Мерил Сойър
Танцът на късмета (36)

Глава 36

— Хайде да доизщракаш този филм, за да се упражниш малко, бейби.

— Стивън, ще ти трябваме ли? — извика Алекса и погледна към другия край на палатката, където той стоеше и опаковаше ролките с филма.

— Не. Върви с Брад.

— Няма да ни има само около час — подхвърли през рамо и последва Брад през изхода на палатката, като се питаше дали той или Стивън е поставил папките в заключеното чекмедже на бюрото. Когато най-после успя да се добере до него, тях вече ги нямаше.

Докато пътуваха с джипа на юг, Алекса реши, че нещата се получават доста добре — като се имат предвид обстоятелствата. Стивън беше изпаднал в еуфория, след като преди два дни приключиха. А Мелани вече си пишеше словото за получаването на Академичната награда. Когато се обадиха с новината на Найджъл, той се разплака от радост. Защо тогава, помисли си Алекса, тя самата се чувства толкова нещастна? Марк. Неприятно й беше, че отношенията им бяха прекъснали така. Всичко ще се оправи утре. Имаше запазено място за вечерния полет до Лондон. Ще му се обади веднага щом кацне.

Брад размаха ръка пред лицето й и тя осъзна, че не е чула и думичка от това, което й казва.

— Още ли се тревожиш, че не можа да заминеш в мига, в който президентът отправи предупреждението си?

— Не очаквах, че ще мине цяла седмица, преди да мога да си уредя полет от Хартум — отвърна Алекса, все още изумена, че неочаквано голямото търсене на билети и фактът, че американски авиокомпании вече не летяха до града, бяха предизвикали истинско задръстване в самолетните бюра.

— Е, наложи се да останем още някой и друг ден. Какво ни стана? Точно както ти казвах — нищо. Погледни Либия. Президентът принуди всички да напуснат. А тези, които останаха, си бяха в пълна безопасност. Това е само тактика за сплашване. Няколко демонстрации и Държавният департамент се паникьосва.

— Ами Бейрут? — напомни му Алекса. — Там американците не бяха в безопасност.

Брад спря джипа на една височина с изглед към плитка долина, известна като Възвишението на камъните. Мястото беше заобиколено от живописни хълмове, меко заоблени и спретнато подредени, сякаш някое дете ги е направило от влажен пясък на плажа.

— Фокусирай на Джебел Аулия — каза Брад, докато тя поемаше камерата. — Направи най-добрите си снимки. В Лондон ще ги погледнем и ще видим как си се справила.

Усети дъха му по бузата си и топлината на тялото му. Както обикновено, стоеше до нея по-близо от необходимото.

— Не мога да се концентрирам, като стоиш толкова близо.

Той не помръдна. Вместо това я обви с ръце откъм гърба и я целуна по тила. Алекса го сръчка с лакът в корема.

— Сти’а, бейби, доста си поигра на трудна!

Тя се извърна рязко.

— Обичам друг. Веднага щом се върна в Англия, ще се омъжа.

— Без майтап! Не и за някой англичанин с мека талия и фамилия с тиренце?

— Не е обратен и си има много хубаво фамилно име.

— И къде ти е тогава пръстенът?

Алекса отново насочи вниманието си към камерата.

— Човек не носи пръстен с деветкаратов смарагд в бедна страна.

Думата „пръстен“ сякаш охлади страстта на Брад. Двамата заснеха цяла лента и обсъдиха тънкостите на камерата.

— Дай панорама на Джебел Аулия, бейби. Дай после в едър план нещо интересно. Това е последният ни филм. К’во виждаш?

— Дим — отвърна Алекса. — Гъст черен дим.

— Дай д’ видя! — грабна камерата Брад и погледна в обектива, през който отдалечените хълмове се виждаха наблизо, като през мощен далекоглед. — Мамка му! Айде, трябва да се ма’аме оттук.

— Какво е това? — попита Алекса, докато Брад носеше камерата към джипа.

— Бахар Дар, складове за петрол. Горят.

— Откъде знаеш? — Метна се в джипа, а Брад захвърли грубо камерата на задната седалка. — Може да горят памуковите полета на юг оттук.

Джипът рязко политна напред.

— Ъ-ъ, не и след Виетнам. Само едно нещо гори по тоя начин. Петрол. Предполагам, че бунтовниците са ударили складовете за петрол в Бахар Дар.

— Тогава съобщенията, че напредват към столицата, трябва да са верни — каза Алекса и си спомни предупреждението на Остин, проклинайки се задето бе повярвала на уверенията на правителството, че градът е в безопасност.

Минути по-късно джипът се закова пред опустелия лагер.

— Кучи син! — стовари юмрук върху бюрото в палатката Брад. — Ще го пипна тоя жалък педал. Не само, че е тръгнал без мен — Брад разрови в средното чекмедже, което винаги стоеше заключено, — но ми е взел и бележника.

— Какъв бележник? — попита Алекса, загледана в чекмеджето. Вътре лежеше липсващата страница от чековата й книжка за постановката.

 

 

Докато самолетът рулираше по пистата след кацане, Марк мислено преповтори плановете си и изчисли, че разполага с около четиридесет и осем часа, за да изведе Алекса извън града. Ако израелските тайни служби са прави, а обикновено те са, към края на седмицата суданците ще предприемат мерки срещу американците и няма да им разрешават да напускат страната. Изчака на опашката през митницата и огледа летището. Нетърпеливи да напуснат страната, хората се тълпяха по терминалите и задръстваха билетните гишета. Забеляза множество млади войници, въоръжени с автомати от Втората световна война. Както в повечето бедни страни, цивилните летища се ползваха и за военни цели, но съсредоточаването на толкова войници беше необичайно.

С подпечатан паспорт и виза, той зачака за такси и тогава чу някой да го вика по име. Обърна се и видя насреща му да крачи нисък рус мъж.

— Хърб Ръсел — представи се по-младият мъж. — От посолството съм.

— О? — възкликна Марк, неспособен да прикрие подозрението в гласа си. Почти никой не знаеше, че е в Хартум. Беше се обадил на Аксел Марли в Интерпол, за да се опита да научи името на тайния им агент. Смяташе, че може да се окаже добра идеята да разполага с някой друг, освен Робърт Толбът, към когото да се обърне в случай, че ситуацията се влоши по-бързо от очакванията му. Както и предполагаше, името на агента беше засекретено, а нямаше време да изчака по каналния ред, за да го получи.

Хърб снижи глас.

— Аксел Марли каза, че сте искали да се видим.

— Да, разбира се — отвърна Марк, удивен, че Марли е нарушил правилата. — Благодаря, че дойдохте. Какво става тук?

По пътя към града Хърб му обясни, че правителството обвинява американците за модерните оръжия, използвани сега от бунтовниците. С тях те бяха разрушили най-важните национални съоръжения за съхранение на петрол в Бахар Дар, малко по на юг от столицата. Като отмъщение, вече отказват разрешение на американците да напускат страната. Марк простена — всичко се развиваше много по-бързо, отколкото очакваше. Попипа малкото си джобче, за да се увери, че и двата паспорта все още са там. Докато позволяват на британските граждани да напускат, ще може да я измъкне.

— Нали разбирате, че всичко, което казвам, е поверително? — попита Хърб и Марк кимна. — Толбът изчезна. Вчера отиде сам до Омдурман и изобщо не се върна. Документирал съм участието му в схемата с билетите — връзките му тук, в чужбина, всичко. Организирал е една от най-безупречните операции, с които сме се сблъсквали. Той и брат му Джейсън се занимават с най-различни контрабандни сделки, не само със самолетни билети. Подозираме, че са продавали контрабандно оръжие на бунтовниците, но все още не сме го доказали.

— Имате ли достатъчно доказателства, за да осъдите братята Толбът за билетната измама? Разполагате ли с правомощия да ми ги покажете? — Хърб кимна и Марк се усмихна. Дванайсет години. Трябваха му дванайсет дълги години, но най-накрая пипна Джейсън Толбът.

— Правителството на Нейно величество има една молба към вас — продума Хърб, след като минаха през страничната врата на посолството. — Бихме искали да отклоните три самолета на „Уиндзор“ от обичайните им маршрути към Хартум. Искаме да изведем всички поданици колкото е възможно по-скоро. Щяхме да повикаме Кралските въздушни сили, но кацането на чужди военни самолети тук би могло да предизвика международна криза. Вашите самолети имат разрешение да евакуират британски граждани. На борда не трябва да има никакви американци.

— Трябва незабавно да се свържа с годеницата си.

— Инструкциите ми са да ви задържа при мен. Ще изпратим някой да я намери.

Докато Марк изчакваше едно от аташетата да открие Алекса, правеше каквото може, за да помогне на Хърб, който отговаряше за посолството до появата на Толбът. Малобройният неопитен персонал, изпратен в тази изостанала страна, където от векове нищо не се случваше, полагаше усилия да се справи със стотиците уплашени хора.

Доста след полунощ изпратеният да търси Алекса човек се завърна без нея. Не успял да я открие никъде, дори и сред множеството обезумели американци, струпани в посолството на САЩ.

 

 

Нощният дежурен се опита да й прочете на развален английски някакво объркано съобщение. Очевидно Марк беше чул за неприятностите и искаше Алекса да отиде в британското посолство. Изкачи се уморено по стъпалата към стаята, като си каза, че никак не й се иска да се остави на благоволението на Робърт Толбът. Отпусна се върху леглото и се замисли какво да предприеме, припомняйки си обърканите събития от деня.

След като откриха опустелия лагер, двамата незабавно се завърнаха в Хартум, където научиха, че американци вече не могат да напускат страната. Съвсем естествено, първата им мисъл беше да получат помощ от американското посолство. Брад си проби път до началото на оформилата се там тълпа само за да му кажат да не изпада в паника и да се върне в хотела си, докато посолството уреди нещо с властите.

— Майната им! Ня’а да чакам! — заяви той, след като напуснаха посолството. — Всеки момент ще затворят летището на Хартум и ще го използват за военни цели. При оръжието, с което разполагат бунтовниците, правителството ще трябва да разчита колкото може повече на въздушните си сили. Единственото, което Гаранг няма, са самолети. На английските авиокомпании все още им е разрешено да излитат. Ако Абдула ни осигури фалшиви британски паспорти, ще можем да се махнем оттук.

Часове наред напразно търсиха Абдула. Макар пазарът все още да работеше, търговците на злато и сребро бяха изчезнали, както и продавачите на изделия от слонова кост.

— Ясно — каза Брад. — Вземай всичко ценно и го скрий — за всеки случай. Ще видиш как цените на храната ще скочат до небесата, ако Гаранг се приближи още повече.

Тъй като нямаше към кого да се обърнат, двамата се върнаха в хотела и решиха да поспят, преди на следващата сутрин отново да тръгнат да търсят Абдула. След като известно време се въртя в леглото, Алекса се унесе в неспокоен сън, измъчвана от мисълта, че Стивън я бе измамил. Била е наивна глупачка да слуша усмихнатите му лъжи. Какво ли още е направил?

 

 

Без никакво предупреждение в утринния въздух се разнесоха насечени изстрели от автомат. Алекса се опита да се затича, но плътната тълпа пречеше на движението й. По гърба й се спуснаха струйки пот и се събраха ниско на кръста. Проби си път към страничната уличка и се облегна на някаква бяла сграда, поемайки си с мъка дъх. Какво да прави? Тази сутрин Брад беше тръгнал без нея. Трябваше да отиде в британското посолство — нямаше друг избор.

В далечината се чу нова серия изстрели и по тялото й пробягаха тръпки на ужас. Продължавай да вървиш! Времето се беше превърнало в неин враг. Времето и американският й паспорт, грижливо скрит в хастара на ръчната й чанта.

Като заобикаляше покрай камили, теглени от магарета каруци и забулени жени, Алекса си запробива път по улицата. Несмущавани от стрелбата нахални търговци, с ръце, покрити със слой прах и мазнина, непрекъснато я дърпаха. Тя се измъкваше и ускоряваше крачка, като се бореше да си поеме дъх. Устата й се изпълни с неприятен вкус. Хартум, островът сред морето от пясъци, имаше вкус на прегоряло.

Не се виждаха таксита и никой от пикалите не се движеше по обичайните си маршрути. Не се паникьосвай! Върви в британското посолство — може би Марк е използвал влиянието си и ще може да ти помогне.

Подготви се за дългия път и пое по шосето. Непрекъснато се обръщаше и оглеждаше пътя след себе си. На около километър по-нататък зад нея се появи един пикап, толкова натоварен, че едва се движеше. Алекса трескаво замаха, за да му даде знак да спре и скочи на платното. Шофьорът я заобиколи и поклати глава. Тя силно изстена, като видя, че каросерията му, която обикновено събираше по дванайсет, сега бе побрала поне петдесет човека, струпани един върху друг. Пъхна ръка в чантата си, измъкна няколко банкноти британски лири и ги размаха към шофьора. Знаеше, че в кризисна ситуация, твърдата валута се търси повече от всякога. Той издърпа пачката от ръката й, после се ухили с широката си беззъба усмивка насреща й и й посочи да се качи на капака. След като даде знак на пътниците да й направят място, тя се метна до неколцина мъже. Усещайки притиснатите тела и зяпналите я кафяви очи, Алекса никога досега не бе осъзнавала по-ясно, че е жена. Сама жена.

Когато стигна на ъгъла на Палас и Барламан Авеню, тя слезе и съгледа безжизнено увисналия в неподвижния въздух британски флаг. Застана пред вратата на посолството и напрегнатите й мускули постепенно се отпуснаха. Обзетата от паника тълпа, на която вчера стана свидетел пред американското посолство, тук отсъстваше. Дворът бе изпълнен с десетки хора, но те бяха подредени в стройна опашка. Типично по британска. Мислено благослови вроденото чувство за ред и спокойствие, което, изглежда, никога не напускаше англичаните, дори и в критични моменти.

— Марк Кимбръф е искал да се явя тук — заяви на охраната при вратата с онова, като се стараеше да придаде на думите си английски акцент.

— Поданик на Обединеното кралство ли сте? — След като му кимна, той каза: — Наредете се ето там.

Алекса стоя на опашката повече от два часа, преди да успее да говори с човек от персонала.

— Имам съобщение от господин Марк Кимбръф да се явя тук.

— Съжалявам, но господин Кимбръф е зает. Ще повикам някой друг да ви помогне.

Мислите на Алекса се завъртяха вихрено. Не беше разбрала съобщението. Марк е тук! Защо? Защо ще е тук? Измамата с билетите. Сигурно е това.

— Лично е — каза тя. — Трябва да го видя.

 

 

Марк още веднъж преброи паспортите. Не беше допуснал грешка — когато ставаше дума за цифри, рядко му се случваше. Имаше далеч повече граждани на Великобритания, желаещи да напуснат Хартум, отколкото можеха да поберат самолетите му.

Силно почукване на вратата на кабинета го прекъсна.

— Тук има една госпожа — Алекса Макензи, която е дошла да ви види. Да я доведа ли?

— Не, нека изчака. — Марк се върна към списъка с пътниците и добави още едно име. Слава богу, че се появи най-после.

Времето течеше бавно, докато Марк четеше поверителния доклад на Ръсел за братята Толбът. Размерът на измамите им и броят на годините, през които това продължаваше, изглеждаха невероятни. Вече нямаше никакво съмнение — Марк щеше да получи желаното възмездие. Но колкото и да си мислеше, че тази мисъл ще повдигне духа му, сега му бе трудно да изпита особено голямо удовлетворение. Погледна часовника си. Колко още да я кара да чака? Повече, реши той и си припомни собствените си безсънни нощи.

 

 

Времето се движеше като на забавен каданс, кадър по кадър, докато Алекса чакаше и се опитваше да съсредоточи мислите си върху идеите за сценарии за Джайлс. Не искаше повече да поглежда часовника — бяха изминали повече от три часа.

— Алекса Макензи — повика я служителят и тя изтича през стаята, като пъхаше записките си в куфарчето, което Марк й бе подарил.

Мъжът затвори вратата след нея и Алекса погледна в дъното на облицованата с орехова ламперия стая. Зад бюрото, отрупано с купища документи и безброй паспорти, седеше Марк. Стомахът й се присви. Някакво неприятно усещане я вледени, въпреки топлината. Бездушно сиви, очите му имаха отнесен израз, който й беше напълно непознат. Сърцето й заби лудо и всеки удар разнасяше отчаянието по цялото й тяло.

— Да, Алекса? Искала си да ме видиш?

— Марк… Имам нужда от помощта ти.

— Защо не напусна, когато Вашингтон отправи предупреждението?

— Опитах, но нямаше свободни места. Предполагам, че можех да хвана влак за Кайро, но…

— Защо не замина със Стивън? — Усети как по страните й плъзва издайническа червенина. Защо просто не каже: „Нали те предупредих!“. — Знаеше ли, че е заминал?

Насили се да го погледне в очите.

— Не.

— Разбирам. — В ъгълчетата на устните му трепна подигравателна усмивка, която бързо изчезна. Марк погледна към паспортите и започна да рови сред тях. — Нямам време да говоря с теб за… — Нисък рус мъж се появи от вътрешен кабинет и прибави нова купчина документи към лавината върху бюрото. — Някакво известие от Толбът? — попита Марк, но мъжът поклати глава и изчезна в съседната стая.

Алекса събра останките от гордостта си и продължи да се взира право в него. Не можеше да повярва, че се държи така с нея, но после си спомни, че я беше отстранил и от пиесата. Омразата му към Толбът проникваше дълбоко. Помагайки на Стивън, тя се бе присъединила към враговете му. Сега Марк нямаше да й помогне. Но все някак щеше да се измъкне от Хартум и без помощта му.

— Ако искаш да ти помогна, Алекса, ще трябва да правиш точно каквото ти кажа. Без да задаваш въпроси.

— Разбира се — прошепна тя, изпълнена с радостен прилив на облекчение.

Той посочи към приемната.

— Върви и дай на господин Ръсел да унищожи паспорта ти, кредитните карти и всичко останало, което може да издаде националността ти. Трябва да останеш тук, в посолството.

Алекса бавно тръгна към съседната стая. „Да унищожи паспорта ми?“