могат да излязат.

— Нека Дебелия Търговец прости на сина на Високия Орел, че го оскърби в своите мисли. Мислех, че моят бял брат е приятел на Вап-нап-ао и че поставя по-високо неговия закон от живота и свободата на свободното племе шеванези. Сега зная, че моят бял брат е велик воин и храбър човек, че мислите му са ясни и чисти като вода на слънце. Шеванезите никога няма да забравят приятелството на Дебелия Търговец и винаги ще бъдат негови приятели, а синът на Високия Орел винаги ще бъде негов брат.

Така говореше Танто, когато напуснахме скривалището и застанахме пред Търговеца, който ни слушаше с неподвижно лице. Когато Танто завърши, аз също вдигнах нагоре ръка и казах:

— Сат-ок, по-малкият син на Високия Орел, вожда на шеванезите, също завинаги ще остане брат на Дебелия Търговец.

Търговеца сложи ръка на рамото ми и каза просто:

— Моята майка беше от племето кре.

После седна до масата и започна да си пълни лулата. Ние неспокойно се спогледахме с брат си. Какво може да означава това?

Танто се приближи до Търговеца.

— Забрави ли моят брат, че трябва да потегляме към Долината на солените скали? — попита той.

Търговеца поклати отрицателно глава. Той ни показа място около себе си и продължи мълчаливо да разпалва лулата си. Ние седнахме колебливо, без да разбираме нищо.

— Отказва ли се моят брат? — зададе нов въпрос Танто.

— Не.

— А защо не се стягаме за път?

— Защото искам да се посъветвам с моите млади братя — поясни най-после Търговеца.

Въздъхнах с облекчение. Значи той не нарушава нашата уговорка. Танто също се успокои, извади накитите на Тинглит и ги сложи пред Търговеца.

Старият ги взе в ръце, наново се взря в тях, преценяваше на ръка теглото им и накрая попита:

— Много ли такива накити имат шеванезите?

— Доста — отговори Танто.

Търговеца се позабавлява с тях още минута и накрая ги сложи на масата между себе си и нас.

— Моят брат — смята ли, че са малко? — попита отново Танто.

— Не.

— Сигурно иска да види повече?

Търговеца не отговаряше. Тогава по знак на Танто аз извадих от пазвата си накитите, които беше дала на брат ми мама, нарамците на жената на вожда, най-големите и най-хубавите в цялото племе, светнали с червен отблясък, с изобразени върху тях фигури на птици и зверове.

При техния вид Търговеца тихо свирна. Той ги взе в ръцете така внимателно, сякаш се боеше да не се разсипят между пръстите му. Разгледа ги внимателно и ги сложи пред мене, макар че аз не протегнах към тях ръка. Той все още мълчеше и мислеше нещо, а ние го чакахме да заговори. Най-после остави настрана лулата си и вдигна глава.

— Искам да помогна на племето на шеванезите — каза той.

— Моят бял брат… — започна Танто, но Търговеца го прекъсна с движение на ръката.

— Искам да помогна на шеванезите така, че цялото племе да излезе от долината — каза той тихо.

— Какво?… — викна Танто, аз пък скочих на крака.

Търговеца се засмя със слаба, едва доловима усмивка. Засрамени от своето избухване, ние седнахме отново до масата и чакахме по-нататъшното обяснение на домакина.

— Сега ще ви обясня как смятам да направя това — каза най-после старецът. — Но първом трябва да обясня на синовете на Високия Орел едно нещо. Искат ли да ме изслушат?

— Да — пошепна Танто. А аз не можех да пророня нито дума от стегналото ми се гърло.

— И така, нека моите млади братя слушат внимателно — започна Търговеца. — Те трябва да разберат, че ако помогна на шеванезите да излязат от Долината на солените скали, аз ще наруша закона на белите началници и за това ще бъда тежко наказан. Аз мога да направя само едно: да избягам след това толкова далеко, та белите началници да не могат никога да ме хванат. Но тогава ще трябва да напусна дома си, да оставя всичко, което имам тук. Дали моят брат Танто ме разбира?

Аз не разбирах, но Танто кимна с глава.

— Аз съм стар човек — продължи по-нататък Търговеца — и нямам нито братя, нито сестри, при които бих могъл да живея така спокойно, както живеят старците във вашето племе.

— А как ще успееш да направиш така, че шеванезите да излязат от долината? — попита Танто.

Търговеца за пръв път се разсмя широко и силно. Обаче веднага стана сериозен, като срещна моя неспокоен поглед.

— Сат-ок не ми ли вярва? — попита той.

Аз не отговорих.

— Добре ли чухте какво говореше Вап-нап-ао?

— Да.

— Чухте ли, че при затрупания каньон Вап-нап-ао е оставил само четирима души?

— Да.

Аз не разбирах накъде бие Търговеца, но чаках думите му, както обграденият от вълци човек чака гласа на помощта.

— Четирима души е лесно да изненадаш — каза Търговеца.

Танто вдигна рамене.

— Дори и да ги убием, смъртта на хората на Вап-нап-ао няма да отвори каньона.

— Никого няма да убиваме — промърмори старият. — Но ако никой не ми попречи, ще успея да отворя каньона също тъй, както Вап-нап-ао го засипа.

Настъпи тишина. Аз чаках да чуя това обещание, а когато Търговеца го обясни гласно, не можех да повярвам в истинското му значение. Танто също не се обади. Не каза нито дума.

Търговеца разбра, че ние не вярваме.

— Аз не искам от шеванезите никаква награда, докато не отворя каньона — каза той твърдо.

— Как искаш да направиш това, бели брате? — попита Танто, а гласът му трепереше така, както трепереше и моето сърце.

Търговеца се наведе към него. Той сега говореше бързо, сякаш искаше всичко наведнъж да ни обясни.

— Когато бях малко по-възрастен от тебе, сине на вожда, работех на юг в пещери под земята. В такива пещери, където се копае желязо. Там се научих да разбивам с гръм скалите, също както направи това Вап-нап-ао в каньона на Бързия поток. Гръмове, които разбиват скали, белите ги наричат „динамит“. В лагера на Вап-нап-ао има още доста много динамит. Ще ни стигне да отворим каньона толкова широко, че да могат да излязат не само воините, но и жените, и старците, и децата. Трябва само да изненадаме и разоръжим хората на Кралската конница. Трябва да ги направим свои пленници. Така те няма да ни попречат да разбием скалите. Но не бива да ги убиваме. Ако някой от тях загине, аз няма да помогна на шеванезите. Разбирате ли?

— Никой от тях няма да загине — казах аз.

Танто също кимна утвърдително с глава, а Търговеца продължи да говори:

— Искам да кажа и още нещо на моите братя. Аз още през есента чух, че шеванезите тази година са имали малко време за лов. И затова насъбрах тук голям запас от храни. Приготвих ги, за да ги разменям през зимата с шеванезите и сивашите срещу кожи. Аз не допусках, че Ван-нап-ао ще може да затвори моите братя в Долината на солените скали. Сега, когато шеванезите излязат от долината, мога да им дам всичките храни и гладът ще напусне тази година техните палатки. Но…

Тук той замълча, като че не искаше да завърши мисълта си. Танто го гледаше с най-голямо внимание.

— Какво искаше да каже моят брат? — попита той.

Търговеца разпери ръце.

— Ако отворя каньона, ще трябва да избягам от земята на Вап-нап-ао и от наказанието на белите началници. Затова не мога да разменя храна за кожи.

— Дали моят брат — попита по-нататък Танто — иска да ги размени срещу жълто желязо?

— Да.

Танто леко се усмихна.

— Каква награда ще иска моят брат за отварянето на каньона и колко жълто желязо ще вземе за храната?

Търговеца наведе глава и за миг раздвижи безгласно устни. Аз го гледах, сякаш гледах магьосника. Изпитвах към него дълбоко уважение и истинско дружелюбие — не само не ни беше предал той, не само прояви голямо благородство, но и обещаваше сега да спаси цялото племе, даваше ни надежда да излезем от Долината на солените скали, да намерим храна, победа над глада. И въпреки това, като всеки бял, проявяваше слабост и глупост. Та какъв мъж е този, който иска да се сдобие с женски накити и нарамци? Аз бях чувал, че белите ценят жълтото желязо, но не можех да разбера тази смешна тайна.

Най-после Търговеца вдигна глава:

— Ами колко биха ми дали шеванезите? — попита той неуверено.

Танто вдигна рамене. Помисли малко.

— Толкова, колкото за три пъти по десет големи шейни, пълни с месо и мазнини — каза подчертано той.

Търговеца замига изненадан:

— Три пъти по десет?

— Да.

— Три пъти по десет такива накити? — извика Търговеца, като сочеше оставените на масата дебели блестящи обръчи.

Танто ме погледна. В очите му светеше тържествена радост, но устата му беше изкривена от леко презрение, което той дори не криеше.

— Да — повтори той. — Това ти обещава синът на вожда на шеванезите, братко.

Търговеца стана от масата.

— Отивам да приготвя кучетата за път — каза той и бързо излезе.

Още по слънце, доста преди края на деня, от Мечешкото езеро потеглиха два кучешки впряга и се насочиха на север, към Долината на солените скали. Първата шейна я водеше Танто, а втората — Дебелия Търговец.

Предстоеше ми първата битка в моя живот, битка с хора. Търговеца искаше от нас да пощадим не само живота, но и здравето на хората на Вап-нап-ао. Обещахме му това, заклехме се в паметта на Овасес. Но трябваше все пак да се води бой, а хората от кралската конница на никого не са обещавали да запазят живота на синовете на Високия Орел, вожда на шеванезите.

Танто и Търговеца решиха белият да тръгне напред и открито да посети лагера на Вап-нап-ао. Защото Търговеца возеше в шейната си огнена вода. Щеше да я даде на стражите при каньона, защото духовете на огнената вода объркват разума на човека, карат го да пее, крещи и танцува, а след това го унасят в мъртвешки сън като зимния сън на черните мечки. Той дори смяташе, че в такъв студ, какъвто падаше над земята от циброто небе, белите не ще оставят и нощни стражи. Ако пък са направили това, той сам си предлагаше услугите да се справи с нощната стража и през нощта ще ни се обади с глас на бяла кукумявка.

От никого, освен от тези четирима хора не трябваше да се боим.

Връщането на Вап-нап-ао можеше да се очаква не по-рано от месец. Ако ни се удадеше да отворим каньона на Бързия поток…

Тежките шейни забавяха пътя ни, макар че кучетата на Търговеца бяха отпочинали и пъргави. Студът ставаше все по-остър. Нощем се налагаше да палим големи огньове, а дори и денем да се спираме, за да избегнем болестта, която убива хората, заети при голям студ.

Бавното ни пътуване ме мъчеше като лош сън. Не можех да се избавя от мисълта за боя, който ни предстоеше. Аз знаех, че Търговеца постъпва добре и мъдро, като искаше да тласне нашите врагове с огнената вода в мъртъв, безчувствен сън. Разбирах, че той не иска смъртта им, пък и аз сам не я желаех. Но бих предпочел, стократно бих предпочел да изляза срещу хората от кралската конница лице срещу лице в открита, смъртно опасна борба. И дори мисълта, че именно Танто и аз — момче, което има още доста време до изпитанието на кръвта — ще спасим живота и свободата на цялото племе, не можеше да прогони от мене нетърпеливото безпокойство.

При нощните престои не можех да спя. Когато пък се унасях в сън, налягаше ме мора и видения. През дългите мъчителни часове насън аз ту воювах със самия Вап-нап-ао, един път по-голям от сивата мечка, а друг път превърнал се в отровна змия, ту бягах от огромна лавина, която падаше направо от небето, ту се борех с глутница вълци, облечени с дрехите на кралската конница.

След три денонощия път най-после се озовахме в подножието на планината пред входа на каньона на Мълчаливите скали. До лагера на кралската конница оставаше не повече от половин ден спокойно ходене. Тук решихме засега да се разделим. Търговеца с един празен впряг замина напред. Ние пък трябваше да тръгнем по неговите следи едва по мрак, като оставим кучетата и запасите храна на това място. По време на пътуването си не бяхме забелязали следи от вълци, нито пък бяхме чули воя им. Следователно нямаше защо да се безпокоим нито за кучетата, нито за храната. Но за всеки случай закрепихме чувалите с храна на едно дърво, а кучетата вързахме така, че в случай на нападение поне да могат да се бранят.

Търговеца замина така, та да стигне в лагера на Вап-нап-ао преди мръкване. Студът все повече сковаваше прозрачния и неподвижен въздух. По здрач, когато студът още повече се засили, постоянно се чуваше как дърветата се пукат с остър трясък, сякаш изстрели от оръжието на белите. Кучетата веднага се заровиха дълбоко в снега, а ние не можахме да запалим дори огън.

Как бавно се спускаше този ден слънцето на запад. Върховете на планините дълго стояха под блясъка му. Зад най-близкото възвишение се показваше разискрената от слънцето планинска верига, която заобикаляше долината на скалите. Сред тях острият като птичи клюн връх на Орловата скала блестеше със сняг, сякаш беше острие на стрела.

Най-сетне планините започнаха да пламтят с червения огън на залеза. Сега вече те бързо сменяха багрите си, гаснеха с ненадейни скокове като блясъка на гасено огнище. Над нас, на неизмерима височина, заблестя първата звезда.

Ние потеглихме на път.

Тичахме сред гъстия мрак по следите на Търговеца тихо, безшумно като вълци. Следите водеха до края на гората. Снегът леко скърцаше под краката ни. Нощта потъмня, след това отново започна да се прояснява от блясъка на звездите. Най-после иззад планините се показа тесният, почти бял рог на малкия месец.

Стената на планините все повече се приближаваше към нас, все по-висока и по-тъмна ставаше тя. Струваше ни се, че по цялата гора се чува туптежът на нашите сърца. Ето че вече различавам познатите ми очертания на скалистите склонове и подробности. Ние се приближавахме до каньона на Бързия поток. Звездите показваха среднощ.

Най-после съгледахме на една озарена от лунния блясък бяла снежна площадка няколко по-тъмни петна. Те се намираха до самия вход на каньона. Беше лагерът на Вап-нап-ао!

Палатките на кралската конница стояха върху неголямата открита площадка. Виждаше се, че това е предвидливост на белия началник. За щастие обаче човек можеше да се прокрадне към тях в сянката на скалната стена, пресечена от каньона.

Минаваше полунощ. Звездите стояха неподвижно над нашите глави. Студът проникваше в тялото ми, насълзяваше очите, всеки дъх беше почти болезнен. Но аз треперех не от студ.

Най-после около палатките се замярка някаква сянка. Разнесе се бухане на бяла кукумявка. Едно, второ, трето…

 

 

А аз мислех, че ще има бой!

Нямаше никакъв бой, нямаше изобщо нищо, с което бих могъл да се похваля пред някого. И петгодишни деца можеха да направят това, което направихме ние. Защото всичко беше вече извършил преди нас духът на огнената вода.

Когато се приближихме до палатките, Търговеца ни чакаше. Той се смееше. Да — смееше се почти с глас!

Когато ни заведе в палатките на белите, ние престанахме да му се сърдим и чудим, че е толкова непредпазлив.

Те бяха като дърво. Като безчувствено, лишено от всякакъв разсъдък дърво. Само единият от тях, когато му връзвахме ръцете, промърмори нещо насън. Другите изобщо нищо не бяха усетили.

И това било воини? Хората, които осъждаха на смърт, на глад и робство свободното племе шеванези? Как ги презирах? В моето сърце не беше останало място дори за вражда. Бяха силни, могъщи, а същевременно колко смешни и слаби. Имаха оръжие, което разбиваше дори скалите, а не можеха да отбият духа на огнената вода. Благодарение на своята хитрина те бяха завладели цялата наша земя, но заедно с това бяха установили такива закони, та ако един човек искаше да нахрани децата си, трябваше да обрече на глад чуждите деца. Бяха сто пъти по-богати от червенокожите, а не можеха да осигурят спокоен живот на старците от собственото си племе. Можеха да бъдат храбри като Вап-нап-ао, но насочваха своята храброст не за борба на воин срещу воин, а да измъчват с глад жените, старците и децата. Можеха да бъдат благородни като Търговеца, но благородството си заменяха за… накити от жълто желязо.

От този ден аз не съм престанал да им се чудя, но престанах да ги мразя. Започнах да ги презирам. Дори Търговеца почнах да презирам.

Защото той беше загубил цялото си спокойствие. Радваше се на леката победа, а заедно с това се плашеше като изгубило се в гората момченце. Знаеше, че Вап нап-ао ще се върне най-рано подир месец, но понякога се държеше така, като че ли голям отряд от кралската конница вече ни беше обкръжила при входа на каньона. На всичко отгоре той постоянно разпитваше Танто как изглеждат и колко тежат обещаните накити — искаше да се увери дали държим на думата си. Едва когато и аз престанах да отговарям на въпросите му, той бавно се успокои и равновесието му се възвърна.

По заповед на Танто аз трябваше да охранявам белите. Търговеца още през нощта намери запасите от динамит в една от палатките на белите и като провери още веднъж заедно с Танто възлите на ръцете и краката на пленниците, замина към каньона.

Аз трябваше да слушам заповедта на брат си. Търговеца взе оръжието на белите, но въпреки това тяхното преждевременно освобождение можеше да изложи на опасност всичко това, което бяхме постигнали.

Ако някой, когато бях още в Долината на солените скали, би ми казал, че ще охранявам четирима пленници от кралската конница, бих приел това като обещание за необичайна чест. Самата надежда за такъв момент би ме направила безкрайно горд. Сега обаче не чувствувах радост, а камо ли гордост.

Това бяха жалки пленници. Едва можех да изтрая в палатката им. Те смърдяха на огнена вода, стенеха, хъркаха, охкаха насън, сякаш духът на отровното питие непрекъснато и безжалостно ги мъчеше.

Към сутринта студът започна да отслабва.

Току преди разсъмване сред близките дървета чух първия полъх на вятъра. А когато се развидели, съзрях над планините сянката на мъглата и първите късове на облаците, които вещаеха снежна буря.

Белите не се събудиха, макар че запалих в палатката им огън. Димът, който излиташе през горния отвор на палатката, не бягаше нагоре. Вятърът го натискаше надолу и го разстилаше като смътна ивица в подножието на скалите.

Аз отново излязох навън. Блясъкът на слънцето ставаше все по-мътен. Над планините излизаха бързи дрипави облачета, трупаха се над гората, летяха на изток.

А аз ставах все по-неспокоен.

Каньонът все още упорито мълчеше. Дали Търговеца ще може да удържи на обещанието си? Припомнях си огромния куп камъни, преградили каньона, воините, затрупани под скалните късове, грохота и кървавите блясъци, събудени от Вап-нап-аовите гръмотевици… Тишината на каньона бе пропита с мълчалива заплаха.

По едно време в палатката се разнесе дрезгав вик. Събудили са се! Когато ме видяха, те замлъкнаха за миг, а след миг пак избухна врява, сякаш се караха стари баби. Те викаха на свой език и аз нищо не разбирах, освен че не умеят да запазят достойнството си и без да обръщат внимание на моя смях, напразно дърпаха своите връзки, трепереха от страх и виеха от гняв като пощръклели от глад кучета.

Накрая единия от тях викна по-високо и те млъкнаха. Той проговори на езика на шеванезите, като изопачаваше безмилостно думите и ги бъркаше едни с други. Той ми обещаваше голяма награда за освобождението, обещаваше, че ще ме направи вожд, ще ми даде оръжието и коня си, ще ме обсипе с подаръци.

А аз? Аз само се смеех.

След това той започна да заплашва. И отново обещаваше — и отново заплашваше.

Когато се приближих, той страхливо млъкна. Аз проверих ремъците на ръцете му, гледах го право в пламналите от гняв и тревога очи. Не можах да се стърпя и проговорих:

— Белите хора са като стари баби — и излязох от палатката.

Те отново започнаха нещо да крещят на своя език, но внезапно млъкнаха — замлъкнаха за миг. Защото земята затрепера!

От каньона се проточи страшен гръм, после втори, трети… Носеше се над гората, отекваше в планинските стени, отново се връщаше и накрая стихваше, разкъсан на части от вятъра.

Втурнах се към каньона. Но не! Аз се върнах. Не биваше да напускам пленниците.

Без малко не заплаках от ярост. Какво става там? Какво правят в каньона? Бях като слепец в битка — безпомощен и изгубен сред големите събития. Какво стана в каньона?

И ето най-после видях Танто. Той тичаше, сякаш носен от най-бързия вятър. Неговото лице сияеше от щастие като прекрасна звезда.

— Сат-ок! Сат-ок! — викаше той. — Търговеца отвори каньона! Отвори каньона!

Така нашето племе още веднъж спаси своята свобода и живот.

Още същия ден шеванезите и двата рода сиваши напуснаха Долината на солените скали. Дебелият Търговец заедно със своята награда тръгна на юг. Придружаваха го воините, които щяха да получат от него останалите хранителни припаси.

На следния ден въпреки започналата снежна буря цялото племе потегли на север, към Черните езера. Там трябваше да се срещнем с отряда, който тръгна заедно с Търговеца към Мечешкото езеро.

На пленниците отнехме оръжието и ските, за да не могат да тръгнат по нашите следи. Оставихме им храна. Ние не искахме да умрат от глад. Гладната смърт е прекалено жестока, за да обричаш на нея дори злите и подли хора.