Нора Робъртс
Как ангелите плачат (11)

11.

— Ще дежурим на смени. — Форд погледна към Сила, докато шофираше на връщане. Тя не възрази, когато той настоя да се прибере у дома, да си почине, да се нахрани. И тъкмо тази нейна пасивност го тревожеше. — В интензивното са много стриктни и няма да ти позволят да стоиш с часове край него, така че ще организираме дежурства на смени. Ще се редуваме ти и аз, Шана и някое от момчетата, така че винаги да има човек.

— Лекарите не знаят колко дълго ще остане в кома. Може да е за часове или за дни, и то ако…

— Когато. Ще мислим не за ако, а за когато.

— Никога не съм била голяма оптимистка.

— Това може да се уреди. — Форд се опитваше да говори едновременно твърдо, но и със съчувствие. — Аз имам достатъчно оптимизъм и можеш да вземеш малко назаем.

— Изглежда, сякаш е бил пребит. Жестоко пребит.

— Най-тежка е черепната фрактура. Докато ти беше при него, аз поговорих с една от сестрите. Заради нея изглежда толкова зле. — Макар да го знаеше, остана шокиран, когато му позволиха да остане за минута край леглото на Стив. — Затова е в кома. Мозъчна кома не е нещо чак толкова страшно, Сила. Тя дава на тялото шанс да се излекува. Защото фокусира силите на организма върху възстановяването.

— Май имаш доста много оптимизъм. Но това не комикс, в който добрият герой винаги печели. Дори ако — или да използваме твоето оптимистично когато — той се събуди, може да се окаже с трайно мозъчно увреждане.

Форд също го знаеше, но предпочиташе да не мисли за най-лошото.

— В моя оптимистичен свят, дори и да допуснем твоята по-мрачна версия, човешкият мозък е способен да се възстановява. Стив е умно копеле.

— Така и не сложих проклетия катинар!

— Ако някой е успял да проникне в обора и да нападне Стив, защо смяташ, че някакъв катинар би могъл да го спре?

Тя заби нокти в дланите си, когато колата наближи нейната алея.

— На всичко отгоре махнах металната врата. И засадих тези проклети дръвчета.

— Да, предполагам, че дръвчетата са виновни. Май за всичко ти си виновна. — Очакваше в отговор тя да изстреля нещо язвително — все пак беше по-добре, отколкото да тъне в това отчаяние. Ала Сила не каза нищо. — Добре, нека ти го повторя: ако някой е искал да проникне, как ще го спрат две железни порти? Къде се дяна песимизмът ти?

Сила само поклати глава и се втренчи в къщата.

— Вече не зная какво правя тук. Онзи побъркан старец май е прав. Мястото е прокълнато. Тук е загинал вуйчо ми, баба ми се е самоубила тук, а ето че сега и Стив може да умре. И за какво? За какво да лъскам и полирам, да боядисвам и уреждам това място? Само за да търся някаква връзка, нещо, което ме свързва с баба ми, тъй като никога не съм имала близост с майка си? Какъв е смисълът? Тя е мъртва, така че за какво е нужно всичко това?

— Заради идентичността. Заради родовите корени. — Форд улови ръката й, преди тя да отвори вратата на колата. — Как ще знаем кои сме всъщност, ако не сме наясно откъде сме дошли, ако не преодолеем миналото или не се примирим с него, за да можем да изградим бъдещето?

— Зная коя съм. — Измъкна ръката си и отвори вратата. После излезе и я затръшна след себе си.

— Не, всъщност не го знаеш — извика й Форд.

Тя заобиколи къщата. Трябваше да се залови за работа, два или три часа усърдна, тежка работа, да се изпоти, а след това да се измие и пак да отиде в болницата. Ремонтът във вътрешния двор беше довършен, новите плочи бяха поставени, но сега покрай пътеките бяха опънати полицейските ленти, както при всяко местопроизшествие. Една от тези пътеки водеше към обора. Жълтата полицейска лента го ограждаше като грозна панделка около някакъв гаден подарък. Тя остана загледана в нея. Шана остави лопатата и притича през моравата.

Сила изпита състрадание към младата жена. Тя не беше единствената, която беше разтревожена и объркана.

— Няма промяна — въздъхна Сила, като пое протегнатата ръка на Шана.

Останалите от екипа на озеленителите прекратиха работа. Някои от мъжете, работещи в къщата, излязоха отвън.

— Никаква промяна няма още — повтори Сила, този път по-високо. — Пренесоха го в интензивното, там ще следят състоянието му и ще му правят изследвания. Единственото, което ни остава, е да чакаме.

— Ще се върнеш ли в болницата? — попита я Шана.

— Да, но по-късно.

— Брайън?

Брайън кимна на Шана.

— Бягай.

Тя извади мобилния телефон от джоба си и се отдалечи към предния край на къщата.

— Сестра й може да я закара — обясни Брайън. Смъкна шапката си и прокара изцапаните си пръсти през късата си кафява коса. — Чакаше те да се прибереш, за да може да отиде в болницата да види Стив.

— Добре, нека отиде.

— Ние, искам да кажа аз, Мат, Доби и останалите също ще го посетим. Не зная дали ще ни позволят да влезем при него, но поне ще се опитаме. Преди малко бедното момиче изпадна в криза. Непрекъснато обвиняваше себе си.

— Защо?

— Ако го била поканила снощи в дома си, сега нямало да е в кома и така нататък. — Брайън въздъхна и нахлупи отново шапката си. Погледна към Форд и схвана картинката. После свали черните си очила и втренчи в Сила сините си очи. — Колко пъти й повтарях да не се пита какво би станало, ако това или онова не се бе случило. И че никой не е виновен, освен онзи, който е причинил това на Стив. Да се продължава с всички тези „ако“ означава да се чудим какво би станало, ако Стив не бе отишъл да играе билярд или пък не бе влязъл в обора. Това са глупости. Най-добре е да се опитаме да мислим позитивно, каквото и да става.

Извади кърпа от джоба си и изтри потта от лицето си.

— Полицаите пак бяха тук. Сигурно сама си се досетила, като си видяла лентите. Задаваха въпроси. Но не мога да кажа какво си мислят за случилото се.

— Надявам се поне да спрат да мислят, че е бил пиян и сам се е наранил.

— Шана им наби в главите да не търсят причината в някаква пиянска история.

— Чудесно. — Последното успя да отпусне поне един от многото нервни възли, стегнати в стомаха й. — Запознах се с майка ти.

— Така ли?

— В болницата. Много ми помогна. Поне това беше за добро. — Сълзите отново запариха в очите й и тя се извърна. — Вътрешният двор изглежда много по-добре.

— Помага, като имаш работа, с която да се занимаваш.

— Така е. Затова ще ми дадеш и на мен да свърша нещо, нали?

— Тъкмо се канех да ти предложа. — Той се усмихна на Форд. — А ти как си? Искаш ли и ти една лопата?

— Предпочитам да погледам — лениво отвърна приятелят му. — Освен това трябва отида да видя Спок.

— Какво ще кажеш? — обърна се Брайън към Сила. — Какво да му връчим? Лопатата или кирката? Ако има закопани в земята някакви тръби или кабели, първо на тях ще попадне.

— Това се случи само един път. Е, може и да са били два — призна Форд.

 

 

След като екипът на озеленителите си тръгна, Сила се прибра в къщата и се отправи към душа. Искаше й се отново да се почувства като нормално човешко същество, но все още не можеше да се отпусне. Навлече чистите си дрехи вяло, като робот. Реши да купи някакви списания, колкото да има какво да прелиства, докато чака в болницата. Можеше да си вземе и един сандвич от автомата.

Когато слезе долу, завари Форд да я чака в недовършената всекидневна.

— Ще ми се да кажа, че напредваш, но не разбирам много от тези работи и затова ми се струва, че няма напредък.

— Напредваме по малко.

— Добре. Донесох вечеря, за да хапнем на верандата. Спок ти изпраща извиненията си, тъй като ще вечеря у дома.

— Вечеря ли? Слушай, аз…

— Трябва да се храниш, Сила. Както и аз, впрочем. — Той се пресегна, улови я за ръката и я поведе навън. — Ще хапнем от втория ми специалитет.

Тя се втренчи в картонените подноси и чаши, бутилката вино и кутията с кока-кола. В средата на сгъваемата маса бе поставена голяма чиния, пълна с макарони със сирене.

— Приготвил си макарони със сирене?

— Да, приготвих ги. Всъщност какво толкова? Просто поставих пакета в микровълновата и я програмирах според инструкцията. Най-обикновени макарони със сирене, ако не възразяваш. — Наля малко вино в една от двете картонени чаши. — Пък и малко вино може само да ти помогне.

— Но не наля вино на себе си.

— Предпочитам да хапна от микровълновата версия без алкохолни стимуланти, пък и нали ще шофирам до болницата.

Топло ядене, компания. Помощ. Всичкото това ми се предлага, помисли си тя, без дори да съм го искала.

— Не си длъжен да правиш всичко това за мен.

Той издърпа стола й и я побутна към него.

— Много по-приятно е да правиш нещо, когато не си длъжен да го направиш.

— Но защо? — Тя го погледна в очите. — Защо правиш всичко това за мен?

— Знаеш ли, Сила, и аз не знам защо. Но… — Притисна устните си към челото й, преди да се настани на своя стол. — Предполагам, защото си толкова важна за мен.

Младата жена скръсти ръце в скута си, докато той сипа в чинията й две големи лъжици, пълни догоре с макарони. После, за да прочисти гърлото си, Сила отпи от виното си.

— Това е второто казано днес от теб, което никой друг не ми е казвал досега.

Форд вдигна глава и невероятните му очи се втренчиха учудено в нея.

— Никой не ти е казвал досега, че си важна за него?

— Може би само Стив, но с различни думи и по друг начин.

Не, не, съвсем не беше по този начин.

— Наистина си важна за мен. А сега яж. Ако това тук изстине, ще се втвърди като цимент.

— Второто или по-точно първото, което днес ми каза беше, че никога няма да ме оставиш сама.

Той я погледна и Сила не можа да си обясни какво беше изписано по лицето му — съжаление, разбиране или просто търпение. Но каквото и да беше, точно от това се нуждаеше. И то й се предлагаше в такова изобилие, каквото никога не бе очаквала да намери.

— И предполагам, че си бил искрен, защото сега си тук. — Тя забоде няколко макарона на вилицата си, плъзна я в уста, преглътна и се усмихна. — О, страхотни са. Благодаря. — Кимна и се пресегна за още.

— Няма защо.

 

 

Нямаше промяна, когато пристигнаха в болницата. Нито след няколко часа, когато си тръгнаха оттам. Тази вечер Сила заспа, стиснала мобилния телефон в дланта си. Така й се искаше да звънне и дежурната сестра да й съобщи, че Стив се е събудил и е в пълно съзнание.

Но обаждането не дойде. Вместо него дойдоха сънищата.

 

 

Долината Шенандоа, 1960

— Ето така изглеждаше, когато за пръв път я видях. Моята малка ферма.

С червени панталони до коленете, с бяла риза с превързани отпред краища и с бели кецове, Джанет пристъпваше из градината си, уловила внучката си за ръка.

— Разбира се, това не е съвсем вярно, защото първия път, когато наистина дойдох тук, имаше толкова много камиони и каравани, прожектори и кабели. Градът, който направихме за снимките. Познато ти е.

— Да.

— Но сега гледаме отвъд декора. Както аз тогава. Какво виждаш?

— Малка приятна къща, с изчистени линии. Типичен семеен дом, с широки приветливи веранди със стари люлеещи се столове по тях, на които можеш да са поклащаш колкото си щеш и абсолютно нищо да не вършиш. И чудесни малки градинки с големи дървета край тях, хвърлящи обилна сянка.

— Продължавай.

— Един голям обор от червени тухли и… О! Коне зад оградата! — Сила се втурна нататък и се покатери на дървената ограда, изтръпнала от възторг и от хладния ветрец, който развяваше косите й и къдреше гривите на кобилата и нейното жребче. — Толкова са красиви.

— Винаги си искала да имаш пони, нали?

— Разбира се. — Сила се засмя и обърна глава към Джанет. — Всяко малко момиче жадува да си има пони. И кученце, и котенце.

— Но никога не си имала.

— Не. Вместо тях ми носеха графици за снимките и промените в сценариите. Но това ти е познато.

— Да.

— Курник с пиленца! Само ги чуй как писукат. — Звуците я накараха отново да се залее от смях. — И прасета, ровещи в калта със зурлите си. Виж полето там. Не е ли царевица? А пък тук е зеленчуковата градина. Виждам доматите в нея. Значи бих могла да отглеждам домати.

Усмивката на Джанет преливаше от радост и доволство.

— И да си имаш и пони, и кученце, и котенце.

— Това ли искам? Вече не съм на десет. Наистина ли това искам? Не мога да си отговоря. Това ли си искала ти?

— Винаги съм искала онова, което съм нямала. И ако накрая съм го получавала, се е оказвало, че всъщност не е точно същото, което съм желала. Или няма да е за дълго. Дори и това място. — Размаха ръка с грация на опитна танцьорка, сякаш за да обгърне фермата. — Влюбих се в това място, но както всички знаят, аз лесно се влюбвам и разлюбвам. Тогава просто реших, че трябва да го имам.

Джанет вдигна двете си ръце и се завъртя в кръг.

— Семеен дом с просторни приветливи веранди, голям червен обор, домати в градината. Нещо, което никога не съм имала. Но можех да си го купя, да бъде мой. — Спря да се върти. — После, разбира се, трябваше да го променя. Градините трябваше да са по-пищни, цветовете — по-ярки, лампите — по-светли. Винаги съм се нуждаела от силно осветление. Но дори когато го направих по-дръзко, по-сияйно, дори когато канех звездите да се разхождат тук по моравата, както гостите на Гетсби, то пак не се промени. Никога не загуби своята приветливост. И аз никога не съм преставала да бъда влюбена в него.

— И си дошла да умреш тук.

— Така ли? — Джанет тръсна глава и я изгледа изпод миглите си, внезапно придобила лукаво изражение. — И сега се чудиш защо е станало така, нали? Това е една от причините да си тук. Тайните — всички ние си имаме своите тайни. И твоите са тук. Заради тях си дошла. Казала си си, че ако възстановиш всичко, по някакъв начин ще ме върнеш. Но и ти като ще го промениш. Вече го правиш. Всъщност не мен търсиш, а себе си.

В съня си Сила потръпна за миг — студената тръпка на истината.

— Ако не беше ти, нямаше да ме има и мен. Виждам те, когато се оглеждам в огледалото. Чувам те, когато говоря. Е, всичко е някак филтрирано, колкото да се затъмни блясъка, но ти все пак прозираш отдолу.

— Какво предпочиташ, Сила? Да имаш пони или да ти носят графици за снимките?

— За известно време исках и двете. Но щях да бъда по-щастлива с понито — кимна Сила и се озърна назад към къщата. — Да, и с този семеен дом. Ти си права. Точно заради това съм тук. Но не само. Тайните, техните сенки. Те още витаят. Хората се нараняват в мрака. Стив беше жестоко наранен в мрака.

— Тогава включи светлините.

— Как?

— Аз съм само един сън — усмихна се Джанет и сви рамене. — Затова не мога да ти дам отговор.

 

 

Щом се събуди, Сила сграбчи телефона, който в съня си беше изпуснала. Избра номера на болницата, записан на първа позиция в паметта на мобилния.

Нямаше промяна.

Тя лежеше сред полуздрача на разсъмване, притиснала телефона към гърдите си, докато се чудеше какво точно изпитва — страх или облекчение? Той не беше умрял през нощта, но и не се беше събудил, докато тя е спала. Оставаше там, в онзи свят между живота и смъртта.

Искаше й се да поговори с него, да го ядоса, да го разтърси и събуди. Измъкна се от леглото и се изми. Ще си свари кафе, ще направи списък със задачите за работниците, които да свършат без нея, докато е в болницата.

Отиде в съседната спалня, спря на прага и се загледа във Форд. Той още спеше, наполовина излязъл от спалния чувал. Но това, което стърчеше навън — трябваше да го признае — беше много привлекателно.

Кучето му се бе свило на кравай до него. Хъркането му приличаше на звука на електрически трион, пуснат на пълни обороти. Форд не искаше да оставя Спок сам през нощта, припомни си тя, и отиде да го вземе, след като се върнаха от болницата. Отиде да го вземе, след като й заяви, че ще спи в стаята за гости.

Нямаше да я остави сама.

Сила слезе долу, свари кафето и изпи своята чаша на задната веранда. В съня й нямаше вътрешен двор, но подсъзнателно знаеше, че Джанет го беше добавила, както и павираните пътеки. А също и плодородното поле. А зеленчуковата градина? Не можеше да си спомни дали някога ги е имало, или са били създадени от Джанет. Но независимо от това тя също искаше да има такава градина.

А оборът? Вече не беше червен. С годините яркият му цвят бе избледнял. Кафето й загорча и заседна на гърлото й, когато се загледа в жълтата полицейска лента, която го опасваше. Ако Стив умре, ще събори проклетия обор. Ще го срути до основи, ще го изгори, заедно с всичко вътре.

Стисна очи и се опита да обуздае напиращия в гърдите й гняв. Ако Стив оживее, ако се възстанови напълно, ще боядиса обора отново в най-яркия червен цвят. В червено, с бял кант по краищата.

— Моля те, Господи!

Не можеше да обясни защо на Господ ще му пука дали тя ще изгори обора до основи, или ще го боядиса в червено. Но това бе най-доброто обещание, което й хрумна.

Влезе вътре, наля си още една чаша кафе и я от се на горния етаж при Форд.

Приседна край него с кръстосани крака. Огледа изучаващо, докато отпиваше. За разлика от кучето си Форд не хъркаше, което бе още едно негово чудно качество, добавящо много точки към оценката. Брадата му бе набола, защото не се бе бръснал предишния ден, но трябваше да признае, че така изглеждаше още по-секси.

Не беше едър и набит, а с хармонично телосложение, строен и слаб, дори по-скоро мършав. Понякога изглеждаше несръчен, припомни си тя, което в нейните очи му даваше още точки.

Имаше хубави ръце. Силни, по-скоро сухи и жилести, отколкото мускулести. От най-хубавите, помисли си. Ръце, които знаят как да прегръщат. Още точки в негова полза, реши тя. Май нямаха край.

А устните — те бяха върхът. Наведе се и леко ги докосна със своите. Той се помръдна и издаде някакъв гърлен звук. А щом тя се отдръпна, отвори очи.

— Здравей.

— Здравей и на теб.

— Да не си сънувала лош сън?

— Не. По-скоро странен, но ми хареса. Вече е сутрин.

— Хмм. — Измести се, за да завърти китката си и да погледне часовника си. Сгушеният до края на спалния чувал Спок се прозина, изскимтя кратко и после отново захърка. — Не е сутрин. Още е едва седем без двадесет. Ела да се сгушиш тук вътре до мен. Ще ти докажа, че още е нощ.

— Звучи изкушаващо. — Още повече, когато той претегли главата й към своята, за да я целуне за добро утро. — Много изкушаващо — добави тя. — Но първите работници ще започнат да пристигат само след два десет минути.

— Мога да се справя за двадесет минути — намигна й той. — Макар че това едва ли звучи като предимство в моя полза.

— Има кафе. — Тя му подаде чашата, като дори я разклати под носа му, за да вдъхне аромата на кафето.

— Донесла си ми кафе? — Той веднага се надигна и отпи първата глътка. — Е, сега вече трябва да се омъжиш за мен.

— Наистина ли?

— Да. И да ми родиш осем деца, и да танцуваш гола за мое удоволствие всеки вторник, и да ме събуждаш с чаша кафе — само че след всекидневния сутрешен секс. Такъв е законът на Кроблат.

— Кой е този Кроблат?

— Не той. Това е планета, много духовно място — реши той на мига. — Аз все се опитвам да живея според законите на тази планета. Затова първо трябва да се оженим, а после всичко останало.

— При първа възможност ще поговорим пак по въпроса. — Погали го по косата. — Благодаря ти, че остана тази нощ при мен.

— Е, нали се уредих с кафе, с жена и с осем деца. Провери ли как е Стив?

— Няма промяна. Ще отида да го видя. Кой знае, може пък да го раздразня с приказките си и да го накарам да се събуди?

— Може би. Дай ми десет минути. Ще те откарам.

— Не. Не. Няма нужда. Ще постоя малко при него, колкото да го ядосам. А после ще отида да купя някои материали и ще ги донеса тук. Днес ще ми се наложи доста да излизам и да се връщам. Искам да те попитам нещо. Ако съм се споразумяла със себе си — или да кажем с Господ или съдбата, няма значение, ако съм обещала, че ако Стив се излекува, ще боядисам стените на обора в червено, с бял кант по краищата, мислиш ли, че ако купя предварително боята преди… да е излязъл от комата, ще предизвикам съдбата?

— Не. Всъщност това показва вярата ти, че ще се оправи.

Тя поклати глава.

— Знаех си, че така ще кажеш, докато аз си мисля точно обратното. Твърде много ме е страх, за да купя боята. — Изправи се. — Ще се видим по-късно.

— И аз ще отида в болницата.

Сила се спря на прага, поколеба се, сетне се обърна и го погледна.

— Ако искаш, довечера аз ще ти приготвя вечеря.

— Би било чудесно.

— Наистина искам да спя с теб. — Тя му се усмихна предизвикателно, когато той едва не разля кафето си, а ушите на Спок щръкнаха. Каква двойка само бяха те! — Наистина бих искала да знам какво е да се любя с теб, просто да се оставя по течението. Но предполагам, че засега това е като да купя боята предварително.

Той я гледаше втренчено. Сетне се усмихна. Бавно.

— Разполагам с достатъчно време и ще почакам. Ще се видим по-късно.

Форд остана там да си допие кафето, докато мислено си отбелязваше да си запише хрумването за Кроблат. Можеше да му потрябва някога, в някой друг сюжет.

Чувстваше се дяволски добре за човек, прекарал нощта на пода. И за човек, на когото му беше дяволски трудно да не мисли за жената, която спеше в съседната стая.

Сега, след като го бяха събудили в такъв безбожно ранен час, трябваше да се залавя за работа, да провери по телефона как е Стив, да отдели два часа на новия си комикс, а после да отиде до болницата.

— А ти си размърдай мързеливия задник — рече той на Спок и за повече убедителност подритна леко кучето, с което напълно го събуди. Докато си обуваше панталоните, отвън долетя шум. Първият пикап беше дошъл. Когато се облече напълно и изпи втората чаша кафе, а Спок правеше в задния двор това, което бе редно да се прави само в задния двор, шумът и суматохата в къщата достигнаха предела си. Форд реши, че по-добре ще е да вземе чашата със себе си и после да я върне на Сила, затова излезе навън с кафето в ръка.

Видя как Брайън изпрати един от помощниците си към задната страна на къщата с товар от пясък. Форд му махна за поздрав.

— Здравей, Брай.

— Здравей. — Пъхнал палци в предните си джобове, Брайън се обърна и погледна многозначително към къщата. — Браво на теб!

— Не. Спахме в отделни стаи. Просто не исках да я оставям сама.

— А тя как е?

— Тази сутрин изглежда по-спокойна. Вече тръгна към болницата.

— Шана ми се обади оттам. Още няма промяна. Лоша работа. А Стив е дяволски готин тип.

— Да. — Форд погледна към обора. — Колко боя, според теб, ще е нужна, за да се пребоядиса тази плевня?

— Дявол знае. Попитай някой бояджия.

— Правилно. — Видя, че дойде още един пикап. — Това място е истинска лудница през повечето време от деня. Прибирам се у дома.

— Дошли са ченгетата — посочи с брадичка Брайън. — Ченгетата винаги се връщат на местопрестъплението. Надявам се повече да не измъчват Шана с въпроси. Това съвсем я съсипва.

— Ще видя дали мога да поема този разговор.

Нито един от мъжете, които слязоха от полицейския автомобил, не му беше познат. Форд помнеше полицай Таней, с когото двамата със Сила разговаряха вчера. Тези не носеха униформа, а спортни сака и вратовръзки. Реши, че са детективи.

— Хей, как върви при вас?

По-високият от двамата, с посивяла коса и добре очертани челюсти, леко кимна на Форд. Вторият, по-нисък, мършав чернокож, го измери с хладен поглед.

И двамата, забеляза Форд, се вгледаха в кучето, което също не ги изпускаше от поглед.

— Сила, госпожица Макгауан, не е тук — започна Форд. — Преди петнадесет или двадесет минути отиде в болницата.

Високият бледолик го загледа изучаващо.

— А вие кой сте?

— Сойър. Форд Сойър. Живея на отсрещната страна на улицата. Вчера разговарях с полицай Таней.

— Хм. Живеете на отсрещната страна, но сте прекарали нощта тук. С госпожица Макгауан.

Форд отпи от кафето си и кръстоса поглед с ниския чернокож, при което Спок заръмжа недоволно.

— Това твърдение ли е или въпрос?

— Косата ви още е мокра от душа.

— Така е. — Форд се опита да им въздейства с една ленива усмивка, а после пак отпи от кафето си.

Високият бледолик детектив извади бележника си и разгърна страниците му.

— Можете ли да ни кажете къде бяхте през миналата нощ между два и пет часа след полунощ?

— Разбира се. Може ли обаче преди това да се легитимирате? Нали това не се прави само във филмите по телевизията?

— Аз съм детектив Юрик, а моят партньор е детектив Уилсън — отговори му високият бледолик, докато и двамата вадеха полицейските си значки.

— Добре. Бях в леглото си — ето там, в къщата отсреща — от около един след полунощ, когато чух сирената на линейката.

— Имахте ли компания за през нощта?

— Да. Спок. — Посочи към кучето си. — Можете да вземете показания и от него, но ще се наложи аз да ви превеждам отговорите му, иначе май нищо няма да му разберете. Вижте, ще ви позволя да проверите всичко и всеки, но факт е, че някой е бил тук преди няколко нощи. Видях някой да се прокрадва през нощта с фенерче в ръка към обора.

— Ще го проверим — кимна Юрик. — Вие сте единственият, който твърди, че е видял нещо. Какви са отношенията ви с госпожица Макгауан?

Лицето на Форд грейна в усмивка.

— Приятелски и добросъседски.

— Ние, обаче, въз основа на други източници, останахме с впечатлението, че вашите отношения са повече от приятелски.

— Засега не.

— Но бихте искали да са такива.

Докато Форд си поемаше дъх, Спок започна да кръжи около ченгетата. Нямаше да посмее да захапе крака на някой от детективите, но Форд знаеше, че ако много се раздразни, като нищо ще вдигне крак и ще изкаже мнението си по въпроса.

Лошо хрумване… по всяка вероятност.

— Спок, кажи здрасти. Съжалявам, но се чувства леко възбуден и пренебрегнат. Ако му отделите само една минута и го погалите, ще се успокои.

Уилсън се наведе и пое лапата му.

— Как върви, приятел? Ти си най-странното куче, което съм виждал.

— Струва ми се, че съзирам у него гени на бултериер — отбеляза Юрик и се наведе да поздрави Спок.

— Да, и на мен така ми казаха. Добре, а сега да се върнем на въпроса дали искам да бъда за нея нещо повече от приятел и съсед. Виждали ли сте Сила? Срещнахте ли се вече с нея? Ако я познавате, ще сте наясно, че би трябвало да съм много глупав, за да не го желая. Само че какво общо има това със Стив?

Юрик разсеяно погали Спок, преди да се изправи.

— Той е бивш съпруг на госпожица Макгауан отседнал при нея. Трима са прекалено много.

— Отново се налага да повторя: само ако човек е глупав. Но нали се изясни, че случилото се тук било злополука. — Форд се извърна и замислено огледа обора. — Някой е бил там. И който е счупил черепа на Стив, го е оставил там. Просто го е оставил.

Мисълта за това, дори само тази мисъл така го разгневи, че едва успя да се сдържи:

— Кучи син. Какво, по дяволите, може да е търсил?

— Защо допускате, че някой е търсил нещо? — попита Юрик.

Когато се обърна, очите на Форд приличаха на зелен лед.

— Чакайте да си поема дъх. Във всеки случай не е бил някой от онези, които се ровят в боклуците по улиците. Нито някой хитрец, решил да задигне чифт обувки, за да ги продаде на търг като обувките на Джанет Харди. Някак не се връзва.

— Явно сте мислили по въпроса.

— Доста. Слушайте, проучвайте ме колкото дълго и подробно искате. Ако имате още въпроси, ще съм наблизо.

— Лесно ще ви намерим, ако и когато се наложи — извика след него Уилсън.

Не се съмнявам в това, каза си Форд, докато се прибираше у дома със Спок.