Нора Робъртс
Как ангелите плачат (8)

8.

Кой, по дяволите, беше този? И защо, мътните да го вземат, тя го целуваше?

Изправен на верандата си, с кутията кока-кола в ръка, която обикновено изпиваше след кафето и преди бирата, Форд гледаше втренчено към мъжа, до когото сега се беше притиснала Сила като… като смрадлика към ствола на някой дъб.

И защо въобще му е притрябвала тази опашка? Ами военните боти? И защо ръцете му — отрупани, за бога, с толкова много пръстени — опипваха задника на Сила?

— Завърти се, приятел. Завърти се, та да мога да ти видя по-добре лицето, щом се правиш на такъв герой, че чак носиш боти „Уейфейър“^[1].

Щом дочу сърдития тон на господаря си, Спок нададе глухо сърдито ръмжене в знак на безусловна подкрепа.

— Господи, целите му ръце са татуирани. Чак до горе, до късите ръкави на черната тениска. Видя ли това? Видя ли го? — настоятелно запита той и Спок изръмжа още веднъж.

Ами там какво блестеше? О, да, беше обица.

— Мръдни си ръцете, приятел. Защото, ако не си помръднеш ръцете, ще… — Форд сведе поглед към своите, изненадан как неусетно бе смачкал кутията от бяло тенеке. Допреди малко бе пълна с неговата кока-кола, която сега се лееше между пръстите му.

Интересно, каза си. Нима ревнуваше? По принцип не беше от ревнивите. Или пък беше? Добре де, май му се бе случвало два-три пъти в гимназията. И веднъж в колежа. Но това беше просто част от растежа. Дяволски сигурен беше, че няма защо да се тревожи само защото някакъв тип с обици, целият в татуировки, е целунал жената, която той познаваше от по-малко от месец.

Добре де, навярно тя бе успяла да му влезе под кожата. И под козината на Спок, заключи той, като видя как кучето му застана нащрек и наострило уши, гневно заръмжа. Но по-скоро това се дължеше на работата му и на водещата роля на Сила в нея. И ако я усещаше като своя територия, това беше само страничен продукт от работния процес. Не повече. Ни по-малко.

Е, може би малко повече, но нима можеше един мъж да седи отстрани и да гледа безпомощно как една жена притиска устните си към някакъв непознат тип, след като само преди два дни ги бе притискала към неговите. Поне можеше да престане да върши всичко това пред очите му и да влезе с този тип в къщата си.

— По дяволите. По дяволите. Влизат вътре.

 

 

— Не мога да повярвам, че си тук.

— Нали ти казах, че ще се отбия, ако ми остане време.

Стив отърси праха от военните си боти и погледна Сила със замечтаните си кафяви очи.

— Кога съм забравял нещо свързано с теб?

— Искаш ли да ти съставя един списък?

Той се засмя и я прегърна, преди двамата заедно да прекосят верандата.

— Кой ти ги брои. Нищо, давай. — Спря се чак вътре в коридора, за да огледа помещенията със съхнеща мазилка, с разнебитени подове и разпилени работни дрехи. — Отлично.

— Така е, нали? Ще стане страхотно.

— Хубаво местенце. Подовете ще се изчистят. Орех?

— Да.

— Прекрасно. — Стив направи още няколко крачки и поздрави работниците, които още почистваха изкъртеното през днешния ден.

Пристъпваше с лекота и изглеждаше небрежен като хипар. Ала Сила много добре знаеше, че това впечатление беше измамно. Под тениската и джинсите се криеше стегнато тяло, Стив Ченски се грижеше за тялото си с фанатизма на евангелист.

Младата жена си помисли, че ако се беше трудил поне с половината от същата упоритост и върху музиката си, щеше да се издигне от едва прехранващ се музикант до истинска рок звезда. Поне това му бе повтаряла безброй пъти. Ако се бе вслушал в съветите и, животът им можеше да поеме в съвсем различна посока.

Той се спря в кухнята и огледа помещението през слънчевите си очила.

— Какъв ти е планът за тук?

— Погледни. — Тя седна върху едно от малкото останали кухненски шкафчета и запрелиства бележника си, за да намери скицата за цялата кухня.

— Добре е, Сил. Наистина си я бива. Чудесно ще изглежда. Има доста пространство. Уредите от неръждаема стомана ли ще бъдат?

— Не. Дадох старите уреди от петдесетте, за да ги ремонтират и постегнат. Господи, Стив, те още са здрави. Ще сменя крановете. Мисля да сложа медни. Както в доброто старо време.

— Ще ти струва доста.

— Да, но все пак е добра инвестиция.

— А плотът от гранит ли ще е?

— Отначало се бях спряла на полиран бетон, но май няма да стои добре. Тук пасва само гранит. Още не съм го избрала, но съм поръчала шкафовете. С големи стъклени витрини и медни дръжки. За малко да се спра на бели, но исках топлина, затова ги поръчах от черешово дърво.

— Екстра ще стане! — смушка я той с лакът. — Винаги си имала набито око.

— Ти ми открехна вратата и ме научи на много неща.

— Аз само я открехнах, но ти я разтвори. Преди да потегля за Ню Йорк, минах покрай къщата в Брентуд. Заради доброто старо време. Още изглежда добре. А сега няма ли да почерпиш по една бира?

Тя отвори малкия хладилник и извади по една бутилка за двамата.

— Кога се връщаш в Ел Ей?

— Разполагам с две седмици. Работа срещу квартира, как ти се струва?

— Сериозно? Нает си.

— Също както в доброто старо време — рече той и чукна бутилката си в нейната. — Покажи ми останалото.

Форд изчакваше подходящ момент. Мина цял час, след като всички работници си тръгнаха. Нямаше нищо лошо в това да се отбие в къщата, насърчи се сам. Просто приятелска визита. Изгледа намръщено оставения отвън харли, а след като Спок обилно опика предната му гума, Форд се наведе и погали сърдечно най-добрия си приятел.

Не че никога не бе карал мотоциклет. Навремето беше навъртял няколко обиколки. Добре де, всъщност беше само една. Никак не му хареса мушичките от въздуха да попадат между зъбите му.

Но ако поискаше, можеше да го подкара.

Пъхна ръце в джобовете и устоя на изкушението да изрита мотора. После чу музика — този път беше някакъв бесен рок — затова вместо да отиде отпред, последва посоката на звуците, долитащи откъм задната страна на къщата.

Бяха се разположили направо на стъпалата на верандата с две бутилки бира и кесия с чипс „Дорито“. Любимият ми чипс, мислено отбеляза Форд. Облегнала глава върху подпората на парапета, Сила се заливаше от смях, чиито ромолящи звуци се сливаха с музиката. Стомахът му се присви.

Тауираният тип й се хилеше по начин, който загатваше за любов, интимност и общо минало.

— Никога няма да се промениш. Какво ще стане, ако… Здравей, Форд.

— Здравей.

Спок пристъпи предпазливо към татуирания.

— Стив, това е Форд, мой съсед от отсрещната страна на улицата. А това е Спок. Стив минава оттук на път от Ню Йорк за Ел Ей.

— Как го даваш? Здрасти, приятел, здрасти, добро куче. — Той зарови обсипаните си с пръстени пръсти на дясната ръка в козината на Спок. Форд сви устни от отвращение — неговият най-добър приятел веднага отпусна любовно глава върху коляното на натрапника.

— Искаш ли бира? — предложи му Стив, докато продължаваше да разчесва Спок по цялото тяло.

— Разбира се. Значи смяташ да прекосиш цялата страна с онзи „Харли Дейвидсън“?

— Не признавам друг начин за пътуване. — Стив отвори бирата и я подаде на Форд. — Там отвън е моята единствена истинска любов. Като изключим тук присъстващата Сила.

Младата жена изсумтя.

— Забелязвам, че още поставяш мотоциклета първо място.

— Ами че харли, за разлика от теб, никога не ме е изоставял. — Стив отпусна ръка върху коляното на Сила. — Бяхме женени.

— Ти и мотоциклетът?

Хладната забележка накара Стив да отметне глава назад и да се разсмее.

— С харлито още сме женени, докато със Сила бяхме.

— Да, за около пет минути.

— Хайде, бяха поне петнадесет. Качи се при нас — предложи му Стив.

Щеше да бъде любезно и разумно, ако отклони поканата и си тръгне. По дяволите любезността и разума! Седна при тях. След беглия вкиснат поглед, с който удостои Спок, кучето му съвсем увеси глава.

— Значи живееш в Ел Ей.

— Това е моят град.

— Стив ме вкара в бизнеса с препродажбата на къщи — обясни Сила. — Един ден му потрябваха роби, за да се трудят по прехвърлянията, и така ме откри. На мен ми допадна. И той се съгласи да ме вземе със себе си при огледа на къщата за следващата сделка.

— Тогава сте се оженили.

— Господи, не, беше цяла година след това.

— Когато се оженихме, ти пишеше сценарий.

— Не, тогава се занимавах с озвучаване. По-късно се заех със сценария.

— Добре, добре. Работих със Сила по времето на една сесия, внесох някои промени, осигурих контакти, докато се опитвах да накарам моята рок банда да се отлепи от земята.

— Ти си музикант. — Всъщност беше само едно предположение.

— Точно сега съм лицензиран строител, който свири на китара понякога, а иначе работя за Ейч Джи Ти Ви.

— „Рок дъ Хаус“ — подсказа Сила. — Шоу за ремонтиране на къщи, проекти за възстановяване, сменяне на фасади, преустройство. Наречено е по името на строителната компания на Стив.

Телевизионен труженик, каза си Форд. Това си пасваше.

— Занимавах се със строителство още в дните, когато се надявах да стана рок звезда — продължи Стив. — Разказах на Сила как натрупах много пари от първата препродажба на ремонтирана къща. Тогава осъзнах накъде ще се развива пазарът за недвижимите имоти. По това време бандата ни се разпадна. Онази викторианска къща отсреща твоя ли е?

— Да.

— Хубава е. А да знаеш къде наблизо можем да намерим пица?

Пица беше кодова дума за Спок. Той вдигна засрамената си глава и изтанцува своя танц на щастието.

— За сервиране или за доставка по домовете?

— За доставка, човече. Аз плащам.

— Имам номера на една пицария — каза му Сила. — Обикновена ли я искаш?

— От най-добрата.

— А ти, Форд?

— Както ти прецениш.

— Сега ще позвъня.

Сила влезе в къщата, а Стив отново надигна бирата си.

— Ти сам ли възстанови твоето място?

— Не. Така го купих.

— Тогава с какво се занимаваш на отсрещната страна на улицата?

— Пиша комикси.

— Не думай! — Стив побутна Форд по ръката с бутилката си. — Нещо като „Черният рицар“ и „От Ада“?

— Повече като „Черният рицар“, отколкото като „Кемпбъл“. Харесваш ли комикси?

— Когато бях хлапе, поглъщах комиксите на закуска, обяд и вечеря. Може и да прочета някой от твоите. Какво… по дяволите, ти да не си Форд Сойър? — Кафявите му очи се разшириха като на дете, обзето от трепет. — Да не би да си шибаният Сийкър?!

Е, може би този тип не бе чак пълен задник, реши Форд.

— Да, точно така.

— Не може да бъде! Направо е сюрреалистично. Виж, виж. — Стив се изправи, смъкна тениската и се обърна с гръб към Форд. Там, сред останалите украси по гърба му се мъдреше татуировка на Сийкър, крачещ върху лявата лопатка.

— Ами… Леле! — този път дори Форд изгуби дар слово.

— Твоят герой е страхотен. Непробиваем. Жесток направо. Усещам го като страда. — Удари се с юмрук в гърдите. — Но продължава да върви. Изправя се и продължава, това прави той. Пък и копелето може да преминава през всякакви стени. Как успя да се оправиш с тази лудница?

— Господи, Стив, да не си решил пак да правиш стриптийз? — провикна се Сила, щом се върна от къщата.

— Ти тук си имаш под ръка страхотния чудак Форд Сойър, и то ей там, отвъд улицата. Човече, та това е самият той — Сийкър.

Сила огледа татуировката, която Стив тупна с ръка, докато се озърташе през рамо.

— Кога ще престанеш с тези идиотщини?

— Когато цялото ми тяло може да разкаже една история. Още те пазя на задника си, кукло.

— Само не си смъквай панталоните — възпря го тя, тъй като си знаеше що за чешит беше. — Пицата ще бъде тук най-много до половин час.

— Тогава отивам да взема един душ. — Стив тупна Форд по рамото и набърже погали очарования Спок. — Така ще охладя страстите.

Вратата с мрежата против комари се затръшна след него. Форд сведе поглед към бирата си.

— Странен тип.

— Такъв си е Стив.

— За когото си била омъжена за пет минути.

— Технически се проточи до пет месеца. — Тя отново седна и изпъна дългите си крака. — Май проявяваш любопитство.

— Вих бил глупак, ако не проявявах.

— Но историята не е кой знае колко интересна. Срещнахме се, оженихме се. Той искаше да стане рок звезда, а пък аз, макар и само на седемнадесет, вече бях актриса, която се опитва да си възвърне поугасналата слава. Макар че всъщност не го исках. А пък Стив беше точно противоположният образ на всичко, което се очакваше от мен. Затова ми изглеждаше съвършен.

— Доброто момиче срещнало лошото момче.

— Щом го казваш. Е, аз не бях чак толкова добра, нито пък той — чак толкова лош. Обичахме се, един друг се разсмивахме и сексът си го биваше. Какво друго може да иска човек? И така, в минутата, в която навърших осемнадесет, ние избягахме и се оженихме. Но чудото трая само пет минути, а после се питахме в какво, по дяволите, се забъркахме?

Младата жена отметна глава назад и се засмя.

— Не че имахме желание да се женим, нито един за друг, нито за други партньори. Искахме да бъдем само приятели, да се виждаме, да правим секс от време на време. Свикнахме така, без да се стига до нещо грозно или лошо, и още се обичаме. Той е най-добрият приятел, когото съм имала. И като оставим настрани татуировките, е най-стабилният и солидният.

— Защото не те е разочаровал.

Сила се огледа и кимна.

— Нито веднъж. Никога. Нямаше да се занимавам сега с всичко това, ако не беше Стив. Той ме научи. Нали е пето поколение строителен предприемач. Може да се каже, че опитите му да стане рок звезда бяха донякъде негов бунт срещу традициите в тяхната фамилия. Предпочитам да блъскам по струните на китарата, а не с чука по камъните и дъските — заявил той семейството си. Но накрая проумя, че е по-добър — според мен дяволски по-добър — с чука. Заех му малко пари за първата му сделка, една малка и жалка съборетина в южните квартали на Ел Ей. Той успя да преобрази къщата, направи я прекрасна, продаде я, върна ми заема и купи следващата. Попита ме не искам ли да се включа и така едното доведе до другото. Сега притежава собствена компания и едновременно поддържа ангажимента си в телевизията. Продължава да изкупува овехтели къщи и върти имоти за един милион долара. В момента урежда филиала си в Ню Йорк, защото се носи слух, че ще разгърне дейността си и по Източното крайбрежие. Беше на север, за да нагледа бизнеса си, и се отби тук, преди да се върне в Ел Ей.

— И е татуирал образа ти на задника си.

— В името на доброто старо време. А ти имаш ли?

— Татуировки? — Сепнат от изненада, изглеждаше глупаво. — Не. А ти?

Тя се усмихна и отпи от бирата.

— Много неща могат да се случат в един брак, дори и да е бил само за пет минути.

Форд доизяде пицата си, неспособен да мисли за нищо друго, освен за това каква ли татуировка е избрала Сила и къде по тялото й се намира.

Тази идея така го обсеби, че реши и Брид да има татуировка. Когато се прибра у дома, измислянето на подходящите символи му помогна да не мисли само за това дали Сила и Стив в момента обсъждат строителни планове, или са се отдали на добър секс.

Към два след полунощ очите му се умориха и силите му се изчерпаха. Все пак любопитството го подтикна да се приближи до предния прозорец за последно надзъртане към къщата на отсрещната страна. Лека усмивка изкриви устните му, когато забеляза лъч на фенерче да прорязва мрака по пътя към обора.

Ако Стив е изпратен да нощува в обора, вероятно за тази нощ не се предвиждаше добър секс.

— Дано да продължава все така — промърмори Форд, съблече се и се тръшна по лице в леглото си.

 

 

— Чу ли това? — Стив събуди Сила, което никак не бе трудно за него, понеже си поделяха нейния спален чувал.

— Какво? Не. Млъквай. — Сила се претърколи и се закле, че за следващата нощ Стив ще трябва да си търси друго място, където да преспи.

— Чух нещо. Като стон, като проскърцването на врата, когато се отвори от течението в празна къща в някой филм на ужасите. Ще отида да проверя.

— Забрави ли какво ти казах, когато ми предложи да правим секс?

— Отговори ми: не.

— Е, същият е отговорът и сега. Хайде, заспивай.

— Не разбирам как можеш да спиш сред цялата тази тишина. — Той се завъртя, после още веднъж, докато накрая тя го скастри да не й пречи да заспи. — Май че ти е нужна машина за бял шум^[2].

— По-добре да си беше донесъл свой спален чувал.

— Колко си жестока. — Целуна я по темето. — Ще съжаляваш, когато тук се появи някакъв планинец с див поглед и със секира в ръка.

— Когато се случи това, обещавам да се извиня. А сега млъквай или си върви. Майсторите ще дойдат в седем.

 

 

Изискано изработената месингова табла на леглото се блъскаше ритмично в червената стена, като звукът отмерваше точно нейните викове от удоволствие. Снопът лунни лъчи осветяваше тези кристалносини очи, които заблестяха, когато той проникна в нея. Тя извика името му и едва не запя, докато тялото й се извиваше под неговото.

Форд. Форд.

— Хей, Форд.

Събуди се с много силна сутрешна ерекция, заслепен от слънчевите лъчи. Изведнъж се изпълни със смътно чувство на срам, осъзнал, че Стив вика името му. Но поне членът му спадна.

Форд провря глава през прозореца и се провикна:

— Почакай! — Сетне грабна джинсите си, захвърлени снощи някъде тук в спалнята, преди да забърза надолу по стъпалата.

— Донесох ти понички — каза Стив веднага, щом Форд отвори вратата.

— Ъ?

— Абе, човече, ти какво, да не би още да не си се събудил?

Форд се вгледа първо в приветливата усмивка на Стив, а после и в кутията с понички „Криспи Кремс“.

— Чудесни са за кафето сутрин.

— Да, зная. — Форд се обърна и пое към кухнята.

Стив го последва.

— Прекрасна къща имаш, човече. Сериозно ти казвам. Умело използвано пространство, отличен подбор на материалите. Реших, че си станал, тъй като Сила вече идва, за да използва залата за фитнес. Та си казах, защо да не опитам да изтъргувам тези понички срещу малко време в твоята фитнес зала.

— Добре. — Форд извади чаша, включи кафемашината и отвори кутията с поничките, оставена от Стив върху шкафа. Уханието им го блъсна като удар от светкавица.

— С много кофеин и много захар — усмихна му се Стив, когато Форд си взе една, обилно напълнена с крем. — Това е най-добрият начин да започнеш деня, особено след някое яко чукане.

Форд изръмжа и свали от лавицата още една чаша.

— Тази сутрин Сила я очаква много работа, затова отидох да купя понички. Строителите са луди за понички. Хей, човече, виж кучето ти какви ги върши.

Форд се обърна към прозореца и видя Спок да тича и скача, да души и дебне.

— Да, това са неговите котки.

— Какви котки?

— Той обича да гони котки. Въображаеми. Само той ги вижда.

— Кучи син, ама че той точно това прави. — Стив се захили и се доближи до прозореца, забучил палеца си с пръстен на него в халката на колана си. — Значи може да намина следобед, заедно със Сила, в твоята зала за фитнес? Или да се отбия по-късно? Няма ли да объркам работата ти за днес?

— Няма. Всичко е наред. — От многото захар в поничките Форд съвсем се събуди, пък и първите глътки кафе окончателно прогониха съня от очите му. — Предположих, че ще спиш до късно. Вчерашният ти ден е бил дълъг и изморителен, пък и навярно не си успял да се наспиш добре в обора.

— Обичам дългите дни. — Стив пое чашата с кафето, подадена му от Форд, а после си сипа мляко от каничката, оставена на плота. — Какъв обор? Оборът на Сила? Сила не би ме оставила да спя в обора. Спах в единия ъгъл на спалния й чувал.

— О, така ли! — По дяволите. — Работих до късно снощи и те видях да отиваш нататък. Та си помислих, че…

— Не съм ходил натам. Човече, там цари пълен мрак. Направо непрогледен. А аз съм градско момче. — Навири глава. — Да не си видял някого да броди наоколо?

— Видях светлина. Като от лъч на фенерче. Беше късно, може би съм…

— Не е било халюцинация! — Потупа с ръка рамото на Форд, достатъчно силно, за да го накара да се олюлее. — Казах й, че нещо ми се счу, ама тя ми рече да млъквам и да заспивам. Та по кое време беше, казваш?

— Не знам. Май… малко след два.

— Да, точно тогава е било. И отиваше към обора, а? Трябваше да отидем и да проверим какво става там.

— Жалко. — Форд наля още кафе. — Мисля, че сега трябва да отидем. Но първо да си облека риза и да си обуя обувките.

— Мога ли да се кача горе? Иска ми се да огледам къщата.

— Добре. — Подразни го, че се чувстваше склонен да се сприятели с този тип, правил секс с жената, с която той искаше да се люби. Но трябваше да се стегне и да устои на този импулс. — Тогава… предполагам, че си донесъл тук своя спален чувал.

— Стига бе, човече. Аз винаги отсядам в хотели. Има рум сървис, барове, матраци с много възглавници. Сила ми даде само една, и то корава. Да ти се намира някоя резервна?

— Всъщност…

— Брей! Мили боже! Та това е Сила.

Преди Форд да успее да реагира, Стив се намъкна в ателието му и се загледа в скиците.

— Супер! Страхотно! — Стив притисна пръста си към ъгъла на една от скиците. — Възхитителни са. Ти си гений. Но това тук не напомня за Сийкър.

— Не. Нов образ, нови серии. Едва започвам.

— И със Сила като… като какво? Като модел, а? Уха! А тя знае ли?

— Да. Ние се разбрахме.

Стив кимна разбиращо, усмихна се и продължи да се вглежда в скиците.

— Усетих, че между вас прехвърчат искри още вчера, когато се отби в къщата. Но след като видях това тук, вече напълно разбирам защо снощи тя отхвърли плахото ми предложение да си припомним добрите стари времена.

— Тя… — Форд мислено стисна юмруци. — Значи… вие двамата не сте…

— Пътят ти е чист, човече. Смятам да ти го кажа направо — да правиш секс с нея е едно нещо, и то ако тя го иска. Но да й играеш номера — това е съвсем друго. Ако го направиш, ще ти изтръгна сърцето, преди още да е спряло да тупти. А иначе? Ще си останем добри познати.

Форд се вгледа изпитателно в лицето на Стив и реши, че всяка изречена от него дума беше кристална истина.

— Хайде да вървим. Само да си обуя обувките.

Стив надникна в банята, а после и в спалнята на Форд.

— Много светлина имаш тук. Та как още не си я оправил?

— Какво? Да оправя светлината?

— Хайде, не се прави, че не разбираш. — Стив поклати глава, докато Форд си нахлузваше тениската. — За Сила ти говоря. Как още не си я свалил? Щях да го надуша, ако бе го сторил. Та тя е тук вече почти цял месец.

— Слушай, не мисля, че това е твоя работа. Не че искам да те обиждам.

— Няма значение. Но аз виждам какво става, защото никой не е по-наясно с това от мен. Не искам да кажа, че тя ми е като сестра, защото ще бъде извратено, имайки предвид общото ни минало.

Форд приседна на леглото, за да си обуе обувките.

— Дамата предпочита да не бърза. Затова и аз го давам бавно. Това е.

— Мъдро решение. Харесваш ми, така че ще ти дам един съвет. Тя е мъчна и жилава. Сама се справя с всичко, което й се изпречи. Но у нея има дълбини, които крият много болка. Тъй че трябва да бъдеш много внимателен, като стигнеш дотам.

— Нямаше да се занимава с това, с което се е заела сега, ако нямаше дълбини и ако в тях нямаше болка.

— Добре. Нека да се държим като мъже и да проверим обора.

 

 

Сила се протегна и разкърши схванатия си гръб. Беше в помещението, което предвиждаше да използва за пералня. Както подозираше, старият пожълтял линолеум покриваше надраскан, но все още в добро състояние дървен под, който можеше да бъде спасен. Предпочиташе да работи на горния етаж с мощни инструменти, но реши, че е по-добре да се поизпоти тук, като махне линолеума. Нейният дърводелец горе не се нуждаеше от помощта й, особено в присъствието на Стив, така че…

През прозореца видя Стив, който очевидно не отиваше на горния етаж. Продължи направо към обора, придружаван от Форд. Сила остани инструментите и изтича навън, за да разбере защо Стив се размотава, вместо да надзирава работата на майсторите.

Вратата на обора зееше отворена. Завари вътре двамата мъже. Като че ли спореха кой пръв да се покатери по стълбата до сеновала.

— Какво, по дяволите, търсите тук?

— Проверяваме — отвърна й Стив. — Можеш ли да ни кажеш дали липсва нещо?

— Не. Защо, трябва да липсва?

— Форд каза, че видял тази нощ някой да се прокрадва насам.

— Не съм споменавал някой да се прокрадва. Казах само, че видях някой с фенерче тази нощ.

— Да се напъхаш в чужда собственост посред нощ с фенерче в ръка си е прокрадване — убедено заяви Стив. — Нали ти казах, че чух нещо.

Сила поклати глава и се извърна към Форд.

— Успял си да видиш как някой се прокрадва към моя обор в мрака посред нощ, и то от отсрещната страна на улицата?

— Не съм съгласен да се говори за прокрадване. Видях само лъч от фенерче. Изместваше се в посока към обора.

— Може да е било някакво отражение. От лунната светлина или нещо друго.

— Много добре зная как изглежда лъч от фенерче.

— Освен това — прекъсна ги Стив, — когато ние сега отворихме вратата, тя изскърца. Това бе същият звук, който чух тази нощ. Някой е влизал. А тук са струпани много вещи, Сила.

— И е съвсем ясно, че още са си на мястото.

— Но може нещо да липсва — отбеляза Форд. — Пълно е със стари неща. Възможно е някой злосторник да се е опитал да проникне, но се съмнявам да е наясно какво ценно има или къде точно си го оставила след последното си ровене.

— Добре де, не искам да споря. — Тя опря ръце на кръста си и се загледа в купчините. Дали беше подредила така кутиите? Онзи счупен люлеещ се стол не беше ли обърнат наляво?

Как можеше, по дяволите, да помни такива неща?

— Прегледах доста неща, но още не съм открила нищо ценно. Ах, да — продължи, преди Стив да вземе думата, — сещам се, че за много хора кражбата на чаената лъжичка, с която Джанет Харди е взимала захар от захарницата, може да си заслужава труда.

— Кой знае, че си донесла тук вещи от къщата?

— Всички — отговори Форд на въпроса на Стив. — В къщата работят много хора и всички те са видели как Сила ги е домъкнала. Дори са й помагали. Така че един от тях се е разприказвал пред приятели, те пък го казали на свои познати и така нататък.

— Ще сложа катинар.

— Разумна идея. А какво стана с писмата?

— Какви писма? — попита Стив.

— Да си споменавала на някого, освен на мен, за писмата, които си намерила на тавана?

— На баща ми, но не мисля, че…

— Намерила си писма на тавана? — прекъсна я Стив. — Тайни писма? Човече, това ми прилича на някое от криминалетата, които дават по Би Би Си.

— Ти никога не гледаш криминалета.

— Бих ги гледал, ако в тях участват красиви англичанки. Та какви са тези писма?

— Писма, написани до баба ми от мъж, с когото е имала любовна връзка година, преди да умре. Е, да, писмата са тайни. Тя ги е скрила. Казах само на Форд й на баща ми… който вероятно е споделил това с мащехата ми. Но не вярвам други да са узнали за тях. — Поне така се надяваше. — Освен ако… — Затаи дъх. — Сега се сещам, че като го казах на баща ми, бяхме край един отворен прозорец, затова го дръпнах да се отдалечим. Но ако някой от работниците е бил близо до прозореца, може да е чул.

Потърка очи.

— Глупава работа. На всичкото отгоре вчера сутринта попитах майка ми дали е знаела за някакъв любовник на Джанет малко преди смъртта й. Ако й скимне, тя би могла да се раздрънка. Пък и в момента ми е бясна.

Стив я потупа по рамото.

— Нищо ново, кукло.

— Зная. Но както се беше вкиснала, като нищо може да е изпратила някого да рови тук, да търси нещо ценно.

— Дай ми писмата и всичко друго, на което държиш. Никой няма да ги търси при мен — добави Форд, когато тя смръщи вежди.

— Може би. Остави ме да го обмисля.

— Сега остава само — намеси се Стив — да се появи някакъв планинец с див поглед и със секира в ръка. Прав ли съм? Или можем да се качим горе, както предложи Форд, за да проверим дали в сеновала няма някакви трупове или части от тях.

— О, за бога! — ядоса се Сила и се обърна към стълбата.

Форд обаче й препречи пътя.

— Аз ще се кача.

Той изпробва тежестта си върху всяка пръчка от стълбата, защото въображението му помагаше нагледно да си представя как полита надолу, за да си изпочупи костите на бетонния под. Като стигна догоре, грубо изруга.

— Какво има? — провикна се Сила.

— Нищо. Само вехтории. Тук горе няма нищо. Не се вижда дори една отрязана глава на някой странстващ селски труженик.

Когато слезе долу, Сила го улови за ръката и потръпна, като видя голяма треска от стълбата, забита в дланта му.

— Влязла е доста надълбоко. Ела вътре и ще я извадя.

— Мога…

— Докато вие си играете на чичо доктор, аз ще си взема колана с инструментите и се залавям с мъжка работа — заяви Стив.

Сила го стрелна с поглед.

— Крайно време беше.

— Ще трябва пак да донеса понички. Но по-късно — подхвърли Стив на Форд и излезе навън.

— Той ти е донесъл понички? — попита Сила.

— Да. Като подкуп, за да ползва фитнес залата.

— Хм. Да влезем вътре, за да извадя тази треска. Предполагам, че те е събудил.

— Правилно предполагаш. — Форд бутна вратата на обора и тя се захлопна зад тях. — И прекъсна един вълнуващ сън, включващ теб, червена стая и месингова табла на леглото. Но поничките с крем почти компенсираха разочарованието ми.

— Стив вярва в силата на поничките. И така, какво правех аз в тази червена стая с легло с месингова табла?

— Трудно е да се опише. Но мисля, че мога да ти го покажа.

Тя го погледна в очите, толкова зелени, със златисти пръстени.

— Нямам червена стая. Нито пък ти.

— Ще отида да купя червена боя.

Тя се засмя и тръгна към вратата на пералното помещение, но само след секунда гърбът й бе притиснат към стената на къщата. За пореден път се изненада колко силни, властни и опасни можеха да бъдат устните му. Същите устни, си каза тя в суматохата, докато нападнаха нейните, които можеха да й се усмихват толкова очарователно, да й говорят леко провлечено за всекидневните грижи. И тогава те се впиха в нейните и жарта им се плъзна из тялото й като пристъп на треска.

Преди да отстъпи назад, той леко захапа долната й устна.

— Помислих си, че през нощта Стив е тръгнал към обора, за да спи там.

— Защо ще спи Стив в обора? — На пламналия й мозък бе нужна цяла минута, за да сглоби цялата картина. — О! Ние всички сме зрели хора, Форд. Няма да пращам Стив да спи в обора.

— Да, досетих се. Но ще му дам назаем стария си спален чувал. Не съм го използвал от петнадесетина години, откакто спането в чувал върху гола земя престана да ме вълнува. На него ще му харесва. Защото е като на Спайдърмен.

— Ти имаш спален чувал като на Спайдърмен?

— Получих го за осмия си рожден ден. Беше страхотен и още не е изгубил напълно очарованието си. — Наведе се, докосна устните й със своите и отвори вратата пред нея. — Безкрайно съм щастлив, че Стив ще го ползва, докато е тук.

— Много добър съсед си ти.

— Не чак толкова.

Тя отвори комплекта за първа помощ и провери съдържанието му.

— Тук има всичко, което ми трябва. Нека да го направим отвън, на светло. — Те излязоха на верандата и тя му посочи с ръка да седне. После взе малко памук и кислородна вода, за да му промие раната.

— Не е проява на добросъседство — продължи Форд, — защото мотивите ми са изцяло егоистични. Просто не искам да спи с теб.

Тя го стрелна с поглед, въпреки че беше заета да чисти със спирт иглата и пинцетите.

— Така ли?

— Ако ти искаше да спиш с него, тогава за мен нямаше да има щастие на тази земя.

— А как разбра, че не искам? Че не съм го направила?

— Защото искаш да спиш с мен. Оу! — Погледна към дланта си и мястото, където върхът на иглата се вряза в кожата му, за да стигне до края на тресчицата. — Господи.

— Прекалено надълбоко се е забила, за да излезе сама. Изсмучи кръвта. Ако исках да спя с теб, защо още не съм го направила?

Изгледа предпазливо иглата в ръката й.

— Защото още не си готова. Но аз мога да чакам. Само че — да не ме намушкаш пак — проклет да съм, ако позволя да спиш с някой друг. Няма значение дали ще е или не в името на доброто старо време. Искам да те обгърна, цялата. И искам ти да си мислиш за това.

— Значи си готов да дадеш на Стив скъпоценния спален чувал на Спайдърмен, за да не мисля за него и да не задоволявам нуждите си, като спя с него само защото ми е подръка.

— Горе-долу.

— Погледни натам.

Форд изви глава в посочената от нея посока. Остро, рязко убождане го накара да подскочи. Докато ругаеше, Сила измъкна голямата треска с пинцетите.

— Искаш ли я за спомен?

— Не, благодаря.

— Готов си. — Тя прибра комплекта, а после го сграбчи за косата и притисна жадно устните си в неговите. Но също тъй бързо спря целувката и се надигна. — Можеш да помислиш върху това, докато чакаш.

Усмихна му се закачливо и влезе в къщата, като остави мрежестата врата да хлопне зад гърба й.