Нора Робъртс
Как ангелите плачат (12)

12.

Форд искаше да надникне в обора, но си даде сметка, че дори само да се опита да проникне там, веднага добавя още няколко слоя към кейка от подозрения, който ченгетата вече му бяха забъркали.

В момента беше заподозрян. Много умно, няма що.

Господи, тъпакът завинаги си остава тъпак, припомни си, докато изпълняваше във фитнес залата поредицата от упражнения за гръдните и коремните мускули.

След като се изпоти и огладня първо позвъни в болницата, преди да седне пред купата с овесени ядки. Изкъпа се, обръсна се, преоблече се и едва тогава пристъпи прага на своето ателие.

Затвори очи, вдигна ръце и изрече: „Нека змеят бъде победен“.

Ритуалът, с който бе свикнал от детството си, винаги помагаше да загърби всичко друго, освен работата си, за да успее изцяло да отдаде на нея. Седна, приготви инструментите си и се зае с рисуването на първия панел за Брид.

 

 

Сила намести стола си така спрямо леглото, че да гледа Стив право в лицето, докато му говори. Споделяше с него всичко, което я вълнуваше. Не спираше да говори, сякаш ако само за миг се възцареше тишина, това можеше да се окаже смъртоносно за него.

— И така, работата при нас не спира. Дори напредваме по-добре, отколкото го очаквах, въпреки всички промени и допълнения, които внесох в първоначалните планове. Таванското помещение изглежда много обещаващо. По-късно ще се заема с вдигането на старото дюшеме там. Но първо трябва да се довърши работата по арматурата и фаянса за онази баня, както и за главната. Много скоро, като се оправиш, ще си пием бирата във вътрешния двор. Само че ще трябват тенджери. Две ужасно големи тенджери. От най-големите. О, да, щях да забравя: реших да отглеждам домати. Мисля, че вече му е дошло времето да се пробвам като градинар. Може и малко чушки, а защо не и моркови и боб? Сигурно ще се наложи да изчакам до догодина, когато къщата ще бъде напълно готова, но мисля, че още отсега мога да очертая един малък квадратен парцел за зеленчуковата градинка. Тогава ще…

— Госпожице Макгауан.

Сила си пое дълбоко дъх. Когато болката засядаше в гърдите й, после беше много трудно да я прогони оттам.

— Да. — Как ли беше името на сестрата? Онази с къдравата руса коса и топлите кафяви очи? — Наричайте ме само Сила.

— Сила, отвън чакат от полицията. Двама детективи. Искат да говорят с вас.

— О, да, разбира се. Само секунда. Трябва да отида и да се оправя с тази работа — съобщи тя на Стив. — Но скоро ще се върна.

Да позная кои са двамата детективи май ще се окаже най-лесната ми задача за днес, помисли си тя, като се приближи към тях.

— Аз съм Сила Макгауан.

— Детектив Уилсън. Моят партньор, детектив Юрик. Има ли тук някъде място, където да поговорим по-спокойно?

— Долу има малка чакалня. Предлагат нещо, което наричат кафе. Предполагам, че разследвате какво се е случило със Стив? — добави тя, като ги поведе нататък.

— Да, госпожице.

— Тогава вече сте разбрали, че той не е паднал сам, нито сам се е ударил по главата, нито се е озовал сам под мотора си. — Взе чашата с кафе и сипа вътре сметана на прах. — Знаете ли всъщност какво се е случило?

— Опитваме се да разберем — отвърна Юрик. — Вие имате ли някакви предположения кой би искал да навреди на господин Ченски?

— Не. Той е тук само от няколко дни. Стив умее да печели приятели, а не да си създава врагове.

— Били сте женени.

— Точно така.

— И сега не изпитвате лоши чувства към него, така ли? — попита Уилсън.

— Никакви. Бяхме приятели още преди да се оженим. И си останахме приятели.

— Той живее с вас.

— Не, само се отби да ме види и да ми помага за няколко седмици за къщата. Заела съм се цялостно преустройство. Тъкмо това е неговият бизнес.

— „Рок дъ Хаус“ — намеси се Юрик. — Проучих работата му.

— Той е най-добрият. Та искахте да узнаете дали спим заедно. Някога — да, но вече не.

Уилсън сви устни и кимна.

— Вашият съсед, господин Сойър, твърди, че преди няколко нощи видял някакъв крадец да се промъква в имота ви.

— Да, беше в нощта, в която Стив пристигна, Стив каза, че чул навън някакъв подозрителен шум.

— А вие не сте го чули?

— Не. Спях непробудно. Но Стив ме събуди, за да ми каже, че чул нещо навън. Аз го скастрих да млъкне и повече да не ме буди. — Чувството за вина отново я прободе. — После Форд спомена, че видял светлина от фенерче. Трябваше да поставя катинар на обора, но все го оставях за после.

— Направи ни впечатление, че сте използвали обора, за да складирате там разни неща. Кутии, кашони, мебели…

— … и вехтории — довърши Сила и кимна на Юрик. Свалих ги от тавана. Смятам да го ремонтирам, затова трябваше първо да разчистя. Трябваше да подредя всичко това, но е нужна много работа. Мисля да отделя напълно ненужното от това, което би могло да представлява някаква ценност.

— Да сте забелязали нещо да липсва?

— Не, засега не.

— Но някои от кашоните бяха разкъсани. Имаше и прекатурени мебели — намеси се Уилсън. — Точно като че ли господин Ченски е връхлетял с мотора си в обора, изгубил е контрол над него и е паднал.

— Това не може да се е случило. Вие сам знаете, че не е бил пиян.

— Съдържанието на алкохол в кръвта му е доста под нормата — съгласи се Юрик. — В нея не бяха открити и следи от наркотици.

Сърцето й подскочи в гърдите.

— Един напълно трезвен мъж, който кара „Харли Дейвидсън“ от десетина години, няма да използва мотора си, за да разбие вратата с него, да изхвърчи от седалката и да го остави да се забие в камарата от кашони и мебели.

— Рентгеновите снимки показват, че господин Ченски е бил ударен в основата на черепа. Може би с лост или с щанга за сваляне на гуми.

Сила притисна ръка към гърдите си и рязко се стегна.

— О, господи!

— Силата на удара го тласнала напред, преди да рухне върху бетонния под, при което е получил втората фрактура. Според извършеното от нас възстановяване на инцидента моторът се е претърколил върху мястото, където господин Ченски е паднал, и се прекатурил върху него. Това обяснява счупването на двете му ребра и нараняването на бъбрека му.

Юрик изчака, загледан в нея. Сила остави чашата си с кафето, защото ръката й се разтрепери. Лицето и смени цвета си от бял като платно на сивкав като на призрак.

— А сега ми позволете отново да ви попитам: познавате ли човек, който би желал да причини зло на господин Ченски?

— Не. Не, нямам представа кой би искал да му навреди, кой е способен да му причини такова нещастие.

— Как се държеше Сойър с него?

— Форд? — Тя онемя за миг. — Чудесно. Те веднага се разбраха, понеже се оказа, че Стив бил негов почитател. Той дори… О, за бога.

Сила едва сега проумя какво я питаха детективите. Притисна пръсти към очите си и ги прокара през косата си.

— Добре, моля ви, нека да следваме събитията. Не спя със Стив. Не съм спала и с Форд, макар че това може да се промени в бъдеще. Форд не е нападнал Стив в пристъп на ревност. Не вярвам да е способен дотам да обезумее и дотолкова да се разгневи. Още по-важното е, че той знае, че няма защо да ме ревнува. Аз говорих с него за отношенията ми със Стив и всъщност бях с Форд през нощта, когато Стив е бил нападнат. През онази нощ двамата с Форд знаехме, че Стив е излязъл с Шана Стайлс. Няма никакъв любовен триъгълник. Не става дума за секс.

— Госпожице Макгауан, въпреки това изглежда, че в онази вечер в обора се е спотайвал някой. Може би е очаквал нещо. Вие и Сойър сте знаели, че вечерта господин Ченски е излязъл навън и че оставя мотоциклета си в обора.

— Това е вярно, това е абсолютно вярно, детектив Уилсън. И двамата бяхме наясно, че той излезе с намерението да флиртува с една много привлекателна брюнетка. Но нямахме и представа дали е имал късмет или не. Според вас излиза, че след като Форд е прекарал вечерта с мен, се е промъкнал в обора, за да причака Стив, в случай че се върне. В това няма никакъв смисъл.

Шок, гняв, чувство за вина и раздразнение — всичко се смеси в едно усещане за безгранично нещастие.

— Нищо от това няма смисъл.

— Ще ви помолим да прегледате внимателно вещите в обора, за да проверите дали нещо не е повредено или откраднато.

— Добре.

— Вашата баба е оставила дълбоки следи — продължи Уилсън. — Предполагам, повечето хора мислят, че всичко нейно отдавна е било изнесено от къщата. Ала се носят слухове, че все пак може да е останало нещо ценно и това да е предизвикало такъв интерес, че да се стигне до нахълтване в обора.

— И до черепна фрактура на един невинен човек. Възможно е. Но какво може да е това? Повечето вещи в обора са останали още от фамилията Макгауан. Съвсем обикновено семейство.

Тя се върна при Стив, но този път само поседя мълчаливо край леглото му.

Когато си тръгваше и се запъти към асансьора, видя баща си да излиза от кабината.

— Татко!

— Сила! — Той закрачи забързано към нея и я прегърна през раменете. — Как е той?

— Все същото. Още е в критично състояние. Преживя операцията, но… Всичко е само „но“, „ако“ и „надявам се“.

— Толкова съжалявам. — За кратко я притисна по-силно. — Вярно, виждал съм го само два пъти, но го харесах. С какво мога да ти помогна?

— И аз не зная.

— Нека да те заведа някъде, да те почерпя с нещо.

— Не, всъщност тъкмо си тръгвах. Трябва да купя някои неща. — Искаше да се махне за малко оттук, да спре да мисли поне за няколко часа. — Може би… Мислиш ли, че можеш за малко да поседиш при него? Да му говориш? И той много те харесваше.

— Разбира се.

— А преди да си тръгнеш, напомни му, че по-късно аз пак ще се върна. Да, ще се върна.

— Добре.

Тя кимна и натисна бутона на асансьора, като преметна чантата си през рамо.

— Оценявам помощта ти… Наистина съм ти благодарна, че се отби. Ти едва го познаваше. Е, и той почти не те познаваше.

— Сила…

— Но все пак дойде. — Влезе в асансьорната кабина, обърна се и се вгледа в очите на баща си. — За мен твоето идване означава много — рече му, преди вратите на асансьора да се затворят.

 

 

Работа. Работата щеше да й помогне да преживее деня. И следващия. Като работеше, се чувстваше най-добре, повтаряше си, без сантименталности, без емоции — освен ако не бяха предвидени в сценариите, които в миналото трябваше да следва. Направи си работен график и се придържаше към него. Толкова часове за работата по къщата, толкова часове за градините, толкова часове за посещенията в болницата, толкова часове и за обора.

Но въпреки всичко й оставаха много часове да се отпусне върху надуваемия матрак и да се опита да забрави за всичко останало.

Доскоро, все си повтаряше тя, всичко вървеше толкова добре.

С изключение на това, че майката на Стив беше яхнала метлата, за да довтаса тук, проваляйки графика за посещенията. Е, така щеше да има повече време за работа, каза си Сила. Повече време, за да оправи нещата.

Вдигна една от наскоро доставените градински лампи с висока стойка и се намръщи, като видя петна по нея.

— Да не са били надрусани, когато са ги купували?

Импулсивно се втурна и полетя като стрела към отворената врата на обора. А после извика, като видя Форд, който отскочи изплашено назад, така че за сантиметри избегна удара.

— Господи!

— Съжалявам. Съжалявам. Не те видях.

— Не можа ли поне да извикаш „внимание“? — сърдито попита той. — Как, по дяволите, после щях да обяснявам? Да, докторе, бях пронизан в главата със стойката на възможно най-грозната градинска лампа, съществувала на този свят.

— Не мисля, че щеше да те прониже. Най-много да те одраска. Както и да е, наистина е оскърбление за очите ми.

— Да, и за моите. Почти буквално. Какво правиш тук? Още е рано да се връщаш — додаде той, когато тя смръщи вежди. — Видях колата ти. Помислих си, че може би…

— Не. Няма нищо ново. С изключение на това, че майката на Стив е тук.

— Видях я. Тази сутрин се отбих в болницата за кратко. — Той пъхна ръце в джобовете си и леко се прегърби. — Направо е плашеща.

— Тя ме мрази. Защото се омъжих за Стив и защото се разведох с него. Всъщност тя дори Стив не харесва особено, та какво остава за мен? Затова очистих терена. По-скоро дезертирах. Никак не ме бива да се оправям с майките.

— Но пък се разбираш добре с мащехата си. Тя ти изпрати цяла тенджера задушено.

— Риба тон с макарони. Не съм сигурна дали е признак за привързаност.

— Признак е, повярвай ми. — Той пристъпи напред. Искаше да е по-близо до нея, да докосне лицето й. — Прекалено много работиш, мое красиво русокосо момиче.

— Не съм се преработила чак толкова. — Тя се отдръпна, като срита един от кашоните. — Ченгетата искат да прегледам всичко, за да проверя дали нещо липсва.

— Аха. Аз май ще отпадна от списъка със заподозрените, което е донякъде разочароващо. Високият бледолик детектив ме помоли да се подпиша върху един екземпляр от „Сийкър: Неразрушимият“, като подарък за внука му.

— Високият?… А, да, Юрик. Казах му, че случилото се няма никаква връзка с теб, Стив или с мен. Но какво, по дяволите, има тук? Какво ценно може да има тук, че някой да го иска толкова отчаяно? Това е само боклук. Ще го изхвърля — изведнъж реши тя. — Помогни ми да го изхвърля.

Той я сграбчи и я дръпна назад, когато тя се опита да измъкне един от струпаните на камарата кашони.

— Не. Не бива да изхвърляш нищо, когато си ядосана. Пък и ми се струва, че онова, което някой може да е търсил, не е тук. Знаеш го. Защото ти вече го намери и прибра другаде.

— Писмата?

— Точно така. Каза ли на ченгетата за писмата?

— Не.

— Защо не?

— Всъщност и аз не знам. Отчасти защото наистина мислех преди всичко за Стив. Пък и какво общо има всичко това с писмата? Остарели писма, писани преди тридесет и пет години, неподписани, без обратен адрес.

— Ами пръстовите отпечатъци? Следите от ДНК? Не гледаш ли криминалета?

— Това са измислици. А и щеше да се разчуе. Всъщност винаги се разчува, това е факт. Писма от любовник, писани броени дни преди смъртта й. Дали е било самоубийство? Или е било убийство? Дали е била бременна от този любовник? Като си помисля за всичките догадки, сплетни, статии, нашествие на репортери, вманиачени почитатели, ще настане ужасна шумотевица. И тогава ще отиде по дяволите единственият ми шанс да живея тук на спокойствие, да водя нормален живот.

— Защо?

— Не искам да живея както преди, пред обективите и светлината на камерите. Искам тук да бъде моят дом. — Усещаше, че гласът й звучи като на човек, доведен до ръба на отчаянието, вече неспособен да се сдържа. — Исках в това място да има нещо от нея и за нея. Но съкровеното ми желание е да бъде мой дом до края на дните ми.

— Не искаш ли да узнаеш кой е писал тези писма?

— Напротив, искам. Но не желая да съсипя живота му, Форд, или живота на децата му, и то само защото е имал любовни отношения с друга жена, а след това им е сложил край. Дори и да е бил жесток с нея. Трябва да има някакви граници. Все пак тридесет години са много време.

— Съгласен съм.

Той не каза нищо повече, само се взираше в очите й, докато тя не ги затвори.

— Как може някой да докаже какво се е случило тогава? — настойчиво запита тя. — Ако… само ако предположим, че хипотезите ми са близо до истината и някой — този някой — я е принудил да погълне смъртоносните хапчета или тайно ги е изсипал във водката й? Как бихме могли да го докажем?

— Не зная, но смятам, че първата стъпка е да зададем правилните въпроси на точните хора.

— Не познавам тези хора, нито знам кои са въпросите. Пък и не ми се мисли за всичко това. Не и сега. Сега трябва само да преживея днешния ден, после утрешния. Нуждая се от…

Хвърли се към него, обви ръце около врата му и се притисна, а устните й се впиха в неговите. Той не беше подготвен за подобен изблик на чувства, за този взрив от отчаяние и желание. Кой би могъл да бъде готов? Тя го вкусваше със забързани и задъхани стенания, приглушени, неприкрито сексуални. Обви единия от дългите си, тъй дълги крака около него, преди да захапе долната му устна, да я придърпа към своята уста. И той реагира моментално, безпомощен да се съпротивлява, макар и все още онемял и вцепенен от смайване.

Затърка тяло в него, докато той не усети, при това съвсем буквално, как кръвта се оттича от главата му и се спуска надолу под кръста.

— Заключи вратата! — трескаво зашепнаха устните й в ухото му. — Заключи вратата!

Той потръпна, сякаш желанието го удари като силен юмрук в главата, корема, слабините.

— Чакай. — Но дори и докато го прошепваше, устните му още по-алчно затърсиха нейните. Все пак успя да си заповяда да се отдръпне, да опре ръце на раменете й, за да може да се отдалечи от нея, макар и само на сантиметри.

— Чакай — повтори накъсано моментално забрави за всичките си мисли, щом тези брилянтно сини очи го обгориха с погледа си.

— Не. Сега.

— Сила. Ох. За бога… Като казвам това, сякаш усещам как и на мен ми изникват гърди.

Тя хвана ръцете му и ги притисна към гърдите си.

— Ето тези са моите.

— Да — изрече го меко, но уверено. — Те са. — И с неприкрито съжаление и както на него му се струваше с героично въздържание, отдръпна ръцете си към раменете й. — Какво правя аз? Искам да кажа дори и с риск да звуча като някое момиче, че това не е правилно.

Тя плъзна ръка към слабините му.

— Тогава какво става тук?

— Пенисът сам си е господар. Ох, скъпа, скъпа — простена той и улови опипващата й ръка, за да я вдигне нагоре. — Трябва да получа награда за това. Или паметник. Само те моля: отдръпни се.

— Да се отдръпна? — Остана шокирана, обидена от думите му. — Защо? Какво, по дяволите, не ти е на ред?

— Точно тези въпроси ми задава и моят пенис. Но работата е там, че… почакай — заповяда й той, като стисна по-здраво неуморно шетащите й ръце. — Работата е там, Сила, че не бива да правиш това, когато си ядосана и не си на себе си. Както не бива да изхвърляш разни неща, когато си в това състояние. Когато си вбесена, ти просто не… заключваш вратата на обора.

— Та това е само секс.

— Може би. Може би. Но когато стане? Трябва да бъдем само ти и аз. Само ти. — Подложи на изпитание самообладанието си, като се наведе и превзе устата й с дълга, нежна целувка. — И само аз. Без Стив, без майка му, без Джанет Харди, без писмата. Трябва да сме само ние двамата, Сила. Искам да бъда сам с теб.

Младата жена въздъхна и вяло подритна най-близкия кашон.

— Как да се чувствам сега — бясна или отхвърлена? — Пъхна палци в джобовете си и съвсем преднамерено насочи поглед към слабините му. — Струва ми се, че той е на друго мнение. Какво ще направиш по въпроса?

— Трябва просто да си представя образа на Мейлин Гънър.

— Мейлин Гънър?

— Мейлин е митична змия, голяма като крайцер и грозна като греха. Плашеше ме още когато бях едва осемгодишен.

Не, явно не можеше да му се сърди.

— И защо толкова те плашеше Мейлин Гънър?

— Защото й бях нарисувал един крайно неласкав портрет. Тогава още нямах таланта да рисувам ласкаещи портрети. Дори Леонардо да Винчи не го е умеел. Нарисувах я като дирижабъла на Гудиър. С много ярки цветове. По земята се виждаха дребни фигурки на хора, вкопчени един в друг или лежащи проснати наоколо в безсъзнание, по цялата корица.

— Жестоко — процеди Сила с присвити устни.

— Е, все пак съм бил само дете. Тя се надигна срещу мен, залови ме от засада и се опита да ме смаже. Затова, когато трябва да се браня от нея, аз просто рисувам лицето на Юпитер и… — Той я изгледа с усмивка. — И така се стигна дотук да се оттегля от схватката.

Сила за миг го измери с изучаващ поглед.

— Ти действително си много странен мъж, Форд. Но същевременно необяснимо привлекателен. Също като кучето си.

— Само не започвай отново. Дори Мейлин Гънър не притежава такава възпираща сила. Защо да не ти подам ръка и да отидем заедно да видим Стив. Двамата заедно можем да устоим на майка му.

Да, помисли си тя, много странен и привлекателен мъж.

— Добре. И като за начало можеш да изхвърлиш тази лампа в контейнера за смет.

 

 

Тя преживя деня. Преживя и нощта. Сега трябваше да събере сили за второто си посещение в болницата и за втората си конфронтация с майката на Стив. Докато приближаваше фасадата на сградата, си припомни нещо, което можеше да й вдъхне кураж.

Не беше свързано нея нито със стари разправии или отминали вражди. Нито ставаше дума за Злата вещица от Запада.

Ставаше дума за Стив.

Тя изпъна рамене, за да ги разкърши малко, като боксьор преди схватка, след което пристъпи към вратите на болницата. И точно тогава чу как някой наблизо извика името й.

Облекчението от всяко изненадващо, макар и временно отлагане на решителния миг, може и да е проява на страхливост, но тя не пропусна да се възползва от него. Обърна се и се усмихна на Кати и Том Мороу.

Кати протегна ръка и се здрависа със Сила.

— Как е твоят приятел?

— Все така. Няма промяна. Искам още веднъж да ти благодаря за помощта, когато Стив беше в хирургията.

— Нищо особено не съм направила.

— Но за мен означаваше много. И днес ли си тук като доброволка?

— Всъщност дойдохме да видим кръщелницата си. Тя наскоро роди.

— Това е чудесно. Е… — Сила се огледа назад към вратите.

— Искаш ли да дойда с теб? — предложи Кати.

— Не, не, добре съм. Само че… там вероятно вече е майката на Стив. Тя никак не ме харесва. И в болничната стая ще стане прекалено тясно за нас двете.

— Мога да го уредя. — Кати вдигна пръст. — Ще се кача горе с теб и ще й отвлека вниманието за петнадесет или двадесет минути.

— Но как?

— Както се действа по линията на доброволната помощ. Ще й купя едно кафе, ще й предложа приятелско рамо, за да поплаче на него. Ще й предоставя възможност да си отдъхне и така ще ти осигури няколко минути насаме с твоя приятел.

— Тя може да се справи — потвърди Том и поклати глава. — Никой не може да устои на Кати.

— Ще ти бъда много благодарна.

— За нищо. Том, прави компания на Сила за няколко минути. Достатъчни са само пет. — Тя махна с ръка и влезе в болницата.

— Страхотна е.

— Няма друга като нея — съгласи се Том. — Да седнем тук и да изчакаме да започне операцията. Съжалявам за случилото се с твоя приятел.

— Благодаря ти. — Три дни, припомни си тя. Три дни в кома.

— Полицията вече има ли представа как е станало?

— Всъщност не. Предполагам, че всички се надяваме Стив да може да ни разкаже, ако… когато — побърза да се поправи тя — се събуди.

С крайчеца на окото си забеляза един бял микробус да прекосява паркинга. Сви рамене и отклони погледа си.

— Надявам се да е скоро — рече Том и я потупа окуражително по ръката. — Как се справя Брайън с озеленяването?

— Вече започна оформянето. Много го бива в работата. Трябва да се гордеете с него.

— Винаги съм се гордял с него. А ти си се заела с много амбициозен проект. Теренът, къщата. Това иска много време, пари и труд. Вече говорят за теб — добави той.

— Има защо. По някое време може да се отбиете, за да видите как напредваме.

— Надявах се да ме поканиш — намигна й той.

— Когато пожелаете, господин Мороу.

— Наричай ме просто Том.

— По всяко време — повтори Сила и се изправи. — А сега трябва да вървя горе и да проверя дали Кати се справила.

— Можеш да разчиташ на нея. Ще се моля за твоя приятел.

— Благодаря.

Тъкмо това беше причината, мислеше си Сила, докато прекосяваше фоайето към асансьорите, да направи фермата свой дом. Хора като двамата Мороу като Дий и Вики, и Майк, сестрите от интензивното, с които всеки ден се срещаше. Загрижени хора, готови да ти отделят време.

Хора като Форд.

По дяволите, дори и сприхави типове с лошо храносмилане като Бъди.

Тя излезе от асансьорната кабина и забеляза Майк в стаята на сестрите.

— Как е той?

— Стабилизиран. Бъбреците му функционират нормално. Това е подобрение.

— Да, така е. Има ли някой при него?

Майк вдигна вежди.

— Госпожа Мороу връхлетя тук като вихър и отведе госпожа Ченски долу на кафе. Пътят ти е разчистен.

— Алилуя.

Лицето му все още беше покрито с рани, но вече бяха започнали да пожълтяват по краищата. Плътна превръзка закриваше челюстта му и й попречи, когато се наведе да го целуне.

— Върнах се. Този следобед е много горещо. На хората им се иска да смъкнат дрехите си.

Обърна се към прозореца и се зае да му описва гледката през него, преди да продължи с разказа си за напредването на преустройството на къщата. И тогава видя една скица, закрепена към стъклената стена.

— Хм. Какво имаме тук? Безсмъртният Конан Варварина? — Отново погледна Стив. — Виждаш ли? Приликата е удивителна.

Форд я беше донесъл. На Сила не й бе нужно да види подписа в долния ъгъл, за да разпознае автора. На скицата Стив бе гордо изправен в нещо като набедрена препаска, с дебели черни ивици около гръдния си кош с ботуши до коляното. Косата му се вееше като от силен вятър, а лицето му беше разтеглено в свирепа, надменна усмивка. Ръката му се опираше върху дръжката на меча, опрян между разкрачените му крака.

— Голям меч, очевидно символичен. Щеше да ти хареса. А бицепсите ти се издуват над лентите за ръцете. Има и татуировки, и огърлица от зъби на диви животни. Безсмъртният Конан Варварина. Малко е преувеличил, нали?

Горещи сълзи се надигнаха в гърлото й и едва не я задавиха.

— Наистина трябва, да я видиш. — Наведе се и хвана ръката на Стив. — Трябва да се събудиш и да видиш рисунката. Вече мина много време, Стив, наистина много. По дяволите. Тези глупости продължиха достатъчно дълго, хайде престани да се офлянкваш и… о, Боже.

Наистина ли ръката му помръдна? Той ли я бе раздвижил в нейната или тя само си въобразяваше? Съвсем бавно изпусна въздуха от гърдите си, втренчена в пръстите му. Не посмя да ги пусне от дланта си.

— Не ме карай отново да ти крещя. Знаеш до какво може да се стигне, ако изпусна нервите си заради майка ти, която съвсем скоро ще се върне, така че…

Пръстите потрепнаха и се свиха. Никой не я беше докосвал толкова нежно.

— Добре, добре, стой така, нищо не прави. — Пресегна се към бутона за повикване на дежурната сестра и задържа пръста си върху него. — Хайде, Стив. Стив, направи го пак. — Вдигна ръката му и притисна устни към нея. После присви очи и я ухапа. И се засмя, когато пръстите отново потрепнаха и се свиха.

— Той ми стисна ръката — извика тя на Майк при влизането му. — Два пъти я стисна. Той се събужда, нали?

— Не спирай да му говориш. — Майк се премести от другата страна на леглото и повдигна един от клепачите на Стив. — Нека да слуша гласа ти.

— Хайде, Стив. Аз съм, Сила. Събуди се, мързеливо копеле. Мога да си намеря по-добри занимания, вместо да седя все тук край теб и да те гледам как спиш.

Откъм отсрещната страна на леглото Майк му проверяваше пулса, зениците, кръвното налягане. После го ощипа силно по ръката. Ръката рефлекторно подскочи.

— Усети го. Помръдна. Стив, направо ме убиваш. Хайде, отвори очи. — Сила стисна с двете си длани лицето му, притисна носа си към неговия. — Чуваш ли? Отвори най-после очи.

Клепачите му потрепнаха. Леко обнадеждена, младата жена опря ухо до устните му. Отначало дочуваше само забавеното му ритмично вдишване, но накрая долови една-единствена дума, произнесена като накъсан и неясен шепот. Той изрече: „По дяволите“.

Сила изхлипа и се задави, преди да се засмее:

— По дяволите! Той каза: „По дяволите“!

— Е, не можеш да го виниш. — Майк се втурна към вратата и извика на другата сестра: — Потърсете доктор Норт по пейджъра. Пациентът му се събуди.

— Виждаш ли ме? — настойчиво питаше Сила, когато очите на Стив се отвориха. — Стив! Виждаш ли ме?

Той успя да отрони само една немощна въздишка.

— Здрасти, кукло.

 

 

Сила поговори с лекаря, дори се опита да се усмихне с топлота на майката на Стив, преди да се заключи в тоалетната и да даде воля на насъбралите се сълзи от преливащата вълна на облекчение. Накрая изми лицето си, оправи си грима, постави си черните очила, за да прикрие подпухналите си очи, и отиде в стаята на сестрите.

— Той спи — уведоми я Майк. — Но вече като нормален човек. Още е много изтощен, пък и предстои още дълго лечение. Трябва да се прибереш в дома си, Сила. Сега е твой ред да се наспиш добре.

— Ще го направя. Но ако попита за мен…

— Ще ти позвъним.

За пръв път Сила влезе в асансьора с олекнало сърце. Щом прекоси фоайето, първата й грижа беше да измъкне мобилния и да звънне на Форд.

— Здравей, русокоса красавице.

— Той се събуди! — Тя продължи по тротоара, водещ към паркинга, като всяка следваща нейна крачка ставаше по-уверена. — Събуди се, Форд. Дори говори с мен.

— Какво каза?

— По дяволите.

— Както и трябваше да се очаква.

— Позна ме, спомни си името ми и всичко останало. Лявата му страна е малко по-зле от дясната, но това било само временно. Важното е, че според лекаря изглеждал добре. Тепърва ще започнат изследванията и…

— Явно добре са се справили. Искаш ли да прескоча и да ти донеса нещо за вечеря?

— Не, сега се прибирам у дома. Той още спи. Просто спи. Исках само да го споделя с теб. Исках просто да кажа, че видях твоята скица и го подразних с нея точно преди да… Та си мисля, че може би този трик е подействал.

— Нищо не може за дълго да спре Безсмъртния Конан Варварина!

— Ти си толкова… О, господи! Кучи син!

— Какво? Какво беше това?

Тя се втренчи във вратата на своя пикап.

— Ще се прибера у дома след броени минути. Ще се отбия при теб.

Прекъсна връзката преди още Форд да успее да й отговори. И се втренчи в написаното с черен маркер по вратата откъм мястото на шофьора: „Курвите раждат курви!“.