Нора Робъртс
Как ангелите плачат (24)

24.

Всеки ден идваха нови посетители. Някои посрещаше с добре дошли, а на други не обръщаше внимание. Нямаше какво друго да стори, освен да се прави, че не забелязва натрапниците, които паркираха колите си от другата страна на улицата или стояха отстрани на шосето и правеха снимки на къщата, земите наоколо и на самата нея. Отминаваше с безразличие онези работници, които с радост позираха пред обективите. Не можеше да ги обвинява, че и те искат да получат своите петнадесет минути слава.

Рано или късно, казваше си Сила, интересът ще заглъхне. Когато зърваше някой папарак да я следи, докато пазаруваше в железарията или дърводелския магазин, тя не го удостояваше с внимание. Когато в таблоидите или клюкарските списания виждаше снимки на дома си или свои, насочваше мислите си в друга посока. А когато пиар агентката на майка й се обади с молба да даде интервю, придружено със снимков материал, тя просто й затвори телефона.

Беше се потопила в работата си и се молеше някое от холивудските „лоши момичета“ да направи нещо скандално, за да отвлече вниманието от нея. Докато горещият юли отстъпваше на приближаващия август, тя се съсредоточи върху къщата. Имаше много работа.

— Защо искаш мивка и тук? — поиска да узнае Бъди. — Нали ще поставим мивка ето там?

— Честно да ти кажа и аз не зная защо, Бъди. Просто искам още една мивка тук. — Посочи с пръст към последния и окончателен чертеж на кухнята. — Миялната машина трябва да е тук, след това хладилникът, а ето там ще се постави допълнителната мивка в работния блок в средата.

— Ти си решаваш — промърмори той с обичайния си тон, с който искаше да намекне, че не разбира нищо от тези работи. — Но ти обръщам внимание, че ако разположиш кухненския блок тук, ще трябва да срежеш плота.

— Отгоре ще има дъска за рязане. Когато искам да режа нещо, ще е отгоре, а когато искам да измия нещо, ще се плъзга настрани.

— И какво ще миеш?

— Господи, Бъди, да речем зеленчуци.

Той смръщи вежди.

— Тогава какво ще миеш в другата мивка? — не се предаваше водопроводчикът.

— Кръвта от ръцете си, след като те намушкам смъртоносно с отвертката.

Устните му се изкривиха в усмивка.

— Доста странни идеи ти идват.

— Така ли? Почакай само да чуеш тази. Искам кран за пълнене^[1].

— Смяташ да сложиш две проклети мивки и искаш едната от тях да има от онези джунджурийки, които се въртят на рамо от стената над печката, за да ти пълни тенджерите с вода?

— Да, точно така. Може да пълня големи тенджери за спагети с вода или просто да си мия краката. Или да сваря в някой казан главата на твърдоглави водопроводчици, които постоянно спорят и се заяждат с мен. Може и да съм развила мания за кранове, но искам точно такъв.

Стана, отиде до стената и очерта един кръг с дърводелския молив.

— И го искам точно тук.

Мъжът вдигна поглед към тавана, сякаш питаше Бога какви дяволи я бяха прихванали тази жена.

— Ще трябва да прекарвам допълнителни тръби, да пробия стената, за да ги прекарам отдолу и свържа с общия водопровод.

— Зная.

— Е, къщата си е твоя.

— Именно.

— Чух, че си купила още една, онази стара съборетина в Бинг.

— Правилно си чул — кимна Сила и усети приятни тръпки на вълнение. — Едва ли ще финализираме сделката преди октомври, но ще стане.

— Предполагам, че и там ще искаш от тези префърцунени джаджи?

— Ще останеш доволен да чуеш, че там ще се придържаме към по-основни неща — стисна устни, за да не се разсмее, когато видя разочарованието, изписано на лицето му.

— Така приказваш сега. Е, мога да започна в четвъртък.

— Страхотно — рече тя и го остави да се мръщи й пресмята.

По график кухненските шкафове щяха да са готови до след две седмици и можеше временно да останат на склад, докато се приключи с поставянето, свързването и изпробването на водопроводните тръби. Стената ще се замаже отново, след това ще се боядиса, ще се постави подовата настилка. Ако плоскостите за плота и работния блок пристигнат навреме, за деня на труда можеше да довърши кухнята, като щеше да остане само да се подредят ремонтираните уреди.

Защо пък да не устрои купон, за да го отпразнуват? Нищо, че планирането на купон може да донесе лош късмет.

— Чук-чук! — Кати Мороу надникна през предната врата. — Брайън каза, че няма да имаш нищо против, ако вляза направо.

— Разбира се, че нямам. Как си?

— Добре, освен дето умирам от любопитство. Брайън все ми разказва колко прекрасно било всичко, затова двамата с Том решихме да дойдем и да видим. Том е отзад, където си изградила онази каменна стена. Брайън каза, че там ще има храсти.

— Така се добавя височина и дълбочина на двора, а и ще остане по-малко морава за косене.

— Не мисля, че Брайън някога е вършил толкова много работа за клиент — имам предвид частен. Обикновено той… О, Сила! Тук е толкова красиво!

Поруменяла от гордост, младата жена наблюдаваше как Кати обикаля из дневната.

— Всичко е довършено, с изключение на пода, ще поставим всички подове едновременно. Разбира се, остават мебелите, аксесоарите, картините, завесите на прозорците и още някои по-незначителни подробности.

— Стаята е толкова просторна и светла. Харесва ми. И онези детелини по яката на корниза, или както там се нарича?

— Медальон. Да, Доби свърши страхотна работа. А всички декоративни елементи са в архитектурния стил на къщата. Не знам как е изглеждало всичко някога. Нямам снимки, на които да се вижда, а баща ми не си спомня. Но аз мисля, че стилът е бил чист арт енд крафтс^[2].

— Много е хубаво. Но, о, боже, каква камина!

— Сърцето на стаята. — Сила приближи до нея и погали тъмносиния гранит. Исках да се издига до стената, както небето се извисява над планините. А наситеният цвят изисква полицата да е по-твърд материал.

— Преди не беше ли… Да, беше тухлена.

— Опушена от дима и напукана, а огнището не е отговаряло на изискванията, както се вижда от прегорените дъски на пода, където са падали въглените.

— Странно е, че си спомням за тази стая и за къщата като цяло като за много модерна. Имаше дълъг диван със светлорозова дамаска с бели сатенени възглавници. Бях толкова впечатлена. Както и от начина, по който Джанет седеше върху него, облечена в синя рокля. Беше толкова красива. Е, всички бяха — додаде със смях Кати. — Знаменитостите, богатите, прочутите и важни личности. Не можех да повярвам, че и аз съм тук, сред тях. Бяхме поканени само защото бащата на Том беше влиятелна местна фигура, но не ми пукаше. Били сме тук три пъти и всеки път беше почти болезнено вълнуващо преживяване. Господи, та аз бях по-млада от теб, когато за последен път бях в тази къща — по онова време, искам да кажа. Сякаш е изминала цяла вечност. — Въздъхна с тъга по-възрастната жена. — Последният път беше на коледното празненство. Спомням си прекрасната украса, светлините. Шампанско, безброй чаши с искрящо шампанско, музиката. Онзи изумителен диван. Гостите я молеха да попее и накрая тя се предаде. До прозореца имаше малък бял роял и… О! Как се казваше онзи мъж, с когото всички смятаха, че има страстен роман… композитора? Накрая се оказа, че бил гей. Почина от СПИН.

— Лени Айзнър.

— Да, да. Боже, страхотен красавец. Както и да е, той свиреше, а тя пееше. Истинска магия. Трябва да е била Коледата, преди вуйчо ти да загине. Съжалявам — сепна се Кати. — Унесох се в спомени.

— Не, няма нищо. Бих искала да узная какво е било тогава. Каква е била тя.

Кати приглади назад кичур от лъскавата си коса.

— Мога да ти кажа, че Джанет Харди сияеше като най-ярката звезда на небето. Мисля, че да, Мариана беше само на няколко седмици и за пръв път я оставяхме на детегледачка. Бях толкова нервна и се притеснявах, защото все още не бях отслабнала след раждането. Но Джанет ме попита за бебето и ме увери, че съм много хубава. Беше много мило от нейна страна, защото докато бях бременна с Мариана, бях заприличала на кит, а онази вечер може би съм била като хипопотам. Спомням си го, защото свекърва ми натякна няколко пъти, че съм изяла твърде много сандвичи. Как съм щяла да отслабна, след като ям толкова много? Голяма напаст беше тази жена. О, обаче си спомням колко хубав изглеждаше бащата на Том онази вечер. Толкова стилен и елегантен, и как флиртуваше Джанет с него, което вбеси свекърва ми, а на мен ми достави голямо удоволствие.

Тя се засмя, развеселена от спомена.

— Ние никога не сме се разбирали — майката на Том и аз. Да, свекърът ми беше много хубав през онази нощ. Никой не би повярвал, че ракът ще го погуби само след дванадесет години. Джанет и Дрю — Андрю, бащата на Том — бяха застанали точно тук. А сега и двамата ги няма. Господи, наистина съжалявам. Защо заговорих за такива тъжни неща?

— Такива са старите къщи. Изпълнени са с живот и смърт.

— Предполагам, че си права. Но сега става дума за живота, нали, и за това какво си направила тук. О, съвсем забравих! Донесох ти две мимози.

— Донесла си ми коктейли?

Кати избухна в гръмогласен смях и се хвана за корема.

— Не, храсти. Е, ако ги посадиш, ще станат около метър след няколко години. Аз засадих двадесетина от тях от семена, за да ги подарявам. Имам в двора си две красиви пораснали мимози. Но няма да ти се обидя, ако не искаш да се главоболиш с тях. В момента са едва двадесетина сантиметра високи и още няколко години няма да цъфтят.

— С удоволствие ще ги посадя.

— Оставих ги на верандата, те са в пластмасови сандъчета. Искаш ли да ги занесем на Брайън, за да прецени къде е най-подходящо да се засадят?

— Те са първият ми подарък за новия дом — отбеляза Сила, докато излизаха от къщата. Взе едното сандъче с нежните зелени стъбла. — Харесва ми идеята да ги засадя толкова млади, така година след година ще мога да ги наблюдавам как растат. Странно е, че ти заговори за онова коледно празненство. Аз също мислех да устроя парти, да кажем за Деня на труда.

— О, би било чудесно! Ще бъде страшно забавно.

— Проблемът е, че къщата няма да бъде изцяло завършена, дори няма да съм успяла да я обзаведа и декорирам, нито пък…

— Кой го е грижа за това? — Кати смушка жизнерадостно с лакът Сила в ребрата. — Когато я завършиш напълно, ще организираш още един купон. А това ще бъде като… прелюдия. Ще се радвам да ти помогна, сигурна съм, че и Пати ще се включи. Също и майката на Форд. Всъщност, ще ти се разсърдим, ако не ни пришпориш да ти помогнем.

— Може би ще го направя. Може би. Ще си помисля.

След като работниците си отидоха и двете крехки стръкчета с нежните си като розов пух пъпки, на които щяха да са нужни още години, за да разцъфнат, бяха посадени в едно слънчево местенце на границата между двора и незасятите полета, къщата притихна смълчана, а Сила седна върху една обърната с дъното нагоре кофа във всекидневната на къщата, принадлежала някога на баба й. Сега беше нейна.

Представи си помещението, изпълнено с оживена тълпа красиво облечени гости, с елегантни прически и искрящи бижута. Разноцветните коледни лампички, меката светлина на свещите и отблясъците от огъня в камината.

Бледорозовият диван с белите сатенени възглавнички.

И Джанет, най-бляскава от всички, да се носи плавно из стаята от гост на гост в изисканата си синя рокля, с чаша искрящо шампанско в ръка.

Сега внучката й седеше върху обърната кофа, заслушана в гласовете от миналото, потопена в призрачното ухание на коледното дърво.

Форд я намери сама в средата на стаята, сред гаснещия сумрак на късната лятна вечер.

Тя е напълно сама, помисли си Форд. Не просто усамотена, нито отдъхваща си, унесена в мисли, а напълно сама и много, много далеч.

Искаше си я обратно и затова приближи и коленичи пред нея. Удивителните й очи, зареяни нанякъде, останаха така още миг, сетне още един, после се върнаха, върнаха се при него.

— Тук е имало коледно тържество — промълви тя. — Трябва да е било последното коледното празненство, което е организирала, преди Джони да загине. Навсякъде имало светлини, звучала музика, къщата е била пълна с хора. Красиви хора. Хапвали са сандвичи, леело се е шампанско. Тя пяла за тях, а Лени Айзнър свирил на пианото. Тук е имало розов диван с бели сатенени възглавници. Кати ми разказа. Прилича на Дорис Дей^[3], нали? Яркорозов диван. В никакъв случай не бих могла да си позволя такъв сега — яркорозово сред тези опушено зелени стени.

— Това е само боя, Сила, само платове.

— Това е израз на същността. Модата и стиловете се менят, идват и си отиват, но същността остава. Розовият диван с белите сатенени възглавници не съм аз. Промених го и не съжалявам. Тази къща никога няма да бъде бляскава и елегантна, както е била при нея. И това ме устройва, но понякога, когато остана сама тук, имам нужда — зная, че звучи напълно откачено — но ми се иска да я попитам дали устройва и нея.

— И устройва ли я?

Тя се усмихна и потърка лице в неговото.

— Още мисли за това — отдръпна се назад и въздъхна. — Е, след като правя налудничави изявления, сигурно не след дълго ще започна да ти задавам и откачени въпроси.

— Хайде да излезем на верандата. Схванах се в тази клекнала поза. — Той я издърпа на крака.

Двамата седнаха на стъпалото на верандата, а Спок се шляеше лениво из двора.

— Сигурен ли си, че това е секторът за откачените въпроси?

— Абониран съм за целия сезон.

— Добре. Познавал ли си дядото на Брайън? Бащата на баща му?

— Бегло. Той почина още като бяхме деца. По-скоро ми е останала някаква представа за него. Висок и мускулест тип. Силен.

— Онази Коледа той трябва да е бил на колко — може би шестдесет години? По време на последното коледно празненство.

— Не зная. Предполагам, че е бил някъде толкова. Защо питаш?

— Не е бил много стар — заключи Сила. — Джанет е харесвала по-възрастните мъже, както и по-младите, мъже от всякаква възраст, вероизповедание и раса.

— Ти смяташ, че дядото на Брайън и Джанет Харди са имали нещо? — В смеха му прозвучаха едновременно изненада и удивление. — Това е… странно.

— Защо?

— Ами, ако си представиш, че бабите и дядовците ни са имали любовни връзки, това означава да си ги представиш как правят секс, а това си е малко странно.

— Не чак толкова, ако баба ти си е останала завинаги на тридесет и девет.

— Права си.

— Освен това бабите и дядовците наистина правят секс, и имат право на това.

— Съгласен, но не искам да си го представям, защото в такъв случай ще започна да си представям как и баба ми и дядо ми го правят, разбираш ли? Разбираш ли? — Форд я перна игриво по ръката. — В главата ми е като цифрова телевизия, образите веднага започват да изскачат, а това ме плаши до смърт. Много ти благодаря.

— Да, определено тук е секторът за откачените въпроси. Форд, може би той е написал писмата.

— Моят дядо?

— Не. Ами, всъщност, да, след като го спомена. Той си е падал по нея, сам си го призна. Направил й е всички онези снимки.

Форд зарови лице в шепи.

— В момента главата ми гъмжи от ужасни, ужасни образи.

— Би ли ти казал, ако го попиташ?

— Не зная и не смятам да го питам. За нищо на света. Предупреждавам, че ще се преместя от този откачен сектор на верандата.

— Почакай, почакай. Ще сменим дядовците. Нека да се съсредоточим в този на Брайън. Не е много вероятно твоят дядо да пази всички снимки, при това с мили чувства, ако любовната им история е завършила толкова зле. Но дядото на Брайън е подходящ, нали? Силен, влиятелен. Женен. Женен, със семейство и много успешна — обществена — кариера. Той би могъл да е авторът на онези писма.

— След като вече от около четвърт век не е между живите, ще е трудно да се докаже каквото и да било.

Това е пречка, помисли си младата жена, но не непреодолима.

— Сигурно някъде е останало нещо, написано от него.

— Навярно. — Форд въздъхна. — Да.

— Ако мога да се сдобия с нещо с неговия почерк и да го сравня с почерка от онези писма, тогава ще знам със сигурност. И двамата вече са мъртви и историята ще приключи. Няма да има смисъл да се изважда наяве. Но…

— Ти ще знаеш.

— Аз ще знам и ще мога да забравя тази част от живота й, която никога не съм мислила, че ще открия.

— А ако не съвпадат?

— Предполагам, че ще продължа да се надявам някой ден да открия истинския човек, на когото да задам въпросите си.

— Ще видя какво мога да направя.

 

 

На Форд му бяха нужни два дни, за да реши как да постъпи. Не би могъл да излъже. Не че беше неспособен на това просто никак не умееше да се преструва. Единственият начин да успее беше човекът, когото лъжеше, да го съжали и да се престори, че му вярва. Беше се научил да казва истината, независимо от последиците.

Наблюдаваше как Брайън и Шана разстилат голяма купчина торфен мъх край издигнатата каменна стена.

— Би могъл да вземеш една лопата — подкани го Брайън.

— Бих могъл, но е доста по-приятно да наблюдаваш отстрани и да се възхищаваш. Особено да наблюдаваш и да се възхищаваш на дупето на Шана.

Тя любезно се изкиска.

— Всички знаем, че зяпаше моя задник — не му остана длъжен Брайън.

— Истина е. Шана е само за параван. За да е по-убедителна, може би трябва да се наведе още малко и… сразен съм — додаде Форд, когато тя последва инструкциите му и се засмя.

Тримата бяха приятели откакто се помнеха, помисли си Форд. Още една причина лъжата да бъде изключена. Не му оставаше нищо друго, освен да подхване нещата по-отдалече.

— Какво ще засадите там?

Брайън се изправи, изтри потта от челото си, сетне посочи към малките храсти в сандъчетата.

— Свърши нещо полезно, след като нямаш друга работа. Донеси ги тук, за да ги разположим и да видим как ще изглеждат.

— Той е вкиснат, защото си вземам десет дни отпуска. Отивам в Ел Ей да посетя Стив.

— Така ли? — Форд вдигна сандъчето с азалията. — Значи…

— „Бъдещето не е написано.“

Как да не обичаш жена, която цитира „Терминатор“!

— Поздрави го от мен.

Той изчака да подредят растенията, които им занесе, след това да ги разместят, да се впуснат в оживен спор помежду си и накрая да млъкнат, вперили критични погледи в аранжировката.

— Добре, прав си — призна Шана. — Ще сменим местата на онзи рододендрон и тази андромеда.

— Аз винаги съм прав. — Брайън се мушна самодоволно с палец в гърдите. — Тъкмо затова съм шефът.

— Щом си шеф, може ли да си починеш за малко? — попита го Форд. — Искам нещо да ти кажа.

— Разбира се. — Кимна приятелят му и двамата се отдалечиха.

— Виж, това трябва да си остане между нас двамата — поде Форд. — Сила намери няколко писма, писани до баба й от някакъв мъж, с когото е имала любов на връзка.

— И?

— Голям таен роман, защото онзи тип е бил женен, но двамата са се разделили малко преди тя да умре.

— Пак повтарям: и?

— Ами, писмата не са били подписани. Джанет ги е запазила и ги е скрила, така че се превърнали в Тайнствените писма. Всъщност ние мислехме, преди нападението на Хенеси, че нахлуванията в къщата са опити на тайнствения мъж да си вземе писмата.

— Той няма ли да е на поне сто години?

— Може би, но не е задължително. Много мъже, прехвърлили седемдесетте някога са чукали жени, които не са им били съпруги.

— Шокиращо разкритие — подсмихна се Брайън. — Хей, може би наистина е бил Хенеси, който е въртял дива и страстна любов с красивата и секси филмова звезда, макар да мисля, че той винаги си е бил един сухар.

— Не е невъзможно. Но малко по-вероятен кандидат е… Виж, тя е познавала дядо ти, а той е бил влиятелен мъж тук, бил е канен на нейните партита.

Форд стоеше и се почесваше неловко по главата, докато Брайън се преви надве от смях.

— Исусе! Исусе! — едва успя да изрече. — Покойният Андрю Мороу да мърсува с Джанет Харди?

— Струва ми се по-вероятен кандидат — настоя Форд.

— Не и в моя свят, Сой. Аз не го помня много добре, но у мен се е съхранил образът на строг и много морален тип.

— А пък в моя свят много моралните типове често се измъкват, за да се насладят на забранени удоволствия, преди да се приберат у дома при съпругата и децата си.

Брайън изведнъж стана сериозен и се замисли.

— Хм, може би си прав. Бог знае, че с баба ми сигурно не се е живяло лесно. Дори водата никога не беше мокра за тази жена. Господи, тя постоянно натякваше за нещо на майка ми. Чак до самата си смърт. Ще е нещо като отмъщение — реши накрая той, — ако Големият Дрю Мороу е имал няколко забежки с Джанет Харди.

Няма да е лъжа, ако не спомене бременността и грозния и заплашителен тон на последните писма. Просто… няма да го спомене.

— Имаш ли нещо, което дядо ти е писал? Картичка за рождения ден, писмо, каквото и да е?

— Не. Но предполагам, че майка ми ще има. Тя пази разни стари писма и документи.

— Можеш ли да вземеш нещо, написано с неговия почерк, но без да й казваш за какво ти трябва?

— Вероятно. Тя ги занесе с някои стари мои вещи в гаража. Училищни тетрадки, картички, такива боклуци. Може би сред тях ще открия каквото ти трябва. От години ми мърмори да си ги занеса у дома. Бих могъл да ги взема и да ги прегледам.

— Страхотно! Много ти благодаря.

— Хей! — извика Шана. — Вие, момчета, ще свършвате ли с приказките или аз сама трябва да засадя цялата тераса?

— Мрън-мрън! — извика й в отговор Брайън.

Форд я огледа. Добре сложена, цапната в устата и красива.

— Как така между вас двамата никога не имало нещо? — попита приятеля си. — Изпуснахме момента и тя се превърна в моя сестра. — Брайън сви рамене. — Но сме сключили споразумение. Ако и двамата сме сами, когато навъртим четиридесет, ще отскочим за една седмица до Ямайка и ще прекараме цялото време в див и необуздан секс.

— Е, желая ви късмет.

— Дотогава има само девет години! — подвикна след него Брайън и закрачи към Шана.

За миг Форд се закова зашеметен. Девет години? Толкова ли оставаха? Не се бе замислял, че един ден ще стане на четиридесет. Четиридесет си беше ново десетилетие. Десетилетието на възрастните.

Как така му оставаха само девет години?

Пъхна ръце в джобовете си се запъти към къщата при Сила.

В кухнята от плота бе отрязано голямо парче и през дупката в пода се виждаха стари водопроводни тръби, навярно пълни с пияни орди всевъзможни гадинки. Бъди къртеше широко парче от мазилката на стената.

Той се извърна, стиснал в ръка някакъв голям инструмент, който заприлича на Форд на метална глава на папагал с дълъг врат на жираф.

— Кой, по дяволите, си слага проклет кран над проклетата печка? — гневно попита Бъди.

— Не зная. Ъъъ, може би в случай на пожар?

— Стига глупости.

— Ами не ми хрумна нищо по-добро. Сила наоколо ли е?

— Тази жена винаги е наоколо. Провери на тавана. Тоалетни на тавана — промърмори Бъди и отново се залови за работа. — Кран над печката. Следващото ще е вана в спалнята.

— Всъщност, аз съм виждал… Не, нищо — припряно додаде Форд, когато Бъди се извърна и го изгледа с присвити очи. — Не съм виждал нищо.

Той се разходи из къщата, видя, че в коридора и преддверието первазите са почти завършени. На втория етаж надникна в две стаи. В тях все още се усещаше миризмата на леко опушената светлокафява боя по стените. В голямата спалня се вгледа в трите цветни ивици, бръснати с четката върху стената. Очевидно тя още се колебаеше между сребристосиво, сиво-синьо и матово златисто.

Запъти се по коридора, а сетне пое нагоре по разширените, довършени стълби. Сила беше с Мат, двамата държаха мостра от дърво и я разглеждаха на светлината, нахлуваща през прозореца.

— Да, харесва ми контрастът между дъба и ореха — кимна Мат. — Знаеш ли какво бихме могли да направим? Первазът може да е от орехово дърво. Така ще имаш своя… Здрасти, Форд.

— Здрасти.

— Имаме работно съвещание — осведоми го Сила. — За пода.

— Продължавайте.

— Добре, ето така. — С молив в ръка Мат започна да чертае върху неизмазаната стена, а вниманието на Форд се отклони към мазките боя на отсрещната стена. Единият от цветовете беше същият нюанс на сребристосиво като на долния етаж, имаше и топъл светложълт, който си съперничеше с цвят, който Форд би определил като кайсиев.

Надникна в банята и огледа плочките.

Върна се и чу, че Мат и Сила вече бяха постигнали съгласие за материала и дизайна.

— Ще започна да работя върху това в работилницата си — каза й Мат.

— Как се чувства Джоузи?

— Нетърпелива, а и горещините я измъчват. Ядосва се защо миналата зима не си е направила добре сметка, за да съобрази, че ще е бременна през цялото лято.

— Цветя — предложи Форд. — Купи й цветя на път за къщи. Пак ще й е горещо, но ще бъде щастлива.

— Добра идея. Ще проверя дали дъските за пода ще пристигнат във вторник. Ако няма нова издънка, ще започнем да го редим от тази стая. Розите ще свършат работа, нали? — попита той Форд.

— Те са класика в жанра.

— Добре. Ще те информирам за дъските, Сила.

Мат се запъти към долния етаж, а Форд пристъпи към нея, повдигна брадичката й и я целуна.

— Светло сребристо тук и матово златисто в главната спалня.

Тя наклони глава.

— Може би ще послушам съвета ти.

— Връзва се по-добре с плочките. Освен това златистото е топъл цвят, докато сивото създава усещане за студ. Това е таван и е хубаво да е в по-жизнерадостни тонове. А цветът в спалнята е успокояващ, но същевременно въздействащ на сетивата. А сега ми кажи защо Бъди монтира кран над печката ти.

— За да си пълня тенджерите.

— Аха. Говорих с Брайън.

— Често го правиш.

— За писмата и за дядо му.

— Ти… си му казал? — зяпна слисано младата жена. — Казал си му просто така за предположението ми, че неговият дядо е престъпил брачните си клетви с моята баба?

— Не мисля, че в разговора се спомена нещо за брачни клетви. Ти искаше образец от почерка му. Брайън навярно може да се сдобие с такъв.

— Да, но… Не можа ли да бъдеш по-прикрит, да измислиш приемлива причина? Не можа ли да излъжеш?

— Не умея да лъжа. А дори и да бях изпечен лъжец, който може да спечели първа награда за лукавство, не бих могъл да излъжа приятел. Той разбра, че разговорът ни е поверителен, и няма да каже на никого.

Тя тежко въздъхна.

— Вие, хора, май наистина сте израснали на различна планета. Сигурен ли си, че няма да каже нищо на баща си? Ще си умра от срам.

— Сигурен съм. Но той направи интересно предположение. Ами ако Хенеси е написал писмата?

Ченето на Сила отново увисна.

— Хенеси, който искаше да ме убие с пикапа си?

— Е, помисли върху следното. Дали няма да полудееш, ако си имал любовна връзка с жена, чийто син е отговорен — поне в твоите очи — за осакатяването на сина ти? Според мен никак не е изключено да е бил той. Ще прочета отново писмата, допускайки, че Хенеси е тайнственият любовник. Просто, за да видя как ще си пасне.

— Знаеш ли какво? Ако се окаже, че си прав, дори да има най-малката възможност да си прав, не мисля, че искам да го знам. Не мога дори да си представя баба си с Хенеси — отвратително!

Тя въздъхна и заслиза с него по стъпалата.

— Днес говорих с полицията — осведоми го. — Няма да има процес. Сключили са споразумение, молбата на Хенеси е била уважена. Той ще трябва да прекара най-малко две години в психиатрично заведение.

Форд се пресегна и улови ръката й.

— Ти как го приемаш?

— Честно да ти кажа — не зная. Предполагам, че сега ще трябва да помисля.

Влезе в главната спалня и огледа мазките по стената.

— Да, прав си за цвета.